Серия
Лъки Сантанджело (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chances, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джаки Колинс. Шансове

Редактор: Флора Балканска

Художник: Буян Филчев

Коректор: Камелия Вълова


Книга първа

Сряда, 13 юли 1977 Ню Йорк

Седнал зад пищно украсеното си с дърворезба бюро, Коста Зенокоти гледаше в захлас седналата срещу него девойка. Тя изстрелваше думите, ръкомахаше и подсилваше казаното с израза на лицето си. Исусе! Той се отврати от себе си, че му минават подобни мисли, но пък тя беше най-сексапилната жена, която някога беше срещал в живота си.

— Коста? — рязко прекъсна тирадата си тя. — Ти изобщо слушаш ли ме?

— Разбира се, Лъки — побърза да й отговори той, все още смутен и объркан. Беше толкова млада… Колко ли годишна беше? Двайсет и седем или осем?… И на тези години беше вече толкова умна и отракана. Почти беше сигурен, че е разгадала похотливите му мисли.

Лъки Сантейнджело. Дъщерята на най-добрия и верен до смърт приятел — Джино.

Развратница. Дете. Дама без предразсъдъци. Изкусителка. Коста я познаваше във всичките й превъплъщения.

— Значи ти е ясно — тя порови в огромната си чанта от „Гучи“ и измъкна пакет цигари, — че хич не му е времето баща ми да си идва. Ама хич! Ти трябва да го разубедиш.

Думите й го върнаха към действителността. Понякога можеше да е толкова наивна — да очаква, че на този свят съществува някой, който да попречи на Джино да направи това, което е решил. Беше дъщеря на Джино и трябваше да го знае по-добре от всички останали. Освен това двамата бяха от една коза яре. Дори физически щерката беше копие на бащата. Имаше неговото лице на неустоим чаровник — с маслинена кожа, с дълбоко поставени, криещи огъня в тях черни очи, с плътни, чувствени устни. Само носовете им бяха различни — този на Джино беше леко орлов, с широки ноздри, докато нейният бе по-фин и по-женствен. Косата и на двамата беше къдрава, смолисточерна — дълга до раменете, свободно пусната при Лъки, и гъста, без признаци на плешивост въпреки възрастта — беше прехвърлил седемдесетте — при Джино.

С известно съжаление Коста посегна към лисото петно на темето си — какво ти петно, беше си направо плешивина, която никаква прическа не можеше да замаскира. Е, все пак беше на шейсет и осем. Какво ли друго можеше да очаква на тази възраст?

— Нали ще го убедиш? — напористо повтори тя. — Нали! — тонът й стана още по-настойчив. — Ще го направиш, нали!

Не беше точно сега моментът, помисли си Коста, да й каже, че Джино вече се е качил на самолет, който се готви за приземяване. Че скоро ще бъде на летището. Че вече се е завърнал. На Лъки нямаше да й остане друга възможност освен да се примири с факта, че баща й отново ще поеме бизнеса в свои ръце.

Мили Боже! Лайното вече летеше към вентилатора и той, Коста, щеше да се окаже точно под перките.

 

Три етажа по-високо Стивън Баркли работеше усърдно и на спокойствие в тихия офис на приятеля си Джери Майерсън. Двамата се бяха договорили Стивън да използва кабинета, когато не желае нещо да го разсейва, но само след работно време. Беше страхотно споразумение. Не звъняха телефони. Не му дотягаха никакви хора. В собствения му кабинет винаги беше лудница — по всяко време на деня и нощта. А телефонът не преставаше да звъни дори в апартамента му.

Стивън се разкърши, погледна часовника си и като видя, че наближава девет и половина, едва чуто, беззлобно изруга. Часовете бяха отлетели неусетно. Веднага си помисли за Ейлийн и се поколеба дали да й позвъни. Днес беше определеният им за театър ден, а той го бе провалил. Но именно това харесваше у Ейлийн — нищо не можеше да я разстрои, приемаше нещата еднакво спокойно — нямаше значение дали е неосъществено отиване на театър, или предложение за женитба. Преди три седмици й направи предложение и тя се съгласи да се омъжи за него. Отговорът й не изненада Стивън — Ейлийн не си падаше по сюрпризите, а след съвместния му живот със Зизи, неговата бивша съпруга, той изобщо не се нуждаеше от тях.

Стивън беше на трийсет и осем и му се живееше спокойно. Ейлийн беше на двайсет и три и беше способна да му осигури такъв живот.

Стивън Баркли беше прокурор с блестяща професионална кариера. Когато социалните прегради пред чернокожите започнаха да падат, Стивън се оказа изключително подходящ да прекрачи границата — със завършен колеж, с висше юридическо образование и безкраен ентусиазъм. А с неговите знания, интелигентност и остър ум не се оказа трудно да постигне това, което желаеше. Изключително приятната му външност също допринасяше за това. Над метър и осемдесет висок, с атлетично тяло и будещи доверие зелени очи, с черна къдрава коса и млечношоколадова кожа, Стивън в действителност не си даваше сметка колко добре изглежда. Това качество на характера му обезоръжаваше хората, извеждаше ги от равновесие. Вместо очакваната горделивост се сблъскваха с любезност. Вместо очаквания циник виждаха човек, загрижен за мислите и чувствата на другите.

Стивън педантично подреди документите си в отделенията на поизносената си адвокатска чанта. Огледа се да не е забравил нещо, изгаси лампата на бюрото и тръгна към вратата. Доста време вече работеше на предела на силите си върху едно специално разследване, но нещата вървяха към приключване. Беше уморен наистина, но с тази приятна умора, породена от напрегнатата работа — любимото му развлечение. С всеки изминал ден обаче това убиваше у него удоволствието от секса. Не че не обичаше да се люби — с подходяща жена сексът беше върховен, докато със Зизи беше истинска напаст. Още и още… Малката хитруша Зизи искаше да се любят нонстоп, а когато не й беше на разположение… е, тя му беше открила цаката да си запълва времето. Защо не беше послушал майка си и се беше оженил за нея? Но кой ли се вслушва в съветите на майките, когато го е ударил хормонът.

С Ейлийн беше различно. Ейлийн беше хубава, с консервативно възпитание и майка му от все сърце я одобри. „Ожени се за нея“, беше му казала тя. Стивън възнамеряваше да направи точно това.

Той огледа за последен път кабинета и тръгна към асансьора.

 

Дарио Сантейнджело захапа до кръв долната си устна, за да не изкрещи. Над него слабото тъмнокосо момче бясно се клатеше. Болка. Удоволствие. Жадувана болка. Почти непоносимо удоволствие. Не е достатъчно… Още не… Не можеше повече да сдържа вика в себе си. Изкрещя, тялото му се разтърси конвулсивно, докато се изпразваше.

Мургавият младеж моментално се отдръпна, ерекцията му още не беше спаднала. Дарио се извъртя в леглото и въздъхна. Момчето се изправи и погледна надолу към него.

Едва сега Дарио си даде сметка, че дори не знае как се казва. Беше поредният безименен млад чернокоско. И какво от това? Повече никога не ги виждаше. Те му го начукваха. И той им го начукваше. При тази мисъл не се сдържа и се усмихна. Та тръпката беше точно в това, не е ли така?

Дарио стана и тръгна към банята. Младежът мълчаливо го проследи с поглед. Нека го гледа, нека го изпива с очи — беше с него за първи и последен път.

Заключи вратата на банята и пусна топлата вода в бидето. Винаги се измиваше незабавно след акта. Докато траеше, беше истинско блаженство, но след това… предпочиташе да го забрави, да го изтрие от паметта си… после на хоризонта се появеше следващият мургавелко. Приклекна над бидето и се разкрачи, насапуниса се обилно, превключи на студена вода и остави ледената струя освежаващо да стегне тестисите му. Горещината през деня беше ужасна, влажният въздух направо лепнеше. Надяваше се, че тъмнокосото момче няма да поиска да остане. Може би трябваше да му даде малко пари, за да върви на майната си. Двайсетина долара обикновено вършеха работа.

Наметна една пухкава хавлия и се обърна към огледалото. Беше на двайсет и шест, но никой не можеше да му ги даде. Изглеждаше под двайсетте, изтънчено слаб, висок, със саксонско-сини очи и права руса коса. Беше мъжествено копие на майка си.

Отключи вратата на банята и се върна в спалнята. Момчето стоеше до прозореца и гледаше навън, беше намъкнал мръсните си дънки и тениската.

Дарио приближи до тоалетката и взе две десетдоларови банкноти от тъничка купчинка пари. Никога не държеше големи суми в апартамента — нямаше нужда да изкушава случайните си съиграчи.

Нарочно се поизкашля, за да привлече вниманието на младежа. Хайде, обърни се, вземи си парите и се махай!, мълчаливо му нареди.

Момчето бавно се обърна. Дънките в чатала му бяха издути и личеше, че възбудата му не е преминала.

Дарио протегна към него двете десетдоларови банкноти и любезно му каза:

— Да си платиш трамвая.

— Да ти го начукам! — отвърна вулгарно момчето, вдигна ръка и раздрънка многозначително връзка ключове.

Дарио почувства, че го побиват тръпки на внезапен страх. И най-малкото насилие и тревога го ужасяваха. А ситуацията можеше да се превърне в опасна. Беше усетил някакво безпокойство още в мига, когато момчето се приближи плътно до него, както си вървеше по улицата, без дори да му е дал знак. Обикновено инициативата за контакт беше от страна на Дарио. Независимо от русата коса и сините очи изобщо не приличаше на педераст, изглеждаше съвсем нормален, стараеше се винаги да носи дрехи, които да изтъкват мъжествеността му, движеше се с подчертана походка на мъжкар. Винаги беше свръхвнимателен. С баща като неговия не можеше да си позволи да не бъде.

Дарио бавно отстъпи към вратата. Беше се презастраховал за подобни случаи — в бюрото си в хола държеше малък двайсет и два калибров пистолет с рязано дуло, достатъчно надежден да уплаши до смърт всеки по-опасен партньор.

Чернокоското се ухили.

— Къде отиваш? — въпросът прозвуча носово, като скимтене.

Дарио почти беше стигнал вратата.

— Я зарежи тая работа — продължи момчето. — Погрижил съм се за това. Тия ключове тук, човече, са твоите ключове. Разбираш ли? Твоите! Чаткаш какво значи това, нал’ тъй? Значи, че ние двамата с теб сме заключени в този апартамент по-сигурно, отколкото в задника на президента Картър. Бас ловя, че задникът му е тесен, човече, ама наистина тесен.

Момчето бавно вмъкна ръка в колана на дънките си и я извади, стиснал смъртоносен нож. Близо двайсет сантиметра бляскава стомана.

— Искаше да ти взема силиците от чукане — подигра го то, — мога отново да го направя… ама едно яко клатене, дето няма да го забравиш никога.

Дарио се смрази до вратата. Започна трескаво да обмисля положението. Кой е този? Какво иска от него? Имаше ли нещо, с което да го подкупи?

И накрая му се мярна въпросът дали не го е изпратила Лъки? Дали тази кучка не е решила да се отърве от него един път завинаги.

 

За жена, прехвърлила петдесетте, Кери Баркли изглеждаше изумително — две партии тенис ежедневно поддържаха фигурата й стройна и атлетична. Лицето й, с високи скули, живи очи и сочни устни, се подчертаваше от черната, опъната назад коса, държана от две диамантени шноли. Кери не беше красавица в общоприетия смисъл, особено като млада — тогава изглеждаше дива и еротична, но сега, с правата си черна коса, лекия грим и елегантните дрехи беше наистина красива жена. Респектираща. Самоуверена. Овладяна. Една чернокожа дама, прокарала сама пътя си до висшите кръгове в света на белите.

Караше тъмнозелен „Кадилак Севиля“, шофираше бавно, плътно в лявото платно и търсеше място за паркиране. Устните й бяха гневно стиснати и почти не се виждаха. И чувството, което изпитваше, беше именно такова — гняв. Минали бяха толкова години и през цялото време тайната й остана неразкрита. А сега един анонимен глас по телефона я бе принудил да шофира посред нощ в Ню Йорк. Тя пътуваше към Харлем, към едно минало, за което мислеше, че е оставила завинаги зад себе си.

Шантаж! Това беше целта. Чисто и просто шантаж.

Тя спря при червената светлина на светофара и притвори очи. За кратък миг помисли за сина си Стивън, толкова преуспял, толкова уважаван. Господи, ако узнаеше някога истината за нея… Не трябваше дори да си помисля за това.

Колата зад нея избибика и тя рязко натисна газта. После гальовно потупа дамската си чанта, оставена върху седалката до нея. Беше хубава чанта, подарък от Стивън за Коледа. Потвърждаваше безпогрешния му вкус. Женитбата му със Зизи, тази курва, беше единствата проява на безвкусица в живота му. Но сега се беше разделил с нея и то окончателно.

Пари… И колко сладка е силата, която ти дават…

Кери въздъхна, плъзна ръката си в чантата и порови вътре. Малкият пистолет изстуди дланта й. Почувства се по-силна. Отблясъкът на метал, ултиматумът за разчистване на сметките.

Надяваше се, че няма да й се наложи да го използва. Защото знаеше, че може да натисне спусъка. И тя въздъхна още един път…

 

Джино Сантейнджело беше уморен. Полетът и бездруго беше дълъг, а последните десет минути се влачеха отчайващо бавно. Беше закопчал колана на седалката, загасил цигарата си и единственото, което искаше в момента, беше да усети под краката си добрата стара земя на Америка. Беше останал твърде дълго в чужбина. Сега се връщаше у дома — прекрасно усещане.

Една от стюардесите се спря до него и с приветлива усмивка го попита:

— Наред ли е всичко, господин Сантейнджело?

Все същото, на всеки десет минути.

Всичко ли е наред? Да ви предложа ли нещо за пиене, господин Сантейнджело? Искате ли възглавница? Одеяло, господин Сантейнджело? Списание? Нещо за ядене, господин Сантейнджело?

Президентът едва ли беше обслужван с повече внимание.

— Чувствам се чудесно — отговори й Джино. Хубаво момиче, но си беше пеперудка; той имаше набито око за тях.

— Оу, прекрасно — усмивката й стана още по-широка. — Вече пристигаме.

Да, пристигаха. В Ню Йорк. Неговият град. Неговото пространство. Неговият дом. В Израел прекара добре. Една прекрасна почивка. Но предпочиташе да прекара седемгодишното си изгнание в Италия.

Нетърпеливо погледна часовника си, истинско произведение на изкуството от злато и диаманти, който преди десет години му подари една знаменита руса филмова звезда. Въздъхна. Скоро щеше да си е у дома… Скоро щеше да си поговори с Лъки и Дарио. Бащински съвет, точно от това имаха нужда и двамата.

— Да ви предложа ли още нещо, господин Сантейнджело? — друга стюардеса запърха около него.

Той поклати отрицателно глава.

Скоро… Скоро…

 

Лъки излезе от кабинета на Коста и се отби в дамската тоалетна на етажа. Видя отражението на лицето си в огледалото и то съвсем не я зарадва. Изглеждаше уморена и измъчена, с черни кръгове под очите. Трябваше й почивка и тен, но точно сега не можеше да си позволи ваканция, поне докато нещата не дойдат на местата си.

Внимателно положи още руж на бузите, освежи с гланц устните и подсили сенките на очите. После разтърси гъстата маса лъскавочерни къдри и с пръсти пооправи прическата си.

Носеше дънки, напъхани в ботушите, и светлосиня копринена шемизета — както обикновено повечето от копчета бяха разкопчани. Гърдите й прозираха през фината материя. Тя извади няколко златни синджирчета от дамската си чанта и си ги сложи, после добави към тоалета си две масивни златни гривни и чифт големи халки на ушите.

Беше готова да се помотае сред хора. Последното нещо, от което имаше нужда, беше да се прибере у дома, в празния си апартамент.

Излезе от тоалетната и нетърпеливо натисна бутона за повикване на асансьора. Изразителното й лице бе смръщено в недоволна гримаса. Нервно започна да потропва с токчетата на двестадоларовите си летни ботушки. Коста остаряваше. И искаше да й замаже очите със своята преданост, да, по дяволите, точно това искаше да направи. Но на нея тия не й минаваха, колкото и да си мислеше той, че е успял. Каква глупачка е била, за да не го разбере досега.

Погледна своя „Картие“. Девет и половина. Два изгубени часа заради един оглупял старец.

— Майната му! — ругатнята се изплъзна от езика й и тя се огледа дали не я е чул някой. Разбира се, беше толкова късно, че не можеше да има хора. Огромната административна сграда беше обезлюдяла.

Асансьорът спря на етажа и тя побърза да влезе в кабината. Мислеше трескаво. Ако скъпият й татко наистина пристигаше у дома, какво щеше да стане? Дали щеше да й позволи да свършат заедно работата? Дали щеше да се съгласи да я изслуша? Може би… В края на краищата тя беше Сантейнджело и единствената от двете деца на Джино, което имаше някакви амбиции. За седем години беше успяла да постигне толкова много. А не беше никак лесно. Но го направи. С помощта на Коста. Но дали той ще я подкрепи сега, при надвисналата опасност от завръщането на Джино?

Лъки се намръщи още повече. Майната му. Джино. Нейният баща. Единственият жив човек, който й беше казвал какво да прави и който в един момент просто изчезна. Но тя вече не беше онова малко момиче и на Джино не му оставаше друго, освен да осъзнае факта, че вече не е босът. Не е господарят. Тя нямаше да махне с ръка и да се предаде. Беше опитала от властта — най-прекрасният възбудител. Тя управляваше. И имаше намерение да продължи да управлява. А той просто трябваше да преглътне този факт.

 

Когато Лъки влезе в асансьора, Стивън Баркли продължи да чете вестника си. Визуалният контакт винаги се оказваше грешка — водеше до празна размяна на реплики. Не е ли студено днес? или Днес времето е чудесно. А асансьорните разговори бяха пълна загуба на време.

Лъки дори не му обърна внимание. Мислеше за предстоящите си проблеми.

Стивън продължи да си чете вестника, а Лъки се бореше със собствените си мисли, когато асансьорът спря между два етажа с внезапно раздрусване, от което им се преобърнаха вътрешностите. Светлините изгаснаха, похлупи ги непрогледна тъмнина.

 

Дарио и тъмнокосото момче реагираха едновременно. Но Дарио се оказа по-бърз — за миг изскочи от спалнята и затръшна вратата под носа на своя неприятел. По щастлива случайност ключът беше в ключалката и той мълниеносно го завъртя. Той беше заключил момчето в спалнята, но момчето беше заключило него в собствения му апартамент. Дарио изруга суперсигурната система за охрана. Но винаги беше мислил, че тя ще го пази от хора, които са отвън. Досега не му се беше случвало някой да го заключи в собственото му жилище. И двамата бяха в капан, по дяволите! Какво да направи? Можеше да телефонира в полицията? Там ще си умрат от майтап. Ще изкъртят външната врата, а после? Ще трябва да им каже, че е заключил в спалнята си някакъв луд, случайно минаващ безделник с нож в ръката… не, още по-лошо — един невръстен хлапак. Разбира се, щяха да се усетят, че е хомо и… о, Господи, ако всичко стигне до ушите на баща му…

Не. Дарио нямаше намерение да вика полицаите.

Разбира се, Лъки знаеше какво трябва да направи точно в такава ситуация. Но тя знаеше какво да прави във всяка ситуация. Ама как да извика Лъки за помощ, когато се съмнява, че може и тя да е изпратила момчето? Да й го начукам на Лъки! Студена. Невъзмутима… Застрахована. Голямото добрутро! Да й го начукам на Лъки!

Злобен ритник по вратата на спалнята пришпори Дарио към незабавни действия. Трескаво прерови бюрото си и с ужас установи, че двайсет и пет калибровият му пистолет е изчезнал. Значи момчето освен ножа си, има и неговия пистолет и навярно в следващата секунда щеше да стреля в ключалката, да отвори вратата на спалнята и да излезе.

Страхът пропълзя по цялото му тяло. В същия миг лампите в апартамента изгаснаха и тъмнината погълна всичко. Дарио се оказа хванат в капан, заключен с някакъв непознат маниак, сред мъртвешка тъмнина.

 

Кери Баркли вече беше сигурна, че се е загубила. Улиците на Харлем — някога толкова познати — сега изглеждаха чужди и враждебни. Затворена в луксозния си кадилак с климатик, тя отчаяно се огледа навън. От спукани тръби върху мръсните тротоари се изливаше вода; покрай стените на сградите лениво се влачеха минувачи на групички, имаше и насядали хора по стъпалата на порутени къщи.

Не трябваше да идва тук с кадилака. Трябваше да вземе такси. Но едва ли щеше да намери шофьор, който да рискува да навлезе в улиците на Харлем, особено в тази ужасна жега, когато обитателите на квартала бяха скапани от горещината, гневливи и непредвидими.

Забеляза някакъв супермаркет и подкара към паркинга пред него. Трябва да остави колата и да продължи пеша. В края на краищата по улиците имаше достатъчно хора, за да се чувства защитена. Освен това тя все още притежаваше най-добрата защита срещу всичко тук — черното си лице. Можеше да помоли на касата на супера да я упътят. Най-доброто беше да остави някъде колата, още повече, че беше предприела мерки да не я познаят — беше зацапала номера.

Тя паркира и влезе в супера. Независимо че беше чернокожа, събра погледите на всички. Твърде късно проумя, че е като бял гарван тук. Скъпо облечена, ухаеща на скъп парфюм. С диамантени шноли в косата, с диамантени обици и изящен диамантен пръстен — беше забравила да ги свали.

Двама младежи застанаха плътно зад нея. Тя ускори крачка. На изхода на касата стоеше момиче, което си чоплеше зъбите.

— Бъдете любезна… — започна Кери, но не успя да довърши молбата си. Внезапно цялата сграда потъна в тъмнина и тя млъкна насред изречението си.

 

Въздушните завихряния никога не бяха пречили на Джино. Дори му доставяше удоволствие да усеща силните пориви на вятъра. И сега, ако затвореше очи, щеше да си представи, че е в моторница сред бурно море или че кара открит камион по каменист път. Не можеше да разбере хората, които се бояха да пътуват със самолет.

Той погледна през пътеката между седалките към слабата, руса жена, която явно пътуваше сама. Тя стискаше отчаяно малко плоско шише и отпиваше дълги глътки от питието, най-вероятно с доста висок градус.

— Няма нищо тревожно — усмихна се той и продължи да успокоява жената, — не се безпокойте. Това е само една лятна буря. И дори няма да усетите, когато кацнем на летището.

Жената отпусна ръката си с шишето. Беше на средна възраст, елегантно облечена. За годините си изглеждаше много добре. Джино се смяташе за експерт по женската красота и се гордееше с това. В края на краищата жените, които бе имал, винаги бяха красиви: филмови звезди, звезди от шоубизнеса, дами от обществото. Да, без съмнение разбираше от жени.

— Аз… изобщо не понасям това бучене и друсане — призна жената. — Направо го ненавиждам.

— Седнете до мен — покани я Джино и добави: — Ще хвана ръката ви, ако това ще ви помогне да се почувствате по-добре.

Щом чу предложението му, жената се надигна и разкопча колана си, доволна от предоставената й възможност за физически контакт. Само за миг се поколеба и попита по-скоро за да опипа почвата:

— Сигурен ли сте, че ще ми помогне? — но без да чака отговор се намести на седалката до него, закопча колана, сграбчи ръката на Джино и заби ноктите си в дланта му.

Той го изтърпя. Имаше ли значение, щом й помагаше да се чувства по-добре.

— Вие сигурно си мислите, че съм луда — каза тя, — но само като се хвана за някого, и веднага се чувствам по-добре.

— О, разбирам какво имате предвид — той погледна през илюминатора към морето от светлини, блещукащо под тях. Ню Йорк. Каква красота!

— Хей! — възкликна неочаквано той.

— Какво има? — напрегнато попита жената.

Джино усети ноктите й отново да се забиват в дланта му.

— О, няма нищо — отговори й спокойно. Не искаше да я плаши. И без това беше достатъчно изнервена. Господи! Сигурно щеше да откачи, ако точно сега видеше това, което беше видял той!

Пред очите му Ню Йорк изведнъж изчезна. Допреди миг долу ослепително блестяха светлините на града, в следващия — всичко изчезна. Море от непрогледен мрак. Мили Боже! Какво ли не беше слушал за завръщания у дома, но неговото беше пълен абсурд.

 

Джино, 1921

— Спри!

— Защо?

— Ти знаеш.

— Пак ми кажи.

— Джино, не. Наистина недей!

— Но ти го харесваш…

— Не го харесвам, не го харесвам. О, Джино! О!

Винаги все същата история. Не, Джино. Не го прави, Джино. Не ме докосвай там, Джино… И историята винаги свършваше с щастлив край. В мига, в който той намереше магическото местенце, протестите секваха, бедрата широко се разтваряха и изобщо не усещаха, че е заменил пръста си с докрай възбудения си италиански шип.

Джино Овена — такъв беше прякорът му, и напълно му прилягаше, защото го беше правил повече от всяко друго момче в техния квартал. Не беше малко за неговите петнайсет години.

Джино Сантейнджело. Един привлекателен хлапак. Момче, на което думите се лееха от устата. Момче, което сега живееше с двайсетото по ред приемно семейство и което само изчакваше сгоден случай отново да избяга.

 

Беше пристигнал в Америка едва тригодишен, през 1909. Родителите му, млада италианска съпружеска двойка — чули за страхотните възможности, които хората имат в Америка — решиха да опитат късмета си. Хубавата осемнайсетгодишна Мира — неговата майка. И едва двайсетгодишният Паоло, преливащ от наивен ентусиазъм за всичко, което Америка предлага — неговият баща.

Да се намери работа обаче беше трудно. Най-после взеха Мира в една фабрика за конфекция. Паоло се хващаше на всякаква работа — която не винаги беше законна.

Джино не създаваше тревоги на жените, които го гледаха, докато родителите му работеха. Всяка вечер в пет и половина майка му го прибираше. Това беше мигът, който детето беше очаквало през целия ден.

Един ден, Джино беше петгодишен, майка му закъсня. По-късно, когато все още никой не идваше, жената, която го гледаше, се нахвърли върху него:

— Къде е майка ти? Кажи, де! — и продължи да го навиква.

Все едно че той я криеше. Джино сдържа сълзите си и търпеливо зачака.

Едва в седем и половина пристигна баща му. Един съсипан, изморен мъж, с пребледняло лице, което изглеждаше по-старо от възрастта му.

Лелята вече кипеше:

— Ще ми платиш за извънредно време, така да знаеш! Децата се вземат в пет и половина! Не по-късно.

Последва кратък ожесточен спор между бащата и лелята. Размениха си обиди, после пари. Макар и петгодишен, на Джино му беше ясно, че неговият баща не е сред победителите в живота.

— Къде е мама? — попита Джино.

— Не знам — промърмори Паоло, вдигна момчето на раменете си и забърза към едностайната квартира, която те наричаха свой дом. Там той нахрани момчето, сложи го да си легне и излезе.

Останал сам в тъмната стая, Джино се изплаши. Отчаяно копнееше майка му да е при него, но знаеше, че не бива да плаче. Ако не се разплачеше, тя сигурно щеше да се върне до сутринта. Ако той…

Мира обаче не се завърна никога. Едновременно изчезна и един от надзирателите във фабриката, в която тя работеше — доста възрастен мъж с три деца — и трите момичета. След години Джино издири момичетата едно по едно и ги прекара и трите. Според неговите разбирания тогава това беше единственият начин да си разчисти сметките, но всъщност беше едно безсмислено отмъщение.

След бягството на Мира животът им се промени. Паоло постепенно се озлоби и започна да налита на бой. Джино се оказа отдушник при неговите буйства. До седемгодишната си възраст се наложи пет пъти да го лекуват от побоите на баща му в болница, но той растеше упорит хлапак, наясно с живота около него. Стана виртуоз по криене от Паоло, усещаше с кожата си, че наближава поредният побой. И понеже нямаше друго дете, което да пребие, Паоло започна да излива гнева си върху своите многобройни приятелки. Тази практика не продължи дълго. Паоло отиде в затвора, а Джино — в дома на първото приемно семейство. Там животът му се оказа коренно различен от досегашния — все едно беше попаднал в рая.

След като излежа първата си присъда, Паоло набързо реши, че се е разплатил за греховете си, затова не беше трудно да го наемат за всякакъв вид работа. Така затворът се превърна в негов втори дом, докато Джино заживя все по-дълго и по-дълго по чужди къщи.

Когато Паоло не беше в затвора, интересите му се свеждаха единствено до жените. Наричаше ги „кучките“.

— Единственото, което искат, е ебане — доверяваше на сина си той. — И всички до една стават само за тая работа.

Джино, на който понякога му се налагаше да бъде в същата стая, наблюдаваше как баща му се отнася с тях като разгонено животно. Гледката го отвращаваше, но в същото време изживяването беше вълнуващо. Когато стана на единайсет, реши да го направи — с една стара червенокоса брантия, която му взе двайсет цента и през цялото време мърмореше псувни.

Подвигът му беше оценен от наобиколилите ги в кръг негови авери от квартала, които го зяпаха възхитени. Той стана, отърси се и се обърна към тях:

— Добре го давам, а? — гордо се изпъчи той. — Без грешка съм!

— Ела пак, синко — извика дъртата брантия.

Така, още на единайсет години, мъжествеността му бе оценена.

На петнайсет той беше помъдряло от уличния живот, прозорливо и наблюдателно момче, което знаеше кога да говори и кога да мълчи. Хлапетата му се възхищаваха и взимаха пример от него. По-големите момчета го търсеха, когато можеха да го използват да им свърши някоя по-незначителна работа. Момичетата го боготворяха.

Възрастните трудно го приемаха, смущаваше ги това петнайсетгодишно момче с мрачен, тежък поглед на зрял мъж. Някак си — независимо че винаги беше готов да се усмихне — имаше нещо в него, което ги плашеше.

Не беше много висок, малко над метър шейсет и пет — факт, който го притесняваше — затова усърдно се занимаваше с физически упражнения: кросове, бейзбол, гимнастика — отскоци от място, клякане, набиране на висилка…

Косата му беше черна и къдрава — друг физически недостатък според него — затова я мажеше с мазнина да я изправи. Кожата му беше тъмна, но чиста, не страдаше от младежки пъпки, които измъчваха приятелите му — един безспорен плюс за него. Не беше красавец в общоприетия смисъл на думата — носът му беше голям и месест, устните — подчертано чувствени, но пък усмивката му беше покоряваща, а зъбите великолепни.

Сборът от всички тези дадености обаче сработи. Джино Сантейнджело беше уникален.

 

— Джино, недей!

— О, хайде, Сузи. Дай ми само да го сложа там, само да го допра. Няма да го пъхам. Заклевам се, че няма!

— Джино…

— Ето, там е. Нали ти казах. Не ти ли е гот?

— Мм, май да… Само не мърдай, обещай ми да не мърдаш!

— А защо да не мърдам? Искам само да съм до теб, само толкова — и внимателно вкара члена си в нея.

— Ей, какво правиш? — писна тя.

— Само се намествам по-удобно — започна да я успокоява той, докато плъзна ръката си надолу, между бедрата й, пръстите му зашаваха, за да напипат вълшебното местенце.

Сузи накъсано въздъхна. Беше го намерил.

— Хубаво ли ти е? — попита той с искрено желание да й достави удоволствие.

— О, да, Джино. О, да!

Беше успял. Вече нямаше проблеми. Без да отмества пръстите си от чувствителното място, той започна да я клати както трябва.

Тя не се отдръпна. Той знаеше как да доставя удоволствие на жените. Беше научен как да намира вълшебната пъпчица още като невръстен дванайсетгодишен хлапак от четвъртата си приемна майка. И щеше да й бъде благодарен за цял живот за този урок. Той му позволи да отиде далеч напред от другите момчета, които си мислеха, че всичко се свежда само до якото клатене. Джино знаеше, че е не по-малко важно да накараш и момичето да изпита наслада… и момичето да го иска, дори да се моли за това. Никога обаче не откри своята тайна на аверите си, които непрекъснато му завиждаха за безотказните свалки.

Сузи започна да се възбужда — тя се извиваше, пъшкаше тежко и дълбоко. Той усили тласъците.

Ей Богу, обичаше вкуса на катеричка.

Ей Богу, искаше му се да намери някоя, която да каже „не“.

— Ох, Джино!

Той се изпразни. Отдръпна се. Намъкна панталона си.

— Не трябваше да го правим — заяви мрачно Сузи, но бузите й бяха порозовели от удоволствието, малките зърна на гърдите й стърчаха наперени.

— И защо не трябваше? Нали беше хубаво?

Тя се изкикоти — беше съгласна с него.

Джино, вече облечен, беше готов да офейка от изоставения гараж, където беше студено и мрачно.

— Имам среща с момчетата — извини се за бързото си тръгване той.

— Ще се видим ли скоро?

— Ъхъ, винаги съм наоколо.

Навън двамата се разделиха. Сузи стремително хукна на една страна, Джино, с дълбоко пъхнати в джобовете на панталона ръце, пое самодоволно в противоположна посока.

Момчетата го чакаха — опърпана групичка нехранимайковци, която се навърташе около едно западнало магазинче. Един от тях беше най-добрият му приятел Като — жилаво момче, което работеше заедно с баща си на контейнерите с боклук и затова от него и около него винаги вонеше.

— Не съм виновен аз — свиваше весело рамене в оправдание Като.

У тях нямаха душ, а в обществената баня на Сто и девета улица обикновено имаше опашка и се чакаше поне по два часа. Амбициите на Като се простираха до това да си намери момиче с баня.

Друг близък приятел на Джино беше едно високо момче на име Касари, но всички му викаха Пинки Банана заради големия му пенис, който наистина приличаше на розов банан.

— Изора ли я? — попита Пинки.

— Не можах да го дигна — отвърна Джино ухилен.

— Шибан лъжец… — измуча Като.

Всички те знаеха, че денят, в който Джино Сантейнджело се провали при свалка, ще бъде наистина един необикновен ден.

— Е, какво ще правим довечера? — попита Джино.

Тайфата се скупчи, последва неясна размяна на реплики, направиха се и някои предложения, но после всички се обърнаха към Джино, техния тартор.

— К’вото ти кажеш.

— Ще се позабавляваме! — реши авторитетно дилемата Джино.

Беше събота вечер, току-що се беше чукал с момиче и беше в прекрасно разположение на духа. Не му пукаше, че едва ли има повече от десет цента, че обувките му са скъсани и че приемните родители, при които живееше сега, ненавиждаха дори сянката му. Искаше му се да се повесели. Имаше право на това, не е ли така?

Тръгнаха към центъра на града — глутница плъхове с Джино начело. Той вървеше наперено, оттласкваше се на пети и пръсти с леко пружинираща и поклащаща се походка, като от време на време извиваше рамене наляво и надясно. Бяха осем гамени, които подсвиркваха и подхвърляха към минаващите момичета:

— Хей, сладурче, само да ми кацнеш!

— Глей, глей к’во маце! Направо ме опандизват за това, което си мисля…

Джино първи забеляза колата — дълга, лъскава бяло-кафява красавица, спряна сигурно за малко и — той направо не повярва на късмета им — с ключове на таблото. За секунди се натъпкаха в купето и бърз като светкавица Джино, зад волана, разбира се, запали и с форсиран двигател потегли. Откакто бе напуснал училище миналия месец, работеше при един автомеханик и доста се отрака с колите. Веднага откри, че е роден шофьор. Бърза смяна на скоростите и колата изчезна от мястото, където беше спряла. Изминаха без произшествия целия път до Кони Айлънд.

Крайбрежната дъсчена алея беше пуста. Откъм морето духаше силен, леден вятър. Но това нямаше значение. Затичаха като обезумели досами водата, крещяха и се смееха, правеха топки от мокрия пясък и се замеряха с тях.

Бяха лесна плячка за ченгето, което търпеливо ги чакаше до откраднатата кола с изваден пистолет.

За първи път Джино си имаше неприятности с полицията. Но той беше шофирал — факт, който с готовност си призна — и той отнесе пешкира. Изпратиха го за една година в Нюйоркския приют за сираци и малолетни закононарушители, чиято сграда се намираше в Бронкс.

Преди това Джино никога не беше затварян. Изведнъж се почувства изплашен и самоувереността му се стопи. Надзирателите — членове на религиозното братство, което поддържаше реда в приюта — бяха истинска напаст Божия. Съблюдаваха строгия правилник и следяха за дисциплината, но само през деня. През нощта обаче безнаказано издевателстваха над малките момчета. И горките хлапета нямаха възможност да се защитят.

Изпратиха Джино да работи в шивашкото отделение. Той намрази и работата, и работилницата. Брат Филипе признаваше като средство за възпитание единствено своя железен метър — всеки уличен в немарливост беше пребиван с еднометровата пръчка. Когато и редът на Джино дойде, брат Филипе му предложи с какво може да замени пердаха. Джино му се изплю в лицето. От този ден нататък не минаваха и три дни без побой.

Джино беше в шивашкото отделение вече шест месеца, когато там доведоха едно мършаво момче — сирак, ненавършил още тринайсет. Детето — на име Коста — беше лесна плячка за брат Филипе, който му се нахвърли, без да губи време. Хлапето се опъна, но това не му помогна. Останалите момчета безучастно наблюдаваха как брат Филипе разкрачва Коста като жаба в задната стаичка и прави с него такива неща, че детето крещеше все едно умираше.

Джино също не направи нищо. Измина месец и половина. Коста се топеше пред очите им. Беше си слабичък и недохранен още с идването, но сега остана само кожа и кости. Джино се опитваше да не се намесва. Ако не беше егоист, нямаше да оцелее.

Но един ден, когато брат Филипе за пореден път тръгна с Коста към задната стаичка, Джино не успя да се сдържи. Хлапето хленчеше и се дърпаше, но брат Филипе здраво го държеше, завлече го дотам и тръшна вратата. Откъм затворената врата веднага започнаха да се чуват болезнени викове, които прераснаха в писъци.

Джино грабна една ножица от плота за кроене и се втурна към стаичката.

Отвори вратата и видя Коста наведен върху масата, със смъкнати до глезените гащи, а брат Филипе, вече разгорещен, напиращ да вкара пениса си за пореден път в мършавото дупе на детето. Кучият син дори не обърна глава, изцяло отдаден на собственото си удоволствие. Той тласкаше толкова силно и дълбоко, че сигурно разкъса нещо вътре. И Коста диво изкрещя от непоносимата болка.

Джино се хвърли напред, без да мисли, и нападна брат Филипе. Ножицата разкъса сакото на едрия мъж и се заби в рамото му.

— Махни се от него, мръсно копеле, остави го на мира! — изкрещя той.

Изненадан, и то в мига преди да се изпразни, брат Филипе се опита да го отблъсне. Беше грешка от негова страна. Джино сякаш обезумя. Причерня му пред очите. Пред себе си не виждаше вече брат Филипе, а своя баща. Той беше виновен за всичко. Бягството на майка му. Побоите. Отвратителните сиропиталища. Плесенясалите едностайни апартаменти, които бяха единствените домове, които бе имал.

Крещеше и забиваше ножицата. Не спря, докато мръсният кучи син не се свлече на пода. После мъглата се разсея и погледът му се избистри. Но това, което видя, не изглеждаше никак добре.

 

Кери, 1913–1926

Беше лято, дълго, горещо филаделфийско лято. Лорийн Джонс седна в леглото, което делеше с шестгодишния си брат Лерой, миловидното й чернокожо личице беше мокро от сълзи. Беше само на тринайсет и беше бременна в осмия месец. Никой не знаеше за това, а и тя си нямаше никого, към когото да се обърне за помощ. Нямаше баща, нямаше и пари. Само майка й, Елла, кльощава и пропаднала жена, която продаваше тялото си, за да се снабдява с наркотици.

Лерой започна да бълнува и Лорийн отново легна. Сънят бягаше от очите й. На долния етаж „приятелите“ на майка й вече бяха пристигнали и в къщата кънтеше силна музика. Не мина много време и тя дочу познатите шумове. Пуфтене и стонове. Сподавени писъци и звук от плесници по човешка плът.

Тя натъпка ушите си с памук, затвори очи и силно стисна клепачи. Най-накрая, стори й се, че мина цяла вечност, Лорийн заспа.

Сънува кошмар… започна да се задушава… искаше да изпищи… Чуваше как пищи.

Изведнъж се разсъни. Някой наистина пищеше. Скочи от леглото и се втурна към вратата. Замириса й на изгоряло още преди да я отвори. След това стаята се изпълни с дим.

Димът я задави, но тя си наложи да избяга навън, защото проумя, че къщата гори. Пламъците вече пълзяха нагоре по стъпалата, а писъците, които идваха отдолу, смразиха кръвта й.

Макар да беше странно, тя не изпадна в паника. Сълзите продължаваха да се търкалят по бузите й, но тя знаеше много добре какво трябва да направи.

Върна се в стаята, затвори вратата, отвори прозореца и с викове привлече вниманието на хората, които се бяха насъбрали пред къщата. Да поемат Лерой! Грабна спящото дете от леглото и го хвърли от прозореца.

В мига, в който самата тя скочи от перваза, огънят изтръгна вратата от пантите и пламъците погълнаха стаята. Тялото й едва не се размаза върху плочника от страхотния удар и остана неподвижно сред локва кръв. Но тя намери сили в себе и прошепна на санитаря от пристигналата линейка:

— Спасете бебето ми… О, Господи, моля те, спаси бебето ми.

По пътя за болницата почина в линейката.

Санитарят уведоми младия стажант-лекар в спешното отделение, че момичето е бременно. И младият лекар, изпълнен с ентусиазъм и желание да помага, провери веднага има ли бебето все още сърдечна дейност. Имаше пулс, едва-едва доловим. Докладва случая на един от лекарите, който се съгласи да направи цезарово сечение на мъртвото момиче. Не мина и час, и бебето Кери се появи на бял свят.

Шансовете й да оживее бяха нищожни. Дробчетата й бяха недоразвити и едва можеше да диша. Акуширащият лекар заяви, че едва ли ще живее повече от едно денонощие.

Но Кери — медицинските сестри в отделението й станаха кръстници — се оказа жилаво бебе. Беше преживяла падането на майка си, защитена от околоплодните води, които бяха смекчили удара. Щеше да преживее и преждевременното си появяване на този свят.

Седмиците минаваха, а бебето сякаш се беше вкопчило в живота. И лекари, и сестри бяха учудени. След няколко месеца, през които ставаше все по-жизнена и по-жизнена, Кери се превърна в нормално, енергично бебе — и на практика толкова добре развито, че настъпи времето да я изпишат и да се раздели с грижовната обич в болницата. Имаше обаче само един проблем — нямаше кой да я вземе оттам.

Единствените роднини, които имаше на този свят, бяха баба й Елла, която бяха извадили от горящата къща пияна до безсъзнание, и Лерой, нейният шестгодишен вуйчо.

Елла съвсем не беше благоразположена към идеята за още едно гърло за хранене. И тя наистина вдигна олелия до Бога, че това бебе няма нищо общо с нея. Медицинските сестри бяха потресени от факта, че бебчето, което бяха спасили като по чудо и към което толкова се бяха привързали, трябваше да бъде поверено на такава жена. Особено една от тях — любезна жена на име Сони, която имаше свои собствени три дечица. Тя заяви, че ще вземе Кери.

Елла моментално се съгласи, така че Сони отнесе Кери у дома си и от този ден нататък отгледа момиченцето като своя дъщеря и никога не си направи труда да й разкаже за трагичното начало на неговия живот. Семейството живееше скромно и бедно, но това, което не можеха да си купят с пари, компенсираха с обич. Кери скоро стана член на семейството.

В деня, когато тя навърши тринайсет години, Елла ненадейно напомни за себе си, появи се и разби младия й живот.

Коя е тази непозната жена с повехнало, обезобразено от белези лице, хлътнали очи и окапала коса, питаше се Кери.

След пожара нещата за Елла тръгнаха от зле по-зле. Кой търсеше проститутка с тяло, цялото в белези, и обезобразено лице? Известно време практикуваше занаята, но скоро й се наложи да краде на дребно, за да изкарва толкова, колкото й трябваха за наркотици. Лерой беше единственото й спасение. Беше млад и як, затова Елла го спря от училище и го принуди да работи за нея. До дванайсетгодишна възраст момчето изкарваше хляба на семейството. И докато той си скъсваше задника от работа, Елла се излежаваше в студената и мрачна стаичка в сграда без асансьор, в която живееха под наем. Щом навърши осемнайсет, Лерой си вдигна чукалата и изчезна. Елла беше изоставена — една малодушна, мързелива жена с разклатено здраве и без пари.

Точно тогава за първи път от толкова години се сети за своята внучка — как се казваше хлапето? Кари… Кери?… Да, Кери. Щом Лерой можа да работи вместо нея, защо да не може и детето на Лорийн? В края на краищата, във вените им течеше една и съща кръв, нали така?

И Елла се зае да я издири.

 

Двете пристигнаха в Ню Йорк в края на лятото през хиляда деветстотин двайсет и шеста година — тринайсетгодишната Кери и нейната баба. Елла беше решила, че в Ню Йорк можеха да се изкарват добри пари, но дори да не станеше така, по дяволите, тя искаше да живее в големия град, където можеха да извадят късмет.

Късметът, който извадиха, се състоеше в една стаичка, която не ставаше и за бунище, и в работата, която Кери намери — да търка пода в кухнята на един ресторант. Кери изглеждаше по-възрастна от годините си — стройна, с напращели гърди, лъскава черна коса и светли очи.

Елла, измъчвана напоследък от жестока кашлица, беше убедена, че пред момичето се разкриват добри възможности и считаше, че търкането на подове не спада към тях. Но тя можеше да почака, трябваше да й даде време… Момичето не беше с лек характер, дори си падаше бунтарка. Би си помислил човек, че се е зарадвала на родната си баба, която я е издирила и е дошла да я вземе със себе си. Да, ама тя не се зарадва. И беше дяволски трудно да я откопчи от семейството, което я беше отгледало. Приемните й родители дори извикаха полицията, но Елла скоро доказа правата си над Кери. Нищо не можеше да се направи. Кери трябваше да живее с нея. Всемогъщи Боже, та тя беше бабата на момичето, единствената й кръвна роднина… И никакви доводи не можеха да променят този факт.

 

— На колко години си? — попита тлъстият главен готвач.

Кери, която коленичила търкаше мръсния под на кухнята, вдигна очи и напрегнато го изгледа.

— Залагам си задника, че нямаш шестнайсет — подхилна се дебелакът.

Всеки ден си разменяха едни и същи реплики. Беше й омръзнало да му повтаря, че е на шестнайсет, но той не искаше да й повярва.

— Е? — той похотливо се облиза. — Какво трябва да направим?

— Ъхъ — беше равнодушният й отговор.

— Така де, какво ще правим? Имам предвид, че ако шефът надуши, че си много малка, ще ти спука апетитния черен задник направо тука, и то по-бързо, отколкото курва ще му го издуха на някого.

Кери още по-настървено затърка пода. Може би, ако не му отговаря, той ще се разкара.

— Ей, чернилко, на тебе говоря — той се наведе досами нея. — Ще си държа устата затворена… но само, ако се държиш добре с мен.

Преди да успее да помръдне, дебелата му ръка се пъхна под полата й.

Кери подскочи и без да иска ритна кофата със сапунена вода.

— Да не си посмял да ме опипваш!

Тлъстото му лице се зачерви, той отстъпи назад.

В същия миг влезе шефът на кухнята, кльощав мизерник, който ненавиждаше всички цветнокожи. Злобните му очички огледаха оплескания от разлятата вода под.

— Почисти го! — изстреля той към Кери, очите му шареха по стената зад нея, сякаш тя изобщо не съществуваше. — А след това да те няма! Пръждосвай се по дяволите и никога не се връщай тук!

Тлъстакът изчопли нещо от лявото си ухо и съсредоточено го огледа.

— Глупаво момиче си — каза той. — Поне нямаше да ти причиня болка…

Тя бавно избърса разлятата вода, просто не можеше да повярва, че животът й така се е преобърнал. Искаше й се да заплаче, но вече нямаше сълзи. Беше ги изплакала за години напред, когато тази жена, която се наричаше нейна баба, дойде и я отведе със себе си. После пристигнаха в Ню Йорк, спря да ходи на училище, вместо това търкаше мръсни подове с четка в ръце.

— Много са те разглезили — натякваше баба й Елла. — Е, това беше дотук, моето момиче. Чуваш ли? И твоята майчица винаги е работила. Чистеше къщата и се грижеше за братчето си. И така да знаеш — тя обичаше всяка минута от своя живот.

Кери мразеше всяка минута от сегашния си живот. Мразеше своята баба, мразеше Ню Йорк, мразеше работата, която беше принудена да върши. Искаше само да се върне у дома, във Филаделфия, при тези, които считаше за свое истинско семейство.

Сега я бяха изхвърлили от кухнята и баба Елла щеше да побеснее. Освен това я бяха лишили и от случайно намираните центове, докато чистеше. Това не беше справедливо!

След като почисти пода в кухнята, излезе от ресторанта и застана на тротоара пред входа. Беше като замаяна, не знаеше какво да прави. Може би трябва да си потърси някаква работа, преди баба й да е разбрала, че са я изхвърлили.

Зимата вече настъпваше. Времето беше студено, а тя нямаше връхна дреха. Тръгна без посока, зъбите й тракаха от студ. Мина край една закусвалня и стомахът й закъркори от апетитната миризма на хотдог, която се разнасяше от вътре. Всичко, което можеше да си позволи обаче, беше да вдъхне мириса. Е, и без това закусвалнята беше забранена за негри.

В Ню Йорк Кери научи какво значи да си чернокож. Тук тя за първи път чу да се обръщат към нея с думата „негърка“ и се научи да пропуска покрай ушите си злостните подигравки заради цвета на кожата й. Във Филаделфия именно белите се считаха за натрапници. Беше отрасла сред цветнокожи. Беше учила с цветнокожи. Белите. Откъде-накъде си мислят, че са по-добрите!

Докато тя бързаше по улицата, мъжете задържаха погледите си върху нея. Напоследък непрекъснато се заглеждаха в нея. Тя носеше нарочно пуловери, които да пристягат гърдите й. Не можеше да понася тяхното полюляване. Мама Сони беше обещала да й купи сутиен, но когато спомена за това на Елла, баба й я огледа с остър поглед и каза:

— Бъди доволна, че ги имаш, миличка. Събирай им очите с бомбите си! Излагай ги на показ и винаги ще имаш работа!

Това не беше вярно, нали? Ако на оня дебелак не му шареха очите, тя нямаше да остане без работа.

Тя мина покрай един италиански ресторант. Вътре сигурно беше топло и приятно. Но тя стоеше отвън и зъзнеше. Вятърът се бе усилил и кожата й настръхна. Кери се сгуши в пуловера, като се чудеше какво да прави. Един скитник я заобиколи и лъхналата я воня на спарено й напомни за баба й Елла. Кери осъзна, че трябва да предприеме нещо. Ако влезеше през главния вход и попиташе дали могат да й дадат някаква работа, какво толкова страшно можеше да я сполети. Нямаше да я изядат, можеха само да я обидят. Но в Ню Йорк тя бързо свикна с това.

Събрала целия си кураж, Кери влезе в ресторанта и мигновено пожела да не беше влизала. Стори й се, че е вътре от няколко часа, приковала погледите на всички върху себе си. Всъщност постоя няколко секунди, преди един огромен мъж да застане пред нея. Стегна се, готова да я изхвърлят навън.

Но мъжът само я попита:

— Ще вечеряте ли?

Не можеше да повярва на ушите си. Да вечеря? Тя? Едно цветнокожо момиче в ресторант за бели! Дали мъжът не беше луд?

— Аз… търся си работа — смънка тя. — Мога да чистя, да мия чинии…

— Така ли? — възкликна мъжът. — Търсите работа? Хайде да отидем в кухнята. Не знам дали имаме нужда от работници, но ще го обсъдим. Обичате ли макароните горещи?

Кери си нямаше представа какво е това макарони, но всичко горещо беше добре дошло и тя по никакъв начин не можеше да повярва на късмета си — мъжът се беше отнесъл така приятелски с нея. Тя кимна с глава, той сложи ръка на рамото й и я поведе през ресторанта. В кухнята той я представи на съпругата си Луиза, а Кери разбра, че името му е Винченцо. Двамата я отрупаха с такова внимание, сякаш за тях беше без значение какъв цвят има кожата й.

— Тя е съвсем млада — с напевен глас каза Луиза, — още е дете.

— На шестнайсет съм — излъга Кери, но от погледите, които си размениха, тя разбра, че не са й повярвали. Изпитваше желание да им каже истината, но баба Елла й ден след ден наливаше в душата й ужасен страх.

— Ако признаеш пред някого на колко си години — плашеше я тя, — ще те затворят в приют за лоши момичета, които бягат от училище.

Какво лицемерие! Точно баба Елла беше тази, която не я пускаше да ходи на училище и опустоши живота й.

В ресторантчето на Винченцо и Луиза нямаше работа за Кери — кухнята им беше малка, а освен това имаха вече три работнички. Но Винченцо излезе да поразпита тук-там и след малко се върна с добрата новина, че господин Бърнард Даймс, техен редовен клиент, търсел чистачка за къщата си и ако тя е готова да приеме, може да започне веднага.

Дали била готова да приеме!

Винченцо заведе Кери в салона на ресторанта и я представи на господин Даймс, който я погледна с доброжелателните си кафяви очи и я попита:

— Можете ли да започнете в понеделник?

Тя само кимна, беше доста уплашена, за да отговори.

Кери излезе като в мъгла от ресторанта, опиянена от щастливата случайност. Какво да каже на баба Елла? Истината? Че ще работи като домашна прислужничка и ще печели повече пари? Или да излъже — да я остави да си мисли, че все още търка и почиства кухненски подове?

Тя предпочете лъжата, независимо че по природа й беше противна. Но само така можеше да спести малко пари за себе си и да продължи да дава досегашното си възнаграждение вкъщи.

 

Това продължи един месец. Всеки ден Кери напускаше неуютната стая, в която живееше с баба си, и пътуваше до центъра на града, където на Пето авеню се издигаше внушителната къща на господин Даймс. Нареждания каква работа трябва да свърши получаваше от иконома. Кери зърна господин Даймс само два пъти, но и двата пъти той й се усмихна и намери време да я попита дали се чувства добре.

Имаше усещането, че го познава отдавна. Всеки ден оправяше леглото му, сменяваше копринените чаршафи, почистваше банята му, лъскаше обувките му, переше и гладеше дрехите му, бършеше праха в кабинета му, понякога оставаше там по-дълго, загледана в снимките на известни личности, поставени в сребърни рамки.

Господин Даймс беше театрален режисьор. Нямаше госпожа Даймс, а само низ от изискани блондинки, които му правеха компания в обществото. Нито една не се задържаше дълго — Кери беше сигурна в това. Тя беше убедена, че той е най-благородният, най-забележителният мъж, когото някога е виждала. Тя откри, че е на трийсет и три години и че е много богат.

Един ден икономът й каза от името на господин Даймс, че ако иска, може да живее в къщата на Пето авеню.

— В сутерена имаме една стаичка, която е свободна, и сигурно ще ти бъде по-удобно да живееш тук вместо всеки ден да пътуваш.

Кери беше във възторг от предложението.

— С удоволствие ще дойда — съгласи се тя.

— Значи всичко е наред — каза икономът. — Още в понеделник си донеси нещата и се настанявай.

Кери напрегнато обмисли последиците от решението си. Да, щеше да го направи! Нямаше начин баба Елла да я открие. Та тя дори не знаеше къде работи. Беше толкова мързелива, никога нямаше да й хрумне да я проследи дотук.

Да живее в къщата на Парк авеню! Една мечта, станала действителност. Да има собствена стая! И пет долара всяка седмица! И да събере достатъчно пари, за да се върне във Филаделфия, в своя дом, при близките си.

Беше петък, трябваше да преживее някак двата почивни дни до понеделник. Тя вървеше с бързи крачки към къщи и обмисляше бягството си. Баба Елла я чакаше — всъщност очакваше парите, които Кери донасяше всяка петъчна вечер. Тя ги грабна и излезе.

Кери си легна. Беше толкова уморена, че дори не се отби в ресторантчето на ъгъла да си купи сандвич с пиле или да хапне овесена каша. Някъде отвън оглушително свиреха джаз и звуците проникваха в стаята. Единственото желание на Кери бе да затвори очи и да потъне в сън. Така съботата щеше да настъпи неусетно, след нея неделята, а после…

Два часа по-късно я събудиха. Една ръка грубо стискаше рамото й и я разтърсваше.

Полуразсънена, тя потърка очи и попита:

— Ти ли си, бабо? К’во има?

Само че не беше баба й. А едно много високо, чернокожо момче с лукави очи и рошава глава.

— Кой си ти? — изписка Кери.

— Само не се плаши — широко се ухили момчето. — Казвам се Лерой. Дошъл съм при майка си.

— Как влезе… — започна тя, но не довърши въпроса си. Сама видя, че си е проправил пътя с ритник. Тънката, прогнила врата не можеше да попречи на никого да влезе.

— Както те гледам, ти май си детето на Лорийн. Някой ми беше казал, че мама е проявила добрината да те прибере.

Кери седна в леглото. Беше чувала за Лерой. Баба Елла често го споменаваше.

— Този шибан нехранимайко… Този гаден дребен плъх, който заряза собствената си майка. Само да ми се мерне пред очите това лайно, шъ му размажа кратуната!

— Няма я. Излезе. Ако искаш да я видиш, по-добре ела утре.

Лерой се разположи невъзмутимо в единия край на леглото й.

— Момиче! Нямам намерение да мръдна оттук. Аз съм един мно-о-го уморен човек. Ще се намери ли за мен нещо за ядене?

— Няма нищо.

— Е, майната му. Същата си като скъпата ми родителка — огледа я ядосан той. — Сигурно те е карала да си скъсваш гъза от работа за нея, точно както правеше и с мен, а? — очите му се залепиха за гърдите й, които прозираха през тънкия комбинезон, който носеше. — Ама ти си едно готино малко парче! Басирам се, че мама те е набутала да си продаваш задника.

Кери придърпа одеялото и го уви около гърдите си.

— Работя като домашна прислужничка — защити морала си тя, искаше й се Лерой да се махне по-бързо.

— Домашна прислужница ли? И кого обслужваш? Някой дебел и голям бял пич, а?

— Чистя в един ресторант.

— Ресторант? Ама ти ми събра очите! — той откъсна със зъби кожичка около нокътя си и я изгледа с присвити очи. — Стига да решиш да продаваш задника си, пред себе си виждаш татенцето, което ще уреди нещата.

Изведнъж тя стана много напрегната. Сякаш алармен звънец сигнализира в главата й. Опасност!… Опасност!… Опасност!…

Трябваше да избяга оттук. Понечи да скочи, но той се раздвижи едновременно с нея. Беше по-едър и по-силен и за секунда склещи ръцете й.

— Само не ми продавай целомъдрени фасони — подигра й се той, стисна здраво в едната си ръка нейните в китките, а другата плъзна похотливо по тялото й.

— Махай се! — тя се задъхваше от ярост.

— И защо да се махам? — изхили се той. — Аз не си плащам! Вземам си без пари. Аз съм твоят вуйчо, момиче!

С едно рязко движение той раздра комбинезона й и го захвърли на пода. Тя отчаяно извиваше тялото си, бореше се с всичка сила да се освободи от него. Но той я натисна върху леглото, разтвори краката й и проникна в нея.

— Мале-мале! — при всеки тласък той се смееше. — Не си падаш по лайна като мене, а?… Ама ти си била девствена… Ебало си е мамицата! Двамата ни чака страхотно бъдеще. Малкото ти тясно путенце е златна мина… О! — той се изпразни и я заряза.

Тя остана да лежи като умряла, изплашена до смърт, за да посмее да помръдне или да направи нещо. Усети, че по бедрата й се стича нещо горещо и лепкаво. Значи за това ставаше дума. Това беше нещото, което мъжете искаха. Това беше сексът.

Предоволен от себе си, Лерой се повъртя из стаята, вдигна ципа на панталона си, като през цялото време си мърмореше, все едно прави проверка на съдържанието на джобовете си.

— Има ли някой и друг долар тука? — обърна се най-сетне към Кери той.

Мисълта й бързо отскочи към няколкото долара, които имаше намерение да спести за себе си. Беше ги пъхнала в един чорап, който скри под дюшека.

— Няма — измънка Кери, искаше й се баба Елла да пристигне и да научи за неописуемото нещо, което Лерой й направи.

— Шибана работа! — изуми се той. — Няма пари, няма пиячка. Майната му! Явно тук човек може само да си бие чекии.

После неочаквано се нахвърли върху нея, разтвори бедрата й с кокалестите си колене и отново напъха онова нещо в нея.

Пред очите й причерня, сякаш я заляха с мътилка. Имаше усещането, че пропада някъде надолу… все по-далече и по-далече от болката…

— Ох, хайде, кукло, позабавлявай се с него… — някъде отдалеч дочу тя гласа му. — И на мен не ми е гот, ако ти не се кефиш.

Когато започна да идва на себе си, чу гласове — думи, които нямаха съдържание. Почувства се смазана и опустошена. И най-вече — което беше най-страшното — абсолютно беззащитна.

Гласът беше на баба й Елла. Тя се беше върнала! Благодаря ти, Господи!

Опита се да седне, но всичките й силици я бяха напуснали.

И до замъгленото й съзнание достигнаха думите на баба й:

— Извършил си едно добро дело за всички ни… — дърдореше тя. — Сега, след като вече си пуснал в оборот стегнатата й малка путаранка, можем да направим добри пари. Виж, момчето ми, чаках я поне да навърши четиринайсет, но сега… е, добре, Лерой, миличък, надявам се, че се сдобихме с най-добрата малка проститутка за нашия бизнес.

 

Джино, 1921–1923

Брат Филипе прекара три седмици в реанимацията на болницата, но Джино не знаеше за това. Беше сигурен, че го е убил и повече не прояви никакъв интерес. След инцидента с ножиците той стана герой.

Докато Джино очакваше в затвора в Бронкс съдебния процес, вестниците коментираха случилото се на първите си страници — Скандал с непълнолетни. Деца защитават деца. Сега вече жертвите на брат Филипе говореха и говореха, без да се страхуват.

Вестниците поместиха и снимка на Коста — с широко отворени очи, в които се четеше молба, отправена сякаш към целия свят. Неговата история трогна сърцата на нацията и скоро момчето беше осиновено от Франклин Зенокоти, богат адвокат от Сан Франциско, който възнамеряваше да му осигури нов живот, щом приключи съдебния процес по делото.

Джино извади късмет. Общественото мнение застана на негова страна. Когато настъпи времето съдебните власти да решат какво да правят с него, осъдиха го шест месеца условно, след което беше освободен.

На излизане от съдебната зала Джино се сблъска с Коста и малкото момче, което досега никога не бе разменяло и дума с него, се вкопчи в ръката му и каза с разтреперан от вълнение глас:

— Благодаря ти, Джино. Ти спаси живота ми, благодаря ти. И един ден аз ще ти се отплатя.

Джино беше трогнат. Почувства се неловко, издърпа ръката си и усмихнато го успокои:

— Какво толкова съм направил, хлапе? Забрави го.

Коста си тръгна от съда с новия си баща. Джино дълго гледа след тях и изведнъж изпита ревност. Защо никой не предложи на него коренно различен, нов живот. Нали вестниците писаха и за него? Защо се случи така, че никой не побърза да го осинови?

О, да! Той не беше сирак, имаше баща. Баща ли? Кучият му син пак беше в затвора. Джино погледна парчето хартия, върху което беше надраскан последния адрес на Паоло. Макар и в панделата, той беше успял да се ожени повторно и най-вероятно Джино трябваше да отиде там и да живее с мащехата си. Беше я видял за малко в съдебната зала. Повехнала блондинка с чифт големи бомби.

Представата за големите гърди на жената моментално го възбуди. Беше прекарал зад решетките точно девет месеца на пост и молитва. Да си бие чекии беше противно на характера му, особено в общото спално помещение, където десетина други момчета го правеха. Искаше да го прави с момиче. С момиче и то веднага!

Вдигна евтиния куфар с вещите си, всъщност това беше всичко, което притежаваше. Щеше само да го остави в новия си дом и моментално да си потърси някое готино маце.

Докато крачеше по улицата надървеният му член се търкаше болезнено в панталона, но той се ухили. Беше свободен. Отново на улицата. Усещането беше прекрасно.

 

Мъжът тласкаше навътре, отдръпваше се и сумтеше. Най-накрая се изпразни. После се махна и се облече, като упорито избягваше да погледне към жената в леглото.

Жената се казваше Вера. Блондинката с големите цици, за която се бе оженил бащата на Джино.

Тя събра краката си, издърпа полата си и мълчаливо продължи да гледа мъжа, докато той се обличаше. Мъжът остави малко пари на масата и излезе. Беше скапана. Благодареше на Бога, че не й се налагаше да хаби усилия за чукането. Разтваряш крака и толкова — бизнесът си вървеше сам.

Изминалата седмица беше страшно уморителна. Трябваше да посещава Паоло в затвора. След това да се мъкне в съда, за да заяви, че ще вземе детето на Паоло да живее при нея. Таратанци ще живее при нея! Беше направила изявлението по настояване на Паоло.

— Няма да живее с нас — обясни й той. — Ти само трябва да кажеш пред съда, че ще го прибереш, за да не го изпратят в някой друг приют. Когато се появи при теб, дай му двайсет долара и му кажи да се маха.

Вера възмутено сви устни. Двайсет долара, как ли не! Щеше да даде на малкия пет долара!

Чу, че на вратата се чука. Стана от леглото, взе парите от масата и без да бърза отиде да отвори.

Беше дошъл един от редовните й клиенти, така че не й се наложи да разговаря с него. Просто се върна в леглото, вдигна полата си и разтвори крака. Мъжът започна да разкопчава панталона си, а тя с мъка удържаше прозевките си.

 

Джино вървеше безгрижен и доволен надолу по улицата. Усещането, че е свободен, му доставяше такава радост, че не забелязваше тягостната горещина. А в тази част на града беше горещо като в пещ. Мислеше за приятелите си. Какво ли правят? Дали се мотаят още някъде тук. А Сузи? А всички останали момичета, които му се натискаха? Коя от тях щеше да ощастливи тази нощ?

Отново хвърли поглед върху парчето хартия с написания адрес. Ето я и къщата. Един отворен противопожарен кран изливаше вода и няколко голи хлапета танцуваха под освежаващите пръски. На стъпалата пред входа на къщата с обособени апартаменти под наем седеше старец и си бъркаше в носа. Шести апартамент беше на втория етаж. Джино почука. Нищо. Почука отново. Отново нищо. Тогава той натисна дръжката. Не беше заключено. Отвори вратата.

Видя мащехата си в леглото. Чукаше се с някакъв мъж. Не изглеждаше възмутена от неканения посетител.

— Сега съм заета — каза само тя.

Джино с очите си виждаше с какво е заета. Остави куфарчето си в стаята и тръгна към вратата.

— Ще дойда по-късно — бързо затвори след себе си.

Какво ставаше, по дяволите!

И моментално му просветна. Тя беше проститутка, разбира се. Свястна жена нямаше да се омъжи за баща му!

 

Той взе метрото за Кони Айлънд. Вътре беше пълно с пътници и задушно. На плажа още повече — пек и навалица. Джино внимателно стъпваше край налягалите тела и се оглеждаше за познати. Старата тайфа обикновено се събираше тук, когато горещината в града не им позволяваше да се шляят по улиците. След като не откри никой от аверите, реши да се възползва от случая и да се разхлади. Смъкна панталона си и по долни гащета се хвърли в морето. Доплува до една от дървените платформи с налягали едно до друго загорели тела. Две момичета, явно сестри, го изгледаха преценяващо от горе до долу и приканващо му се усмихнаха.

— Често ли идвате тук? — установи моментално контакт Джино. Размяната на банални реплики винаги вършеше работа.

Не мина и час и тримата се сдушиха. Плуваха около платформата, гмуркаха се и се състезаваха кой пръв ще стигне до брега. Джино трябваше да призове на помощ волята си, за да позамаже състоянието си — възбуденият му член опъваше гащетата. Все пак успя. Е, не съвсем, но почти.

Започна да се смрачава и навалицата на плажа оредя. Първи си тръгнаха младите семейства с кресливите си дечурлига. Джино си даде ясна сметка, че повече не може да издържа надървен.

Сестрите също започнаха да припират да си вървят вкъщи.

— Последен курс до понтона — обяви Джино. — И се басирам, че ще стигна пръв.

По-малката сестра се поколеба. Другата обаче възприе идеята за възхитителна. Беше около осемнайсетгодишна, с много къдрава рижа коса и издадени зъби.

Двамата заплуваха към дървения понтон. Загребваха водата с шумни плясъци и вдигаха фонтани от пръски. Джино остави момичето да го изпревари и когато то се хвана за понтона и понечи да се изкачи върху него, я сграбчи и се отърка в дупето й.

Тя шумно изпусна дъха си от учудване.

— Ей, какво смяташ, че правиш?

Той не смяташе, той много добре знаеше какво прави. Ръцете му се плъзнаха нагоре и обхванаха гърдите й. Знаеха какво да правят и го правеха с такова умение и бързина, че скоро тя се възбуди и вече не искаше да го отблъсне. Джино се крепеше над водата, като размахваше крака и се оттласкваше, а тя се задържа с отпуснато тяло за понтона и започна да мърка от удоволствие.

Заварката беше без грешка. Той се притисна до нея и целуна солените й устни, без нито за миг да изпуска гърдите й.

— Не трябва… да го правим… недей — тя се опита слабо да възрази, когато той посегна да свали долнището на банския й.

— Напротив, трябва… и го правим… — Джино се гмурна под водата и освободи единия й крак от прилепналия вълнен бански.

Да го правиш във водата беше истинско изживяване. Но след девет дълги месеца въздържание навсякъде щеше да бъде така.

Сега потопи главата си и започна да целува гърдите й, докато ръцете му се плъзнаха надолу и разтвориха бедрата й. Бързо напипа вълшебната пъпчица и започна енергично да я разтрива.

— Джино! — задъха се тя.

Изскочи над водата и докато си поемаше въздух с широко отворена уста, извади от гащетата възбудения си до пръсване пенис и го вмъкна между краката й. Може би от налягането на водата щеше да му бъде по-трудно да й го вкара, но той беше толкова твърд, че нищо не можеше да му попречи.

Телата им се прилепиха, тя обви краката си около него и двамата потънаха във водата. В същия миг му стана ясно, че ако веднага не се изпразни, ще потънат. Той трябваше да избира. Изпразни се и двамата изплуваха над водата, поемайки въздух на пресекливи, забързани глътки. Щом се посъвзе, момичето се нахвърли върху него:

— Щеше да ме удавиш, бе…

— Ама си струваше, а? — захили се самодоволно той.

— Никога досега не съм го правила — завайка се тя, докато се опитваше да се намъкне в мокрия си бански.

— Е, вече си! — малко разсеяно подхвърли той, защото откри, че докато се е изпразвал, гащетата му са се изхлузили във водата. Гмурна се за тях, но не можа да ги намери.

Със залязването на слънцето беше започнало да застудява и Ситнокъдравата захленчи да се връщат на брега.

— Хей, не виждаш ли, че не мога да намеря гащетата си — оправда се той.

Момичето забрави за претенциите си и шумно се закиска.

— Добре де, ще плувам така до брега и ще те изчакам във водата да ми донесеш панталона — намери някакъв изход Джино.

— А аз какво да кажа на сестра си?

— Ами… можеш да й кажеш, че ги е изяла една акула… Кажи й каквото ти хрумне, на мен не ми пука.

Заплуваха обратно и когато наближиха плажа, Джино остана да чака, а момичето излезе от водата. Той наблюдаваше безпомощно как тя отива при сестра си, как се увива в хавлията… После двете побягнаха, без дори да погледнат към него. Не можеше да повярва на очите си. Направо го зарязаха! Гологъз и премръзнал. Мили Боже!

Трескаво огледа плажната ивица, решително си пое дъх и спринтира като за световно към дрехите си.

 

— Кой е? — в просъница попита Вера.

Джино отново почука на вратата, за по-сигурно.

— Аз съм, Джино Сантейнджело. При теб всичко ли е о’кей, за да вляза?

Вера се надигна от леглото. Беше се унесла в пиянска дрямка и съвсем беше забравила за сина на Паоло.

— Е, влизай…

Джино пристъпи в стаята и двамата се вгледаха един в друг.

Той видя една уморена, може би трийсетина годишна русокоса жена с размазан грим и големи гърди.

Тя видя един изпечен малък гамен с черна къдрава коса, маслинена кожа и хлътнали дълбоко тъмни очи, които гледаха с необичайно зрял за годините му поглед. Изобщо не приличаше на баща си.

— Мокър си — апатично отбеляза тя.

— Ходих да поплувам.

— С дрехите?

— Не, плувах гол, но не си носех кърпа.

Продължаваха предпазливо да се оглеждат. Тя първа не издържа.

— Не можеш да останеш тук. Казахме, че ще живееш при мен, само за да не те затворят пак в някой приют.

— Аз пък си помислих…

— Не ми пука какво си помислил. Това тук е моят дом, не ти е бащиния.

— Така си е — съгласи се тъжно Джино, — а и ти си изкарваш тук мангизите.

— Да имаш нещо против? — наостри се Вера. — Изкарвам достатъчно, за да живея. И не се срамувам.

Той се наведе, взе куфарчето си и тръгна към вратата.

— Къде ще спиш? — най-неочаквано го попита тя.

— Не знам — промърмори той.

— Добре де… — тя сякаш обмисляше положението. — За тази вечер имам още един клиент. Върни се, щом приключа. Можеш да преспиш тази нощ на кушетката. Но само тази нощ, разбра ли?

Джино кимна. Беше мокър и премръзнал. Чувстваше се изстискан. Макар и само една, тази нощ във Верината къща му беше добре дошла.

 

Остана шест месеца. Върна се към старата си работа като автомонтьор. През деня работеше, нощем се размотаваше със старите приятелчета и, разбира се, нарушаваше закона, но престъпленията бяха на дребно и минаваха ненаказани. Освен това се грижеше за Вера — разкарваше скапаните лайнари, които й посягаха и я извеждаше на разходка в събота, деня, който беше обявила за почивен.

Тя редовно ходеше на свиждания с Паоло в затвора. Веднъж Джино я придружи.

Паоло дори не го поздрави. Вместо това заядливо излая:

— Носите ли ми за къркане?

Не беше виждал баща си от една година и да получи вместо поздрав такива думи!

— Не — смънка Джино. Чувстваше се неловко в присъствието на баща си. В съзнанието му нахлуха спомените за побоите, които бе изтърпял от този слаб и жалък скапаняк в затворническа униформа.

— Ти пък, Паоло — скастри го Вера, — хем знаеш, че ни е забранено да внасяме алкохол тук. Претърсват ни, ето, Бог ми е свидетел… иначе знаеш, нямаше да те оставя…

— Кучка! — изсъска Паоло и им обърна гръб.

— Днес нещо не му е кеф — прошепна бързо Вера на Джино. — Не му обръщай внимание. Другия път като дойдем, ще има настроение.

Но друг път нямаше. Джино повече не отиде на свиждане с баща си. Да върви по дяволите! Вече беше достатъчно голям, за да не позволи да го пребие от бой. Само да му посегнеше… лошо му се пишеше. Реши, че е приключил с посещенията в затвора.

Всяка седмица, докато изтърпяваше условната присъда, Джино се разписваше в полицията. И всеки път цивилният социален служител му дръпваше едно строго петминутно конско. Също всяка седмица, колкото и да беше странно, след работа го чакаше писмо от Калифорния. Изглежда Коста Зенокоти считаше за свое задължение да го уведомява подробно, точка по точка, за своя живот. Макар че Джино никога не си направи труда да му отговори, писмата продължаваха да пристигат.

Странно хлапе… Защо беше решило, че Джино се интересува от неговия живот? То пък един живот! Училище. Уютен дом. Заварена сестра. (Последното си беше жива мъка.) С една дума, хлапето живееше в свят, който Джино не можеше да си представи.

Когато условната му присъда изтече, той надраска набързо едно полуграмотно писмо на Коста, с което го уведоми да изпраща писмата си до номерирана кутия в кварталния пощенски клон. Щом на хлапето му е кеф да пише… е, защо да му разваля удоволствието.

Една вечер — на следващия ден щяха да освободят Паоло от затвора — Джино заведе Вера на кино. Докато се връщаха, Вера беше необичайно напрегната и потисната.

— Слушай, малкия — изплю най-после камъчето тя, — когато Паоло се прибере вкъщи, това не може да продължи. Разбираш какво имам предвид, нали?

Той кимна мълчаливо.

— Можем да опитаме — продължи тя, — но, по дяволите, познаваш твоя старец.

Да. Познаваше го. Паоло беше гаден кучи син. Биеше жените. Държеше се с тях сякаш са отрепки. Е, и Вера не беше ангел, но Джино я харесваше, беше добра с него и двамата знаеха, че ако Паоло продължи да си я кара по старому, Джино щеше да се намеси в нейна защита.

— Ще се махна още утре — каза той.

— Ще ми липсваш — рече Вера и очите й се напълниха със сълзи. Хвана ръката му и я стисна. — Ако някога мога да ти помогна…

Той отново кимна мълчаливо. За тези месеци Вера му беше дала повече обич и съчувствие, отколкото беше получил от родния си баща през целия си живот.

Още на сутринта събра багажа си и напусна апартамента, преди Вера да се е събудила. Занесе куфарчето си в работилницата и попита дали някой не знае за свободна квартира наоколо.

Зеко, механик, който отскоро работеше тук, каза, че в съседство с тях има стая, която скоро ще се освободи. Беше деветнайсетгодишен младеж, с мургаво лице и винаги изглеждаше мръсен. Никой не го харесваше, Джино също, но трябваше да си намери квартира. След работа двамата тръгнаха заедно. Спряха пред една порутена къща на Сто и девета улица.

— Това е къщата, истински кенеф — представи я Зеко. — Няма отопление, няма топла вода, за баня да не говорим, коридорите са осрани.

— Какво тогава има?

— Смятам скоро да се махна — продължи Зеко. — Чакам една страхотна работа, от която ще паднат мангизи и тогава метлата оттук — намигна съучастнически към Джино. — Шофьор на голяма клечка. Голяма хава! Чат ли си?

— Бил ли си някога в пандиза? — попита Джино.

— Кой, аз ли? — отвърна с насмешка Зеко. — Много съм се изшлайфал, за да ме пипнат — изтри носа си с ръкава на якето си и продължи: — Слушай, дай да оставим куфара ти и да излезем. Да му дръпнем по една бира и по една курва.

— Имам среща — отказа предложението Джино.

— А тя има ли си дружка? — погледна го похотливо Зеко.

— Не съм я питал.

— Ами к’во чакаш, бе!

— Е, може и да стане…

Стаята се оказа по-лоша дори за очакванията му. Но все пак я нае. Досега не беше живял в палат, нали така. Нямаше и среща. Не искаше обаче да прекара вечерта в компанията на Зеко. В автосервиза му викаха Плужека, Зеко Плужека.

Пет минути му бяха достатъчни, за да се настани в новия си дом. Цялото обзавеждане включваше легло, изтъркан килим и нацвъкана от мухи тоалетка в ъгъла. Толкова. Но колкото и малко, беше негово.

 

Магазинчето на Дебелия Лари на Сто и десета улица беше сборен пункт за тайфата. Там се срещаха и прекарваха времето в груби шеги и закачки.

— Как се отърва от Зеко Плужека? — попита го Пинки Банана, щом Джино влезе в „Дебелия Лари“.

Джино сви рамене.

— Наех стаята. И толкова. Не искам да се мъкне с нас.

— Видя ли се с твоя старец? — попита Като.

— Не. След някой и друг ден може.

— След някой и друг ден ще го видиш пак опандизен — захили се Пинки Банана на дебелашкия си хумор и в добавка шумно се изпърдя.

— Исусе! — Джино запуши носа си. — Не ми стига вонята откъм Като, ами и ти сега!

Пинки Банана самодоволно се изкиска и се загледа в привлекателното русокосо момиче, което седеше близо до тях на бара пред висока чаша с шейк от сладолед и сода. Тъкмо да започне да я сваля, предусетил, че бройката му е сигурна, но Джино сякаш прочете мислите му.

— Тая недей. Един път ми го беше надървила до пръсване.

Пинки Банана и Като се спогледаха. При Джино нямаше празно. Как го правеше?

Момичето допи шейка си, смъкна се от високото столче и тръгна към вратата. Беше красива и го знаеше. Мина покрай Джино и аверите му с вирната брадичка.

— Момиче като теб може да изпадне в затруднение, ако се разхожда само навън — подхвърли Джино.

Тя се престори, че не е чула думите му.

— Хей — рязко каза той, — не ме подминавай, сякаш съм фъшкия на тротоара.

Бузите на момичето се изчервиха, тя забързано продължи към вратата. Пинки Банана се ухили.

Джино плесна с ръце.

— Нямам настроение да тичам след някаква надута гъска.

Минута-две по-късно, те чуха писъка й, който долетя откъм улицата — пронизителен, ужасяващ.

Джино се втурна към вратата. Затича се. Като и Пинки Банана го догониха.

Зеко Плужека беше затиснал госпожица Превземка до стената. Тя пискаше като подплашен заек, докато ръцете му я опипваха. Бялата й блуза беше раздрана отпред и се виждаха голите й гърди.

— Какво правиш, Зеко? — попита Джино.

— Не ти влиза в работата, педераст — наежи се Зеко.

— Така ли мислиш? Ами ако ми влиза?

Зеко приклещи по-здраво уплашеното момиче.

— Няма да се стискам, щом свърша, ще ти я преотстъпя — великодушно предложи той.

— Махни си ръцете от нея, гадно влечуго…

— Да ти го начукам, Джино.

Двамата се сбиха, преди останалите да усетят какво става. Вкопчиха се един в друг, после се затъркаляха по улицата. Разменяха си юмруци и ритници, деряха се с нокти.

Джино беше по-малък и по-нисък от Зеко, но беше по-як и жилав. Улучи с едно кроше устата му и я разцепи. От раната шурна кръв.

— Ти ли бе, дребно и вонящо плъхче! — вбесен от вкуса на кръвта си, Зеко плъзна ръка към ботуша си. Извади нож.

Стояха изправени един срещу друг. В първия миг бяха като замръзнали, после предпазливо започнаха да се движат в кръг. Към Пинки Банана и Като вече се бяха присъединили и останалите от тайфата. Крещяха настървени за кръв. Някои окуражаваха и насъскваха Джино, други — Зеко.

Джино не чуваше нищо. Цялото му внимание беше насочено към Зеко — не откъсваше поглед от ножа в ръката му, като едновременно беше нащрек за всяко движение на тялото му.

Зеко го изненада. Замахна внезапно и ножът разряза бузата на Джино. Болката беше ужасна, но по-ужасна от нея беше кръвта.

— Гнусно копеле! — освирепя Джино. Обзе го дива ярост, пред очите му падна черна пелена, същата мъгла, която го погълна, когато се нахвърли върху брат Филипе. Зеко вече не беше Зеко. Пред себе си Джино виждаше оня мръсник Паоло. Внезапно почувства прилив на великанска сила. Склещи китката на Зеко, без да обръща внимание на ножа, и започна да я извива. Не спираше, не чуваше зловещото изпращяване на костите и дивите крясъци на Зеко…

Наложи се Пинки Банана и Като да се хвърлят отгоре му и да го откъснат от почти загубилия съзнание Зеко.

— Мисля, че му счупи ръката — обяви Като, но явно никак не му пукаше от това.

Черната пелена пред очите на Джино бавно се вдигна. Той разтърси глава. Няколко секунди не осъзнаваше къде се намира и какво е направил. После погледът му се съсредоточи върху стенещия Зеко.

— Следващия път ще ти счупя главата — хладнокръвно го предупреди той, а очите му потърсиха наоколо русокосата фукла, заради която се бе случило всичко това. Нямаше я, естествено. Типично за такава госпойца.

Пинки Банана се приближи до Джино и предложи:

— Най-добре е да отидем до болницата… да ти зашият лицето.

Едва сега Джино вдигна ръка и попипа бузата си. Пръстите му се намокриха от стичащата се кръв. Само това му липсваше — един гаден белег.

— Да вървим — бързо се съгласи той.

В болницата наистина се наложи да го шият. Десет шева. Зададоха му куп въпроси, но Джино не отговори на нито един.

Докараха Зеко в болницата в момента, когато Джино и приятелите му си тръгваха оттам. Двамата мълчаливо си размениха враждебни погледи. Законът на улицата запечатваше устата им и нито един от тях не възнамеряваше да го наруши.

 

Два дни по-късно в автосервиза пристигна непознат мъж и потърси Джино. Той лежеше под един повдигнат на подпори „Пакард“ и затова първо видя обувките на непознатия. Ръчна изработка, в два цвята, супер класа!

— Ти ли си Джино Сантейнджело? — попита притежателят на обувките.

— Кой се интересува? — Джино измъкна глава изпод колата.

— Няма значение. Ти ли си?

Сърцето на Джино затупка в гърдите му. Пред него стоеше изправен Еди Звяра, дясната ръка на прословутия Салваторе Чарли Лучано.

Преглътна на сухо, опита да овладее възбудата и напрежението си и се изправи. Отри изцапаните си с грес ръце в мръсния панталон.

— Ъхъ, аз съм Джино Сантейнджело — насили се да проговори той.

Щом чу потвърждението, Еди Звяра заби страхотен удар в корема му. Джино се преви от болка.

— Това е от Зеко — спокойно каза Еди. — Изпраща ти поздравите си затова, че лежи в болницата със счупена ръка, защото не може лично да ти ги предаде.

Джино се стегна и се изправи, готов да се нахвърли върху непознатия. Но инстинктът му на израсъл на улицата го възпря. Остана неподвижен, вдигна тежкия си поглед към Еди и каза:

— Извади лош късмет, сам си го търсеше.

Еди се разсмя.

— Бяхме чували, че си доста оперен мръсен дребосък. Изглежда е истина. Хайде да вървим, господин Лучано иска да те види.

При тези думи очите на Пинки Банана, който привидно се размотаваше наоколо, едва не изскочиха от орбитите.

— Скоро ще се върна — обърна се към него Джино със спокоен глас, което му костваше доста усилия. — Уреди го с шефа, Пинки. Кажи му, че ми е прилошало… измисли нещо.

— Може и да не успееш — в гласа на Еди звънна закана.

Но Джино, без да може да си обясни защо, не се стресна. Нямаше предчувствието, че ще му се случи нещо лошо. Напротив, предусещаше, че е на прага на нещо голямо и велико.

 

Срещата с Чарли Лучано стана на задната седалка на черен „Кадилак Седан“, паркиран наблизо. Известният мъж го огледа внимателно, после рязко заговори:

— Доста съм чувал за теб, малкия. И хубаво, и лошо.

Джино мълчеше.

— Явно си с характер… това ми харесва. И аз съм с характер. Ти обаче трябва да знаеш кога да го използваш. Разбираш ли ме?

Джино мълчаливо кимна.

— Обичам около себе си да имам добри момчета. Взимам ги млади, обучавам ги да бъдат верни… Разбираш ли ме?

Джино отново кимна.

— На колко си години?

Този път трябваше да отговори. И излъга:

— На седемнайсет.

— Тогава всичко е наред. Добре-е… Виждаш ми се умен, а и куражлия — Лучано се наведе към него. — Бях избрал Зеко да ми свърши една работа. Ти го извади от играта. Но ще бъда снизходителен към теб. Възлагам ти неговата работа. Следващата сряда. В осем вечерта. Еди ще ти обясни какво трябва да направиш.

Лучано се облегна на седалката. Разговорът беше приключил и сега Джино се оказа въвлечен в нещо опасно, дори без да знае какво точно. Изкашля се, прочисти гърлото си и събра кураж:

— Виж, аз се радвам на този шанс… но никога повече не искам да ме тикнат зад решетките.

Лучано не се разгневи на изявлението му, само попита:

— Добър шофьор ли си?

— Най-добрият.

— Тогава няма да позволиш да те хванат.

Еди Звяра отвори вратата на лимузината.

— Хайде, малкия — ухили се той, — обирай си чукалата.

Едва сега Джино осъзна, че няма право на избор.

 

Кери, 1927–1928

Мъжът и Кери се гледаха очи в очи, неговите втренчени, нейните разширени от ужас. Беше грамаден негър. Но не височината и туловището му я ужасяваха, а огромният му пенис.

Досега го беше „забавлявала“ два пъти и всеки път сякаш я разполовяваше. Беше се оплакала на Лерой, че е плакала и кървяла. Но той й се бе присмял, че е още бебе. Тя не беше бебе. Беше затворничка.

— Не ми е добре — каза тя на мъжа и бързо премигна, за да сдържи сълзите си.

— Напротив, много си добре, сладурче — опроверга я мъжът и започна да смъква панталона си. — Всички дами се чувстват добре, щом видят това, което аз им вкарвам.

Помогни ми, Господи! Какъв грях бе сторила, за да го изкупва с живота, който беше принудена да живее? От онази съдбовна нощ, когато Лерой я бе изнасилил, я държаха винаги заключена. Без миг свободен, без минутка въздух и светлина. Само непрекъснат поток от мъже. И Лерой, който събираше парите им. И баба Елла, която й донасяше храна и чаршафи и кърпи за смяна, но само когато се сетеше, а това не беше толкова често, колкото трябваше да бъде.

Лерой бе взел под наем съседната стая до тяхната с баба Елла. Затвориха Кери там и я превърнаха в автомат за обслужване на мъжете, които идваха и си отиваха.

Отначало беше опитала да каже „не“. Но Лерой я би дотогава, че да се съгласи й се струваше самото спасение.

Мъжът застана пред нея. Беше свалил панталона и дългите си вълнени долни гащи. Ризата не покриваше огромния му полов орган.

— Ти… ми причини болка… с твоя… — събра кураж Кери. — Няма ли някакъв друг начин?

Мъжът помисли малко, после се ухили толкова широко, че устата му стигна почти до ушите.

— Мога да го потъркам в малките ти цици и после да го напъхам в устата ти — предложи той.

Тя дори не се поколеба. Каквото и да беше, не можеше да бъде по-страшно от това да го поеме вътре в себе си. Кимна безмълвно и съблече комбинезона си. Беше кожа и кости, тук-там по тялото й все още личаха синкави следи от побоя на Лерой. Ръцете и краката й бяха като пръчки. Само гърдите й бяха сочни и налети. Мъжът започна да ги мачка и да търка пениса си между тях.

Тя затвори очите си. Искаше й се да може да запуши и ушите си — мъжът пъшкаше тежко и издаваше противни стонове. Опита се да мисли за миналото, за хубавите неща, които се бяха случили в живота й. За мама Сони, за Филаделфия, за къщата на господин Даймс на Парк авеню и работата й там…

Мъжът го натика в устата й. Усети вкус на пикоч и пот. Искаше да му каже, че не е съгласна, но беше твърде късно — нямаше възможност да говори. Той го набутваше навътре, въртеше го, търкаше го в зъбите й, а тя едва издържаше да не ги впие яростно в него.

Правеше го за първи път. Дали нямаше да натисне, да го вкара в гърлото й и да я задуши?

Задави се и той леко го отдръпна. После сграбчи с ръчищата си гърдите й и започна да ги мачка, сякаш бяха пъпеши, а той проверяваше зрелостта им. Стенеше шумно и мърмореше несвързано, като че ли припяваше някаква молитва.

Най-накрая се изпразни. В устата й плисна обилна струя гъста солена течност.

Помисли, че ще припадне. Някак си успя да преглътне. Той го извади и всичко свърши.

Беше отвратително, но поне не му даде възможност да я разцепи. А това все пак беше нещо, нали? Трябваше да празнува. Днес имаше още един повод — беше четиринайсетият й рожден ден.

 

Баба Елла умря осем месеца по-късно. Само че Лерой съобщи на Кери за смъртта чак след три дни. Когато влезе в стаята при нея, тя вече умираше от глад.

— Облечи се — каза той и хвърли към нея една стара мръсна рокля.

— Трябва да хапна нещо — помоли се тя. — Как можа да ме зарежеш тук заключена, без храна и вода? Можех да умра и…

— Я млъквай! — сряза я грубо Лерой. — Майка ми се възнесе към рая, а ти мислиш единствено за себе си.

Очите й широко се отвориха.

— Баба Елла е умряла?

— Баба Елла е умряла? — Лерой подигравателно я изимитира. — Без никакво съмнение хвърли топа… И аз няма да се мотая повече тук. Ще си спретна едно пътешествие до Калифорния — възторжено избели очи. — Слънчева светлина и простор… Ехей, Ле-е-рой пристига!

Тя внимателно го изгледа.

— Искаш да кажеш, че съм свободна?

Лерой й се присмя:

— Ти, момиче, си моят билет за Калифорния. Продавам те.

Кери се сви в единия край на леглото.

— Не можеш да ме продадеш!

— Не мога ли? Само гледай. И по-добре ще е за теб да се държиш както трябва, защото мога и да ти резна хубавото вратленце, преди да си тръгна.

Лерой наистина имаше намерение да я продаде. Облече я, нахрани я, хвана я здраво за ръката и я заведе в близка до тяхната къща. Там една едра и дебела жена започна да я опипва, да я върти и натиска с пръст, като че ли беше парче месо, чието качество проверяваше.

— Лизи, ама хич няма да съжаляваш, ако купиш стоката — гордо заяви Лерой. Стисна в юмрук роклята на Кери, дръпна силно и я разкъса, като разголи тялото й. — Виж тия цици, тия бедра и тази сочна малка шундичка.

Кери се сви погнусена от допира с него.

— А ще бъде ли послушна? Знае ли човек какви номера може да му извърти? — попита подозрително Лизи.

— Охо, ще слуша, къде ще ходи — успокои я Лерой набързо. — Само тази професия познава. Дори й харесва да го прави. Само й давай редовно ядене и я дръж заключена. Няма да имаш никакви проблеми.

— Не знам… — колебаеше се Лизи.

— Слушай к’во ти казвам и няма да сбъркаш. Млада е. Ще извадиш късмет с нея.

— Колко искаш?

— Ама нали се разбрахме за сто долара. Само за няколко седмици ще си ги върнеш… а после всичко ще е чиста печалба.

Лизи пресметливо присви очи.

— Петдесет, Лерой… ако искаш, повече не давам.

— По дяволите! Ти подиграваш ли се с мене? — ядоса се той.

— Толкова! Или нищо.

— Нека бъдат седемдесет и пет.

— Казах, петдесет!

— Шейсет — започна да се предава той.

Лизи поомекна.

— Петдесет и пет, но последно!

Стиснаха си ръцете и тя му даде парите. Лерой си тръгна, дори без да се сбогува.

Лизи погледна Кери. Очите й се забиха като свредели в нея.

— Много си кльощава — обяви преценката си тя. — Трябва да понапълнееш. Елла с мен. Ще ти покажа твоята стая… И май че една баня няма да ти е излишна.

 

Животът в заведението на Лизи се оказа по-добър. Хранеше се редовно, клиентите бяха по-свестни, а стаята, макар че и тук я заключваха, беше лукс в сравнение с обстановката, в която бе живяла досега.

Имаше и други момичета. Първите няколко месеца дори не й позволяваха да ги види, но след това Лизи стана по-отстъпчива и Кери вкуси малко от свободата. Беше припечелила продажната си цена.

Искаше й се да избяга. Но Лерой беше прав. Тя нямаше къде да отиде. И нищо не можеше да промени тъжния факт, че е проститутка. Дори не мечтаеше вече да се завърне във Филаделфия или да работи в къщата на господин Даймс. Да продава тялото си беше нейният живот, а както я посъветва едно от момичетата, щом това е животът й, защо пък и тя да не припечелва по нещо от него.

Не след дълго тя застана пред Лизи и заяви:

— Искам дял от спечеленото от мен.

Лизи се засмя.

— Вече се чудех защо се бавиш да си поискаш дела.

 

Когато стана петнайсетгодишна, Кери вече имаше отделени пари, за които дори можеше да се каже, че са малък капитал. С големите си гърди, дългата черна коса и ориенталски очи тя привличаше погледите като магнит.

Лизи не изпадна в истерия, когато Кери й каза, че се маха оттук. Не беше никак доволна, разбира се, но не можеше нищо да направи.

Кери отиде да се срещне с Флорънс Уилямс, една от класните мадам на Харлем. Тя живееше в луксозно обзаведен апартамент на Сто четирийсет и първа улица. Работеше с три специални момичета. На мадам й беше достатъчен само един поглед върху Кери, за да й предложи стая при себе си. Споразумяха се таксата на Кери да е двайсет долара, от които да плаща пет на Флорънс за наем.

Сега Кери имаше стая, за която можеше само да мечтае. Разкошно легло с бяла покривка и бял телефон. В единия ъгъл имаше фаянсова мивка, а до нея — подредени чисти кърпи… И прислужница, която разтребваше и почистваше стаята след всеки клиент.

Прислужница! Кери не харесваше работата си, но поне сега животът й стана по-приемлив.

Останалите момичета на Флорънс се държаха приятелски с нея. По-важното обаче беше, че две от тях бяха бели. Кери беше изненадана, когато откри, че и половината от клиентите бяха бели! Никога не си беше и помисляла, че е възможно да приема бели мъже, толкова респектиращи с външния си вид, сигурно с добри професии и съпруги… и с привилегии в живота. Те й плащаха!

Когато тя сподели изумлението си с другите момичета, те се засмяха.

— Миличка, белите мъже са по-големи мръсници от всеки дългокур негър — каза й Чечилия, високо и на вид надменно момиче. — Негрите имат желание да ти бъде гот и на теб, да се изфукат какви изключителни ебачи са. Белите момчета са… е, падат си по изчанчените неща. Искат да ги връзваш, да ги биеш… както и те да ти правят истински гадости. Да имам всеки ден по една здрава пръчка, и ела да видиш.

Чечилия имаше млечнобяла кожа, червена коса и много дълги крака. Говореше провлачено, лениво — по южняшки. Второто бяло момиче беше само огромни очи и големи вирнати гърди.

Третата беше Били, чернокожо момиче, което също като Кери претендираше, че е на осемнайсет, но тя беше сигурна, че е на нейната възраст.

Кери считаше, че Били е истинска красавица, освен това тя й допадаше. Беше от Балтимор, но един ден дошли на гости тук с майка й, предложили й работа като прислужничка и тя останала. Били беше намразила тази работа, открила Флорънс Уилямс и беше започнала да се продава.

— До гуша ми беше дошла тая шибана работа — да чистиш след някоя дебела и мързелива бяла кучка — изговаряше проточено думите си Били.

Гласът й е прекрасен, помисли си Кери, дълбок и чувствен. Били беше започнала да пее заедно с джаз-изпълнителите на едно парче, което слушаха от грамофонна плоча.

— Трябвало е да станеш певица — каза Кери.

— Е, да — съгласи се Били. — Певица или много други неща… но един ден ще се махна оттук за изненада на всички.

— Сигурно ще го направиш — подкрепи я Кери. — Аз също ще се махна.

Само че не знаеше как точно ще се осъществи това. Били поне имаше мечта. А тя си нямаше нищичко. Но поне беше свободна да продава тялото си. Не изпитваше и желание да тръгне отново по света и да се сблъска с хората навън. Щяха от първия поглед да разберат каква е.

Понякога се събуждаше посред нощ и озлобено се нахвърляше върху Лерой и баба Елла. Понякога пак се събуждаше, но се насилваше да не мисли за тях.

Дните ставаха нощи, нощите — дни. Кери в действителност не правеше разлика. Живееше в някаква постоянна мъгла. Дори парите, които заделяше настрана, като че ли нямаха значение. Всеки пореден клиент беше същият като следващия. Негър, бял, стар, млад — и това нямаше значение.

Един ден Флорънс Уилямс я повика при себе си.

— Ти трябва да промениш нещичко, момиче. Разгонените котараци, които идват тук, си плащат, за да прекарат приятно. А от това, което чувам, ти не им осигуряваш приятно прекарване.

Една нощ, докато Кери обслужваше един клиент, откъм коридора долетя шум от разгорещена свада. Разгневени, високи гласове. Разпозна гласа на Били, един мъжки глас, вероятно на неин клиент, и овладения глас на Флорънс, която се опитваше да ги успокои.

По-късно Кери научи, че Били отказала на един клиент. Негър тузар на име Биг Блу Рейнър. Мъж с връзки. Важна клечка сред хората на Бъб Хюлет, който на практика владееше Харлем.

Флорънс беше бясна.

— Тия момчета са дупе и гащи с полицията — кипеше от ярост тя. — Трябва един път завинаги да научите на кого можете да казвате „не“ и на кого не можете да си го позволите.

Били безучастно я изслуша.

На другата сутрин, докато момичетата закусваха в кухнята, откъм входа се чу трясък. Полицаите нахълтаха в стаите и арестуваха всички. Натъпкаха ги в една камионетка и ги закараха в затвора.

След няколко часа Флорънс Уилямс и двете бели момичета бяха освободени. Били и Кери останаха в затвора. Регистрираха ги с обвинение в проституиране. След една кошмарна нощ в затвора ги отведоха в съдебната палата Джеферсън Маркет.

Когато влязоха в залата и Били видя кой седи на съдийското място, тя отчаяно простена:

— Добре се наредихме! — пошушна тя на вцепенената Кери. — Виж оная дърта кучка. Ей там. Съдийката Джийн Норис. По-гадна е от торба с лайна.

Били извади късмет според Кери, ако можеше така да се каже. Майка й се яви в съда и се закле, че Били е на осемнайсет. След това съдийката хвърли бегъл поглед на един лист хартия и обяви, че пред съда е представено медицинско свидетелство, удостоверяващо, че Били е болна. Изпратиха Били в една от градските болници — в Бруклин.

Когато Кери застана на скамейката на подсъдимите, съдийката започна да й задава подли и заядливи въпроси. Кери отказа да отговаря. Отговори единствено, когато я попита на колко години е. Каза, че е на осемнайсет.

Накрая, изгубила търпение, съдия Норис обяви присъдата.

— Щом не желаете да отговаряте на въпросите на съда, вината си е само ваша, млада госпожице. Може би щях да проявя снизхождение, но вашето държание не ми позволява да бъда снизходителна. Три месеца ефективна присъда. Уелфеър Айлънд. Делото е приключено.

 

Сряда, 13 юли 1977 Ню Йорк

— Божичко! — изуми се Лъки. — Какво стана, по дяволите?

Стивън, когото внезапното спиране запрати на пода на потъналия в непрогледна тъмнина асансьор, отговори:

— Не знам. Може би генераторът е излязъл от строя.

— Кой сте вие? — Лъки изведнъж стана подозрителна. — Ако вие сте натиснал стоп-бутона, за да опитате да ме сваляте, не сте попаднал на подходящ обект. И трябва да ми повярвате, не го увъртам. Имам черен пояс по карате и ако решите все пак да ми се пуснете, здравата ще загазите. Аз…

— Извинете, госпожичке — прекъсна я Стивън. Вие стояхте до таблото. Защо просто не се опитате да натиснете алармата, вместо да приказвате празни приказки.

— Госпожице.

— О, толкова съжалявам, Моля за извинение, госпожице. А дали ще проявите достатъчно любезност да натиснете алармата.

— Не мога да видя къде е, по дяволите!

— Нямате ли кибрит, или запалка?

— А вие?

— Не пуша.

— Хм! Как не се досетих? — дръпна ципа на чантата си, бръкна вътре за запалката си „Дънхил“. — Говняна история! — несдържано проклетиса тя, защото си спомни, че я е забравила върху бюрото на Коста. — Забравила съм я.

— Какво?

— Запалката ми. Сигурен ли сте, че нямате кибрит?

— Разбира се.

— Всеки нормален човек има.

— Но и вие нямате.

— Вярно бе — тя силно тропна с крак. — Дяволите да го вземат, мразя тъмното.

Стивън протегна ръце пред себе си, направи няколко крачки с надеждата да се доближи до таблото. Натресе се на Лъки и тя мигновено го изрита.

— Оу! Защо трябваше да ме риташ?

— Нали ти казах, човече. А си посегнал и ще си навлечеш големи неприятности.

— Ама ти наистина си била тежък случай — констатира той. — Нищо няма да ти направя, само се опитвам да се добера до алармата.

— Браво на теб! — тя се върна в ъгъла на асансьора и седна на пода с прибрани крака. — Ще побързаш, нали? Мразя тъмнината.

— Вече го каза — отвърна студено той. Усещаше крака си така, сякаш го е ударил чук. Кой знае с каква синина щеше да се сдобие. Напипа таблото и започна да натиска бутоните един по един с надеждата, че ще стигне и до алармения. Изреди всичките. Нищо не се получи.

— Намери ли го? — изстреля тя.

— Изглежда не работи.

— Прекрасно! — тя вече крещеше. — Затова ли ги монтират тия алармени бутони! Точно когато ти трябват, шибаната аларма не работи!

— Няма нужда да крещите.

— Не ми казвай какво да правя.

Двамата мълчаливо започнаха да размислят над създалата се ситуация.

Лъки обвиняваше лошия си късмет — да бъде затворена в спряла между етажите асансьорна кабина с един скапан хвалипръцко, който дори не пушеше! Простакът му с простак!

А Стивън си мислеше, че такава уста рядко се среща. Речникът й беше цветист като на кореняк нюйоркчанин.

— Добре де — Лъки се застави да говори спокойно, — какво ще правим?

Въпрос на място. Какво можеха да направят?

— Да чакаме!

— Да чакаме? — изви във фалцет тя. — Ама ти се ебаваш с мен! Будалкаш ме, нали?

— Бъдете любезна да престанете с този език.

— О, извинете, моля — гласът й преливаше от сарказъм. — Обещавам повече да не казвам „будалкаш“.

 

Над тях, в своя кабинет, Коста Зенокоти опипом търсеше в един от шкафовете свещ. Откри две и ги запали със запалката на Лъки, забравена върху бюрото му. После се придвижи до прозореца и погледна навън. Градът беше потънал в мрак, осветен единствено от луната. Спомни си, че през шейсет и пета се бе случило същото — внезапно и за изненада на всички токът бе прекъснат, но тогава казваха, че подобно нещо никога няма да се повтори. Е, явно са сбъркали…

Изруга тихомълком, щом си представи, че трябва да слиза по стълбите четирийсет и осем етажа. Може би пък нямаше да се наложи. Може би този път бързо щяха да отстранят аварията.

Въздъхна и се върна до шкафа, откъдето бе взел свещите. Неговата секретарка, която винаги очакваше да се случи най-лошото, беше определила едно от отделенията за такива непредвидени случаи. Освен свещи беше складирала одеяло, преносим телевизор на батерии и шест кутии портокалов сок. Предвидливо момиче! Още утре щеше да увеличи заплатата й.

Включи захранването и телевизорчето веднага заработи. Смени няколко канала и внезапно осъзна, че Лъки вероятно е останала затворена в асансьора. После размисли и реши, че е успяла, нали беше излязла десетина минути преди спирането на тока.

Превключи на новинарския канал и се отпусна в креслото си в очакване да чуе най-лошото.

 

— К’ви ги вършиш, бе, задник скапан! — изкрещя откъм спалнята на Дарио заключеното там тъмнокосо момче. — Отвъртял си бушоните и си прекъснал ебаното осветление… Но и това няма да ти помогне. Шибаняк мръсен, що не отговаряш, бе! Да ти го начукам в гъза!…

Последваха бесни ритници по вратата. Дарио отправи мислени благодарности към дизайнера, който бе настоял да подмени вратите от пресован картон в апартамента със солидни дървени.

— Ей, я по-кротко — извика той. Според него успя да го изрече съвсем непукистки. — Не си ли доволен, според мен си прекарахме чудесно.

— Ти, обратен задник! — продължи да беснее момчето. — Мръсен педераст!

Този път Дарио му се опъна:

— Дали съм мръсен педераст, си е моя работа. Теб какво те бърка!

— Не се ебавай с мене, братле — в гласа на момчето прозвучаха истерични нотки. — Аз не съм педи. Предпочитам да им го начуквам на големи сочни путарани.

Независимо от прекъсването на тока, въпреки че беше заключен в апартамента с един непредсказуем уличник, Дарио се почувства по-уверен и в безопасност. Дебелата дървена врата не поддаваше. И щеше да го пази от този безумец, докато успееше да повика някого за помощ.

— Някой нарочно ли те изпрати при мен? — въпросът прозвуча достатъчно твърдо и студено.

— Да ти го начукам! — беше отговорът от спалнята. — И пусни шибаното осветление. Тъмнината няма да те отърве…

Докато оня беснееше, Дарио започна да прехвърля наум на кого да се обади за помощ. Списъкът беше кратък. Нямаше много приятели.

— Запали лампите, шибаняк! — не спираше момчето. — Или ще изпотроша всичко тук. После ще строша и скапаната ти глава!

 

Когато всичко потъна в непрогледен мрак, Кери замръзна на място. Спря насред думите си и остана притеснена до изхода на касата в супермаркета в Харлем с отворена уста.

— Какво стана? — високо извика момичето зад касата, но думите й почти не се чуха, заглушени от настъпилата суматоха.

— Тъмно е като в ада! — възбудено се извиси женски глас. — Дали пък всички не сме хвърлили топа, мили Боже!

Преди очите на Кери да привикнат към тъмнината, двамата младежи, които бяха зад нея при влизането й в супера, сега започнаха да се бутат и натискат.

— Хей, лейди, какво търси насам лисича опашчица като теб?

— Хайде, бейби… Загоряла ли си, маце? Намира ли ти се кремкафе между дългите бедра, бейби?

Те я побутваха лекичко, отъркваха се о нея, мърмореха тихо вулгарните си закачки… И я ограбиха. Откъснаха диамантените й обици и от ушите й закапа кръв. Измъкнаха диамантения й пръстен. Свалиха от косата й диамантените шноли. И през цялото време тихо и гърлено напяваха, сякаш се въртеше плоча със запис на Теди Пендърграс.

Кери беше парализирана от ужас. В съзнанието й нахлуха всички страшни спомени от миналия й живот. Макар да бяха минали години, образите и усещането бяха като живи.

— Махайте се! — закрещя панически тя. — Пуснете ме!

Двамата я сбутаха за последен път, грабнаха чантата и изчезнаха.

 

Джино не каза и дума за видяното на седналата до него жена, която все още забиваше дългите си нокти в дланта му. А беше видял как светлините на Ню Йорк изчезнаха… Единственото, което направи, беше малко насила да се закашля, за да не се издаде.

Затова не се изненада, когато започналият да се спуска към летището самолет, промени курса си и се издигна нагоре.

В първия момент никой не реагира. После салонът се изпълни с възбудени реплики. Явно Джино не беше единственият забелязал черното пространство под тях.

Дамата до него се надигна.

— Какво става? — попита тя. — О, Господи! Като че ли вдигат колесниците…

— Не се тревожете — успокои я внимателно той. — Мисля, че в Ню Йорк имат някакъв проблем.

— Проблем? — гласът на жената рязко се извиси. Тя пусна ръката му, но само за малко, колкото да опъне една глътка от бутилката си. После отново се вкопчи в него, лицето й беше побеляло. — О, лошо ми е…

— Не пийте тогава.

Тя възмутено го изгледа. Съвсем по женски, помисли си Джино, поне по едно нещо всички жени си приличат — мразят да ги критикуваш.

 

— Ужасно ми е горещо — оплака се Лъки. — Откога седим в тук?

Стивън се взря в мъждукащия циферблат на часовника си.

— Близо два часа.

— Два часа? Мили Боже! Както е тръгнало, можем да си останем и до сутринта.

— Вероятно…

— И това е всичко, което можеш да кажеш. Вероятно! Трябва да има някакъв начин да се измъкнем оттук.

— Ами открий го.

— Майната ти! Наистина си като трън в задника.

Той не й отговори. Тя не виждаше за какво да се заяде.

Но Лъки не понасяше тъмнината. И бездруго беше отвратително, че е затворена в една висяща кабина кой знае колко етажа над земята, в непрогледен мрак, ами трябваше да й се случи да бъде заедно с някакъв пълен идиот!

— Как се казваш? — не издържа тя.

— Стивън Баркли.

— Аз се казвам Лъки.

— Ти за глупак ли ме вземаш?

— Не се майтапя с теб, името ми наистина е Лъки[1] — тя повтори името си буква по буква. — Това е!

Той пък си пожела да извади късмет тя да млъкне. Може би щеше да успее да дремне или най-добре да спи до сутринта… или докато им помогнат да излязат оттук.

— О, Господи! Не издържам повече! — Лъки се изправи и заудря с юмруци по панела на асансьора. — Помо-о-щ! — закрещя тя. — Помогне-е-ете! Ей, хора! Помощ! Затворени сме в асансьора!

— Няма никаква полза от това — бавно каза Стивън и категорично заяви: — Няма кой да те чуе.

— Откъде знаеш?

— Много е късно. Всички са напуснали сградата.

— Глупости! Дрънкаш врели-некипели! Ами ти си тук, нали? И аз съм тук. Следователно може да е пълно с народ.

— Не мисля, че е така.

— О, ти не искаш да мислиш, че е така.

Горещината в асансьора стана непоносима. Стивън съблече сакото си и разхлаби възела на вратовръзката си, но потта сякаш извираше от тялото му. Запита се дали Ейлийн се безпокои за него. Но защо пък трябваше да се тревожи? Нямаха среща.

— Някой очаква ли те? — попита той.

— А?

— Имаш ли среща с някого тази вечер? Ще се разтревожи ли като не отидеш?

Това беше страхотен въпрос. Ами… Какво да му отговори? Че няма никаква среща и че е щяла да обикаля безцелно баровете… Че на никой няма да му пука къде е…

— Откъде си сигурен, че не съм омъжена?

— Не говориш като омъжена жена.

— Оу! И как говорят омъжените жени?

— Със сигурност не като теб.

— Браво, бе! А ти? Женен ли си?

— Разведен.

— Ха! И не можеш да я прежалиш, а?

Сдържа се да не й отговори грубо, макар че си го заслужаваше. Тази жена започваше да му лази по нервите.

— Май улучих, а?

— Ще се опитам да дремна — сковано каза той, без да отговаря на заяждането й. — Предлагам и ти да направиш същото.

— Да спя?! В тоя кафез! Сериозно ли говориш?

— Да, сериозно говоря.

Тя реши да го провокира, трябваше да прави нещо, за да минава времето, иначе щеше да полудее.

— Имам идея, която е по-добра от спането — интригуващо подхвърли тя.

— Каква ти е идеята?

— Защо не се изчукаме?

Въпросът й увисна във въздуха. Стивън не отговори.

— Става ли? — подразни го тя.

— Ако си спомняш — бавно започна той, — когато прекъснаха тока и асансьорът спря, единственото ти желание май беше да ме държиш далече от себе си.

— Така беше. Но ти си беше един непознат. А сега вече сме стари приятели.

— Не съм убеден.

— Ами бъди, кой ти пречи. Аз съм на двайсет и седем години, с приятна външност, повярвай ми, и с хубаво тяло. Хайде, Стивън еди-кой-си, давай, ще бъде върховно. Имаш думата ми.

— Ти да не си проститутка?

Тя гръмко се разсмя.

— Проститутка? Бъркаш, малкия.

— Предлагаш се точно като проститутка.

— Охо, сега ми просветна. Значи всяка жена, която иска да се чука, е проститутка. Ти май си доста старомоден, а? Изтънчен джентълмен пуритан, който общува само с благопристойни дами.

— Мисля, че имаш нужда от помощ.

— Глупости! Ти си човекът със задръжките — замълча и се усмихна в тъмнината. Е, поне времето минаваше. — Не уточнихме все пак, ще се чукаме ли, или не?

— Категорично няма!

— Да не би да си обратен?

— Не съм.

— Тогава ти има нещо. Повечето мъжкари налитат като невидели, щом им се предложи удобен случай.

— Не си падам такъв мъжкар. Между другото, трябва да ти кажа, че съм чернокож.

Тя се изсмя подигравателно.

— И мислиш, че това има някакво значение?

— Виж какво, госпожице — заговори той с плътен, убедителен глас, — не ми се иска да се изненадаш, когато светнат лампите. Макар че не съм задължен да ти го казвам — добави малко припряно той.

— По-скоро обяви, че си чернокож с надеждата да се откажа — дръзко му се присмя тя.

— Грешиш. Казах го с надеждата да ми се разкараш от главата. Не си падам по секс с непознати, далече е от представата ми за удоволствие.

— Ами все някой ден трябва да опиташ! Не знаеш какъв кеф пропускаш.

— Мога да си представя. И освен всичко друго, не спя с бели жени.

— Мили Боже, каква принципност! И защо, ако смея да попитам, не спиш с бели жени?

— Защото те са само два типа.

— Само два? И какви са те?

— Наистина ли искаш да ти кажа?

— Разбира се, защо иначе ще те питам.

— Добре. Едните са обладани от мита за големия черен пенис, а другите демонстрират такава дяволска липса на расизъм, че направо да ти прилошее. Чувала си тия приказки: „Спя с една чернилка, голяма работа съм, нали!“

Лъки се разсмя.

— Чувала съм ги, разбира се. Но те уверявам, че аз не спадам към нито една от категориите ти.

— Обзалагам се, че е така.

Известно време и двамата мълчаха.

Стивън се учудваше на себе си — беше се разкрил пред нея, беше й казал повече от налагащото се при дадените обстоятелства. И сигурно щеше да съжалява, когато всичко се нормализира и те се потопят в грубата реалност на всекидневието.

— И аз разделям мъжете на два типа — наруши мълчанието им Лъки. — Един поглед и съм наясно към кой от двата да го класирам.

— Твоите какви са?

— Едните стават само за чукане и чао. А другите ми се иска първо да ги опозная. Но последните са рядкост.

Стивън се засмя, но в смеха му се прокраднаха горчиви нотки.

— Ти наистина имаш проблеми. Остава да ми кажеш, че си имала обременено детство.

— Не бих казала, че баща ми беше като всеки обикновен човек от улицата. Но трябваше да пазя една негова супер тайна, малко зловеща… в противен случай нямаше да имам никаква възможност за инициатива.

— И с какво се занимаваше. Да не би да е бил полицай?

— Това не е толкова важно — тя се изправи и тропна силно с тока на ботуша си, изгубила търпение. — Дяволите да ги вземат! Кога ще се махнем оттук?

— Седни си пак и се успокой. И да си скъсаш нервите, пак няма да ти помогне.

— Защо, нямам ли право да се ядосвам, след като не успях да те възбудя?

— Имаш, но не е за препоръчване. Очаква ни може би дълга и тягостна нощ. Пази си силите.

— Прав си — веднага се съгласи тя, отпусна се в ъгъла, дръпна ципа на ботушите си и ги събу. После се измъкна и от джинсите си. — Уф! Сега е по-добре.

— Кое?

— Съблечи се. Аз вече го направих.

— Но нали се разбрахме…

— Не заради секс, глупчо. Така поне няма да се свариш в тая жега.

Стивън не отхвърли категорично предложението й. Но си помисли как ще се изтълкува, когато ги намерят и той е гол.

— Басирам се, че знам за какво си мислиш — подразни го тя.

— За какво?

— Ти си мислиш: Ако си сваля дрехите, дали тя ще ми налети? Дали ще се нахвърли върху целомъдрената ми плът и…

Този път той не се сдържа и се разсмя.

— Ти си пълна откачалка.

— Ама разбира се. Такава съм се родила. Това ми помогна да оцелея. Хайде, съблечи се. Обещавам, че няма да те пипна с пръст.

Стивън се запита как ли изглежда тя. Беше толкова тъмно, че дори не различаваше силуета й. Представяше си я светла, леко пълничка, с налети гърди, с неравни зъби и приятна усмивка.

Лъки също се питаше как ли изглежда той. Кабинетен тип, сигурно носи очила. По-скоро журналист или писател, но в никакъв случай футболна звезда.

— Ти нали не си помисли, че наистина имах намерение да се чукаме, когато ти предложих?

— Не, не, разбира се — поколеба се за миг Стивън, макар че беше убеден, че точно това е имала предвид.

Тя се изхили.

— Е, аз пък си го мислих. Нищо не може да те разтовари по-добре от едно готино чукане.

 

Коста дремеше върху канапето, когато телефонът иззвъня. Протегна ръка и в тъмнината събори настолната лампа на малката масичка, която падна и се разби на парчета. Чак тогава осъзна, че се намира в кабинета си. Надигна се и все още неразсънен съвсем, опипом тръгна към бюрото си. Вдигна слушалката.

— Да?

— Коста?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Дарио. Вече бях загубил надежда, че ще те открия. Звънях в клуба ти, после у вас… добре, че най-накрая се сетих, че може да си още в кабинета си… Господи! Толкова се радвам, че се свързах с теб.

Дарио. Коста вътрешно се напрегна. Момчето го търсеше само когато имаше нужда от нещо.

Не се излъга.

— Коста, трябва да ми помогнеш — думите на Дарио се застъпваха. — Случи се нещо ужасно… Искам да се отърва от един…

— Не говори по телефона — изстреля бързо Коста.

— Няма да е сложно — не се вслуша в съвета Дарио. — Само да се разкара от апартамента.

— Млъквай! — почти изсъска Коста, за миг си представи, че телефонът се подслушва. Макар че всяка седмица специалист проверяваше офиса, никога не можеше да е абсолютно сигурен.

— Коста, трябва веднага да предприемеш нещо — гласът на Дарио вече трепереше. — В апартамента съм с един луд, който иска да ме убие… заключих го в спалнята, но…

— Изчезвай моментално оттам — нареди Коста. — Отиди в някой хотел и ми се обади утре. Ще видя какво мога да направя… не се тревожи…

— Ти не разбираш — в гласа на Дарио прозвуча неподправена истерия. — Няма как да се махна оттук, заключен съм, а ключовете ми са в него.

Коста разбра, че нещата не търпят отлагане. Започна бързо да прехвърля през ума си какво да предприеме.

— Полицията… — започна той.

— Това не ми върши работа — прекъсна го Дарио. — Ще се разчуе, а това няма да се хареса на баща ми.

Картинката се изясни съвсем. Един от партньорите на Дарио неочаквано се бе оказал опасен.

— Добре, ще се обадя на едно място — бавно каза Коста. — Не прави глупости и спокойно изчакай.

— О, Господи! — изкрещя паникьосан Дарио в слушалката. — Мили Боже! Той… излиза… Коста, помогни ми… Коста! Ох, Господи…

С леко изщракване линията прекъсна.

 

Кери се отдръпна и опря гръб в един от ъглите на супера. Очите й бяха широко отворени и ужасени, кръв капеше от разкъсаните й уши. Шумът и суматохата в халето набираха сила. Освободената й от шнолите коса се разпиля около лицето й. От стомаха към гърлото й се надигна жлъчка и тя конвулсивно стисна зъби. Ще повърна. О, Господи, ще повърна!

Трясък на счупени стъкла надделя шума и проглуши ушите й. Миг след това го изместиха крясъците на две жени, които изтичаха край нея.

— Насам, насам!…

— Да се измъкваме… с телевизорите!

Кери ги последва, залиташе, но не спираше. Отвсякъде я бутаха мъже, жени, деца — награбили в ръце толкова стоки, колкото можеха да носят. Съзнанието й бе подчинено на една единствена мисъл — да стигне до колата и да напусне тоя проклет квартал.

— Ей, сестро, на ти ги! — една дебела жена, ухилена до уши, пъхаше в ръцете й опаковка тоалетни кърпички. — Не ги задържам, а не ми се ще и да ги оставя ей така.

Кери позволи да й бутне в ръцете пакета, без да проговори. Мислеше само за колата си. Къде ли я оставих? Разтърси глава. По дяволите, Кери! Овладей се! Трябва да се махнеш оттук.

Ами да, разбира се — беше оставила колата на паркинга. Добре, ще я запали и ще се махне. И какво ще постигне? Нали дойде в Харлем, защото нямаше друг избор. Да защити Стивън беше по-важно от нейната безопасност.

Точно тогава си спомни за пистолета. Беше в чантата й, а нея я откраднаха.

Стегна се и бързо закрачи към паркинга. Успя да се ориентира в мрака, но само за да види как колата й профучава покрай нея. Нейният тъмнозелен „Кадилак Севиля“. Със спуснати прозорци и надуто до дупка стерео и крадците, разположени на предните седалки… Не се бяха озорили, нали и ключовете от колата бяха в чантата й!

Щеше да се пръсне, искаше й се да крещи, да чупи… но остана вкаменена и вледенена — като статуя. Тогава омразата и гневът нахлуха в нея и попиляха летаргията. Решението дойде само — студено и непоколебимо. Мъжът, който я беше принудил да дойде тук, трябваше да умре! По един или друг начин.

 

— Господин Сантейнджело — стюардесата интимно шепнеше в ухото му, — поради голяма авария електроснабдяването в Ню Йорк е напълно прекъснато. Пренасочиха самолета към Филаделфия, където можем да кацнем. Искрено се надявам тази промяна да не обърка много плановете ви.

В този миг високоговорителите в пътническия салон гръмнаха от гласа на командира на самолета и Джино не успя да й отговори. Заслуша се — пилотът повтори казаното от стюардесата.

— Да ви предложа нещо, господин Сантейнджело? — не забравяше своите задължения хубавелката.

Той кимна отрицателно с глава и добави:

— Чувствам се отлично.

Но не беше така. Изпита мрачна досада, че няма да кацнат в любимия Ню Йорк. Да бъде далеч оттук седем години, и точно при завръщането му да се случи подобно нещо!

Жената, която бе седнала до него за успокоение, се върна със залитане от тоалетната и се тръшна в седалката.

— Филаделфия! — едва не проплака тя. — Представяте ли си?

Да. Представяше си. И какво от това?

 

Джино, 1923–1924

Работата, за която го нае Чарли Лучано — да шофира коли, с които отмъкваха контрабанден алкохол, докато го превозваха до получателите — щеше да промени коренно живота на Джино. Акциите бяха насочени срещу хора, на които Лучано имаше зъб — бивши негови партньори, които го бяха измамили. Избраха го на мястото на Зеко, защото беше чист. В случай, че станеше провал, нищо не трябваше да води към Лучано.

Сега Джино седеше зад волана на чисто новичък „Пакард“ и караше по шосето. Беше взел колата от мястото, което му бяха посочили. С него пътуваха и двама главорези, наети за същинската работа.

Беше неспокоен и напрегнат, но когато кралят на алкохола те помоли да свършиш тази и тази работа, нямаше начин да му откаже. Но пък вината си беше и негова — нали той извади Зеко от играта, макар че гадното дребно влечуго си заслужаваше нещо повече от счупена ръка.

Ако си кажем откровено, всъщност Джино беше поласкан. Бяха го избрали. Значи беше известен, ползваше се със завидна репутация. Нямаше да се дърпа като глупак и да изпусне случая. Чарли Лучано откриваше млади таланти, това беше всеизвестно. Бяха го чували да споделя житейската си философия на мафиот:

— Империя се изгражда с верни хора. Открий ги, докато са още млади и се отнасяй добре с тях, тогава няма да те изритат в ташаците.

Джино демонстрира таланта си на шофьор. Справи се без грешка с пакарда. Свършиха си работата без засечка. На другия ден в гаража пристигна Еди Звяра и му подаде пакет. Петдесет новички банкноти по един долар.

— Справи се добре — великодушно го одобри Еди. — Пак ще те потърсим.

Джино направо бе изумен. Петдесет гущера! Само за едното шофиране. По дяволите, в живота си не беше държал накуп цели петдесет долара.

Това си заслужаваше да се отпразнува! Реши, че най-добрият начин да отбележи случая е да си купи нови дрехи. Очите му бяха останали в костюма на витрината на един шивашки магазин — от черен плат в дискретно бяло райе. Най-страхотният костюм, който бе виждал! И сега имаше възможност да го притежава.

От нетърпение дори не дочака края на работния ден. Заряза всичко и си тръгна, а Пинки Банана подвикна след него:

— Ей, Джино, какво да кажа на шефа?

— Да си го начука в задника — отговори нахакано той. В ушите му още звучаха думите на Еди Звяра: „Ние ще те потърсим!“ Трябваше ли, по дяволите, да си скъсва задника от работа по вехтите возила на някакви си смотаняци за няколко въшливи долара на седмица, щом можеше от раз да се нагуши с цели петдесет зелени за няколко часа?

Тръгна надолу по улицата, едва се сдържаше да не затича. Беше му толкова леко, сякаш плуваше във въздуха. Изпитваше чувството, че едва сега очите му са се отворили за света, че едва сега започва да възприема живота… Изведнъж разбра каква е целта му.

Пари. Много пари.

И не е необходимо богато въображение да си представи човек какво имаше предвид Джино, след като се блъскаше от девет сутринта до пет вечерта. Това е, господа! И Чарли Лучано едва ли се е родил със сребърна лъжица в устата, но явно е сграбчвал всяка предоставена му възможност — и в резултат виж го докъде е стигнал! Тузар. Герой. Безспорно беше безпощаден и жесток, но това е единственият начин да успееш, когато люлката ти е била улицата.

Шивачът неохотно свали от витрината костюма, дори го направи, едва след като Джино размаха под носа му пачката с парите. Не му беше по мярка — сакото беше смехотворно дълго, почти до колената, а в панталона сигурно би се побрало още едно момче. Джино се въртеше пред огледалото и унинието му растеше.

— Голям ми е — констатира отчаян той.

— Е, мога да го преправя — охотно предложи шивачът, не искаше да изпуска сигурна покупка. — Ела другата седмица и ще ти бъде по мярка.

— Не. Днес.

— Но това е невъзможно — възмути се шивачът.

Джино го измери с поглед.

— Довечера! — натърти той. — Колко трябва да ти платя допълнително?

И алъш-веришът стана. А това за кой ли път затвърди убеждението на Джино, че с пари всичко се купува.

Напусна магазина, доволен от себе си, и тръгна наперено по улицата. Имаше за какво — имаше предостатъчно пари и време.

Запъти се към „Дебелия Лари“, но остана разочарован, защото не завари никой, пред когото да се изфука. Тогава се отби в едно бистро и си поръча шоколадов шейк със сода.

В първия момент не забеляза дръзкото русокосо момиче, което точно влизаше в бистрото — люлееше предизвикателно бедра и сякаш излагаше на показ стегнатите си налети гърди. После нещо щракна в главата му и той си спомни. Малката Госпожица Фукла! От онази нощ! Механично вдигна ръка и пръстите му се плъзнаха по грозните открояващи се шевове, които разсичаха бузата му.

Тя вече го отминаваше, когато й подвикна:

— Ей, ти!

Тя спря, извърна се и го изгледа с широко отворени сини очи.

— Мен ли викате? — попита престорено невинно.

— Теб! — и посочи обезобразената си буза. — Виждаш ли? Заради теб го получих.

Големите й сини очи дори не трепнаха. Наистина беше красавица. Внезапно го заля горещата вълна на желанието да докосне вълшебната й пъпчица.

— Можеш поне едно благодарско да ми кажеш!

Тя горделиво разтърси ситните си къдрици.

— Безкрайно ти благодаря, че не позволи на твоя приятел да се погаври с мен — гласът й нежно се лееше, но преливаше от сарказма, с който изрече благодарностите си.

— Моя приятел ли? — направо не повярва на ушите си и почти заби пръст в бузата си. — И това ли съм получил от мой приятел?

— Не ме е еня от кого си го получил — тя се вторачи в белега, — но наистина е ужасен, ето това мога да кажа.

Точно да му обърне гръб и Джино с един скок се оказа до нея.

— Ало, малката! — нафуканата пикла беше успяла да го вбеси. — Знаеш ли кой съм аз?

Тя не трепна, устните й се извиха в предизвикателна усмивка.

— Ти си същият боклук като приятелчетата ти — сега наистина му обърна гръб и с горделиви крачки се отправи към вратата, където явно притеснени я чакаха две момичета.

— Аз съм Джино Сантейнджело! — извика след нея той и произнесе втори път името си буква по буква: — ДЖИНО! Запомни го добре, защото ще има да чуваш за мен!

— Ама разбира се, как ли пък не! — язвително подхвърли през рамо тя. После звънко се засмя. Нейните приятелки се присъединиха към смеха й.

Джино онемя. Ега ти курвенския задник. И заради тая лицето му ще си остане белязано! Трябваше да остави Зеко да й го начука и да й натресе някое лайненце същото като нея.

Дори не знаеше името й. Как ли се казва? Къде живее? Коя всъщност е? Допи си шоколадовия шейк и излезе от бистрото.

Имаше достатъчно време да разбере.

 

Джино никога не беше стъпвал в публичен дом. Не му се беше налагало, за разлика от приятелите му — улицата гъмжеше от толкова готини мацета. Имаше избор и той не пропускаше случая. Но беше чувал за момичетата на Мадам Лола. Проститутки от най-висша класа, които взимали по двайсетачка, за да разтворят краката си. Каква такса! Какво толкова притежаваха? Да не би оная им работа да е от злато?

Останалите от тайфата, както и Пинки Банана, обикновено се забавляваха с улични курви, толкова грозни, че Дракула бледнееше пред тях. Три долара на сеанс. И понякога трипер като екстра. На такова нещо Джино никога нямаше да се навие. Но една елитна проститутка… С такса от двайсет долара… Хайде, нали човек не бива да пропуска нищо от живота, от всичко трябва да опита поне веднъж. А и този следобед нямаше какво друго да прави. Имаше пари, а те най-вероятно бяха мощен стимулатор на страстта.

Мадам Лола беше висока и кльощава жена, погледът на изпъстрените й с червени жилчици очи беше студен, а устата й хищна. Огледа високомерно Джино и подхвърли:

— Е?

Очите й критично оценяваха овехтелите му работни дрехи с мазни петна и черното под ноктите му. Май избърза да дойде тук, мина му през ума, трябваше да почака, докато си вземе костюма. Но какво пък толкова, по дяволите. Знаеше всичко за проститутките, беше го научил от Вера. Щом имаш пари, на никоя не й пука как изглеждаш. Бръкна в джоба си и извади няколко банкноти.

Мадам Лола моментално ги прибра, но той не беше вчерашен, нямаше да позволи да го изпързалят.

— С тези двайсет гущера колко време ми се полага? — попита той.

Тя шумно се разсмя.

— Колко ли? Синко, едва ли ти трябват повече от две минути да свършиш. Един тек и кой откъде е!

Направи му знак с ръка да я последва. Отмести с дългите си пръсти с лакирани нокти една мънистена завеса и преминаха в задушна, миришеща на плесен стая, с много канапета и малки масички, върху които имаше бутилки с контрабанден алкохол. Явно Мадам Лола се грижеше за доброто и на хората, и на заведението си.

В стаята нямаше жив човек и това беше първото му разочарование. Беше си представял тълпа от готини мадами, които му предлагат прелестите си.

— Седни — тя му посочи едно от канапетата. — Сега ще ти доведа момиче.

— Искам първо да пийна нещо.

— Твърде млад си да пиеш.

— Твърде млад съм и да чукам, но ми го позволяваш. Сипи ми едно двойно уиски.

Тя презрително стисна хищната си уста.

— Доста си нахален, малкия.

— И се казвам Джино Сантейнджело. Запомни го. Предстои ти често да чуваш за мен.

— Така ли? — тонът й беше открито язвителен.

— Така! И за двайсет гущера мога да избирам. Не се бави, ами доведи момичетата!

 

С проститука беше различно. Момичето, което Джино си избра, русокосо миньонче, не му демонстрира никакви зашеметяващи хватки. Набързо го отведе в една спалня, съблече кимоното си, легна на дивана и в очакване разтвори крака. Беше наистина различно. Нямаше я тръпката да си го открадваш в потулени местенца… Той остана безучастен няколко минути, после смъкна припряно панталона и гащетата си и с изненада установи, че не е възбуден, макар че си мислеше, че е така. Ами, пишката му приличаше на пикало.

— За първи път ли ти е, миличък? — прояви съчувствие проститутката.

— Ти майтап ли си правиш с мен? — настръхна Джино.

— Не се притеснявай — окуражи го тя.

Той да се притеснява! Ама че майтап. Той, Джино Овена! Но фактът си беше факт — за първи път в живота си не можа да го вдигне.

Момичето седна в леглото. Гърдите й бяха малки, близо до зърното на едната личеше избледняла вече синина. Тя протегна ръка към увисналия му пенис.

Той панически се дръпна назад.

— Не. Искам да го направя другояче.

— Как?

— С език.

— Какво?

— Да те лижа… да те оближа… да те изсмуча…

Тя явно беше притеснена, дори разтревожена. Подобно желание й се случваше за първи път, а беше проститутка от шест месеца. Това което всички бяха искали от нея досега, беше едно стандартно ебане и толкова.

— Легни по гръб и широко си разтвори краката — нареди той.

Този път тя остана безучастна.

— Това… това не ли в повече — смънка тя. — Трябва… да попитам Мадам.

— Хайде, хайде — Джино вече набираше увереност, — дори смятам, че е по-малко от това, за което съм си платил. Двайсет зелени гущерчета! От мен да мине, няма да ги слагам на кантар.

— Ама ти на колко години си? — направи последен опит да се възпротиви тя, но легна по гръб и разтвори крака.

— Годините ми са достатъчни, за да се погрижа за теб както трябва — пое си дълбоко дъх и… започна.

Усещането беше странно, непознато досега. Езикът му облизваше соковете й, откриваше мириса… опитваше вкуса… Тя притихна, лежеше неподвижно с разтворени крака. Инстинктът му на мъжкар сякаш го придърпа към вълшебната пъпчица, езикът му се стрелна натам и от неволното й сладостно възклицание той почувства, че е попаднал право в целта. Стана по-агресивен, по-настойчив. Искаше да научи нещо ново, но искаше и да е сигурен, че го е научил както трябва.

Скоро усети, че краката й се отпускат, влагата, в която се стрелкаше езикът стана гореща и обилна, тихите изстенвания се сляха в непрекъснат стон.

Рязко почукване по вратата задържа за миг играта на езика му.

— Всичко наред ли е? — чу се отвън гласът на Мадам Лола.

— Чудесно е — отговори Джино. — Направо върхът!

Тялото на проститутката вече се гърчеше. Джино продължи с обучението си. Разтвори я с палци — беше набъбнала и облята в сокове. Значи й харесваше! Напъха дълбоко езика си в нея и усети как контракциите й го всмукват още по-навътре.

Сега вече беше готов, истински готов и твърд. Бързо смени езика с пениса си.

Момичето беше изцяло във властта на непознатото удоволствие. Вече не стенеше, а страстно извиваше. Джино не се забави и сля освобождаването си с нейния оргазъм. После двамата се проснаха напреки на леглото. Телата им бяха плътно притиснати. Останаха така няколко минути. После лека-полека проститутката започна да идва на себе си. Започна да осъзнава какво се бе случило… Господи! Побърза да се изтръгне от прегръдките му, скочи от леглото и припряно намъкна кимоното си. Не погледна към него.

Той обаче я гледаше. Засмя се, доволен от резултата на първия си урок.

— Хареса ти, нали?

Все още без да го поглежда, тя не се стърпя и попита:

— Къде се научи така да го правиш?

— С теб — отговори й той.

Изправи се и започна да се облича.

— Сега знам какво е и ще го прилагам в живота.

 

Костюмът му седеше като излят. Джино даде още един долар бакшиш на шивача за добре свършената работа.

Полюбува се на отражението си в огледалото. Направо е жесток! А с една черна риза и нови обувки ще бъде неповторим. Докосна с пръсти грозните грапави шевове, които разсичаха в накъсана бразда бузата му и неволно надуши миризмата на проститутката. Усмихна се.

— Магазинът ми е винаги отворен за вас — заяви шивачът и добави услужливо: — По всяко време.

— Ще го имам предвид — каза Джино и излезе.

Закрачи наперено по улицата, но походката му беше някак различна. Чувстваше се като цар. Нов костюм. Посещение при Мадам Лола. Пари в джоба.

Докато вървеше, напрегнато обмисляше какво да предприеме. Не искаше да бъде като своя старец — този шибаняк и пишман гангстер, чието най-голямо постижение в живота бе да пребива безнаказано жените. Нямаше да допусне да го закопчаят отново, втори път нямаше да рискува свободата си. Приютът за малолетни си беше истинско наказание, да не говорим за пандиза.

И още нещо. Да прекара живота си под колите на други хора? Да бъде омазан непрекъснато с грес и мръсотия? Да получава дребни стотинки за такава скапана работа?

Не. Джино определено не искаше такъв живот за себе си. Искаше пари. Искаше всички прекрасни неща, които се купуваха с пари… Нямаше обаче никакъв начин да получи това, което иска, спазвайки законите.

Паоло беше абдал. А абдалите ги хващаха. Плановете на Джино бяха други. Възнамеряваше да стане нещо голямо. Като Чарли Лучано. И точно сега беше настъпил моментът да стартира.

Работата, за която го нае Чарли Лучано, беше фасулска. Това, което беше необходимо, бяха две горили с пистолети, кола и шофьор. Вършеше се бързо и без усилия. Само неговият пай беше петдесет долара. Другите сигурно получаваха двойно повече. Значи като цяло плячката възлизаше доста крупна.

Влезе в „Дебелия Лари“. Там завари Пинки Банана и Като, които се облещиха срещу него.

— Виж ти каква тупалка! Откъде го взе, бе? — подвикна Като.

— Ей, и аз искам такъв — Пинки Банана завъртя очи и опипа плата. — Майчице мила, искам точно такъв!

— Защо не? — баровски попита Джино. — Някой да ви пречи? Мога да ви кажа как да стане. Трябват ни само две ютии, мотор и сме вътре в бизнеса!

— Ютии ли? — ентусиазмът на Като явно се стопи. — Без мене.

— Няма да ги използваме — поясни Джино. — Само ще плашим с тях… Работата е муци!

Като обърса носа си с ръкава на ризата.

— Ама и ти ги плещиш едни, Джино! За к’во?

— За пари — отговори той. — За много пари! За чий хуй си съдираме задниците от бачкане? Защо да не си ги вземем сами, както правят другите?

Да, това можеше да стане. Защо не, стига да имаш достатъчно пари. Но той ги нямаше и проблемът се криеше именно тук. От петдесетте долара, след като си плати за костюма и проститутката, бяха останали дребни пари. А пари се печелеха с пари. Той ги нямаше. Можеше да сподели с Вера плановете си, тя щеше да финансира начинанието… Разбира се, щеше да я включи в сделката и да й върне заема с лихвите.

По-късно същата вечер той реши да я посети. Още повече, че й беше обещал да се обади, за да й каже как живее. И ако имаше късмет, Паоло нямаше да си бъде вкъщи.

Вера не беше ангажирана с клиент. Но беше порядъчно пийнала. Мързелуваше в леглото. На тъмно. Стаята се осветяваше само от уличната лампа недалеко от прозореца.

Когато Джино почука, тя вяло откликна:

— Влизай де, остави си парите и започвай.

— Аз съм — побърза да уточни той. — Отбих се само да видя как си.

— Много добре съм — проточи тя, — идеално…

После изведнъж млъкна, протегна ръка и докопа оставената до леглото бутилка. Отпи яка глътка и малко по-ясно попита:

— Кой си ти, по дяволите!

— Джино! — напипа ключа за осветлението на стената и запали лампата. В същия миг вече съжаляваше, че го е направил. Гледката беше отвратителна. Мръсната нощница от изкуствена коприна на Вера беше разкъсана и гърдите й бяха оголени, покрити с мораво-сини петна от гасени в тях цигари. Лицето й беше толкова отекло, че чертите му бяха размазани. Очите й едва се виждаха от подутите клепачи, заобиколени с черни кръгове.

Тези очи се обърнаха към вратата и безжизнено се втренчиха в него. Опита да се усмихне и гримасата отвори дупка в устата й. Няколко от предните й зъби бяха избити.

— Изглеждам ужасно, а? — профъфли тя, а очите й се наляха със сълзи, които се плъзнаха по насинените й скули.

Джино не й отговори. Не биваше да губи време и да я пита кой я беше пребил. Трябваше веднага да я заведе в болница. Приближи до леглото и внимателно я докосна. От нея вонеше на бъчва, на пот и урина.

— Чуй ме — каза й нежно той. — Ще те оставя за малко, за да извикам линейка.

— Не го прави — с мъка изрече тя. — Никъде няма да ходиш… Паоло каза… тук да стоя… да правя пари… много пари…

Очите й се забелиха. Подпухналите клепачи се отпуснаха и ги скриха. Вера загуби съзнание.

 

В болницата го засипаха с въпроси, но Джино просто ги пропускаше покрай ушите си. Престори се на ням. Но знаеше какво ще направи. Този път Паоло нямаше да остане ненаказан.

След като го успокоиха за състоянието на Вера, той напусна болницата.

Върна се в квартирата, седна на един стол и започна да чака. Не откъсваше поглед от вратата. Цели три часа.

На разсъмване вратата се отвори. Влезе Паоло. Джино се изстреля от стола и връхлетя върху баща си. Паоло дори не осъзна какво се бе стоварило върху него.

— Ти… гаден… страхливец — през зъби крещеше той, риташе и блъскаше с юмруци. — Деца… и жени… Подло копеле… мръсен кучи син…

На Паоло му трябваха няколко минути, за да разбере какво става. Беше прекарал приятна вечер в кварталния бар, където продаваха тайно алкохол, беше пресушил една бутилка уиски и се бе прибрал у дома с намерение да ощастливи жена си и после спокойно да си отспи. Вместо това беше нападнат и нямаше представа защо. Досега не му се беше случвало да бъде жертва. Биячът винаги беше той.

Разсъжденията му бяха прекъснати от силен удар в ухото, при което съдържанието на изпитата бутилка шотландско уиски се изля от устата му, последвано от лазанята, с която бе вечерял преди това.

— Смрадлив плъх! — от отвращение нападателят му вече се давеше. — Чуваш ли, боклук такъв!

На Паоло му се стори, че долавя познати нотки, но все още не разпознаваше гласа. Не му достигна и време — съкрушителен удар разби челюстта му и той рухна на пода.

— Само да си посмял да я пипнеш с пръст! — предупреди го гласът. — Тогава няма да ти се размине само с толкова.

Паоло изповръща останалото в стомаха му. Жалък опит за защита срещу нападателя. Но съзнанието му се избистри. Тая кучка! Имаше си приятел. И следващия път, когато я пипнеше с пръст, нямаше да й се размине…

 

През целия път до стаята си Джино тичаше. Щом се прибра, съблече съсипания си костюм. Все още беше като замаян, но пък се чувстваше отлично. Просто го направи!

Седна на леглото и пред очите му се занизаха събитията от изминалия ден. Петдесетте долара. Русокосата фукла. Проститутката. Вера… Паоло… И планът му да организира свой бизнес.

С омраза огледа стаята. Пукнатините по тавана, овехтелите и изтъркани тапети по стените… Унизителната бедност на неговия свят. Не познаваше нищо по-добро, но беше ходил на кино, беше се разхождал в Сентръл парк и по Пето авеню. Беше виждал величествените къщи през оградите на именията и големите коли с униформени шофьори. Знаеше, че някъде съществува различен свят от неговия. Знаеше, че единственият начин този свят да стане негов е да си го купи с пари.

 

Още на следващия ден се зае с осъществяването на плана си. В неговия свят се подвизаваха няколко улични банди, които по всяко време бяха отворени за нови постъпления. Най-могъщата сред тях беше на Бързаците. Членовете й бяха спечелили прозвището си заради бързината, с която действаха — винаги успяваха да се появят в точния момент и на точното място и да изчезнат оттам за броени секунди. Джино обмисли варианта да работи с тях, но явно нямаше да стане — Бързаците си имаха вече печен шофьор на име Валаки.

Освен тях имаше банди, създадени от представители на различните национални малцинства — ирландска, еврейска, италианска… Дейността им беше многолика, също като националността. Някои рекетираха на дребно, други извършваха набези над магазини, но повечето съблюдаваха принципа на уличните крадци — дръж и беж!

И те не му вършеха работа. Най-доброто решение беше сам да си организира малка банда. Печени момчета, които да ръководи. Но трябваше да започне с нещо. Познаваше бегло един човек на име Алдо Динунцио, който не се набиваше много на очи и работеше с две други момчета. Личеше обаче, че си върши работата добре, не беше от приказливите, а за него се носеха слухове, че имал братовчед в Чикаго почти от ранга на Ал Капоне.

Джино се срещна с него и му предложи да работят заедно.

Алдо прие. Той, от своя страна, също беше запознат с репутацията на Джино. Момчето беше яко, упорито и разумно. И се справяше с колите като истински професионалист — умение от първостепенно значение за бизнеса.

Стиснаха си ръцете в „Дебелия Лари“ на чаша кафе. Без да губи време, Алдо му изложи плана за предстоящата акция. Имало един склад с кожени дрехи, който бил така препълнен, че направо си плачел да го ограбят.

— Можем да го направим само двамата и моите две момчета — предложи Алдо, — но трябва да действаме светкавично. Едно птиченце ми пошушна, че в момента алармената система не работи. Колко му е да отстраним нощния пазач. В склада има пет секции. Това е страшно много стока.

— Кога? — попита Джино.

— Довечера. Приемаш ли?

— Разбира се.

Уточниха подробностите и Алдо си тръгна. Джино се готвеше да го последва, за да отиде до болницата при Вера, когато в заведението на Лари влязоха госпожица Префърцунена и нейните две приятелки. Тя не му обърна никакво внимание, мина покрай него все едно беше празно пространство, седна в едно сепаре и зарови нос в менюто.

Той изчака приятелките й да седнат и се изправи до масата.

— Ало, ти! — пресегна се и издърпа менюто от ръцете й. — к’во ти става? Къде ти е възпитанието?

Тя учудено вдигна очи към него — едни такива големи и невинни очи, а двете момичета се изкикотиха в шепи.

— Дали пък не си дошъл да вземеш поръчката ми? — попита предизвикателно тя.

— Синди! — едно от момичетата престана да се хили.

— Ей, ама ти си една глу…

— Каква? — не го остави да изрече думата тя.

— Искаш ли някоя вечер да отидем на кино? — въпросът сякаш сам се изплъзна от устата на Джино. Той дори не беше сигурен, че го е изрекъл, единственото му успокоение беше, че все пак е казал нещо.

— С теб? — тонът й сам по себе си беше пренебрежителен отказ.

— Не бе, с Кинг Конг…

— Не излизам с непознати! — конкретизира отказа си тя.

— Да бе, вярно. Но за теб не съм непознат. Двамката сме приятелчета, нали?

— Да, ама не!

Той вече не знаеше как да продължи.

— Притрябвала си ми! — и се отдалечи малко сковано. Глупачка! Прави се на интересна! За нейна сметка, разбира се, не знаеше какво губи.

Леко извърна глава и хвърли поглед към сепарето. Засече ги в мига, в който и трите се превиваха от смях. Хлапачки с жълто около устата. Я имаха петнайсет-шестнайсет години. Какво ли разбираха от живота?

Сякаш да си възвърне самочувствието, се сети за проститутката на Мадам Лола и за нещата, които й направи. Истинско преживяване. Но удоволствието щеше да бъде наистина изключително, когато нямаше да плаща за това.

 

Джино избра седемнайсетия си рожден ден за петата по ред акция с Алдо. Лесни пари. Само за един месец спестяванията му станаха хиляда и петстотин долара. Какъв късмет! С петдесет от тях си откри текуща сметка, а останалите сложи в банков сейф. Имаше си планове за парите и не искаше да ги профука, както беше направил с първите лесно спечелени петдесет долара. Повече никакви костюми и никакви проститутки. И с нищо друго не трябваше да буди подозрение, това се отнасяше най-вече до полицаите, които взеха често да наобикалят „Дебелия Лари“ и масово да проверяват документите на хората. При зачестилите обири бяха нащрек и дебнеха яко.

За да не бъде уязвим при евентуална проверка, Джино започна официална работа през деня. Разнасяше поръчките на една аптека. Само че разнасяните поръчки не съдържаха илачи, а твърдо гориво. По двайсет и пет долара на пакетче. Не беше малко. Но не беше достатъчно. Работата си беше рискована. Достатъчно беше един път да го спипат…

Е, всяка работа си имаше своите рискове. Веднъж, докато лежеше под един „Кадилак“, крикът поддаде и колата едва не преби Пинки Банана. Счупен крак, изпотрошени ребра… и утешението, че остана жив. За такъв риск обаче не получаваше двайсет и пет за седмица, да не говорим за ден.

Когато това се случи, Джино го посети в болницата. Използва случая и му наля малко разум в главата. Е, дотук беше с Господин Самата Честност.

Иначе животът му си течеше, без да се случва нещо особено. Госпожица Префърцунена се появяваше по обяд в „Дебелия Лари“, но Джино съзнателно я избягваше. Не беше умрял за обидите й! А и не страдаше от липса на момичета, които да заведе в стаята си и да усъвършенства любовните си умения с тях. Сексът за Джино си беше изкуство. Ако момичето не беше щастливо, удоволствието му не беше пълно. По тоя въпрос Джино Овена работеше на пълни обороти.

След като заведе Вера в болницата, повече не я посети. Отначало все се канеше да го направи, дните минаваха, а той все си намираше оправдание. Дочу, че сама се е изписала от болницата и пак не отиде да я види. Защото се страхуваше. Страхуваше се, че ако Паоло отново пребие Вера, нямаше да остане безучастен. Нямаше да може да се владее. Когато нападна баща си, беше някак си подготвен, действията му не бяха резултат от сляпа, убийствена ярост. Но ако се случеше отново… и ако Паоло е трезвен и му се опъне…

Ето защо за предпочитане беше да стои настрана. Не искаше да се набърква в неща, които не го засягаха лично.

Писмата на Коста продължаваха редовно да пристигат от Калифорния. В едно от тях дори имаше снимка. Слаботелесното дребосъче Коста се бе превърнал в доста приятен младеж, до него стоеше приемната му сестра… и собственото му куче. Джино се усмихна. Искрено се радваше, че нещата при хлапето са се подредили толкова добре. Но Коста живееше в един свят, който беше на светлинни години разстояние от света на Джино.

Два месеца след седемнайсетия му рожден ден арестуваха Джино, докато чакаше в паркирания „Додж“ своите и плячката близо до един склад в Бронкс. Едновременно спипаха Алдо и останалите двама от бандата вътре в сградата, докато усърдно товареха топовете коприна и сатен върху количка, за да ги изнесат и прехвърлят в доджа. Натовариха всички в патрулната кола, която потегли към полицейския участък.

— Някой ни е предал. Няма друг начин, с кожата си го усещам — твърдо каза Алдо, после се обърна към Джино: — Ти на кого си казал за акцията?

Джино в първия момент занемя от несправедливото обвинение, после гневно избухна:

— На кого съм казал ли? На никого не съм казал, шибан задник такъв. По-добре си спомни ти на кого си казал!

В полицейския участък ги регистрираха, после ги пратиха в затвора. Това беше съкрушителен удар за Джино. Нямаше да издържи. Едва издържаше в приюта, а този път решетките си бяха истински.

 

Кери, 1927–1928

Затворът на Уелфеър Айлънд нямаше нищо общо с името. Благодатният остров! Мили Боже! Мръсотия. Смрад. Плъхове като котки. Помия вместо храна. Претъпкани килии. Заразени с какви ли не болести момичета. Въшки. Паяци. Бълхи… И лесбийки, които се нахвърляха върху всяка жена, която не можеше да се защити.

Тук Кери научи какво е бруталност и жестокост. Две седмици след пристигането й тарторката на килията — зла червенокоса жена с подли очи, перверзна и извратена по рождение — й налетя.

Беше нощ. Кери лежеше на твърдия нар и се опитваше да заспи въпреки бабуните по дюшека и претъпканата килия. Изневиделица върху й се стовари едно тежко тяло и хищни ръце заопипваха гърдите й.

— Какво става? — извика тя.

— Млъквай и не мърдай! — заповяда лесбийката. — Ще те изчукам с пръсти по-добре от който и да било мъж.

— Разкарай се — през зъби решително каза Кери.

— Ама ти сериозно ли? — изненада се мръсницата. — Всички тук са ми благодарни, че се грижа за тях. Дават мило и драго… — тя леко стисна зърното на Кери между пръстите си. — Ще се погрижа и за теб… ще те направя мнооого щастлива.

Кери й се изплъзна — изви се като змиорка, падна на пода и се сви на кълбо, без да откъсва ужасения си поглед от жената.

— Да не си посмяла да ме докоснеш, чу ли!

— Тъпа негърка! Не си знаеш интереса! И това не ми се беше случвало, да не ме иска някаква си тъпа чернилка проститутка.

— Не го правя с жени! — отсече Кери, но все пак се сдържа да не уточни, че освен това се гнуси от такива като нея — тлъсти и нечистоплътни, с мазна кожа, с лош дъх и трипер.

— Е, все някога има и първи път — не се отказваше дебеланата. — Ако искаш да ти е добре тук, не ме отблъсквай. Наясно ли си, негърко?

Кери вътрешно се смрази от ужас.

— Намери си някоя друга, не те искам — остана непреклонна тя, макар да съзнаваше, че с това подписва присъдата си.

И наистина се оказа така. На следващия ден никой не й проговори. Щом новината, че е отказала на тарторката, се предаде от ухо на ухо, момичетата се държаха с нея като с прокажена. Никоя не искаше да си има допълнителни проблеми. Кери просто престана да съществува за тях. Животът в Уелфеър Айлънд беше отвратителен, но все пак се понасяше. Но оттук нататък стана невъзможен.

Нощем Кери лежеше будна върху нара си, скована от ужас и толкова самотна, че всеки миг съпротивата й можеше да рухне и да се предаде. Не виждаше смисъл да живее. Какъв грях беше извършила, за да я затворят тук? Защо Бог я беше забравил?

Тя отново и отново премисляше какъв можеше да бъде животът й. Но си даваше сметка какъв всъщност е бил и каква в действителност е тя. Мъчителката й беше права. Нали й каза: „Тъпа чернилка проститутка“. Тя беше точно това.

Постепенно размислите върху злощастия й живот промениха посоката си. Тя вече обмисляше как да остави всичко зад гърба си и да отвори нова страница за себе си. Така Кери си постави цел и животът й придоби смисъл.

Един ден в банята беше необичайно тихо. Другите момичета крадешком хвърляха странни погледи към Кери, припряно се измиваха и се изнизваха една по една навън.

Предчувствие за нещо лошо се надигна като змийче в душата й. Но това усещане се бе превърнало в ежедневие, нещо като неделима част от съществото й. Кери съзнателно го потисна. Продължи да се къпе. Енергично триеше тялото си със сапуна против паразити — под мишниците, между краката, навсякъде. Преди поддържаше тялото си чисто по задължение, сега беше станала маниачка на тема чистоплътност.

— Здрасти, чернилке!

Кери отвори очи и видя тлъстата тарторка, придружена от четири момичета. Това бяха първите думи към нея след сблъсъка в килията преди седмица.

— Искам да ти кажа — продължи презрително червенокосата, докато събличаше затворническата си униформа. — Реших да не ти се натискам, защото си тъпа — тя свали сутиена си и обхвана с длани големите си гърди. — Искам ти да ги смучеш!

Кери пусна сапуна и опита да се измъкне от отделението с душовете.

— Ей, не толкова бързо, миличка! — подигра я лесбийката.

Две от придружаващите я момичета преградиха пътя на Кери и застанаха от двете й страни.

— Свалете я на пода — заповяда тарторката — и задръжте краката й.

Не можеше да избяга. Не можеше и да се бори — бяха пет срещу нея. Момичетата се нахвърлиха върху Кери, принудиха я да легне върху мокрите плочки. Две я държаха за ръцете, две за краката. Тарторката се ухили самодоволно.

— А сега, тъпа чернилко, понеже съм добросърдечна, ще те науча на едно-две неща.

Държаха я така цял час — разпъната на кръст и абсолютно безпомощна. А те през това време се забавляваха и пъхаха във влагалището й всяка вещ наоколо, която им се струваше подходяща за целта. Накрая червенокосата лесбийка се разкрачи над лицето й и мастурбира. После я зарязаха и със смях напуснаха банята. Едно приятно разнообразие за добро утро!

Кери остана скупчена като дрипа на пода. Лежеше с втренчен поглед в капещия душ и мърмореше нещо несвързано за смъртта. Чашата преля. Животът й беше свършил. Тя дори не изпита съжаление.

Два часа по-късно я намери една от надзирателките — вкочанена, със спечена кръв между краката.

— Всемогъщи Боже! Кой те подреди така?

Кери и сега не проговори. Мълчаливо се отпусна на леглото в затворническата болница. Приличаше на парцалена кукла. Но все пак беше по-добре, отколкото да стои права.

Когато решиха, че се е възстановила, я върнаха в килията. Тя тихомълком зае предишното си място. Останалите момичета избягваха погледа й и продължаваха да не й говорят. Но Кери не им обръщаше внимание. Вътре в нея се зароди непозната досега омраза и обхвана цялото й същество като защитна броня. Беше нещо добро, нещо много силно, което излъчваше предупреждение към останалите момичета да стоят настрана.

Решението да промени живота си прие други измерения. Щом излезеше оттук, щеше да направи от себе си най-амбициозната, най-проницателната, най-търсената, най-преуспялата чернокожа проститутка в бизнеса.

 

Беше студена зима, когато Кери излезе от затвора. Шест месеца на Уелфеър Айлънд. Два пъти повече от присъдения срок, но времето беше относително понятие на острова. Ден или месец повече или по-малко беше без значение.

През тези шест месеца Кери беше отслабнала с десетина килограма, което на практика означаваше, че е станала кожа и кости. Прекрасната й коса беше късо остригана заради въшките. Докато корабчето прекосяваше Ийст Ривър към пристана, Кери трепереше от студ в тънката си лятна рокля.

Цялото й богатство се състоеше в девет долара, които носеше със себе си. Кери се надяваше, че Флорънс Уилямс е запазила вещите й, сред които имаше малка кутия със спестяванията й — шестстотин долара.

На кея глутница сутеньори чакаха корабчето, за да огледат пристигащите момичета. Преценяваха ги, сякаш бяха добичета, изложени за продан, и бързо подбираха тези, които им се струваха подходящи. Властите, разбира се, знаеха за този своеобразен търг на проститутки, но оставаха безучастни. В края на краищата една проститутка винаги си остава проститутка. Дори полицията си затваряше очите.

Какви шансове имаха тези момичета? Едва ли сред тях имаше някоя, която да се откаже от покрив над главата, няколкото нови дрехи, осигурената храна и възможността незабавно да започне да припечелва.

Кери беше наясно с това, което става. В Уелфеър Айлънд беше свидетелка на постоянни шеги по този повод. Дори се изказваха прогнози кой от сутеньорите ще извади най-големия късмет. Напускащите затвора бяха затрупвани с поръченията на оставащите на острова.

— Ако Пробитата чанта е още там, дай му един от мен!

— Ако тръгнеш с оня гадняр с жълтата кола, ръгни му още един път ножа! Това лайно заслужава да пукне!

Кери се огледа. Никой не й обръщаше внимание. Знаеше, че изглежда доста невзрачна и объркана, затова пое дълбоко въздух и изпъчи гърди. Резултатът не закъсня. Към не се приближи мургав бял мъж, който й подхвърли:

— Искаш ли работа, чернилке?

Не й хареса обръщението. Поклати отрицателно глава.

— Оу, така ли? — в гласа на мъжа се прокрадна закана. — Да не мислиш, че ще се прескачат един друг да те молят.

Кери присви очи.

— Ако беше видял какво имам между краката, едва ли щеше да си толкова сигурен, белилке! — обърна му нахакано гръб и в същия миг забеляза сутеньора, който й трябваше. Нямаше съмнение, че е той. Висок. Негър. С гола глава като черна билярдна топка. С бял костюм. С кожено палто. Беше попивала сведенията за него от изказванията на момичетата на острова. Знаеше и името му — Уайтджак, Бялата тояга. Работеше за Мей Лий, най-прочутата мадам в Харлем.

Уайтджак седеше малко встрани от тълпата, опрян на нов лъскав автомобил. Стискаше между зъбите си незапалена дълга пурета и я местеше от единия ъгъл на устата си до другия. Никое от момичетата не бе привлякло вниманието му. Как иначе, всички изглеждаха еднакво жалки.

Кери се приближи към него с нахакана походка и дръзко подхвърли:

— Извинете, господине, търся си превоз.

Очите му за миг проблеснаха. Огледа я лениво от главата до краката. После погледът му също така лениво тръгна обратно нагоре, да не би да е пропуснал нещо при първия оглед.

— Най-добре потърси при другите, миличка — провлачено и равнодушно изрече той.

Кери не се обезсърчи от абсолютната липса на интерес.

— Току-що навърших сладките шестнайсет — бързо заговори тя. — Мила, черна, страстна и млада — точно каквато харесват избраните клиенти. Работих известно време при Флорънс Уилямс, не съм аматьорка.

— Ама не приличаш и на професионалистка.

— Защо не опитаме, а? — подсили поканата в гласа си със сластни погалвания по тялото си. — С подходящи дрехи и няколко дена истинска храна ще стана най-страхотното ви парче. Какво ще кажеш, а? Дай ми този шанс и няма да съжаляваш.

— Аз и Мадам Мей сме от висша класа, малката. Елит! Може би другите ще те вземат.

Тя му хвърли унищожителен поглед. Подмилкващата усмивка изчезна от лицето й. Онази омраза, която й помогна да оцелее на острова, се надигна отново с такава сила, че й се прииска да го удари. Не го направи. Сви рамене, обърна му гръб и си тръгна.

Той сложи ръка на рамото й и я задържа.

— Мога да ти осигуря работа като прислужница.

С рязко движение тя отхвърли ръката му и продължи напред. Прислужница! Голям майтап! За Кери това минало беше окончателно забравено.

— Ей, ти! — с няколко крачки той застана зад гърба й.

Кери спря, но не се обърна. Принуди го да застане до нея. Е, все пак някакъв напредък.

— Наистина ли си работила при Флорънс?

— Винаги можеш да провериш. Бяхме аз, Били и две бели момичета.

— Хм — беше запалил пуретата и сега изстреля тънка струйка дим в лицето й. — Значи искаш да ти дам шанс при Мадам Мей, ама дали тя ще те хареса?

Кери знаеше кога може да бъде дръзка.

— Щом ти ме харесваш, и тя ще ме хареса. Така стават тия работи.

Той се изхили.

— Сече ти пипето!

Тя се усмихна, но усмивката не се отрази в очите й.

— Освен това съм и млада.

— Хайде, качвай се в колата.

— С удоволствие, Уайтджак.

— Откъде знаеш името ми?

— На острова всички жени ти спрягат името… Сигурно си важна клечка в бизнеса.

Усмивката му стана още по-широка.

— Я виж, освен това знае и точно какво да отговори — иронизира я с нейните думи той.

— Освен това знае кога точно да мълчи — додаде тя.

Сега вече той гръмогласно се разсмя.

— По дяволите, момиче, май съм открил нещо необикновено — такава, която знае как да разговаря.

Тя се присъедини към смеха му.

— Как да не ти завиди човек!

 

В заведението на Мадам Мей изкъпаха Кери, опушиха я с горелка срещу зараза, справиха се с въшките и я нахраниха. После я прегледа лекар, след това я облякоха в розова сатенена роба и незабавно я включиха в работния график.

Мадам Мей бе висока колкото Уайтджак, с пищни форми и чувствено тяло. Носеше дълга, падаща на къдри руса перука, която шокиращо контрастираше със смолисточерната й кожа. Едновременно ръководеше заведението и практикуваше занаята, но само с отбрани клиенти, които плащаха за нея главозамайващи суми. Наближаваше четирийсетте и имаше зад гърба си близо двайсетгодишна практика на проститутка.

Тя намрази Кери от пръв поглед, но беше твърде печена, за да позволи на личните си чувства да пречат на бизнеса.

— Щом ти искаш да я вземем, добре — каза тя на Уайтджак, което доказа, че Кери не е сгрешила в преценката си. — Само дръж ръцете си по-далеч от нея — предупреди го Мадам Мей. — Не обичам да деля своето с никого!

Уайтджак смутено се засмя.

— Не съм си го и помислял, маман!

— Я не ме лъжи, да не съм вчерашна.

— Е, сега вече ме обиждаш. Да си помислиш, че ще й обърна внимание, след като имам теб?

— Очите ти се лепят по всичко, което диша. Не те ли виждам как се мъкнеш подире й?

Кери за миг не бе забравила твърдото си решение да успее. Не я принудиха да сключи твърд договор за работа, докато не се разбереше дали ще се утвърди. Като начало и двете страни бяха доволни от споразумението — деляха на половина. Отиде у Флорънс Уилямс да прибере вещите си и се зарадва, когато откри своите шестотин долара непипнати. Флорънс дори й предложи да се върне при нея, но Кери й благодари и отказа. Мадам Мей въртеше бизнеса си на широка нога и щом Кери веднъж си създадеше име, графикът й щеше да бъде запълнен до дупка. Беше решена да се включи в играта. Щеше да се превърне в машина за пари. Защото Кери се бе зарекла да спечели много пари.

Клиентелата на Мадам Мей беше по-многобройна и разнообразна от тази на Флорънс Уилямс. Вратите на заведението бяха винаги широко отворени за мераклиите, които се обслужваха от десет усърдно работещи момичета: освен Кери имаше още две чернокожи, една пуерториканка, три бели русокоси момичета, пълничка мексиканка, китайка и миньончето със съвършено тяло Люсил.

При такова съперничество на Кери не й беше никак леко да се открои. Но тя беше амбициозна, изпълнена с желание да бъде най-добрата.

Клиентите, които идваха при нея за първи път, започнаха да я избират при следващите си посещения. Кери притежаваше талант да накара всеки мъж да се почувства мъжкар. Влизаха при нея с проблемите си, с печалните си истории, с мъжката си непълноценност. Излизаха си ободрени, въодушевени и изчукани както трябва.

Мразеше всеки един от тях.

Те я обичаха.

От момичетата на Мадам Мей само Люсил разговаряше с Кери. Останалите я избягваха, защото се усещаха застрашени за редовните си клиенти.

— Тук съм от пет години — сподели Люсил. — Уайтджак ме откри, когато работех в една пътуваща театрална трупа. Беше много любезен с мен, каза ми, че работата, която ми предлага, ще ми хареса повече. И наистина, миличка, той се оказа прав.

Кери не изпитваше необходимост да има приятелка, искаше да се съсредоточи само върху работата си. Но Люсил донякъде й напомняше за самата нея — и двете бяха различни от другите, и двете бяха несретници без дом и семейство, и двете правеха единственото нещо, което можеха. Проституираха.

— Някой ден ще се махна оттук — сподели Кери. — Ще стана по-известна и търсена от Мадам Мей. Ще имам най-доброто заведение в града…

— Това съм го чувала — засмя се Люсил.

— Е, да. Но аз съм го решила — заяви Кери.

За Кери това не бяха празни приказки. Иначе нямаше да изпълнява покорно капризите на всеки, който плащаше за нея. Ако не можеше да бъде най-добрата, всичко губеше смисъл.

Славата й растеше. Както и броят на редовните й клиенти.

— Каква е тайната, която притежаваш?

Тя се усмихна, но очите й останаха студени.

— Нали ти казах, не помниш ли? Мила, черна, страстна и млада. А ти най-добре би трябвало да знаеш, че точно това харесват белите мъже.

Бяха сами в общия салон, където приемаха клиентите. Уайтджак бързо се огледа, после протегна ръка и небрежно я подпъхна в деколтето й, като обхвана гърдите й.

— Вече си много известна, миличка.

— Да. Казах ти, че съм добра.

Той не изтегли ръката си.

— Трябва да те запазя за мен. Защо не наемеш някоя стая наблизо?

Уайтджак реагираше на близостта й. Кери сведе поглед и незабелязано плъзна поглед към чатала му. Един наистина професионален поглед към тесните му бели панталони. Пенисът му наедряваше и отделяше капки, които попиваха в плата и образуваха влажни петънца. Да възбуди Уайтджак беше само по себе си постижение.

Тя облиза устни. Той я искаше и тя го знаеше.

— Защо не го направиш? — предизвика го Кери.

Ръката му се раздвижи.

— Малките момичета не ме привличат.

— Аз не съм малко момиче, Уайтджак. От доста време съм тук.

— Е, така е — той не устоя, придърпа я към себе си и отърка възбудения си член в бедрото й.

В този миг в стаята влязоха Мадам Мей и две от момичетата.

Уайтджак се отдръпна като ужилен, но въпреки светкавичната му реакция Мадам Мей беше видяла какво става. Стрелна го с унищожителен поглед.

— За това тук се плаща, миличък. Щом ти се е приискало да се позабавляваш с малката, трябва да си платиш — гласът й преливаше от сарказъм.

Уайтджак, успял вече да се овладее, дръзко й отговори:

— Аз да плащам? Ти нещо бъркаш, жено! Та аз съм една изгърмяна пушка!

Мадам Мей не се хвана на въдицата.

— Ти го каза, миличък — върна му топката тя.

Момичетата се изсмяха. В същото време мелодичният звънец на външната врата не им даде възможност да продължат разговора.

Във всекидневната влязоха вкупом трима колежани. По лицата им личеше, че са готови да завоюват света. Мадам Мей приветливо ги посрещна, предложи им питие и ги настани удобно. Обърна се към момичетата:

— Три заредени, готови за стрелба пушки, милички. Избирайте. Която си харесате.

Кери чаровно се усмихна към един от младоците, хвана го за ръка и го отведе в своята спалня. Момчето видимо се вълнуваше и изглеждаше дяволски притеснено. Потеше се, лицето му се покри с червени петна, а устните му нервно потръпваха.

— Как се казваш, миличък? — измърка предразполагащо тя.

— Хен-н-ри — от притеснение той почти изяде последните букви.

— Добре, Хен-н-ри. Двамата ще прекараме чу-дес-но… Нали така?

Момчето нервно кимна. Беше на осемнайсет. За първи път му предстоеше да бъде с жена.

Кери започна да съблича дрехите му. Възхити се от тялото му. Но когато той припряно събу гащетата си, тя сладостно потръпна.

— Хен-н-ри — замърка тя, — ти наистина си един страхотен, вълнуващ мъж! Точно такъв си, по дяволите. Заедно ще преживеем нещо, за което дори не си мечтал… Съгласен ли си, сладичък? Нали?

 

Джино, 1924–1926

След петседмичен престой в следствения затвор в Бронкс, на девети юли двайсет и четвърта Джино Сантейнджело беше изправен пред съда, признат за виновен в кражба с взлом и осъден на година и три месеца затвор. На Алдо Динунцио присъдиха две години. Заедно ги изпратиха в затвора Синг Синг.

Алдо беше твърдо убеден, че са предадени и изгаряше от жажда за отмъщение.

— На кого го казахте? Кой още знаеше за склада? — задаваше тези въпроси ту на едното, ту на другото момче, участвали в обира.

Те отричаха да са казвали на някого. Но Алдо продължаваше настоятелно да пита и да разнищва и накрая едното от тях се изпусна, че се е похвалил пред сестра си.

На Алдо това му беше предостатъчно. Вече имаше кого да обвинява.

— Кучка! — настървено повтаряше той. — Тя е снесла на ченгетата. Когато изляза оттук, тая мръсница ще се моли по-бързо да се отърве от жалкия си живот.

Джино се опитваше да го успокои, но Алдо се настървяваше все повече и повече.

— В мига, в който изляза оттук… щом кракът ми стъпи на улицата… тая кучка ще си го получи. Почакай и ще видиш.

Джино проумя, че единственият начин да издържи затворническия живот беше да си затваря устата и да внимава да не го въвлекат в някоя неприятност. Делеше малката килия с възрастен мъж, който бе осъден за опит за убийство. И двамата се правеха, че не се забелязват. Това вероятно беше и начинът да продължат да съществуват, заключени в едно помещение.

Старецът пикаеше отвисоко и шумно в своята кофа, а нощем, точно когато Джино започваше да се унася в сън, често си правеше чекии. И едното, и другото беше отвратително, но Джино се научи да не му обръща внимание. Стараеше се да не мисли за жените, горещите им тела и чукането. Не му беше лесно, но мисълта да си прави чекии като останалите му беше противна. Понякога го нападаха еротични сънища и той се събуждаше потен, лепкав, незадоволен и разочарован.

Повече от всичко му липсваше сексът. Денем мечтаеше за жените, с които би се любил вечерта. Тази, за която мислеше най-много, беше русокосото миньонче от „Дебелия Лари“. От деня, в който му се подигра и го разкара, не беше говорил с нея. Но дълбоко в себе си знаеше, че един ден ще омекне. И веднъж да погали вълшебната й пъпчица… Ох, да я видим тогава нафуканата госпожица.

Писмата от Коста продължаваха да пристигат. Един ден и Вера му дойде на свиждане. Не изглеждаше добре. В устата й, на мястото на избитите от Паоло зъби, зееше дупка, лицето й беше набръчкано и подпухнало от алкохол.

— Дребен негодник — беззлобно му се скара тя. — Май паметта ти се оказа много къса, а? Толкова месеци нито дума от тебе. Най-накрая открих къде си и пристигнах.

— Мили Боже! — притесни се той. Не можеше да откъсне очите си от щърбата й усмивка, но бързо се съвзе. — Страшно гот е, че си дошла на крака, за да ме видиш.

— Ей, я се стегни. Може и да съм ти мащеха, ама това не пречи да намина поне един път. Но ти заявявам, че кракът ми повече няма да стъпи в тая долна дупка. Посещенията на Паоло в затвора ми стигат за цял живот. Когато излезеш, ти ще ми дойдеш на гости, нали?

— Къде е старецът?

— Дъртият пергиш ми гепи парите и избяга. В деня, когато излязох от болницата — посочи с пръст устата си. — Сигурно не ме е харесал.

— Чуй, имам малко мангизи… да си направиш зъбите — спонтанно й предложи той.

— Благодаря, дечко, но няма да го направя — вулгарно се изхили и поясни: — Дупка и в устата се оказа истинска златна мина за бизнеса. Мога да правя неща, които направо шашват мъжете! — почти прилепи подпухналото си лице до телената мрежа, която ги разделяше. — Когато излезеш, ще те шашна и теб.

Той се засмя.

— Ама и ти не се предаваш, Вера.

Тя се изкикоти.

— Само се опитвам да те развеселя. Знам, че тук всички мислят само за ебане. И ти си винаги надървен, нали?

— Като чеп!

— Шибана работа, а! Важното е, че се справяш. Както винаги — тя стана. — Трябва да си тръгвам… Е, Джино, благодаря ти. Знаеш за какво говоря. В живота никой никога не ме е защитил. Не знаех, че е толкова хубаво…

— Защо си мислиш, че съм бил аз?

Тя съзаклятнически се ухили.

— Ами такава съм си аз, досетлива!

Престоят в Синг Синг беше направо съсипващ. Включиха Джино в затворническа строителна бригада. Работата беше тежка и изтощителна, но той се сдуши с останалите и научи много от мъжете, с които работеше — по-възрастни, натрупали опит и в живота, и по затворите.

Месеците се изнизаха бързо и след една година — намалиха присъдата му за добро поведение — Джино бе освободен предсрочно срещу задължението в бъдеще да не нарушава закона.

Когато трябваше официално да поеме задължението пред комисията по предсрочно освобождаване, Джино преживя истински шок. Вторият баща на Коста Зенокоти беше изпратил писмо, в което поемаше ангажимента да го вземе при себе си. Явно нямаше друг избор.

И така, направо от затвора Джино се качи на влака за Калифорния, без да успее дори да си легне с момиче. Беше объркан. Всъщност не познаваше Коста Зенокоти, всичките си представи за него бяха получени от писмата му. Шибана работа! Що за наивник е това хлапе, че да иска да прекара ваканцията си с такъв като него?

 

На гарата на Сан Франциско Коста нетърпеливо чакаше пристигането на влака. Беше заедно с приемния си баща, Франклин Зенокоти. Коста беше пораснал, понапълнял, малко нисък за шестнайсетте си години, но приятен и симпатичен младеж.

— Не съм убеден, че постъпвам правилно — обърна се към него Франклин. От няколко седмици насам това бяха думи, които той често повтаряше.

— Не се тревожи, тате — каза Коста и защити тезата си: — Ти ми даде шанс, нали? Струва ми се, че не те разочаровах.

Франклин се поотпусна и се усмихна. Коста беше прав. Наистина не го беше разочаровал. Нямаше по-способно и по-великодушно момче от него. Беше отличник в училище, в квартала всички го обичаха.

Но да осинови Коста беше едно, а да приеме у дома си един изпечен гамен, току-що освободен от затвора — съвсем друго. Успокояваше се с това, че няма да е за дълго, само за месец. Не му даде сърце да откаже на Коста. Как можеше да не откликне на простичките му думи: „Той ми спаси живота, искам и аз да му помогна, стига да мога…“

За първи път през всичките години Коста молеше баща си. За Франклин беше трудно, почти невъзможно да не изпълни това единствено желание на сина си.

Седна и написа писмото до комисията в затвора. Сега се надяваше, че не е сгрешил и направеното е за добро.

 

Джино слезе от влака. Вървеше нахакано, но вътрешно беше притеснен и неуверен. Докосна с пръсти белега на бузата си, като се надяваше, че не личи толкова върху загорялото му от слънцето лице.

Свали сакото си, нави го и го пъхна под мишница. Удари го тежката миризма на пот и спарено. Облече отново сакото.

В същия миг забеляза Коста, но малчото изглежда не го разпозна. Е, беше се променил… Изглеждаше по-възрастен за годините си, някъде към двайсетте.

Имаше време да огледа Коста и мъжа до него. Изглеждаха толкова… чисти — единственото определение, което му дойде на ума.

Свърна към тях. Едва тогава Коста го позна.

— Джино! — извика той, втурна се към него и горещо го прегърна.

Джино съвсем се сконфузи. Леле-мале! Дали пък страданията му от детска възраст го бяха превърнали в хомо?

— Толкова се радвам да те видя! — развълнуваният глас на Коста прекъсна неприятната догадка. — Ела да те запозная с баща си — стисна ръката му и го задърпа към достолепния мъж, който го поздрави мълчаливо, със скована усмивка.

Джино добре познаваше това изражение. Не те харесвам и ти го знаеш. За какво има да говорим? Протегна обаче ръка и се включи в представлението:

— Здрасти. Радвам се да ви видя.

По пътя от гарата към дома на Коста Джино беше принуден да слуша неща, които изобщо не го интересуваха. Водни фиести, тенис клубове и какви ли не още шибани глупости. Това, което истински го впечатли, беше чисто новия „Кадилак“, в който се возеха. Същинска гърмяща змия! Изгаряше от желание да седне зад волана.

Къщата беше от тия, дето ги беше виждал само по филмите. Огромна, с колони, с огледални стъкла на прозорците и капаци. Зад нея имаше плувен басейн. Майката на Коста се засуети около него, предлагаше му сладкиши и лимонада, подканяше го да се чувства като у дома си.

Какъв разкош, по дяволите!

Той свали сакото си, нахвърли се върху сладкишите, а после Коста го заведе в определената за него стая.

Джино сащисан зяпаше обстановката: просторното помещение, огромното легло. Мили Боже, та тука имаше и кенеф!

— Райска работа, малчо! Направо ти завиждам! — не сдържа възхитата си той.

— Тоя белег от какво е? — отрезви го въпросът на Коста. Явно момчето се чудеше какво да му каже.

Джино се намръщи, ръката му се вдигна и той докосна белега.

— Толкова ли личи? — попита той.

— Е, не толкова… — Коста притеснено подритна килима. Ама че нетактично се получи.

Джино се намръщи още повече, обърна се към тоалетната масичка и се огледа.

— Кофти работа — промърмори под носа си. — Тия скапани доктори съвсем са го карали през просото, а?

— Почти не се забелязва — бързо каза Коста.

— Да бе, почти! Ама го забеляза, шибано копеле!

— Шшт! Майка ми и баща ми ще ти покажат вратата, ако те чуят да говориш така.

Джино присви очи. Къде, по дяволите, беше попаднал!

 

Джино бързо разбра, че мнението му за Коста е изцяло погрешно. Хлапето беше страхотно! Симпатяга и много, много готин. А оная мисъл, че може да е обратен, направо трябваше да я забрави. Беше абсолютно девствен, дори не беше целуван, камо ли пък нещо повече. Джино счете за свое задължение да направи нещо по този въпрос. Чукането едва ли би му навредило, напротив.

— Слушай — каза му скоро след пристигането си той, — наблизо сигурно има къщичка за котенца… — ако в най-скоро време не легнеше с жена, щеше да се пръсне.

— Къщичка за котенца? — и в мига, в който разбра за какво става дума, Коста почервеня като рак.

— Е, хайде, хайде — окуражи го Джино. — Ще отидем заедно. Ако не побързам да обърна някоя фуста, ще се пръсна на парчета, хлапе, чат ли си?

Пред тази перспектива Коста се развълнува и едновременно се ужаси. Беше чувал, че около пристанището има публичен дом. Двама от съучениците му бяха ходили там и се върнаха разгорещени, ентусиазирани, изпаднали във възторг от преживяването.

— Довечера ще кажем, че отиваме на кино — реши проблема Джино.

Коста изпадна в някакво състояние на транс. И това толкова му личеше, че по време на вечерята майка му разтревожено го попита:

— Коста, скъпи, лицето ти е потно и зачервено. Добре ли си?

— Нищо ми няма, мамо, наистина съм добре — в скоропоговорка я успокои Коста, като хвърли съзаклятнически поглед към Джино.

Франклин улови погледа му.

— Не е ли по-добре да отложите киното и да си останете вкъщи.

— Не, не — възпротиви се Коста. — Добре съм, наистина.

Франклин внимателно попи устните си със салфетката.

— Добре, но няма да закъсняваш — сега говореше само на сина си. — Разреших ти този месец да си починеш малко от уроците, но това не означава всяка вечер да се забавляваш.

— Татко, откакто Джино е тук, сме излизали само една вечер — възрази Коста.

Франклин изгледа малко наставнически сина си.

— Джино не е дошъл в Сан Франциско, за да се шляе по улиците — каза строго той. — Поканихме го при нас, за да добие представа за живота в едно порядъчно семейство. Сигурен съм, че вече е видял и проумял доста неща — едва сега хвърли към Джино пронизващ поглед. — Нали така? Досега научи много за уважението и грижата към другите.

— Хей — бързо го контрира Джино, — аз винаги съм уважавал хората.

— Дори и тези, които си ограбвал? — въпросът беше жестоко откровен.

Джино пламна от неудобство.

— О, тях изобщо не съм ги познавал… Паралиите… ама нали винаги се застраховат… значи очакват да бъдат… ограбени…

Франклин хвърли бърз поглед към Коста.

— Ето, синко, виждаш ли? — внимателно поде той. — Така разсъждават повечето от… онеправданите членове на обществото. Надявах се, че ще можем да помогнем на Джино да види живота от друг ъгъл. Да разбере, че никой не очаква, както той се изрази, да бъде ограбен. А паралиите — той леко натърти на думата — са бизнесмени, които усилено и упорито се трудят и са обикновени човешки същества.

— Говна — промърмори под носа си Джино.

— Моля? — студено попита Франклин.

Джино престорено се изкашля.

— Нещо ми дразни гърлото — обясни той.

Всички неловко замълчаха. Коста побърза да заглади положението.

— По-добре е да тръгваме — внимателно отмести стола си и се изправи.

 

Публичният дом на пристанището се оказа най-долнопробен бардак. Джино го разбра, още преди да прекрачат прага. Разочарованието му нарасна при вида на жената, която им отвори. Лицето й беше пъпчасало, устните напукани, а перуката й проскубана. Вулгарно им намигна и набързо ги вкара вътре.

— Охо! — гъгнеше тя. — Две готини и навити тупарки, еднакво навити да си прекарат чудесно, а?

През това време Джино я огледа и вече не беше толкова навит. Вехтата й рокля, обшита с потъмнели пайети, преди години сигурно се е радвала на успех, помисли той. А гърдите й висяха като спукани вимета над тлъстия корем.

— Десетачка на чукане — обяви бързо жалката проститутка. — Кой ще е пръв.

— Хей, спри за малко — задържа топката Джино. — Къде са момичетата?

— Момичетата ли? Тук се мотаеше още едно… ама преди два месеца. Изчезна. Била се омъжила. Сега аз съм всичките момичета — безпогрешно уцели кой от двамата е по-опитният и постави ръка на рамото на Джино. — Ти ли си пръв?

Той се отърси от ръката й.

— Нее…

Тогава тя се завъртя към Коста.

— Покажи си парите!

Коста припряно зарови в задния джоб на панталона си.

— Закъде си се разбързала — авторитетно се намеси Джино. — Първо трябва да поговоря с приятеля си — после й обърна гръб и заговори шепнешком на Коста: — Давай да се махаме оттук. Тая е пълна отрепка. Да не е луд някой да си го пъха в нея!

Но Коста изгаряше от нетърпение да опита.

— Аз пък искам — простичко заяви той.

— Майната ти тогава — весело се засмя Джино. — Давай, щом си толкова загорял.

Коста вече броеше парите. Жената увисна на ръката му и го повлече към една врата в дъното.

Джино остана сам. Не го свърташе да чака спокойно. Крачеше напред-назад из помещението. След няколко минути двамата се върнаха. Жената бързешком оправяше роклята си.

— Твой ред е — обърна се към Джино и облиза попуканите си устни.

— Не сега, ще дойда друг път — отказа той.

Двамата тичешком излязоха на улицата и избухнаха в невъздържан смях.

— Как се справи, бе? Та тая направо си беше свиня.

Коста обаче беше доволен от постижението си.

— Беше тип-топ! Джино, честно, беше много добре. Знаеш ли, дори си мисля, че едва ли щях да успея… е, нали разбираш… ако беше хубава, млада и… е, знаеш. Тази беше точно това, което ми трябваше. Не бях притеснен какво ще си помисли за мен. Просто го направих — той самодоволно се ухили. — И мисля, че ми хареса!

Джино весело го тупна по гърба.

— Бях сигурен, че ще се справиш. Нали си мой приятел.

 

В края на първата седмица от престоя на Джино в Сан Франциско двамата с Коста отидоха да поплуват в морето. Когато се върнаха вкъщи, завариха в салона някакво момиче. Беше най-прелестното създание, което Джино беше виждал. С изящна фигура, светлоруса коса и огромни кристалносини очи.

— Това е Леонора, сестра ми — небрежно каза Коста.

За първи път в живота си Джино забрави за малкия палавник между краката си. Главата му се замая, но не от желание, а от мисли, корено различни от щенията му досега. Тя беше така неземна… нежна… мила… Единствената!…

— Много се радвам да ви видя, Джино — ефирното създание му подаде нежната си ръчичка. — Коста постоянно приказва само за вас… и това наистина става ужасно досадно.

— Даа — проточи нечленоразделно той, просто не можеше да върже две свестни думи. Зяпаше я като малоумен пубер… Внезапно усети, че този момент е най-важният в живота му.

За две седмици той я видя два пъти. Леонора учеше в пансион за млади дами и се връщаше у дома само в края на седмицата. А това обстоятелство не беше най-удачното за начало на един любовен роман. А че е любовен роман, Джино изобщо не се съмняваше.

Не останаха никога сами. Дори не бяха разговаряли. Но въпреки това тя знаеше какво става с него. Той просто усещаше, че знае. Беше уловил мимолетните й остри погледи, които хвърляше към него от другата страна на масата в трапезарията. Лъчезарните й сини очи следяха всяко негово движение, изящните й устни многозначително потръпваха, а ръката й често-често се вдигаше, за да отмести един палав кичур, който падаше върху челото й.

Интересно, но той нито един път не я пожела като жена. Чувствата му бяха съвършено различни. Искаше да се грижи за нея, да я защитава… да се ожени за нея… някой ден.

Исусе Боже! При тази мисъл лицето му разцъфтя в усмивка. Я го виж ти, докъде стигна. Едва деветнайсетгодишен, минал през затвора, изпечен гангстер, без никаква истинска перспектива в бъдеще. След като бе изплатил адвокатския хонорар на лекето, наето да го защитава, му останаха точно две хиляди седемдесет и пет долара. Това едва ли можеше да се нарече осигуреност. Но все пак не беше зле, че ги има. Плюс амбицията да натрупа състояние — законно или незаконно. Беше убеден, че един ден ще го има. А когато настъпеше този ден, Леонора беше тази, която ще бъде с него.

Накрая издебна възможност да сподели с нея своите планове. Оставаха му още две седмици и после щеше да поеме обратния път за Ню Йорк. Госпожа Зенокоти го харесваше, но май не беше особено симпатичен на стария Зенокоти. Не че не беше учтив, дори добронамерен. Очите му обаче издаваха, че цялата ситуация не му е по вкуса. Искаше Джино да изчезне от живота им и колкото по-скоро, толкова по-добре. Джино разчиташе желанието му все едно беше обява във вестник.

 

Леонора Зенокоти беше наясно защо Джино се заглежда в нея. Това я смущаваше, но едновременно и я ласкаеше.

— Мисля, че е страхотен — сподели тя с най-близката си приятелка Дженифър. — Но никога не ми казва дори думичка. Само очите му се лепят по мене, когато сме на масата. Какво да направя.

Дженифър считаше, че приятелката й участва в най-романтичната история на света.

— Защо аз си нямам някой, да седи срещу мен и да ме гледа — изля разочарованието си тя. — За Коста дори не съществувам.

— Коста ли? Та той е по-малък от теб. Как е възможно да харесваш този маляк.

— Е, седем месеца не са кой знае каква разлика. А аз наистина го харесвам… Знаеш, че го харесвам.

— Защо тогава не прекараш края на седмицата с нас? Ще бъде много весело.

Дженифър пристигна в края на седмицата заедно с Леонора. Над масата в трапезарията започна истинско стълпотворение от разменяни погледи. Мери и Франклин Зенокоти изобщо не си даваха сметка за разгорелите се младежки вълнения, които изпълваха атмосферата. Франклин се оплака, че го боли глава, и се оттегли в кабинета си, без да изчака кафето. Мери го последва след няколко минути.

За първи път Джино се оказа в една стая с Леонора без родителите й. Почувства се някак свободен. И я заговори:

— Как си? Как е училището?

Преди да му отговори тя облиза пребледнелите си устни.

— Добре е, благодаря.

Замълчаха. Чувстваха се неловко. Леонора реши да му помогне малко.

— А ти как си? Харесва ли ти в Сан Франциско?

Преди Джино да успее да й отговори, Коста се намеси:

— Всичко е точно. Прекарваме чудесно времето си.

Леонора сви устни. Изведнъж осъзна каква голяма промяна е настъпила у Коста след пристигането на Джино. Беше станал по-достъпен, някак отворен, което й харесваше. Но сега се ядоса, че отговаря на въпросите, които не беше задала на него, а на Джино.

Пак замълчаха. Сега тишината наруши Дженифър.

— Защо не отидем да поплуваме? Толкова е топло… мисля, че ще ни бъде весело.

— Дадено — съгласи се Джино. — Идеята е страхотна.

— Тате няма да ни разреши… — започна Леонора.

— Тате няма да разбере — прекъсна я Коста. — Сигурно вече е взел хапчетата си против главоболие и ако не вдигаме много шум…

— Защо не отидем на плажа? — неочаквано предложи Джино. — Там можем да вдигаме шум колкото душа ни иска.

— Вярно бе! Хайде! — Дженифър от сърце обичаше да се забавлява. — Жестоко, нали!

Леонора попари ентусиазма й.

— Не можем да излезем извън къщи — важно заяви тя.

— Значи не ти се иска да ме опознаеш по-добре? — впери поглед в нея Джино.

Леонора едва не припадна от разтърсващата тръпка, която премина през цялото й тяло и срути неписаната забрана.

— Само да си взема банския тогава. Хайде, Дженифър, ще ти дам един от моите. Горе ще ги облечем и ще си обуем джинсите върху тях.

— Страхотни сте — кимна Джино, преливащ от възхищение.

Половин час по-късно четиримата плуваха в тъмните води около пристана.

— Неповторимо е! — пискаше възторжено Дженифър. — Коста, хайде да се състезаваме.

Джино доплува по-близо до Леонора. Дългата й руса коса беше събрана и закрепена с шнола на тила. Близо до тях беше закотвена малка рибарска лодка.

— Не ме бива много в приказките — изстреля бързо той, — но искам да ти кажа какво чувствам.

Пулсът на Леонора се ускори.

— Да? — едва чуто каза тя.

— Ами… значи… както знаеш… Господи! Не знам какво е любов, какво трябва да изпитва човек… Ако тя е студ, аз съм се смръзнал… разбираш ли? — посегна към ръката й. — Направо съм леден.

Леонора не се отдръпна.

— Знам какво искаш да кажеш — прошепна тя. — Мисля, че и при мен е същото.

— Охо! — щеше да се пръсне от щастие. Чувство, което не беше изпитвал досега.

Продължиха да кръжат във водата. След това той обхвана много внимателно главата й с ръце и нежно я целуна по устата. Дори не се опита да долепи тялото си в нейното, но тя се отпусна, отвърна на целувката му и той усети парещото докосване на гърдите й, на топлите й бедра… Знаеше, че тя усеща възбудата му, която не можеше да контролира въпреки студената вода.

— Обичам те, обичам те — шепнеше той между целувките.

— И аз, Джино, и аз…

Ръцете му сами потърсиха гърдите й. Тя не го отблъсна. Толкова дълго беше прекарал в абсолютно въздържание… Но жената, която сега държеше в ръцете си, бе Леонора и той обузда инстинктите си.

— Мили Боже — прошепна той. — Не искам да става така.

— Защо? Толкова е хубаво. И двамата го искаме. Защо да не го направим — целуваше го страстно. — Никога досега не съм се чувствала така.

В този момент Коста и Дженифър ги приближиха. И двамата шумно пляскаха във водата.

— Оу — поглези се Дженифър, — ама никак не сте интересни. Нали щяхме да се състезаваме.

Джино неохотно се отдели от Леонора.

— Да, щяхме — събра цялото си самообладание той.

— Наистина — съгласи се и Леонора, все още задъхана.

— Тогава тръгвайте първо вие! — изкомандва Джино. — Ние сме след вас.

— Ама нали точно това направихме — оплака се Дженифър. — Хайде, ваш ред е.

— Май е време да си тръгваме — намеси се Коста. Беше му някак неловко, защото усещаше, че между Джино и сестра му започва нещо. Беше ги видял да се разделят, когато двамата с Дженифър ги наближиха. Не си даваше сметка защо, но това не му хареса. Джино го изпреварваше и макар да му беше приятел, някак не беше редно.

— Добре, да си тръгваме — съгласи се Дженифър. — Започвам да мръзна, а и водата не е толкова приятна.

Излязоха от водата и се изкатериха на кея.

— Забравихме да си вземем кърпи — оплака се Леонора.

Момичетата облякоха джинсите и фланелките си върху мокрите банки, а момчетата тръгнаха по гащета и потници. По обратния път и четиримата тракаха със зъби от студ.

Джино прегърна Леонора през рамо и я придърпа по-близо към тялото си.

— Знам, че не се познаваме добре, но знам кое е истинско. Двамата сме родени един за друг — ти и аз. Разбрах го в мига, в който те видях.

— Мисля, че и с мен стана същото — прошепна тя. — Когато погледнах към теб, почувствах, че сме някак свързани по особен начин, такава близост не съм усещала дори с родителите си.

— Не съм ангел… — довери й той. — Извършил съм толкова глупости, които не е трябвало да правя. Но не съм пропаднал. Повярвай ми. Ти знаеш, че никой не го е било грижа за мен, нито пък е мислил как живея, какво правя.

— Аз мисля за теб — нежно го окуражи тя.

Той силно стисна рамото й.

— Ще се оженим — беше повече от клетва, — считай го за сигурно.

Коста им хвърли малко притеснен поглед.

— Хей, побързайте — гласът му беше рязък.

— Невъзможно е — прошепна Леонора. — Баща ми никога няма да се съгласи.

— Не се тревожи за това. Ще се оженим. Тържествено обещавам.

Тя спря и се обърна към него.

— Наистина го желая. Но те ще кажат, че съм много млада, че ти нямаш пари, че…

Той обхвана лицето й с длани.

— Шшт! — строго я прекъсна Джино. — По-добре не говори. Ще се оженим. Може би не сега. Не веднага. Но щом събера малко пари… Ще изчакаме. Няма да е лесно, но ще го направим. Нали така?

Красивите й очи засияха.

— Аха!

Той сведе глава с жадни устни, за да я целуне. В същия миг Коста се обърна, видя, че се канят да се целуват на улицата и се втурна към тях да ги раздели.

— Исусе Боже! — беше харесал това възклицание от Джино. — Какво става с вас двамата.

Леонора се изкикоти.

— Влюбени сме, братленце, това става!

— О, не-е — изстена Коста. — Не е възможно!

— Защо да не е възможно? — усмихна се развълнувана тя. — Дори мислим да се оженим!

— Ето, това си е то, романтиката — изчурулика Дженифър.

Джино само глуповато се хилеше, сякаш беше загубил дар слово. После от устата му се изля цял водопад.

— Женен мъж. Със семейство! Можете ли да си го представите?

— Аз не! — бързо каза Коста.

— Ей, малчо, поздрави ни — възбудено настоя Джино. — Има защо — твоят най-добър приятел и твоята сестра… Хайде, защо не танцуваш от радост!

— Джино — гласът на Коста бе овладян, — слез на земята! Помисли ли какво ще каже баща ми?

— Нищо, защото засега това е наша тайна — дръзко заяви той. — Когато се върна в Ню Йорк, ще спечеля куп пари и ще изпратя да доведат Леонора. Баща ти няма да възрази, когато стана богат.

Коста поклати глава. Не можеше да повярва, че всичко това става пред очите му. Освен това беше уплашен, защото разбираше, че тази уговорка ще създаде единствено проблеми. Бе достатъчно здравомислещ, за да знае, че ако баща му се усъмни дори за миг, Джино ще си замине с първия влак за Ню Йорк и повече нямаше да припари до дома им.

Леонора, Джино и Дженифър танцуваха по улицата, смееха се, кикотеха се, а от мокрите им коси се пилееха капчици вода.

— Крайно време е да се прибираме — Коста беше категоричен.

— Оу, стига си опявал! — упрекна го Дженифър, разочарована. — Не обичаш ли приключенията?

— Само когато имат щастлив край — отговори мрачно Коста, изведнъж се почувства врял и кипял в живота.

— Ще има щастлив край — увери го Джино. — Знам го. Аз съм Джино Сантейнджело и когато знам нещо, трябва да си сигурен, че съм прав.

— Надявам се, че е така — отговори Коста, но дълбоко в себе си знаеше, че приятелят му греши.

 

Джино се върна в Ню Йорк, зареден с амбиция. За първи път в живота си имаше нещо… някой… за когото да работи. Леонора щеше да го чака. Държаха бъдещето си в свои ръце.

Пред останалото време до заминаването му от Сан Франциско не се случи нищо особено. Видя се с Леонора само един път, за съвсем кратко време, но тази среща беше много интимна, а очите им си казаха повече, отколкото някои хора споделят през целия си живот.

Дори Коста започна да се убеждава в сериозните им намерения.

През нощта преди отпътуването Джино се промъкна, без никой да го забележи, в стаята на Леонора. Говориха дълго. За плановете си. За бъдещето. За съвместното им бъдеще. И се целуваха, отначало бързи, невинни целувки, които постепенно ставаха все по-страстни.

— Можеш да ме вземеш, ако искаш — едва чуто прошепна Леонора. — Аз не съм… ти знаеш. Но с теб, Джино… нали разбираш, не искам да имаш други жени. Знам, че при мъжете е различно…

Той с усилие се отдалечи от нея.

— Мога да чакам, ако искаш — каза й простичко той.

— Мисля, че не бива да чакаме, Джино — тя пламна от смущение. — Обичаме се, а щом двама души се обичат, тогава в това няма нищо лошо.

Той я погледна. Беше изпълнен с нежност, любов и всеотдайност. Искаше я толкова силно, че се страхуваше възбуденият му пенис да не пробие панталона му и да изскочи навън.

— Разбира се, че няма нищо лошо, но точно затова трябва да почакаме — рече той.

Кой можеше да си помисли, че Джино Овена ще попадне в плен на такава романтика? Дори той самият едва ли.

В Ню Йорк първото нещо, което направи, беше да си намери квартира. Стаята, която нае, се намираше през два блока от предишното му жилище и не се различаваше много от него — беше същата мизерна дупка. Това обаче нямаше значение за него — използваше стаята само за спане, докато задейства плановете си. Най-важното беше да спестява всеки цент и долар, които спечели. Текущата му сметка в банката беше с актив от седемдесет и пет долара, но капиталът му в действителност се намираше в сейфа на банката — над две хиляди долара в съвсем новички банкноти. Беше убеден, че не са достатъчно. За да изпрати да доведат Леонора, трябваше да има много повече. Прилична къща. Кола. Много пари. Франклин Зенокоти никога нямаше да му даде дъщеря си, ако Джино не й осигуреше необходимия стандарт.

След това отиде право в „Дебелия Лари“ да се ориентира как е хавата. Беше вечерният пиков час и заведението беше претъпкано… но не видя познати лица. Само хлапета с жълто около устата, които се лигавеха с млечните си шейкове.

— Къде са апапите? — попита Джино.

Мъжът зад тезгяха крадешком се огледа, преди да му отговори:

— Нещата се промениха, Джино. Иди отзад и почукай два пъти на вратата за склада.

Джино подсвирна от учудване. Това можеше да означава само едно — в „Дебелия Лари“ са започнали да продават незаконно алкохол. Отвориха му вратата, премина през стария склад по задната стълба слезе един етаж по-долу — някога използваха помещението за мазе. Сега пред очите му се разкри оскъдно осветена зала, с кръгли масички, джаз-състав от четирима души и дългокраки сервитьорки в кокетни къси полички. Промяната сигурно струваше много пари.

На една от масичките седеше Пинки Банана в страхотен марков костюм в тънко райе, между дебелите му устни стърчеше пура. В момента поднасяше чаша с някакво питие на русокосо миньонче, седнало на коленете му.

Я виж ти, дали това не беше самата госпожица Префърцунена? Беше с ярконачервени устни и фризура, което я правеше по-възрастна, но погледът беше нейният — предизвикателен, нафукан и капризен. Госпожица Фукла. Момичето, което бе обсебило мислите му, преди Леонора да влезе в живота му. Сега с нищо не се различаваше от останалите, дори изглеждаше някак евтина.

— Хей — тръгна към тях Джино. — Пинки!

— Джино! — Пинки със скок се изправи. — Кога излезе, дръвнико? Как беше там?

Джино се намръщи.

— Не питай, приятел. Не го препоръчвам като място за ваканция на никого.

Пинки Банана се засмя и мечешката го прегърна.

— Е, сядай, аз ще ти поръчам нещо за пиене, а ти ще ми разкажеш всичко.

— Извинете ме! — госпожица Префърцунена силно дръпна Пинки Банана за ръкава на сакото, но в капризния й тон изобщо нямаше извинение.

— А?… Да бе… Джино, спомняш си Синди, нали?

— Разбира се — той й се ухили. — Как мога да я забравя? Винаги толкова приятелски настроена!

Синди хвърли бърз поглед към него.

— О, да — нацупи начервените си устни тя. — Джино Сантейнджело. ДЖИНО. Все още чакам да чуя легенди за теб!

— Ще чуеш, кукло, ще чуеш — пренебрежително й отговори той, после се обърна към Пинки Банана: — Я да те видя. Добре изглеждаш. Преуспяваш значи! Последния път, когато бяхме заедно, лежеше в болницата с няколко счупени ребра. Хайде, казвай какво стана после?

Пинки Банана се тупна по главата.

— Поумнях, ето какво. Помниш ли онези малки важни нещица, които ми каза в болницата? Беше прав. Кой е този шибан глупак, дето да си скъсва задника от бачкане за нищо, а да се въргаля в лайната на другите? Поумнях и сега съм голям човек. Няма мърдане! Голям!

Двамата седнаха и Пинки баровски щракна с пръсти да донесат пиене.

— С какво се занимаваш? — попита Джино.

— Ъ-ъ… — Пинки търсеше отговора, навел смутено очи. — Грижа се за някои неща на едни хора. Важни хора.

Джино само го изгледа. Не искаше да го разпитва. Да се грижи човек за някакви неща, означаваше само едно нещо. По-добре е да го обсъдят по-късно, сами, без Синди да слухти наоколо.

— Синди и аз живеем заедно — изтърси изневиделица Пинки. — Имаме хубаво жилище на Сто и десета улица.

— Тук наистина са настъпили големи промени. И през ум не ми е минавало, че си човек, който ще се върже с някоя.

— А защо не? — докачи се Синди.

Майната й, беше красива, с налети форми.

Той сви рамене.

— Не знам. Пинки винаги е бил… — и спря дотук. Как да й каже, че Пинки открай време не беше човекът, който да се задоволи само с една фуста. Пинки, последният от великите свалячи. Затова промени темата: — Ти не ходиш ли още на училище?

Преди да му отговори, тя вулгарно облиза намазаните си с дебел слой червило устни.

— Мразех училището, мразех дома си. Напуснах. Разкарах се оттам. На седемнайсет съм достатъчно голяма, за да правя каквото си искам. Животът си е мой, нали така?

Седемнайсет. Като Леонора. Но коренно различни. Синди седеше срещу него — нахакана, намазана с червило, достъпна. Образът на Леонора изплува в съзнанието му — нежна и красива, недокосната и невинна.

— Виждал ли си Като? — попита той.

— Като ли? — Пинки Банана сякаш изплю името. — Не ме питай за това зелено лайно. Още суче мляко от майка си.

— Това пък какво значи?

— Значи, че се дърпа. Не иска да разбере кое е добро за него. Още събира боклука със своя старец. И това нарича чисти пари. Отказах се да се занимавам с него.

— Искам да танцуваме — прекъсна разговора Синди.

— Ей сега — разсеяно й отговори Пинки.

— Веднага!

Пинки Банана сконфузено се усмихна.

— Добре де, добре.

Джино ги проследи с очи до дансинга, как започнаха да танцуват, после обходи с поглед залата. Всички места бяха заети, около бара се тълпяха хора. Видя Дебелия Лари да разговаря с отсрещния ъгъл с един мъж, в когото Джино разпозна Еди Звяра. Тук-там му се мярнаха още познати физиономии. Известни. Нямаше да му е трудно да влезе във връзка с тях.

Отпи от шотландското уиски и отново се загледа в Пинки и Синди. Тя направо се мяташе на дансинга — въртеше задник и тресеше цици. Беше възбуждаща. И все още много хубава. Но това вече не го засягаше. Имаше своята Леонора, а тя беше повече от всички, взети заедно.

 

На другия ден Джино се отби да види Като. Той все още живееше в скапаната многоквартирна сграда и делеше трите стаи под наем с майка си, баща си и четиримата си по-малки братя и сестри. Посрещнаха Джино като желан гост.

— Госпожо Бонино — целуна той отрудената жена по бузата. — Като вкъщи ли е?

— Джино, момчето ми? Кога се върна?

— Едва вчера. Преди това бях в Сан Франциско.

— Аз пък мислех, че си още в затвора… пакостнико! — потупа го нежно по ръката и извика: — Като! Като! Ела да видиш кой е пристигнал! — после се обърна към Джино: — Ще останеш да вечеряш с нас, нали?

Като влезе при тях, като наведе глава да не се удари в касата на вратата. Я го виж ти какъв дългуч е станал! От него се носеше познатата смрад на скапан боклук.

— Джино! Ти, побъркан негоднико! — той горещо го прегърна. — Толкова ни липсваше на всички!

Вечерята премина в приятна семейна атмосфера и Джино се почувства като у дома. След това двамата с Като излязоха да се поразходят. Заговориха за старото време. Джино попита:

— Какво става с Пинки? Май е червив с пари, а? Как така той е успял да се нареди, а ти все още риеш лайната?

Като застина.

— Ама ти не си ли чул?

— Какво да съм чул?

— Какво прави Пинки, та е червив с пари?

— Ако знаех, нямаше да те питам — внезапно се досети, без да дочака отговора на Като. И беше прав.

— Убива хора — тихо каза Като. — За пари. Плащат му петстотин гущера да те премахне… и си отписан, както и да го мислиш.

Джино замълча. Не беше възмутен. Насилието беше част от живота му. Но Пинки Банана наемен убиец? Не беше за вярване.

— Да върви по дяволите! — избухна Като. — Не искам да го виждам… Ако имаш поне малко ум в главата, и ти ще направиш същото.

Джино наистина имаше ум в главата. Но приятелят си е приятел. И кой знае какво може да ти се случи някога — един приятел не е за пренебрегване.

 

Старецът кашляше и храчеше в смачкана носна кърпа.

Джино не го забелязваше, изцяло съсредоточен в заниманието си. Старателно копираше думите, които старецът бе написал вместо него.

Моя най-скъпа Леонора, моя най-скъпа любов

Това беше четвъртото му писмо през изтеклите няколко месеца. Притеснен от недостатъчната си грамотност, бе потърсил помощ от господин Пуласки. Знаеше, че никак не го бива с правописа и пунктуацията. Господин Пуласки живееше в стая над Джино и всичко се нареди някак съвсем непринудено. Струваше му само няколко долара, а му спестяваше много притеснения.

Леонора му бе писала само два пъти. С красив почерк върху бледорозова парфюмирана хартия. Щеше да ги запази за цял живот. Коста също му писа, молеше го сериозно да обмисли разговора с Франклин в деня на заминаването си от Сан Франциско. Като че ли имаше нужда! Джино помнеше всяка дума. Франклин го покани в кабинета си и там му изнесе цяла лекция за това какво да прави в бъдеще. И през цялото време му набиваше в главата, че пари не се печелят с престъпление… и така нататък.

Грешеше, разбира се. Точно така се печелеха много пари. Джино го знаеше от практиката. След като се върна в Ню Йорк, за толкова кратко време, беше успял да увеличи сумата в своя банков сейф с още две хиляди долара. А работата му се състоеше в това да кара бързо — един курс да оберат една банка и да избягат и втори — същото в склад за кожени дрехи. Свърши работата си уверено и много внимателно, защото не искаше да го пипнат и да попадне пак в затвора.

Вече се ползваше с името на един от най-способните и печени шофьори в града. Отнасяше се с колата като с жена. Беше станал наистина незаменим. Но амбицията му не стигаше дотук. Осъзнаваше че мястото му зад волана е твърде опасно и открито. Това, към което се стремеше, беше търговията с контрабанден алкохол, с която се правеха големите пари. Хора като Мейър Лански, Бъгси Сийгъл и най-вече Лучано бяха за него кумири. Със същия старт в живота като неговия, а виж докъде бяха стигнали!

— Свърши ли? — попита го господин Пуласки.

— Аха — запечата плика и бръкна в задния си джоб за уговорените пари.

— Да те очаквам ли другата седмица?

— Разбира се.

— Твоята млада дама е истинска щастливка.

— Така ли мислиш? — Джино не скри радостта си.

— Малко са младите мъже, които пишат писма сега…

— Така ли? — той се ухили доволен. — При мен работата е проста, старче. Обичам я.

Старецът изчатка с ченето си.

— Хубаво е да си влюбен. Жена ми и аз бяхме женени шейсет и две години… после тя си отиде… — гласът му заглъхна. — Беше уморена… Така поне й олекна. Ходя на гроба й всяка седмица.

Джино прибави два долара към уговорените.

— Ето, купи й цветя от мен, старче.

— Благодаря ти — трогна се старецът. — Винаги й купувам лилии. Бяха любимите й цветя.

— Купи й лилии и от мен тогава.

Джино изтича надолу по стълбището и излезе на улицата. Тръгна с обичайната си нехайна походка. Винаги се чувстваше някак извисен, когато пишеше писма до Леонора. За приповдигнатото му състояние обаче имаше още една причина. Великият Лучано го бе повикал. А това означаваше само едно — нещата започват да се подреждат…

 

Този път срещата се проведе в „Дебелия Лари“, а не на задната седалка на кадилака. В предната зала на заведението, където Лучано гребеше с лъжица от огромна купа италиански сладолед, а Еди Звяра и още двама гангстери зорко го охраняваха.

— Седни. С нас ли си? — поканата на Лучано прозвуча приятелски, но и респектиращо. Трябваше му ново попълнение от млади верни доброволци и се питаше дали Джино ще се съгласи да се присъедини към неговата организация.

Джино бе поласкан, макар да знаеше, че не е единственият днес, на когото предлагат подобен шанс — да работи с великия Лучано.

— Имам свои планове — отклони въпроса Джино.

Лучано повдигна вежди.

— Това е добре, стига те да не пречат на някой друг.

— Не — увери го Джино. — Плановете ми са много прости.

Да. Толкова прости. Да създаде собствена империя за контрабандни стоки.

И беше уверен, че знае най-добрия начин да я изгради.

 

Алдо Динунцио излезе от затвора все още обсебен от манията за отмъщение.

Джино очакваше освобождаването му.

— Ти имаш връзките, а аз съм пълен с идеи — каза му той.

— Не ми говори за бизнес. Няма да се успокоя, докато не пипна оная кучка, която ни издъни.

— Нямам нищо против, но откъде си сигурен, че е тя.

— Сигурен съм, че е тая шибана кучка! — кресна Алдо. — Ако ще идваш с мен, да тръгваме!

Тръгна с Алдо. Надяваше се да му попречи да направи нещо, за което по-късно да съжалява. Алдо имаше отредена роля за изпълнението на плановете му и Джино не искаше да влезе пак в затвора. Енцо Бонати, братовчедът на Алдо, беше станал голям човек в Чикаго, той беше връзката му с него, Джино разчиташе на това.

Алдо беше научил, че кучката се казва Барбара и работи в банка. Живееше с родителите и брат си в малка спретната къща в Малка Италия и беше сгодена за полицай.

— Шибаното ченге! — крещеше Алдо. — Ще му смачкам ташаците!

Двамата стигнаха до банката и изчакаха отвън да свърши работното време. Служителките започнаха да излизат и Алдо ги оглеждаше една по една.

— Ти ли си Барбара Рикади? — мяташе се той от една жена на друга. — Ти ли? Ти?

Беше питал вече шест жени, когато от сградата излезе Барбара. Висока, с кестенява коса и лунички. С очила и дълга пола. Рязко отговори на въпроса на Алдо:

— Да, аз съм. А вие сте Алдо Динунцио. Знам какво се заканвате да направите с мен и искам да ви кажа, че това….

И го заля с такъв водопад от оскърбления, каквито Алдо не бе чувал в живота си. Когато тя се изчерпа, отстъпи назад и вирна брадичка. Беше безстрашна. Победителка.

— Мили Боже! — зашеметен възкликна Алдо. — Това се казва жена!

Джино отново извади късмет. Алдо Динунцио се отказа от отмъщението и насочи усилията си в друга посока — реши заедно с Джино да направят много пари.

 

Кери, 1928

Проблемът беше да държи на разстояние Уайтджак.

Само че това не беше истински проблем, защото Кери си даде сметка, че не изгаря от желание да го избягва. Защо да го прави? Защото беше забелязал и посегнал на личната собственост на Мадам Мей? И какво от това? Голяма работа. Мадам Мей изобщо не беше фактор за нея. Тлъстата стара чанта! Скоро щеше да стане на четирийсет, а това беше старост.

Освен това Кери вече негодуваше срещу уговорката да дели с нея заработеното. Имаше нужда от почивка, искаше да се разкара оттук. Но нямаше как да се махне без помощта на Уайтджак.

Уайтджак не се беше отказал от нея, разбира се, но й пускаше ръце само когато Мадам Мей не беше в заведението или обслужваше избраните си клиенти.

Един ден бяха във всекидневната и Кери го предизвика.

— Къде са ти топките, големи човече? Да не се уплаши, че мамичка ще ти ги отреже?

Уайтджак се ухили. Лъсна редица чудесни бели зъби, с един облечен в златна коронка в средата — последица от схватка с Мадам Мей в миналото. Двамата работеха и живееха заедно от десет години, от деня, когато той реши да отпразнува двайсетия си рожден ден в един публичен дом и си избра тя да го забавлява. Преди да се окопити, беше се обвързал с нея. А сега това палаво горещо путенце Кери му беше влязло под кожата. Все още изглеждаше изпосталяла като умиращ от глад заек, но пък имаше най-големите бомби от тая страна на Харлем. А чукането с нея сигурно беше нещо специално, та всички мераклии само нея търсеха. Какво ли криеше наистина между мършавите си бедра? Мъжкарят в него непрекъснато му нашепваше, че трябва да го открие.

— Моите топки са моя работа — отговори й той с равен глас. — А ти, миличка, не мислиш ли, че устата ти стана много голяма, откакто си тук. Преди шест месеца беше едно помиярче кожа и кости, дето не можеше и да изджафка както трябва.

Тя се протегна.

— Не само устата ми е станала голяма, големи човече. Мисля скоро да се разкарам оттук.

— Мадам Мей знае ли за големите ти намерения?

— Не, разбира се. Защо да й казвам на Мадам Мей? Тя не ми дърпа конците.

— Нито пък моите.

Виж я ти малката кучка. Явно се опитваше да го докопа и май беше наясно, че ръцете му са вързани.

— Ха! — изсмя се нагло Кери. — Вярно бе! Великият Уайтджак. Като че ли всички тук не знаем кой командва парада.

Той се ядоса, лицето му се наля с кръв.

— Дрънкаш глупости.

— Глупости ли? — присмя му се отново тя.

Той сграбчи ръката й.

— Няма ли да ми дадеш да си смукна малко от устничките ти, малката?

Тя само подигравателно му подхвърли:

— Само не ми казвай, че ти се натискам. Не, Господинчо Всичко Мога-Всичко Знам… Господинчо В Кърпа Ми Е Вързано!

Уайтджак знаеше, че се хвърля в опасни води, но какво от това, по дяволите! Трябваше да й затвори проклетата уста! И той притисна устни в нейните. Засмука ги, после езикът му обсеби устата й.

Тя не остана безучастна. Притисна се в него, обгърна го с крака и той почувства горещата й плът през леката тънка роба.

Беше на косъм да изгуби контрол от възбуда, но умът му продължаваше трескаво да пресмята как да й го начука, без Голямата Мамичка да го научи. Вярно, беше излязла, но повечето от момичетата бяха тук и ако сега някоя от тях влезеше случайно в салона… Е, майната й! Нямаше начин да се опази нещо в тайна в един публичен дом, това се знаеше!

— Хайде, бъди по-смел, големи човече! — смееше се Кери. — И ти го искаш… Знам, че го искаш…

С добре преценени движения тя започна да разкопчава панталона му. Той й позволи да го направи. Изчакваше мига, в който той ще изскочи на свобода, а после ще я оправи така, както никога досега не е оправяна. Чукаше наред от десетгодишна възраст. Така че тя щеше да се порадва на един истински обигран палавник. Късметлия момиче!

— Ох, миличък… ох, сладкият ми… — поощряваше го Кери, — ти… си… съвър… шен…

Беше свалила робата си и сега младото й тяло, сластно и възбуждащо, беше негово. Все още бяха прави, но той беше влязъл в нея. Усещането беше неповторимо! Кучият му син, наистина беше специален!

Целият свят престана да съществува за нея. Шибаният, проклет свят да върви по дяволите! Само този момент имаше значение за нея… Нищо друго… нищо…

В същия миг той се взриви. Изпразни се така, както не го бе правил от години. Като че ли заедно със струята се откъсна и стрелящата главичка.

Майната му! Кери се оказа права. Двамата без думи казаха сбогом на Мадам Мей.

 

Кери дръпна силно от тънката дълга цигара, пое дълбоко навътре и димът изпълни белите й дробове. Клепачите й се отпуснаха. Марихуана. Наричаха я дрога. Но за Кери тя беше забрава и спокойствие. По устните й плъзна ленива усмивка. Тя подаде цигарата на Уайтджак. Той също дълбоко всмукна, после я подаде на следващия от компанията.

Всички се бяха излегнали върху възглавниците по пода. Кери, Уайтджак, двама музиканти и дребничката Люсил, детето-проститутка, която беше настояла да дойде с тях, когато зарязаха Мадам Мей.

Ама какво зарязване беше само! Страхотно!

Мадам Мей трудно преживя отцепването на Уайтджак.

— Скапан задник, крадец на чернокожи курви… копелдак… сифилитик… — яростно се беше нахвърлила тя върху него. — Почакай само, ще ми паднеш в ръчичките… Няма да си намериш място в този град! Разбра ли! Свършено е с тебе!

Това не беше по вкуса на Уайтджак. Защо да не се разделят като приятели?

— Хайде, хайде, жено… — помъчи се да я успокои той.

— Не ми минавай пак с тия хайде, жено — още по-бясно беше изкрещяла тя, а сплъстените къдрици на русата й перука плъзнаха като змийчета по черното й лице. — С този твой натръскващ от сладост хленч… пак ли ще ми се умилкваш? Познавам те, Уайтджак. Ясен си ми — очите й щяха да изскочат от ярост. — Махай се още днес заедно с долнопробната си курва и кракът ти повече никога да не стъпва тук. Когато започнеш да повръщаш от захарни путета, само да си посмял да ми се домъкнеш, защото си проумял къде е истината!… Чуваш ли ме, чернилко?

— Чувам те. Целият квартал те чува.

Уайтджак реши, че каквото и да прави, раздялата няма да е приятелска. Затова нахвърля дрехи в куфара си и нареди на Кери да е готова. След десет минути тръгват.

Мадам Мей бе застанала в коридора с ръце на кръста и килната настрани перука.

— Дръвник! — пръски хвърчаха от устата й и лепнеха по Уайтджак, докато той пренасяше преметнатите през ръката си костюми до автомобила отвън. — Гологлава мърша! Тъп задник! Как ще се оправяш без мене, бе? Ще се върнеш, знаеш го, ама тогава ще ми пълзиш и ще се молиш… а аз ще те изритам в тъпата гадна, лигава муцуна!

Кери изобщо не си беше представяла такова начало на новия й живот. Искаше й се да има време и да се подготви. Въобще не беше очаквала, че Уайтджак ще хвърли истината за тях в лицето на Мадам Мей.

Но Уайтджак добре си беше направил сметката. Тя беше истинска златна мина. Защо тогава да чака? Пред себе си виждаше поне още десет чудесни години заедно с Кери, която да върши цялата работа. Беше го накарала да се почувства така… страхотно, както от години не се беше чувствал. А щом тази курва него го раздвижи, о, значи струваше много пари. Много. Какъв живот само им предстоеше!

Всъщност да откъснеш Уайтджак от Мадам Мей си беше истинско постижение. Най-печеният сводник в бизнеса! Кери имаше нужда точно от такъв. Беше доволна. Какъв живот само им предстоеше!

Вече бяха потеглили с лъскавия бял „Олдсмобил“ на Уайтджак, когато от заведението изскочи Люсил, онова забавно миньонче, и се затича след колата, като ги умоляваше да я вземат със себе си.

— Нещо пречи ли ни? — двамата се засмяха, почувствали се свободни, и настроението им се вдигна до небесата.

 

Всичко това се бе случило преди два месеца. През цялото това време не вършеха нищо освен да се забавляват. Една безкрайна фиеста. Развлечения. Безгрижни дни. Безметежни нощи.

Кери сякаш беше попаднала в рая. Уайтджак се кефеше с нея и това й доставяше удоволствие. А в досегашния й живот едно от нещата, които не познаваше, беше удоволствието. Очакваше той веднага да я пусне в бизнеса, но явно плановете му бяха много различни от нейните. Нае апартамент за тримата и когато се настаниха, им каза:

— Ще си дадем малко почивка, само една-две седмици… за въз-ста-но-вя-ване…

Именно това възстановяване се оказа непознат свят за Кери. Можеше ли да бъде и другояче — та досега тя познаваше живота само зад стените на публичния дом и затвора на Уелфеър Айлънд. Той реши, че трябва да разшири хоризонтите й.

По отношение на външния си вид Уайтджак беше безупречен. Истински тузар. Непрекъснато сменяше двайсет и трите си костюма, трийсетте ризи и петнайсетте чифта обувки. Къпеше се всеки ден. Във вана. Капваше във водата малко дамски парфюм. После бръснеше главата си и я намазваше с чист зехтин, докато тя лъсваше като билярдна топка. Освежен и издокаран, обръщаше внимание на облеклото на Кери и Люсил. Харесваше му да изглеждат скандални. И те изглеждаха, защото той им купуваше рокли, копринени чорапи и обувки с високи токчета в крещящи цветове и ги насърчаваше ярко да се гримират. Едва тогава тримата излизаха на разходка с белия „Олдсмобил“

Районът на Уайтджак беше Сто трийсет и трета улица. Там всички го познаваха — той беше свой човек във всички ресторанти, заведения, в които нелегално се продаваше алкохол и танцувални салони с джаз от единия до другия край на улицата. Всяка нощ кръгът от негови познати се разширяваше, защото Уайтджак беше симпатяга с голяма душа и широки пръсти.

Кери седеше тихо до него и отпиваше от питието си, потопена в тази съвсем нова обстановка, с непознати досега цветове и звуци. Това беше свят, за който тя не знаеше, че съществува. А когато Уайтджак й подаваше цигарата с марихуана, всичко в този свят изглеждаше съвършено. Наркотиците притъпяваха реалността, тя вече не беше загрозявана от светлините на прожектора, оставаха само веселието, лекотата и безгрижието.

Тримата излизаха всяка вечер и се прибираха в ранни зори. Понякога Кери и Уайтджак се любеха. Но винаги страстно и много вълнуващо. Дори Кери, която хладнокръвно се бе включила в начинанието — все пак рискът в бизнеса си е риск — някак свикна с него, започна да го чувства близък.

Неочаквано този висок плешив мъж с пронизващ поглед и дълбок галещ глас бе станал неин.

Неочаквано тя забрави за бизнеса и се отдаде на своя нов живот.

Неочаквано се влюби.

— Кери… — през мъглата до съзнанието й достигна гласът на Люсил.

— Какво има, мила? — попита тя като в просъница.

— Уайтджак иска да покажем на тия двамата нещо истински разтърсващо.

— А?

Тогава Люсил посочи към двамата музиканти, излегнали се край тях.

— Мисля, че пак сме в бизнеса.

Кери завъртя очи.

— Ти може, миличка, но не и аз… Мисля, че Уайтджак не иска да го правя. О, неее, бизнесът вече не е за мен…

Люсил лекичко се извъртя към нея и тихо й каза:

— Той поиска да ти кажа.

— Не си разбрала, мила — Кери се прозя и поразкърши тялото си. — Той не може да иска това от мен.

Кери се отпусна отново и с наслада се заслуша в песента на Беси Смит, която долиташе от грамофона. Нямаше желание дори да помръдне, да не говорим за него друго.

— Ето — единият от музикантите й подаде да си дръпне от цигарата с марихуана.

Тя я взе с благодарна въздишка, пое силна глътка, която изпълни дробовете й, после се претърколи, за да я подаде на Уайтджак. Но него го нямаше.

— Ти си голяма работа и го знаеш, нали? — доближи се до ухото й по-младият от музикантите. — Забелязах те, но не бях сигурен дали ще ми позволят да бръкна в гърнето с меда. Мислех, че си само на Уайтджак, но… той ме увери, че двамата можем да го правим както душа ни поиска.

Тя се привдигна с усилие. Главата й бучеше.

— Сигурно — изфъфли тя, — нещо грешиш.

— Няма грешка — заяви самоуверено младокът. — Дадох на твоя човек двайсет гущера… Няма начин да греша.

Едва сега в съзнанието й проблеснаха думите на Люсил. Те отново бяха в бизнеса.

Не тръгна да прави сцени, разбира се. Но щеше да бъде по-добре, ако Уайтджак сам й го беше казал, а не да се изплъзва като крадец на тъмно.

Любов ли? Говняна работа! И животът си е едно голямо лайно!

Музикантът вече я опипваше, плъзгаше ръце по червената й копринена рокля и я събличаше. Новата й червена рокля. Уайтджак й я беше купил тази седмица.

— Фю-ю-т! — подсвирна той от учудване. — Ама ти имаш най-страхотните цици, които съм виждал.

Такива на Кери не й минаваха. В края на краищата вече не помнеше броя на мъжете, които си бяха плащали, за да я имат. Но Уайтджак поне трябваше да сподели намеренията си с нея. Щом се нуждаеха от пари, тя щеше да разбере.

По дяволите, беше длъжен да я остави да реши кога да се върне на работа!

Езикът на музиканта вече облизваше зърната й, но не и сълзите й, когато тя започна тихичко да плаче.

Два след полунощ!

От два часа Кери беше станала на петнайсет.

 

Джино, 1926–1927

Джино Сантейнджело и Алдо Динунцио навлязоха в нелегалния бизнес и започнаха да се издигат. В началото обединиха парите си и ги инвестираха в няколко камиона висококачествено уиски, доставка от Канада. Не рискуваха да ангажират случайни хора и сами шофираха камионите с няколко отбрани авери охрана — мярка да не бъдат нападнати и ограбени от други гангстери.

Сключването на самата сделка се оказа безпроблемно, но пътят от канадската граница до сърцето на Ню Йорк беше дълго и опасно. Макар че всичко завърши благополучно, неприятните изненади не ги отминаха — камионите се повреждаха, полицията извършваше случайни проверки и, разбира се, многократно ги нападаха.

Джино беше преценил рисковете от начинанието и крайната печалба се оказа значителна, въпреки че част от стоката беше ограбена по пътя.

Алдо и той добре се сработиха. Имаха си доверие и постепенно, доколкото можеха да си го позволят, привлякоха да работят с тях група верни момчета.

Така неусетно измина цяла година. Джино стана на двайсет, но изглеждаше както винаги по-голям от възрастта си. А и въртеше бизнеса като по-опитен и по-възрастен от годините си. Външният му вид и решителната му походка будеха респект. Двамата с Алдо се ползваха с безусловен авторитет и към тях се отнасяха като с важни личности.

Пинки Банана стана главният изпълнител на операциите на групата. На път натискаше газта до дупка и изкарваше ангелите на всеки, който се опитваше да ги спре. Кефеше се от работата, което само по себе си беше опасно, но пък полезно. Продължаваше да живее със Синди — русата фукла с апетитното дупе. Сега я наричаха „Куровдигачката“ — прякор, специално измислен за нея.

Дългите курсове до Канада и обратно обтягаха нервите и създаваха напрежение. Стигна се до сблъсъци. Бандата Сантейнджело, щом си спечели име, започнаха да се карат и бият помежду си. Това беше първият предупредителен сигнал. Джино разбра, че момчетата се разтоварваха от напрежението по време на дългите пътувания по този начин и реши да потърси други възможности. Не беше тайна за никого, че законът за сухия режим си имаше много вратички. Една от най-широко отворените беше разрешението да се употребява спирт в интерес на здравето. А щом лекари имаха позволението да го предписват, трябваше да има и официално производство. Така на определени компании бяха издавани правителствени лицензи, след което те законно произвеждаха алкохол.

Братовчедът на Алдо, Енцо Бонати, беше пуснал пипала в няколко такива компании в Чикаго и околността. А слуховете говореха, че влиянието му е още по-голямо.

— Защо да не се срещнем с него? — предложи Джино на Алдо. Винаги бе имал желание да се запознае с Бонати.

Но Алдо като че ли бягаше от подобна среща.

— Той е опак човек — обясни нежеланието си Алдо.

— Опак ли? — присмя му се Джино. — Та той ти е братовчед, по дяволите! Велик като шибания Капоне. Пусни кръвните си връзки.

Нямаше как, Алдо неохотно прие и след няколко телефонни разговора двамата взеха влака за Чикаго.

Да пътуваш с влак беше истинска почивка. Алдо заспа, а Джино гледаше през прозореца и премисляше живота си. Засега всичко се нареждаше добре. Беше успял да спечели куп пари. Може би беше настъпило времето да изпрати да доведат Леонора. Продължаваше да й пише с помощта на господин Пуласки — редовно, всяка седмица. Нейните писма пристигаха от дъжд на вятър, но пък съдържанието им беше толкова далеч от това, което Джино искаше да му пише, че той не се ядосваше.

Неговите писма преливаха от любов и планове за съвместния им живот.

Нейните писма бяха детински излияния за живота й в училището и вкъщи, без дори намеци за съвместното им бъдеще.

Той се опитваше да я разбере. Беше млада и невинна, не можеше да гледа напред към едно бъдеще, което можеше да се осъществи след години… Сега Джино си представи радостната й изненада, когато разбере, че бракът им вече чука на вратата.

Беше намерил апартамент, който нае срещу доста солена сума. Вярно, не беше достатъчно голям, но се намираше в добър квартал — в централната част на града, близо до Парк авеню. Леонора щеше да го хареса. Щеше да го обзаведе сама. Преди пристигането й той щеше да направи една единствена покупка — голямо комфортно двойно легло.

Едва не изстена при тази мисъл. Легло… Секс… Жена…

Липсваха му. Но беше дал обещание на Леонора, а думата на Джино Сантейнджело беше закон.

Един ден заведе Вера да види апартамента и тя остана възхитена.

— Джино, твоето момиче ще го хареса — увери го тя някак вяло. — Най-страхотният апартамент, който съм виждала, ама наистина!

Беше пияна както винаги, но това не го притесняваше. Съчувстваше й, щом пиенето й помага да оцелява, защо да не пие? На няколко пъти й бе предложил да напусне старата дупка и да се премести в прилично жилище, но всеки път тя му отказваше.

— Там са редовните ми клиенти… как да ги зарежа ей така…

Джино знаеше, че това е претекст да не се премести. Беше чул, че Паоло отново е в затвора и Вера, по необясними за него причини, искаше да остане на стария си адрес, за да може той да я намери там, когато го пуснат.

— Няма да си мръдна пръста за теб, ако го вземеш при себе си — предупреди я Джино.

— Добре, добре, миличък, обещавам да се грижа за себе си.

Да, все същите думи. Всеки път. Остана му само надеждата, както винаги досега, че ще мине доста време, преди да пуснат Паоло от затвора.

Когато пристигнаха в Чикаго, валеше сняг. Едри снежинки полепваха по дрехите и косите им и после се топяха, като оставяха влажни петънца.

— Да бием целия този път, за да попаднем на такова кучешко време — мърмореше недоволен Алдо. Истината обаче беше, че той роптаеше срещу времето, през което беше разделен с Барбара Рикади. След първата им среща пред банката — преди повече от година — Алдо започна да я преследва неуморно. Първоначално тя му бе отрязала квитанциите с острия си език. Но постепенно неговата настойчивост стопи непристъпността й дотам, че тя развали годежа си с ченгето и започна да се среща с него. Продължаваше да го реже като краставица с острия си език, при всеки удобен случай, но той въобще не й обръщаше внимание. Напротив, това дори му харесваше, някак го стимулираше. „Първата истинска дама, на която съм попадал“, често казваше Алдо и придружаваше думите си с широка усмивка.

От гарата до хотела, в който беше определена срещата им с Енцо, взеха такси. На рецепцията ги упътиха да вземат асансьора за петия етаж. Още щом излязоха в коридора, двама от хората на Бонати ги чакаха, вкараха ги в апартамента и старателно ги претърсиха.

— Та той ми е шибаният братовчед! — Алдо се почувства безкрайно унижен. — Да не ме мисли за някое сукалче? Ето… вземете пистолета ми — и той подаде двайсет и пет калибровия си малък револвер, но горилите не се задоволиха с това и настояха те да се уверят, че не носи и друго оръжие.

И точно над глезена, пристегнат с ремък, откриха ловджийски нож с петнайсетсантиметрово острие.

Алдо някак сконфузено сви рамене.

— Ама какво си мислите, бе? Че съм дошъл да прережа гърлото на собствения си братовчед?

Тогава при тях влезе Енцо. Едър, мускулест мъж, облечен в тъмен костюм. Джино винаги бе сравнявал Алдо с катерица. Приятелят му беше дребен на ръст и косата му беше започнала да се прошарва, зъбите му бяха неравни и издадени напред и беше лаком като помияр. В представите си Джино виждаше Бонати подобен на братовчед си. Но в действителност двамата изобщо не си приличаха. Енцо Бонати беше двайсет и две годишен мъж, висок, с приятна атлетична външност, с права черна коса и сериозни непреклонни черни очи. И се ползваше с репутацията на непреклонен бос. Спрягаха името му редом с това на Капоне. Двамата заедно управляваха подземния свят на Чикаго.

Той официално се ръкува с братовчед си и Джино, после кимна на един от хората си да донесе пиене. Никакви въпроси. Само кристал и истинско уиски.

— Е? — Бонати седна и с жест ги покани да го последват. — Какво ви води насам, момчета?

Джино започна да излага причините. Алдо безмълвно седеше до него.

Енцо слушаше. Тези зелени момчета от Ню Йорк му предлагаха сътрудничеството си. Невръстни хлапета! Но на практика той наистина имаше нужда от верни хора около себе си, на които да има доверие. Влиянието му растеше, но заедно с него и неприятностите, които се изпречваха на пътя му. Дългата вражда с Капоне беше изтощителна, съсипваше живота му. Не можеше дори да отиде да се изпикае, без двама от неговите хора да проверят първо тоалетната.

С Алдо бяха една кръв. Не се бяха виждали от десет години, когато Алдо напусна Чикаго и отиде да живее в Ню Йорк. Но момчето беше негова кръв. И можеше да разчита на него.

А сделката, която Джино предлагаше, не беше за изпускане. Означаваше много пари, без да си помръдне пръста. Щеше да му коства няколко обаждания по телефона… няколко думи на когото трябва и където трябва, че няма проблеми да работят с тях двамата…

— Виж, Джино, не искам да те обидя, но трябва да поговоря с Алдо насаме.

— Няма проблем — Джино се изправи. Бяха разговаряли с Енцо два часа и той беше наясно, че са вече в играта.

Салваторе, един от гангстерите на Бонати, отведе Джино в наетата за тях хотелска стая.

— Разполагаш с всичко, к’во душата ти поиска, само завърти една шайба — дружелюбно предложи той. — Жена… всичко… безплатно — Салваторе също бе усетил накъде духа вятърът.

Джино се излегна върху едното легло и сложи ръце под главата си. С Бонати зад гърба си щяха да нагазят в големия бизнес. Щяха да се ползват със силата и влиянието му. Самите те щяха да станат по-велики и по-добри. И за кратко време да се наредят до Лучано, Мейър Лански, Сийгъл и Костело. Работа имаше бол, всичко опираше само до това да се покажат достойни да я получат.

Джино добре разбираше защо Лучано постоянно търси нови, свежи попълнения. Защото така се подсигуряваше. А те всички имаха нужда от сигурност вътре в организацията. Ето защо Бонати щеше да им помогне. Алдо беше негов братовчед и вероятността да му забие нож в гърба беше минимална.

В сравнение с някой непознат!

 

Когато Алдо влезе при него, той ликуваше.

— Вътре сме! — извика той. — Ти беше прав, прозорлив шибан задник! Иска да вечеряме с него — едно малко тържество за отбелязване на случая. Трябваше да доведа Барбара!

Джино се засмя.

— Бях почти сигурен, че нещата ще се уредят. Само загубихме време. Преди година още ти предложих да се срещнем с него.

— Тогава нещата бяха други — започна да си търси оправдание Алдо. — Какво можехме да му предложим? Сега имаме собствена организация и точно това му хареса.

Джино потупа приятеля си по рамото.

— Влизаме в света на Големите Пари, приятел!

Предчувствието му не го подведе. Сега вече можеше да изпрати да доведат Леонора. Щеше да се къпе в пари. Поемаха търговията със законно произведен алкохол в Чикаго за Ню Йорк! Ама какъв дяволски, шибан успех!

 

Клуб „Коприната“ се намираше в престижен квартал на Чикаго и беше най-шикозното заведение в града, където се продаваше нелегално алкохол. Публиката бе избрана и високопоставена. Политици, представители на аристокрацията, висши чиновници и, разбира се, хубави жени.

Енцо беше собственик на контролния пакет акции на заведението. Освен това притежаваше страхотната Пийчиз Ла Мур, най-известната гърла на Чикаго, която оправдаваше прякора си — беше сочна като праскова.

Джино и Алдо се настаниха на една маса с Енцо, Пийчиз и две нейни приятелки. На съседната маса седнаха петима от гардовете на Бонати — без момичета.

По този начин Енцо бе решил да им покаже благоразположението си. Но той изобщо не предполагаше съществуването на Леонора и Барбара. Нито Джино, нито Алдо бяха пристигнали в Чикаго на пазар за мацки, без значение колко известни са те.

— Харесва ли ви нашата дупка? — цвърчеше Пийчиз. Момичето наистина си струваше — русокосо, с изящни форми и страхотни гърди, а само при звука на гласа й кръвта на мъжете кипваше.

— Жестоко е — отговори Джино и това беше истината. Никога досега не бе посещавал заведение като клуб „Коприната“. Обстановката и атмосферата бяха внушителни, респектиращи. Стопроцентов шик. Ароматичният мирис на скъпи цигари и парфюми създаваше у него представата за живота. Какво страхотно удоволствие щеше да бъде за него да доведе Леонора тук. Да я видят всички! Направо щеше да им натрие носа на тези дами. Каква разлика! Красотата им беше постигната с пудра и мазила, а Леонора бе изваяна от природата.

— Скоро ще чуете изпълнението ми, момчета — изви тялото си в стола Пийчиз. — Ще ви доставя огромно удоволствие!

— То пък едно удоволствие — пошегува се Енцо.

— Неблагодарни, непослушни момчета — поглези се тя и нацупи устни. — Нали ще ме гледате като пея!

Енцо намигна и похотливо огледа гърдите й.

— Точно така, миличка, точно така!

— Хайде, момичета — махна с ръка Пийчиз на двете си приятелки. — Време е за работа. По-късно пак ще се видим с вас, момчета… Чака ни една изстудена бутилка от най-доброто шампанско. Знаете ли ко-о-олко е зажадняла малката Пийчиз!

Енцо се засмя и снизходително я изгледа, докато тя поклащаше бедра и въртеше задник към подиума.

— Празноглавка! — с нежност отбеляза той. — Всички те са такива. Лягай с тях, направи си кефа и ги зарежи, това е закон при мен!

На Джино му мина мисълта, че и неговият девиз някога беше точно такъв: Чукай и разкарвай! Но това беше преди Леонора да се появи в живота му.

Откъм дансинга се разнесоха барабанни звуци, за да призоват към внимание. Веднага след това в осветения кръг изскочи водещият на представлението. Разказа няколко тъпи вица, изпя с тих, прочувствен глас сладникава любовна песен и представи момичетата, които с маршова стъпка, една след друга, излязоха на дансинга.

— О-хо! — не се стърпя Алдо, при вида на изстрелващите се във въздуха крака в сребристи чорапи и изкусителните пухкави бои, които се увиваха предизвикателно около десет чифта специално подбрани, апетитни цици, той забрави Барбара.

Джино се размърда неловко на стола, членът му щеше да се пръсне в панталона. И ангел да беше, пак щеше да му стане при живота, който водеше.

После в светлинния кръг застана Пийчиз, облечена в изключителен тоалет — дългата до пода бляскава рокля прилепваше по тялото й като кожа. Изчака да затихнат възторжените аплодисменти и запя с писклив глас:

Искам да танцувам шими,

като сестричката си Кейт!

Мъжете я зяпаха като хипнотизирани и Джино веднага разбра защо всички я обожават. Такова изключително женско тяло беше мечтата на всеки мъжкар, пък и не само на него.

Енцо доволно подръпваше от хаванската си пура.

— Как е, а? — гордо попита той.

Алдо премлясна над събраните си пръсти.

— Муцка! Братовчеде, знаеш точно какви да намираш. Мисля…

Не успя да довърши изречението си. Внезапно сякаш таванът се срути върху тях и настъпи ад. Без никакво предупреждение в заведението нахълтаха няколко мъже с автомати и започнаха да стрелят. Куршумите свиреха и валяха отвсякъде, сякаш някой поливаше с маркуч рози.

Настъпи истински хаос. Паника обхвана всички, хората крещяха, някои се втурваха към изхода, но се препъваха в проснатите трупове на улучените.

Бърз като светкавица, Енцо скочи, преобърна масата и се прикри зад нея. Алдо бе улучен в ръката. Джино не беше засегнат — инстинктът му, изострен от опасностите на улицата, го запрати на пода в мига, когато изтрещя първият откос.

— Шибаняци! Скапани шибаняци! — крещеше Енцо. — Какво чакате? Стреляйте!

Неговите хора вече отговаряха на огъня. Двама обаче бяха мъртви, а за останалите трима беше невъзможно да се справят с нападателите, които започнаха да се изтеглят, щом видяха, че добре са свършили работата си.

Джино пълзешком измъкна Алдо и го прикри зад гърба си.

Енцо беше извадил пистолета си и стреляше напосоки от другата страна на масата. Хвърли един патлак към Джино.

— Разкажи им играта! — изкрещя той.

Над пукотевицата и стоновете се извиси женски писък:

— Мъжът ми! О, Господи! Мъжът ми… Лицето му… О, мили Боже!

Джино стисна ръкохватката на пистолета и се прицели към една от отстъпващите фигури. Никога досега не беше използвал оръжие, но Пинки Банана го беше научил как да го прави. Дръпна спусъка.

— Улучи го! — изгърмя след изстрела гласът на Енцо. — Попиля му червата на копелето!

Дъждът от куршуми секна, когато нападателите стигнаха вратата, отвориха я и избягаха навън. Вътре останаха само двама от тях — единият беше застрелян от Джино, а другият — ранен в крака — се опитваше да се измъкне.

Енцо не се поколеба. Вдигна револвера си и стреля в мъжа. Предсмъртен, пронизителен вик. И още един труп се свлече на пода.

— Хайде — тихо, с метален глас изкомандва Енцо, — да изчезваме оттук, преди да са довтасали ченгетата.

Едва сега Джино се изправи и се огледа. Предишното шикозно заведение се бе превърнало в касапница. Изпотрошени стъкла. Кръв. Трупове.

— Нищо не можеш да направиш за тях — каза рязко Енцо, сякаш прочел мислите му. — Помогни на Алдо! Хайде, размърдай се! Ще ви качим на влака… все някак ще издържи до Ню Йорк.

Джино прихвана Алдо, чиято рана обилно кървеше, но състоянието му не беше критично.

 

Енцо ги преведе до чакаща пред задния вход кола.

— Потегляй! — извика той на шофьора, който мигновено запали мотора, изчака тримата да се метнат в колата и потегли със свирещи гуми.

— Добре ли си, шефе?

— Не! И някой ще си плати за това. Как, по дяволите, успяха да минат покрай Биг Макс и Шоти?

— Със стрелба. Откоси. Аз изпълних това, което ми беше казал да правя — метнах се на колата и минах отзад. Нали така, шефе?

— Да, така — гласът на Енцо беше суров. — Тръгвай за гарата. Двамата трябва час по-скоро да изчезнат — после се обърна към Джино: — Държа се добре. Хареса ми. Много добър стрелец си.

Джино кимна. Не се опита да проговори. Страхуваше се, че ако отвори уста, свилият се на топка стомах щеше да изхвърли съдържанието си.

Пристигнаха на гарата за броени минути. Там Енцо почти ги изблъска вън от колата. Беше притеснен и му личеше. Върху главата му се бяха струпали неприятности и само хлапетата му липсваха — отвличаха вниманието му.

— Вкарай Алдо в тоалетната… там изчакайте тръгването на влака — Енцо свали сакото си и го подаде на Джино. — Наметни го с него — после здраво стисна ръката му. — Ще ти се обадя. Ще работим заедно. Ще вършим добра работа. Издържа изпита си тази вечер. Много ми хареса.

Джино успя да кимне. Изгледа отдалечаващата се с рев кола и чак тогава се окопити. Двамата с Алдо бяха сами пред гарата и снегът бавно затрупваше всичко наоколо.

— Не се чувствам добре — промърмори Алдо. — Да се върнем в хотела…

— Енцо е прав. Трябва да изчезнем от града. Колкото по-малко ни виждат тук, толкова по-добре.

— Трябва да ме види лекар — изхленчи Алдо.

— Хайде, хайде — поведе го в чакалнята на гарата. — Ще ти помогна, всичко ще мине…

— Я виж ти какъв шибан доктор стана изведнъж?

— Затваряй си плювалника! Хленчиш заради една драскотина. Ако куршумът е заседнал в ръката ти, нямаше изобщо да я движиш…

— Ама какъв шибан специалист си по огнестрелните рани, голям късметлия съм, че си с мен…

Успяха незабелязано да влязат в тоалетната на гарата. Там Джино съблече сакото и ризата на Алдо и с облекчение видя, че раната наистина не е опасна. Нямаше дупка, само повече кръв от дълбоката следа от преминалия куршум. Издърпа тоалетни кърпички от кутията и уви с тях ранената ръка.

— Това ще свърши работа, докато се приберем — каза той.

Алдо обаче се беше разкиснал:

— Трябва да отида в болница — повтаряше той мрачно. — Ако Барбара беше тук, щеше да се погрижи за това.

— Да, бе! Барбара щеше да те глътне на закуска заедно с шибаните си ташаци. Хайде, обличай си ризата и да се качваме на влака!

Алдо навлече изцапаната с кръв риза, после сакото на Енцо, което му беше голямо. Бръкна несъзнателно в джоба му и извади пачка банкноти.

— Фюуу! — подсвирна той от изненада. — Ега ти, колко мангизи!

Бяха две хиляди долара в употребявани стодоларови банкноти.

— Сигурно Енцо ги е забравил — предположи Джино. — Или ги е оставил за нас.

— Не! — в гласа на Джино звъннаха метални нотки. — Няма да ги пипаме! Ще му ги върнем. Прибери ги!

Той знаеше, че Енцо не е забравил парите. Беше ги оставил нарочно. Беше платил. Един човешки живот все пак струваше две хиляди долара, нали така?

 

Пристигнаха в Ню Йорк без произшествия. Джино веднага започна да обмисля какво да предприеме. Животът беше кратък. А току-що беше видял с очите си колко е кратък. Вестниците не закъсняха да му го припомнят:

Петнайсет души застреляни. Гангстерско клане в чикагски елитен клуб.

На косъм му се беше разминало да не увеличи бройката на закараните в чикагската морга с още един. А животът си течеше. Не беше чукал повече от година. Чакаше. Един скапан глупак, който чакаше да се ожени. А светът беше пълен с мръсни номера. Но Джино Сантейнджело нямаше никакво намерение да чака повече.

Отиде право при господин Пуласки. Старецът не беше добре. Бяха го нападнали и обрали на улицата, докато Джино отсъстваше от града. Крадците бяха отмъкнали златния му часовник, единствената ценна вещ, която притежаваше. И три жалки долара. А го бяха оставили с две счупени ребра и синини от ритници по цялото тяло.

— Кой го направи? — попита Джино. — Разпозна ли някого?

Господин Пуласки сгърчи лицето си в болезнена гримаса. Беше толкова стар и съсипан, че нямаше сили дори да създаде неприятности на тези мръсници.

Но Джино не можеше да ги остави ненаказани. Наведе се над стареца и го прониза с дивия си поглед.

— Кажи ми кой беше!

Пребитият стар човек тежко въздъхна.

— Животът ги прави такива… Момчетата не са виновни, не разбират… Иска ми се само да ми върнат часовника…

— Кои бяха!

— Морисън… приятелят му… Джейкъб, така мисля му викат… И двама други… Не ги познавам… — гласът му отпадна и той затвори очи. Беше на осемдесет и три и не харесваше промените, които настъпваха в света около него. Уважението между човеците го нямаше вече… А дали беше само това? Онзи ден някакво девойче го беше спряло на улицата и го беше поканило да тръгне с него… Толкова млада… дали имаше и четиринайсет… или петнайсет?… Изведнъж клепачите му трепнаха и той се отърси от унеса си. — Писмо ли искаш да ти напиша?

Никой не му отговори. Джино беше изхвърчал от стаята и сега крачеше решително по улицата. Към целта си. Дребни мръсни боклуци! Знаеше кои са. Тери Морисън и Джейкъб Коен. Махленски хлапета… я имаха, я нямаха четиринайсет, но кварталът беше пропищял от пакостите им. Щеше да ги бие едно по едно, докато изкара лайнените им душички през гърлото и им даде сериозен урок за живота… Щеше да прибере часовника на господин Пуласки и тогава да го помоли да напише писмото му.

Какъв ден само! Не му ли стигаха писъците и крясъците на Барбара Рикади, която като оса се нахвърли срещу него? И обвиненията й, че е виновен за раната на Алдо… И обидите, които му крещя цяла сутрин за лошото му въздействие върху него… Че ако не бил той, на Алдо и през ум нямало да му мине да се забърква в незаконни начинания. А през цялото време Алдо се криеше зад гърба й, хилеше се насреща му и гримасничеше. Езикът на Барбара шибаше като камшик, но все пак не успя да ги кастрира и двамата.

Джино се отправи към дома на Коен. Кооперация с квартири под наем, без асансьор, съседна на дома на семейство Като. Това го подсети за приятеля му. Не го беше виждал повече от половин година. Като, както и при Пинки Банана, не одобри начина му на живот и пътищата на двамата се разделиха. Не го упрекваше. Щом Като искаше да си пропилява живота в лайната, това си беше лично негово решение. Джино му бе предложил шанс да се измъкне, но шибаният глупак беше отказал. Забавното в тая история беше, че Като мислеше него, Джино, за шибан глупак! Да се спукаш от смях!

На почукването му отвори слаба, разтревожена жена.

— Какво искаш? — враждебно попита тя.

— Търся Джейкъб.

В очите й трепна тревога.

— На училище е.

— Как не! — той я бутна, мина покрай нея и влезе в стая, натъпкана с вещи и хора.

На пода, покрит с разпилян боклук, пълзеше бебе. В едно изкормено канапе спеше Джейкъб. Джино с ритник го събуди.

— Какво, по дяволите… — размърда се Джейкъб и втрещен го погледна.

— Искам да поговорим — каза Джино. — Да минем отзад!

Джейкъб хвърли уплашен поглед към майка си. Но тя извърна очи. Не беше толкова глупава, за да се намеси. И синът й беше точно като бащата — създаваше само проблеми и неприятности.

Джейкъб реши да си придаде важност и грубо попита:

— Защо мислиш, че аз искам да говоря с теб?

Джино го изгледа мрачно с присвити очи и отсече още по-студено и сурово:

— Защото така казах, боклук! Размърдай се!

 

Час по-късно Джино отново застана до леглото на господин Пуласки.

— Вземи, старче — подаде му часовника.

Съсухрената старческа ръка, покрита с кафеникави петна, нежно стисна скъпата вещ.

— Ти си добро момче, Джино — с отпаднал глас произнесе той, — момче, което разбира нещата…

Да, господин Пуласки беше прав. Джино разбираше нещата. Само че разказът на Джейкъб Коен за случилото се различаваше от този на стареца. Момчето се закле, че дъртакът си го размахвал пред дванайсетгодишната му сестра от няколко месеца насам.

— Ама тя не му обърнала внимание, нали разбираш, помислила, че дъртофелникът е изкукуригал, но миналата седмица посред бял ден — кълна ти се — той се промъкнал зад нея, извадил си го и оплескал роклята й… единствената й рокля. Дъртият пикалник, трябваше да му го върнем, нали така!

В първия момент Джино не повярва на ушите си. Но после провери разказа на Джейкъб и той се оказа верен. Освен това се оказа, че Джино е единственият в квартала, който не знае, че господин Пуласки е един стар мръсник.

След разкритията не беше справедливо да бие Джейкъб и приятелите му. Вместо това изля гнева и изненадата си в крясъци и им заповяда да му дадат часовника.

— Ще ти пиша ли писмо? — тихо попита господин Пуласки.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — загрижено попита Джино. — Ще бъде дълго писмо, старче. Много дълго. Искам да изпратя да я доведат. Ще се женим. Искам писмото да бъде най-доброто. Ще успееш ли, старче?

— Разбира се, Джино — сериозно отговори господин Пуласки. — Ще напиша най-романтичното писмо, което ти и аз сме писали някога.

Защо да не бъде? Имаше ли някъде записано черно на бяло, че един дърт извратеняк не може да напише едно шибано, дяволски романтично, любовно писмо!?

 

Кери, 1928

Уайтджак не беше конкретен човек. Имаше лошия навик да не отговаря, когато го питаш нещо. Вместо това провлачваше едно жално: „Маа-а-йната му!“, като че ли това обясняваше всичко.

Естествено, Кери не можеше да му сърди за това. Просто на този свят имаше само него. Беше нейният мъж. И заедно с това очакваше тя да заработи отново, без дори да я попита дали е съгласна. Напълно в негов стил. Откакто напуснаха дома на Мадам Мей щедро беше плащал за всичко, което тя и Люсил си бяха купували. Щедро и без възражения.

Но сега изглежда парите се бяха свършили. И беше справедливо, разбира се, тя и Люсил да започнат да печелят пари по единствения начин, който знаеха. Просто обстоятелствата го диктуваха, а не някакви предварителни сметки, нали така?

Уайтджак не промени отношението си към нея. Даряваше я с любов всеки път, когато имаше настроение… Но сега с Кери нещата станаха по-различни. Никак не й беше приятно, когато такова настроение го налегнеше точно когато тя беше свършила с поредния клиент. Не че не се стараеше, полагаше усилия да стене и да въздиша — знаеше, че това му харесва — преструваше се, че изживява върховно удоволствие, но истината беше друга. Беше скапана от умора, между краката си усещаше тъпа, пареща болка, гърбът също я наболяваше… И единственото нещо, за което мечтаеше, беше да се завие презглава и да заспи.

— к’во става с тебе, жено? — грубо я попита един ден той. — Беше най-апетитното и сладко парче, което съм имал, а сега получавам само студен задник.

— Просто съм изтощена — отговори тя. — Работя много повече и много по-различно отколкото при Мадам Мей… срещу по-малко пари… Мислех, че ще се настаним някъде и ще имаме свое собствено заведение…

— Преди да го направим, трябва да съберем много, много мангизи. Не е моя вината, че тая кучка Мей изтегли всичко от банковата ни сметка, преди да си взема дела.

— Не знаех, че е направила това! — възкликна Кери.

Уайтджак великодушно продължи:

— Е, виждаш, жено, че не ви притеснявам с моите проблеми, а вие двете доста ме притеснявате с вашите — стана от леглото и се протегна. — Хайде да се поразходим малко!

Тя въздъхна едва чуто. Толкова й се искаше да излезе, да се махне за малко от наетото тясно жилище, да подиша чист въздух, но просто не можеше да си го позволи. Очакваше клиент, редовен клиент, когото не можеше да върне.

— Аз няма да мога! Но ти излез.

— Ще изляза, разбира се, че ще изляза! И дори ще намеря някое подходящо момиче — да ви помага — взе сякаш между другото двайсетте долара, които последният клиент на Кери бе оставил на масата. — Какво ще кажеш, а? Една платинено руса мацка. Представяш ли си я сред вас двете, а? Трите ще бъдете страхотна комбина, неповторимо шоу и май наистина ще натрупаме големи пари.

— Шоу ли? — Кери не разбра за какво говори той.

— Шоу, захарче, шоу! Три котенца като вас да се галят и смучат една друга… да си играят… Знаеш, нещо подобно на онова, което си правила там, на острова…

Кери се смръзна.

— Не!

Той не се разгневи. Но гласът му, неговият обичайно ленив и приятелски глас, я шибна като с камшик:

— Ти си проститутка, жено! При тебе няма „не“!

Той се облече и излезе, без повече да й каже дума. Тя също мълчаливо го гледаше. После се хвърли в леглото и плака, докато очите й пресъхнаха.

Не чу, че Люсил е влязла при нея в стаята. Усети присъствието й едва когато мъничката й ръка утешително потупа рамото й и започна да я гали по гърба.

— Ти си мислеше, че той е принцът от приказките, нали, миличка? — попита я съчувствено Люсил. — Той е нашият сводник, мила, а ние сме неговите проститутки. Всички сме заедно в кюпа. Така че няма нужда да страдаш. Знам, че ти се плаче, но я си помисли какво ми е на мен.

Кери седна в леглото и загледа настойчиво Люсил.

— Не разбираш — започна тя с накъсан глас. — Ти винаги си живяла така. Аз можех да имам друг живот, но собственият ми вуйчо ме изнасили, заключи ме и започна да ме продава. Изпращаше при мен мъжете един след друг, докато родната ми баба седеше в съседната стая и събираше парите. Нямах още тринайсет. И оттогава… все същото…

Люсил премигна срещу нея, за да сдържи сълзите си.

— Кери, бях на шест години, когато вкъщи разбраха, че ще си остана джудже. Тогава баща ми ме продаде на една пътуваща група циркаджии, която минаваше през града ни. Всички те бяха наркомани. Докато станах на единайсет, задоволявах капризите на всеки загубеняк от трупата. Уайтджак ме откри, когато станах на шестнайсет. И ме спаси… Да, това наистина беше спасение за мен. Той ме измъкна от онова дяволско котило, беше мил с мен, събуди желанието ми да живея… Заведе ме при Мадам Мей — истински рай, ако го сравниш с това, на което бях свикнала.

Кери слушаше напрегнато, постепенно собствените й проблеми някак започнаха да изчезват.

— Тези последни няколко месеца с теб и Уайтджак са най-прекрасното време в целия ми скапан живот — продължи Люсил. — И двамата се отнасяхте с мен като с нормално човешко същество, а не като всички онези ненормалници, които се гавреха и ме съсипваха, защото съм джудже. Бих направила всичко за Уайтджак. Той е добър човек. И ти, миличка, трябва да мислиш така. Уайтджак постъпва добре и с двете ни.

Кери мълчаливо кимна в знак на съгласие. Такъв беше.

— Защо тогава плачеш? — попита дребосъчето. — Щото си проститутка? Това ли е нещастие? И аз съм проститутка, но изобщо не се притеснявам. Уайтджак е сводник и си върши работата. Не бива да му пречим. Хайде, скъпа, избърши сълзите си и да се връщаме на работа.

Кери стана от леглото и застана пред огледалото. Видът й беше ужасен — очите й бяха подути, гримът размазан от сълзите и засъхнал по бузите. Но се почувства по-добре. Люсил беше права. Какво толкова? Да, продаваше тялото си. Професия като всяка друга!

— Браво на теб! — забеляза състоянието й Люсил. — Хайде, бързо се разкраси, че ни чака работа… и едно птиченце ми пошушна, че симпатягата, който чака отвън, не си пада по дребосъците. Виждаш ли! С каква лекота казвам дребосъче. Да има нещо лошо в това? Не, нали. Тогава спокойно можеш да кажеш и проститутка — същото е.

Кери започна да се усмихва.

— Благодаря ти — каза нежно тя.

Люсил сви рамене.

— За нищо.

Кери се зае да заличи следите от сълзите по лицето си. Нали беше напуснала Мадам Мей, за да използва възможността сама да управлява живота си. Поне малко! Какво, по дяволите, беше очаквала? Уайтджак да работи за нея и да се ожени за нея? Биваше си ги тия фантазии! Добре де, беше се влюбила в Уайтджак, не се чукаше, а правеше любов с него… Беше й харесало, първото нещо, което харесваше. И за тези хубави няколко месеца беше забравила всичките си амбиции. Уайтджак беше прав. Трябваха им пари, за да си купят собствен публичен дом. Щом всички те се нуждаеха от това, значи всички трябваше да работят, за да постигнат целта си.

В края на краищата Уайтджак беше шефът.

Естествено Кери нямаше да му каже нито дума повече. Сега разбираше, че понякога сигурно му е писвало от постоянните й оплаквания. Сега, когато взе решението, че отново са в бизнеса, нещата щяха да бъдат различни.

Приключи с клиента бързо, но професионално. Изпрати го да си върви с целувки и обещание за следващи приятни часове.

— Пак заповядай. Идвай, когато искаш и няма да съжаляваш!

— Ще дойда скоро! — той беше възторжен и възхитен. Хукна окрилен към дома си, към жена си и трите си деца.

Кери се изми, среса косата си, която беше поизрасла и отново тежко падаше около лицето й. Взе цигара с марихуана от малката кутийка, която Уайтджак криеше под дюшека. Запали я и дълбоко вдъхна. Това я отпусна. Почувства блаженство.

Сложи на грамофона любимата плоча на Беси Смит и се излегна на леглото.

Скоро потъна в сън и не разбра, че Уайтджак не се е прибрал, докато не се събуди на другата сутрин в девет.

 

Джино, 1928

Джино се почувства окрилен, когато писмото до Леонора беше написано и изпратено по пощата. Беше чакал толкова дълго и сега, най-после, можеше да си отдъхне.

Господин Пуласки се справи блестящо. Написа такова романтично и излиятелно писмо, че Джино изпадна в затруднение как да се подпише под него. Е, надяваше се, че Леонора очаква от него да говори по този начин. Не искаше да я разочарова.

Представи си лицето й, когато чете писмото… Нейното лице… толкова невинно и изящно.

Едновременно с писмото до Леонора бе изпратил и писмо до нейния баща. Една вежлива официална молба, с която искаше ръката на дъщерята. Всичко бе коректно и открито. Ако нещата се развиеха според плана, той скоро щеше да вземе влака за Сан Франциско. След няколко седмици Леонора щеше да стане негова жена.

Междувременно обаче трябваше да се занимава с бизнеса, който искаше своето. Бонати удържа обещанието си и влезе във връзка с него. Никакво протакане. Офертата се състоеше в доставка на законно произведен алкохол за една компания в Трентън, Ню Джърси. Само да се осигури транспортът. Самият Бонати го каза на Джино по телефона.

— Засега е това, а по-нататък очаквай редовни доставки. Иди с твой камион и се свържи с главния надзирател в завода. Той е в течение на операцията и отговаря за товаренето. Никакви пари на ръка. Когато реализираш сделката, задръж моя дял при теб. Аз ще дойда да си го получа в края на месеца.

— Ей, ама ти ми имаш доверие, а? — пошегува се Джино.

— Да — гласът на Енцо не беше весел. — Мисля, че държиш на топките си. И ти се иска да ги усещаш между краката си!

Джино се засмя.

— Да не забравя — някак небрежно подхвърли той. — Когато дойдеш да си вземеш мангизите, ще ти дам и двата бона, които забрави в джоба на сакото си… А, да, дадох и сакото ти — да го изчистят и изгладят.

— Парите са твои!

— За какво?

— Стига празни приказки, Джино. Знаеш за какво.

— Виж, Енцо, не че не го оценявам. Но нещата между нас трябва да са ясни и точни. Не искам да работя за теб. С теб — да. Но не за теб. Разбираш какво искам да ти кажа, нали?

Известно време по линията от Чикаго се чуваше само заплашително пращене. После гласът на Енцо надделя шума:

— Как е Алдо? И той ли не иска да вземе парите?

— За това ще трябва да питаш него. Той свърши страхотна работа. Свърза се с теб, доведе ме при теб. Ето, партньори сме… Но трябва да изясним партньорството си. Аз не съм наемен работник. Нали разбираш?

Енцо великодушно се разсмя.

— Бях чувал, че си гореща глава… Даа, май са били прави. О’кей, разбрахме се. Ще си взема и двата бона, щом така искаш.

Недалеч от Сто и десета улица Джино и Алдо бяха наели помещение, в което складираха касите с алкохол, които предстояха да бъдат разпратени, и държаха два камиона и един раздрънкан стар „Форд“. Върху камионите се кипреше надпис:

 

ДИНУНЦИО — Транспорт и съхранение на склад

 

И понякога фирмата наистина извършваше такава дейност. Но това, естествено, беше фасадата, зад която щяха да се занимават с истинския бизнес — да превозват незаконно алкохол.

Старият раздрънкан „Форд“ на външен вид изглеждаше истинска бричка, която всеки миг щеше да се разпадне на съставните си части, но под капака имаше двигател, достоен за нов-новеничък „Ролс-Ройс“. Джино сам го беше монтирал. Извърши го много старателно и с много любов. Беше истински магьосник, когато трябваше да се модернизират стари коли.

На двайсет и една години си беше извоювал място в живота. Нямаше от какво да се оплаче. Разбира се, още не участваше непосредствено в голямата игра. Не можеше да дели мегдан с Лучано, но вървеше по неговия път. И никой не можеше да го спре — това беше сигурно.

Реши сам да кара камиона за Трентън. По пътя все по-често пратките бяха нападани и ограбвани. Не можеше да позволи сделката да се прецака — щеше от първия път да загуби авторитета си пред Бонати, да не говорим за ташаците.

Пинки седна зад волана на другия камион, а Алдо пое Форда. Всички бяха въоръжени и нащрек в очакване на неприятности. Но нищо такова не се случи. Пристигнаха без инциденти. Едно нормално пътуване.

След като стоката бе доставена и разтоварена на благодарните клиенти, Джино, Пинки Банана и Алдо се отбиха в „Дебелия Лари“ да отпразнуват успешната сделка. Заведението се бе превърнало в модерен локал — тук вече се навъртаха дами от висшето общество с придружители, идваха от къщите си на Парк авеню и влизаха с горда походка и полюляващи се задници.

— Тая вечер тук май е доста претъпкано! — възкликна Пинки Банана. Зае се да откъсне забелена кожица до нокътя на едната си ръка, докато с другата щракна с пръсти да ги настанят.

Една ниска червенокоса сервитьорка ги отведе до маса в дъното на помещението.

— Е, не е чак толкова зле. Къде е Лари? — попита Пинки Банана заядливо и здраво стисна връзките на кокетната й престилчица, за да не може да избяга.

— Извинете, сър — бързо каза тя, — но господин Лари тази вечер не е тук.

— Оу, господин Лари значи! — претенциозно провлачи Пинки. — Познавам господин шибания Лари, откакто беше чекиджийчето Фасто!

— Мирувай, Пинки — с мек тон каза Джино. — Да пием по едно и да се махаме.

Отпуснатата долна бърна на Пинки нервно потръпна.

— Мирувам, Джино. Не се безпокой, Джино. Ще се оправя. Но никой не може да си позволи да ме натика в дъното на тоя пикалник.

Сервитьорката не на шега се изплаши. Беше отскоро тук и не познаваше Пинки Банана, но знаеше много добре кога става опасно.

— Ако ме пуснете, ще извикам управителя да се разберете — предложи тя с треперещ глас.

— Не-е! — изгърмя кавгаджийски Пинки. — Не ми трябва шибания управител. По-добре е да ти кажа кой съм аз. Аз съм господин Касари и ще седна ей на оная маса — и той посочи една още незаета маса в средата на салона, точно до малкия дансинг. — Размърдай се, кукло! — тупна я силно по задника.

Тя го изгледа възмутено, но бързо сведе очи, решила, че работата й е по-важна от доказването пред някакъв клиент. Отведе тримата през гъсто наредените маси до тази, която Пинки бе посочил. Върху покривката имаше табелка, че е запазена. Е, да му мисли управителят, това беше негов проблем.

Настаниха се и поръчаха за пиене. Джино пръв заговори:

— Ти си едно шумно и невъздържано копеле, Пинки, знаеш ли?

Пинки самодоволно се изкикоти и гласът му отново гръмна:

— Как иначе? Знам. И к’во от това, майната му?

Джино сви рамене.

— Един ден ще ти навлече куп неприятности.

— Е, и? Тогава ще му мисля. Но аз мога да се оправя с всичко.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, знам!

Джино кимна, но не беше убеден. Глождеше го лошо предчувствие за Пинки Банана. Не можеше да се отърси от мисълта, че той е убивал за пари.

Сервитьорката им донесе поръчката. С нея дойде и Дебелия Лари. И той като заведението беше променен. Къде беше изчезнал предишният добродушен, вечно мърляв шишко, който продаваше само млечни шейкове? Пак си беше дебел, но телесата му бяха натъпкани в неудобен официален костюм, косата старателно пригладена с брилянтин, а по бузите му се стичаше пот. Протегна дебелите си ръце към тях с добре изиграно отчаяние:

— Пинки, момчето ми. Да ме съсипеш ли искаш?

Пинки Банана шумно се изсекна, избърса с ръка носа си и намигна на Джино и Алдо.

— Е, само имайте търпение, момчета… тепърва започва тъжната история.

— Не знаех, че ще дойдете тази вечер — опита се да ги омилостиви Дебелия Лари. — Ако знаех, разбира се щях да запазя най-хубавата маса. Но нямаше как да знам, виждате, че заведението е препълнено и масата е обещана на една дама, истинска дама, която от две седмици ни е редовен посетител. Това е нейната маса.

— Лайнени дрънканици — Пинки се прозя.

— Е, хайде, момчета — изпъшка многострадално Дебелия Дари, — трябва да се преместите.

Очите на Пинки Банана внезапно станаха студени и замръзнаха като бучки лед.

— Да се преместим ли, Фасто? Добре ли го чух?

Дебелия Лари видимо побеля. Плащаше достатъчно на едни бандюги да не закачат заведението му, а сега трябваше да се оправя и с местните гангстерчета.

Пинки Банана вече беше готов да нападне.

Наложи се Джино да се намеси. Нямаше никакво желание да става скандал.

— Тази ли е твоята дама от висшето общество? — той посочи високата жена с наметка от лисичи кожи, която стоеше до вратата и се оглеждаше. Придружаваше я млад мъж, който явно изглеждаше много притеснен.

Лицето на Дебелия Лари лъщеше от пот.

— Ъхъ.

— Тогава я покани. И онзи симпатяга, дето е с нея. Да заповядат при нас. Ние не възразяваме, нали, момчета? — намигна на Пинки Банана. — Малко образование от висша класа ще ни се отрази добре, така мисля.

Дебелия Лари кимна. Не беше най-добрият изход от затруднението, но повече от това не можеше да се направи. Какво да каже на госпожа Дюк? „О, извинете, госпожо Дюк, мадам, на вашата маса са се настанили трима нехранимайковци, които отказват да я освободят, така че, надявам се да нямате нищо против и да седнете при тях тази вечер?“ Госпожа Дюк щеше да е възхитена. От две седмици насам тя идваше всяка вечер. Истинска дама, облечена винаги в красиви дрехи, пиеше само шампанско. Всяка вечер с различен младок. Всяка вечер едно и също. Пристигане десет минути преди шоуто и тръгване десет минути след него. Дебелият Лари изобщо не се питаше с какво могат да я впечатлят изпълненията на шестте момичета с пискливите си гласчета, размахващи високо крака и най-тъпите вицове от тази страна на Ийст Ривър, които разказваше некадърният комедиант. Щом идваше, явно се забавляваше… О-хо! Май ще се наложи да си каже сбогом с госпожа Дюк. Жалко, разбира се, но беше за предпочитане пред куршум, който да пробие търбуха му някоя нощ. Каквото и да се опиташе да измисли, номерът нямаше да мине пред Пинки Банана. Единственото решение беше да свири по гайдата му.

Дебелия Лари тръгна към нея.

Тя го посрещна с лукаво вдигнати вежди.

— Някакъв проблем ли има тази вечер, Лари?

Страхотно му харесваше как произнася това „Лари“. Нямаше грешка тая жена! Истинска класа.

— Малка грешка с резервациите, госпожо Дюк. Нали виждате, препълнено е. Глупавата сервитьорка е отскоро, не е разбрала, че това е вашата маса.

— Не можеш ли да ги настаниш на друга маса? — тя като че ли се забавляваше от очевидното смущение на Дебелия Лари.

— Всичко е заето, госпожо Дюк — той извади носна кърпа от горното джобче на сакото си и избърса потното си лице.

Казваше истината. Заведението беше претъпкано.

— Това да не би да означава, че няма къде да седна? — от благосклонен гласът й стана леден.

— О, не… не… — започна да каканиже Дебелия Лари. — Моля, ако нямате нищо против… да споделите вашата маса с…

— Май нямам никакъв избор — тя бързо мина покрай Лари и тръгна към нейната маса. Младият й придружител мигновено я последва.

— Клемънтайн… мислиш ли… — нервно заговори на гърба й той. — Защо не отидем в някое друго заведение?

Джино, Пинки Банана и Алдо наблюдаваха сцената. Когато тя тръгна към тях, те се спогледаха с удивление. Всички бяха очаквали да откаже, да се врътне и да си излезе.

— Да не беше си отварял голямата уста, бе! — изсъска Алдо към Джино. — к’во ще й кажем сега?

— Да не мислиш, че ще си направи труда да разговаря с нас? — промърмори Джино. — Все пак, внимавай какви ще ги плещиш.

— Ей, педераст скапан! — възмути се Пинки. — Няма да внимавам какво говоря заради някаква смотана нафукана мадама.

— Добър вечер, джентълмени — тя вече стоеше до масата и ги оглеждаше със студените си зелени очи. — Току-що научих, че тази вечер ще сме на една маса. Не бихте ли се посместили малко… както виждам, ще ни е необходим още един стол.

И тримата джентълмени я зяпаха втрещени. Тя се обърна към кавалера си и мило продължи:

— Много любезно от тяхна страна, нали, Хенри?

Вратът на Хенри над яката на ризата му беше целият в грозни пъпки, които сега почервеняха.

— Да, Клемънтайн — измърмори той.

Внезапно Пинки Банана скочи на крака и щракна с пръсти към сервитьорката.

— Бързо един стол! — викна той и едновременно сръга Алдо. — Хайде бе, размърдай се!

Алдо с мъка удържа една цветиста псувня. Лакътят на Пинки бе попаднал точно в раната на ръката му. Цели шестнайсет шева бяха необходими, за да я съберат и не искаше дори да си представи как тя се отваря отново и започва да кърви.

Госпожа Клемънтайн Дюк се усмихна на Пинки Банана и протегна ръката си. Очите му сякаш се залепиха върху великолепния диамантен пръстен, който проблесна в сумрака.

— Аз съм Клементайн Дюк — представи се тя със сипкавия, твърд английски на първите заселници в Америка. — А това е Хенри Муфлин Джуниър — и стисна здраво ръката на Пинки.

— Господин Касари — успя да издудне в отговор Пинки Банана.

— Оу, господин Касари. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

После протегна ръка към Алдо.

— Алдо Динунцио — едва чуто измънка той.

— Поласкана съм.

След това погледна Джино право в очите. Той пресрещна погледа й и го задържа. От сблъсъка на очите им сякаш звънна нещо особено, доловено само от двамата и нечуто за останалите.

— Джино Сантейнджело — уверено се представи той.

— Хубаво име.

Очите им останаха приковани за миг повече, отколкото при обикновено запознанство.

Госпожа Дюк първа отклони очи и насочи погледа си към Хенри.

— Поръчай шампанско, скъпи. Ще останеш възхитен от мястото. То е неописуемо… долнопробно.

Джино внимателно я огледа. Не знаеше коя е и какво притежава, но това, което виждаше пред себе си си заслужаваше.

Беше около трийсетгодишна, но изглеждаше прекрасно за възрастта си. Големите зелени очи гледаха открито, оградени от дълги, гъсти мигли. Леките сенки под тях засилваха тяхната изразителност. Носът беше изящен, може би беше малко по-дълъг, което правеше лицето й дръзко. Тази комбинация на съвършенство и дързост засилваше еротичното й въздействие. Устните й бяха тънки, с отпуснати ъгълчета.

Косата й беше смолисточерна, оформена в модерна прическа — късо подстригана, права, с леко завити краища. Скъпата бяла сатенена рокля очертаваше слабо и стегнато тяло. Очите на Джино се задържаха върху зърната на гърдите й, които прозираха през ефирната материя.

Тя улови погледа му и се подсмихна. Наслаждаваше се на горещата възбуда, която изпита. Тръпката от приключението в този долнопробен вертеп. Тръпката, която през последните две седмици се засилваше, защото знаеше, още от първия път, когато дойде в „Дебелия Лари“, че тук ще открие нещо ново, някой, който да пробуди у нея отново сексуалните й желания.

Джино Сантейнджело. Какво необикновено име. И притежателят му изглеждаше многообещаващ. Малко нисък, но това нямаше значение в леглото. Беше опипала пръстите му — дълги и силни, сигурен знак, че и малкият палавник между краката му не е за пренебрегване. Хареса очите му — черни, с безкомпромисния тежък поглед на зрял мъж. Хареса косата му — гъста и черна, с единствения недостатък тази мазнина, с която я бе прилизал, но това лесно можеше да се премахне с едно измиване. Хареса лицето му — масивния нос и плътните чувствени устни, които сега бяха чаровно усмихнати. Хареса дори белега на бузата му — правеше лицето му типично, характерно…

— Клемънтайн — Хенри Муфлин Джуниър настойчиво се опитваше да чукне за наздравица чашата си с шампанско с нейната.

Тя уважи жеста му, но веднага леко се извърна към Джино. О, Господи! Чудото беше станало! Тя беше готова, истински готова.

— Дебелия Лари ни каза, че идвате тук всяка вечер — изтърси изневиделица Пинки Банана. Повече от три минути си беше блъскал главата как да подхване разговор с тази високопоставена дама, чиято външност направо ги срина.

Клемънтайн кимна.

— Да — кратко му отговори. Не й харесваше. Не само външността му — беше твърде висок за нейния вкус и му личеше, че е бандит. Излъчваше подлост и коварна хитрост.

— Не е лошо тук — продължи опитите Пинки, — стига да не те мързи да дойдеш от центъра. Ние често обикаляме из центъра. Ама разбира се! Мятаме се в спортната си кола и полетяваме натам.

Алдо едва не се задави. Каква ти спортна кола?

— А вие? — попита Клемънтайн и задържа погледа си върху Джино. — Ходите ли понякога из центъра?

Джино сви рамене. Беше объркан. Не искаше да мисли за друга жена освен Леонора. Но точно тази за броени минути го беше надървила. И още по-точно — зърната на гърдите й, които сякаш дяволито се подхилваха под носа му. Може и да беше объркан, но знаеше, че никога няма да позволи на Леонора да облече такава рокля. Не и тя! Никога.

— Не. По-често съм тук, наоколо. Но Ню Йорк е моят град.

— Убедена съм — нежно го поощри тя.

— И мой също — побърза да се намеси Пинки Банана. — Най-хубавият ши… най-хубавият град — смота неловко той и хвърли поглед към Алдо, който едва сдържаше смеха си.

— С какво се занимавате? — очите на Клементайн не се откъсваха от Джино.

— Каквато работа пожелаете, и я свършвам — отвърна вместо него наперено Пинки. Не му се искаше да изпуска инициативата. — Няма работа, с която да не мога да се оправя.

— О, така ли? — тя погледна към него и очите й леко се присвиха, все едно че гледаше настъпено кучешко лайно на тротоара. — А вие? — отново се обърна към Джино. — С какво се занимавате?

Искаше му се тя да не го гледа така. Знаеше добре какво иска, но се чувстваше, сякаш е изложен за продан.

Реши да я постави на място.

— Занимавам се с превоз на товари с кораби — каза той. — След няколко седмици отивам до Сан Франциско да натоваря няколко кораба на бащата на моята годеница. Уговорено е, докато съм там, да се оженим.

Ако това не я спреше, нищо друго нямаше да може.

Пинки Банана вдигна изненадан вежди.

— Какви корабни превози? Не зна…

Джино го срита под масата.

— Хм — Клемънтайн изглежда се замисли. — Моят съпруг се интересува от бизнеса с корабни превози. Може би няма да е лошо да се срещнете с него.

Джино не повярва на пуснатата въдица.

Хенри Муфлин Джуниър слушаше размяната на реплики. И двамата лъжеха. Той беше поканил Клемънтайн Дюк да излязат заедно, защото тя беше най-желаната, най-привлекателната жена на света. Изобщо не му бе минало през ума, че голямото приключение ще свърши в тази евтина кръчма, където Клемънтайн изяжда с очи това нищожество, едно нищо и никакво гангстерче. Не беше честно да се държи така.

— Клемънтайн, скъпа — каза бързо той, — защо не отидем другаде? Знам едно фантастично място…

— Млъкни, Хенри!

Той се сконфузи, пъпките по врата му направо загоряха.

Клемънтайн започна да рови в чантата си.

— Ей сега, само минутка… Аха! Ето — тя извади една красиво напечатана визитна картичка и я подаде на Джино. — Ето, вземете. Ако проявявате интерес към съвместен бизнес с моя съпруг, само ми се обадете и ще го обсъдим. Приемните ми часове са между единайсет и дванайсет, почти всеки ден — усмихна се. — Когато се върнете от Сан Франциско… Преди да заминете за там.

Пинки зяпна и си остана така, с отворена уста. Разгонена кучка! Какво я гъделичкаше, та така му се слагаше! И този чекиджия Джино! Да изпуска такова парче, когато му е кацнало право на оная работа. Жените се лепяха по него!

Джино взе картичката и я прибра в джоба си. В сравнение с Леонора тая жена изглеждаше толкова опитна, че да я обърне щеше да бъде истинско изживяване. Нее, по дяволите! Някаква си високопоставена курва пристигнала при простолюдието да си хване някого, за да прекара нощта!

Тя се изправи.

— Ще ми се обадите, нали? — отново задържа погледа си върху него. Облиза тънките си устни и прелъстително се усмихна на Пинки и Алдо. — Благодаря ви, джентълмени, че ни приехте на вашата маса. Беше истинско удоволствие да се запозная с вас.

Хенри Муфлин Джуниър се изправи рязко, при което бутна масата и едва не разля чашите.

— По-полека, колежанче — настръхна Пинки Банана.

— Из-звинете — заекна Хенри, още по-сконфузен. — Клемънтайн, т-трябва да платя сметката.

— Лесна работа — обади се Джино. — Шампанското е от мен.

Госпожа Клемънтайн Дюк си тръгна, без дори да благодари.

Джино не изпита разочарование. Не беше очаквал, че ще го направи.

Пред вратата Дебелия Лари й прегради пътя.

— Госпожо Дюк, напускате преди шоуто? Такова нещо не се е случвало досега! — дебелите му бузи се тресяха от желание да й угоди. — Ако ония нехранимайковци са ви оскърбили…

— Напротив, Лари. Прекарах чудесно. А твоите приятелчета бяха очарователни.

— Айде бе?! Те? — челюстта на Дебелия Лари едва не се откачи от изумление.

— Бъди спокоен, те наистина бяха очарователни.

— Тая ме разби! — извика възбудено Пинки Банана, който се беше изправил и гледаше след отдалечаващата се госпожа Дюк. — Голяма работа е, а? Супер! Като гърмящ пистолет! Видяхте ли как й шаваха очите, сякаш с тях те изстисква в леглото, а?

— Ама куршумчетата не бяха в твоята посока — засмя се Алдо. — Джино Овена й беше на мушката!

Пинки сърдито се начумери. Той наистина не разбираше защо жените предпочитат Джино пред него. Синди толкова пъти го беше уверявала, че ебач като него няма съперник.

— Джино Овена чекиджията! — и се изплю с отвращение. — Вече сигурно е забравил какво означава едно хубаво, сочно парче… Овен чекиджия!

Този път Джино не на шега се ядоса.

— Затваряй си плювалника, шибаняк скапан! — предупреди той.

— На мен ли говориш! — изрепчи се Пинки Банана.

— Хайде, хайде — намеси се Алдо. — Спрете да се дърлите и да вдигате шум с тъпотиите си, нека погледаме шоуто. Не ми се случва всяка вечер да се откача от Барбара.

 

Коста Зенокоти седеше в кабинета на баща си в Сан Франциско и гледаше през прозореца. Зад гърба му Франклин продължаваше монотонно да говори. Лекция, която щеше да продължи поне още десет минути. Коста беше изключил. Беше чул единствено ключовите думи: уважение, любов, амбиция, лоялност. Любимите думи на приемния му баща, които той обичаше да му набива в главата. Но това не го безпокоеше. Разбираше баща си. Знаеше, че всяка дума, отправена към него, е породена от истинска любов и загриженост.

Франклин Зенокоти наистина нямаше за какво да се тревожи по отношение на Коста. Момчето беше силно привързано към осиновителите си. Обичаше ги като истински родители. Уважаваше ги. Беше амбициозен и изключително лоялен. Всъщност именно лоялността бе причината да седи сега в кабинета на баща си. Лоялността към Джино.

Коста беше помолил и беше получил разрешение да замине за Ню Йорк. Не беше лесно, но все пак беше успял и след два часа щеше да се качи във влака. Сега слушаше последните наставления как да се държи в големия град. Не че щеше да се развилнее там. Нещата бяха така уредени, че по време на двуседмичния си престой да бъде при сестрата на Франклин и съпруга й. След тази ваканция се връщаше в Сан Франциско. Пътят му бе предначертан — първо колеж, после юридически факултет и накрая работа като младши адвокат във фирмата на баща му.

Плановете за бъдещето му бяха прецизно обмислени. Но Коста не мислеше, че всичко трябва да се развие точно така. Както родителите му желаеха определени неща за него, така и той желаеше някои определени неща за себе си. И най-вече достойно да отговори на доверието, което му гласуваха. Доколкото може. Особено след всичко, което Леонора им бе причинила. Майка им още беше като зашеметена от срама и позора.

Леонора. Колко двулична е била! Да води за носа приятеля му Джино. Да получава писмата му, да ги чете пред приятелките си, за да смеят и забавляват. И в същото време да излиза с всяко момче, стига да я поканеше. Да се измъква незабелязано от дома и да скита по цели нощи. Да бяга от пансиона. Какво разминаване с невинната й външност, големите сини очи и изтънчените маниери.

Един ден Коста я бе попитал:

— Защо не кажеш на Джино да не ти пише повече?

— Защо пък да му казвам? — отговори с въпрос на въпроса му тя.

— Ами… — Коста се поколеба. — Мисля, че не е честно. В края на краищата той си мисли, че си неговото момиче.

— Но аз съм… — започна тя, после някакво прозрение се мярна в ума й. — Какво знаеш ти?

Коста знаеше много. Знаеше, че в града говорят за нея като за „лесна“, дори няколко момчета се бяха похвалили, че са преспали с нея. Знаеше също, че ако тези слухове стигнат до Джино, той ще полудее. Не се гордееше с направеното, но веднъж бе влязъл в стаята на Леонора в нейно отсъствие и бе прочел няколко от писмата на Джино. Те безспорно говореха за неговите чувства и намерения.

Коста не знаеше как да постъпи. От една страна, считаше, че не е негова работа да се меси, но, от друга, Джино беше негов приятел, най-добрият му приятел, и не желаеше чувствата му да бъдат наранени.

Накрая проблемът му се разреши по най-неочаквания начин. Милата, невинна Леонора забременя. Мери и Франклин Зенокоти бяха потресени, когато тяхната скъпа дъщеря им призна за състоянието си. Когато малко се окопитиха, настояха да сключи незабавно брак. За щастие набеденият баща беше син на известна фамилия в Сан Франциско. Нещата се уредиха и сватбата бе определена след две седмици. Леонора премина сияеща като ангел сред шпалира от поканени в черквата.

Когато меденият месец вече изтичаше, тя каза на Коста.

— По-добре е да кажеш на приятеля си, че повече не се нуждая от сладникавите му писма.

На следващия ден тя му подаде два неразтворени плика. Едното писмо беше адресирано до нея. Другото до Франклин. Коста разпозна почерка и бързо ги прибра в джоба си. Веднага се прибра в стаята си и там ги прочете. Имаше само един начин да оправи положението. Трябваше лично да съобщи на Джино какво се е случило. Беше тежка за изпълнение задача. Но счете за свой дълг да го стори. Беше много по-добре, отколкото да го уведоми с писмо.

Ето как се бе стигнало до пътуването до Ню Йорк.

Разбира се, не беше казал на родителите си защо иска да отиде. Подозираше, че ако разберат истинската причина, няма да му разрешат да отпътува. Затова си измисли благовиден претекст — посещение на музеи, забележителности и художествени галерии.

— Просто ми се иска да се разнообразя преди колежа.

Обяснението по чудо беше прието. Мери и Франклин Зенокоти бяха забележителни родители.

Франклин извади от бюрото си пачка пари, отброи сто долара и ги подаде на Коста.

— Надявам се, че ще прекараш добре, синко — каза той добродушно, макар да го гризяха съмнения дали не е сбъркал, като е разрешил на Коста да замине в Ню Йорк. — Сестра ми и съпругът й са чудесни хора, ще те приемат с отворени обятия. И ти непременно трябва да им покажеш уважението си.

— Да, сър — думата уважение откъсна Коста от мислите му и го върна към действителността. — Разбира се, сър.

 

Джино отиваше един път в седмицата, в уговорено време, на посещение при Вера. Беше му дошло до гуша да я заварва с клиент, не му беше приятно, затова й каза, че ще идва при нея в сряда вечер и иска тогава да е свободна. Тя се стараеше да спазва уговорката им и с нетърпение очакваше пристигането му. Обикновено отиваха да гледат някой филм, после се отбиваха да хапнат нещо леко и да изпият по един млечен шейк. Бяха странна двойка, долнопробната застаряваща щърба проститутка и здравият силен млад мъж, преливащ от енергия.

— Имам достатъчно, за да се откажеш от твоята работа — казваше й Джино всяка сряда.

— Я си дръж парите! — сопваше му се тя. — Какво да прави стара брантия като мене без някакво занимание — после се ухилваше. — Пък и си обичам работата.

Джино изпитваше съмнения дали Леонора ще приеме Вера. Но беше решил да ги запознае с надеждата, че все някак ще се спогодят. Щеше да разкаже на Леонора живота на Вера, щеше да й обясни и това, беше убеден, щеше да оправи нещата. Леонора беше толкова сърдечна, нямаше начин да не разбере, щеше да прояви съчувствие и щедрост… Щеше да проумее факта, че в живота има много други неща извън тяхното безметежно брачно съжителство в Сан Франциско.

Всеки път, когато мисълта за Леонора минаваше през ума му, той изпитваше силно вълнение. Собствено семейство! Не можеше да чака повече. Съпруг и съпруга!

Джино Сантейнджело.

Леонора Сантейнджело.

Семейство Сантейнджело.

— За какво си се замислил, Джино? — попита го Вера. — Защо не си пиеш шейка?

— Хей — буйно възкликна той и плесна с ръце. — Как ти се струва? Леонора Сантейнджело. Как ти звучи, а?

Вера разгърна въодушевлението му до небесата.

— Звучи чудесно!

 

Кери, 1928

Уайтджак се запиля някъде цяла седмица.

Отначало Кери се разтревожи, после се ядоса.

— Той може да се грижи за себе си, миличка — успокои я Люсил. — Ние също можем. Ще се върне, скоро ще се върне, ще видиш.

— Откъде си толкова сигурна? — гневно я попита Кери.

— Няма как да не съм, миличка. Та нали тук са неговите двайсет и три костюма!

Люсил се оказа права. Една сутрин Уайтджак влетя в апартамента свеж като краставичка, очарователен както винаги.

— Къде беше? — изкрещя Кери.

Той властно прекрати крясъците й.

— Замълчи, жено. Обикалях, за да намеря оная платиненоруса мъжкарана, за която ви говорих.

— Аз пък си помислих, че си тръгнал на колене да молиш опрощението на Мадам Мей…

Той се засмя.

— Да се върна при оная кучка? Ти ме взимаш за някой друг, миличка!

— Можеше да ме предупредиш, че ще отсъстваш. Притеснявах се…

Той разтвори робата й, обхвана гърдите й и се заигра със зърната й.

— Не знаех, че трябва да се разписвам в регистър…

— Ох, Уайтджак! — ласките му мигновено унищожиха съмненията й. Вече копнееше да го зарадва. — Люсил и аз през тази седмица събрахме триста долара! — обви ръцете си около него и го притисна силно към тялото си. — Те са за теб, мили!

Той нежно я отдели от себе си.

— Хайде, облечи се и стягай багажа! Днес се местим!

— Какво имаш предвид?

— Нищо по-различно от голям апартамент в хубав квартал.

Очите й щяха да изскочат от изумление.

— Как го направи? Мислех, че нямаме пари.

— Колко пъти съм ти казвал, че това е моя работа. Само да го видиш — изцяло преобзаведен!

 

Дебелакът, захапал пура, се усмихваше доволно на приятелите около него. Бяха трийсетина мъже. Успели бизнесмени на средна възраст, добре похапнали и доволно пийнали.

Бяха се събрали в мъжка компания да отпразнуват оттеглянето от бизнеса на един от тях. На Артър Стювъзънт. Довчерашна акула в бизнеса с инвестиране на капитали.

Дебелакът, организатор на тържеството, високо вдигна ръката си, в която сега държеше пурата, за да даде сигнал за началото на веселбата.

— Джентълмени — обяви той толкова развълнуван, че чак гласът му трепереше, — тази вечер имам малка изненада за вас. Нещо уникално! Нещо, което ще бъде истински венец на тази чудесна вечеря — после кимна към чернокожия мъж, останал досега незабелязан от другите, скрит зад една завеса в края на залата. — Започвайте!

Уайтджак тупна Кери по задника.

— Хайде, жено! Направи го!

Кери се колебаеше.

— Не искам да го правя… — започна тя.

Той нетърпеливо обели очи нагоре.

— Нали сме го правили вече! Давай! Щом толкова не ти харесва, друг път няма да го правим.

Тя неохотно се изсули изпод завесата.

Посрещнаха я одобрителни възклицания и смях. Тя бегло им хвърли поглед. Само неколцина стояха като втрещени. В същия миг от скрития грамофон гръмна късаща нервите протяжна мелодия от Ню Орлиънс, която изпълни залата като звук от автомобилна тромба.

Кери започна да танцува. С червена рокличка, която едва покриваше дупето й, червени копринени чорапи, жартиери с къдрички и обувки на висок ток с катарама отпред. Под роклята беше чисто гола.

Уайтджак я наблюдаваше как се извива между масите. Беше малко скована и се кълчеше, но не беше лошо. Той тупна по задника едрата бяла жена до себе си.

— Хайде, Доли, покажи на малката как трябва да се направи. Давай, кукло!

Тя се засмя и оголи конските си зъби.

— Ама и тебе си те бива, Уайтджак!

Изскочи иззад завесата — една грамада от люлеещи се цици и задник, натъпкани в тясна яркожълта рокля.

Уайтджак завъртя глава и се усмихна. Доли беше като манна небесна! Тя му разкри секрета как могат да се печелят пари от шоу програми по поръчка.

— Ти имаш ли акъл в главата, та да си хабиш времето с клиенти. Лайняна работа! — беше отрязала тя още при първата им среща в един танцувален салон. — Дай ми свестни мацета и ще спечеля купища зелени гущерчета.

Той остана с нея една седмица — за да обсъди въпроса и да вземе решение. Доли беше във възторг, когато й каза за Кери и Люсил.

— Дама пика и джокерче! — екзалтирано изписка тя. — Няма начин, шибаното бъдеще ни е в кърпа вързано!

Уайтджак се зае веднага за работа. Събра двайсет и трите си костюма, Кери, Люсил, личните им вещи и аксесоари и тримата се преместиха в апартамента на Доли, достатъчно просторен за всички.

Само че Кери не беше останала доволна.

— Мислех, че започваме с наш публичен дом — досаждаше му тя.

— И това може да стане — малко неопределено й обеща Уайтджак. — Нека първо опитаме това, което предлага Доли.

— Намърда ли се вече в леглото на тая дебела курветина?

— Глупости! — погали я по косата успокоително. — Как можеш да си помислиш, че ще ми се иска да го направя, когато си имам такова палаво котенце като теб?

Кучки. Проститутки. На шестнайсет или на шейсет. Майната им на всички, бяха еднакви.

Уайтджак сега побутна Люсил и дребосъчето изскочи иззад завесата, за да се присъедини към Кери и Доли.

Всички мъже в залата изразиха своето одобрение с шумни възгласи. Първото стъписване беше отминало и настъпваше времето за разгул. Да им го начука в бледоликите мутри. Нямаше нито едно чернокожо лице между тях. Но пък единствено черните знаеха как да се забавляват. Не им трябваше да наемат лайна като него, за да ги настройва.

Уайтджак наблюдаваше Доли. Беше страхотна. Истинска професионалистка. Танцуваше между масите и ги подлудяваше, докато полюляваше прелестите си пред очите им.

Кери и Люсил все още не можеха да се сравняват с нея, но явно това нямаше значение. Веднъж да се съблекат и никой нямаше да гледа жалките им физиономии.

Уайтджак се прозря. Време беше да помисли как да уреди нещата с Доли. Не остана възхитена от отказа му да сподели комфортното й легло.

— Защо да не можеш? — сърдито го попита тя. — Да не би да са ти вързали черна панделка на оная работа?

Той се бе заел да и разясни ситуацията.

— Имай малко търпение, Голяма майчице. Майната му, знаеш, че ще дойда. Ще дойда и ще получиш мно-о-го повече от това, което си очаквала.

— Айде, от мене да мине — беше изпръхтяла тя.

И сега Уайтджак имаше проблем. Трябваше да откопчи Кери от страхотния си безотказен палавник. Истински проблем. Жена, която го бе имала веднъж, не се отказваше лесно от него.

Момичетата започнаха да събличат дрехите си. Уайтджак отново се прозя. Какво отегчение. Представи си, че плаща петстотин зелени само да види три чифта цици, комбинирани с дупета и продажни катерички.

Май-й-ната му! Шибаняци! Изобщо не разбираше идеите за весело прекарване на тия загубеняци.

 

Джино, 1928

След успешното приключване на операцията в Трентън, Ню Джърси, Бонати без колебание свърза Джино и Алдо с няколко свои бизнеспартньори.

— Бизнесът се разраства — сподели Джино с Алдо и Пинки Банана. — Ще ни трябват още момчета.

Пинки веднага навири нос.

— Около мен бъка от момчета за работа.

— Изпърдяна работа — отряза го Джино. — Задникът им е по-важен от верността.

— Не ги познаваш — защити предложението си Пинки.

— Аз ще ги избера — каза Джино. — Може би ще успея да намеря две свестни момчета, когато отида в Сан Франциско, които ще се навият да работят на Изток.

— И кога, по дяволите, ще ходиш до Фриско? — надсмя му се Пинки Банана.

Джино попипа белега си. Беше му станало навик, когато се ядоса или е притеснен.

— Скоро! — кратко и грубо отговори той.

Всеки ден очакваше отговор на писмата си до Леонора и баща й. Нямаше значение дали е от нея, или от него. Тази неизвестност го измъчваше.

— Това шибано скоро го чуваме вече от седмици — не преставаше да го подиграва Пинки Банана. — Май шикалкавиш нещо, а?

— Слушай, ебана главо. Джино Сантейнджело никога не шикалкави — беше се изправил и заби погледа си в Пинки.

Алдо малко неспокойно местеше погледа си от единия към другия. Май между тия двамата се заформяше неприятност, която всеки момент можеше да избухне.

Пинки Банана престана да си бърка с пръст в носа и старателно огледа резултата от почистването.

— И коя е чекиджийската причина, дето те бави?

— Нищо не ме бави, задник скапан!

Пинки Банана започна да се кикоти като полудял.

— Няма ли? Ха-ха! Та тя ти се измъкна, чекиджийче.

Алдо се намеси, за да укроти топката.

— Колко време смяташ да останеш във Фриско, Джино?

— Не знам. Седмица или две.

— А Енцо? Знае ли?

— Майната му на Енцо! — избухна Джино. — Няма да докладвам на шибания Бонати всеки път, когато ходя да пикая, я!

— Делът му е у тебе. Какво ще стане, ако пристигне тук и си го поиска, а тебе те няма? — разтревожено попита Алдо.

— Нали вие ще сте тук, не е кой знае каква работа — Джино огледа и двамата. Празноглавци. Страхопъзльовци. Алдо — едно мекушаво подобие на своя братовчед. И Пинки — едно голямо тъпо говедо. — Слушайте, трябва да замина — бързо заговори той. — Ще се видим утре.

Излезе от гаража, в който бяха провели срещата си. На улицата беше отново вечният Джино — безгрижният веселях с нахаканата походка. Леонора. Какво, по дяволите, бавеше отговора й на писмото му? Беше очаквал моментален отговор. Майната му, моментален! Това забавяне направо го убиваше.

— Здрасти, Джино!

Той вдигна поглед и забави крачка.

— Здрасти, Синди.

Не изглеждаше нафукана както обикновено. Никаква дързост, никаква насмешка. Изглеждаше мрачна и потисната.

Той се накани да продължи пътя си, но тя застана пред него и сложи ръка на рамото му.

— Как си?

Нещо в тона й го накара да я погледне по-внимателно.

— Аз съм добре. А ти? — а мислено се питаше как досега не го е срязала с присъщия си сарказъм.

— Не съм зле. Всичко е наред… — и почти едновременно с произнасянето на това „наред“, очите й се напълниха със сълзи и две от тях се търкулнаха по покритите й с руж бузи. — Ох, Джино! — проплака тя. — Толкова съм нещастнааа…

Той притеснено се огледа. Около тях хората задържаха крачките си и ги наблюдаваха.

— Исусе Боже, Синди, какво се е случило с теб?

Тя вече ридаеше с глас.

— Пинки… искам да се махна от него, но не мога да го направя. Нямам никакви пари. Не мога да се прибера и вкъщи. Мразя го… мразя го… не знам какво да правя. Моля те, помогни ми, Джино.

Моля те, помогни ми, Джино! И това му го казваше тая нафукана кучка, която от първата им среща му се дървеше и му създаваше само проблеми. Малката Синди, Куровдигачката! Шибаната мечта на хиляди сополанковци. Той пипна белега на бузата си и си спомни как и къде бе белязан. Без дори с поглед, дори с жест да му благодари.

— Чакай, чакай, успокой се — бързо каза Джино.

— Ти не можеш да си представиш — изхлипа глухо тя, — колко съм отчаяна.

— Хайде, Синди, стига.

Тя се вкопчи в ръката му над лакътя.

— Само ако имаш да ми дадеш малко пари, ще се кача на влака и ще се махна. Все едно къде. Разбираш ли — тя драматично замълча и изви очи, — той ме заплаши, че ако го напусна, ще ме убие.

Сега вече Джино се разсмя.

— Дрънканици!

Но тя продължи през хлипове да нарежда:

— Не са празни приказки. Дори ми показа пистолета си. Каза, че щом той не ме има, никой друга няма да ме има…

Истински театър на Сто и десета улица в три часа следобед. Той сви рамене. Не можеше да направи нищо. Е, можеше да й даде пари, за да избяга.

Сви устни и проницателно я огледа. Ридаеше. Изглеждаше искрена. Може и да беше една от гадните шегички на Пинки, разбира се, а Синди никога не би изпуснала да му извърти някой номер.

— Чуй, Синди… Нека помисля малко.

Сълзите й секнаха сякаш по чудо.

— Джино! Наистина ли?

Той кимна.

Тя се беше разсополивила и извади от чантичката си носна кърпичка.

— Знам, че още от самото начало беше глупаво да се връзвам с него. Но тогава ми изглеждаше толкова хубав… И наистина се отнасяше страхотно с мен… Знаеш, подаръци и разни други неща. Но ти — тя дръзко го изгледа — си бил винаги този, когото съм харесвала.

Той прихна, сякаш беше казала нещо много смешно.

— Стига, Синди, недей да се подмазваш.

Тя широко отвори очи, беше самата невинност.

— Но това е истина, кълна се, истина е!

— Добре, добре. Само че имам работа и трябва да вървя.

Тя кимна, после плътно се приближи към него.

— Искам да ти кажа нещо — пошушна съзаклятнически тя.

— Какво?

— Няма да повярваш — продължи да шепне тя. — Усещам, че животът ми е застрашен. Страх ме е, наистина — после внимателно придърпа блузата си отпред и разкри част от гърдите си.

Джино почти против волята си надникна. Гледката го зашемети.

— Виждаш ли изгореното? — тя не забелязваше възбудата му.

— Изгорено? — Джино още един път погледна и видя ужасен червен белег до зърното на лявата й гърда.

— Направи ми го с цигара — обясни Синди. — Сега вече видя какви неща прави.

Подъл, гнусен негодник. Същият като Паоло, същата долна измет.

— Колко ти трябват?

— Не знам, може би две-три стотачки ще ми стигнат да избягам в Калифорния. Там мога да си потърся работа и…

Джино кимна. Тя продължи:

— Ще те чакам утре вечер в „Дебелия Лари“. Ако можеш да ми ги донесеш, още на другия ден ще замина.

— Имаш ги.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Склони глава и нежно я целуна по бузата. Тя пак щеше да ревне, но се сдържа.

— Благодаря ти, Джино, ти си истински приятел.

 

Коста пристигна с влака в Ню Йорк рано сутринта в понеделник. Доктор и госпожа Сидни Ланца го чакаха на Централната гара. Отначало го изгледаха подозрително и си размениха скришом изненадани погледи, че е толкова приятен на вид и възпитан. Когато Франклин Зенокоти бе решил да осинови момче с такъв съмнителен произход и минало, цялата фамилия бе разтревожена. Но сега пред себе си те видяха приятен младеж с вежливи обноски. А те, разбира се, не бяха такива сноби, че да се държат надменно.

Къщата им в Бийкмън Плейс не беше разкошна, но пък кварталът беше в Манхатън. Беше дом на средна ръка хора и не можеше да се сравнява с дома на Зенокоти. Но обзавеждането й говореше повече от външния й вид. Масите със сребърен обков, ценните картини по стените, полираните махагонови мебели бяха все белези на много пари.

Доктор Ланца имаше частна практика и кабинетът му се намираше в предната част на къщата. В съседство с него беше обзаведено просторно помещение за чакалня.

— Докторът е много зает човек — сподели госпожа Ланца, когато водеше Коста към неговата стая. — Работи много и се радва на добре свършената работа. Да лекуваш, е Божие благоволение, нали знаете и всеблагият Отец наш внимателно избира учениците си.

Франклин Зенокоти беше забравил да спомене пред Коста, че семейство Ланца са дълбоко религиозни.

Коста кимна с разбиране и се опита да успокои жената:

— Ще се стремя да не преча на никого.

— Сигурна съм, че ще се съобразявате стриктно с реда в този дом. Моля ви, оправяйте сам леглото си всеки ден. И спазвайте точно часовете за хранене. Добрият доктор е нетърпим към нарушаването на реда и липсата на точност.

— Разбира се — отново се съгласи Коста. — Ще бъда точен. Когато съм тук — прибави бързо той. — Искам не само да разгледам града. Искам да го опозная. Да посетя художествените галерии, музеите… такива неща.

Госпожа Ланца сви тънките си устни.

— Очаквам да ме уведомявате за намеренията си един ден предварително. Редът в нашата къща не може да се нарушава заради вашите излизания.

— О, не, госпожо, разбира се, че не.

Тя скръсти ръце върху плоските си гърди.

— И двамата сме сигурни, че е така, млади господине.

Коста леко се усмихна. Две седмици в компанията на госпожа Ланца не изглеждаха примамлива перспектива.

— Мислех си да поизляза този следобед — дръзна да изрече той.

— О, не днес, Коста, стига да не възразявате — реагира сухо, но някак благосклонно тя. — Вече съм поръчала още един прибор за хранене, а нашето домакинство и без това доста се обърка заради пристигането ви.

— Разбира се, госпожо Ланца.

Но нищо не разбираше. И, Исусе Боже — мислено употреби любимия израз на Джино — не можеше да чака определен час, за да излезе от Бийкмън Плейс и да намери Джино.

 

Господин Пуласки попита:

— Все още ли нямаш отговор?

Джино само поклати глава. Старецът притвори очи и притисна слепоочията си с пръсти.

— Пощите са много бавни, наистина бавни. Но ти не трябва да се безпокоиш.

— Кой казва, че се безпокоя? — опълчи се Джино, скочи от стола, на който седеше, и започна нервно да се разхожда около стола на господин Пуласки в малката му стая. — Просто се чудя дали писмото не се е загубило, или нещо подобно. Знаеш ли, старче, какво си мислех? Защо да не се кача на влака и да отида аз до Сан Франциско.

Старецът отвори очи и се загледа през прозореца към оживената улица под тях. От два дена вече ставаше от леглото, но се страхуваше да си покаже носа навън. Там беше пълно с хора, които само чакаха да вземат парите му, златния му часовник… живота му.

— А ти какво мислиш, старче? — попита Джино. Беше застанал зад гърба му и се люлееше напред-назад на петите си. — Да го направя ли?

— Какво да направиш? — старецът явно не го беше чул.

— Да отида до Фриско — повтори Джино малко ядосано. Старецът май не го биваше вече. Сигурно боят му беше размътил мозъка.

— Може би е по-добре да поизчакаш още малко, една-две седмици — смислено отговори старецът, явно хванал отново нишката на разговора. — Но след това… — той внезапно млъкна, забравил какво иска да каже.

— Да? — попита Джино едновременно с нетърпение и отегчение, стисна дясната си ръка в юмрук и неспокойно го удари в дланта на лявата.

— Мисля… — лицето на господин Пуласки се сгърчи болезнено, очите му се изцъклиха. — Ми… — болката обаче срази изнемощялото старо тяло. Той се изкашля, но не усети кръвта, която бликна внезапно от устата му и потече по брадичката му. Погледна с невиждащи очи към Джино и мисълта му се отнесе към покойната му съпруга. Извика името й. Силно, с цяло гърло, но докато викаше, в гърдите му сякаш нещо се взриви и той се свлече на стола, без да довърши повика си.

Джино го наблюдаваше ужасен.

— Господин Пуласки! Старче! к’во ти е? — сграбчи го за рамото и го разтърси. — Събуди се, човече! Събуди се!

Но старецът остана все така безчувствен. Джино се наведе напред и го погледна в лицето. Очите и устата му бяха отворени. Но лицето… това беше лицето на смъртта.

— О, не! — сподавено изохка Джино. — Исусе Боже!… Не!…

Коленичи до стария човек, притисна лицето си с длани и заплака. Плачеше за първи път от много години насам. Господин Пуласки. Добрият старец. Не беше сторил зло на никого. Голяма работа, че си го беше показвал! Нали си получи ритниците за провинението! Какво толкова беше сторил?

Овладя се бързо, избърса очите с опакото на дланта си и се изправи. Огледа стаята на стареца.

Леонора никога нямаше да види създателя на любовните писма, които беше получавала всяка седмица. Всяка седмица цяла година. Но по-жестокото за Джино беше това, че господин Пуласки никога нямаше да види Леонора.

— Майната ти, старче — произнесе го като заклинание. — Не можа ли да почакаш, докато я доведа?

 

Закуската в къщата в Бийкмън Плейс се сервираше точно в седем сутринта. Гореща шотландска овесена каша, гъсто сладко какао и големи филии хляб.

Коста хапна малко. Госпожа Ланца не беше доволна.

— Обилната закуска сочи праведния път на човека през целия ден — заяви тя. — Добрият доктор винаги съветва така пациентите си, нали, скъпи?

Един час по-късно Коста излезе на улицата. Най-после беше свободен.

Поемаше дълбоко въздух, докато вървеше по улиците. Ню Йорк миришеше различно от Сан Франциско. Тук въздухът беше по-сух, по-прашен. Знаеше, че този град някога е бил негов дом, но Коста беше изтрил съзнателно всякакъв спомен за него. Животът му бе започнал в деня, когато Франклин Зенокоти го беше отвел в Сан Франциско. Не искаше да си спомня за живота си преди този ден. Допускаше само един единствен факт. Че дължи живота си на Джино Сантейнджело, че без Джино приютът щеше да се превърне в негов гроб.

Приютени ли? Каква жестока гавра с името…

 

Джино спеше неспокойно, свит на топка под завивката. Обикновено сънят му беше здрав, но понякога му се случваше да сънува кошмари. Тази беше от тези нощи.

Чукането на вратата се повтори няколко пъти — силно и настойчиво. Най-после стигна до съзнанието му. Когато различи звука, Джино с усилие отвори и очи и погледна към часовника. Осем и половина сутринта! Кой, по дяволите, чукаше толкова рано?

— Даа! — извика сърдито той.

Коста усети по гласа, че Джино е ядосан и се поколеба дали да не се върне по-късно. Но в края на краищата беше пропътувал целия път до Ню Йорк, за да каже нещо лично на Джино и това само щеше да отложи часа на неприятната истина.

— Аз съм, Коста Зенокоти — извика той пред заключената врата.

— Коста? Какво, по дяволите, правиш тук?

Джино отвори широко вратата, потупа приятеля си по рамото и го вмъкна в малката, разхвърляна стая.

— Хей — възкликна той, — ако някой друг ме събудеше толкова рано, щях да му размажа физиономията. Но това си бил ти! Хубаво е, че те виждам. Защо не се обади, че ще идваш?

Коста беше репетирал стотици пъти как да каже истината на Джино. Но сега в главата му настъпи хаос и той разбра, че единственият начин да му съобщи неприятната вест, е да я каже направо и открито.

— Дойдох заради Леонора. Исках лично да ти кажа какво се случи.

— Какво се случи ли? — кръвта се оттегли от лицето на Джино.

— Тя се омъжи — каза тихо Коста. — Омъжи се за друг.

 

Сряда, 13 юли 1977

Ню Йорк и Филаделфия

— Чувствам се така, сякаш в устата ми се е намърдал някакъв гаден задник и е седял там цяла нощ — изрече Лъки и тежко въздъхна. — Колко ли време сме тук?

Стивън вдигна към очите си блещукащия циферблат на часовника, стисна зъби и ехидно я осведоми:

— Пет часа, десет минути и четиринайсет секунди.

— Сякаш са минали пет месеца! — не обърна внимание на заяждането му тя. — Никога не съм се чувствала по-неудобно и в по-голяма безпътица. През целия си живот!

— Казах ти, и пак ще повторя. Просто се отпусни. Нищо друго не може да се направи.

— Спомням си — студено отбеляза тя, пренебрегвайки съвета му, — че съм гледала филми, но там затворените в асансьора не се отпускаха просто така, без да правят нищо.

— Така ли? — реагира също така студено Стивън. — И какво правеха?

— Исусе! Знам ли?

— Но нали ти го каза!

— Казала-казала, споменах го, защото си помислих, че сам ще стигнеш до отговора. Трябваше да се досетя по-рано, нали си пълен загубеняк…

— Ти си гледала такива филми, не аз.

— Винаги ли си такъв образец на благоразумието?

Той искрено се възмути.

— Какво, по дяволите, очакваш да направя!

— Оу, и образец на възпитание! Какъв език само!

Нямаше да му е трудно да я удуши. Щеше да постави големите си силни ръце около това, което в представите си нарече пилешко вратле, и щеше да стиска, да стиска, докато от тъпия й задник не започнат да хвърчат искри.

— Спомних си! — живо възкликна тя и прекъсна сладките му мечтания. — „Хотел“, по романа на Хейли, прожектираха го преди няколко месеца. Напипаха някаква ръчка, завъртяха я и отвориха покрива на асансьора… после се изкачиха нагоре по едно въже…

— Писна ми от глупостите ти — изръмжа той. — Ако мислиш, че ще ти търся някаква ръчка, а после ще драпам четирийсет етажа нагоре, ти направо си мръднала.

— Глупостите ми ли, а? Май направо не ти стискат ташаците! — заяде се тя.

— Стига, стига, лейди. Затова пък твоят кураж стига и за двама ни.

 

Коста тръшна слушалката. Дарио. Попаднал в беда. Като че ли винаги не е в беда. Винаги. Толкова хубав, русокос и мъжествен… И… перверзен.

Ако някога Джино откриеше истината за единствения си син…

Коста тихо изруга. Беше винаги толкова овладян, толкова сдържан, но Дарио можеше да го накара да псува по всяко време.

Замисли се за момент, после вдигна слушалката и бързо набра номера. Обади се женски глас.

— Рут, скъпа — каза спокойно той. — Коста Зенокоти на телефона. Как си?

От слушалката го заля водопад от оплаквания поради спирането на тока. Той я прекъсна.

— Рут, знам, знам. Там ли е Сал?

— Ей сега.

— С какво мога да помогна, господин Зенокоти? — обади се гласът на Сал.

Коста й продиктува адреса на Дарио.

— Незабавно иди там, мила — настоя той. — Ще се наложи да изкъртиш вратата, за да влезеш. Има някакъв проблем с ключалката. Виж кой е виновен и се оправи както ти решиш, че е най-добре. Обади ми се утре да ти платя.

И затвори телефона. Дарио имаше късмет. Сал беше истински експерт в разрешаването на особени ситуации. Разбира се, можеше й да не й се наложи да действа. Но нямаше как да отмине зова за помощ на Дарио. Можеше ли въобще някой да го направи?

Само Джино.

Може би.

 

— Мамичката ти ебана!

До Дарио достигна ликуващият крясък на момчето. Той се сля с трясъка от разбитата ключалка. Сигурно беше намерил някакъв тежък предмет в банята, за да я счупи.

— Къде си, путьо скапан? — продължаваше да крещи той. — Няма да си спасиш скапания педерастки задник, като се криеш!

Дарио се беше измъкнал в кухнята. Сега дебнеше клекнал зад вратата, стиснал здраво в протегната си напред ръка ножа за рязане на месо.

— Мамичката ти курвенска! — оттатък крясъците продължаваха. — Ще те пипна!

 

Кери замаяна вървеше по улиците на Харлем. Като че ли куцо и сакато от обитателите му бяха наизлезли на улицата да търсят какво да откраднат. Чупеха стъкла на витрини и разграбваха каквото им попадне. Двама мъже едва не я събориха, минаха покрай нея, помъкнали огромен дъбов сандък. След тях младо момиче пъшкаше под тежестта на голям телевизор. Отвсякъде гърмеше рокмузика.

Никой не й обръщаше внимание. Беше просто една от тях, с разрошена коса, размазан грим и разкъсани уши, от които капеше кръв.

Представяше си как изглежда, но това изобщо не я вълнуваше. Беше изпълнена с гняв, помитащ, неконтрулируем гняв, който я водеше по улиците към мястото на срещата.

А животът й беше толкова подреден, толкова спокоен допреди два дни.

Тогава телефонът иззвъня. Обади се приглушен глас, който й каза, че ако знае кое е добро за нея, трябва да дойде пред магазина за месо в западната част на града, на Сто двайсет и пета улица. В девет и половина. Сряда вечерта.

— Кой се обажда? — беше попитала Кери с нервен шепот, защото Елиът беше в съседната стая.

— Ако не искаш миналото ти да стане публично достояние, ела там! — и връзката прекъсна.

Кери не можа да разбере дори дали се обажда мъж или жена.

Затича се по-бързо надолу по улицата. Беше й определена среща. Някой я чакаше. И тя трябваше да открие този някой.

Трябваше!

 

Огромният реактивен самолет плавно започна да се приземява. Веднага след като машината рулира на пистата и спря, жената на седалката до Джино изведнъж се преобрази в друго същество. Отдръпна ръката си от неговата, сякаш беше заразен със срамна болест, и щракна надменно с пръсти към стюардесата.

— Норката ми! — нареди тя с властен тон.

— Веднага ще я донесат, мадам — служебно отговори стюардесата и се наведе над Джино.

— Имате ли осигурен превоз до Ню Йорк, господин Сантейнджело?

— Не — отговори Джино. — Изобщо не съм предполагал, че ще кацна във Фили.

Момичето се изкикоти.

— Разбира се. Но човек не знае какво може да му се случи.

Той откопча предпазния колан.

— Можете ли да уредите кола за мен?

— Разбира се. Дори бих ви посъветвала да прекарате нощта във Филаделфия. За предпочитане е пред най-разкошния хотел в Ню Йорк. Очевидно целият град е без ток и там не знаят докога ще продължи всичко това.

Той се замисли. Имаше запазен апартамент при Пиер, но стюардесата беше права. Щом в града нямаше електричество, беше глупаво да пътува дотам.

— Ще ми препоръчате ли хотел?

Момичето отново се усмихна.

— Естествено, господин Сантейнджело. Дори бих могла да остана с вас.

 

Най-после Лъки беше заспала дълбоко. Стивън почувства облекчение. Без непрекъснатите й заяждания и недоволно мърморене висенето в тая затворена кутия не беше чак толкова лошо. Дори беше отпускащо. Някои дори плащаха за такава терапия. Лъки промърмори нещо несвързано в съня си.

Е, не беше съвсем прав да се нахвърля така срещу нея, да я обвинява, че е груба и неприятна. Сигурно беше уплашена.

Я стига, сам се спря Стивън, няма начин жена с такава уста да се плаши от нещо.

— к’во става? — гласът й беше дрезгав и гърлен, Лъки сепната се събуди и заразтрива очите си. — Исусе Боже! Не сме още в скапания асансьор, нали?

— Напротив, точно в него сме.

— Ама аз май ще се напишкам…

Напишквала се! Като че ли и затова беше виновен той.

— Наистина ще се напишкам — повторно го увери с кисел тон тя. — Точно сега!

— Съчувствам ти — саркастично отбеляза Стивън, — но когато са проектирали асансьора, изглежда са забравили за отходно място.

— Ти си един шибан, гаден задник!

Той не й отговори. Остави я да си дрънка каквото иска. Горещината ставаше непоносима. Климатичната инсталация не работеше заради спирането на тока и сега, часове по-късно, в асансьора беше горещо като в пещ. Той беше съблякъл дрехите си, но макар само по гащета, тялото му се къпеше в пот, все едно беше в сауна.

Спомни си как бяха ходили на сауна със Зизи през медения им месец. Малката лисичка Зизи. Цялата динамит и лошотия. Майка му наистина беше права за нея.

— Опала! — възкликна Лъки. — От двегодишна не съм се напишквала в гащите.

— Христе Боже!

— Не го вземай навътре — успокои го тя. — идва твоят ред!

 

Дарио слушаше как момчето вилнее из апартамента. Слушаше най-отвратителните псувни и ругатни през живота си. Слушаше как мебелите му стават на парчета. Но всъщност всичко това не достигаше до съзнанието му, ангажирано само с мисълта, че оня може да го докопа.

Сърцето му диво биеше. Какво от нещата, които бе извършил, беше толкова ужасно? Беше гей. И какво от това? Не беше престъпление, нали така! Винаги се отнасяше добре с партньорите си в игрите. Винаги им плащаше, щом усетеше, че ще приемат парите.

Мили Боже! Целият му живот беше една голяма лъжа. И точно защото беше син на знаменития Джино Сантейнджело. Дарио започна да трепери, затвори очи и силно стисна клепачи. Всяка секунда момчето щеше да го намери и тогава всичко може би щеше да свърши.

 

Кери не успя да открие магазин за месо на Сто двайсет и пета Западна. Продължи да върви напосоки, сляла се с тълпите хора, които се вълнуваха като море край нея. Не й пукаше, че я блъскат и бутат. Само да знаеше кой е този, когото търси!

— Рождество Христово! Рождество Христово! — припяваше неистово слаба кокалеста жена, която си пробиваше с лакти път през тълпата.

Кери пропадна в канавката, когато се опита да избегне две момчета, които с всички сили размахваха железни прътове и се опитваха да разбият решетката на една бижутерска витрина. До тях банда хлапета счупиха дебелото стъкло на магазин за домакински уреди и миг след това тълпата се юрна вътре и за секунди разграби всичко.

— Да изгорим това проклето място! — изкрещя едно момиче.

Тълпата закрещя след нея:

— Да го изгорим! Да го изгорим!

Кери ускори крачка. За петдесет години нищо не се беше променило. Харлем продължаваше да е раят на плъховете!

Точно тогава видя магазина за месо. Но тя вече беше минавала покрай него? Вътре нямаше място от хора, тъпчещи пазарските си чанти с котлети, пилета, с всяко нещо, което можеха да докопат.

Огледа се. Пред магазина не забеляза някой, който да чака. Отново си помисли: Кой си ти, дето те търся!

Имаше само един начин да го открие. Да чака. И да види ще се появи ли някой.

 

— На колко години си, Джил? — попита Джино.

— На двайсет и две — отговори Джилиън, хубавата стюардеса, която сега стоеше до леглото по евино облекло.

— Двайсет и две?

— Аха и мно-о-го опитна — изкиска се тя.

— Изобщо нямам съмнения — каза Джино.

Едва от пет минути бяха в спалнята на апартамента в хотела, но тя вече беше успяла да се разсъблече, готова да пристъпи към действия, сякаш това беше най-естественото нещо на света. За нея сигурно беше. Но къде беше отишла романтиката?

Той беше уморен, беше му тежко на стомаха от храната в самолета и вечерята в ресторанта, язвата го човъркаше и единственото, което искаше, беше да се наспи.

Но тя беше взела инициативата в ръцете си.

— Ще дойда да проверя дали всичко е наред в стаята ви — настоя Джил след вечерята.

Щом се качиха в апартамента, тя влетя като стрела в спалнята и миг след това се появи съвсем гола. Беше хубава. Е, беше виждал и по-хубави. Но и по-лоши. Всякакви. Тази беше малко слабичка за вкуса му.

— Питам се защо такова младо и хубаво момиче иска да легне с дъртак като мен — безучастно заговори той.

— Господин Сантейнджело! Как защо? Та вие сте знаменитост.

Помисли си колко ще се натъжи малката, ако й кажеше, че не я иска.

— Хайде, елате — започна да го увещава с професионална настойчивост тя. — Първо ще събуем панталона…

— Аз съм на шейсет и девет — каза Джино с надеждата възрастта му да охлади ентусиазма й. Е, беше намалил годинките с две, но просто не можеше да си позволи да й каже, че е над седемдесет.

— Ама това е любимото ми число! — ентусиазмът й беше железен, тя започна с опитни пръсти да смъква първо ципа, после панталона му.

Ерекцията му беше смазващо вяла. Не беше лягал с жена от седмици. На седемдесет и една чукането вече не беше от първостепенно значение за него. Не че не можеше, когато искаше. Но все пак му трябваше някоя по-специална жена, която да го накара да усети тръпката на секса.

— Ау! — тя беше изумена. — Колко е голям!

Той погледна надолу. Ама това момиче майтап ли си правеше? Не беше и наполовина от неговия палавник.

— Мога ли да ти духам? — попита делово тя.

Какво? Да послужи като продоволствие на една хлапачка? Вдигна припряно панталона си.

— Защо? — разтревожи се тя.

— Защото така искам.

— Оу, хайде де. Разбира се, че искаш. Само ми дай пет минути и ще видиш как ще полетиш!

— Имам дъщеря с пет години по-голяма от теб!

— И какво от това?

— Това, че не искам да го правя. Разбра ли?

Тя беше истински объркана. Не знаеше да се разсърди ли, или да се ядоса. Втурна се в банята и след по-малко от минута се появи облечена в униформата си.

— Господин Сантейнджело — заяви тя. — Ти си една скапана легенда ебач! — тръгна напето към вратата и излезе.

Той остана сам. Протегна ръка, взе си цигара и я запали. Е, не можеше всички да победи!

 

Джино, 1928

Джино понесе новината за омъжването на Леонора зле. Не можеше да повярва. Отказа да повярва. Коста трябваше да му повтори фактите отново и отново, докато той започна постепенно да ги възприема.

Когато осъзна, че това е истина направо обезумя. Коста не беше виждал човешко същество в подобно състояние. Приятелят му се превърна в звяр, който се хвърляше от единия край на стаята до другия, крещеше, блъскаше с юмруци стените и накрая зарида така ожесточено, че Коста се притесни, че е станал свидетел на всичко това.

Той се поколеба дали да не си тръгне. Джино изобщо беше забравил за присъствието му. Но Коста някак интуитивно усети, че е по-добре да остане. Все едно му беше казал, че Леонора е мъртва.

И точно такива чувства терзаеха Джино. Леонора го беше предала. Неговата Леонора. Щеше да е по-леко, ако я беше блъснал трамвай или се беше удавила, или беше угаснала от някаква неизлечима болест… Щеше да го разбере. Но това, което беше чул? То беше извън границите на възможното.

Отне му повече от час, за да започне да осъзнава случилото се. Постепенно се успокои. Почувства се празен, изчерпан — все едно някой му беше нанесъл смъртоносен удар в корема.

Коста седеше тихо в ъгъла, вперил в него мрачен, загрижен поглед.

Сега дойде редът на Джино да се почувства неловко.

— Хей, малчо — успя да каже той, — и ти измина целия този път, само за да ми го кажеш лично, така ли?

Коста кимна и извади от джоба си двете писма, които беше запазил.

— Позволих си да ги запазя. Те пристигнаха, след като Леонора се омъжи. Не мислех, че при новите обстоятелства ще искаш да стигнат до получателя. Надявам се, че одобряваш постъпката ми.

— Да, постъпил си точно както трябва — взе писмата и ги напъха в едно чекмедже. Още обърнат с гръб към Коста, подхвърли: — Прочете ли ги?

— Не.

Джино въздъхна.

— Виж, не ме интересува дори и да беше ги прочел. Може би щеше да е по-добре, ако го беше сторил — в гласа му звъннаха металически нотки. — Исусе Боже! Да ме заебат като най-последния тъпак! — той се нахвърли върху Коста, черните му очи отново заблестяха диво, опасно. — Кой е шибаният мръсник, за когото тя се омъжи? Някой богат ебач сигурно. Такъв ли й намери баща ти?

— Да — излъга Коста. — Семейството му е много богато. Родителите ми са доволни от този брак.

— А Леонора?

— Тя направи това, което й казаха.

— И как се казва тоя копелдак? Ще го изритам като мърша, ще му разкатая фамилията… Разбираш ли какво ти говоря?

Коста прекрасно го разбираше.

— Мисля, че тя го обича — побърза да каже той.

— Ох! — сякаш нещо изсмука всичкия въздух от дробовете на Джино. Усети, че се задушава. — Сигурен ли си?

Коста нервно кимна.

— Така, ясно… Обича го… — гласът му отново натежа. — Защо тогава тя не ми писа? Тя да ми каже? Защо ти не ми писа?

Коста сви рамене.

— Просто нямах представа какво всъщност става.

Джино с омерзение си припомни последното писмо, което бе получил от Леонора. Кога беше това? Преди седем, осем седмици… май толкова. Нейното обичайно писмо — без нищо лично, но нали тя така си пишеше, невинното момиченце, просто си пишеше безсмислици. Но той го приемаше, не му беше неприятно, защото разбираше много добре, че ако нямаше до себе си господин Пуласки да пише неговите писма, те щяха да бъдат същите.

— Разбирам… — проточи той. — Аз не мога нищо да направя.

Коста безпомощно сви рамене.

— Съжалявам…

— Тя знае ли, че ти си дошъл да ме видиш? Не ти ли поръча да ми предадеш нещо… някаква бележка?

Коста отрицателно поклати глава. Значи тя дори не е дала знак, че иска да му предаде нещо по Коста.

— Не знам какво да правя — приглушено сподели той. — Смятам, че ми трябва малко време да обмисля всичко. Нали разбираш, организирах целия си живот с оглед на Леонора. Всичко, което правех, беше за нея. Всяко проклето, шибано нещо.

Коста кимна с разбиране.

Джино отново започна да се разхожда из стаята. Трескав, възбуден.

— Нямам с какво да се похваля, нито пък да се гордея в своя скапан живот. Но когато се появи Леонора, наистина използвах всички шансове да започна отначало… — той издърпа ризата и показа гърдите си, покрити с многобройни белези. — Всеки от тях има своя история. Всеки! — посочи един дълъг белезникав белег. — Бях на шест години, когато моят старец ме ритна и ми наби ребрата в дробовете. А ето този, този е от друг побой… и тук също. Ако не бях един дяволски упорит и твърд негодник, нямаше да оцелея. Моят старец си го изкарваше на мен с ритници, но когато пораснах, започна да бие жените си — Джино горчиво се засмя. — Тогава ми бе отредено място в първата редица до сцената. Той първо ги чукаше… после ги пребиваше, сякаш бяха непотребни парцали. И ще ти кажа нещо, Коста, имаше само един миг, когато пожелах животът ми да бъде различен от неговия — той въздъхна. — Не знам дали ме разбираш… но Леонора щеше да бъде моят нов живот. Разбрах го в мига, когато я видях за първи път — спря за малко, после смутено възкликна: — Исусе Боже! Какво те интересуват теб тия глупости? И защо, по дяволите, въобще ти ги наприказвах?

Коста протегна ръка и докосна рамото му.

— Защото съм твой приятел — каза той тихо, — а това винаги помага. Да си кажеш болката и да ти олекне.

— Давай да се махаме оттук — реши Джино. — Очите ми станаха квадратни да обикалям тази стая.

— И къде ще отидем?

— Не знам. Да поиграем някъде билярд… да изгледаме някой филм. Само да се махнем оттук — той напъха ризата в панталона си и изведнъж се сети: — Този следобед ще е погребението. Може би трябва да отида без теб.

— Кой е починал?

— Един приятел. Старец, който е направил доста неща за мен.

— Съжалявам…

— Е, такъв е животът, а? — загледа се за малко безучастно пред себе си, замислен за господин Пуласки и Леонора. Двама мъртъвци. — Сега си тук, след малко те няма — сви рамене. — И има толкова много хора, на които въобще не им пука за това. Хайде, малчо, да вървим.

 

Джино преживя този ден. Някак оживя. Изтри Леонора от съзнанието си и се включи в кръговрата на времето.

Първо играха билярд. Билярдът му се отрази добре — пълна съсредоточеност… удар… и победа. Както винаги.

После ядене. Това се оказа проблем. Опита поничка и кафе. Но кафето го изкара на диария, а поничката се залепи като гумена топка в стомаха му.

Присъствието на Коста. Откри, че разговорите с Коста го отегчават. Здравата му досаждаше хлапето. Изглежда за него нямаше нищо друго освен учението.

По-късно погребението на господин Пуласки. Жалка работа. Само двамата с Коста и букет увехнали цветя, които Джино купи от един уличен търговец.

Накрая гледаха филм — Багдадският крадец. Позната работа. Беше го гледал четири пъти. Харесваше му Дъглас Феърбанкс.

Коста си тръгна по средата на филма.

— Трябва да се прибирам, Джино. Госпожа Ланца ще ме убие.

И остана сам със себе си. Догледа филма, но не преди да изхвърли остатъка от поничката в мъжката тоалетна.

Леонора. Нямаше да успее да не мисли за нея. Нямаше как да го направи.

И той го направи. Отиде в парка, седна на една пейка в тъмното и се загледа пред себе си. Нямаше представа колко време преседя така. Как можа да постъпи така с него? Да му причини такива страдания? Такава безчувствена кучка ли беше?

Леонора. Русокоса. С нежни сини очи. Дете с тяло на жена.

Леонора. Безсърдечната кучка. Подлата мръсница.

За тези часове навярно беше плакал. А може би не беше. Не знаеше. Но беше сигурен, че ще мине много, много време, за да отвори душата си и да преживее отново същото. Ако въобще някога му се случеше. На жените не бива да им се вярва, дори на такива като Леонора. В бъдеще никакви обещания и вричания. Никаква любов.

Нещо побутна крака му и груб мъжки глас, явно принадлежащ на ирландец, му каза:

— к’во прайш тука? Айде да се разкараш, щото иначе ше те арестувам за скитничество.

Джино се отърси от размислите си и стрелна с поглед ченгето.

— Скитничество ли? Ти шегуваш ли се?

— Не, не се шегувам — ченгето по навик залюля палката в ръката си.

Джино се изправи и си тръгна. Ченгета. Шибаняци. Безчестна продажна сган от глупаци. Той и неговите момчета имаха цял списък сметки за уреждане с тях.

Излезе от парка. Не му трябваха повече проблеми.

 

Пинки Банана беше пиян. Беше склещил здраво Синди на малкия дансинг и фалшиво пригласяше на песента в ухото й.

— Пинки! — тя се опита да го поотдалечи от себе си.

— Кучка! — отвърна той и се опита да я притисне още повече, без да престава да мачка задника й в лапите си.

Беше й неудобно, тя се извиваше в ръцете му, за да се освободи, и хвърляше погледи към вратата с надеждата да зърне Джино.

— Хайде да се прибираме… — пиянски започна да я увещава Пинки. — И ще ти направя неща, които винаги си ме молела да правя.

— Не съм те молела за нищо — реагира рязко тя.

— Не си ли? — изхили се лигаво той. — Само дрехи, диаманти и кожи?

— Какво? Да съм получавала от теб кожи и диаманти някога? Не съм! — сърдито настръхна тя.

— Не бъркай стъпките, кукло, не бъркай стъпките — Пинки така се олюля, че едва не падна.

Синди избухна, беше толкова отвратена.

— Повече няма да танцувам — провря се между танцуващите на дансинга и се върна на масата, около която се бяха натъпкали така наречените приятели на Пинки. Мразеше всеки един от тях.

Пинки Банана я последва. А него мразеше най-много. Очите й се напълниха със сълзи. Беше се хванала в капана на собствените си игрички и единственият, който можеше да й помогне да се измъкне, беше Джино Сантейнджело. Който дори не си направи труда да дойде.

Пинки плъзна потната си длан по коляното й. Тя бързо кръстоса крака и затисна ръката му, така че да не може да я помръдне. Познаваше гадните му опипвания. Като нищо щеше да си пъхне ръката нагоре между бедрата й пред очите на всички. Тя беше собственост. Негова.

— Я виж ти кой е тук — неочаквано извика силно Пинки. — Великият чекиджия Джино.

Джино кимна на всички около масата. Копелетата, с които се влачеше Пинки, бяха истински отрепки.

— к’во ново? — изпафка облак дим през устата си Пинки. — Кога е насрочено новото ни пътуване?

Джино гневно го изгледа. Устата на Пинки лаеше твърде много, което ставаше опасно. Синди му хвърли благодарен поглед — някак мълчаливо му показа своята признателност, че е дошъл.

— Аз не знам кога е твоето следващо пътуване, Пинки — отговори Джино, — но те съветвам да си затваряш устата, защото може и да налапа дървото.

Пинки се засмя и огледа приятелите си.

— Т’ва е моят бос, както знаете. Велик е. Живее в нещо по-лошо от кенеф, а се размотава тузарската наоколо. И няма да знае какво да направи, ако някой само размаха ютия под носа му.

Джино тъничко се подсмихна. Е, толкова. Пинки Банана си изпя песента. Изправи се.

— За къде си тръгнал? — презрително подхвърли Пинки. — Отиваш вкъщи да си биеш чекии над някое писмо, а?

Очите на Джино потъмняха и се превърнаха в лед, но гласът му прозвуча меко:

— Ще ти кажа нещо и искам да го запомниш. Един ден ще се задавиш с голямата си уста.

Синди местеше погледа си от единия на другия. Надигна се внимателно от мястото си.

— Ще отскоча до тоалетната, мили.

Пинки изобщо не забеляза, че е изчезнала от масата.

— Така-а ли? — очичките му злобно блеснаха.

— Да-а — имитира го Джино.

Двамата се загледаха, без да помръдват. Сякаш цяла минута си предаваха взаимната ненавист. После Пинки неловко се изсмя.

— Само се кодоша, приятел — нещо в погледа на Джино винаги го караше да си седне на задника.

— Не се съмнявам — Джино не преставаше да се усмихва.

— Що не останеш — щедро предложи Пинки. — Пий едно.

— Не. Отбих се да се видя с Алдо.

— Не съм го виждал.

Черните очи на Джино отново огледаха седналите около масата. Пълен боклук. И Пинки Банана с нищо не се различаваше от тях.

— Приятно прекарване — каза той на тръгване.

— Ще се видим утре — побърза да уточни Пинки.

— Да-а — проточи Джино. — Утре.

Излезе от заведението. Синди го чакаше разтревожена отвън.

— Донесох ти парите — каза й той.

— Толкова ме е страх — тя силно стисна ръката му.

— Утре вече можеш да се качиш на влака и да се разкараш оттук.

— Утре може да е много късно — тя цялата трепереше. — Пак ми каза, че ще ме убие. И наистина мисли да го направи.

— Защо иска да те убие?

— Защото си е навил, че спя с други.

— А ти спиш ли?

— Не, разбира се, не. Ох, Джино! — тя го прегърна. — Моля те, помогни ми да се махна оттук още сега. Умолявам те — тялото й се притисна силно до него и той усети как се тресе от ридания.

Едновременно с това усети топлината на бедрата и гърдите й. Реакцията му беше неизбежна. Искаше жена. Нуждаеше се от жена. И вече я нямаше Леонора, за да го възпира.

Болката в слабините му стана нетърпима.

Тя също усети възбудата му и още по-плътно се притисна до него.

— Вземи ме при теб — прошепна тя. — Погрижи се за мен и аз ще се погрижа за теб. Утре ще взема влака за Калифорния. Но тази нощ искам да съм с теб.

— Хайде — нямаше място да се колебае повече, — да се махаме оттук. Хайде, по дяволите, преди да е излязъл да те търси.

— Няма да съжаляваш — прошепна тя.

 

Беше топла и нежна, сладка и любвеобилна. Беше всичко, за което си бе мечтал.

Влажна, с руси косъмчета, където бедрата й се събираха, и мъркаше като котенце.

Гърдите й бяха съвършени, с големи зърна с приятен млечен вкус. Малките й зъбки бяха остри и приятно възбуждаха пениса му, когато го вкарваше в устата й.

Тя направи за него всичко, което той поиска — а той искаше всичко.

Беше имал много жени, но тя му се стори най-сладката от всички. Когато се изпразваше, усети че се излива най-малко две минути — или поне на него така му се стори. Продължителни сладострастни изблици, които я изпълниха.

Тя стенеше и охкаше от удоволствие. Когато той завря главата си между краката й и изсмука собствените си сокове, тя крещеше с цяло гърло и не можеше да се овладее.

После го накара да се изправи и да се надвеси над нея, за да може да погали пениса му с палавия си език. Той коленичи между гърдите й и започна да го вкарва и вади от устата й. Изпразни се втори път, а тя прие и погълна всяка капка, като че ли беше божествена амброзия.

Той се отпусна и полежа малко, замислен за изживяното удоволствие. После се извъртя към нея, засмука гърдите й и пъхна пръсти между краката й. Тя лежеше тихо, изцяло отдадена на мига, докато достигна върха с дълбоки, разтърсващи конвулсии.

Но той още не беше задоволен. Искаше още и още. Тя не възрази. Извъртя тялото й, легна отгоре й и двамата започнаха да се чукат като улични кучета. Избухна третият им оргазъм. Този път бе кратък, но горещ и див. Чак тогава Джино се почувства някак умиротворен. Отдръпна се от нея и легна по гръб. Вече не беше напрегнат, сякаш цялото напрежение се бе изцедило до капка от тялото му.

Помисли за Леонора и изпита дълбока, безпределна тъга. После протегна ръка и погали Синди по косата.

— Ти наистина си голяма работа.

Тя дяволито се подсмихна.

— Нали ти казах!

— Какво?

— Че няма да съжаляваш.

 

Кери, 1928

Опиум. Марихуаната беше нищо в сравнение с него. Издига те все по-високо и по-високо в небесата и те пуска на някой облак да си починеш… над всичко… над всеки…

Кери никога не бе изпитвала такова щастие в живота си. Уайтджак й разкри тази тайна. Както и марихуаната.

— Това е наградата ти, бебчо — бе промърморил той през една нощ, когато бяха наети за едно парти в Чайнатаун.

Отначало беше малко уплашена — невижданото досега наргиле и паницата върху огъня, около който бяха насядали няколко души.

— Не знам дали да опитам — бе прошепнала тя.

— Хайде, жено. Изкара тежка нощ. Ще ти помогне да си спомниш само хубавото… Повярвай ми…

И така, тя му се бе доверила и бе дръпнала от лулата веднъж… два пъти… Сякаш попадна в прегръдката на нещо нежно, меко и всеобятно, в съзнанието й се рееха хубави спомени, приятни мисли и образи… безбрежна лекота обхвана цялото й тяло.

Какво се бе случило с мечтата й да бъде господар на живота си?

Любов.

С един сводник.

И какво беше за нея той сега? Беше все още нейният мъж! Грижеше се за бизнеса… осигуряваше й наркотици, към които беше започнала да се пристрастява. Но точно това започваше да я плаши. Нейната любов сега бяха наркотиците. А когато полетеше високо в небесата, всичко останало губеше значение за нея.

Но понякога сутрин, когато се събуждаше, изведнъж й минаваше мисълта да сложи край на живота си. Уайтджак обаче улавяше със сетивата си какво става с нея в такива утрини и моментално взимаше мерки — натъпкваше я с наркотици и тя блажено се оставяше на опиянението.

Беше й толкова лесно да забрави жестоките моменти и да изживява тези прекрасни мигове на безтегловност. Толкова много усмихнати лица… Толкова хора, внимателни и загрижени за нея…

И най-вече Уайтджак. Нейният мъж. Висок, изискан и силен. Опора. Бе готова да направи всичко за него. И го правеше.

Един ден Люсил грубо я разтърси.

— Кери, нали знаеш, обичам и теб, и Уайтджак. Но той те унищожава. Трябва да отидеш в болница, трябва да се лекуваш.

Кери все още беше замаяна.

— Да се лекувам ли? За какво говориш?

— За живота ти!

Кери започна да се смее, но много скоро смехът й се обърна в плач.

Докато тя ридаеше, Люсил нежно и силно я прегърна.

— Ще те отведа оттук — твърдо отсече тя. — Хайде, облечи се. Бързо. Уайтджак и Доли още спят. Имай ми доверие, скъпа, не можеш да останеш повече тук!

— Така-а ли? — на прага се бе появил Уайтджак. — Никъде няма да ходи. Само да посмее и ще пратя ченгетата по петите й. Ще им кажа две-три нещица за нея и ще я пратят пак на острова.

— Трябва да взема нещо… — замоли се Кери, — не ми е добре…

Уайтджак гневно изгледа Люсил.

— Махай се — изръмжа той.

Дребосъчето изскочи от стаята като подплашен плъх.

— Е, разкажи ми, какво се е случило? — попита я Уайтджак, когато останаха сами. — Какво е разстроило моето мило, малко момиченце?

Кери свъси вежди, опита се да мисли. Да, нещо се беше случило, но тя не можеше да си спомни точно какво. Болница… Люсил… искаше да отиде в болница. О, да, Люсил беше болна…

— Донесох нещо за теб — гласът му сякаш я галеше. — Нещо наистина хубаво. Сега ми дай сладката си ръчичка и ще те заведа в рая.

Тя облекчено въздъхна. Рай. Звучеше прекрасно. Подаде ръката си на Уайтджак. Той уви един копринен шнур над лакътя й и го стегна. Вените й изпъкнаха. От джоба на халата си извади спринцовка. Хероин. Нямаше да му се налага да отскача до Чайнатаун всеки път, когато тя искаше дозата си опиум и да плаща скъпо и прескъпо за вълшебния прах на белите — кокаина. Хероинът беше най-доброто за нея. Щеше да я върже за него по-здраво от всичко. Уайтджак щеше да се грижи тя да си получава дозите и така да разполага изцяло с нея.

Освен това тя щеше да се чувства добре. Беше за нейно добро, нали така? Той й помагаше да обитава един неземен рай, където всеки се чувстваше бог.

 

Кери се усмихна на Уайтджак и разпери ръце. Беше гола. Обикновено това го възбуждаше, но току-що се бяха върнали от едно парти, беше я гледал как танцува и се съблича, беше наблюдавал как прави любов с Люсил, после с един от гостите… после с Доли… и най-накрая с всичките заедно. Ако сега легнеше с нея, за да й даде това, което тя наричаше любов, Кери дори нямаше да усети разликата.

Доли влезе в стаята, спря пред леглото и огледа сцената.

— Караш ме да те чакам, черно момче — напомни му тя.

Очите му се присвиха. Той погледна едната, погледна и другата. Нямаше какво толкова да избира. Привличаха го властните жени, а Доли беше достатъчно властна и силна за две.

Кери ги проследи със замъглени очи как се отдалечават. Беше уморена, чувстваше се празна, но все още дълбоко в душата й живееше копнежът за човешка компания. Да не бъде сама. Тя бавно стана от леглото и отиде до прозореца. Беше отворен. Нямаше да й е трудно да се прехвърли и да се спусне по желязната пожарна стълба. Направи го. От мразовития вятър кожата на голото й тяло настръхна, но тя изобщо не усети студа. Леко залитна и щеше да се сурне надолу. Изкиска се, сякаш й се беше случило нещо много весело. Започна пипнешком да се спуска по железните стъпала. Три етажа. Докато стъпи на задната уличка. Под голите й стъпала изхрущя стъкло. Бликна кръв, но тя само още по-невъздържано започна да се кикоти.

Наблизо, между две кофи за боклук, се беше сврял някакъв пияница, който стискаше до гърдите си скъпоценната бутилка с алкохол. Той огледа голото момиче, което мина покрай него с олюляваща се походка и реши, че най-накрая алкохолът му е подействал.

Кери излезе от задната уличка и навлезе в по-широка и по-оживена. Вече не пристъпваше, а се носеше с танцова стъпка напред… нанякъде.

Две улични хлапета, които се мотаеха край един вход, направо се вцепениха от невижданата досега гледка. Едното от тях първо се окопити от изумлението и попита другото:

— И ти ли виждаш това, което виждам аз?

— И аз!

Бързо се спогледаха един друг, после огледаха улицата. Наоколо нямаше жива душа.

— Изглежда е сама. Давай да я оправим.

Приближиха Кери от двете й страни.

— Здрасти, приятелчета! — изкикоти се тя.

Избутаха я обратно в задната уличка и я повалиха до стената на нейната къща. По-голямото бързо смъкна панталона си до коленете и се залови за работа.

Кери започна да стене от удоволствие.

— Ко-олко си… ху-у-бав… — като в транс припяваше тя. — Ху-у-бав… ху-у-бав…

По-малкият внезапно се изплаши. Обикновено момичетата се бореха, хапеха и дращеха с нокти и чак по-късно се преставаха да се съпротивляват.

По-големият изсумтя и се изпразни.

— Твой ред е, Тери.

— Аз… не искам, Джейк.

— Я па тоя! Няма жива душа и е гореща и влажна…

Мудно и без желание Теди смъкна панталона си. Не беше още съвсем надървен, но се постара приятелят му да не го забележи. Коленичи разкрачен над момичето и се престори, че го прави.

— Свърши ли? — след минута попита Джейкъб.

— Още мъничко — отговори Тери, разигра, че се изпразва и скочи на крака.

Двете момчета се изправиха над Кери и в недоумение я загледаха. Тя блажено се усмихваше в мрака.

— Тая е луда — заключи Джейкъб. — Давай да изчезваме.

Сякаш вихрушка ги помете от уличката. Старият пияница се беше надигнал и с неуверена крачка се дотътри да види какъв е този шум. Кери лежеше от другата страна на кофата за боклук и го видя да приближава.

— Здрасти — приветства го тя и протегна ръце нагоре, сякаш искаше да го прегърне. — Искаш ли… Кери да… ти направи нещо… мно-о-го хубаво…

Пияндурата не можеше да повярва на късмета си. Остави внимателно бутилката си на земята и с усилие се заизмъква от мръсните си панталони.

Когато се наведе над нея, Кери го посрещна с още по-възторжено възклицание:

— Здрасти, голямо момче… спомням си… май ти казах… че си ху-у-бав…

 

Шумът първо изгърмя в главата на Кери. Обичайната гълчава сутрин: детски викове, дрънкането на бутилките с мляко, лаят на кучета.

После усети твърдата земя под себе си, краката й трепереха и цялото й тяло се тресеше.

Отвори очи и дълго време остана така — мислеше, че сънува. После започна полека-лека да осъзнава, че не е сън. Лежеше на някаква улица… чисто гола… през деня… Надигна се и седна. Беше объркана. Страхуваше се. Къде е Уайтджак? Доли? Люсил? Как беше попаднала тук? Какво се беше случило?

Силно притисна колене към гърдите си, за да прикрие малко голотата си, опря гръб в стената зад нея. Главата я цепеше. Гърлото й дращеше. Очите й се напълниха със сълзи.

Какво правеше тук? Стисна клепачи, за да задържи сълзите си. Мисли, Кери… Мисли!

Смътно си спомни някакво парти. В съзнанието й се мяркаха размазани образи… После Уайтджак й сложи някаква вълшебна инжекция… после тя се натъпка с нейните наркотици.

Отвори широко очи. В първия момент гледаше като обезумяла, не виждаше нищо. Отчаяно се изправи, като се подпираше на стената зад нея. Едва сега осъзна, че се намира в задната уличка, под прозореца на нейната стая.

Някъде отблизо до нея достигна различен шум. Шум от човешко същество. Стегна се и се помъчи да го открие. До близката кофа безметежно се бе излегнал някакъв стар пияница и сумтеше в алкохолното си опиянение. Представляваше жалка гледка. Тя потръпна.

Той високо изхърка и се обърна в съня си. Бутилката, която притискаше до гърдите си, се изплъзна от ръцете му, изтърколи се и се счупи.

Тя подскочи. Когато нарязаният й крак пое тежестта на тялото, Кери усети болката, която я преряза. Значи не сънуваше. Вече осъзнаваше. Сграбчи пожарната стълба и започна бързо да се изкачва. Прозорецът на стаята й все още зееше отворен. Какъв късмет!

Прехвърли се в стаята и едва тогава се отпусна, останала без сили от преживяното. Беше уплашена до смърт. Да стигне до състояние, че да не знае какво прави! Това тя ли беше? Наркотиците постепенно унищожаваха разума й. И я убиваха. Нея, Кери.

Нещо страшно избухна в главата й. Без да се замисли, че е гола, тя се влетя в стаята на Доли.

Двамата спяха — дебелата бяла жена и високият черен мъж. Нейният мъж. Който сега прекарваше нощите в леглото на Доли.

— Хей вие, двамата, събудете се! — изкрещя тя. — Чувате ли? Събудете се!

— Май-йната ти, жено — избоботи Уайтджак, докато бавно отваряше очи. — Май-йната ти!

— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори сънено Доли и се обърна като останал на сухо кит в леглото.

— Какво ли? — истерично изпищя Кери. — Спах на улицата! На шибаната улица!

— Какви ги дрънкаш, жено? — не й повярва Уайтджак. — Ти сигурно си превъртяла!

— Разкарай я оттук! — нареди Доли.

— Какво става тук! — Люсил се втурна в стаята.

— Знам ли? — изръмжа Уайтджак. — Тая май е превъртяла.

— Иска ти се, ама не съм! — нахвърли се върху него Кери. — Тъпчеш ме непрекъснато с наркотици… От тях губя разсъдъка си… Бях навън, на улицата. Гола! Чуваш ли? Гола, гола… гола… — отначало припяваше, после гласът й укрепна и се превърна в протяжен, ужасяващ писък.

Уайтджак скочи от леглото и я прегърна. Притисна я силно към себе си.

— Сънувала си — спокойно каза той. — Няма нищо страшно. Само един сън, това е.

— Така ли? — тя сякаш се топеше в ръцете му, толкова беше объркана.

— Ама разбира се — продължи да я утешава той. — Хайде, ела със своя мъж, захарче, и той ще ти даде нещо, което ще прогони всичките лоши сънища далече-далече…

Така я изведе от стаята.

Доли още един път се преобърна тежко в леглото и веднага заспа.

Люсил поклати глава. Не беше за първи път. Лошите дни се редуваха и сега тя знаеше, че Кери навлиза в поредния дълъг лош ден.

И на този свят никой, каквото и да направеше, не можеше да го спре.

 

Джино, 1928

Синди първа се събуди. Подпря се на лакът и се загледа в спящия Джино. Той лежеше по корем, с обърната към нея глава. В съня си изглеждаше невероятно млад. Той беше още млад, разбира се, но когато беше буден, черните непроницаеми очи гледаха така, че той не изглеждаше млад. Синди отдавна за себе си беше решила, че един ден ще си легне с него. И този ден настъпи.

Тя потръпна от вълнение. Какъв любовник се оказа той! Не че след Пинки Банана всеки не би изглеждал очарователен. Но опитът й с мъжете не се свеждаше само до Пинки. Преди него беше имала трима, но те бяха същите като него. С Джино беше коренно различно. Той не любеше тялото й. Любеше нея. Сякаш двамата бяха едно цяло. Сякаш се бяха слели. Защото всяка ласка на ръцете му, на езика му, на пениса му бяха насочени точно там, където доставяха неизпитвано досега удоволствие.

Отново потръпна. Сърце не й даваше да го събуди. Изглеждаше толкова спокоен, толкова… Наистина щеше да бъде ужасна егоистка, ако го събуди.

Не беше очаквала да я допусне в леглото си толкова лесно. Всеки знаеше, че той се е свързал с някакво момиче в Сан Франциско и ще се ожени за него. Всеки знаеше, че беше превърнал въздържанието си в нейно име в религия. Е, явно нещо се беше случило…

Без да откъсва очи от спящото лице на Джино, тя се запита как ще постъпи с нея, когато се събуди. Дали щеше да й даде пари да се качи във влака за Калифорния? Дълбоко в душата си плахо се надяваше, че няма да го направи. Не й се искаше да заминава. Но можеше ли да я остави при себе си?

Нежно започна да гали прекрасните си малки гърди. Пръстите й се заиграха със зърното на едната, докато то набъбна като разцъфнала цветна пъпка. После събуди и другото зърно.

Беше вече възбудена, топла и влажна, готова за него. Тихо се наведе и отърка гърдите си в голия му гръб. Той прошава в съня си, но не се събуди.

Продължи да се отърква в гърба му. Джино се обърна. Беше възбуден и готов, въпреки че очите му останаха затворени.

Тя го възседна, пое го в себе си и започна да го люби, изцяло отдадена, докато страните й започнаха да горят, а дишането й се превърна в накъсани хрипове. След това се понесе на гребена на издигащата я във висините вълна от удоволствие.

Той все още не отваряше очи, но и възбудата му не отминаваше.

Тя се отпусна върху него и започна да се смее.

— Джино? Не е възможно да си спал, докато го правехме.

Той остана неподвижен, със затворени очи и щръкнал пенис.

Тя се наведе над него и го пое в устата си. Започна енергично да го смуче и той моментално изригна. Едва сега отвори очи, разроши косата й и каза:

— Добро утро.

— Мислех, че никога няма да се събудиш — весело откликна тя.

— Бях буден без цялото време.

— Е, поне за една част от теб съм сигурна — сякаш камбанки звъняха в смеха й.

— Тази част хареса ли ти?

— О, да!

Той скочи от леглото и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — забързано попита тя.

— Клозетът… навън, в коридора е. Недей да излизаш.

Като че беше тръгнала да излиза. Стана от леглото и се огледа в парчето огледало, поставено върху една стара ракла.

В клозета Джино анализира създалата се ситуация. Не можеше да не си признае, че се чувства добре. Но при мисълта за Леонора нещо сякаш сграбчваше стомаха му и го стискаше. Повече нямаше да бъде старият верен наивник.

Днес трябваше да сложи началото на новия си живот и да планира бъдещето си. Имаше предостатъчно спестени пари и приличен апартамент. Повече никакви спестявания! За какво?

Когато се върна в стаята, Синди седеше в леглото.

— Гладна съм — малко глезено каза тя. — Ще се намери ли тук нещо за едно мно-о-го гладно момиче…

 

Джино се обличаше в единия ъгъл на стаята, Синди — в другия. Не бяха разменили нито дума за това какво ще правят по-нататък.

Синди нервно прехапа долната си устна. Беше наясно със себе си. Не искаше да заминава за Калифорния. Искаше да остане тук. Преди малко отново се бяха любили. Сякаш за първи път. Нищо чудно, че му викаха Джино Овена. Но след това не бяха разговаряли сериозно. Подхвърляха си закачки и просто се шегуваха за незначителни неща. Сега тя погледна часовника си и възкликна:

— Мили Боже! Трябва да побързам.

Продължиха да се обличат. Синди обу копринени чорапи и ги закопча върху евтините розови жартиери. Хвърли поглед към Джино. Той намъкваше панталона си.

Видя, че е погледнала към него и й намигна. Как щеше да се покаже на улицата с тия дрехи, по дяволите! Нахлузи тясната си рокля от снощи — от сатинирана розова коприна, с дълбоко деколте.

Едва сега той проговори:

— Ей, Синди, така ли ще пътуваш?

Тя безпомощно сви рамене.

— Нямаше как да взема други дрехи със себе си. Не можех да си позволя Пинки да се усъмни… в намеренията ми… — гласът й започна да трепери. — Ох, Джино, какво да правя? — думите й заседнаха в гърлото й.

И двамата зарязаха обличането. Явно трябваше да обсъдят проблема.

— Мислех, че искаш да се качиш на влака. И то без много-много да се бавиш.

Тя сведе поглед.

— Да, така мислех и аз… снощи…

Той вдигна вежди:

— Снощи ли?

— Да — прошепна тя. — Сега не искам никъде да заминавам. Искам да остана тук, с теб.

— Ей, слушай… — започна той.

— Не аз, ти ме изслушай — събра кураж тя. — Знам всичко… Че скоро ще се жениш, де. Просто искам да остана при теб няколко седмици. Не искам нищо повече. Само да се позабавляваме… После ще си отида. Ще се кача на влака и няма дори да се обърна… Какво ще кажеш, а? Джино?

Не знаеше какво да каже. Не че предложението й го затрудняваше. Две седмици със Синди и сочното й прекрасно тяло щяха да бъдат едно удоволствие. Искаше му се никога да не се беше връзвала с Пинки Банана.

— Исусе Боже! — той се залюля на пети и пръсти. — Не знам…

— Твоето момиче никога няма да разбере — продължи да го навива тя. — Можем да го запазим в тайна от всички. Нали имаш апартамент някъде в центъра на града?

— Ти откъде знаеш?

— Ами… така се говори.

Още една разбита илюзия. Голяма тайна, няма що!

— Ако отидем там — продължи развълнувана Синди, — никой няма да знае, че сме заедно. Никой няма да ни познава. Дори Пинки няма да разбере.

Той кимна. Майната му на всичко. Две седмици… Какво, по дяволите, можеше да загуби?

— Тогава ти ме чуй, малката — реши той. — Ще стоиш тук и ще ме чакаш. Имам да оправя някои неща навън. Щом се върна, вземаме едно такси и отиваме в апартамента. Там ще се настаним.

— Джино! — тя се хвърли на врата му. — Толкова съм щастлива!

Той се освободи от прегръдката й.

— Само за две седмици, нали така?

Тя го погледна с големите си сини очи.

— Да, така. Ще се разкарам оттам, когато пожелаеш.

— Докато се разбираме един друг.

— Но ние се разбираме, нали? — приближи се отново до него и леко захапа ухото ме. — Доста добре се разбираме, нали — ръката й посегна към панталона му.

— Чакай! — отдръпна се той. — Имам работа и трябва да тръгвам — огледа се в парчето огледало, енергично разтърси черната си къдрава коса, после я намаза с брилянтин и я приглади.

Беше готов. Тръгна към вратата и й хвърли през рамо едно весело, самодоволно:

— До скоро, малката!

Тя изтича до прозореца и се загледа след него, докато се отдалечаваше по улицата.

Джино Сантейнджело, не беше толкова трудно да те пипна. Две седмици. Как ли не! По-скоро трябваше да кажеш: докато малката Синди иска да остане.

 

Алдо дъвчеше скилидки чесън — един не особено приятен негов навик.

— Не можем просто ей така да му кажем да се маха — настоя той. — Познаваш Пинки, ще увони света като маймунско лайно.

Джино се беше подпрял на предния капак на стария „Форд“.

— Да го духа! — презрително изрече той. — Не ме е грижа какво ще направи.

Алдо се туткаше с ключалката на гаража. Челото му се бе сбръчкало от безпокойство.

— Той е с нас от самото начало…

— И какво от това? Взехме го, защото кара като откачен и превозваше стоката от Канада без грешка. Двамата с теб бяхме заедно много преди това.

— Да, знам, но той сигурно си мисли, че ни е съдружник.

— Исусе Боже! — изгърмя отвратен Джино. — Да не би да искаш да продължим да работим с него? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не, просто…

— …не искам да има неприятности — довърши вместо него Джино.

— Да, ама само кажи на Пинки, че не е с нас, и моментално ще си навлечем неприятности — сви рамене Алдо.

— Набий си в главата, че Пинки не е мой съдружник. Не е и твой. Ние му плащаме. Наемаме го. И сега му късаме квитанцията. Разбираш ли?

— Може и да си прав.

— Можеш спокойно да се обзаложиш, че съм прав. Пинки му отпусна края. Занимава се с гадости, а голямата му уста няма спирачки. Не искам отново да попадна в пандиза заради него.

Алдо не можеше да не се съгласи. Попита:

— Ти ли ще му кажеш?

— Да бъда проклет, ако не му кажа!

Пинки Банана се появи след час. Изглеждаше така, като че ли досега се беше въргалял в леглото на някоя долнопробна проститутка. Всъщност си беше точно така. Беше облечен в снощния си костюм и вонеше на евтин парфюм. Пристигна и влезе в гаража с един час закъснение от определената среща. Но влезе нахакано, сякаш това беше в реда на нещата. Дори не поздрави, само изръмжа:

— к’во има за бачкане? Само ми кажете къде и кога и ме оставете да си ида вкъщи и да се наспя, да му еба мамицата гадна. Бях при една страхотна путка, дето не ме остави да мигна цяла нощ. Скапан съм.

Алдо беше изтъкан целият от нерви.

Джино беше спокоен. Бавно му каза:

— Не искам да си помислиш, че е нещо лично, Пинки, но пообсъдихме нещата и трябва да ти кажа, че повече не си с нас.

Пинки присви кръвясалите си очи и попита:

— Как не съм?

Джино вдигна ръка и с жест обхвана гаража и старата кола.

— Не си в бизнеса.

— К’ви са тия чекиджийски дрънканици?

— Искам да изчезнеш — обясни с равен глас Джино.

Пинки не можеше да повярва на ушите си.

— Май-йната ти! Оди се еби, бе!

— Нямаш проблем. Но еба аз!

Пинки сякаш се смръзна срещу Джино. Той го бодна с пръст в корема и спокойно, отчетливо продължи:

— От доста време те наблюдавам. Ти се промени. Не искам свободата ми да зависи от голямата ти уста.

— А, да не мислиш, че нещата не ми са ясни — изкрещя Пинки и отстрани пръста на Джино. — Получи готина работа и мангизи от Бонати и искаш да ме разкараш.

Погледът на Джино натежа.

— Както искаш, така го разбирай! — сурово отсече той.

— Скапан хуйчо, само се опитай да ме разкараш и така ще ти го начукам, че ще има да се чудиш какво те е натресло. Бандата Сантейнджело. Ама че чекиджийска работа! Ще ви измъкнат товара с такава лекота, сякаш изстискват мляко от цица.

— Изчезвай! — и Джино му обърна гръб.

— Не ми казвай ти да изчезвам, смухлено чекиджийче!

Пинки беше десетина сантиметра по-висок и над десет килограма по-тежък от Джино, но преди да успее да замахне, получи по-силен удар, отколкото беше очаквал. Джино беше пъргав и с бързи реакции. Обърна се и пресрещна юмрука на Пинки, преди ръката му да е изминала и половината път. Отвърна му със страхотно дясно кроше, което попадна право в носа му. Чу се жестоко изхрущяване и от разбития нос на Пинки шурна кръв. Той вдигна ръце към лицето си.

— Гаден копелдак! — извика той. — Строши ми носа! — кръвта бликаше между пръстите му и започна да капе върху пода на гаража.

— Това е за Синди — изръмжа Джино. — Изпраща ти своите почитания.

Пинки не реагира. Обърна се и тръгна към вратата.

— Ще си го получиш тъпкано — промърмори той, докато притискаше с носната си кърпа носа си, за да спре кръвта. — И тогава аз ще се кефя…

— Така ме уплаши, че чак обувките ми треперят.

— И те ще се разтреперят, няма да ти се размине… — извика приглушено Пинки и излезе.

— Видя ли? — обърна се Джино към Алдо. Беше горд, направо ликуваше. — Нали ти казах, че ще разбере.

— Защо ти трябваше да го удряш? — Алдо още не можеше да дойде на себе си.

Джино продължително го изгледа и сурово попита:

— Нали и ти искаше да го разкараме.

Алдо сви рамене.

— Е, предполагам, че нямам тази нагласа — потътри бавно краката си по пода и неловко попита: — Какъв беше този удар за Синди?

— Тя го напусна, но мисля, че той още не знае.

— Къде е отишла?

Джино равнодушно отговори:

— Май замина за Калифорния. Да се обадим на Енцо, а?

— Ъхъ — съгласи се Алдо и направо го попита: — Имаш ли някакви вести за Леонора?

— Не — Джино прегърна приятеля си през рамо. — И да призная, колкото по-дълго не ми пише, толкова повече се убеждавам, че това, дето си го бях навил… Брак, нали разбираш… е пълна глупост. Та аз почти не я познавам.

Алдо беше толкова изненадан, че направо зяпна.

— Да вярвам ли на ушите си?

Джино продължи започната игра. Сега изглеждаше някак глуповато смутен.

— Знам, че си изненадан. Странно, нали? Писах й повече от година, но ако я видя сега… трудно ми е да ти обясня. Хлътнах по нея, строях красиви въздушни кули, въобразявах си, де. Мислех да я доведа тук, да ми бъде жена и всякакви такива глупости.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че няма да се жениш?

— Нее, не, разбира се. Просто по този въпрос сега имам друго мнение.

Алдо отново задъвка скилидка чесън.

— Май разбирам какво искаш да кажеш. И с мен е така. Понякога си мисля да се оженя за Барбара… понякога само при мисълта да се оженя, направо се надрисквам от страх.

— Така е — съгласи се Джино, — и аз понякога така се чувствам — хвърли крадешком поглед към Алдо. Беше клъвнал. Нямаше да му е много трудно да доведе играта докрай. След седмица-две щеше да подхвърли: „Майната му, промених решението си!“, и никой нямаше да се сети повече за брачните му кроежи и Леонора.

 

Госпожа Ланца настоя да излезе заедно с Коста и да го разведе из града. По средата на пътя за зоологическата градина обаче тя се почувства много изморена.

— Ох, къде са ми силите — и седна задъхана на една пейка. — Наистина толкова ходене не е за мен, Коста.

Той шумно я увери, че я разбира и й съчувства. Тя от своя страна продължи да му обяснява колко много е искала да му покаже града, но сърцето й създавало проблеми и трябвало да се прибере вкъщи.

Коста я придружи до изхода на парка, извика такси и мислено благодари на щастливата си звезда, че най-накрая се е отървал от нея.

Хукна към метрото, за да стигне по-бързо до дома на Джино. Изкачи на един дъх трите етажа и заблъска по вратата.

Отвори му дребничко русокосо момиче.

— Кой сте вие? — попита тя.

Той направо се прехласна по нея. Беше изумително красива.

— Казвам се Коста — най-сетне събра ума си той, — приятел съм на Джино. А вие коя сте?

Преди да му отговори, тя съблазнително облиза начервените си устни.

— Аз съм Синди, много добра приятелка на Джино — и му намигна безочливо с големите си сини очи — малко по-тъмни от тези на Леонора — после го огледа внимателно от главата до петите. — Не ми приличаш на приятелите на Джино. Още си хлапе.

Коста се изчерви.

— Не съм!

— Мен не можеш да ме излъжеш.

Коста се опита да преодолее смущението, което го сковаваше, и делово попита:

— Тук ли е Джино? Дошъл съм на посещение.

Синди гръмогласно се изсмя.

— На посещение при Джино? Прави посещения на момичетата, глупаче, не на мъже!

Сега вече той съвсем се обърка. Не знаеше какво да мисли. Какво правеше тя в стаята на Джино? Беше свидетел колко тежко понесе той вестта за брака на Леонора. Не можеше всичко това да е било преструвка.

— Кога ще се върне Джино? — все пак успя да попита той.

Тя пак сви безучастно рамене.

— Не знам.

— Мога ли да вляза и да го почакам? — плахо предложи Коста.

— Не можеш — важно отказа тя. — Аз дори не знам кой си.

— Ама нали ти казах, че съм приятел на Джино. Коста Зенокоти. Бяхме се уговорили да дойда по-рано, но ме задържаха…

— Знаеш ли какво — тя свойски му намигна, — говориш много хубаво. Откъде си?

— Сан Фран… — започна той, но прекъсна насред думата, защото чу тежки стъпки, които бързо се изкачваха по стъпалата.

Появи се Джино. Весел. Различен от снощния Джино.

— Коста! Къде се загуби? Мислех, че ще дойдеш в дванайсет.

— Да, така мислех и аз, но…

— Виждам, че си се запознал със Синди — прекъсна обясненията му Джино. После се досети как изглежда цялата работа в очите на Коста и малко неубедително допълни: — Тя е просто една приятелка, на която помагам.

Тримата влязоха в тясната стая. Коста забеляза разхвърляното легло и падналите на пода до него завивки. После погледът му се спря на роклята на Синди.

— Виж, малката — каза Джино на Синди, — нали ще прибереш нещата ми в куфара. Искам да се поразходим с Коста… след това се махаме оттук.

Тя приглади роклята си.

— Добре, но аз трябва да облека нещо. Не мога да изляза на улицата с тази рокля.

— Не се притеснявай. По-късно ще ти вземем нещо — прегърна Коста през рамо и го изведе от стаята.

Щом излязоха на улицата, Джино бързо заговори:

— Ще бъда откровен с теб, малчо. Да, така е. Чукам я. Но снощи ни беше за първи път. И ще ти кажа още нещо. За първи път бях с жена, откакто срещнах Леонора… — засмя се горчиво. — Джино Овена се беше превърнал в Джино Будалата. Не е ли така, хлапе? Сега искам да наваксам. За всичко пропуснато през това време. От Джино Будалата да съм си аз — Джино Овена.

— Разбирам… — започна Коста.

— Разбираш таратанци — възкликна Джино. — Дори аз самият не се разбирам. Знам само едно, че трябва да си затваряш устата. Не искам да се разчуе, че вече не съм сгоден.

— На никого няма да кажа.

— Така ще е най-добре и за теб, малчо. Нали не искаш да ти хвръкне главата?

На Коста му стана болно.

— Можеш да ми вярваш, Джино. Но ти и бездруго го знаеш.

— Даа… така е — съгласи се той, после весело мушна Коста в корема. — Хайде, малчо, днес ще се местим. Трябва да ни помогнеш.

 

Останалите дни от посещението на Коста в Ню Йорк отлетяха неусетно. Прекарваше всеки ден със Синди и Джино — помагаше им да обзаведат апартамента, ходеха на кино, пазаруваха на Пето авеню и най-вече скитаха безцелно и се веселяха. Понякога Джино ги оставяше, за да отиде на среща в стария квартал, но се връщаше бързо. През тези няколко часа Синди развличаше Коста като разиграваше сцени от филми с кинозвезди. Предпочиташе да се представя за Долорес Костело и изумителната Лилиън Гиш.

Всяка вечер Коста трябваше да се прибере в дома на семейство Ланца до шест часа.

— Ама че тъпа работа! — възнегодува Джино. — Кажи на тая стара чанта, че довечера ще закъснееш.

Но Коста считаше, че не е редно да го прави.

Последната вечер преди заминаването му Джино не прие никакви оправдания.

— Я ги зарежи — каза той. — Какво толкова, по дяволите? Нищо не могат да ти направят. Излизаме и толкова! Никакви обяснения.

Коста се отказа да спори. Затова пък прекара най-хубавите мигове през цялото му гостуване. Венец на престоя му беше преживяването на пода във всекидневната на Джино. Там той извърши това, което беше направил с проститутката в Сан Франциско. Но този път беше с момиче, присъединило се към тях в някакво заведение, в което сервираха нелегално алкохол. Господи, беше страхотно! Прибра се със замаяна глава и олюляваща се походка в къщата на Бийкмън Плейс призори, по време на закуската.

Госпожа Ланца го поздрави в коридора с каменно лице и с куфара му в ръка, приготвен за път.

— Баща ти ще разбере за всичко от мен — заяви тя, подаде му куфара и тръшна вратата под носа му.

Коста отиде право в апартамента на Джино и остана там до часа на влака му. Синди го целуна и топло го прегърна.

— Ще ни липсваш, малчо — каза му тя свойски, както го наричаше Джино.

Щом се качи във влака, Коста се отпусна на седалката и изцяло се отдаде на удоволствието от пътуването. Не се тревожеше за наказанието, с което щеше да го посрещне Франклин. Беше готов да си плати за страхотното прекарване.

Глождеше го само една мисъл. Не беше казал на Джино, че Леонора е бременна. Но това не беше чак толкова важно. Когато тя родеше детето, той нямаше да му каже веднага. Така Джино никога нямаше да узнае истината. За нищо на света не би причинил болка на Джино.

 

Синди се протегна и се изкикоти.

— Най-после сме сами! Как ще я караме без хлапето? — легна по гръб на голямото легло и изпъна крака си. Сатенената нощница с цвят на шампанско се плъзна надолу и съблазнително оголи краката й.

Джино плъзна ръката си нагоре по бедрото й.

— Ще си намерим някакво занимание.

Синди се изкикоти по-силно и заизвива тялото си. Нощницата се събра около кръста й.

Ръцете му продължиха нагоре и пръстите му заровиха гъстите златисти косъмчета. Тя затаи дъх, а когато той сведе главата си, възбудено изстена.

— Ох! — прошепна тя. — Толкова ми е хубаво, когато правиш така. Мно-о-го ми харесва…

— Наистина ли? — той за миг преустанови ласките си, за да си поеме дъх. — Разкажи ми за това, мила.

Тя тръпнеше от блаженство.

— Харесвам езика ти, устата ти, ръцете ти. Ох!… Джино… — потръпна, изви гърба си като котка и достигна оргазъм.

— Говориш за чудо от една-две секунди! — оплака се той.

Тя се претърколи върху него.

— Не мога иначе. То-олкова е хубаво. Никой и никога досега не ми го е правил така.

Джино беше доволен.

— Знаеш ли — продължи тя. — Пинки никога не ме е любил така. Казваше, че всички момичета са мръсни и няма да си слага там устата.

Цялата възбуда на Джино отиде по дяволите.

— По дяволите! — остро реагира той.

— к’во има?

Той скочи от леглото.

— За чий ми ги разправяш тия за Пинки?

— Извинявай.

— Не ми пука нито к’во е правил, нито к’во не е.

— Извинявай.

— Я стига с това извинявай!

— Извинявай.

Джино отиде в банята. Големият ебалник Пинки Банана! И какво правеше той, Джино Сантейнджело, с една от неговите шаврантии…

Погледна се в огледалото на стената, напълни чаша вода и си изплакна устата.

Когато Синди плахо се вмъкна в банята, той вече се бръснеше. Тя притисна силно тялото си до неговото.

— Сега е мой ред, миличък — измърка тя и протегна ръка към слабините му.

Той я отблъсна.

— Зарежи тая работа — каза рязко. — Имам среща.

Тя се отдръпна, беше достатъчно умна да не настоява в този момент.

Той се избръсна и отиде в спалнята да се облече. Беше си купил много нови дрехи. Внимателно избра черен костюм в широко бяло райе, тъмнокафява риза, вратовръзка на ситни точки и кафяви обувки със заоблени бомбета.

— Изглеждаш много шик, мили — тихо го похвали Синди. — С кого ще се срещаш?

Мразеше да му задават такива въпроси. Може би беше време да й напомни за влака за Калифорния.

— Може да закъснея — кратко каза той, без да обърне внимание на въпроса й. — Айде! — и излезе.

Тя изчака, докато той се отдалечи достатъчно, за да не я чуе, и изкрещя:

— Мръсно копеле!

Беше готов да я разкара. Сви ръце в юмруци и кресна още един път:

— Копеле!

Само че малката Синди не беше от тия, дето ги изхвърлят лесно. Малката Синди щеше да измисли някакъв начин, за да стане необходимост за него.

Нямаше да е толкова трудно. Въпреки цялото си перчене, Джино се поддаваше на обработка. Често беше чувала Пинки да го казва.

 

Джино тръгна с широка, уверена крачка по Пето авеню. По едно време спря за малко и извади от джоба си елегантна визитна картичка. Госпожо Клемънтайн Дюк, имам намерение да ви посетя.

Още веднъж погледна адреса. Наистина страхотно място. В баровския квартал между Парк авеню и Медисън авеню.

Денят беше приятен. Ясен. Слънчев. Реши да отиде дотам пеша.

Пъхна дълбоко ръце в джобовете на новото си дълго палто от камилска вълна. Замисли се за изминалите няколко седмици. Е, не можеше да се оплаче. Със Синди беше наваксал пропуснатото в секса. И то как! Малката дива котка беше готова да опита всичко. Отначало беше вълнуващо… но тя просто му се поднасяше на тепсия, винаги готова да вдигне краката си. Ако му беше казала поне един път „не“, може би щеше да е по-интересно.

Е, скоро щеше да я качи на влака за Калифорния. Все пак, беше му помогнала да преживее най-тежките моменти в живота си, въпреки че тя не знаеше това.

Бяха се радвали заедно, когато обзавеждаха апартамента. Беше малък, вярно, но беше дом. Преди винаги се бе завирал в отвратителни дупки с плъзнали по пода хлебарки, вехти и разнебитени мебели и обща баня в коридора — ако имаше късмет.

Вера беше идвала няколко пъти в новия му апартамент, но изглежда че тя и Синди не се спогодиха. Нямаше време да обръща внимание на отношенията им, защото сега Вера говореше за Паоло като за герой. Това го вбеси.

— Ще те видя какво ще правиш, когато излезе от пандиза и отново ти потроши кокалите! — предупреди я той.

— Е, хайде, Джино, хората се променят — защити се Вера.

Да, бе, Паоло! Умряла работа!

Бонати удържа на думата си. Той се оказа проницателен бизнесмен. Разширяваше контактите си, а проблемите, с които се сблъскваше в Чикаго, го подтикнаха да създава и укрепва нови и силни връзки на изток. Алдо и Джино бяха ключовете му към тези връзки. Вече им беше казал, че когато пристигне в града в края на месеца, ще имат много работа.

Междувременно Джино държеше здраво юздите на превозите на алкохол от Ню Джърси. И той се сблъскваше с трудности — нападаха и ограбваха камионите по пътищата както никога досега. Но сякаш съдбата закриляше Алдо и Джино. Той нае нов шофьор вместо Пинки, казваше се Ред и беше пристигнал наскоро от Детройт в Ню Йорк. Изглеждаше лоялен. Не беше откачалка като Пинки Банана, който никакъв не се вясваше. След всичките заплахи, които беше отправил към Джино, повече не се чу нищо за него, макар че Алдо разказа, че го срещнал в „Дебелия Лари“ и той отново ги заплашил. Отмъщението нямало да им се размине. Алдо се бе ядосал, но Джино само се засмя.

— Устат въздухар! — успокои приятеля си Джино. — Не му се е случвало да се захване с нещо и да го завърши.

— Устат, ама с пистолет — възрази мрачно Алдо. — А, да не забравя. Дебелия Лари каза, че някаква богата мадама питала за теб. Госпожа Дюк. За някакъв бизнес или нещо подобно. Ще й се обадиш ли?

Да. Щеше да й се обади. Нищо не можеше да го спре сега.

Не забеляза едно кучешко лайно и го настъпи. Изреди цяла серия отбрани псувни, докато почистваше марковите си патъци в ръба на бордюра.

Госпожо Клемънтайн Дюк, пристигам!

 

Кери, 1928

— Ще правим филм — каза един ден Уайтджак.

— Филм ли? — очите на Кери се разшириха от учудване.

— Филм, я! — ухили се той. — Вече съм ти го казвал.

Не й беше казал обаче, че филмът ще е за самотни мъже. От тия, дето се снимат в тайни стаи, с преносими камери и ослепителни рефлектори, които изгарят кожата. Не беше споменал също, че Кери щеше да играе главната роля — да забавлява четирима различни мъже по време на двайсетминутната продукция. Не че това имаше някакво значение. Кери не проявяваше никакво безпокойство. Беше толкова дрогирана, когато Уайтджак я въведе в малката жалка стая, че безропотно щеше да направи всичко.

— Тя е страхотна! — възкликна радостно режисьорът. — Бих довел някое куче да я оправи.

Уайтджак се ухили и остана да гледа. В края на снимачния ден обаче здравата се ядоса, защото този негов приятел, режисьорът, това дребно тлъсто копеле, се опита да го мине при плащането.

— Скапан педераст! — изкрещя той. — Плати мангизите, които обеща, или ще смачкам от бой белия ти тлъст гъз.

Режисьорът плати.

— Ти си го начукай в гъза, чернилко — презрително изсъска той. — И разкарай курвите си оттук!

Уайтджак го блъсна в стената и за миг се изкуши да му размаже физиономията. Но реши, че не си струва усилията. Хвана Кери за ръката и излязоха.

Това беше краят на филмовата й кариера.

 

— Тя ни излиза много солено — оплака се няколко дни по-късно Доли.

— Да, ама и снася солено — възрази Уайтджак.

— Така е. Но докога ще продължи така, как мислиш? Ти поглеждал ли си я внимателно напоследък. Станала е кожа и кости, истинска тояга, очите й са като паници и е толкова замаяна, че размахва ръце като чучело. Трябва да се отървем от нея.

— Какво искаш да кажеш с това „да се отървем“?

— Тоя тъпанарски филм, в който я накара да се снима, може да попадне в ръцете на всеки. И да ни навлече проблеми. На колко години е? На шестнайсет? На седемнайсет? Само да се разчуе, че я използваме така, ще си имаме неприятности. Може и зад решетките да ни тикнат.

— Как ще се разчуе? Тя е сама — той сръбна намръщен от кафето си. Доли постоянно се заяждаше заради Кери. Това го дразнеше. Кери го боготвореше.

— Случай, черни човече — Доли се изправи до масата и решително сложи ръце на кръста си. — Няма да споря с теб. Карай, както знаеш. Само че ще трябва да кажеш сбогом на нашия бизнес. Нямам намерение да поемам повече рискове.

Уайтджак заразглежда ноктите си.

— Заплашваш ли ме, жено?

— Не, разбира се, че не те заплашвам. Само те уведомявам.

Доли не беше хазартна жена — никога не залагаше на несигурна карта. Харесваше Уайтджак. Още повече харесваше съвместния им бизнес. Но най-вече харесваше себе си — нямаше да рискува да я вкарат в затвора заради някаква глупачка.

— Мога лесно да намеря друго момиче — продължи тя. — На двайсет е, изглежда на четиринайсет и във всяко отношение удря Кери в земята. По-черна е от теб. Една малка, палава черна кучка. Искаш ли да я видиш?

Уайтджак не устоя на изкушението.

— Коя е тя?

Доли вече знаеше, че е спечелила, но с нищо не го показа. Знаеше, че Уайтджак мисли с кура си. За сутеньор се облажваше по-често, отколкото беше разумно.

— Едно малко мое откритие — продължи да нажежава ищаха му тя. — к’во ще кажеш, черни човече?

Той отпи голяма глътка кафе. За себе си беше взел решението. Доли беше права. Кери ставаше по-опасна от парите, които му носеше.

— Какво ще правим с нея?

Доли беше готова с отговора.

— Ще й се случи нещастие някъде далече оттук — каза тя, дори без да трепне.

— Я стига — възрази той, — можем да я захвърлим пред някоя болница.

— Ти имаш ли мозък в главата? — ядоса се Доли. — Нали щом я оправят там, тая непълнолетна дрогирана курва веднага ще доведе полицията при нас.

— Няма да го направи.

— Така си мислиш ти. Басирам се, че така ще стане!

Той, разбира се, не се съгласи. Доли продължи офанзивата.

— Един хубав, чистичък инцидент. Може да се спъне и да падне под трамвая, на релсите в метрото, да скочи от моста в Бруклин… Изборът е твой.

Уайтджак скочи на крака.

— Изборът е мой? Никога няма да го направя, жено…

Очите на Доли станаха ледени.

— И още как ще го направиш!

— Не, няма.

— Тогава ще го направя аз.

Застанали един срещу друг, двамата втренчено се гледаха. Уайтджак обичаше силните жени, ама тая пред него ги биеше всичките. На практика беше готова да убива! Ледени тръпки сковаха гърба му.

— Кога? — попита той.

— Какво ще кажеш за днес? — безчувствено сви дебелите си рамене тя.

— Не, не днес — припряно отказа той. — В края на седмицата сме ангажирани за едно голямо парти и не искам да сме с ново момиче.

— Тогава в понеделник. С новата седмица ще започнем начисто.

— Даа. Понеделник — прие той, но я наблюдаваше да види дали ще трепне.

Не трепна. Очите й продължаваха да го гледат ледено. Спокойно попита:

— Искаш ли още кафе?

Присви го стомахът, но успя да й отговори, без да се издаде:

— Даа. И няколко яйца… пуснати за малко в масло.

Едва сега лицето й трепна. Почти неуловима, студена усмивка. Тя знаеше, че е изплашен до смърт. Страхлива чернилка! Но както и да е, тя си го обичаше. И колкото по-рано изчезнеше Кери от пътя й, толкова по-добре.

 

Джино, 1928

Джино огледа прекрасната къща. Не беше виждал такава красота досега. Всъщност беше виждал, но само във филмите. Сградата беше внушителна, от кафяв камък, зад висока желязна ограда. Само фасадата й сигурно струваше цяло състояние.

Джино беше истински впечатлен. Коя, по дяволите, беше тази госпожа Клемънтайн Дюк? Някоя червива с пари баровка, разбира се. Какво се криеше зад поканата й? Къде беше съпругът й?

Нерешително дръпна шнура на звънеца и докато чакаше, извади гребен и приглади косата си, застанал срещу отражението на лицето си в блестящия месингов диск в средата на солидната външна врата. Не можеше да си позволи да не бъде изряден пред госпожа Дюк.

Възстар иконом отвори масивната врата. И отново Джино си представи сцена от холивудски филм.

— Да, сър? — презрително попита икономът.

Джино се изпъна, за да изглежда по-висок, и стрелна мъжа с тежък, неподвижен поглед.

— Ами… госпожа Дюк вкъщи ли е?

Мъжът презрително сви устни. Не му беше за първи път да отваря вратата на млади хора, но за първи път му се случваше да е тип като този.

— Очаква ли ви госпожата, сър?

— Даа, чака ме — Джино несъзнателно прокара пръсти през косата си и веднага се разкая, че го е направил, защото дланта му лъсна от мазнина. Скришом се отри в панталона.

Икономът обаче не бе пропуснал нищо. Устните му трепнаха в едва забележима високомерна усмивка.

— За кого да съобщя, сър?

— За Джино, Джино Сантейнджело. С-а-н-т-е-й-н-д-ж-е-л-о!

— Да, сър. Почакайте малко, моля.

За миг Джино помисли, че икономът ще затвори вратата под носа му. Но той не го направи.

Джино остана пред отворената врата и започна да си свирука, докато дъртакът се изгуби от погледа му. После прекрачи прага и влезе във вестибюла.

— Исусе Боже! Каква дупка! — измърмори той. Разкошът направо го заслепи. Мраморни подове и извито мраморно стълбище в дъното, кристални полилеи, картини в златни рамки по стените. И това беше само вестибюлът! Ако можеше да се гепи и продаде, човек можеше да си живее като цар с години!

Достолепният иконом безшумно се появи пред него.

— Госпожа Дюк ще ви приеме, сър. Мога ли да взема палтото ви?

— Да. Защо не? — сви рамене Джино.

— Последвайте ме, моля.

Последва иконома по петите. Прекосиха мраморния вестибюл, изкачиха мраморното стълбище и влязоха в стая, която напомняше на кътче от джунглата. Икономът обяви пристигането на Джино и дискретно се оттегли.

Госпожа Дюк се бе изтегнала в бял плетен стол с висока облегалка, заобиколена от палми и папрати. Продължително го изгледа. Очите й бяха студени и надменни.

— Закъсняхте. Приемам посетители между единайсет и дванайсет, а сега е… — тя многозначително погледна часовника върху мраморната поставка над камината — …точно дванайсет и четирийсет и четири.

— Така ли? — нямаше да допусне да го изплаши. — к’во искаш да направя — да си тръгна или да остана?

— Предполагам, че е по-добре — след като вече сте тук — да останете.

— Исусе Боже! Ама че топъл прием!

Тя се усмихна. Ъгълчетата на тесните й устни се повдигнаха и сега лицето й изглеждаше очарователно. Той приближи важно до един стол.

— Седнете, господин Сантейнджело.

— Можеш да ме наричаш Джино.

— Оу, прекрасно.

Двамата предпазливо се оглеждаха.

Тя изглеждаше по-стара, отколкото на притулената светлина в „Дебелия Лари“, но беше изумително привлекателна в късата си бяла права пола и дългите крака в копринени чорапи, които той си представи обвити около него. И тези любопитни зърна, които напираха под фината блуза, сякаш искаха да видят всичко.

— Хей — бързо каза той, — нали искаше да ме видиш за някакъв бизнес?

Тя утвърдително кимна, учудена кой, по дяволите, беше избрал нелепите дрехи, с които беше облечен. Но те не променяха факта, че той е много привлекателен млад мъж.

— Да, господин Сантейнджело…

— Джино! — прекъсна я той.

— Джино. Да, помислих, че можем да работим заедно — кръстоса крака.

Очите на Джино проследиха движението.

Тя улови погледа му и въпросително вдигна вежди. Той продължи неотстъпно да гледа кръстосаните й крака.

Тя свали крака си и предложи:

— Чай, господин Сан… Джино?

— Даа.

Тя посегна към звънчето върху масата до нея и го разклати. Я виж ти! Забавляваше се, истински се забавляваше. Тя, Клемънтайн Дюк, трийсет и седем годишна, вряла и кипяла светска дама, лъвицата на хайлайфа, омъжена за милиардер, седи тук като омагьосана от някакъв уличен хлапак.

Пресвета Дево! Дали имаше и деветнайсет-двайсет години?

През изминалите седмици образът му не излизаше от главата й. И през деня, и през нощта… Всяка вечер отиваше в „Дебелия Лари“ с надеждата да се срещнат отново… случайно. Но дяволският хлапак никога не беше там. Накрая преглътна гордостта си и поръча на Дебелия Лари да му предаде да й се обади. Беше попитала тогава, между другото:

— С какъв бизнес се занимава той?

— Нелегални доставки на алкохол — каза й истината Лари.

Добра новина. Наистина заедно щяха да свършат добра работа.

— Как е твоята годеница? — сега тя вежливо попита Джино.

— Добре е, защо?

— Просто се питах кога ще ходиш в Сан Франциско.

Той неловко се размърда в стола.

— Скоро няма да е. Тук имам много работа, пък и аз… ъ-ъ… отложих сватбата.

Клемънтайн кимна.

— Правилно, още си много млад да се жениш.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Сигурно не си повече от…

— Двайсет и две — избърза той. А ти?

— Оу!

Ама че въпрос! Тя почувства, че се изчервява.

— Един джентълмен никога не пита за възрастта на дамата.

— Тъй ли? Но аз никога не съм твърдял, че съм джентълмен.

Не й беше много лесно да възвърне самообладанието си.

— Но може би трябва да опиташ да се държиш като такъв.

— Така ли? И защо?

От неудобното положение я спаси икономът, който се появи със сребърен поднос. Постави го внимателно на масичката до госпожа Дюк.

— Дейвис ме помоли да ви напомня, мадам, че имате уговорка за обяд в един и петнайсет — важно изрече той.

— Благодаря ти, Скот.

Икономът се оттегли. Клемънтайн се изви в стола и започна да налива чая.

— Бих ти предложила нещо по-силно… — започна тя, после неочаквано попита: — Всъщност нали точно с такъв бизнес се занимаваш?

— Кой ти го каза?

— Това няма значение. Не съм нито полицията, нито Федералното бюро за разследване…

— За миг се притесних. Помислих си, че под полата ти се крие Джей Едгар Хувър.

— Хм, умееш да се шегуваш — отбеляза тя.

— О, не. Просто обичам да развеселявам хората.

— С този костюм въобще няма да ти е трудно да го правиш.

Бързо и проницателно я погледна.

— к’во му е на костюма?

Тя разбра, че го е засегнала и мило му обясни:

— Мисля, че привлича погледите…

Мислела! Тъпа суетна кучка. Какво си въобразява! Той побърза да се засмее, за да й покаже, че критиката й не го е засегнала.

— И какво от това, че привлича погледите? Аз го харесвам. Нека хората ме виждат, че съм наоколо.

— Мисля, че те бездруго усещат, че си наоколо — тя му подаде чашата с чай. — Сега, Джино, нека пристъпим към бизнеса.

Той сериозно я погледна.

— Точно за това съм тук… лейди.

Богата кучка. Но него нямаше да надхитри!

— Съпругът ми и аз обичаме да си организираме много развлечения. И тук… — с небрежен жест тя обхвана разкошния салон, — но най-вече в имението ни в Уестчестър.

Той кимна. Двамата безспорно бяха фрашкани с мангизи.

— Обикновено нашите гости обичат да се поотпуснат…

Обикновено ли? Преглътна надигналия се в него презрителен смях.

— Хубава храна, музика, танци… — направи многозначителна пауза и добави: — и алкохол, разбира се.

Разбира се! Какво друго им остава на господин и госпожа Дюк?

— Трябва да споделя с теб, че с господин Дюк изпадахме… в неудобно положение. Фалшив джин, разредено уиски… домашен спиртен дестилат. Господ знае как оцеляхме след тази… отрова.

— Но ти оцеля.

— Както виждаш — тя стана и поглади полата си, — господин Сантейнджело. Джино. Ще представлява ли за вас интерес да бъдете наш постоянен доставчик?

— Хей… — започна той.

— Е, ако трябва да уточня количествата — прекъсна го тя, — поне двайсет и четири каси на месец. И ако качеството е гарантирано, цените ще са по-високи естествено — тя закрачи около масата, очите му не се откъсваха от краката й. — Да, поръчката не е голяма, но за нас това ще бъде голяма услуга. Сигурна съм, че моят съпруг ще намери начин да се реваншира…

— С какво се занимава господин Дюк?

— Той е сенатор. Не съм ли ти казала?

Джино преглътна на сухо. Сенатор Дюк. Исусе Боже! На какви яйца се беше насадил.

— Виж — бързо започна той, — алкохолът, който доставям, е супер, най-доброто, което може да се намери. За мен ще бъде… удоволствие да поема доставката за теб и…сенатора.

Тя плесна с ръце — изрази задоволството си по детски, което никак не съответстваше на досегашното й надменно държание.

— Оу! Чудесно. Колко се радвам.

Той се изправи, а тя пристъпи към него. Въпреки че беше на високи токчета, двамата почти се изравняваха по височина. Спря на няколко сантиметра от него.

— Мисля, че двамата можем да си помагаме — каза тихо, зелените й очи изпитателно се вгледаха в неговите.

— Така е — отговори той, но не беше сигурен в точното значение на думите й. Дали му се слагаше? Не можеше дори да си мечтае за такава жена. Страхотно парче от висока класа.

Госпожа Дюк рязко се извъртя, отиде до стола си и седна.

— В края на седмицата — съобщи му тя, — у дома ще има парти. Мисля, че ще ни трябват две каси уиски, шампанско, джин и бренди…

— Ясно — прекъсна я той. — Напиши какво искаш. Ще се постарая да го имаш.

— Добре, сега ще ти напиша всичко — тя взе от масичката бележник и делово записа поръчката. После откъсна листа, стана, приближи го и му го подаде.

Той внимателно прочете какво е написала.

— Това е сериозно, нали? — вдигна очи към лицето й той.

Тя разбра какво всъщност я пита и се засмя.

— Как въобще можа да си помислиш подобно нещо?

— Ами имам развинтено въображение. И ти би могла да си го помислиш. Някой си подхвърля стръвта на Джино Сантейнджело, той захапва въдицата и е готов — в капана, с примка на врата. Разбираш, нали?

— О, да, прекрасно.

Отново го зачовърка мисълта, че тя играе някаква игричка.

— Трябва да тръгвам — грубо се отдръпна той.

Тя погледна часовника.

— Аз също.

— Е… — сви рамене Джино. — Мисля, че сме в бизнеса.

— И аз така мисля.

— Какво ще кажеш за плащането?

Тя облиза блестящите си тънки устни.

— Имам предложение. Какво ще кажеш да се присъединиш към нас в събота вечерта. Ще бъде страхотно парти. Сигурна съм, че ще ти хареса.

Ама тая какви ги дрънкаше? Да го кани на нейното парти, с нейния старец сенатор и не знам още какви хора…

— Добре, ще дойда.

— Ще бъдем в Уестчестър. В осем. И ако решиш да не се прибираш толкова късно, имаме достатъчно стаи за гости.

Той кимна. Исусе Боже! Отиваше на парти с куп важни клечки. Той! Джино Сантейнджело.

— Между другото — продължи тя, — облеклото е официално. Имаш смокинг, нали?

Отново кимна. Смокинг ли? Дори не знаеше какво е това.

Тя се усмихна.

— До събота тогава — леко смръщи патрицианския си нос. — Не надушваш ли… нещо неприятно?

— Даа. Кучешко лайно — той се ухили. — Настъпих го на улицата, близо до къщата. Ей, ама ти да не си помисли, че аз…

— Не, разбира се, че не — изглеждаше истински смутена. — Помислих, че Скот е наторил растенията с някакъв пресен… химикал.

Той се ухили още по-широко.

— Не е Скот. Това е кучешко лайно. Но нали знаеш какво се казва в такива случаи — свойски й намигна. — Ако настъпиш лайно, това е за късмет. Май е добър знак за нас двамата, нали, мадам Ди? — нарече я само с първата буква от фамилията й, сякаш с това интимно обръщение скрепи съюза им.

— Наричай ме Клемънтайн — тя от своя страна потвърди тандема.

— Добре. Защо не.

 

Джино с наперена походка се приближи към Алдо, който го чакаше на уговорената среща.

— Чу ли за пожара? — пресрещна го Алдо.

— Къде.

— У Като. Цялото му семейство изгоряло.

В първия миг Джино не повярва на ушите си.

— Какво? — извика той.

— Наистина. Не могли да се измъкнат. Само Като и старецът му оцелели, защото не са били вътре, били излезли с камиона да събират боклука. Ужасно, нали?

— Видя ли Като?

— Не още.

— Давай, отиваме там — Джино тръгна с бърза крачка надолу по улицата, но пред очите му беше Като. Не беше виждал момчето почти година, но какво значение имаше това, когато му се е случило такова нещастие.

Пожарните коли бяха все още на улицата пред димящата сграда. По покрития с изпотрошени стъкла тротоар течеше вода. По входовете на блоковете наоколо бяха насядали хора, облечени в нощници и пижами. Жените тихо плачеха, мъжете се суетяха в безплодни усилия да ги утешат.

Джино пъхна ръце дълбоко в джобовете на палтото си от камилска вълна. Огледа се да види Като.

— Господин Сантейнджело. Ей, господин Сантейнджело…

Едновременно с възбудения глас някой го подръпна за ръкава. Джино се обърна и видя Джейкъб Коен, хлапака, с когото си бе имал работа заради господин Пуласки.

— Какво има? — отдръпна се от вкопчената в палтото му ръка.

— Трябваше да видиш пламъците! — вдигна към него почернялото си от сажди лице Джейкъб. — Издигаха се до небето, помислих си, че целият град гори.

— Ти как успя да се измъкнеш?

— Скочих от прозореца.

— А вашите?

— Всички изгоряха.

Момчето не изглеждаше съкрушено от загубата. Почеса се по носа.

— Другата седмица ставам на петнайсет. Не искам да ме изпращат в някой скапан приют. Мога сам да се грижа за себе си.

Джино тежко въздъхна. Хлапето му напомни за самия него на същата възраст. Беше остро като бръснач.

— Какво искаш, Джейкъб?

— Петдесет долара. Ще ми стигнат да се разкарам оттук и да си наема стая. Сам ще се оправя. Никой не ми трябва.

— Пак ще те намерят и ще те приберат. Ще те пуснат, когато станеш на шестнайсет.

— Айде стига де, господин Сантейнджело. Познаваме се, не съм за разни приюти и училища… Тия пари ти ги искам като заем. Дай ми ги и няма да съжаляваш. След два месеца ще си ги получиш с лихвите.

Джино се намръщи.

— Виж…

Джейкъб сериозно го изгледа.

— Господин Сантейнджело, аз съм едно добро еврейско момче. Никога няма да те измамя!

Джино бръкна в джоба си, напипа пачката с долари и отброи пет двайсетачки.

— Ето ти сто. И ти давам шест месеца. Не забравяй лихвата.

Джейкъб не можеше да повярва на късмета си. Грабна парите и тъкмо щеше да хукне нанякъде, когато Джино го попита:

— Познаваш ли семейство Бонино?

— Да, разбира се.

— Виждал ли си Като?

— Да. На неговия старец му стана нещо на сърцето, когато чу за станалото. Откараха го в болницата. И Като отиде там.

Джино извади още двайсет долара и мушна банкнотата под колана на панталона му.

— Това е за теб, без лихва.

— Страхотен си, благодаря!

И издимя нанякъде. Джино го проследи с поглед. Запита се какво ли ще стане с хлапето. Но това не беше негов проблем. Обърна се и тръгна към болницата.

 

Синди скучаеше. Беше изчистила и подредила малкия апартамент. Е, не съвсем, но пък да не му беше прислужница? Отдели доста време да се възхищава на образа си в огледалото. Беше облякла купения вчера тоалет.

Хареса се. Изобщо не страдаше от излишна скромност. Беше много красива. Мъжете я харесваха. Без никакви усилия от нейна страна. Достатъчно беше да им се покаже. Големи, детински сини очи. Нацупени устенца като току-що цъфнала розова пъпка. Щръкнали напред предизвикателни цици. И хоп! — всички си лепят очите по нея и й подсвиркват.

Мъжете са истински тъпанари. Момичетата са умните.

Синди знаеше едно-две неща за живота.

Направи пирует пред огледалото и реши, че трябва да стане филмова звезда. Беше по-красива от повечето от тях.

Омръзна й да се занимава с образа си. Тръшна се на леглото. Да, нямаше да е лошо да играе шпионка, жената-вамп, изкусителката… Щеше да скача от едно топло легло в друго. Е, в цялата работа се включваше и чукане, разбира се. Изсмя се високо. Ох, от всичко най-много й харесваше да прави любов.

Усети, че се възбужда. Прекрасно, топло и горещо усещане. Сладката тръпка започваше от пръстите на краката и си проправяше път нагоре — чак до връхчетата на накъдрената й коса. Пъхна ръката си между бедрата и усещането се засили.

Знаеше какво й се иска. Знаеше и как да го постигне. Освен всичко беше сама и никой нямаше да й пречи. Докато живееше с Пинки, сама се беше задоволявала — нещо като ежедневен ритуал. Този мръсник никога не се замисли за чувствата й. Изваждаше го и й го начукваше.

Тя се захили. Леки тръпки преминаха през тялото й. Бързо започна да сваля дрехите си. За миг й се прииска Джино да е при нея. Най-добрият ебач, който познаваше. Наистина знаеше как да използва всяко едно нещо, с което природата го беше надарила.

Но къде беше Джино? Глупакът му с глупак. Тя сега имаше нужда от него. Досега не й се беше случвало да се заиграва със себе си, откакто живееха заедно.

Сега пъхна и другата ръка между бедрата си. После спря да мисли за Пинки и за Джино, за всичките им приятелчета загубеняци. На кого пък толкова са притрябвали тези мъже?! Глупаци с глупаци!

 

Джино видя Като, който излизаше от болницата и се втурна към него. Разтвори ръце да го прегърне, но момчето го отблъсна.

— Какво има? — попита Джино. — Баща ти?…

Лицето на Като представляваше маска.

— Умря — някак механично каза той.

— Умря? — повтори Джино, все още не можеше да повярва. — Та твоят старец беше як като вол.

Като го заобиколи и бързо тръгна по улицата. Джино го догони и закрачи до него. Не знаеше какво да му каже.

Представляваха странна двойка. Като — висок, слаб, с кърпени дънки и овехтяло сетре. И Джино — изтупан по последна мода, със скъпо палто.

— Какво ще правиш? — попита приятеля си той.

Като продължи да крачи забързано, без да му отговори.

— Ей, имаш ли пари? — още докато задаваше въпроса си, осъзна, че е изтърсил пълна глупост. Като и пари? Та нали работеше с боклукчийския камион. Исусе Боже! От него се разнасяше познатата воня. — Виж к’во, що не ми дойдеш на гости. Имам чудесен малък апартамент по в центъра.

Като отрицателно поклати глава.

— Хайде, Като. Няма къде другаде да отидеш.

— Ти пък откъде знаеш имам ли, или нямам? — рязко реагира Като. — Не сме се виждали от месеци. Ти изобщо наясно ли си с мен?

— Приятели сме… — започна Джино.

— Приятели?! Лайна! Приятел ти е Пинки, нали с него се движиш. Ти не си ми приятел.

— Скъсах с Пинки. Беше прав за него.

— Да бе, сега сигурно си намерил друг като него да ти работи. Наемен убиец.

Джино се засмя.

— Наемен убиец ли? Приказваш с гъза си.

— Оня, дето сестра ми щеше да се жени за него, беше застрелян от банда, която внася в града нелегален алкохол. Няма значение дали е твоята, или друга. Всички сте еднакви. Не искам нищо от вас.

Джино се засегна.

— Виж… — започна той.

— И ти имаш пистолет, нали? Носиш го под тузарското си скъпо палто…

— Имам, да. Но никога не съм го използвал… — но в същия миг си спомни, че не е така. Чикаго! Но защо, по дяволите, да се опитва да обяснява на Като? Откъде-накъде! — Исусе Боже! — ядно възкликна той. — Дойдох да те намеря, защото чух какво се е случило. А не за шибаните ти обиди. Мислех, че сме приятели, истински приятели. Повече няма да ти досаждам! — спря, вдигна яката на палтото си, приглади косата си и тръгна в обратна посока.

— Хей, Джино… извинявай — Като го настигна. — Благодаря ти, че дойде да ме потърсиш.

Спряха на улицата. Застанаха един срещу друг. Лице в лице.

— Е, добре… — Джино ритна едно въргалящо се на тротоара паве. — Какво ще правиш?

— Ще се кача на влака и ще се махна оттук. Ще сляза на първата спирка… Където и да е.

— Трябват ли ти пари?

— Не — Като потупа джоба си. — Тия, дето ги имам, са ми достатъчни.

Имаше точно петдесет долара и двайсет и два цента.

— Не мога ли да направя нещо за теб?

— Е, има нещо…

— Казвай!

— Ако можеш да уредиш да ги погребат прилично…

— Готово.

— Благодаря ти, Джино.

— Няма защо, не е важно — потътри крака по улицата и долови миризмата на кучешко лайно. — Добре, ще се видим…

— Разбира се — Като се обърна и с бърза крачка се отдалечи.

Джино го гледа, докато момчето се изгуби от погледа му. След това тръгна към „Дебелия Лари“. Седна в предния салон и си поръча шоколадов сладолед с карамелов сироп.

Усети сянка да пада върху него. Бавно вдигна поглед и видя пред себе си Пинки Банана. От двете му страни, като охранители, бяха застанали неколцина от долнопробните му приятелчета.

— Как я караш, Пинки? — попита той спокойно.

— Теб к’во те засяга? — смръщи се Пинки. — Чух, че се размотаваш с мойто момиче.

Джино се засмя.

— Ама ти имаш ли такова? Не знаех… Но щом казваш…

Пинки почервеня от гняв.

— Гадно педерастче! Великият ебач, а! Няма още дълго да просъществуваш…

Джино се надигна от масата.

— И кой ще ми попречи? — попита все така спокойно той.

Пинки присви очи.

— Някоя тъмна нощ…

— Да бе, целият треперя от страх — избута Пинки и сганта около него и излезе. Какво, по дяволите, правеше в стария квартал? Тук вонеше. Навсякъде.

 

— Мили? — повика го Синди, докато оправяше прическата си пред огледалото.

— Даа — разсеяно откликна Джино, докато се бореше с колосаната яка и папионката.

— Знаеш ли какво ми се иска?

— Какво? — той изпусна папионката.

— Да се науча да карам кола.

— По дяволите тая проклета панделка! — ядоса се той. — Направо ми къса нервите.

Тя побърза да вдигне коприната, после сръчно подпъхна връзките под яката му и я оправи на врата му, сякаш цял живот беше правила само това.

— Може ли? — попита.

— Да се научиш да караш кола? Защо?

— Просто така — сериозно отговори тя. — За развлечение. Може и да е полезно. Например тази вечер. Нали ще караш с Алдо до някакво си място. Двама типове с камион, пълен с пиячка. Ако ченгетата ви спрат, свършено е. Но ако зад волана седи момиче…

Да, тя имаше право. Но не знаеше, че алкохолът вече е доставен в Уестчестър рано тази сутрин. Не знаеше също, че точно в този момент Алдо празнуваше своя годеж с Барбара Рикади. Третото нещо, което не знаеше, бе, че Джино беше поканен в Уестчестър на партито на госпожа Дюк.

— Идеята не е лоша — замисли се той. — Ще ти дам няколко урока — облече сакото на новия си вечерен костюм и остана възхитен от това, което видя в огледалото. Беше го купил от реномиран магазин на Пето авеню. Много скъп, но си заслужаваше.

— Кога? — попита Синди.

— Скоро — неопределено отговори той и отстъпи назад. — Хей, малката, как ти се струва? Важа ли?

— Страхотен си, Джино. Наистина страхотен!

 

Партито 1928

— Искам си инжекцията — изхленчи Кери.

— Спокойно, жено, спокойно — каза й Уайтджак. — Татенцето ти пълни спринцовката с най-добрия хероин. Скоро ще полетиш на крилете на щастието.

Тя се гърчеше в леглото. Не се чувстваше добре. Уайтджак беше гаден мръсник, караше я да чака. Ако не зависеше да й дава наркотиците, досега щеше да му издере очите на този пройдоха.

Мяташе се неспокойно върху леглото, ръкавът на кимоното й беше навит, всичко отдавна беше готово.

— По-бързо, чуваш ли — нетърпеливо подвикна тя.

Той внимателно обезвъздуши спринцовката. Малката Кери беше съвсем оглупяла. Беше захапала наркотиците като куче кокал. Доли беше права. Трябваше да се отърват от нея, иначе скоро ги очакваха големи проблеми.

— Ето, жено, ето… — провлачено изрече той.

Тя притихна, подаде му ръката си, стегната със шнур, за да изпъкват вените. Беше наистина готова. Надупчена като решето, но все още се намираха места, за да забие иглата.

Когато прободе вената, тя силно изстена.

— Сега ще ти стане добре, жено, ще се почувстваш прекрасно — промърмори той с тих, напевен глас. — Ще разкараш хубавото си мързеливо задниче от леглото, ще оправиш красивата си косичка, ще намажеш хубавото си личице с ония лайна за разкрасяване… и ще сме готови да отидем на едно истинско чудесно парти…

Извади иглата. Тя се претърколи в леглото и се сви на топка. Уайтджак се изправи и я загледа. Постепенно тялото й се разгъна и се отпусна. Започна промяната. Скованото й като маска лице сякаш се разчупи, тя започна да се усмихва и да се разкършва.

— Ела при мен, миличък — въздъхна сладострастно Кери. — Нека си направим нашето парти, само двамата.

Чувстваше се наистина добре. Какъв незаменим мъж беше Уайтджак.

— Ставай! — настоя рязко той. — Имаш половин час — и излезе.

Кери стана от леглото и започна да танцува из стаята. Напяваше с треперещ, тъничък гласец:

 

Ти си сметаната в моето кафе…

 

Изведнъж в стаята влетя Люсил. Тя тръшна вратата зад гърба си.

— Виж какво става с теб! — гневно каза тя. — Не разбираш ли какво правят с теб?

— Какво? — отнесено попита Кери и продължи да танцува.

Люсил огледа напрегнато стаята.

— Трябва да се махнеш оттук — прошепна настойчиво тя. — Те имат намерение да се… отърват от теб.

Кери безгрижно се засмя.

— Люсил! Почакай да видиш с теб какво ще направят, когато кажа на Уайтджак какви ги разправяш!

— Е, само се шегувам — Люсил отстъпи назад и толкова силно прехапа долната си устна, че й потече кръв.

— Да, да… — Кери клатеше глава, много доволна, че е изплашила до смърт малката Люсил.

— Ама наистина — потвърди Люсил и лицето й се разкриви в измъчена усмивка. Беше уплашена. Не знаеше какво да предприеме. Бе дочула Доли и Уайтджак да кроят планове как да премахнат Кери. Случайно. Беше до вратата на кухнята и беше чула разговора им. Но какво можеше тя да направи? Само ако разберяха, че ги е чула, да не говорим пък, че е споделила чутото, застрашаваше и нейния живот.

— Отиваме на парти — изтананика Кери. — Нали е забавно, а? — започна да се кикоти и се свлече на пода.

— Искаш ли да ти среша косата? — предложи Люсил, очите й бяха пълни със сълзи.

— Ох, прекрасно, прекрасно…

Люсил взе четката за коса и започна да разресва косата й.

 

Джино направо летеше със стария „Форд“ с форсиран мотор. Все се канеше да си купи нова кола, но така и не го направи — беше привързан към форда. Може и да беше стар, но беше „Форд“. Натискаше газта до дупка през целия път до Уестчестър. Ако госпожа Дюк не харесаше колата му, това си беше за нейна сметка.

Беше очаквал разкошна къща, разбира се, но гледката, която се разкри пред очите му, надмина всичките му очаквания. Разположена сред шейсет акра тучна земя, къщата светеше като царски палат от приказките.

Влезе с колата през портите от ковано желязо и продължи по алеята към грейналите светлини, които сочеха пътя му. Отляво и отдясно отминаваше спрели автомобили от най-реномираните марки. Блестящи „Ролс-Ройс“ достолепно стояха до лъскави чуждестранни открити спортни коли. Сребрист „Дюзенберг“ с бели джанти, няколко „Пиърс-Ароу“, фордове и един черно-бял „Мерцедес Бенц“, за който Джино беше готов на убийство.

На кого му беше притрябвало партито? На Джино му стигаше да се размотава и да разглежда колите.

Паркира форда, слезе и тръгна към къщата.

 

Клемънтайн Дюк умееше да посреща гости. Знаеше как да накара хората да се отпуснат и да се чувстват като у дома си. Къщата беше пълна с цветя, най-различни деликатеси, прекрасна мебелировка и дискретна, обучена прислуга.

Предлагаше алкохол от най-добро качество, което се разминаваше с казаното пред Джино, вносни пури за мъжете и специално правени шоколади и бонбони за жените.

Канеше различни хора, но всички бяха представители на елита — филмови звезди, политици, писатели, джаз-музиканти. И всички те се забавляваха непринудено. Веселяха се. На нейните партита често се слагаше началото на нови любовни истории.

Но това, което истински правеше партитата на Клемънтайн незаменими, беше изненадата. Никой не знаеше какво го очаква. Да се къпят голи в огромния мраморен басейн? Състезание по чарлстон? Нов филм, предназначен за избран кръг зрители? Изпълнения на джаз-състави на живо? Клемънтайн беше непресъхващ извор на най-неочаквани хрумвания.

— Каква изненада имаш за нас тази вечер, Клемънтайн, скъпа? — усмихнато попита една от приятелките й.

— Имай търпение, Естер, имай търпение. Ще видиш — загадъчно отговори Клемънтайн.

Естер плесна с пухкавите си ръчички, отрупани с пръстени, големите й гърди се люшнаха под прозрачния шифон на роклята й — нетърпеливи, очакващи.

— Но ще е нещо много палаво, нали? О, цялата тръпна в очакване! — тя се ухили похотливо и разкри грозните си зъби, един от които стърчеше напред. — И кога ще е изненадата?

— Скоро, скоро — промърмори раздразнено Клемънтайн, която нетърпеливо очакваше появата на Джино.

 

— Не разбирам само защо трябваше да приемем това парти и да бием толкова път извън града — мърмореше недоволна Доли. — Не е същото като да си завъртим задниците в града.

Тя седеше на предната седалка до Уайтджак в белия „Олдсмобил“, който той караше.

— Май-йната му, жено! — процеди през зъби той. — Ще престанеш ли да ми дуднеш на главата? Обясних ти сто пъти, че това е специално шоу. Парти на много важни клечки. Поканата да участваме е страхотен успех за нас. Пък и цената си я бива.

— Да бе, да — продължи да недоволства тя. — А какво ще стане, ако на някоя от тези важни клечки хрумне да се поразрови малко?

— К’ви ги дрънкаш, жено? — вече не говореше с провлачения си спокоен глас. — Нали ти казах! Няма да правим нищо повече от едно събличане. Само събличане!

— А ако някой попита на колко години е? — тя бързо посочи с пръст Кери, която седеше редом до Люсил на задната седалка безгрижна и тиха. — Ако почнат да се чудят к’ви са тия боцкания по ръцете й?

Уайтджак отклони колата към банкета и рязко натисна спирачките. После скръсти ръце пред гърдите си и се загледа напред.

— Правя всичко, за да ти угодя, жено, а ти само ми пилиш шибания мозък. Ще обърна колата и ще потегля обратно, да знаеш!

 

Джино се поспря във вестибюла, за да се огледа в разкошното венецианско огледало на стената. Хм, не изглеждаше зле. Да, не беше никак зле с тази модерна яка и скъпия костюм.

Огледа се. Вдясно видя добре зареден бар, обслужван от двама бармани в елегантни, скъпи бели сака и раирани панталони. След вестибюла следваше голяма всекидневна с френски прозорци, от които се излизаше на веранда с брезентов навес. Всичко наоколо миришеше на много пари. Джино пое дълбоко въздух и се усмихна. Обичаше тази миризма.

— Ама вие не пиете! — налетя върху него някакво едро момиче с червеникава къдрава коса.

— Тепърва започвам.

Тя го огледа любопитно.

— Шампанското е страхотно. Трябва непременно да го опитате.

— Ъхъ — кимна той и се смеси с гостите. Нямаше никакво намерение да се остави на някаква случайна дропла. Трябваше да се запознае с всички тези знаменитости. Но щеше да го направи внимателно, незабелязано. Алдо би се втурнал презглава и, разбира се, щеше да обърка конците пред толкова много фусти, които се фръцкат пред очите ти.

Взе чаша шампанско от минаващия край него сервитьор. Леонора щеше да се чувства в свои води в тази обстановка… Мястото и хората бяха точно за нея!

Шибаната Леонора, що не си го начука!

Прииска му се той да го беше направил!

Забрани си да мисли за нея. Беше се заклел да я изхвърли от съзнанието си. Достатъчно време от живота си загуби, за да му се подиграва.

 

Клемънтайн го забеляза в мига, когато той излезе през френските прозорци на верандата.

— Извини ме, Бърнард — каза тя на прочутия театрален импресарио, — но трябва да поздравя нов гост, който току-що пристигна.

Бърнард Даймс кимна и някак разсеяно й обърна гръб.

Клемънтайн прекоси терасата въодушевено и разочарова всеки от гостите, който се надяваше в този момент да я задържи при себе си. Озова се точно пред Джино, преди той още да я забележи, съсредоточен в чашата с шампанско и обстановката, в която бе попаднал.

— Харесва ли ти къщата? — попита го тя меко.

Той се стресна и разля малко от шампанското си, но бързо възвърна самообладанието си.

— Страхотна кръчма.

— Кръчма? — предизвика го тя.

— Е, да де… за мен е кръчма — очите му се насочиха към добре очертаните й гърди. Зърната й пак бяха като на показ. Като че ли никога не се спотайваха. Досега не беше виждал жена с постоянно щръкнали зърна.

Тя го хвана под ръка.

— Ще те разведа наоколо.

За миг се стъписа, жестът беше необичаен за него. Предложението също. Не му се искаше да го развеждат като домашен любимец на верижка из къщата.

— Може, но по-късно — освободи ръката си и отпи от шампанското. Намръщи се, не беше питие по неговия вкус.

Тя забеляза и направи жест към сервитьора.

— Донеси на господин Сантейнджело уиски — после внимателно взе чашата с шампанско от ръката му. — Много ми харесва сакото ти, Джино — тихо одобри дрехите му тя, докато дълбоките й зелени очи го оглеждаха внимателно.

— Наистина ли? — почувства се пълен глупак. Не знаеше какво да й каже. Не беше водил през живота си неангажиран, безсъдържателен светски разговор. Нямаше намерение обаче да започне тепърва.

 

Естер Бекър се усмихна инфантилно и побутна закачливо сенатор Осуалд Дюк в корема.

— Предчувствам, че довечера изненадата ще бъде доста изненадваща! — възбудено изрече тя.

Осуалд равнодушно я погледна. Не харесваше Естер Бекър. И никога нямаше да я харесва. За него беше една двулична, тъпа кучка.

— Не съм в течение — малко сковано каза той. — Изненадата е на Клемънтайн.

— Оу, ти винаги й даваш цялата свобода да действа, както тя намери за добре, нали? — Естер го стрелна със светлосините си безлични очи. — Колко великодушно от твоя страна, Осуалд, това наричам аз модерен брак — ухили се, но той забеляза единствено грозния й стърчащ зъб. — Направо си мечтая Гордън да ми позволи поне малко от свободата на Клемънтайн. Само като си помисля за всичко онова, с което бих могла да се занимавам… може би дори с теб, Ози! — изкикоти се, заблуждаваща сама себе си, че е много съблазнителна.

Осуалд си представи мислено отвратителната сцена — Естер Бекър гола да се занимава с него! Вътрешно потръпна от погнуса, а видимо пребледня.

Тя се изкикоти още по-силно.

— На кого е хвърлила око сега Клемънтайн?

Той проследи погледа на Естер и забеляза съпругата си в другия край на верандата да разговаря с някакъв млад, тъмнокос непознат.

Предложи ръката си на Естер.

— Да отидем да видим, скъпа моя.

 

Джино тъкмо бе взел масивна кристална чаша с уиски от подноса на сервитьора, когато Клемънтайн прошепна.

— Ето и съпругът ми. Бъди внимателен с него. Може да ти бъде много полезен.

Джино окончателно се обърка. Тя стоеше до него и през цялото време му изпращаше мълчаливи похотливи сигнали, които и най-големият тъпанар не можеше да сгреши, а ето че сега щеше да го запознава със съпруга си. Какво, по дяволите, ставаше?

Не разполагаше с никакво време да размисли. Съпругът застана пред тях и Клемънтайн невъзмутимо му представи Джино. Направи го толкова непринудено, толкова естествено, че Джино за миг си помисли, че е разчел погрешно сигналите й.

— Радвам се да се запозная с вас — каза сенатор Дюк и подаде сакатата си дясна ръка, която малко неконтролируемо избяга встрани. — Клемънтайн често ми е говорила за вас.

Често ли? Джино се ръкува с него, но крадешком огледа и женската до сенатора. Веднага забеляза провисналите й гърди, едва покрити с прозрачната тъкан. Какво им става на жените на тия богаташи? Дали пък не се надпреварваха да се показват разголени.

Клемънтайн леко го побутна.

— Най-добре е да отидете с Осуалд някъде и насаме да обсъдите бизнес отношенията си. Ще имате време по-късно да се поотпуснете и да се забавлявате.

— Защо не — съгласи се Осуалд. — Да отидем в кабинета ми.

Клемънтайн и Естер ги проследиха с поглед, докато те се отдалечаваха.

— Хм, и къде го намери? — не се стърпя Естер.

Клемънтайн съзаклятнически се усмихна.

— Тайна, мила.

 

— Ега ти шибаното място! — не сдържа учудването си Уайтджак. — Направо да се шашнеш! Такова място!

Доли обаче не се възторгна от голямата красива къща, която се разкри пред очите им. Не й беше за първи път да посещава такива къщи. Остана мълчалива, загледана пред себе си.

Зад тях Кери напяваше тихо и сякаш не забелязваше нищо около себе си.

Люсил реши, че поне тя трябва да каже нещо.

— Страхотна къща! — вяло възкликна тя. — Истински дворец.

— Разбира се, че е дворец, жено. Нали ти казах, че тая вечер е мно-о-го специална.

— Точно така каза — и Люсил побутна с лакът Кери. — Виж, миличка, нали е прекрасна?

Кери хвърли блуждаещ поглед през прозореца. Разбира се, бе прекрасна, но тя не очакваше и нещо друго. Всичко беше прекрасно! Нима Люсил не знаеше това.

Доли започна да барабани с пръсти по таблото.

— Ако ще ходим някъде, да тръгваме — каза тя нетърпеливо. Искаше колкото може по-бързо да си свършат работата и да се махнат веднага от това проклето място. Хич не ги обичаше тия богаташки събирания. Беше гъчкано с пияни типове и разгонени кучки. Уайтджак не разбираше нищо. Безмозъчен негър. Беше си навил на пръста, че те са стъпала по пътя му към успеха в живота. Глупак!

 

Сенатор Осуалд Дюк беше доверчив загубеняк. Джино веднага го разбра. Не прояви никакъв интерес, нито поиска някакви обяснения. Само попита:

— Колко ви дължа?

Джино му каза сумата, като прибави за късмет цели двеста долара. Оня веднага се бръкна и плати в брой. Джино прибра парите в джоба си и усети, че се изчервява. Оказа се толкова лесно да излъже тоя тузар. Всичките ли богаташи бяха тъпи като него?

— Знаеш ли, Джино — някак неопределено каза сенаторът, — понякога имам нужда от някоя и друга услуга…

— Услуга ли?

— Е, да речем нещо, в което не искам лично да се намесвам.

— И какво?

— О, най-различни неща — махна с ръка сенаторът. — Например някой ми дължи пари… и трябва мъничко да се подсети, за да се издължи… Или може би някой, който е работил за мен преди, сега се опитва да ме изнудва за нещо, което уж съм извършил… Най-обикновени неща, които се случват с хора като мен — заети с обществена работа — сенаторът спря за малко, взе от бюрото си една кутия с ароматни, превъзходни пури и предложи една на Джино. — Ако се съгласиш понякога да ми вършиш услуги, ще бъда повече от щастлив и… така да се каже, ще ти дам някой и друг съвет относно твоите финанси.

— А?

— Хайде, хайде, ще говоря направо. Ти се занимаваш с доставки на нелегален алкохол. Плащане в брой. Не греша, нали?

Исусе Боже! Дали дъртият му козел не е във връзка с федералните? Джино остана мълчалив.

Сенаторът продължи.

— Парите в наличност са хубаво нещо, но изведнъж стават неудобни, когато данъчните почукат на вратата ти и започнат да задават въпроси.

Така си е. Прав беше.

Сенаторът запали пурата си и втренчи многозначителен поглед в Джино.

— Мога да узаконя парите ти. А заедно с тях… евентуално и теб самия. Проявяваш ли интерес?

Джино кимна. И още как!

 

Скот, икономът, се появи до Клемънтайн.

— Мадам… тези… участниците пристигнаха. Настаних ги в синята стая за гости, както ми наредихте.

Клемънтайн кимна. Зелените й очи възбудено заискриха.

— Занеси им нещо да се подкрепят, Скот.

— Да, мадам — старият иконом леко се поклони и се оттегли. Доста странни изпълнители беше виждал в живота си, но тази… трупа… Запита се дали мадам осъзнава каква сбъркана сбирщина са те. Въздъхна дълбоко. Тя много добре разбираше. Дори повече от добре. Мадам беше доста странна и непредсказуема.

— Няма ли най-после да ми кажеш — настояваше Естер Бекър. — Хайде, Клемънтайн, направо си гадно загадъчна. Кажи ми каква ще е изненадата.

Клемънтайн се подсмихна.

— Хич и не настоявай. Няма да ти кажа. Може би само мъничко ще ти подскажа — ще бъде отвратително вулгарна!

Естер чак се разтрепери от въодушевление.

— Божествено! Толкова си падам по вулгарните неща!

Погледът на Клемънтайн се спря върху увисналите гърди на Естер.

— Знам, скъпа, знам.

 

Кери дълбоко всмукна от цигарата с марихуана, която Уайтджак й подаде. Димът изпълни дробовете й. Заля я вълна от наслада. Това я изпълни с въодушевление.

Доли се огледа в огледалото над тоалетката. Всяка платинена къдрица си беше на мястото.

— Ще почваме ли най-после? — сви капризно устни тя.

Уайтджак беше на седмото небе от радост. Беше се излегнал на огромната спалня в стаята за гости. В бял костюм и бели обувки от лъскава кожа. Отпиваше порядъчни глътки направо от бутилка превъзходен скоч.

— На кой му пука, жено?

— На мен! — изсъска Доли. — Чака ни дълъг път до града. И се погрижи да ни платят преди да започнем, защото след това…

— Нали сме се разбрали, че бизнесът е моя работа — самоуверено я сряза той и посегна към сандвич с пушена сьомга от масичката до леглото.

Бизнес! Нямаше си представа за какво говори!

 

Партито беше от успешно по-успешно. Както винаги. Клемънтайн стоеше встрани и наблюдаваше гостите си, заети изцяло с току-що поднесената вечеря — златисто запечени бутове и пилета, студена пуйка, телешко и желирана сьомга.

Лично беше надзиравала приготвянето на вечерята. Първо беше съставила менюто, после бе поръчала най-висококачественото месо. Непрекъснато влизаше в кухнята и се връщаше обратно в просторния салон, за да е сигурна, че всичко е както трябва. А сега с удоволствие наблюдаваше как гостите й поглъщат храната с огромен апетит. А след вечерята… след вечерята следваше нейната изненада.

Усмихна се, доволна от хрумването си. Едра русокоса жена. Младо чернокожо момиче. И истинско дребосъче! Каква чудесна комбинация. Още когато Осуалд се бе върнал след тържеството по случай пенсионирането на Артър Стюизънд и й бе разказал за невижданото зрелище, тя се зарече, че трябва да ги наеме за следващото си голямо парти. Облиза устни в перверзно очакване.

Щяха с дни да коментират нейното парти!

 

От кабинета на сенатора Джино отиде на верандата. Още не беше успял да се съвземе след разговора, и едрото момиче с червеникавата къдрава коса се лепна за него.

— Кой сте вие? — втурна се в атака тя. — Някой от приятелите гангстери на Клеми ли?

Някой от приятелите гангстери на Клеми!

— Хей — подхвърли й той вместо отговор, — искаш ли да се изчукаме?

Тя стана червена като зрял домат.

— Как си позволявате!

Започваше да му става забавно.

— Не искаш ли?

— Вие сте абсолютен мръсник! — но не помръдна и крачка да се отдалечи от него.

Естествено, това не остана незабелязано от Джино.

— к’во ти става? Не обичаш ли да се чукаш?

Сега вече очите й се разшириха, дългият й нос нервно потръпна. Но отново не се помръдна.

— Май нещо не сте наред — съвсем сериозно заяви тя. — Да говорите такива отвратителни неща на една дама.

— Така и не забелязах, че си дама — в същия миг видя Клемънтайн и разговорът загуби всякакъв интерес за него. — До скоро, малката — махна й весело с ръка и се запъти към Клемънтайн и групичката гости, с които разговаряше. Остана като гръмнат, когато в единия от тях разпозна Чарли Лучано. Исусе Боже! В главата му сякаш избухна мълния. Защо, по дяволите, беше натоварила него да й доставя алкохол, щом като беше приятелка с Лучано? И какво можеше да означава това — той и Лучано поканени заедно на едно и също парти?

— Ето те и теб, Джино — каза Клемънтайн. — Ще ми е приятно да те запозная с някои мои приятели.

Джино забеляза изненадания поглед на Лучано и вътрешно се стегна.

— Хей, Чарли — поздрави той и потупа по-високия от него мъж по ръката, сякаш бяха стари приятели. — Как я караш?

 

Скот подаде на Уайтджак един запечатан плик, обърна се и понечи да излезе от стаята.

— Хей, старче! — бързо изстреля Уайтджак. — Не бързай толкоз, де. Нали трябва да ги преброя.

Скот изпита истинска досада и въздъхна презрително.

— Мога да ви уверя… сър… парите са непокътнати.

Уайтджак присви очи.

— Тогава няма причина да се засягаш, че ще ги преброя.

— Разбира се… сър — остана неподвижен до вратата, докато Уайтджак разкъса плика и започна да брои съвсем новичките стодоларови банкноти.

Кери се приближи до иконома някак накриво — с едното рамо напред — и започна обичайния си танц. Тръскаше и въртеше задника си. Люсил отиде при нея, хвана я за ръката и тихичко започна да я уговаря:

— Още е рано, миличка.

Едрата русокоса жена пред огледалото изсумтя отегчено.

Скот обърна очи към тавана и наум се зарече да нареди на прислужницата след партито да прочисти тази стая. От тия четиримата просто вонеше на позор!

 

Естер Бекър се примъкна до Бърнард Даймс и жената, която му правеше компания.

— Бог знае каква изненада ни е приготвила Клемънтайн този път! — възкликна тя, пъхна ръката си под мишницата му и го поведе към залата за танци в задната част на къщата. — Каза само, че щяло да бъде — тук тя сниши гласа си до шепот — вулгарно. Изгарям от нетърпение. Не мога да си представя какво ще е, а ти?

Бърнард Даймс поклати отрицателно глава. Искаше му се да си е у дома, в леглото. Усещаше, че започва да го втриса и изобщо не му беше до някакво си парти. Особено пък такова на Клемънтайн Дюк. Не че не бяха преживявания. Бяха точно такива. Но за да участваш в тях, трябваше да си във форма, а сега Бърнард Даймс се чувстваше ужасно. Беше висок мъж, в средата на трийсетте, с оредяваща коса, но иначе с фини черти и тънки мустачки. Името му като театрален продуцент беше известно и се ползваше с авторитет, а Естер Бекър и нейният съпруг бяха щедри спонсори на постановките му. Това беше причината да не отблъсне ръката на Естер, макар че страхотно му се искаше да го направи. Вместо това се усмихваше, кимаше и се преструваше, че чудесно се забавлява. Бърнард Даймс беше богат, много богат, но отрано беше научил максимата никога да не инвестира в собственото си производство.

 

— Искам да разговарям с теб след представлението — прошепна Клемънтайн в ухото на Джино. — Така че бъди наблизо. Нали?

Той нямаше никакво намерение да ходи някъде.

Тя стисна съзаклятнически ръката му и със задоволство се огледа. Залата за танци беше пълна с гости. Всичко бе така вълнуващо!

Джино беше в прекрасно настроение. Да се изправи като равен пред Лучано! И това се беше случило преди малко. И Лучано така сърдечно да го поздрави! Идваше му в повече. Наистина в повече, по дяволите!

И да се запознае с мадамата на Лучано — една върлинеста червенокоса шоугърла. Ще му събере очите на Алдо, когато му разкаже. Никога няма да повярва!

Да не говорим пък за работата със сенатор Дюк. Той му предложи да вземе техните пари и да ги инвестира. Да ги изпере и всичко да си бъде законно. Разбира се, всичко това трябваше да се следи отблизо. Но Джино смяташе, че не е вчерашен, за да го измамят. Освен това по всичко личеше, че старият пръч изобщо няма нужда от парите на Джино, направо се набиваше в очи, че е гърбав от мангизи.

Пръснатите масички в салона за танци постепенно се заеха от гостите.

— Извини ме — прошепна Клемънтайн. — Веднага се връщам.

 

Уайтджак застана зад завесата и чу надигащия се нетърпелив шум откъм залата. Ухили се и бодна с пръст Доли в дебелия задник.

— Чуваш ли?

Тя приглади сатенената си рокля, опъната по пищната й фигура.

— Чувам, черни човече. Но те предупреждавам — само един номер и край. Само събличане, нищо повече. Така си уговорил, нали?

Очите му се изцъклиха от яд.

— С кого да уговоря, жено. С тоя бял червей? — посочи Скот, който стоеше на безопасно разстояние от тях. — Нали ни платиха! Правим това, което ние решим.

— Запомни! — тя предупредително посочи към поставения в ъгъла грамофон. — Само една мелодия! — обърна се бързо към Кери и Люсил и остана като тресната по главата — Кери беше отпусната като дрипа. — Виж я, само я виж! — изсъска вбесена тя. — Ама тя вече е заспала!

— Не се безпокой, жено! Приготвил съм й малко кокаин. Ще й дам да си смръкне, преди да излезе. Всичко ще е наред.

Доли се намръщи, после мушна силно Люсил в ребрата.

— Не я изпускай от очи — тросна й се тя. — И помни: само един номер и се махаме.

— Добре, Доли — любезно се съгласи Люсил, едната жена я плашеше. После тихичко каза на Кери: — Ти само ме следвай, когато започна. Всичко ще мине бързо-бързо.

Кери кимна безучастно. Очите й бяха изцъклени. Нямаше представа нито къде се намира, нито дори коя е. Усещаше, че очите й сами се затварят и всеки миг очакваше да полети… там, където никой нямаше да я безпокои.

 

Клемънтайн надникна зад завесата, с която бяха отделили единия ъгъл на балната зала, и се озова очи в очи с Уайтджак.

Той побърза да й се усмихне, беше убеден, че я е очаровал.

Тя се стъписа. Никой не й бе казал за близо двуметровия негър със зъби като лопати и лъскава като билярдна топка глава.

Не беше в състояние да проговори. Кимна и погледът й веднага се насочи към трите жени, които наистина бяха най-странното трио, което бе виждала в живота си.

— Можете да започвате, ако сте готови — успя да каже тя.

— Мадам, ние винаги сме готови — рече Уайтджак и се усмихна до уши.

Клемънтайн кимна и се върна в салона. Бяха изключителни! Много по-добри, отколкото беше очаквала.

— Видя ли я, жено? Мале, мале, колко злато и диаманти, а?

Доли тръсна къдрите си и изобщо не обърна внимание на възторга му.

— Хайде да почваме и да се махаме, преди да си започнал да й целуваш задника!

Той само я изгледа, после извади пликче с бял прах от джоба си и една стодоларова банкнота. Нави я сръчно на тръбичка, изсипа вътре белия прах и махна с ръка към Кери.

— Хайде, ела при татенцето, моето момиче. Елла и си подслади нослето…

Кери се втренчи с невиждащ поглед в него. Доли я побутна.

Уайтджак поднесе свитата на тръбичка банкнота под носа й и тя автоматично смръкна, като дълбоко пое дъх.

— Тръгвай сега, момиченце — напевно проточи той. — С тоя готин прашец ще полетиш в истинска, страхотна зимна шейна…

После бързо се обърна и завъртя ръчката на грамофона. Щом зазвучаха първите тактове на мелодията, той побутна Кери извън завесата.

Тя залитна върху високите си токчета, изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне. Но почти веднага възстанови равновесието си и започна да съблича роклята си, без да направи дори една танцова стъпка.

— Май-й-ната й! — изруга Уайтджак, който я наблюдаваше през пролука в завесата. — Ще свърши, преди да е започнала! — яростно изтласка Люсил напред. — Размърдай си задника, иди при нея и я накарай да танцува!

Дребосъчето изхвърча като снаряд иззад завесата и едва не падна. Посрещнаха я приветствени викове и смях, предимно женски. Веднага разбра защо Доли роптаеше срещу участието им в това парти. Смесената публика беше различна. Тези загърнати в кожи и обсипани с бижута жени бяха враждебни, подли и злобни.

Кери беше успяла да смъкне роклята си и сега извиваше назад ръцете си, за да развърже връзките на сутиена. Тогава Люсил изсъска:

— Танцувай, за Бога, танцувай!

Думите й достигнаха до замъгленото съзнание на Кери и тя започна да полюшва тялото си — вяло и апатично. Люсил задвижи миниатюрното си телце и веднага хвана ритъма на дрезгавата мелодия. Двете бяха възможно най-нелепата двойка танцьорки.

Публиката избухна в смях. Не по-малко нелеп от гледката, която представляваха Кери и Люсил. Не можеха да повярват на очите си. Клемънтайн усети, че я облива гореща вълна, която зачерви страните й. Това не беше никакво представление. Беше нещо ужасно. И това чернокожо момиче? Какво му ставаше? Всеки миг щеше да рухне на пода. А дребосъчето, колкото и да се стараеше, не можеше да спаси положението.

— Наистина, Клеми — прошепна Естер, — какво, по дяволите, е това?

Клемънтайн се усмихна насила.

— Ще се оправи.

— Надявам се. Толкова е патетично!

Клемънтайн едва сдържаше яростта си. Петстотин долара за това? Бяха я измамили. Само да й падне Осуалд в ръчичките! Да не беше полудял. Да й казва какво прекрасно изпълнение е видял!

Пред публиката се появи и Доли. Едрата платинено руса Доли, която знаеше това-онова за начина, по който да оправи положението. И донякъде спаси положението. Поне се движеше.

— Отвратително — прошепна Бърнард Даймс на своята компаньонка. — Клемънтайн трябва да си е изгубила ума. Това е зрелище само за пиянска вечеринка — в същия миг смръщи вежди. Имаше нещо обезпокояващо познато в чернокожото момиче, което всъщност беше истинска гротеска. Беше убеден, че я е виждал преди…

Сега и трите започнаха едновременно да се събличат. Първо сутиените, после жартиерите, после чорапите… и накрая гащичките.

Джино се огледа. Тия богати, префинени контета зяпаха като невидели три курветини, които не заслужаваха въобще да им се обърне внимание. Откъде, по дяволите, ги беше изкопала госпожа Дюк?

Загледа се в голата плът, изнасяна на показ, и не почувства нищо друго освен досада и отегчение. Запали пурата, която сенаторът му бе дал и извърна поглед към Клемънтайн, която стоеше встрани от него. Изглеждаше напрегната.

Черното момиче наближаваше тяхната маса. Беше свалила всички дрехи от себе си. Имаше големи, налети гърди, които изглеждаха чужди на мършавото й тяло. Събуваше втория си чорап, когато падна на пода. Като камък. С неприлично разкрачени крака.

— О, мили Боже! — ахна Клемънтайн.

Над залата се понесе вълна от напрегнат смях.

Мелодията, по която танцуваха, не спря. Едрата блондинка също. Дребосъчето тъкмо се канеше да спре, но един смразяващ поглед на жената беше достатъчен, за да продължи танца си.

Джино скочи бързо, наведе се и подхвана чернокожото момиче под мишницата. Започна да влачи отпуснатото тяло към вратата. Не се замисли защо го прави. Просто не можеше да я остави да лежи на пода. На вратата се сблъска със Скот и двамата заедно я отнесоха във вестибюла. Тялото й беше ледено студено.

— Можем ли да намерим лекар? — попита Джино. — Както изглежда, много е зле.

— Може би сред гостите има — сковано предположи Скот. Стараеше се да не гледа лежащото до краката му голо момиче.

— Да я отнесем в някоя спалня — каза Джино, свали новото си вечерно сако и я покри с него.

— Трябва да попитам мадам… — започна Скот.

— Казах да я отнесем! — каза Джино. Очите му гледаха мрачно, решително. Изобщо не позволяваха какъвто и да било спор.

Вдигнаха едновременно изпадналото в безсъзнание момиче и тръгнаха нагоре по стълбището. Влязоха в синята стая за гости и го поставиха върху огромното легло. Челото на Скот се бе оросило с дребни капчици пот.

— Върви да намериш лекар! — заповяда Джино.

— Ще видя първо какво ще каже госпожата, сър — отвърна презрително Скот. Нямаше намерение да изпълнява заповедите на този… тази… личност.

— А? Добре, добре, но побързай, по дяволите, щото ако не доведеш скоро лекар, малката може да умре. Кажи това на госпожата и чуй добре какво ще ти каже тя.

Скот бързо се отдалечи.

Джино погледна внимателно припадналото момиче. Пое ръката й и постави пръсти върху китката, за да напипа пулса й. И точно тогава забеляза следите от убожданията. Малки червени точици, където иглата беше продупчвала кожата, заобиколени с подутини. Пулсът й едва се напипваше. Повдигна единия от клепачите й. Зеницата беше ужасно разширена, но всъщност изглеждаше като сляпа. Малката явно беше загазила яката. А беше още дете, сигурно нямаше и седемнайсет.

Някой я беше тъпкал с наркотици и я беше изпратил тук да се съблича, за да изкарва пари. Джино почувства как в него се надига гняв, помитаща ярост, която загриза вътрешностите му. Не понасяше да гледа човешко същество да бъде използвано по такъв начин.

Къде, по дяволите, е шибаният лекар?

 

Когато Кери се срути на пода, Уайтджак изстена, но не спря грамофона. Изпита известно облекчение, когато някой — не видя кой — я измъкна от сцената. Представлението продължи с Доли и Люсил.

После чу вели аплодисменти, които бележеха края, и голата Доли се втурна зад завесата и се изплю в лицето му.

— Гаден, некадърен негърски гъз! И сега к’во ще правим?

Уайтджак не понасяше да го наричат „негър“.

— Затваряй си тлъстата уста, бял боклук! — изръмжа той. — Обличай се! Грабваме Кери и се махаме!

— Стига да можем! — процеди през зъби тя и се наведе да обуе гащите си.

 

Клемънтайн влезе забързано в синята стая за гости, следвана от достолепен мъж с прошарена коса.

— Това е доктор Рейнолдс — каза тя.

Джино се отдръпна от леглото.

— Не ми изглежда много добре, докторе.

— Вие лекар ли сте? — попита меко доктор Рейнолдс.

— Само когато няма друг лекар наоколо.

Клемънтайн хвана ръката на Джино и силно я стисна.

— Хайде да излезем и да изчакаме отвън — прошепна му тя.

Джино мрачно изгледа лекаря.

— Натъпкана е с наркотици — каза грубо той. — Само й погледнете ръката!

Клемънтайн го изведе навън. Въздъхна.

— Това е най-ужасното парти, което някога съм организирала.

— Хайде, хайде. Какво му е на партито? Откъде си могла да знаеш, че ще налетиш на тия скапани кучки. Какво си мислеше? Че са балерини?

— Знаех какви са. Но мислех, че са добри стрийптизьорки. Казаха ми, че изпълнението им било уникално. Толкова съм… объркана. Ще стана за смях!

— Дрън-дрън.

Тя се вкопчи в ръката му.

— Точно това харесвам в теб. Ти си прям и честен — зелените й очи отново му изпратиха своите послания, на които той вече имаше кураж да отговори.

— Клемънтайн… — започна Джино.

Прекъсна го гръмогласно зададен въпрос.

— Къде е мойта сестричка?

Първо се появи гола като билярдна топка глава, после и самият Уайтджак, следван от Доли, Люсил и Скот, който завършваше шествието.

Джино препречи пътя им към стаята за гости.

— Тя твоя сестра ли е? — попита той сурово и огледа огромния негър от главата до петите. За миг не се усъмни какъв е всъщност.

— Ами да — избухна Уайтджак, — искам да я видя.

— В момента при нея е лекарят, господин… — проточи Клемънтайн, като завърши с въпросителна интонация.

Уайтджак не си направи труда дори да я погледне.

— Не й трябва никакъв лекар — безцеремонно заяви той. — Тя така си припада понякога. Няма нищо опасно — и се опита да мине покрай Джино.

— Госпожа Дюк каза — гласът на Джино режеше като лед, — че лекарят е при нея. Трябва да изчакате.

Погледите им се приковаха един в друг. Уайтджак сви рамене.

— Добре де, к’во толкова. Само че си е губене на време… Ще я отнесем до колата, ще си я откараме у дома при мама и след някой и друг час ще бъде отново бодра и весела.

— Сигурно — каза Джино, — готова за поредното представление.

— А? — измуча Уайтджак.

Доли го избута настрана и предложи:

— Само да видя как е… ще взема и нашите неща, които са вътре, а утре можем да се дойдем и да я вземем, а?

Джино кимна в знак на съгласие. Тази дебела жена беше доста оправна. Беше надушила опасността и искаше да се разкарат по най-бързия начин.

— Не можете да я оставите тук! — възкликна Клемънтайн.

Джино я погледна изненадан.

— Защо не? — попита той. — Ако момичето не е в състояние да пътува, на улицата ли ще я изхвърлиш?

— Но нали брат й иска да я отведе вкъщи.

— Брат й ли? Дрънканици!

Уайтджак заплашително се надвеси над него.

— Не знам кой си, но…

Доли бързо го сграбчи за ръката, за да го спре.

— Ще почакаме в колата. Не искам никакви разправии… — тя се отказа от намерението да влезе в стаята.

После повлече Уайтджак надолу по стълбището. Люсил ги последва, а след нея тръгна Скот — да се увери, че наистина си тръгват.

Клемънтайн беше объркана.

— Какво става, Джино?

— Ще се разкарат. Бързо!

— Защо?

— Ами защото всеки миг твоят приятел, лекарят, ще вдигна пушилка до бога — за това, че е натъпкана с наркотици, за това, че сигурно е непълнолетна и още куп неща, за които могат да ги тикнат в пандиза.

— Натъпкана с наркотици?

— И още как.

— Собствената си сестра?

— Ама ти да не би да падаш от небето, Клемънтайн. Каква сестра му е тя? Колкото аз съм ти брат.

За миг тя загуби дар слово.

— А, сега разбирам.

Останаха да чакат пред вратата. Не разговаряха, докато не се появи лекарят.

— Момичето е наркоманка — категорично заяви той. — Взела е свръхдоза. Ще трябва да я откараме в болница. Незабавно.

— Ох, не! — изстена Клемънтайн. — Някой да доведе Осуалд. Той ще знае как да постъпи.

— И аз мисля, че знам — каза Джино. — Просто извикай по-бързо линейка.

— Не можем да си го позволим, не разбираш ли? Знаеш ли какво ще стане, като се разчуе? „Момиче едва не умира от свръхдоза наркотици по време на сенаторско парти“. Невъзможно.

Джино кимна. Тя имаше своите основания.

— Вижте — каза лекарят притеснено, — момичето е много зле. Трябва да бъде настанено в болница.

— Аз ще я закарам — реши Джино.

— Но тогава няма ли да си помислят, че ти имаш нещо общо с нейното състояние? — попита Клемънтайн.

— Остави ме аз да се безпокоя за това — отговори той. — Хайде, нека я пренесем в моята кола.

— Благодаря ти — прошепна Клемънтайн. — Взел си решение, за което никога няма да съжаляваш!

 

Сряда, 13 юли 1977

Ню Йорк и Филаделфия

— Мисля, че халюцинирам — изстена Лъки. — Или е така, или съвсем съм откачила. Продължава да ми се привижда едно огромно разкошно легло и чаша студен портокалов сок — тя се разходи из асансьора. — Задникът ми се е схванал и страхотно ме боли. А твоят?

Стивън не й отговори.

— Чудесно, благодаря! — имитира гласа му Лъки. — Разбира се, че е така! Задникът ти май е от камък. Не дай си Боже ти да се оплачеш — и зачака да й каже нещо.

Той не го направи.

— Чудя се — продължи тя — дали няма да пипна някоя болест… болежки в асансьор например… нали знаеш, като болежки в гърба от дълго лежане или нещо подобно.

В отговор отново тишина.

— Защо мълчиш като пукал, бе!

Тишина.

— Ти си кучи син, истински задник, чуваш ли? — тя се изправи на крака и се протегна. Трябваше поне малко да се раздвижи, за да не се вкочани съвсем. Исусе Боже! Така ли живееха в единичните килии в затвора. Нищо чудно, че вдигаха такива бунтове в пандиза.

Допря с ръце пръстите на краката си и отново седна. Чувстваше се без капка сили. Беше свалила и нахвърляла на куп всичките си дрехи, за да има на какво да седне. Ха! Каква ли картинка щяха да представляват на сутринта, когато ги измъкват оттук. Щуро забавление за пожарникарите или полицаите… или който дойдеше да ги освободи.

Намерена гола жена в асансьор с чернокож мъж

или това звучеше по-добре:

Лъки Сантейнджело, дъщерята на прочутия Джино Сантейнджело, открита гола с чернокож мъж в асансьор.

Джино. Майната му. Защо й трябваше сега да мисли за него?

Защото той се връщаше, ето защо. И какво мога да направя, по дяволите, когато съм затворена в някакъв шибан асансьор?

 

Момчето се втурна в кухнята. Крещеше, от устата му бълваха непрекъснато мръсни псувни.

— Ще те пипна, духач такъв! Ще ти отрежа топките и ще ги дам да играят тенис с тях!

Дарио стискаше с побелели пръсти смъртоносния кухненски нож. Острието му сочеше напред в тъмнината, докато той се беше свил на топка в своето убежище зад вратата.

— Хайде, гадно педерастче, покажи се. Знам, че си тук. Знааам! — после се заля в лудешки кикот. — Ще те нарежа като телешки бут, после ще ти опека задника и ще го изям!

 

Кери стоеше в очакване до магазина за месо на Сто двайсет и пета улица повече от час. Никой не й обръщаше внимание. Дрехите й бяха раздърпани, цялата беше изцапана и наистина изглеждаше ужасно.

Постепенно осъзна, че никой няма намерение да се приближи до нея. Беше сама. И щеше да остане сама. Спирането на тока навярно бе объркало плановете и на изнудвача.

Нагоре по улицата вече припламваше зарево от пожари. Горяха къщи и магазини. Чу и приближаващите се сирени на пожарните коли. Тълпата се юрна към най-близкия пожар и когато пожарникарите се опитаха да гасят пламъците, към тях полетяха бутилки и консервни кутии.

Кери усети, че стомахът я присвива. Всеки момент щеше да повърне. Видя младо момиче, което група гамени изтласкваха в една странична уличка. Видя възрастен мъж, сигурно с рана на главата, защото по лицето му се стичаше кръв. Той едва креташе под тежестта на огромен стереограмофон. Видя как двама мъже му го изтръгват от ръцете и го бият, докато нещастникът падна на земята.

Тя се втурна да бяга.

 

Щом се отърва от момичето, Джино вдигна слушалката на телефона.

— С кой номер желаете да ви свържа, господине? — попита телефонистката.

Той започна да изброява номерата на Коста в Ню Йорк, но внезапно реши, че няма смисъл да му се обажда. Реши, че е по-добре да не се обажда на никого. Защо да бие камбаната, че си е пристигнал, да вдига властите по тревога и да им покаже къде се намира. Повече от сигурно беше, че телефоните на Коста се подслушваха.

— Оставете — каза той на телефонистката.

Стана, свали ципа на панталона си и ги събу за втори път тази вечер. Не можа да сдържи усмивката си.

Щеше ли някой да повярва, че Джино Овена е отказал на едно голо готино маце? Старият му прякор. От години не го бяха наричали така.

Облече пижамата си, сложи пистолета под възглавницата и включи телевизора.

Течеше шоуто на Карсън.

Отпусна се удобно в леглото и се приготви да гледа.

Беше му толкова добре, че отново е в Америка.

 

— Хей — поде този път по-кротко Лъки, — не мислиш ли, че ще се задушим в тая кутия? Аз май започвам да усещам, че не ми стига въздух.

— Въздух има достатъчно, само е много горещ.

— Аха! Ама ти проговори… Благодаря на Бога за това чудо!

Стивън въздъхна и раздвижи скованите си крайници, без да става от пода на асансьора. Да, Лъки, задникът ме боли, гърбът ми се схвана, краката ми изтръпнаха, искам да се изпикая и съм толкова жаден, че съм готов човек да убия за глътка вода. Но гласно каза:

— Защо си мислиш, че говоренето помага? Очевидно с теб нямаме за какво да си говорим. Нямаме нищо общо. И без това се чувствам толкова неудобно, че не ми е до празни разговори.

— О, много, много ти благодаря! Както знаеш, за спор са нужни двама.

— Е, точно заради това аз си мълча.

— Не ме ли харесваш? — попита тя.

— Лейди, аз дори не те познавам… Дори мисля, че не искам да те познавам.

— Защо?

— Хайде да не започваме пак.

Тя се прозя.

— Но ти ме познаваш.

— Какво имаш предвид?

— Това, че аз те познавам.

— И как така ме познаваш?

Тя се усмихна в тъмнината и включи в оборот уличния си език.

— Надушвам ташаците ти, човече.

Направо го побърка. Той просто онемя.

В асансьора беше непоносимо задушно. Освен това миришеше. На пот и спарено. На мъж и на жена. Вонеше.

— Извинявай — отново се обади тя. Сега гласът й прозвуча меко. — Имам чувството, че полудявам. Колко време мина.

Той не отговори.

 

Дарио задържа дъха си. Момчето беше до него, можеше да го докосне. Дланите му, които стискаха яко кухненския нож, овлажняха и станаха хлъзгави от избилата пот.

Момчето едва-едва пристъпваше, усещаше, че жертвата му е близо. Вече не крещеше, а монотонно напяваше. Тих, ужасяващ рап.

— Хей, педераст… духач… целуни ми гъза…

 

В паническия си бяг Кери налетя право в ръцете на един полицай. Мъжът я сграбчи и я разтърси.

— Къде тичаш, негърко?

Не беше наричана негърка от много години. Вдигна поглед към грубото му едро лице, изнесе едната си ръка назад, бързо замахна и го зашлеви с все сила по бузата.

За миг той се стъписа от изненада.

— О, сама си го изпроси, ще си го получиш тогава — закани се той.

Тя се отскубна и отново побягна. Но въпреки добрата си физическа форма, годините си казаха своето. Той лесно я настигна и я хвана.

— Арестувана си, кучко! — каза той и закопча белезниците на ръцете й. — Нападение над полицейски служител по време на изпълнение на служебните му задължения.

— Вие грешите — сподавено изрече тя. — Аз съм госпожа Елиът Баркли.

— Аз пък съм Доли Партън. И какво от това? Не означава, че снасям златни яйца.

Избута я до една полицейска закрита кола, спряна до тротоара, и я натика вътре. Беше пълно с протестиращи чернокожи. Нямаше къде да седне. Остана права, притисната до други задържани.

— Тъпчат ни като говеда! Каква простащина! — надделя над ропота на останалите гласът на много висок мъж. — Какъв позор! Всичко, което бях взел, е само един чифт пантофи. Някой отмъкнаха обувки за шейсет долара… А аз бях взел само едни скапан чифт пантофи…

Млада, красива пуерториканка леко се люлееше и ругаеше тихо със затворени очи.

— Защо… — шепнеше тя на родния си език. — Защо…

Кери си задаваше същия въпрос.

 

Към два и половина през нощта на вратата на апартамента на Джино в хотела във Филаделфия силно се почука.

Той бавно се отърси от съня, като се питаше къде, по дяволите, се намира. Опипа около себе си и откри часовника си. После облече копринения си халат, сложи пистолета в джоба му и отиде до вратата.

— Кой е? — спокойно попита той, а в същото време си мислеше: Какво правя тук, в някакъв си загубен хотел във Филаделфия? По дяволите!

Отново беше в Америка. В Америка не можеш да правиш каквото ти скимне пред погледите на всички. Не можеш! А когато си Джино Сантейнджело дори не бива!

 

Джино, 1934

Клемънтайн Дюк беше права. Джино никога не съжали за решението, което взе в онази съдбовна октомврийска нощ през хиляда деветстотин двайсет и осма, на партито на сенатора Дюк и съпругата му. Това беше повратната точка в живота му, която доведе до важни промени в него.

Сега, шест години по-късно, той лежеше в леглото в синята стая за гости в имението на семейство Дюк в Уестчестър. И в съзнанието му изплуваха спомените оттогава.

Той бе закарал чернокожото момиче в болницата. Беше карал като луд. Остави я в приемното отделение и светкавично се измъкна, преди някой да успее да му зададе някакъв въпрос. Какво щеше да стане с нея по-късно, това си беше неин проблем. И без това досега беше срещал достатъчно неудачници.

Клемънтайн Дюк му беше искрено благодарна. Веднага го беше поканила в къщата си в града — да заповяда следващата седмица да обсъдят проблема. На вечеря. Но когато пристигна в къщата, оказа се, че изобщо не става дума за вечеря.

Винаги щеше да помни тази вечер. Бяха само двамата. Без прислуга наоколо. Без сенатора. Градината беше осветена със свещи. Гореше тамян.

Клемънтайн Дюк беше облечена в бяла прозрачна роба. Ах тези нейни дяволити зърна, които просто му вадеха очите. Тя му стисна ръката и прошепна:

— Може би знаеш, че съпругът ми е хомосексуалист.

— Ъ! Какво?

— Хомосексуалист. Мъж, когото мисълта за млечнобелите ми бедра, увити около солидния му корем, не може да развълнува. Точно обратното. Харесва мъже. Обича тесни, стегнати задници. За предпочитане млади. Предимно негърски.

— Искаш да кажеш, че е обратен?

— Е, твоят уличен език е много по-изразителен.

— Исусе Боже! — Джино подсвирна през зъби. — Ти май се майтапиш с мен. Обратните не се женят.

— А защо не? Но тази констатация е по-добре да кажеш на мъжа ми. Мисля, че ще е готов да поспори с теб.

— Защо ми го казваш?

— А ти защо мислиш, че ти го казвам — зелените й очи се присвиха като на котка. Тя вдигна ръка да погали гърдите му.

Той нямаше нужда от друга покана. В края на краищата под лъскавите си бижута Клемънтайн Дюк беше жена като всяка друга. Той сериозно откликна на поканата и се зае с нея. Направо в стаята, под светлината на градинските свещи.

Тя въздишаше. Стенеше. Мъркаше. Произнасяше името му отново и отново, когато достигна оргазъм. След това се усмихна и каза:

— Знаех, че ще бъдеш чудесен. Беше малко груб и прибързан, но още си млад…

Той се засегна. Досега никоя не се беше оплаквала от него.

— Хей, какво искаш да кажеш с това „груб“?

— Ще ти покажа.

И наистина му показа. Поведе го стъпка по стъпка през това, което бяха направили. Само че сега тя командваше парада. И го водеше да прави нещата много бавно, много, много нежно.

— Вместо да смучеш зърната ми, гали ги с езика си — учеше го тя. — Виж колко ти е добре, когато аз го правя — тя казваше истината. — Когато си в мен, не тласкай като бесен. Забави темпото, изучавай ме. Не помпаш автомобилна гума, отдаваш се на твоята сладка страст…

— Моята какво?

— Твоята страст. Желанията на тялото ти…

— Хей, я говори на английски.

Тя мило му се усмихна.

— Добре. Стори ми се, че си толкова отдаден и съсредоточен върху мисълта да задоволиш жената с теб, че забравяш за собственото си удоволствие.

— Защо, и на мене ми е гот — възрази той.

Тя нежно сложи пръста си върху устните му.

— Разбира се. Един оргазъм. Едно изригване. И толкова. А аз искам твоето удоволствие да продължи заедно с моята върховна възбуда.

Той боцна с пръст гладкия й бял задник.

— Ей, не разбирам нито дума от това, което ми казваш.

— Ще разбереш, само ти трябва малко време.

И той наистина разбра. Още на следващия път.

Месеци по-късно двамата си доставяха такава върховна наслада, че той едва изчакваше седмичните им срещи. Вече знаеше какво е искала да му каже първия път. Дори научи какво означават някои от думите. Пикантен… Хедонистичен… Плътски… Това, което правеха, означаваше всички тези думи. Джино си мислеше, че е добър, но едва сега разбра, че преди само се е заигравал със секса.

Веднъж се озова лице в лице със сенатор Дюк, след като беше правил любов с неговата жена. Самодоволството му го подтикна да се нахвърли върху недостатъците на съпруга.

— Не бъди толкова глупав — вразуми го мило тя. — На него не му пука. Той има свои собствени интереси. Нали ти казах. Освен това той те харесва. Казва, че си умен. И докато сме дискретни…

След това тя бе настояла той да задържи Синди като своя приятелка, с която постоянно живее. А когато се видя с момичето, му заяви:

— Никога няма да те ревнувам заради нея. Задръж я. Поне ще знам, че всяка сутрин си имаш закуска.

Той получаваше повече от закуска. Синди бе станала незаменима. Готвеше, чистеше, поддържаше дрехите му изрядни, шофираше колата, когато се налагаше. И най-важното — водеше на отчет сметките от многобройните му бизнес операции. Наред с тези екстри продължаваше да бъде страхотно красиво маце.

През тези шест бурни години Джино Сантейнджело достигна върха. Естествено с малко помощ от старите си приятели.

Чарли Лучано, който бе получил прякора Лъки Лучано, защото успя да се върне невредим от едно еднопосочно пътуване.

Енцо Бонати беше напуснал Чикаго и се бе установил в Ню Йорк след славното клане в Деня на Свети Валентин на четиринайсети февруари хиляда деветстотин двайсет и девета година. Тогава седем гангстери бяха изправени до стената на един гараж на Кларк Стрийт в северната част на Чикаго и бяха разстреляни с картечница от конкурентна банда. Някои казваха, че това било работа на Енцо и че той се измъкнал, преди да го настигне възмездието… Но това бяха слухове, които никога не бяха доказани черно на бяло.

Алдо Динунцио. Верен, добросъвестен и упорит съратник, роден крадец, който следваше гласа на кръвта и беше извършил безброй такива деяния. Сега, отдавна женен за Барбара Рикади, която му беше стъпила на врата и го въртеше на малкия си пръст. Баща на две деца. Очакваха да се роди третото.

И сенатор Осуалд Дюк. Най-важният от всички приятели.

Ако не беше той, какъв ли щеше да стане Джино Сантейнджело? Може би щеше да си остане незначително гангстерче, което си изкарва прехраната с доставка на нелегален алкохол? Да се занимава с третокласен бизнес? И да пръска парите си по костюми, коли, партита и жени…

Сенатор Дюк узакони парите на Джино. Изпълни обещанието си. Взе веднъж няколко хиляди долара, после още няколко хиляди… И ги инвестира в сигурни акции.

С Джино не му беше лесно. Той обичаше парите в брой — в банковия сейф, откъдето винаги можеше да си ги вземе.

— Довери се на Осуалд — бе настояла Клемънтайн. — Той ще те направи богат.

Постепенно, докато виждаше от страниците на „Уолстрийт Джърнъл“, че парите му се удвояват и утрояват, той започна да й вярва. И когато през пролетта на двайсет и девета Осуалд настоя да продаде акциите си и да реинвестира сумите в чужбина, той веднага се съгласи.

В началото, когато видя, че продадените му акции увеличават стойността си, той се разгневи.

— По дяволите! — избухна той. — Защо трябваше да ги продаваш!

— Почакай и ще видиш! — кратко му отговори сенаторът.

И пред очите на всички на двайсет и девет октомври двайсет и девета година Фондовата борса и пазарът на акции се сринаха и повлякоха със себе си много хора и техните съдби. Този крах постави началото на Голямата депресия в Америка.

Само че тя не засегна Джино.

От този ден Джино безпрекословно правеше това, което го съветваше сенаторът Дюк. Разбира се, той от своя страна му се отплащаше с услуги, които изникваха в хода на приятелството между двамата. Не бяха нещо сериозно. Сенаторът поставяше леко ръка върху рамото му и казваше.

— Гледай да се справиш сам, момчето ми.

И Джино се справяше.

Наистина, какви услуги само! Бяха най-разнообразни. От сплашване на млад чернокож джаз-музикат със загуба на топките, ако отново се опита да установи контакт със сенатора до предупреждение на незначителен репортер на малък вестник, който искаше да публикува статия, неудобна за сенатора.

Услугите бяха толкова незначителни и се искаха толкова рядко, че Джино дори не се замисляше. Не възразяваше и с готовност изпълняваше това, което по-възрастният мъж го караше да прави. В края на краищата Джино чукаше жена му и благодарение на него правеше пари. Какво повече можеше да иска?

Енцо Бонати се бе преместил в Ню Йорк точно навреме. С рухването на Фондовата борса и пазара на акции и последвалите ги паника и страх разцветът от двайсетте години отиваше към своя край. Парите, които някога бяха в изобилие, сега се оказаха кът. И заведенията, в които се продаваше нелегално внесен алкохол, спуснаха кепенците в целия град. В резултат на тази стагнация избухнаха продължителни кървави разправи между гангстерските банди. Настъпи ерата на гангстерските войни, каквито не бяха виждани досега. Нямаха достатъчно пари, за да преместят на друго място бизнеса си, затова с нокти и зъби бранеха териториите си.

Основната война се водеше между двама гангстерски босове от старата школа. Бяха известни като Мустакатите любимци — Джузепе Джо, кръстник Мазерия и Салваторе Маранцано.

Младоците Лъки Лучано, Енцо Бонати, Вито Дженовезе и Франк Костело стояха настрана и се надяваха двамата мъже да се ликвидират взаимно.

Джино беше още по встрани от тях. Беше дясната ръка на Енцо, а по-късно стана негов съдружник.

Войната между Мазерия и Маранцано, така наречената Кастеламарезе, продължи години и накрая завърши с убийството на Мазерия през април трийсет и първа. Няколко месеца по-късно беше убит и Маранцано.

След отстраняването на старите Мустакати любимци Лъки Лучано беше готов да поеме нещата в свои ръце. До него застанаха неговите приятели и съдружници.

Лучано искаше да внесе промени в организираната престъпност и да образува общонационален синдикат, който да функционира като единен организъм — спокойно и без сътресения. Той създаде нещо като съвет от гангстери и се назначи за негов председател. Но доста мъчително се съгласи всички членове да имат право на глас. На равен глас.

Джино стана член на съвета. Харесваше му как действа Лучано. Възхищаваше се на силата, на хитростта и на умната му глава, която наистина разбираше от бизнеса. Не му харесваше единствено същността на Лъки.

— Той е убиец — каза един ден Клемънтайн на Джино. — Той организира убийството на Мазерия. Обядваше на една маса с него, стана и отиде до тоалетната, а през това време наети от него убийци влязоха в ресторанта и заклаха стария беззащитен мъж. Мястото му е в затвора. Не искам да идва повече на моите партита.

Джино не се сдържа и се усмихна. Преценката на Клемънтайн и отношението й към замесените в убийството се свеждаше до това да ги кани или не на своите партита. Въпреки това той ценеше времето, прекарано в разговори с нея. За една женска тя наистина знаеше много неща. Научаваше толкова много от Клемънтайн. Но още повече — от нейния съпруг.

Дълго преди сухият режим да бъде отменен със закон през декември трийсет и трета, Осуалд Дюк сподели с Джино тази очаквана промяна. До тази дата той уреди нещата и навлезе в друг бизнес — развлекателни игри, разиграване на незаконна лотария, отпускане на заеми с безбожно висока лихва. Но не се забърка с проституцията и наркотиците въпреки натиска, който му оказа Енцо. Така между двамата възникна конфликт, който доведе и до разрив през януари трийсет и четвърта. След раздялата всеки тръгна по своя път. Останаха обаче добри приятели. Алдо предпочете да остане с Джино, който високо оцени този жест на лоялност. Двамата работеха добре, както бяха правили това дълги години.

Старият враг на Джино Пинки Банана се забърка в несигурни и опасни сделки и се наложи да напусне града. Това обаче не успокои Алдо, който живееше ден и нощ с потайния страх, че някоя тъмна нощ Пинки ще изпълни своето отмъщение.

Въпреки депресията делата на Джино вървяха добре и му носеха добра печалба. Лотарията стана много популярна и се хареса на широки слоеве от населението — от таксиметрови шофьори до банкови управители. Истинско вълнуващо преживяване. Залагаш десет или двайсет и пет цента на някакво число и ако то бъде изтеглено, можеш да спечелиш двеста, триста и дори повече долара — в зависимост от първоначалния ти залог.

Джино наричаше това парите на наивниците. Играта продължаваше и продължаваше, а парите течаха като река.

Той разполагаше с повече от петдесет момчета, които събираха залозите в три различни квартала на града. Те отнасяха парите в пет пункта-майки в центъра на града, които всъщност бяха обикновени магазини със скрити стаи в задната си част. Донесените суми се вписваха в книга, парите се съхраняваха добре и бяха налице, за да бъдат взети от личния инкасатор на Джино. Наистина страхотен бизнес.

Отделно от парите, които Джино предаваше на сенатора, за да ги вложи в акции, той натрупваше големи суми, пазени в депозитни сейфове в много от банките в града.

Беше наясно, че не е в състояние да изразходва парите си, без да докаже официалният им източник. Ето защо в началото на трийсет и трета година купи нощен клуб. Заяви, че е спечелил парите на конни състезания. Когато настъпи отмяната на сухия режим, заведението беше ремонтирано и преобзаведено и Джино — току-що получил разрешително за продажба на алкохол — беше готов да го отвори и да отбележи бум в клиентелата и печалбата. Нарече бара „Клеми“ и той веднага се превърна в модна атракция.

По това време Джино най-сетне успя да убеди Вера да зареже професията и да постъпи на работа при него като гардеробиерка. Това й осигури постоянен доход и някаква сигурност срещу връщането на Паоло, който пък излежаваше петгодишна присъда за нападение със смъртоносно оръжие, извършено седмица след поредното му излизане от затвора — седмица, през която дори не бе помислил да се отбие при нея.

— Трябва да е бил много зает — защитаваше го предано тя, твърдо убедена, че Паоло е мъжът на нейния живот, нейната любов, а не някой дребен престъпник и подъл насилник.

— Ти си пълна глупачка — убеждаваше я Джино.

— Ти живееш своя живот, аз моя — отговори важно Вера.

Клемънтайн, разбира се, беше доволна от огромния успеех на „Клеми“. Присъствието й в заведението възбуждаше интерес и привличаше като посетители много представители на висшето общество на Ню Йорк. А собственикът на заведението, организаторът на всичко, Джино Сантейнджело се превърна в една от знаменитостите на града. Жените го обожаваха. На Клемънтайн точно тази част от развитието на Джино никак не се понрави. И така се роди идеята той да се ожени за Синди. Идеята естествено беше нейна.

— Момичето знае всичко за теб. А и тези федерални агенти, които душат непрекъснато наоколо… Така предварително ще се защитиш. Ожени се за нея. Ако някога надушат нещо, тя никога няма да може да свидетелства срещу теб.

Идеята беше повече от добра.

— Даа — каза й Джино. — Мисля, че ще се оженя.

И ето го сега — в синята спалня за гости в голямото имение на семейство Дюк в Уестчестър, излегнат на леглото, запалил пура… В очакване на сватбата.

 

Изминалите години не успяха да накърнят свежестта на малката красавица Синди. Напротив, бяха придали някаква одухотвореност на погледа й и скъпоценни бижута за всеки неин тоалет, дори най-незначителния. Диамантената Лил, както наричаха филмовата звезда Лилиън Гиш, вече не беше мечтата на Синди. Беше наясно и с Джино. Великодушен негодник. Но той беше длъжен да бъде великодушен. Колко момичета, които живееха с любовника си, биха се съгласили да споделят неговия двойствен, пълен с опасности живот? Не много, това беше сигурно.

И така, тя заживя заедно с него по собствена воля. Но това не означаваше, че трябва да я лъже. Да се преструва на сгоден, когато неговата мадама в Сан Франциско е била омъжена през цялото време. Синди бе узнала това в деня, когато Леонора роди бебето си. Десет месеца, след като се бе преместила при Джино. Коста се беше обадил по телефона в отсъствието на Джино и я беше помолил:

— Кажи на Джино, че Леонора има бебе. Нали ще му кажеш, Синди?

Тя място не можеше да си намери от нетърпение, докато Джино се върна.

— Джино, каква новина! Твоята годеница днес е родила. Значи с годежа ви е свършено, а?

Той пребледня като платно и без да пророни дума, излезе от апартамента. След това повече не отвориха дума на тази тема. Но беше ясно като бял ден, че той няма да се жени.

Синди продължи да бъде здрава опора в живота му. Тя разбираше, че той е поел пътя към върха и твърдо беше решила да върви до него по този път. Което и правеше. И то много сполучливо.

Сега двамата щяха да се женят. Последната стъпка. Тя би трябвало да е щастлива като чучулига. Но не беше. Чувстваше се някак неловко, на душата й беше тежко, сякаш се намираше в черна дупка.

Защото знаеше, че Джино Сантейнджело не възнамеряваше да стане неин съпруг. Той принадлежеше целият — с прекрасната си коса, с акциите си, с големия си пенис — на оная шибана кучка Дюк.

 

Коста Зенокоти плахо почука на вратата на синята гостна стая.

— Влез — извика Джино.

Коста отвори вратата, като крепеше в ръцете си табла с две чаши, бутилка бяло вино и чиния с бисквити.

Джино седна в леглото.

— Хей, защо ми носиш тоя боклук? Нали ти казах, че искам нещо за пиене.

— Госпожа Дюк каза, че трябва да пиеш вино.

— Да й го начукам на госпожа Дюк!

Коста сложи таблата на масата.

— Точно така ми каза. Не можех да си позволя да оспорвам думите й.

Джино се засмя. Какво притежаваше Клемънтайн, че вдъхваше толкова благоговение и преданост у младите мъже?

— Е, налей ми тогава една чаша — и заразглежда ноктите си, току-що обработени от маникюрист за случая. — Какво се мотаеш?

Коста побърза да му налее чаша вино. Беше пристигнал в Ню Йорк предния ден, поласкан и много доволен от това, че Джино го е помолил да му бъде кум. Двамата не се бяха виждали от гостуването на Коста в Ню Йорк през двайсет и осма и въпреки, че редовно си пишеха, настъпилата промяна в неговия приятел направо го стъписа. Коста не можеше да определи точно с какво сегашния Джино се различава от предишния, но разлика съществуваше. Категорично. Двайсет и осем годишният Джино излъчваше непоклатимата увереност, характерна за преуспелия мъж на четирийсет или дори на петдесет. Нямаше нищо общо с онова недодялано улично момче. Беше изискан. От главата до обувките.

Смолисточерната му коса вече не лъщеше от брилянтин. Беше късо подстригана и сега естествено се къдреше. Освен това изглежда бе станал по-висок. Заслугата за това всъщност беше на повдигащите подложки в модните му обувки, ръчна изработка, но Коста, естествено, не го знаеше.

Обличаше се само в скъпи, висококачествени дрехи. Шити по поръчка костюми от тъмен плат в три части. Италиански копринени ризи. Изискани ежедневни дрехи от кашмир. Палта от камилска вълна. Тънкото райе отдавна беше забравено, както и ризите в крещящи цветове.

Дори скъпоценностите, които носеше бяха подбрани с безспорен вкус. Диамантена игла на вратовръзката. Масивни златни копчета за ръкавели, в тон със скъпия часовник „Картие“. На малкия си пръст носеше семпла златна халка с монтиран един единствен изключително красив диамант.

Само белегът на лицето напомняше откъде е започнал. Белегът и черните очи с тежък, суров поглед. Загатваха за някаква необузданост, стаена дълбоко в него.

Коста погледна часовника си.

— Остават точно трийсет минути — възбудено отбеляза той. — Как се чувстваш?

— Прекрасно, малчо.

— Не се ли притесняваш?

— За какво да се притеснявам? Нали живея с нея от шест години.

Коста кимна. Просто не му беше минало през ума. Да, през цялото време, откакто Леонора се омъжи за друг…

Джино сякаш прочете мислите му. Небрежно попита:

— Как е Леонора?

Лявото око на Коста потръпна в тик.

— Ами… много е добре — не му се искаше да казва на Джино истината. Леонора пиеше, чукаше се с когото й падне и изобщо не се сещаше за дъщеричката си.

— А хлапето? На колко години е вече?

— Почти на шест. Истинска кукличка.

В гърлото на Джино заседна буца, но гласът му остана спокоен.

— Сигурно. Как се казва?

— Мария.

Джино загаси пурата си и чак тогава каза:

— Хубаво име — едновременно с това си помисли, че веднага би могъл да изчука Синди и тя да забременее.

— Ти вече си напълно облечен, нали? — попита Коста.

Джино стана.

— Да, готов съм — погледна косо към Коста. Хлапакът изглеждаше чудесно. Прилежно подстриган, облечен сдържано, но скъпо. Истински университетски възпитаник. Беше завършил право, предстоеше му специализация. Сега работеше в кантората на баща си Франклин Зенокоти. Изненада го с въпроса си: — Имаш ли си гадже?

— Не си ли чел писмата ми? — обиди се Коста.

— Е, чел съм ги. Разбира се, че съм ги чел.

— Тогава как така ме питаш дали си имам гадже. Писах ти преди шест месеца, че съм сгоден за Дженифър Брайърли.

— Точно това писмо сигурно се е изгубило по пощата. Каква е тя?

— Дженифър ли? Та ти я познаваш. Приятелката на Леонора. Бяхме заедно една вечер, когато ти ми дойде на гости. Спомняш ли си?

— А, да… много добре — но беше напълно забравил коя е тази Дженифър. Изобщо не можеше да си я спомни. — И кога е запланувана голямата крачка?

Коста отговори много сериозно.

— Не знам. Налага се да изчакаме, докато се установя. След година може би… или след две.

— Виж — сръга го момчешки с лакът Джино, — помниш ли оня публичен дом, в който отидохме… когато ти беше за първи път? — весело се разсмя. — Никога няма да забравя физиономията ти, когато излезе. Сякаш току-що бе открил сладоледа! Обзалагам се, че никога не си се връщал при онова прасе.

Коста се ухили.

— Напротив, ходех при нея!

— Исусе Боже!

Почукване на вратата прекъсна лудешките им спомени. Коста отвори.

Видя пред себе си Клемънтайн. Поразяващо елегантна в костюма си на Шанел в бледорозово с черни биета.

— Мога ли да вляза? — съпричастно попита тя.

Коста едва не подскочи.

— Разбира се, мадам Дюк.

— Казвай ми Клемънтайн — тя се плъзна покрай него и доближи Джино.

— Здравей! — поздрави го нежно и хвана ръката му между двете си длани. — Готов ли е вече младоженецът?

— За какво?

Тя облиза тънките си устни.

— За сватбата, разбира се.

— Колко време имам?

— Точно двайсет и пет минути.

— Хей, Коста — небрежно подвикна Джино, — ще ми направиш ли една услуга. Трябва да разменя няколко думи с Клеми. Върни се след двайсет минути. Става ли?

— Разбира се — Коста с възхищение погледна Клемънтайн и излезе.

— Хлапакът вече е хлътнал по теб — заяви без капка негодувание Джино.

Тя приближи до тоалетката и внимателно се огледа. Беше безупречна.

— Така ли? — прошепна с безразличие.

— Без никакво съмнение — той отиде до тоалетката, застана зад нея и я прегърна. — Както и аз, по мой си начин — бавно започна да се поклаща, като отъркваше бедрата си в нея.

— Така ли?

Той продължи да се полюшва.

Тя почувства възбудата му през дрехите си.

— Джино!

Но той вече разкопчаваше панталона си.

— Искам да те чукам още веднъж, преди да стана женен мъж.

— Откъде ти хрумна тая глупост. Нямаме време! Аз съм облечена. Не и тук. Невъзможно е.

— Няма невъзможни неща — отсече той и започна да разкопчава полата й. — Ти ме научи на това.

Клемънтайн се увери, че намеренията му са сериозни.

— Е, това вече на нищо не прилича — възрази неубедително тя.

— Наистина… — беше свалил вече полата й, грабна я и я отнесе в леглото. Там събу новите й розови гащички с фльонги.

— Внимавай, гримирана съм… Косата ми…

— Нищо няма да разваля… само се наведи.

Тя направи каквото й каза. Цялата тръпнеше в очакване, което владееше всяка нейна клетка. Джино я облада отзад, бавно, разкошно, сякаш имаха всичкото време на този свят.

— Ох — тя започна да диша на пресекулки, — наистина си научил много добре урока…

— Имах добър учител.

Докато беше в нея, си мислеше за брака и Синди. За това да има дете.

Помисли си и за Леонора. За първи път от месеци насам.

Когато се изпразни, беше като експлозия, която го разтърси до дъното на душата и изтри всички спомени от миналото и всички мисли за бъдещето.

Днес беше неговият сватбен ден. Искаше този ден да бъде ново начало за него.

 

Кери, 1928–1934

Всичко около нея беше бяло.. Лекари. Сестри. Болни. Лица. Гласове.

По дяволите, защо трябваше да им обръща внимание? Нека горят в ада дано, ако зависеше от нея, отдавна да са там.

— На колко години си, миличка?

— Коя си ти?

— На колко си години?

— Кой ти причини това?

— Как се казваш?

— Къде живееш?

— Къде е майка ти?

— Кой е баща ти?

— На колко си години?

Въпроси. Въпроси. Въпроси. Докато започна да крещи така, че накрая тези безлични същества млъкнаха.

Но на следващия ден се повтори същото. Същата история.

И през цялото време ужасна болка разкъсваше тялото й. Гадеше й се. Тя стенеше и конвулсивно се гърчеше.

Писъци. Агония. Гърчове. Отново и отново писъци. Докато накрая, един ден, увиха тялото й в нещо бяло и твърдо и я изнесоха от болницата.

Попадна в друг свят. Стая, в която никой не й обръщаше внимание, когато крещеше, скубеше косите си и дереше с нокти лицето си.

Никакви въпроси.

И отново агонията, гърчовете и усещането за надвиснала над нея смъртна опасност.

Престана да бъде човешко същество. Нахвърляше се като животно на храната, която й носеше някакъв униформен пазач. Тъпчеше залците хляб в устата си, която беше като кървяща рана, лочеше вода като куче от една паница, завинтена на пода.

Така просъществува две години. В безумие. Без мисъл в главата си. Без спомени.

Но една нощ се събуди в три часа и ясно си спомни, че се казва Кери. Защо не беше у дома, при своето семейство? Изтича до зарешетената врата и извика за помощ. Никой не се озова на вика й. Остана дълго време така — объркана и уплашена. Какво се беше случило с нея?

Сутринта, когато санитарят пристигна с храната й, тя побърза да го поздрави и веднага попита:

— Защо съм тук? Къде се намирам?

Мъжът отстъпи крачка назад. Тия опасни луди бяха като таралеж в гащите. Никога не знаеш какво могат да направят.

— Яж! — рязко й каза той и остави паницата на пода.

— Не искам да ям! — извика тя. — Искам да си отида вкъщи.

Няколко часа по-късно при нея влезе лекар.

— Научих, че вече сме започнали да говорим — някак неопределено каза той.

Тя ококори очи срещу него.

— Разбира се, че говоря.

— Тогава ми кажи коя си ти, как се казваш?

— Казвам се Кери. Живея във Филаделфия с моето семейство. На тринайсет съм — довери тя.

— На тринайсет?! — веждите на лекаря се извиха нагоре.

— Да, на тринайсет — тя заплака. — Искам да си ида у дома. Искам мама Сони… Искам моята майчица…

 

Естествено никой не я пусна да ходи някъде. Задържаха я в заведението. Но сега, когато вече не се държеше като диво животно, й възложиха работа. Чистеше стаи, търкаше подове, помагаше в кухнята… В края на деня с усилие допълзяваше до своето легло, което приличаше на кошара, в претъпканото отделение. Там рухваше от изтощение.

Така годините се нижеха една след друга.

Веднъж срещна лекаря.

— На колко си години?

— На тринайсет, нали ти казах.

— И къде живееш?

— Във Филаделфия, заедно с моето семейство.

Просто нямаше как да я пуснат на свобода.

Кери не разбираше какво става. По цели нощи плачеше. Нямаше го училището. Нямаше ги братята и сестрите й. Нямаше ги приятелите. Защо я държаха в това затворено място?

Тук беше пълно с луди хора. Истински луди. Кери се научи да стои далече от тях.

Беше на тринайсет години и много трябваше да внимава да не се забърква с неподходящи хора…

 

Джино, 1937

— Хей — възкликна Джино, — ти наистина си голяма работа, знаеш ли?

Червенокосата професионална компаньонка от клуба, която се казваше Бий — и като името си беше трудолюбива като пчеличка — нямаше намерение да се предава.

— Господин Сантейнджело! Вие казвате това на всички момичета.

Той махна с ръце, като се престори на много отчаян и изненадан.

— Кой? Аз ли? Ти се шегуваш.

Бий си позволи да се усмихне и отпусна назад главата си — великолепната й червена грива се разпиля по гърба й.

— Вие имате всеизвестна… репутация.

— Да се надявам, че е добра.

— О, да.

— Радвам се да го чуя, наистина се радвам — той се изправи зад масивното бюро от орехово дърво и се протегна. Желаеше това момиче, но нямаше намерение да скача моментално в огъня. — Откога работиш за мен, Бий.

Тя потръпна. Дали й беше станало студено? Или пък се уплаши, че ще я уволни?

— От три месеца, господин Сантейнджело.

— Харесва ли ти тук?

— Клубът е чудесен.

— Скоро получавала ли си повишение?

— Не.

Значи това било! Или повишение, или уволнение.

— Искаш ли да те откарам у вас довечера и там да обсъдим въпроса?

— Да.

Усмивката му стана още по-широка. Щеше доста да й се порадва. О, тази разкошна коса! Тази много бяла кожа. И гърдите… Големи, налети.

— А може би няма да е лошо да дойдеш в кабинета ми в дванайсет, а?

Тя само кимна, обърна се и тръгна към вратата.

— А, и още нещо, Бий. Вдигни косата си на кок. Хвани я с фиби. Сега бягай — някак небрежно добави той. — Имам няколко телефонни разговора.

Тя излезе, а той огледа големия й, стегнат задник. Обичаше жените с големи задници. Обичаше да се държи за тях. Клемънтайн беше модно слаба, а задничето на Синди беше стегнато, заоблено и високо като на момче.

Синди. Беше женен за нея от три години, а нямаше никакви признаци за дете на хоризонта. Беше му писнало. Тя се кълнеше, че не прави нищо, за да не забременява. Тогава защо не забременяваше?

Отварянето на вратата на кабинета му го отърси от мислите. Вътре се изтърси Алдо. Беше едва на трийсет и една години, а беше дебел като прасе.

— Кога ще стопиш поне малко тия тлъстини? — попита го грубо Джино.

— Много ми харесва да ям. Просто не мога да престана да се тъпча.

— Ако случайно те улучи някой куршум, ще го стопиш в тлъстините си.

— Как да отслабна бе, Джино, като Барбара готви толкова вкусно?

— Какво се е случило? — рязко смени темата Джино. Лакомията на Алдо направо го вбесяваше.

Алдо започна да обяснява. Джино не го слушаше. Прозя се. Мразеше този застоял живот зад бюрото. Мразеше да седи затворен в кабинета си и да брои пари. Обичаше движението. Обичаше тръпката. А единственото движение, което напоследък правеше, беше чукането на различни жени. Вярно, разбираше, че е голям късметлия. Със сенатор Дюк зад гърба си се чувстваше защитен. Имаше приятели по върховете. Движеше се сред тях. Но да имаш важни и влиятелни приятели не означаваше да бъдеш гарантиран. Лъки Лучано, председателят на съюза, попадна миналата година в затвора. Скалъпено обвинение за сводничество. Скалъпено, разбира се, защото Лучано действително никога не бе излизал на улицата да продава момичета. Той оглавяваше огромен престъпен синдикат, една от дейностите на който бе организираната проституция. Както и да е, негодникът свърши в затвора със сурова присъда от трийсет до петдесет години. Осъждането му беше страхотен удар за всички гангстери. Наплаши ги до смърт. Щом Лъки Лучано попадна в пандиза, какво оставаше за тях. И кой щеше да бъде следващият?

Джино предпочиташе да се успокоява, че никой не може с пръст да го докосне. След като се раздели с Бонати по-голямата част от бизнеса му беше законен. Не се занимаваше с проституция и наркотици. Убийството също не спадаше към методите му да урежда нещата. Само няколко заплахи тук и там от негови поставени лица — и бизнесът вървеше плавно и безпогрешно.

— Приготвил ли си всичко за пътуването? — въпросът на Алдо го върна към действителността.

— Да, всичко е готово. Тръгваме утре рано. Синди излезе сутринта да напазарува някои неща, които не била успяла да купи вчера.

— Женска му работа! Само им дай да пазаруват.

— На мен ли го казваш!

Синди му струваше цяло състояние. Дрехи, мазила, бижута и кожи. Не беше евтина жена. И какво от това? Той можеше да си го позволи. Струваше доста над един милион долара, без в сметката да влизат неговите инвестиции. Благодарение на сенатор Дюк. Благодарение на Клемънтайн.

Искаше му се да излезе от кабинета и да запраши нанякъде. Просто да се махне. Госпожа Дюк все още изглеждаше страхотно, но й се беше наситил.

А тя не се разделяше лесно със завоеванията си. Опита с много извинения. Тя му даде време да размисли и да направи своя избор. Той й каза, че не може да го направи. Тя го попита кога ще може. И всичко си продължаваше…

Чувстваше се в безизходица. Ето го, на трийсет и една, с жена, любовница и безброй жени, когато имаше нужда. Въпреки това се чувстваше в по-голяма безизходица, отколкото когато беше на шестнайсет, беше сам и беше на улицата.

Искаше нещо повече. Различно. Но не знаеше какво точно.

— Пътуването до Фриско ще ти се отрази добре — отбеляза Алдо и се отпусна в коженото кресло. — Много работиш, Джино. Не можеш да отделиш време и да дойдеш у дома на вечеря. Барбара започва да се чувства пренебрегната.

— Когато се върна.

— Настоявам. Спагети с фрикадели. Моята Барбара ги прави страхотни — въздъхна и целуна върха на събраните си пръсти. — Ех… моята женичка е готвачка от класа.

Джино многозначително погледна към приятеля си. Шкембето му се изливаше над панталона.

— Няма как да не го забележи човек!

Алдо се засмя.

— Задоволеният стомах говори за задоволен човек.

— Тлъстак скапан! Лаком задник!

— На вашите услуги, сър.

— Тлъстьо!

Почукване на вратата прекъсна грубите им закачки.

— Да! — изстреля Джино.

— Аз съм, шефе.

Гласът не можеше да бъде сбъркан. Принадлежеше на Джейкъб Коен, сега известен като Джейк Момчето. Макар че най-често му викаха само Момчето, въпреки че навършваше двайсет и четири. Започнаха да му викат така, защото още невръстен навлезе в престъпния свят. Със заема от сто долара, които навремето, когато беше едва четиринайсетгодишен, му беше дал Джино, той веднага се залови за работа. Крадеше коли и ги препродаваше. Извършваше светкавични обири. Мотото му беше „Граби и бягай!“ Все дръзки мошенически трикове.

Когато обраните се питаха кой го направи, отговорът винаги беше един и същ:

— Момчето.

Когато Момчето стана на шестнайсет, Джино го взе при себе си. Докато навърши двайсет, го търсеха за безбройни грабежи — беше станал изтъкнат професионалист.

— Влизай — викна Джино. — Ей, ама какво става с лайнените правила за поведение!?

Защото Джейк беше влязъл с трясък, ухилен до уши.

— Не исках да те прекъсвам, шефе. Но нали според новото правило трябва първо да почукам.

— Какво ново правило? — Алдо беше съвсем сащисан и това пролича на физиономията му. — Мислех… — но май му беше трудно да каже какво мисли, затова продължи: — Е, изглежда правилно първо да…

— Какво ти правило, за чукане става въпрос! — Джино весело се засмя. Седмица преди това Алдо бе влязъл в кабинета му, докато той оправяше върху бюрото си момичето, което продаваше отсреща цигари. — Така е, прав си. По-добре е.

— Ако неочаквано дойде Синди… или госпожа Дюк…

— Ама нали ти казах, че си прав — Джино продължи да се смее. Дали пък не му се искаше точно това — едната или другата да го заварят на калъп. Тогава от само себе си щяха да се разрешат тия проклети задължения. И той щеше да бъде свободен…

Джейк стовари на бюрото голяма чанта, пълна с пари.

— Мисля, че Гамбино, знаеш, магазинът за захарни изделия на Сто и петнайсета… мисля, че краде.

Джино повдигна вежди.

— Сигурен ли си?

Джейк почеса четината на главата си.

— Достатъчно сигурен. Ако не е той, тогава е оная дъртачка, майка му, щото само тя освен него припарва до парите.

— Значи трябва да го предупредиш. Само един път!

— Разбрано, шефе.

Джино стана зад бюрото си.

— Утре заминавам, Джейк, но само за една седмица. За всичко се обръщай към Алдо.

Джейк погледна дебелия мъж и кимна. Почувства се някак унизен. Защо Джино му нареждаше да говори с това нищожество. Та всички знаеха, че Динунцио струва колкото кокоша курешка. Плашеше се от собствената си сянка. Защо Джино продължаваше да го държи, беше загадка. Седеше на дебелия си задник в канцеларията и направо беше гадна гледка. А, да. Защото от време на време си размърдваше задника, за да заключи в касата парите, които работягите донасяха. Работягите като него, Джейк, истинските гангстери, оставащи безименни извършители на операциите на Джино.

— Всичко друго наред ли е? — попита Джино.

Джейк пак почеса четината си и мимоходом се разтревожи да не е пипнал нещо гадно от последното си гадже.

— Всичко е тип-топ, шефе.

— Добре. Ще се видим след няколко дни.

 

Клемънтайн Дюк студено и неотклонно се загледа в съпруга си.

— Не мога да повярвам на това, което чувам — гласът й беше леден и режеше като нож. — Как си могъл да бъдеш толкова глупав?

Осуалд погледна през прозореца на кабинета си, без да вижда нищо. Гласът му трепереше.

— Никога не съм крил нищо от теб. Винаги си знаела какъв съм.

Тя язвително се изсмя.

— Не винаги, Осуалд, ако трябва да сме точни. Доколкото си спомням, изминаха цели две години, преди да открия истината за теб — измъкна припряно една цигара от пакетчето „Кемъл“ на бюрото му, запали я и продължи: — Е, и какво… решение предлагаш за този… проблем?

— Джино Сантейнджело. Той ми дължи услуга.

Тя издиша дима от цигарата към тавана. Замисли се.

— Това ще бъде повече от услуга — каза тя.

— Знам. Но той ми е задължен за всичко, което има. Ще го направи.

— Толкова ли си сигурен…

— Налага се да го направи. Ако откаже, мога да го унищожа.

Тя облиза устните си. По свой начин Осуалд беше толкова безмилостен, колкото всеки гангстер от улицата. Но за разлика от тях имаше власт. Достатъчно власт, за да си купи всеки.

— Кога ще го помолиш? — тихо попита тя.

— В деня, когато се върне от Сан Франциско. Времето ще бъде разчетено перфектно.

Тя безмълвно кимна. Ама че израз! Перфектно подбрано време, за да помолиш някого да извърши убийство.

 

Бий седеше на почтено разстояние от Джино на задната седалка на неговия черен „Кадилак Седан“. Ред, Червенокосия, караше колата, Хитрия Сам се бе отпуснал безгрижно на седалката до него.

Джино пушеше пура, в колата вече не се виждаше от дим, но никой не се оплакваше.

Бий, с грижливо вдигната на кок коса, се чувстваше притеснена и изглеждаше като плахо котенце. Не че нямаше опит. Беше имала достатъчно мъже, които се захласваха по нея, но сега… Джино Сантейнджело… Беше й шеф в края на краищата. И женен мъж… Говореше се, че използвал жените и после ги захвърлял като ненужни дрънкулки, изтривал ги от паметта си.

Бий нямаше никакво желание да бъде използвана и забравена, все едно не е съществувала. Но как да бъде по-различна от останалите момичета?

— Исусе Боже! — възкликна Джино и прекъсна мислите й. — Що не ми каза, че живееш на майната си.

— Само още четири блока и пристигаме.

— Добре — той се прозя и се запита дали това пътуване си струваше. Още един ден. Още една жена. Всичките бяха еднакви.

Но утре щеше да бъде различно. Заминаваше в Сан Франциско да кумува на сватбата на Коста. Утре щеше да види Леонора.

Мисълта за нея го жегна. Как ли ще се чувства? Как ли ще се чувства тя? Дори в първия миг, когато Коста го покани, беше решил да му откаже.

— Не можеш да го направиш — опита се да го вразуми Синди. — Обеща на момчето, когато той ни беше кум, и ти да му окажеш същата чест.

Така беше. Нямаше как да се измъкне. Освен това беше дошло времето да се срещне с Леонора от позициите на постигнатото от него. Но за всеки случай взимаше със себе си и Синди.

— Пристигнахме — обяви Бий.

Ред паркира кадилака до къща от червени тухли с няколко апартамента.

— Влизаш ли, шефе? — попита Хитрия Сам.

— Да — кратко отвърна Джино.

Какво си мисли тоя идиот? Че ще бия целия този път, за да си седя в колата?

Хитрия Сам излезе и огледа улицата в двете посоки. После отвори задната врата на лимузината и Бий излезе, последвана от Джино.

Тя го отведе по стълбите в един апартамент на първия етаж. Обикновен. Но не беше лош.

— Сама ли живееш тук? — попита той.

— Да — след кратко колебание потвърди тя.

Той обиколи стаята.

— Налей ми едно уиски — нареди Джино. — Имаш ли лед?

— Не. И уиски нямам.

— А какво имаш.

— Нищо… не пия…

— Не пиеш? Какво правиш тогава в клуба, по дяволите!

— Сервитьорите ми носят оцветена вода.

— А будалите плащат за шампанско, а? — изхили се той.

Тя се засмя заедно с него.

— Точно така.

Той се протегна.

— Исусе Боже! Какъв живот!

Бий впери поглед в него.

— Да… сваля ли дрехите си?

Той се отпусна в един стол.

— Това ли предлагаш вместо пиене?

— Ако искаш да го направя…

Хлапачката беше забавна. Той сложи ръце зад главата си и се облегна в стола.

— Ами хайде, давай.

Сърцето й заби лудо. Нали кроеше да го накара да я запомни… Щеше или да спечели, или да загуби работата си в клуба. Но така беше по-добре, отколкото да бъде като всяка една от останалите.

Бавно започна да съблича роклята си. Той не отмести погледа си нито за миг.

Свали всичките дрехи, с които беше облечена. Освен обувките с високи токове и черните копринени чорапи с червени жартиери.

Той я гледаше възхитен. Наистина имаше великолепно тяло. Едро, бяло и гладко. Големи бели гърди. С големи зърна. Източени бедра. Плосък корем. Харесваше точно такива. Може би си струваше да я посети пак.

Почувства го в панталона си да щръква и да се втвърдява. Едва издържаше. Приближи се до нея.

Тя пое дълбоко дъх и заговори припряно:

— Господин Сантейнджело, мисля, че трябва да ви кажа… Току-що се възстанових от… венерическа болест.

Той замръзна на място.

— Лекарят каза, че вече съм оздравяла и мога да правя любов, но просто чувствам, че трябваше да ви го кажа…

— Имала си трипер — каза небрежно той и отново се отпусна в стола. — Майната му! Имала си трипер, а аз едва не те оправих — скочи от стола, сякаш внезапно се уплаши, че може да се зарази през дрехите. — Защо не ми каза досега?

— Излекувана съм.

— Исусе Боже! Да бия тоя път до шибаното предградие и да се окаже, че си с трипер!

— Бях — поправи го тя.

— По дяволите! — той хвърли поглед към нея. — Облечи нещо.

Тя облече роклята си, а той тръгна към вратата.

— Надявам се, че не съм ви разстроила, господин Сантейнджело.

— Разстроила ли? Не, глупачке. Само смачка най-доброто надървяне, което съм имал от месец! Хайде — махна с ръка и излезе.

Тя облекчено въздъхна. Поне щеше да я помни и, надяваше се, да се върне отново. Беше излъгала, разбира се, че е прекарала венерическа болест. В живота си беше боледувала само от дребна шарка и то когато беше на десет години. Не можа да сдържи усмивката си. Само каква физиономия направи, когато му каза!

Тихо, на пръсти, отиде в спалнята. Там, в широкото двойно легло, спеше седемгодишният й син Марко. Грижливо зави детето и нежно го целуна по челото. Ако Бий щеше да си има работа с Джино Сантейнджело, това трябваше да стане по всички правила. Засега оставаше резерва в играта.

Но той нямаше да забрави толкова бързо за нея.

 

Синди лежеше будна в леглото и се чудеше на коя ли правеше кефа тази вечер скъпият й съпруг. На милата Клемънтайн може би? В края на краищата щеше да отсъства цяла седмица и как ли щеше да издържи, по дяволите, старата дропла толкова дълго без него? Дали пък не беше някое от момичетата в клуба? Някоя от онези тъпи, безмозъчни компаньонки, които си мислеха, че тя, Синди, е сляпа и не вижда какво става. Джино Овена. Ама как иначе! Навсякъде, но не и вкъщи. Как очакваше той тя да забременее, когато от дъжд на вятър идваше при нея.

Когато „Клеми“ отвори за първи път врати, двамата планираха активно да се занимават с нощния клуб. Още докато приключваха ремонта и обзавеждането тя ходеше всеки ден и работеше заедно със строителите и декораторите. Дори в началото тя лично нае всички момичета за заведението. Компаньонки. Гардеробиерки. Приветливи продавачки на цигари. И никакви пеперудки. Бяха все добри момичета, готови здравата да работят за парите си. Докато тя наобикаляше клуба, Джино не се заплесна по нито една от тях. Имаше си кльощавата Клемънтайн, която му запълваше времето.

Още от самото начало Синди непрекъснато си повтаряше, че трябва да свикне, да приеме всичко това за нормално. Беше достатъчно умна, за да разбере, че е безсилна да промени нещо. Освен това предимствата да си приятел със сенатора и госпожа Дюк бяха повече от недостатъците. Беше разбрала, че един ден на Джино ще му писне. Не предполагаше обаче, че ще започне да чука поред целия женски персонал на „Клеми“. Когато това стана, тя вече не се занимаваше с клуба. Една година след откриването беше престанала да наема и уволнява момичета. Само от време на време, когато искаше да се покаже сред другите, посещаваше заведението. Госпожа Джино Сантейнджело. На нейната обичайна маса. Тогава я наобикаляше глутница простаци мераклии. И макар че надушваха като кучета разгонената кучка, бяха достатъчно респектирани за да й се натрапват. Никой нямаше намерение да рискува повече от един безобиден флирт с госпожа Сантейнджело. Много добре знаеха какво могат да си позволят, без да пострадат, и не прекрачваха границата.

Синди неспокойно се мяташе върху огромната спалня. Госпожа Джино Сантейнджело. Дрехи. Бижута. Супермодерен апартамент на последния етаж на един от небостъргачите на Парк авеню. Но и никой, който нощем да я притисне силно до себе си. Никой, който да я обича. По дяволите! Не можеше нищо да направи. Нищо, ако искаше да продължи да бъде омъжена за него. Защото нейните съпружески права се свеждаха само до едно — да му бъде вярна. Толкова!

Протегна ръка към чашата с вода на нощното шкафче и се замисли за предстоящото пътуване. Беше събитие, което очакваше с нетърпение от седмици. Само двамата. Далеч от Ню Йорк. Далеч от клуба. Далеч от всичко тя може би щеше да успее да му покаже, че освен всичките му безкрайни ангажименти навън, у дома има едно специално, красиво същество. И то се намираше в собственото му легло.

Входната врата се затръшна и тя погледна към стенния часовник. Един часа след полунощ. Беше рано за Джино. Сега ще отиде до хладилника, ще си вземе сладолед и ще се затвори в кабинета си, където обикновено спеше.

Тази нощ нямаше да го безпокои. Понякога влизаше при него, облечена в нова, съблазнително разголваща тялото й нощница и се опитваше да събуди интереса му. Обикновено безрезултатно. Тогава се връщаше в спалнята, лягаше по корем и стискаше зъби, притиснала юмрук до устата си. „Заспивай!“, заповядваше си тя.

Точно когато се унасяше в сън, той влезе в спалнята и се промъкна в леглото до нея. Ръцете му се плъзнаха под нощницата и започнаха да опипват тялото й. Тя почувства възбудения му пенис да се притиска в гърба й.

— Джино — прошепна тя, залята от внезапна радост.

Преди още да е произнесла името му, той беше в нея. Джино. Внимателният, нежен любовник. Някога. Сега очевидно внимаваше единствено за собственото си удоволствие.

Всичко свърши бързо, изведнъж, без дори да си кажат думичка.

Синди се отпусна объркана и опустошена. Обзалагаше се, че никога не го прави така със своите приятелки. Да не говорим за госпожа Дюк.

Негодник! Тя възнамеряваше да му покаже някои неща, ако в най-скоро време не променеше отношението си към нея. О, да! Имаше план. И тогава шибаният егоист Джино Сантейнджело щеше да падне на колене пред нея!

 

Кери, 1937

Освободиха Кери от психиатричната клиника в началото на трийсет и седма. Беше прекарала там девет дълги години.

Вече не мислеше за себе си като за тринайсетгодишното момиче. Знаеше коя е. Знаеше и каква е. Постепенно в съзнанието й всичко си дойде на мястото. От самото начало. От мама Сони до баба Елла, Лерой и целият път до Уайтджак.

Спомените бяха особено болезнени за времето след запознанството й с Уайтджак. Напускането дома на Мадам Мей с него и Люсил. После периодът на джаз-заведенията, на веселието… после… нищо.

Знаеше, разбира се, че е била наркоманка. Нямаше как да не го разбере. Лекарите, особено доктор Холънд, който следеше заболяването й през последните две години — й бяха казали всичко за нейното пристрастяване към наркотиците. И когато — ако — излезеше от клиниката, битката, която щеше да води с тях, щеше да бъде най-голямата в живота й.

Цяла година лекарят се беше борил да я пуснат.

— Момичето не е лудо. Държат я тук, защото е безплатна работна ръка — непрекъснато убеждаваше съвета на клиниката той. Най-накрая бяха принудени да се съгласят с него.

Сега Кери беше на двайсет и три години. Слаба, източена жена с големи гърди. С дълга, черна коса и странно тъжни ориенталски очи.

В деня, когато напусна, беше облечена с овехтяло сиво палто, кафява пола и жълта блуза, взети от предоставените на клиниката дрехи за благотворителни цели. Косата й беше опъната и вързана на тила. По лицето й нямаше и следа от грим. В чантата си имаше двайсет и пет долара и къс хартия с името и адреса на една жена, която се беше съгласила да я наеме като домашна прислужница.

Доктор Холънд се сбогува с Кери на портала на клиниката. Пожела й всичко най-добро.

— Няма да ти е лесно, Кери. Животът е толкова труден. Опитай да не се отчайваш. Ако нещата станат непоносими за теб, тогава заповядай, аз винаги ще бъда насреща да обсъдим заедно проблемите. Ще запомниш, нали?

Тя безучастно кимна. Беше добър човек, който си мислеше, че й прави добро, като я изпраща отново в света на хората. Но, по дяволите, всичко, което искаше да направи, беше да се свие в някой ъгъл и никога пак да не зърне нищо и никого от този свят.

Чувстваше се странно безтегловна, когато напусна клиниката и взе автобус за центъра на града. Сякаш беше попаднала на чужда планета. Дали не беше по-добре да си остане там, където беше живяла досега. Поне беше съществувала, без да се измъчва да мисли.

Един мъж в автобуса похотливо я изгледа. Тя се сви в палтото си и извърна поглед. Мъжете бяха врагове.

Вратата на къщата на Парк авеню отвори възрастен иконом.

— Аз съм Кери — измънка тя, ужасена от внезапното прозрение, че тази къща е само през три врати от дома на семейство Даймс, където бе работила някога. — Новата прислужница — поясни тя.

Икономът надменно смръщи вежди.

— Защо не използвахте задната врата?

— Съжалявам… не се досетих…

Той цъкна няколко пъти с език — така изразяваше своето отегчение — и с неохота я въведе вътре.

— Последвайте ме.

Тя покорно тръгна след него. Спуснаха се по стъпала надолу и се озоваха в голяма кухня, където дебела чернокожа жена бъркаше с голяма лъжица в съд на печката.

— Госпожо Смит — каза икономът, — това е Кери, новата прислужница. Оставям я на теб. Предполагам, че госпожа Бекър ще поиска да я види, преди да започне работа тук.

— Не се безпокой, господин Бил — после се обърна към Кери и изрече проточено: — Била ли си преди слугиня, мила?

Кери кимна утвърдително.

— Е, значи знаеш, че работата не е постлана с рози.

 

Отново беше слугиня. Познати неща. Оправяне на легла. Бърсане на прах. Търкане на под. Чистене на тоалетни. Изтъркване на вани. Работа на колене и за ръце… Лъскане на мрамор. Пране. Гладене.

Кери започваше работа в шест сутринта и понякога не успяваше да свърши дори до десет-единайсет вечерта. За това получаваше по-малко от сто долара на месец. Най-високото заплащане на прислужница, която живее там, където работи.

Работата не й тежеше. Отклоняваше мислите й от други неща, поддържаше духа й, запълваше времето й. Веднъж в месеца имаше почивен ден. Нямаше представа как да прекарва свободното си време, толкова естествено й се струваше да си седи у дома.

Рядко виждаше своите работодатели. Господин Бекър беше много богат, както й каза госпожа Смит, а снимки на госпожа Бекър редовно излизаха на страниците на списанията за висшето общество.

— Един ден, когато я няма, ще те заведа да видиш нейния дрешник — обеща й госпожа Смит. — Има повече от трийсет чифта обувки!

Уайтджак! Името му преряза съзнанието на Кери. Той също имаше трийсет чифта обувки.

Уайтджак. Висок, изискан, лъскавочерен. Неотразим. Спомни си за неговите двайсет и три костюма. Спомни си как се поддържаше винаги издокаран. Спомни си усмивката му.

Уайтджак. Който едва не я уби.

Някак неопределено се запита къде ли е сега, какво ли прави, има ли жена…

Уайтджак. Какво ли щеше да направи Кери, ако случайно се срещнеше отново с него?

Какво ли?

Щеше да убие този кучи син.

 

Джино, 1937

Джино се чувстваше не на място на последната ергенска вечер на Коста. Седеше на една от масите и наблюдаваше веселието с мрачно равнодушие. Тълпата училищни хлапета пискаха и се смееха, пръскаха се с алкохол и се замерваха със залци хляб и парчета кифли.

Когато по традиция голото момиче изскочи от огромната торта, Джино си представи току-що завършилите трийсет и четири колежанчета едновременно да получават трийсет и четири оргазма! Исусе Боже! По всичко им личеше, че досега не са виждали гола жена.

Още в началото, при първите официални представяния и запознанства, беше разбрал кой е съпругът на Леонора и доста добре го огледа. Любовта на неговия живот се беше омъжила за един загубеняк. Едуард Филип Грационе. Един тъп задник, който работеше в банката на своя баща. Със сламеножълта коса и изцъклени уплашени очи, които непрекъснато се въртяха в орбитите си. Единствено тялото му беше като на футболна звезда. Джино научи, че такъв е бил в колежа, по времето, когато се бяха оженили с Леонора.

Джино изгаряше от желание да я види отново. Беше като натрапчива идея и той нервно се потеше. Това го вбеси. Нали отдавна беше приключил с тази история!

Беше, наистина. Само че тялото му не знаеше. Не искаше да го разбере.

 

— Дженифър, стой мирно! — изкомандва Леонора. — Как искаш, за Бога, да завържа тия връзки, като се щураш из стаята?

— О, извинявай. Ще стоя мирно. Обещавам — Дженифър Брайърли, годеницата на Коста, застана мирно в средата на нейната стая, а Леонора започна да стяга връзките на корсета й. — Оу, много стягаш! — оплака се тя, когато Леонора свърши. — Едва дишам.

— Няма да дишаш тогава — отсече шеговито Леонора. — Какво ще кажеш за малко шампанско, а? Мисля, че сме го заслужили.

— Ей, единайсет сутринта е.

— Но пък е твоят сватбен ден. Защо да не изтичам долу и да отмъкна една бутилка?

Дженифър кимна. Защо не? Горката Леонора. Знаеше, че приятелката й пие, но все пак единайсет сутринта беше доста рано да започва.

— Ето! — Леонора се беше върнала с мълниеносна бързина, размахваше бутилка шампанско и две чаши. — Voila! — възкликна на френски тя, отвори сръчно бутилката и напълни чашите. Подаде едната на Дженифър.

— Първият тост за щастлив брак — каза тя с известна горчивина в гласа. — Да пребъде и процъфтява.

Дженифър отпи глътка от шумящата течност и остави чашата на масата.

Леонора задържа своята, жадно отпи няколко поредни глътки, после пак я напълни.

— Надявам се разбираш на какво се насаждаш — каза тя със същия горчив тон.

— На нищо не се насаждам — внимателно отговори Дженифър. — Омъжвам се за човека, когото обичам.

— Любовта бързо отлита — изсумтя Леонора, — щом веднъж станем тяхна собственост.

— Коста не иска да бъда негова собственост, нито пък аз. Просто ще бъдем заедно, защото и двамата го искаме.

— Ха! — Леонора отпи поредната яка глътка. — Ще си поговорим пак след две години, когато цялата любовна романтика се е изпарила през прозореца. Жената се превръща във вещ… Ако се остави, разбира се…

— О, Леонора, моля те! Не искам да споря с теб точно сега. Знам, че при теб и Едуард нещата не вървят и става все по-зле, но това не означава, че всеки брак е обречен като твоя.

— Да бе, да — Леонора взе бутилката и отново напълни чашата си. — Ще се върна след минута — излезе бързо от стаята, защото не искаше приятелката й да я види, че плаче. Нали днес е сватбения ден на Дженифър! Тя искрено желаеше щастието й, не искаше да я огорчава.

През целия ден в ума й се въртеше мисълта за Джино Сантейнджело. Това ужасно я разстрои. Как ли изглеждаше той сега? Беше ли си останал същият? Някак вглъбен в себе си и много привлекателе