Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ring Around the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ. 1993. Изд. Сталкер, София. Биб. Бестселъри от световната фантастика. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Валентин ПОПОВ [Ring Around The Sun / Clifford D. SIMAK]. Печат: Ловеч-принт, Ловеч. Формат: 17 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 255. Цена: 23.93 лв. ISBN: 954-601-001-4.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

9

Автобусът пристигна в Клифууд с настъпването на нощта. Уикърс си купи вестник и премина от другата страна на улицата, където се намираше единственото прилично заведение в града.

Поръча си вечеря и едва разгърнал вестника, чу пискливо гласче:

— О, мистър Уикърс!

Отмести вестника. Пред него стоеше Джейн, момиченцето, с което закуси тази сутрин.

— А, Джейн, добър вечер — поздрави той. — Какво правиш тук?

— Дойдохме с мама да купим сладолед — Джейн се покачи на стола и се разположи срещу него. — Къде бяхте целия ден, мистър Уикърс? Ходих у вас, но там имаше един човек, който не искаше да ме пусне. Каза, че слага отрова за мишки. Защо трови мишките, мистър Уикърс?

— Джейн — разнесе се над главите им.

Уикърс вдигна поглед. До него стоеше елегантна и жизнерадостна жена, която се усмихваше.

— Не ви ли пречи, мистър Уикърс?

— Не. Ни най-малко. Толкова е мила.

— Аз съм мисис Лесли — представи се жената. — Майката на Джейн. Отдавна сме съседи, но още не сме се запознали.

Тя седна на масата.

— Чела съм ваши книги — продължи тя. — Много ми харесват. Но не съм прочела всичко. Не ми стига времето.

— Благодаря, мисис Лесли, — каза Уикърс.

„Може би си мисли, че й благодаря, защото е благоволила да прочете някоя от книгите ми.“

— Отдавна се канех да намина към вас — призна мисис Лесли. — Организираме клуб на Мечтателите и името ви е в моя списък.

Уикърс поклати отрицателно глава.

— Времето ми е ограничено. Освен това се придържам към желязното правило да не участвувам в нищо.

— Но — възрази мисис Лесли, — там се занимаваме със същото, което правите и вие.

— Благодаря ви, че сте помислили за мен.

Тя смутено се усмихна.

— Може би ви изглеждаме малко луди?

— Не — възрази той, — в никакъв случай.

— Тогава ни мислите за големи деца?

— Е, ако формулирате мисълта си по този начин — ще се съглася с вас. Замисълът ви наистина ми се струва детинщина.

„Ето, че направих грешка — помисли си той. — Сега ще представи нещата така, като че ли това са мои, а не нейни думи. Всички съседи ще мислят, че именно аз съм нарекъл идеята за клуба детинщина.“

Но думите на Уикърс изглежда не я бяха засегнали.

— За тези, които ценят всяка минута, нашият замисъл наистина може да изглежда като детинщина. Но специалистите смятат, че такъв клуб е едно чудесно занимание извън къщи.

— Не се съмнявам — съгласи се Уикърс.

— Трябва много да се работи. След като изберете епохата, в която бихте искали да живеете, трябва да издирите и прочетете всичко за нея и всеки ден да си водите дневник. Необходимо е да описвате своето въображаемо всекидневие с най-големи подробности, а не само с по едно-две изречения, така че на всички да им е интересно като ви слушат.

— В историята е имало множество увлекателни епохи — обади се Уикърс.

— Колко ми е приятно да го чуя — възкликна мисис Лесли. — Ще ми посочите ли някоя. Коя епоха бихте си избрали например вие, мистър Уикърс?

— Извинете ме. Никога не съм се замислял за това.

— Но вие казахте, че те са много.

— Разбира се. И все пак, ако се помисли добре, нашата епоха е не по-малко увлекателна от другите.

— Но сега нищо не се случва.

— Напротив, именно сега стават много интересни неща — възрази Уикърс.

Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време. С желанието си поне за миг да се потопят в застоялото очарование на чуждия живот, те явно прикриваха своята вътрешна празнота. Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото? Животът на самия Пепис сигурно е бил изпълнен със скитания и с най-различни срещи. Кръчмички, където може да се получи парче сирене и чаша вино, представления, сборища, разговори дълго след полунощ и накрая — най-различни грижи, толкова естествени за Пепис колкото са неестествени за тези фантазьори.

Социалното движение от този тип се превърна в бягство от действителността. Но от какво бягаха те по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си? Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг, макар че не прераства в страх. Може би постоянно нещо е измъчвало тези хора. Някакво неосъзнато съмнение. Само че подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.

— Сигурно сладоледът ни вече е опакован — разбърза се мисис Лесли, като вземаше ръкавиците и чантата си. — Ще се радвам да ви видя у нас някоя вечер, мистър Уикърс.

Уикърс стана заедно с нея.

— Непременно ще се отбия — обеща той.

Знаеше, че няма да отиде, както че и тя не го иска, но такава беше задължителната формула на вежливост.

— Хайде, Джейн, — подкани я мисис Лесли. — Много се радвам, че най-сетне се запознах с вас, мистър Уикърс.

Без да дочака отговор, тя се отдалечи.

— Вече всичко е наред — успя да прошепне Джейн. — Мама и татко се сдобриха.

— Радвам се за теб — каза Уикърс.

— Татко обеща повече да не ухажва жени — добави Джейн.

— Щастлив съм да чуя това — отговори Уикърс.

Майка й я извика през залата.

— Трябва да тръгвам — извини се Джейн.

Смъкна се от стола и изтича след майка си. Преди да се скрие зад вратата, момиченцето се обърна и му махна.

„Горкичката — помисли той. — Какво ли я чака? Ако имах такава дъщеря…“ Но веднага прогони тази мисъл. Нямаше никаква дъщеря. Имаше рафт книги, чакаше го ръкописът — негова надежда за евентуален успех. И изведнъж всичко му се стори толкова нищожно, включително и този лишен от смисъл успех. „Книгите и ръкописът — мислеше си той. — Може ли само върху това да се гради животът?“

Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото цареше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи — в глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…

„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, рече си той. Та нали самият той живееше извън действителността, в света на своите книги и ръкописи.