Нора Робъртс
Далече на север (11)

10.

Когато се събуди, сънят избледняваше, оставяйки горчиво-солен вкус в гърлото му. Сякаш бе преглътнал сълзите си. Чуваше как Мег диша тихо и равномерно. Част от него, която се бореше с отчаянието, искаше да се сгуши в нея. Да поиска утехата и забравата на секса.

Тя щеше да бъде топла и да оживее в прегръдките му.

Но вместо това се обърна с гръб. Знаеше, че е отстъпление, че е поражение да се поддадеш на нещастието. Но стана в тъмното и откри дрехите си. Облече се и я остави да спи.

В съня си изкачваше планината. Беше си пробил път през леда и скалите на хиляди метри над света. В небето без въздух, където всеки дъх беше агония. Трябваше да се изкачи, беше се принудил да върви нагоре сантиметър по сантиметър, крачка по крачка, докато под него беше останало само бушуващо бяло море. Ако паднеше, щеше безшумно да се Удави в него.

Затова се изкачваше, докато пръстите му се разкървавиха и започнаха да оставят червени следи върху заледените скали.

Изтощен, но и странно бодър, той се изкачи на един корниз. И видя входа на пещерата. Светлината, която излизаше от нея, му вдъхна надежда и той пропълзя навътре.

Там тя се разтвори и извиси като някакъв приказен леден дворец. Огромни образувания се спускаха от покрива и издигаха от пода, оформяйки колони и арки в бяло и мъртвешко синьо, а ледът искреше като хиляди диаманти. Стените, гладки и полирани, блестяха като огледала, отразявайки многократно образа му.

Изправи се и заразглежда леденото великолепие, замаян от блясъка и пространството.

Би могъл да живее тук сам. В своята собствена самотна крепост. Би могъл да намери покой тук, в тишината, красотата и самотата.

И тогава видя, че не е сам.

Тялото беше подпряно на блестящата стена, прилепнало за нея с годините безмилостен студ. Дръжката на пикела стърчеше от гърдите му, а замръзналата кръв блестеше яркочервена върху черната парка.

И сърцето му подскочи, когато разбра, че все пак не е дошъл да търси покой, а за да изпълни дълга си.

Как щеше да свали тялото долу? Как би могъл да понесе тежестта му по дългия страшен път към света? Не знаеше начина. Не притежаваше нито умения, нито похвати, нито сила за това.

Когато тръгна към тялото, стените и колоните на пещерата отразиха фигурата му. Стотици негови образи, стотици мъртъвци. Където и да погледнеше, смъртта го придружаваше.

Ледът започна да се пука. Стените се затресоха. Оглушителен рев се понесе из залата и той падна на колене в краката на трупа. Мъртвото лице на Галоуей се обърна към него, зъбите се разтвориха в кървава гримаса.

Това беше лицето на Джак и неговият глас прозвуча, докато ледените колони трепереха и подът на пещерата се надигаше.

— Няма път навън за никой от нас. Тук всички сме мъртви.

Беше се събудил в мига, когато планината го беше погълнала.

 

Мег не се изненада, когато видя, че го няма. Минаваше осем, когато отвори очи, затова предположи, че му е доскучало или пък е огладнял, докато е чакал да се събуди.

Беше му благодарна за компанията и за прямотата, съчетана със съчувствие. Беше я оставил да се справи с шока и мъката — и каквото още изпитваше — както реши. За нея това беше ценно качество у приятел или любовник. А за нея той беше и двете.

Предстоеше й да се занимава с много хора — със себе си, с майка си, с всички в града. С полицаите.

Не виждаше смисъл да мисли за това отсега. Щеше да има достатъчно време, когато се прибереше в Лунаси.

Реши, че ще намери Нейт или че той ще я намери, преди да стане време да поемат обратно. А междувременно й се пиеше кафе.

Ресторантът беше подреден за закуска и пълен с посетители. Евтиният подслон и добрата храна привличаха много от пилотите и планинските водачи, за които Анкъридж беше начална точка. Тя съзря няколко познати лица.

И тогава видя Нейт.

Седеше сам в ъгловото сепаре. Тъй като бе любимо място за мнозина, предположи, че отдавна седи там. Пред него имаше чаша кафе и вестник, но той не пиеше, нито четеше. Беше някъде далеч, потънал в мислите си. Мрачни и тъжни мисли.

На фона на оживеното заведение изглеждаше най-самотният човек на света.

Каквато и да беше дългата му и тъжна история, сигурно щеше да бъде ужасна.

Когато тръгна към него, някой я повика по име. Докато му отговаряше с помахване, забеляза, че Нейт се върна на земята. Видя как съзнателно се отърсва от мислите, как взима кафето си и се стяга, преди да се огледа. После й се усмихна.

Непринудена усмивка и потайни очи.

— Добре си поспа.

— Така е. — Тя седна срещу него. — Яде ли?

— Още не съм. Знаеш ли, че хората са идвали от Монтана всеки ден, за да работят в консервните фабрики тук.

Тя хвърли поглед на вестника и статията.

— Всъщност, да. Заплащането е добро.

— Но не и ако всеки ден се бориш с пиковия час. Мислех, че хората живеят в Монтана, защото искат да отглеждат коне или крави. Или за да си правят полувоенни лагери. Добре де, сигурно пресилвам, но все пак…

— Личи си, че си от източното крайбрежие. Ей, Уанда.

— Мег. — Келнерката, която изглеждаше двадесетинагодишна и нахакана, донесе още една чаша кафе и извади кочана си. — Какво да бъде?

— Две яйца, рохки. Канадски бекон, пържени картофи и бял препечен хляб. Как е Джоко?

— Зарязах го.

— Казах ти, че е негодник. Ти какво искаш, Бърк?

— Ами… — Той потърси апетита си и реши, че видът и мирисът на храната може да му помогнат да го открие. — Омлет с шунка и сирене и бял препечен хляб.

— Ясно. Сега излизам с едно момче на име Байрън — каза тя на Мег. — Пише поезия.

— Какъвто и да е, ще е по-добър от Джоко. — Когато Уанда се отдалечи, Мег се обърна към Нейт. — Родителите на Уанда бяха сезонни работници. Познавам я от малка. Прекарваше лятото тук, докато те работеха в консервните фабрики. Хареса й и миналата година се премести за постоянно. Обикновено излиза с какви ли не нещастници, но иначе си я бива. За какво мислеше, преди да дойда?

— За нищо особено. Просто си четях вестника.

— Не, не го четеше. Но тъй като снощи ми направи услуга, няма да те притискам.

Той не отрече, тя не настоя. И макар много да й се искаше, не го погали по бузата. Когато беше в мрачно настроение, не обичаше да я утешават. Затова се въздържа, както и той бе постъпил с нея.

— Има ли нещо друго, което трябва да направим, преди да тръгнем обратно? Ако ще се бавим, искам да пратя някого да види как са кучетата ми.

— Бях в щатската полиция. Някой си сержант Кобън поел случая — поне засега. Сигурно ще иска да говори с теб и майка ти по някое време. Но едва ли ще има голям напредък преди да изпратят екип да го свали оттам. Позвъних в болницата. И трите момчета са в задоволително състояние.

— Свършил си доста работа. Кажи ми, шерифе, за всички ли се грижиш така?

— Не, аз се занимавам само с подробностите.

Беше чувала и по-големи глупости в живота си, но все пак живееше в Лунаси.

— Номер ли ти спретна бившата ти съпруга?

Той се размърда на мястото си.

— Възможно е.

— Искаш ли да си излееш мъката? Да я оплюеш на закуска?

— Не особено.

Мег изчака, докато Уанда им сервира и доля кафе. Наряза яйцата и остави жълтъка да потече.

— В колежа спах с едно момче — започна тя. — Беше голям хубавец. Малко тъпичък, но беше невероятно издръжлив. Непрекъснато ми опяваше. Как трябвало да нося повече грим, да се обличам по-добре, да не споря толкова много с хората. Дрън-дрън. — Махна с вилицата във въздуха. — Не че не съм била красива, секси и умна, не, но ако малко съм се понагласяла, щяла съм да стана направо върха.

— Но ти не си красива.

Тя се разсмя с блеснали очи и захапа филията си.

— Млъкни. Това си е моята история.

— Ти си много повече от красива. Красотата е само въпрос на ДНК. Ти си… ослепителна — реши се да го изрече най-накрая. — Неустоима. Това е нещо, което идва отвътре, затова е по-добро от красива. Ако питаш мен, разбира се.

— Брей! — Тя се облегна, толкова изненадана, че забрави за закуската си. — Ако бях някоя друга, след такава забележка щях да онемея. Но аз просто си забравих мисълта. За какво говорех, по дяволите?

Този път, когато се усмихна, усмивката стигна до очите му и ги стопли.

— За тъпия колежанин, с когото си спала.

— Да, да. — Тя се нахвърли на картофите. — Не беше само един, но както и да е. Бях на двадесет и пасивно-агресивните обиди на този тип взеха да ме изнервят — особено когато открих, че засипва една тъпа мацка с чували пари и силиконови имплантанти.

Мег млъкна и се концентрира върху закуската си.

— И какво направи?

— Какво направих ли? — Ти отпи от кафето. — Следващия път, когато си легнахме, направо го побърках, а после му пробутах две хапчета приспивателно.

— Дрогирала си го?

— Да, и какво?

— Нищо. Нищо.

— Платих на няколко момчета да го занесат до една от аудиториите. И облякох онзи нещастник в секси дамско бельо — сутиен, колан с жартиери, черни чорапи. Не беше лесно. Гримирах го, накъдрих му косата. Направих няколко снимки и ги пуснах по интернет. Той още спеше, когато първата група дойде за лекциите в осем. — Тя хапна от яйцата. — Беше страхотно зрелище — особено когато той се събуди, разбра какво става и се разпищя като момиче.

Наслаждавайки се на разказа й, оценявайки решимостта й и изобретателното отмъщение, Нейт вдигна чашата с кафето като за наздравица.

— Можеш да се обзаложиш, че никога няма да коментирам гардероба ти.

— Поука: вярвам в отплатата. И за малките, и за големите неща. И за всички на този свят. Да оставяш хората да те прецакат, означава, че си мързелив и ти липсва въображение.

— Не си го обичала.

— Не, разбира се. Ако го обичах, нямаше само да го изложа. Щях да му причиня и силна физическа болка.

Той зачопли остатъка от омлета.

— Ще те попитам нещо. Това между нас… нещо по-специално ли е?

— Това ли търсиш?

— Не търсех нищо. Ти просто се появи.

— Аха. — Тя издиша продължително. — Добре казано. Явно имаш цяла торба с уместни изрази. Нямам нищо против да вися на полилея само с теб, докогато и на двамата ни е приятно.

— Съгласен съм.

— Мамеше ли те тя, Бърк?

— Да. Мамеше ме.

Мег кимна и продължи да се храни.

— Аз не мамя. Е, само понякога на карти, но просто за забавление. И лъжа, ако се налага. Или когато да излъжеш е по-забавно, отколкото да кажеш истината. Мога да бъда нечестна, когато ми е изгодно, а така е в повечето случаи.

Млъкна и докосна ръката му за миг, за да запази връзката помежду им.

— Но не ритам паднал човек, освен ако аз не съм го повалила. А не го повалям, ако не го е заслужил. И не нарушавам думата си. Затова ти давам дума — няма да те мамя.

— Освен на карти.

— Ами, да. Скоро ще съмне. Трябва да тръгваме.

 

Тя не знаеше как да подходи към Чарлийн. Откъдето и да подхванеше, резултатът щеше да бъде един и същ. Истерия, обвинения, гняв, сълзи. С Чарлийн винаги беше трудно.

Нейт сякаш прочете мислите й, защото я спря на вратата на „Хижата“.

— Може би аз трябва да й съобщя. Налагало ми се е и друг път.

— Налагало ти се е да казваш на някого, че любимият му сбил убит и е престоял в ледена пещера петнадесет години?

— Обстоятелствата не влияят особено върху силата на шока.

Гласът му беше спокоен, в контраст с нейния нервен тон. Това я успокои. Дори нещо повече, осъзна тя. Прииска й се да се опре на него.

— Колкото и да ми се иска да ти прехвърля това неприятно задължение, по-добре е аз да се заема. Но нямам нищо против после да събереш парчетата.

Влязоха в ресторанта. Малцината посетители пиеха кафе или похапваха ранен обяд. Мег разкопча палтото си и повика Роуз.

— Къде е Чарлийн?

— В кабинета си. Чухме, че Стивън и приятелите му ще се оправят. Пътищата още са затрупани, но Джърк откара самолета си Джо и Лара тази сутрин. Искаш ли кафе?

Загледан в Мег, която излизаше през вратата, Нейт отвърна:

— Разбира се.

Мина през фоайето, зави и влезе в кабинета, без да чука. Чарлийн седеше на бюрото си и говореше по телефона, затова само махна нервно с ръка на Мег да се приближи.

— Слушай, Били, ако ще ме работиш така, поне ме покани на вечеря преди това.

Мег се обърна. Щом майка й се пазареше за доставките, трябваше да я остави да довърши. Кабинетът нямаше делови вид. По-скоро приличаше на Чарлийн — женствен, крещят и натруфен. С прекалено много сладникаво розово в тъканите и претрупан с излишни неща. С картини, изобразяващи цветя, в позлатени рамки по стените и копринени възглавнички, натрупани върху канапето.

Миришеше на рози от ароматизатора, с който Чарлийн пръскаше винаги когато влезеше в стаята. Бюрото й беше имитация на антика, закупена по каталог, и според Мег, прекалено скъпо. С извити крака и изобилие от дърворезба.

Писмените принадлежности бяха розови, както и листата и пликовете. На всички тях беше изписано „Чарлийн“ с изящен, почти неразбираем шрифт.

До канапето имаше помпозен лампион — позлатен и с розов абажур — който, според Мег, повече подхождаше на бардак, отколкото на кабинет.

Както обикновено се запита как е възможно да е родена от жена, чиито вкусове са напълно противоположни на нейните. Но пък може би целият й живот беше единствено противопоставяне на утробата, от която бе излязла.

Когато чу Чарлийн да мърка: „Дочуване“, Мег се обърна към нея.

— Ще се опитва да ми качи цените. — Чарлийн се изсмя подигравателно и си наля чаша вода от каната на бюрото.

„Не изглежда практична — помисли си Мег, — но външността лъже.“ Когато ставаше дума за делови въпроси, майка й изчисляваше печалбите и загубите си до стотинка по всяко време на деня или нощта.

— Чух, че си нашата героиня. — Чарлийн погледна дъщеря си, докато отпиваше от чашата. — Заедно с готиния шериф. Сигурно сте останали в Анкъридж, за да го отпразнувате.

— Вече беше тъмно.

— Да, де. Но чуй съвета ми. Човек като Нейт пътува с много багаж, а ти си свикнала да отпрашваш бързо и само с най-необходимото. Не си подхождате.

— Ще го имам предвид. Трябва да поговоря с теб.

— А аз трябва да се обаждам по телефона и да се справя с документацията. Знаеш, че по това време на деня съм много заета.

— Става дума за баща ми.

Чарлийн остави чашата. Лицето й се изпъна, пребледня, после бузите й рязко порозовяха. В тон със стаята.

— Обадил ти се е? Видяла си го в Анкъридж! Този мръсен негодник! Изобщо да не си мисли, че може да се върне и да поправи нещата. Няма да получи нищо от мен, а ако имаш капка здрав разум — и от теб.

След тези думи се изправи и лицето й почервеня.

— Никой не може да ме зареже и после да се върне! Никога. Пат Галоуей може да си го начука?

— Той е мъртъв.

— Сигурно си е измислил някаква сълзлива история. Винаги го е бивало в… Как така е мъртъв? — По-скоро ядосана, отколкото учудена, Чарлийн отметна косата си назад. — Това е нелепо. Кой ти каза тази гнусна лъжа?

— Мъртъв е. Изглежда от дълго време. Може би е умрял съвсем скоро, след като замина оттук.

— Защо говориш така? Защо ми казваш подобно нещо? — Червенината по лицето й изчезна и го остави бледо, изтощено и внезапно остаряло. — Не е възможно да ме мразиш чак толкова.

— Не те мразя. Винаги си грешила за това. Вярно е, че през повечето време ти се ядосвам, но не те мразя. Онези момчета открили пещера в леда. Там се подслонили. И той бил вътре. Той бил вътре.

— Това са глупости. Махни се оттук! — изкрещя дрезгаво Чарлийн. — Веднага се разкарай!

— Снимали са го — продължи Мег, дори когато майка й грабна едно от преспапиетата си и го запрати към стената. — Видях снимките. Аз го разпознах.

— Не е вярно! — Чарлийн се обърна рязко, грабна една статуетка от рафта и я тресна в пода. — Казваш го само за да си отмъстиш.

— За какво? — Мег не се впечатли от трошащите се около нея джунджурии, дори когато едно парче одраска бузата й, Обикновено Чарлийн така си избиваше нервите.

Счупи, унищожи. После някой ще го измете. И ще си купиш ново.

— Защото си била лоша майка? Защото си откачалка? Защото спа с мъж, с когото спях аз, само за да докажеш, че не си стара и че можеш да ми го отнемеш? Или защото през неголямата част от живота ми ме упрекваше колко съм те разочаровала като дъщеря. За какво точно си отмъщавам?

— Отгледах те сама. Жертвах се, за да получиш онова, което искаш.

— Жалко, че не ме записа на уроци по цигулка. Точно в този момент щеше да ми свърши работа. Я, стига, Чарлийн! Аз или ти не сме важните. Става въпрос за него. Той е мъртъв.

— Не ти вярвам.

— Някой го е убил. Затрил го е. Забил е пикел в гърдите му и го е зарязал в планината.

— Не, не, не! — Сега лицето на Чарлийн беше студено и бяло като небето зад нея. После тя се свлече на пода между парчетата порцелан и стъкло. — О, Господи, не. Пат. Пат.

— Стани, за бога, ще с нарежеш. — Все още ядосана, Мег заобиколи бюрото и я хвана за ръцете, за да я изправи.

— Мег. Меган. — Чарлийн дишаше с мъка. Големите й сини очи бяха забулени от сълзи. — Наистина ли е мъртъв?

— Да.

Сълзите се отрониха по бузите й и тя внезапно прегърна дъщеря си и отпусна глава на рамото й.

Мег овладя първоначалния си импулс да се отдръпне. Остави майка си да се наплаче, да я притиска и ридае. И осъзна, че от години не са се прегръщали тъй искрено.

 

Когато бурята отмине, бе казала на Чарлийн, докато я водеше към стаята й. „Все едно играя с кукла“, помисли си, докато събличаше майка си. Дезинфекцира драскотините и нахлузи нощницата през главата й.

— Значи не ме е зарязал.

— Не.

Мег влезе в банята и огледа аптечната на майка си. Там винаги имаше много хапчета. Намери успокоителните и й наля чаша вода.

— Мразех го, задето ме напусна.

— Знам.

— И ти ме мразеше заради това.

— Може би. Глътни това.

— Убит ли е?

— Да.

— Защо?

— Не знам. — Когато Чарлийн глътна хапчето, тя взе чашата. — Сега лягай.

— Аз го обичах.

— Може и така да е било.

— Обичах го — повтори Чарлийн, докато Мег я завиваше. — Мразех го, защото ме остави сама. Не понасям да бъда сама.

— Хайде, поспи.

— Ще останеш ли при мен?

— Не — промълви Мег в сянката на завесите, които дърпаше. — Аз обичам да бъда сама. И имам нужда. Така или иначе, когато се събудиш, няма да имаш нужда от мен.

Но остана, докато Чарлийн заспи.

По стълбите надолу се размина със Сари Паркър.

— Остави я да поспи. И се погрижи да почистят кабинета й.

— Чух. — Сари вдигна вежди. — Сигурно си й казала нещо, което я е вбесило.

— Просто се погрижи да го почистят, преди да влезе отново в него.

Тя грабна пътем палтото си, преди да влезе в ресторанта.

— Трябва да тръгвам — каза на Нейт. Той я настигна на вратата.

— Къде?

— У дома. Имам нужда да се прибера.

Мег с удоволствие се остави на поредния порив на вятъра.

— Как е тя?

— Дадох й успокоително. Когато действието му премине, ще си го изкара на теб. Съжалявам. — Сложи ръкавиците си и скри очи с ръцете си. — Господи, беше точно както очаквах. Истерия, гняв, защо ме мразиш толкова… Както обикновено.

— Лицето ти е порязано.

— Нищо ми няма. Шрапнел от порцеланово кученце. Като побеснее, хвърля неща. — Тя си пое предпазливо дъх и пое към реката. Загледа се как облачето пара постепенно изчезна. — Но когато включи, когато осъзна, че не я лъжа, направо рухна. И тогава видях нещо, което не очаквах. Беше изписано на лицето й. Тя го е обичала. Не го знаех. Винаги съм мислила, че ней е пукало за него.

— Струва ми се, че в такъв момент нито за една от двете ви не е добре да е сама.

— Тя няма да бъде, а аз искам точно това. Дай ми няколко дни, Бърк. И без това тук ще имаш много работа. Няколко дни, за да свикна с мисълта поне донякъде. После ела. Ще ти сготвя и ще легна с теб.

— Телефоните работят. Можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо.

— Да, бих могла, но няма да го направя. Не се опитвай да ме спасяваш, шерифе. — Сложи си тъмните очила. — Погрижи се само за подробностите.

Обърна се, придърпа главата му и го целуна страстно. После се отдръпна и го потупа по бузата с облечената си в ръкавица ръка.

— Дай ми само няколко дни — повтори и тръгна към самолета си.

Не се обърна, но знаеше, че той стои край реката, че наблюдава как излита. После го изтри от ума си, заедно с всичко останало и се зарея над върховете на дърветата, на ръба на небето.

Едва когато видя дима от комина на къщата си и кучетата, които като космати куршуми затичаха през снега към езерото, тя усети как гърлото й се присвива.

Но чак когато от къщата й се появи познатият силует и бавно тръгна по пъртината, направена от кучетата, почувства в очите й да напират сълзи.

Ръцете й трепереха и трябваше да положи усилие, за да ги успокои и да кацне. Той я чакаше — мъжът, заместил баща й.

Тя слезе и с мъка овладя гласа си.

— Не знаех, че ще се връщаш.

— Имах чувството, че се нуждаеш от мен. — Той се взря в лицето й. — Нещо е станало.

— Да. — Кимна и се наведе, за да погали възторжените кучета. — Случи се нещо.

— Да влезем и да поговорим.

Едва когато пристъпи вътре, отпусна се на топло, направи чай и даде вода на кучетата, едва когато той я изслуша, без да я прекъсва, Мег си позволи да заплаче.