Линда Хауърд
Сърцето на амазонката (22)

21.

— Защо не ми каза? — измърмори тя. — Разбирам, че би го скрил от всеки друг, но защо не ми каза на мене?

Той внезапно намали мощността на двигателя до празен ход и застопори лоста на кормилото. Тя все още седеше там и държеше диаманта в скута си. Дори и грубо оформен, той беше великолепен. Големината му го смайваше, а очевидно и Джилиън бе също тъй зашеметена от него, защото всичко, което беше в състояние да прави, бе да го гледа втренчено.

С бързи движения той намести пистолета и допълнителната пачка. Оръжието пъхна в колана си, а патроните в джоба. След това взе диаманта от нейните неоказващи съпротива ръце, зави го в носната си кърпа и го сложи пак в раницата. Без да продума, той я отнесе със себе си до кормилото и отново зае мястото си.

Джилиън не стоеше като манекен. Съвсем не. Тя погледна първо раницата, след това него.

— Какво става? — попита с присвити очи тя.

— Знаеш много добре какво става. Аз намерих диаманта — отвърна той с равен глас.

— Кейтс те видя с него онази сутрин, нали? Затова започна да стреля.

— Да.

Той даде газ и салът набра скорост. Шумът направи разговора невъзможен. Джилиън седна на носа, вятърът разпиляваше косите й и тя безмълвно впи поглед в реката. Бен започна да се надява, че ще го остави на мира, но тя се размърда и седна по-близо, за да може да я чува.

— Трябваше да оставя филма и всичките си записки — каза тя. — Нямам доказателства за Каменния град или за цивилизацията на анзарите. С диаманта мога да убедя хората, че Анзар действително съществува. Ще привлека вниманието им, ще ги заставя да ме слушат. Най-малкото, което ще направят, ще бъде да изпратят нова експедиция и баща ми ще бъде реабилитиран. И може би ще мога да открия и погреба тялото на Рик.

— Аз ще те върна обратно — каза той нетърпеливо. — Нямаш нужда от диаманта, за да доказваш каквото и да било.

Тя само го погледна. Тези нейни нетрепващи зелени очи.

— Надявам се, че ще финансираш това пътуване.

— Да — кимна той към раницата. — Ще получа страшно много пари за него.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Няма да използвам тези пари.

— Какво искаш да кажеш с „тези пари“? — побесня той. — Това не са кървави пари. Сам по себе си диамантът не е доказателство за нищо друго, освен че Бразилия притежава няколко дяволски големи диаманта. Бих могъл да го използвам, за да финансирам нова експедиция до Каменния град и да спечеля много. А ти искаш да го използваш, за да убедиш шепа нищожества да организират експедиция и да прославиш себе си като в същото време възстановиш реномето на твоя старец. Може би съм глупак, но не виждам много голяма разлика — с изключение на това, че моята идея е много по-разумна!

— Диамантът принадлежи на бразилския народ — каза тя, — така както пирамидите са собственост на египтяните. Или може би смяташ, че е нормално разбойници да плячкосват погребалните зали в пирамидите и те да бъдат унищожени за историята?

— Има известна разлика, скъпа. Диамантът е най-незначителната част от Каменния град. Храмът, онези ужасни зловещи статуи, самият град, даже онази отвратителна каменна чаша — това е важното, това е, което хора като тебе ще изучават през следващите сто години. Диамантът е най-незначителното нещо.

— Това е безценен исторически предмет.

— Археологическа ценност! — погледна я недоверчиво той. — Това е един лъскав камък, с който хората обичат да се кичат. Сложи един гранат в нишата на надгробния паметник и той ще има същото значение. Какво мислиш, че правиш сега? Дори гранат колкото щраусово яйце не би могъл да се сравни с това, което би могла да получиш от продажбата на диаманта.

Лицето й остана все така неподвижно.

— Присвояването му е кражба.

— Глупости! — каза той възмутено. — По дяволите, Джилиън, нима мислиш, че преминах през всички тези трудности, за да се докопам до това проклето нещо и то само за да го предам на някого, който и пръста не си е помръднал да го намери? Ние рискувахме живота си, за да открием онова място.

— Беше ти платено, за да свършиш точно това, което направи — отбеляза тя. — И не би могъл да го откриеш без мен. Всъщност аз щях да го открия вместо теб, ако не ме бе придумал да служа за примамка, докато ти го задигна.

— Не очаквах да открия нещо.

— Защо не? Всичко друго беше там, където бях казала, че би трябвало да бъде.

— Не отстъпвам диаманта — каза студено той. — Откажи се от него.

— Може би искаш да се отървеш от мен? — попита тя. — Това, което ще направя, е да се свържа с властите, когато пристигнем в Манаус.

— Как смяташ да докажеш, че е у мен? — сините му очи бяха ледено студени.

Джилиън изпадна в безсилна ярост. Знаеше какво точно ще се случи, ако се обърне към властите. Щяха да направят проверка и да разберат, че баща й е имал луди идеи и тя всъщност е дете на един чудак. Нямаше да я вземат на сериозно. Щяха да предположат, че си е измислила тази история, за да привлече вниманието на обществеността върху някаква шантава идея, която, както и всички авантюри на баща й, можеше да се окаже едно нищо.

Бен беше достатъчно умен, за да се опита да продаде диаманта в Бразилия. Връзките, които щеше да използва нямаше да са законни, но би се обзаложила, че „Сърцето на императрицата“ щеше да се появи в Антверпен. Щеше да привлече вниманието на целия свят, но произходът му завинаги щеше да бъде съмнителен. Разбира се, това щеше да допринесе тайнствеността и стойността му да се увеличат. А какво щеше да стане, ако го нарежеха, разделяха на части и направеха бижута от него, за да ласкае нечия мания за величие? Мисълта, че „Сърцето на императрицата“ може да бъде нарязано беше ужасяваща. Та това беше сърцето на една древна култура! То трябваше да остане невредимо.

— Престани да се цупиш — посъветва я той. — Не се шегувам. Ще те върна там. Това, което искаше, беше доказателство, че Анзар съществува и ти го получи.

Тя се премести обратно в носовата част на сала и се загледа в реката. Разстоянието между тях отново пречеше на разговора им, но сега това го дразнеше. Искаше му се да я разтърси, да я застави да погледне нещата с неговите очи. Бен използваше здравия си разум, а тя бълваше идеалистични приказки. По дяволите! Защо не бе внимавал повече? Той не бе очаквал тя да си пъха носа в раницата, след като измъкна пълнителя оттам.

Бен беше разярен. Ако сега я помолеше да се омъжи за него, щеше да си помисли, че го прави само, за да я застави да не казва нищо за диаманта. Очевидно шансовете му да успее да я убеди, че наистина иска да се ожени за нея, бяха нищожни. Просто всичко отиваше на кино. За първи път в живота си бе помислил за женитба, а Джилиън не само че нямаше да му повярва, но вероятно дори би го зашлевила, ако се опиташе да повдигне този въпрос точно сега.

Какъв дяволски ден! Стреля по човек, лодката му беше потопена, беше разбрал, че иска да се ожени, а сега Джилиън му беше сърдита.

Търпението му се изчерпваше.

Като капак на всичко, не можеше да се освободи от усещането, че би трябвало да провери дали Дутра е мъртъв. Но искаше на всяка цена да измъкне Джилиън по-далече от онова място и беше сигурен, че би постъпил по същия начин, ако се наложеше да го направи отново. Преди всичко беше длъжен да я защити.

Нямаше и следа от Кейтс. Бен не смяташе, че вероятността Кейтс все още да е жив е голяма. Беше направил голяма грешка с наемането на Дутра. Та той би се обърнал срещу собствената си майка, ако това можеше да му донесе пари. Кейтс имаше нужда от Дутра, но Дутра не се нуждаеше от Кейтс. Това бе съвсем очевидно.

Но даже ако Дутра не бе убит, тогава беше ранен и нямаше начин да ги последва, дори и при положение, че се добрал до брега и раните му не са се инфектирали. А инфекцията беше почти сигурна в тропиците. Дутра можеше да се оправи само, ако знаеше достатъчно за лечебните свойства на растенията, което изглеждаше малко вероятно. Всъщност, защо ли още се безпокоеше?

Защото си струваше да се безпокоиш за подобни неща.

Дутра се беше вкопчил в останките от лодките и се остави да потъне под повърхността на водата, когато чу салът да обикаля. Беше ужасен и мислеше, че изтичащата в реката му кръв ще привлече хищници. Очакваше всеки момент остри зъби да се забият в него. Когато шумът от моторизирания сал заглъхна, той изскочи задъхан на повърхността, но лодките потъваха много бързо и трябваше веднага да се махне от тях. Нямаше избор. Откъсна лента от ризата си и я завърза стегнато над раната на дясната си ръка, след това се хвърли във водата.

Едвам можеше да използва ръката си, но животинската му сила му помогна да стигне брега и той изпълзя изтощен на суха земя. Лежеше и псуваше Бен Луис с всички обидни думи, които му идваха наум. Глупакът му с глупак, защо беше спрял посред бял ден и то за толкова дълго? Никога не беше правил подобно нещо, но този ден се случи. Сигурно е бил с жената. Защо тая малка мръсница не си държеше краката стиснати до вечерта?

Поради тази причина Дутра не беше готов. Атаката не стана по начина, по който я беше планирал. Беше възнамерявал да ги нападне през нощта, докато спят. Колко лесно щеше да бъде. Вместо това той беше изненаданият, а Луис почти бе успял да го убие.

Но Дутра не беше мъртъв. Сега отново имаше предимство, защото те мислеха, че е умрял. Ще продължи да ги следва. Дори и да се върнеха в Манаус, преди да ги настигне, изходът би бил същият.

Когато успя да възстанови част от силите си, Дутра се вдигна на крака и след като помисли малко, тръгна обратно нагоре по реката. Не много отдавна беше минал покрай един бордей. Там щеше да има храна и почти сигурно някаква лодка. Възможно беше дори да има оръжие.

* * *

Бен би предпочел да прекарат нощта в селището, но знаеше, че няма да успеят. Бяха изгубили доста време Насочи сала извън течението към защитената плитчина.

— Като че ли ще трябва да прекараме още една нощ в палатката — каза той.

Това бяха първите думи, които изрече, откакто тя отиде на носа на сала. Бе стояла там през целия ден. Не му отговори и сега, но се дръпна назад, за да не я удари някой от надвесилите се над реката клони.

Той скри сала възможно най-добре, защото контрабандистите можеха да решат, че двама души, особено когато единият е жена, са много по-лесна и желана плячка, отколкото дванадесет. Трябваше да си пробият път навътре, надалеч от гъстия храсталак по брега на реката, за да намерят подходящо място за малката палатка. Джилиън незабавно разопакова някои провизии и започна да приготвя бърза вечеря.

Той приключи с палатката и я погледна отчаяно. Стовари се до нея, решен да сложи край на това мълчание.

— Спри да се цупиш. Не е необходимо да ти харесва, но не си ли чувала никога, че човек трябва да се научи да понася загуби? Няма да получиш диаманта, но ще имаш всичко останало, което искаше: доказателства за съществуването на Анзарската цивилизация и възстановяване на реномето на баща ти.

— Не, няма да мога.

Отначало той почувства такова облекчение, че тя проговори, та му трябваше известно време, за да проумее какво казва.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — сви рамене тя, — че отказвам да имам нещо общо с експедиция, финансирана от продажбата на този диамант. Не мога да те спра да направиш каквото искаш, но не искам да бъда замесена в това. Ще се кача на самолета и ще се махна от очите ти веднага, щом се върнем в Манаус.

Това му бе достатъчно. Гневът му нарастваше и той едвам го сдържаше. Сграбчи ръката й и я принуди да се обърне и да го погледне.

— Няма да стане — каза, като натъртваше всяка дума.

— А, така ли? И как мислиш да ме спреш? Ще ме отвлечеш ли? — Гласът й беше и сърдит, и предизвикателен.

— Ако е необходимо.

— Предполагам, че ще го направиш. — Тя издърпа ръката си. — Но ще направиш по-добре, ако последваш собствения си съвет и понесеш загубите си. Затова просто забрави за облекчаването на съвестта си чрез организирането на експедиция и си спести усилията, тъй като няма начин да ме принудиш да имам нещо общо с нея.

— Не искам да си облекчавам съвестта — изстреля думите той. — Казах ти, че ще намеря онова доказателство, и ще го направя, дори и ако трябва да те влача по целия път обратно.

— Предполагам, че искаш да ме направиш известна против волята ми и мислиш, че това би оправило нещата? Кражбата си е кражба. Нищо не може да я промени.

— И от кого, по дяволите, съм откраднал? От народа на Бразилия? Посочи ми един човек, който ще има полза от това, че диамантът ще бъде заключен в музея и дори няма да бъде изложен, за да не го открадне някой! Деветдесет процента от хората дори няма и да чуят за него, а дори и да чуят, хич няма да ги заинтересува. Ами ако го бях намерил, както си копая из планината? Диамантът щеше да е същият, но тогава можех да го взема — щеше да е на този, който го намери, нали? — Бен крещеше. Никога през живота си не беше изпадал в такава ярост.

— Ще откраднеш от историята.

— Глупости! Можеш да поставиш късче стъкло на неговото място и историята на Анзар ще бъде абсолютно същата!

— Но там не е стояло парче стъкло, а „Сърцето на императрицата“. Учили са ме през целия ми живот да почитам миналото, да ценя всяко късче от историята, което можем да намерим, защото е част от нас, от това, което сме ние и от това как сме достигнали до онова, което сме днес. Принуждавала съм се да стоя будна повече нощи, отколкото можеш да си представиш, с пистолет в ръка, за да пазя разкопките от крадци. Мислиш ли, че сега мога да се превърна в един от тези крадци?

Той не постигаше нищо. Почувства се така, като че ли блъскаше главата си в каменна стена. Ако господ някога беше създал по-упорита жена от тази, не би искал да се срещне с нея. Тази му стигаше, за да го подлуди напълно.

Беше му достатъчно за тази вечер. Беше казал всичко, което трябваше. Щеше да я остави да си помисли и може би накрая здравият й разум щеше да надделее. Тя искаше да възстанови реномето на баща си и той й беше предложил начин да го стори. Щеше да приеме, че това е по-добро от нищо.

Между тях цареше пълна тишина през остатъка от нощта. Когато свършиха да ядат и разчистиха, той й посочи палатката с рязко движение на ръката си. Тя пропълзя вътре, без да каже и дума. Беше много трудно в такава малка палатка, но тя успя да не го докосне. От всички неща, които им се случиха през този ден, това го вбеси най-много.

Следващият ден започна по същия начин. Като че ли го беше изтрила напълно от мислите си, като че ли той не съществуваше вече или поне не го забелязваше, докато не я заговореше и не привлечеше за момент вниманието й — просто за миг, който траеше само колкото да му отговори с възможно най-малко думи. Маниерите й показваха, че му отговаря само защото възпитанието го налага.

Установи, че кара сала по-бавно, за да удължи времето, което тя щеше да бъде принудена да прекара с него. Това би дало повече време на здравия й разум да надделее. Надяваше се обаче, той самият да издържи, защото не бе разбрал досега колко трудно щеше да му бъде да се въздържа. Нарочната й резервираност го вбесяваше. Тя беше негова; никога нямаше да я остави да си отиде. Щеше да направи всичко необходимо, за да я задържи при себе си. Дори щеше да я отвлече, ако трябва, както беше предложила саркастично тя самата. Ако си мислеше, че не може да го направи, тогава тя съвсем не познаваше своя мъж.

Това беше най-важното. Тя беше негова и той беше неин. Как можеше да пренебрегне това? Как се осмеляваше да се опитва умишлено да разруши връзките помежду им? Щеше да се продъни в ада, ако позволеше това да се случи.

Все още беше светло, когато наближиха първото селище. Беше много мизерно, макар че имаше електричество, произвеждано от генератор. Докато доближаваше сала към разрушените докове, дотичаха деца. Бордеите бяха около петнадесетина, а имаше и една по-голяма сграда, която можеше да се нарече къща, макар че не изглеждаше много по-добре от бордеите. Нямаше нито един прозорец със стъкла в селището и всички покриви, включително и на „голямата сграда“ бяха от слама.

— Защо спираме? — попита Джилиън, като за първи път наруши правилото си да не говори, ако той не я попита нещо.

— Ако се намери място, тук ще бъде по-безопасно да спим. В тази част на реката има много контрабандисти и не ми се иска да поемаме повече рискове от необходимото. — Собственият му глас звучеше отсечено. Беше й толкова сърдит, колкото и тя на него.

Някои от децата бърбореха, други стояха по-назад срамежливо. По-старите жители също бяха любопитни, но не толкова приятелски настроени, и наблюдаваха от вратите и отворените прозорци на мизерните си малки жилища. Висока, слаба стара жена излезе от голямата къща и слезе към доковете. Носеше панталони и риза без ръкави, която се вееше свободно около талията й. Окъсана сламена шапка пазеше главата й от горещината, а тънка пура висеше от края на устните й.

— Кои сте вие? — попита тя с груб мъжки глас.

— Аз съм Бен Луис, а това е Джилиън Шърууд. Лодката ни потъна вчера и трябваше да продължим със сал.

— Имали сте късмет, че сте разполагали с лодка и със сал — сви рамене жената. — Какво искате?

— Място да преспим, нищо друго. Това селище е по-безопасно от брега на реката. Имаме си храна. Няма да искаме от вашата.

Старата жена го огледа от главата до петите. Той беше без риза, защото беше гол, когато лодката потъна. Очевидно мощният му торс срещна одобрението й, защото тя се усмихна. Беше притеснително. Усмивката й беше противоестествен акт.

— Аз съм Мария Саяд. Това е търговският ми пункт. Нямам свободно помещение, но имам свободни хамаци. Ще бъдете добре дошли да спите на моята веранда.

— Благодаря ви, сеньора Саяд.

Очевидно тя не беше приключила с благоразположението си.

— Ще вечеряте с мене. Никой още не е минавал оттук тази седмица, а обичам да се срещам с различни хора.

— Благодаря ви, сеньора — повтори той.

Сеньората се придържаше към това, което Джилиън наричаше режим на латиноамериканците. Вечерята започна чак в девет или десет часа и продължи няколко часа, макар че ястията бяха само три и то обикновени. Голямата къща имаше електричество, но крушките бяха толкова слаби, че светеха като газени лампи. Голям вентилатор се въртеше мързеливо на тавана.

Джилиън се затрудняваше да стои будна. Правеше опити да разговаря любезно и сподавяше прозевките, но колкото повече стрелките наближаваха полунощ, толкова по-трудно следеше разговора. Бен изглеждаше напълно нормално и разговаряше със сеньората така, като че ли я познаваше от години. Джилиън се съмняваше, че той някога е имал проблеми да очарова някоя жена.

Цял ден Джилиън размишлява. Болката, че Бен може така безсърдечно да унищожи мечтите й и да очаква от нея да прави това, което си е наумил, беше толкова голяма, че за да я понесе, трябваше да я изтика в най-затънтеното ъгълче на съзнанието си. Ако се беше замислила повече, тази мисъл щеше да я унищожи. Вместо това, тя се насили да погледне към реалността. Винаги бе знаела, че това приключение може да завърши само по един начин — с нейното връщане в Щатите. Дали щяха да се разделят като добри приятели или като врагове нямаше отношение към крайния резултат.

Единствената подробност, която още не беше разрешена, бе какво щеше да стане със „Сърцето на императрицата“. Бен си имаше планове, но тя не трябваше да се съгласява с тях и не беше необходимо да стои и да го чака да ги изпълни. Блъскаше си акъла цял ден, като се опитваше да измисли начин да получи диаманта, да се изплъзне от Бен и да се върне в Манаус със „Сърцето на императрицата“. Но никакъв определен план не се оформи. Той държеше раницата до себе си и нито за миг не я оставяше насаме с нея. Просто трябваше да дебне и да сграбчи всяка появила се възможност. Можеше и да не успее, но трябваше да се опита.

Едва след полунощ сеньората стана и им каза лека нощ. Чувствайки облекчение, Джилиън излезе заедно с Бен на откритата веранда, където бяха окачени два хамака. Тя потъна в единия с уморена въздишка и затвори очи.

Бен се настани в другия, но остана буден за известно време, втренчен в тъмнината. Искаше я. Знаеше, че дори не може да й предложи да се любят. Нямаше и следа от дразнещите реплики, които му доставяха такова удоволствие, никакъв намек, че е отстъпила и на сантиметър. Но дори и гневът му не можеше да притъпи болката, нуждата да я държи в ръцете си и да знае, че тя му принадлежи.

Накрая заспа. Бурята го събуди след няколко часа, с гръмотевиците, които трещяха, а светкавиците раздираха облаците. Сеньората му беше дала назаем една риза, така че се чувстваше добре на хладния въздух. Джилиън мръдна неспокойно и се обгърна с ръце, тъй като й беше станало хладно. Дъждът покри селището с огромния си сребърен чаршаф, осветяван от честите светкавици.

* * *

Долу на брега една масивна фигура се прокрадна безшумно по дока. Видя сала и бързо продължи надолу по реката, като приклекна в откраднатата лодка, за да изглежда по-дребен. Беше откраднал и една широкопола сламена шапка, която му помагаше да се дегизира. Никой не му обърна внимание.

В тихите часове след полунощ той се върна обратно в селището. Дъждът беше започнал и заглушаваше всеки шум, който можеше да вдигне. Най-напред претърси сала, но на него нямаше нищо, освен няколко сандъка с провизии. Не беше очаквал диамантът да е там, но все пак го претърси, за да не пропусне нещо. Щеше да вземе провизиите със себе си. Утре Лиус вече нямаше да има нужда от тях.

Луис и жената сигурно бяха в къщата. Мачетето в ръката му просветна на влагата, докато Дутра се промъкна под дъжда до къщата, която обиколи тихо, за да намери жертвите си.