Линда Хауърд
Сърцето на амазонката (13)

12.

Групата продължи унило пътя си. Бен наблюдаваше Джилиън по-внимателно от друг път, защото напрежението, изписано на лицето й, го безпокоеше. Макар че беше достатъчна сама по себе си, не само смъртта на Мартим я беше разстроила. Имаше и нещо друго, нещо, което беше по-дълбоко.

Беше започнал да се безпокои, че няма да могат да се махнат от тази тераса преди здрач и че ще трябва да спят на нея. Нямаше място за палатките, затова щяха да бъдат изложени на пълчищата от комари, които бяха започнали да ги тормозят, откакто бяха напуснали реката, както и на всякакви други опасности.

Бен нареди да спрат и да си починат и притеснен от ситуацията, изпрати Пепе на разузнаване. Клекна долу и се загледа в заобикалящите ги планини над тях. Чувстваше се като в дупка, тъй като само над самите им глави се виждаше късче небе. Нещата не бяха чак толкова зле, просто той се чувстваше така. Искаше му се час по-скоро да се махнат от тази тераса.

Джилиън също се беше загледала мълчаливо в планините. Бен отиде до нея, като внимаваше да не се приближава много към нестабилния край на терасата.

— Какво има? — попита я тихо, като клекна до нея.

Тя несъзнателно късаше едно листо на парченца. Не го погледна, а продължаваше да се взира в планините.

— Баща ми е намерил смъртта си при падане — отговори най-накрая тя. — Казаха ни, че е станало в планината. Трябва да е било в тази планина, някъде по маршрута, по който вървим. Може да е станало и на тази тераса. Достатъчно е опасна.

Искаше му се да я утеши, просто да я прегърне, докато болката й утихне, но не можеше да направи нищо. Този подтик беше нещо ново за него — никога преди това не беше искал да се грижи за някого. Доста стряскащо беше.

— Няма начин да разберем — каза й той. — Не мисли за това.

— Не мога да престана ей така, като че ли спирам чешмата. Аз го обичах, знаеш ли?

— Знам.

Изглежда че любовта към баща й още беше силна, за да изразходва толкова много време и енергия, за да се опитва да възстанови реномето му, като при това рискува и се подлага на такива опасности. Повечето хора дори и не биха помислили за толкова опасна и толкова изтощаваща експедиция, а тя го правеше за човек, който отдавна е мъртъв. Проряза го остра болка, щом разбра, че когато Джилиън обича някого, тя го обича завинаги.

— Хей, Луис — Рик се приближаваше към тях. — Защо трябва да носим всичките лични запаси на Мартим? Носилката е доста тежка за този път.

— Може да имаме нужда от тях — обясни търпеливо Бен. — Не знаем какво ни предстои. Всичко може да се случи.

— Можем да оставим поне палатката. За какво ни е още една палатка?

— Ами ако нещо стане с някоя от нашите?

— Преди нямахме резерви. Всеки си носеше неговите неща.

— Палатката не тежи толкова много — каза рязко Бен, като бързо губеше търпение. — От какво се оплакваш?

— След като Мартим го няма вече, не трябва да носим толкова много храна, нали?

И Бен, и Джилиън се втренчиха в него, изумени от глупостта му. Накрая Бен поклати глава:

— Никога няма да хвърлим храна.

— Просто питах — нацупи се Рик.

— И аз просто ти отговорих.

Рик рязко се обърна, за да си тръгне. Джилиън, която го наблюдаваше, видя как внезапно залитна настрани и чу онзи притъпен виещ звук. Без да помисли и без да се спре, тя просто се хвърли напред точно в секундата, когато земята под брат й се свлече надолу. Дращещите й ръце го хванаха за ризата в момента, в който той започна да пада устремно надолу. Платът се скъса и той се изплъзна от хватката й. В последния миг обаче ръцете му стиснаха нейните над китките.

Тя чу писъци, викове, ругатни, но не можеше да разбере откъде идват. Със сигурност Рик крещеше — виждаше отворената му уста, докато неумолимо се плъзгаше през калта към ръба, повлечена от теглото му. Може би и самата тя крещеше; просто не знаеше дали е така. Чувстваше се странно, като в кошмар, докато той я повличаше все по-надолу и по-надолу, а времето беше забавило хода си и всички звуци бяха далечни и деформирани.

Изведнъж като че ли челюстите на менгеме стегнаха глезените й и спряха плъзгането й през ръба на пропастта. Раменете й горяха в агония от усилието. Ръцете на Рик започнаха да се отпускат и тя отчаяно стегна захвата си.

Ругатните продължаваха над и зад нея, потресаващи в изобретателността си и включващи всяка обидна дума, която беше чувала някога, както и някои португалски изрази, които не знаеше. Затвори очи, защото болката в раменете и ръцете й се засили и я караше да се задъхва.

Пръстта под нея пак поддаде и те се свлякоха още по-надолу. Теглото на Рик изведнъж рязко я дръпна надолу и тя изкрещя от болката в раменете.

— Не ме пускай, Джил, моля те, не ме изпускай — бръщолевеше той с бяло и изкривено от ужас лице.

— Няма — прошепна тя.

Той пропадна още малко надолу, докато ръцете и на двамата останаха сключени около китките на другия. Стискаше я толкова силно, че тя чувстваше как деликатните кости на китките й се трият една в друга.

— Издърпайте я обратно! — Бен крещеше гръмогласно. — Ще ви убия всичките, ако я пуснете!

Беше забил пети в калта и със всички сили се опитваше да я дръпне назад. Заплахата му беше напразна, защото ако тя паднеше, и той щеше да полети с нея. Съвсем сигурно беше, че нямаше да разхлаби хватката си върху глезените й.

Хорхе беше на колене и се пресегна, за да хване колана на Джилиан и значително помогна да се спре плъзгането надолу.

— Опитайте се да хванете краката на Рик в примка — нареди Бен през стиснатите си зъби. Вените на челото му се бяха издули до пръсване, а в очите му се стичаше пот. — Ако трябва, ще го издърпаме с краката нагоре.

За момент никой не помръдна, след това Флориано грабна въжето. Отначало Кейтс стоеше настрана, като страхът за собствения му живот надделяваше над факта, че без Джилиън нямаше смисъл да продължава, но след това очевидно реши, че си струва риска и се хвърли на земята до другите и също я улови за краката.

Флориано не беше достатъчно опитен с въжето, за да улови с него краката на Рик, особено като се има предвид как риташе той в паниката си. Трудно му беше и защото не можеше да се приближи достатъчно до ръба на пропастта. Отиде дотам, докъдето посмя, но не можеше да види краката на Рик. Хвърляше ласото наслуки, но нямаше успех.

— Хвани глезените й — нареди Бен с напрегнат глас и Хоаким побърза да стори това. Бен се изправи на крака и поиска въжето; Флориано зарадвано се върна назад, далеч от опасността, и тикна въжето в ръцете на Бен.

Бен се просна по корем и нареди:

— Дръжте краката ми.

Висенте и Флориано веднага го послушаха и го сграбчиха за ботушите със загрубелите си ръце

Той се протегна дотам, докъдето му се струваше безопасно и почвата под него започна да се рони. Можеше да види лицето на Джилиън, напълно пребледняло. Единствено калта, спечена отгоре му и прорязана от болката й го оцветяваше. Не издаваше и звук. Рик продължаваше да крещи и да рита диво, като ги умоляваше да не го оставят да падне.

— Стой мирно, да те вземат мътните!

Рик или не го чу, или не разбра, безчувствен за всичко останало, освен собствената си паника и празнотата под него.

Бен хвърли тежкото ласо колкото се може по-силно и удари Рик по главата:

— Млъкни! Млъкни и ме слушай!

Изглежда, че дивата ярост в гласа му най-сетне достигна до Рик, защото изведнъж спря да крещи. По някакъв начин внезапната тишина късаше нервите им точно толкова, колкото и виковете му.

— Стой спокойно — нареди Бен с напрегнат глас. — Ще се опитам да уловя краката ти с примка. След това ще можем да те издърпаме. Разбра ли?

Погледът на Рик издаваше неразбиране и ужас, но някак си успя да го фокусира върху Бен.

— Да — едва се чу отговорът му.

Джилиън обърна главата си към него с молещи и почти ослепели от болка очи. Бен трябваше да стисне зъби, за да задържи напиращите ругатни, когато се досети какво въздействие оказва теглото на Рик върху по-нежните стави на сестра му. Тя трябваше да бъде тази, която да вика, но разбира се, тя се възпираше и контролираше дори и сега.

Бен нави въжето с бързи движения, като разбираше отлично, че всяка секунда изглеждаше цяла вечност и за Джилиън, и за Рик. Не беше много доволен, че самият той виси по този начин над пропастта и калта се рони под него. Той разтърси ласото и го хвърли странично към полюшващите се крака на Рик. Чудо щеше да бъде да ги улови и двата, така че Бен не очакваше такова нещо. Всичко, което искаше, бе ласото да улови единия му крак. Това щеше да бъде достатъчно. Докато беше раснал в ранчото в Алабама, той бе хващал достатъчно телета и бикове с ласото си. Трябваше да направи това и тук, само дето висеше с главата надолу.

Примката попадна под полюшващия се десен ботуш на Рик и Бен майсторски я повдигна нагоре. Въжето се надяна на крака му и Бен дръпна, за да затегне възела. Беше го уловил здраво, точно под глезена.

— Издърпайте ме — извика той и ръцете върху краката му започнаха да го теглят назад.

Щом усети твърда земя, той скочи на крака и тикна въжето в ръцете на Флориано.

— Ти и Висенте го дръжте. Дръжте здраво, защото доста ще ви натежи, когато цялата му проклета тежест се прехвърли върху вас!

— Разбираме — черните очи на Флориано бяха спокойни.

Еулохио стоеше настрана, но сега пристъпи напред и също улови въжето. Жилавият малък индианец беше много силен, така, че Рик беше в добри ръце. Сега проблемът щеше да бъде да издърпат Джилиън.

Пропълзя внимателно възможно най-близо до ръба на пропастта.

— Рик, чуй ме. Улових крака ти с въжето. Тук, горе трима мъже го държат, така че няма да паднеш. Държим те, разбираш ли?

— Да — отвърна задъхано Рик.

— Трябва да пуснеш Джилиън. Ще пропаднеш надолу, но малко.

Мисълта да пусне Джилиън беше невъзможна; Рик панически започна да върти очи. Джилиън беше нещо солидно, връзката му с безопасността, която той можеше да почувства. Какво ли би станало, ако не беше наистина вързан с въже за крака? Не можеше да каже дали са успели, в паниката си не можеше да насочи мислите си към вземането на каквото и да е решение спокойно; не можеше дори да погледне надолу и сам да види дали наистина е вързан. Всичко, което можеше да види беше лицето на Джилиън, бяло и напрегнато, и неговото отчаяние, отразено в нейните очи.

— Не! Не мога — проплака той.

— Трябва. Иначе не можем да те издърпаме.

— Не мога!

Яростта, която изригна у Бен, беше като лава. Джилиън беше наранена, болеше я, а той не можеше да направи нищо докато Рик не я пуснеше.

— Пусни я, копеле такова! — гласът му беше заплашителен. — Ако не я пуснеш, ще те ударя с камък по главата!

— Рик — гласът беше на Джилиън, която едва шепнеше. — Можеш да ме пуснеш. Виждам въжето около крака ти. Държат те. Всичко е наред.

Рик се втренчи нагоре и остана така цяла секунда, по време на която всички изживяха пълна агония, и след това я пусна.

Внезапното освобождаване от теглото му запрати хората, които държаха Джилиън, назад, но за щастие Хорхе успя да я задържи за колана и инерцията, която го дръпна назад, изтегли и нея. Тримата мъже, които държаха въжето, забиха пети и се напрегнаха, за да удържат жестокия напън, когато Рик увисна с цялото си тегло на въжето. Той се разкрещя отново, като гласът му беше прегракнал от ужас.

— Издърпайте го — извика Бен, но собственото му внимание беше насочено към това да издърпат Джилиън от ръба на пропастта и да я изведат на безопасно място до скалата.

Възможно най-внимателно той я обърна по гръб. Лицето й беше страшно пребледняло, дори устните й не се различаваха. Тя не пищеше, но всяко нейно издишване завършваше с дрезгав, почти беззвучен стон.

— Можеш ли да ми кажеш къде те боли най-много, скъпа?

Бен заопипва ставите й, като започна от дясната китка и продължи нагоре. Гласът му беше подчертано нежен.

— Лявото рамо… — едва успя да каже тя. По челото й беше избила студена пот. — Мисля, че е извадено от ставата.

Въобще не беше чудно, като се има предвид, че ставите й бяха понесли немалкото тегло на Рик. Бен беше много внимателен при прегледа, но въпреки това тя извикваше всеки път, когато я пипнеше. Цялото му внимание беше така концентрирано върху нея, че не разбра кога пъшкащите и дишащи тежко мъже издърпаха Рик, макар че те бяха само на няколко стъпки от него.

— Трябва да ти наместя рамото — каза тихо той. — Ще те боли адски, но трябва да се направи.

— А как мислиш… ме боли сега? — Зениците й се бяха свили като точици от болката. — Направи го…

По дяволите! Хич не му харесваше, че трябва да го направи, като знаеше колко много щеше да я боли, но тя беше права. Нямаше да спечелят нищо, ако се бавеха. Не можеха да я закарат в болница, да кажем след около час. Можеше да мине цял месец преди това и то ако имаха късмет. Рамото й трябваше да бъде наместено сега. Знаеше как да го направи — беше го правил преди, а веднъж наместваха и неговото рамо. Хич не беше лека работа. Преди да се замисли твърде много, той повдигна ръката на Джилиън, задържа я права и постави своята върху рамото й.

Тя изкрещя в момента, в който рамото изщрака и влезе в ставата си и стройното й тяло се изви като дъга. Прегракналият й вик кънтеше около тях. Бен се надяваше, че тя ще припадне, но това не стана. Вместо това се търкулна конвулсивно на една страна и започна да се дави в мъчителен опит да повърне. Преди това беше бледа, а сега направо беше като тебешир.

— Какво й е? — Рик пълзеше към тях с бледо и все още подивяло лице.

— От тежестта ти рамото й се е измъкнало от ставата, когато те е уловила — отговори насечено Бен. Беше учуден от яростното желание, което го обзе да изрита Шърууд обратно в пропастта за това, че беше толкова глупав и причини болка на Джилиън, като при това я беше подложил на смъртна опасност.

Рик спря изведнъж, защото всичката му сила го напусна. Падна по корем и остана да лежи тресящ се като лист от трепетлика.

— Господи! — прошепна той. След малко успя да вдигне глава. — Ще се оправи ли?

Бен би желал да има лед под ръка, за да облекчи болката в рамото й и да спре подпухването, но сигурно по-лесно би получил луната.

— Няма да е много добре за два-три дни. Ставата ще я боли ужасно. — Посегна към манерката и намокри носната си кърпа, с която изми лицето и шията й. — В шок е. Вдигни краката й и ги сложи върху твоите — нареди той и Рик веднага го послуша.

Постепенно Джилиън започна да се чувства по-добре. Макар че рамото й продължаваше да тупти, болката не беше така силна, както преди. Пристъпът на повдигане беше преминал и тя лежеше кротко и си почиваше.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Бен след няколко минути.

— Просто чудесно — измърмори тя.

— Добро момиче. Ако можеш да седнеш, ще превържа рамото ти. Щом го обездвижим, пулсиращата болка ще спре.

Говореше, като че ли самият той беше имал такова преживяване. У Джилиън се пробуди любопитството, но бързо угасна. Просто нямаше сили да проучи въпроса. Бен внимателно я повдигна до седящо положение и я подпря на коляното си. Като че ли всички стояха наоколо и я наблюдаваха с различна степен на загриженост, поради различни причини. Освен Дутра, забеляза тя. Според нея той все още беше на мястото, на което беше и когато Рик започна да пада. На бруталното му лице беше изписана насмешка.

Материалите за оказване на първа помощ включваха и ластични бинтове с различна ширина в случай, че някой си изкълчеше глезена или разтеглеше коляното. Бен взе най-широкия и стегнато превърза рамото й с него. След това използва още един, за да привърже лявата й ръка плътно към тялото. Ако се чувстваше по-добре, сигурно би го изпепелила с поглед, защото превръзката не й помогна, а просто подсили пулсиращата болка.

— Знам, че боли — като че ли прочел мислите й, каза той. — Почакай, след малко ще се почувстваш по-добре, обещавам ти.

Слава богу, скоро силната болка започна да намалява. Бен й даде два аспирина, които тя с благодарност изпи. Пепе се върна, докато тя все още възстановяваше силите си подпряна на коляното на Бен. Чу как Еулохио му разказа на родния им език какво се беше случило. Над главата й Бен тихо попита Пепе нещо. Джилиън разбра само половината му отговор. Като че ли оставаше още малко от проклетата тераса — може би около час път. Но толкова много време беше загубено, че можеше да не успеят преди да падне мрак.

— Тогава ще продължим и след като стане тъмно — каза Бен. — Не бива да прекараме нощта на терасата. — Главата му се наведе към нейната. — Скъпа, ще можеш ли да вървиш?

Тя се поколеба.

— Мисля, че ще мога, ако успееш да ме вдигнеш на крака.

Той й помогна внимателно да стане, а Рик бързо мина от другата й страна, за да я подкрепи. Тя залитна най напред, но си пое дълбоко дъх на два пъти и застана твърдо на краката си. Дори успя да се усмихне леко, много леко, но все пак си беше усмивка.

— Всички системи работят.

Бен нарами собствената си раница, а върху нея — раницата на Джилиън.

— Можем да разделим нейния товар — каза Рик.

— Не искам да губим време. Трябва да се махнем от тази тераса преди здрач. Ще изтърпя тежестта.

— Тогава ще помогна на Джилиън.

— Не — Джилиън отново си пое дълбоко дъх. — По-безопасно ще е, ако вървим един след друг. Ще издържа един час. Няма да е проблем, защото Бен носи раницата ми.

Погледът, който Бен й хвърли й подсказа, че той знае какъв проблем всъщност е това. Нямаха избор, обаче, така че той не каза нищо. Джилиън се зарадва, че не каза нищо, защото по някакъв странен начин това представляваше нещо като мярна единица за неговото уважение към силата и възможностите й.

Пепе поведе групата и Бен настоя Джилиън да върви втора, докато той вървеше непосредствено след нея. Тя знаеше, че иска да е близо до нея, за да може да й се притече незабавно на помощ, ако залитнеше, но тя решително местеше крак след крак. Болката не беше много силна, поне не толкова, колкото се страхуваше, че ще бъде. При всяка стъпка рамото й пулсираше, но не беше непоносимо. Най-лошото беше слабостта в краката й. Чувстваше се като че ли оздравява от остър грип. Вероятно се дължеше на шока от болката, както и на рязкото спадане на адреналина в кръвта й. Всичко й изглеждаше малко нереално, дори и смъртта на Мартим. Само няколко часа ли бяха изминали оттогава?

Беше абсурдно, но започна да чувства глад. Реакцията й не беше много деликатна, но и тя не беше много деликатна особа. Гладът беше успокояващ, едно земно докосване до реалността.

Беше паднал здрач, когато най-сетне слязоха от терасата и съвсем тъмно, когато отново навлязоха под дърветата. Бързо издигнаха лагер, като преди това мъжете изсякоха по-малка площадка от друг път — само за палатките и за огъня. Бен разпъна палатката на Джилиън вместо нея; след това й намери удобно място за сядане, докато Пепе приготви храната.

Джилиън можеше да се храни сама, дори и с обездвижена от лакътя нагоре лява ръка и изгълта лакомо простото ястие от ориз и консервирана риба. Обикновено не пиеше кафе вечер, но Бен й подаде пълно канче, с много захар в него и тя го изпи без да протестира. Когато свършиха с вечерята, тя вече се чувстваше много по-добре.

Рик се приближи и седна до нея. Изглеждаше смутен и не я гледаше, а се беше втренчил в земята между краката си.

— Ъ-ъ, исках да ти благодаря за това, което направи — смутолеви той.

Това беше единственият приятелски жест, който, доколкото си спомняше, Рик беше отправил към нея през целия й живот и тя реши да не му придава много голямо значение. Задоволи се просто да му каже, че няма защо.

Той се намести по-удобно.

— Сега чувстваш ли се добре? — попита след малко той.

— Рамото ме боли, но е много по-добре от преди.

— Добре. — Той като че ли не можеше да измисли какво друго да каже и след някоя и друга минута мълчание стана. Продължаваше да не я гледа в лицето. — Благодаря ти отново — каза й пак и се върна на предишното си място.

Щом той се махна, появи се Бен с фенера и познатото шишенце.

— Хайде, време е за разтриване.

Точно това й трябваше. Лютивата течност и масажът на силните му пръсти бяха направили чудеса с мускулите й първия път. Пропълзя сковано в палатката си и Бен я последва, като изпълни почти цялото пространство с голямото си тяло.

— Трябва да се измия първо — погледна тя мръсните си дрехи.

— Не разполагам с удобен водопад наблизо.

Клекна до нея и започна да развързва високите й обувки.

— Имам мокри кърпички в раницата си.

Той погледна нагоре и се ухили, като белите му зъби проблеснаха.

— Значи това било то. Все се чудех как успяваш да си толкова чиста. Всички останали изглеждаме и смърдим като порове в сравнение с тебе.

— Абе, ако човек иска… — промърмори тя.

— Вече знам, че се чувстваш по-добре — каза той одобрително, докато сваляше обувките и чорапите й. — Хайде да ти свалим панталона, преди да развържа рамото. Така ще бъде по-безболезнено.

Тя си помисли дали да не настои сама да се съблече, но въздъхна и прие реалността такава, каквато бе. Тази вечер се нуждаеше от помощ. Той разкопча панталона й и го издърпа от тялото й с такава бързина и майсторство, че почти не я мръдна от мястото й. След това започна да разбинтова рамото й, тъй като го беше превързал върху ризата.

Тя се съсредоточи, за да стои съвсем мирно, тъй като се страхуваше, че всяко движение би върнало предишната агонизираща болка. Бен разкопча ризата й и започна да я съблича, като внимателно плъзгаше ръкава по ръката й, без да размърдва рамото. След това погледът му се спря за секунда върху фланелката й, преди да се вдигне към лицето й. Големите му очи заблестяха смущаващо, но той само каза:

— Ще трябва да срежа фланелката ти. Не можеш да вдигнеш ръце, за да мине през главата ти.

Не я безпокоеше това, че ще трябва да срежат фланелката, а че ще трябва да я свали въобще, помисли си тя кисело. Втренчиха се един в друг като борци, преди да си приложат хватка, и накрая Джилиън каза:

— Еластична е. Помогни ми да си измъкна дясната ръка и главата и след това ще я смъкнем надолу по лявата ми ръка.

Ръцете му бяха невероятно нежни, докато й помагаше да извади дясната си ръка, след това издърпа дрехата през главата й и я измъкна надолу по лявата й ръка без да й причини особена болка. Погледът му се спря на оголените й гърди и въпреки усилията си, тя усети как те започват да се стягат в отговор. Една вена запулсира в основата на шията й.

Той знаеше, че не могат да се любят сега, като се имаше предвид състоянието й, но повече не можеше да сдържа ръцете си да не я помилват. Все едно да искаше да спре дъха си. Плъзна лявата си ръка около нея и нежно я притисна към себе си, докато дясната му ръка обхвана една след друга гърдите й, а грубият му палец очерта изпъкналите малки връхчета. Беше очарован от начина, по който всяка от твърдите, пълнички издатини пасваше в дланта му и едвам я изпълваше. Зърната на гърдите й бяха бледи, деликатно розово-кафяви. Колко нежна беше кожата й в сравнение с голямата му, груба, загоряла от слънцето ръка.

Тя беше съвсем притихнала, само ритъмът на дишането й се ускори. Бен наведе глава и я целуна; просто не можеше да се спре да не го направи. Откакто я беше издърпал от ръба на пропастта, той трепереше вътрешно от уплаха, че почти я беше загубил, и нуждата му да я прегърне беше по-силна от всичко. И все пак, трябваше да запази контрол над себе си. Какво от това, че тя беше най-сетне почти гола в ръцете му? Какво от това, че беше толкова възбуден, че чак ципът на панталона му щеше да се пръсне? Тя беше наранена и той трябваше да се погрижи за нея; сексът щеше да почака. Но не дълго, помисли си той отчаяно. Не можеше повече да търпи.

Необходима му беше цялата сила, за да я пусне, да се дръпне от нея. Тя мълчаливо го наблюдаваше с толкова разширени зеници на очите си, че зеленият ирис почти не се виждаше.

Лицето му заблестя от пот, но той успя да отклони мислите си към необходимите неща.

— Къде са тези мокри кърпички? — попита с напрегнат и груб глас. Прочисти гърлото си.

— В предния джоб — тя също преглътна.

Намери ги и Джилиън протегна дясната си ръка, като мълчаливо отстоя правото си да се избърше сама. Изми се с една от тях колкото можа, като пренебрегваше факта, че е гола с достойнство. Беше много по-интимно, отколкото когато се къпа пред него. Тогава беше нещо като състезание — да види до каква степен може да го предизвика. Сега беше различно. Бен беше различен по някакъв начин. Нежността на милувката му беше изнервяща, макар че беше съвсем в неговия стил да използва първата възможност, за да опипа гърдите й.

Когато тя свърши с миенето, той взе дясната й ръка и внимателно разгледа тъмните синини, които напълно обгръщаха китката й. Подобни синини имаше и около лявата й китка, както и нагоре по двете й ръце.

— Няма да можеш да правиш нищо няколко дни — каза тихо той и й помогна да легне по корем. — Мускулите на гърба и в горната част на ръцете ти ще те болят почти толкова, колкото и рамото.

— Лосионът ще помогне — каза тя, като затвори очи.

Той мълчеше, докато втриваше остро миришещата течност без да бърза, защото знаеше, че всяка минута, която използва, за да разтрие пресилените й мускули, ще намали остротата на болката, която ще трябва да понесе на следващия ден. Вдигна я пак в седнало положение и разтри двете й ръце. Мускулите им бяха разтегнати до крайна степен. Лявото й рамо беше подуто и натъртено. Превърза го отново и тя въздъхна с облекчение, щом усети опора.

— Тази нощ ще спиш така, както си, без фанелка. Искаш ли да остана при тебе?

Тя се изненада, че я пита, вместо направо да заяви, че ще остане при нея и така да я принуди да спори с него. Това, което я безпокоеше, беше, че въобще се замисли над възможността да спори.

— Благодаря, но предпочитам да съм сама — отговори тя. — Не мисля, че ще спя много нощес.

— Струва ми се, че те очаква изненада. Изтощена си. Ще можеш да сложиш лепенката на ципа, но как ще легнеш сама? Трябва ти опора, за да ставаш и лягаш.

— Лягането е лесно — успя да се усмихне тя. — Просто ще се отпусна и ще падна. Но мисля, че тази нощ няма да слагам лепенката, защото не ми харесва идеята да се мъча да ставам сама утре сутринта, за да те пусна да влезеш.

Той я погали по главата и махна от челото й косата, която влизаше в очите й.

— Защо го направи? — попита я с любопитство той. — Вие с Рик май не изпитвате най-топли чувства един към друг.

— Той ми е брат — каза тя просто.

— А той би ли направил това за теб?

— Не знам. Вероятно не. Но това няма значение. Аз не съм той.

Ако беше оставила Рик да умре без да направи каквото и да е усилие да го спаси, нямаше да може да се понася след това. Напрегнатите им отношения, които можеха да се нарекат всичко друго, но не и любезни, нямаха нищо общо с това.

Бен се вгледа в лицето й, след това кимна леко, че разбира.

— Добре, хайде да те настаним за през нощта. Ще спя леко — обеща й той. — Дутра няма да може да се приближи до тебе.

Тя изсумтя. Контузията й не беше размекнала мозъка й.

— Не ме безпокои Дутра, защото той не би се вмъкнал в палатката ми през нощта.

Ъгълчетата на очите му се набръчкаха, щом се ухили:

— Не се опитвай да ме заблуждаваш. Постигам напредък и разбирам това. Вече ме покани да дойда сутринта.

— За да ми помогнеш да се облека.

— Ако настояваш. — Наведе се и бавно я целуна отново. — Не се безпокой да се обличаш, заради мене. — Очерта с пръст едното връхче на гърдата и се зарадва от начина, по който зърното щръкна. — Не знам защо си крила тези сладки неща от мене. Трябваше да направя това отдавна.

— Не би го правил и сега — възрази тя, — ако използвах напълно ръцете си.

— Провидението ми помага по мистериозен начин — произнесе той и завъртя очи. След това отново стана сериозен. — Повикай ме, ако се нуждаеш от мене, скъпа.

— Ще те повикам.

Той я целуна още веднъж, след това й помогна да си легне и я покри с чаршаф. Откакто бяха навлезли в планините, трябваше да се завиват нощем, защото ставаше по-хладно. Взе фенера със себе си и Джилиън остана в тъмнината, уморена духом и телом, притеснена от тази нова интимност между тях, но съзнаваща нейната необходимост. След това щеше да бъде още по-трудно да го държи настрани. Спомни си напрегнатия поглед, когато ръцете му обхващаха гърдите й, и цялото й тяло изтръпна от изгарящо желание. Силните му топли ръце бяха като огън, когато я докосваха, и той дяволски точно съчетаваше твърдостта и нежността, за да може да му устои.

Докато сънят я унасяше, събитията от деня минаха отново пред очите й, като на екран. Най-напред пороят, който се изля върху тях, след това шокът върху лицето на Мартим преди да изчезне в пропастта, я стреснаха и тя се събуди.

Задряма отново, но мозъкът й продължи съня оттам, където беше прекъснал, и отново изживя онези ужасни минути, като цяла вечност, когато видя как Рик започва да пада и се бе хвърлила диво след него дращеща, за да го хване някъде. За ужасяваща част от секундата си беше помислила, че и двамата ще умрат. Тогава онези като че ли железни менгемета се бяха стегнали около глезените й и бяха спрели устрема им надолу. Бен. Той беше до нея. Бе единственият, който можеше да я улови мигновено.

Бен… Нещо беше станало по-различно. Не знаеше какво точно. И защо вече не я наричаше „сладурче“, а „скъпа“?