Кони Мейсън
Господарят на мрака (6)

5

Високомерните черни вежди на Хайме подскочиха нагоре. Поглеждайки Алета с мрачна развеселеност, той запита лениво:

— Настояваш ли, милейди?

— Да — измърмори тя, започвайки да трепери. Въпреки мекия му тон погледът на Хайме беше толкова свиреп, че тя едва не загуби самообладание. Докато не си спомни, че е негова съпруга и има пълното право да настоява. — Да — повтори тя по-твърдо. — Прати твоята курва да живее в селото, ако трябва да ти е под ръка, но е унизително да живее в дома ми.

— Харесва ми да я държа тук.

В действителност, не го беше грижа дали Роуина ще остане, но нямаше да го признае пред Алета.

Внезапно всичкият учудващ самоконтрол, който Алета беше показвала през изминалите дни след насилственото си омъжване за Хайме Мортимър, се изпари, когато тя се нахвърли върху него. Свила мъничките си юмручета, тя заудря масивните му гърди, невероятно ядосана на него, на краля и на всички, които бяха влезли в заговор, за да разрушат живота й, че ги прати по дяволите с най-живописните изрази, които знаеше.

— Спри, милейди, преди да си се наранила! — изрева Хайме, смаян от силата в тънките й ръце.

Макар че едва усещаше ударите й, подозираше, че нападението върху него й причинява повече болка, отколкото на него самия. Още ненавършил тридесет години, той беше на върха на физическата си форма. Високото му тяло беше слабо и жилаво, с добре очертани мускули, опасващи гърдите, врата и раменете му като стоманени ленти. Разбра колко много я болят ръцете, като го удря, и ги хвана с лекота в големия си юмрук.

— Как смееш да ме унижаваш, като държиш курвата си под моя покрив! — беснееше Алета, ядосана от това, че не може да помръдне.

— Колко смела си да ме удряш, милейди — отвърна Хайме с буреносно изражение. — Това е моят дом и ще правя каквото ми харесва. Лейди Роуина ще остане тук като моя гостенка.

— Лейди! Ха! Ако тя е лейди, тогава аз съм кралица.

Като я гледаше сега, със сребристите кичури, разпилени в безредие, с пламнали от гняв бузи и сини очи, които изстрелваха пламъци, като нищо можеше да си я представи като кралица. И каква прекрасна кралица можеше да бъде!

Направи още един опит да я усмири, когато я привлече към себе си, толкова близо, че почувства топлия й дъх да облъхва бузата му. Само като я гледаше, в ума му идваха скандално похотливи мисли… възхитителни мисли. Пусна ръцете й и стисна сладко закръглените хълмчета на седалището й, притискайки я към себе си по такъв начин, че всяка част от нея докосваше всяка част от него.

Ахвайки смутено, Алета отвори уста. Слабините му бяха набъбнали и тя усети как главата й се замайва, когато го почувства дръзко да се притиска към мекотата между краката й. Ясно си припомни сватбената им нощ и как той беше изтръгнал реакция от нея въпреки първоначалната болка, която и беше причинил. И как се беше извивала под него, докато той навлизаше в нея отново и отново, превръщайки тази болка в наслада, толкова дълбока, че тя още потръпваше, когато си я спомнеше. Беше го ненавиждала тогава, точно както го ненавиждаше сега, и беше се радвала, че той смята да я остави на спокойствие, след като беше консумирал брака. Но това беше, преди да беше видяла Роуина. И я болеше, когато си спомняше думите му в сватбената им нощ.

Вие сте твърде нова в любовта, милейди, за да ме удовлетворявате, — беше казал Хайме небрежно вдигане на рамене. — Но поне ме забавлявате.

Тя си спомни как лицето й беше пребледняло при жестоката му насмешка и как отговорът й го беше ядосал. Благодаря на бога, че съм твърде неопитна, за да ви задоволя. Но ако търсите забавление, може би трябва да го потърсите другаде.

Хайме нямаше представа какво мисли Алета, но внезапно така силно я пожела, че му се прииска да се зарови в нея, докато тя не започне да го моли за милост, и то въпреки че беше решил обратното. Винаги беше смятал за слабост да иска силно някоя жена, но страстно желаеше Алета, също като неопитно момче. Първоначално планът му за нея беше да я използва, за да изтръгне отмъщение срещу онези, които бяха причинили смъртта на баща му, не да се вманиачва по малката вещица, каза си той. Но си спомни съвсем ясно съблазнителните извивки на гладкото й бяло тяло да се гърчат в нескривана наслада под него и девствената топлина на ножницата й, докато навлизаше в нея.

Спомни си колко сладък беше вкусът на устата й, колко мокра и стегната я чувстваше, когато я пронизваше с копието си. Тя се беше борила с него със зъби и нокти, беше отказала да се предаде, но той я беше галил, докато не беше разпалил огъня у нея във великолепен пламък и в края на краищата я беше завоювал. Да, завоювал, помисли той мрачно. Беше овладял тялото й, може би, но не и волята й. Нейният горд, предизвикателен дух беше отказал да се преклони.

— Пусни ме, милорд — изпъшка Алета.

Трудно й беше да диша, когато Хайме се притискаше така интимно в нея. Онази част от него, от която тя най-много се боеше, се издигаше като закалена стомана между двама им.

Устата й беше полуотворена, устните влажни и приканващи. Хайме не можа да устои на подтика да я целуне — не повече, отколкото би могъл да престане да диша. Свеждайки глава, той плени устните й с нескривана наслада, а езикът му започна да изследва формата им, преди да навлезе между зъбите й. Алета издаде задавено хълцане дълбоко в гърлото си, докато той щателно се наслаждаваше на сладките дълбини на устата й. Държеше я така плътно, че всеки дъх предизвикваше болка.

Тогава ръцете му внезапно започнаха да се движат по тялото й, галейки ханша, седалището, бродейки по дължината на гръбнака й, и Алета усети горещ пламък да се стрелва към вътрешностите й. Но колкото и да бяха възбуждащи ръцете му, агресивният натиск на твърдия му член между преплетените им тела беше още по-възбуждащ. Дрехите не представляваха никаква бариера за силната му възбуда, докато ръцете му я притискаха още по-силно към него и слабините му се прилепваха плътно към нея.

Внезапно тя почувства как се люшва настрани и сграбчи таблата на леглото, за да се задържи изправена. Той дишаше тежко и черните му очи се бяха превърнали в тесни, осъждащи цепнатини, докато гледаше свирепо към нея, сякаш я държеше отговорна за онова, което току-що се беше случило помежду им.

— Каква жена си ти? — Мрачни и обвиняващи, очите му проникваха до самата й душа. — Само вещица може да влезе зад отбраната ми толкова бързо, както го направи ти. Обсебваш ме, милейди, и няма да го допусна.

Веждите на Алета се вдигнаха, когато впи внимателен поглед в него.

— Не съм никаква вещица и нито искам, нито търся вниманието ти. Това, което наистина искам, е да отпратиш Роуина. Дължиш ми го.

— Ще я отпратя, когато пожелая — изрече той кисело. Още беше много ядосан на себе си, че едва не е изгубил самообладание с Алета. Беше заложил прекалено много, за да се превръща в разгонен младоженец, омагьосан от съпругата си.

Лицето на Алета се вкамени.

— Ако трябва да търпя присъствието на твоята курва в дома си, тогава бъди така любезен да я държиш далече от пътя ми. За нея няма място в приемната ми. За тебе също — добави тя многозначително.

Хайме се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Казах на сватбената ни вечер, че няма повече да те притеснявам, милейди. Освен, разбира се, ако не настояваш да отпратя Роуина. Тогава ще бъда принуден да използвам тебе вместо нея. Ако това искаш, ще я отпратя веднага.

— Не! — извика Алета, отстъпвайки. — Няма да позволя отново да ме докоснеш. Моля се баща ми и лорд Грей скоро да намерят начин да ме освободят от този омразен брак. Аз… не искам дете, чийто дядо е изменник, не искам и то да няма възможност да наследи земи и богатство от баща си.

— Чие дете искаш, милейди? — запита Хайме; лицето му издаваше едва сдържан гняв. — Не казвай, че искаш детето на Ивън Грей, защото ще убия и двама ви, преди да се стигне до това мръсно деяние. Ти си моя съпруга и ще си останеш моя съпруга. Нищо, което баща ти или Грей могат да направят, не е в състояние да промени това.

Взираха се един в друг и напрежението помежду им беше така експлозивно, подобно на кипящ вулкан, че заплашваше да избухне и при най-лекото предизвикателство. Щяха да продължат да се гледат така, горди и неотстъпващи, ако Роуина не беше нахлула в стаята.

Знойната красавица ги изгледа с присвити очи, в които се четеше ревност. Ако някога беше виждала замаян от страст мъж, това беше Хайме Мортимър, което никак не й хареса. Алета Съмърсет имаше всичко, докато тя нямаше нищо. Целият й свят се беше срутил около нея, когато Хайме я беше осведомил за намерението си да доведе съпруга от Англия. Въпреки това тя беше избрала да остане в Крисит; мисълта, че той ще си доведе съпруга, не я притесняваше чак толкова много, докато не видя омайната Алета и начина, по който беше омагьосала Хайме. Проницателната Роуина разбра съвсем точно ситуацията между съпрузите. Надяваше се да се възползва от враждебността, която съществуваше помежду им. Че Алета не желае да бъде съпруга на Хайме, се виждаше съвсем ясно. Че Хайме не осъзнаваше кипящото привличане помежду им, беше повече от очевидно. Имаше само още едно сведение, което да изтръгне от връзката им, преди да се съсредоточи изцяло върху това, да задържи Хайме плътно до себе си.

— Какво искаш, Роуина? — запита остро Хайме, когато чернокосата красавица влезе в стаята.

— Сандъците на милейди, Хайме, да ги занесат ли в твоята стая?

— Не, милейди ще си почива по-добре в собствената си спалня — забеляза той сухо. — Сигурен съм, че ще намери това за малко… по-спокойно.

Циничният му поглед обгърна фигурата на Алета по невъобразимо многозначителен начин.

Изпитвайки огромно удовлетворение, Роуина преглътна самодоволната усмивка, която витаеше над пълните й устни. Точно както беше подозирала, помисли тя триумфално. Хайме може да е обсебен от красотата на невестата си, но очевидно недостатъчно, за да иска да споделя леглото й, което беше много изгодно за Роуина. Алета губеше, но тя печелеше.

Издигайки се над яростното желание, което го измъчваше от мига, когато беше докоснал Алета, Хайме се поклони учтиво с подигравателна усмивка.

— Ще те оставя на усамотението ти, милейди. Вечерята ще бъде долу в залата. Ще пратя някоя прислужничка да ти помогне.

Той се извърна, мина покрай Роуина и излезе, без да поглежда назад.

Роуина взе излизането му като знак, че може да подразни пришълката. Влизайки в стаята, тя спря пред Алета в открито предизвикателство.

— Защо не споделяш спалнята на съпруга си? Мисля, че той не е особено доволен от съпругата си. Невинните ти маниери и неопитността ти сигурно отблъскват мъжествените мъже като моя Хайме. Но не се бой, милейди, ще го ощастливявам, точно както правех и до деня, когато се запознахме с тебе.

— Махай се оттук — изсъска Алета със стиснати зъби. — Не ме интересува с кого спи съпругът ми. Не познавам вкуса на селяните. Колкото до мене, не съм толкова взискателна. Ако той решава да спи с курва, ще бъда повече от щастлива да бъда освободена от това тягостно задължение.

Лицето на Роуина почервеня. Тя щеше да се нахвърли на Алета, ако не се страхуваше от наказанието на Хайме. Макар да знаеше, че той не се интересува особено много от невестата си, тя все пак му беше съпруга и заслужаваше уважение. Роуина познаваше Хайме достатъчно добре, за да знае, че той няма да позволи Алета да бъде третирана зле от нея или от когото и да било от прислужниците. Вместо това тя си послужи с остри думи, за да нарани съперничката си.

— Съпругът ти не се интересува от тебе, милейди. Колко разумно от твоя страна да го приемаш така благосклонно. Ще те оставя да разопаковаш. Не съм виждала Хайме много дни и нощи и имаме много изгубено време да наваксваме.

След като изрече тези жестоки думи, тя отправи една сладка усмивка към Алета и се измъкна от стаята.

— Кучка — измърмори Алета, докато затръшваше вратата зад Роуина.

Нека Хайме да си държи курвата, каза си, защото скоро тя щеше да бъде с мъж, който истински я обича и я иска заради самата нея. Хайме беше сигурен, че нападението на уелсците е било предизвикано от баща й и лорд Грей, и ако го беше осъзнала навреме, щеше да направи усилие да избяга, вместо да се крие сред дърветата и да се безпокои за безопасността на Хайме. Което повдигна съвсем друг въпрос.

Тя искаше да се отърве от Хайме Мортимър, но не желаеше смъртта му. Ако можеше да се свърже с баща си, щеше да му каже, че иска само свободата си, а не смъртта на Хайме да тежи на съвестта й. Изненада се, че баща й е прибягнал до такива отчаяни действия, за да я освободи от непоносимата ситуация. Би предпочела той да поиска анулиране, вместо да прибягва до непочтени методи.

Преди да успее да се заеме със сандъците си, се появи една от новонаетите от селото прислужнички и боязливо запита дали може да служи като камериерка на такава видна дама. Казваше се Бес и Алета я хареса веднага. Достатъчно възрастна, за да й бъде майка, Бес беше приятно закръглена, с изненадващо гладко лице и мека кестенява коса, прошарена със сиво. Лешниковите й очи се обграждаха със ситни бръчици, когато се усмихнеше плахо, а дружелюбното й държание веднага спечели Алета.

— Много ще се радвам да ми бъдеш камериерка, Бес — изрече благосклонно Алета.

— Искате ли да се изкъпете преди вечеря, милейди? — запита Бес. — Няма да е трудно да донесат топла вода. Има вана в спалнята на господаря, може да я докарат тук за ваше удобство и да я сложат пред огъня.

— Много ми се иска да се изкъпя — съгласи се с готовност Алета. — Има ли време?

— Да, ако побързаме.

Бес излезе и Алета седна на леглото в очакване. Потънала в мисли, тя погледна към широката строга стая, мислейки, че би била по-удобна, когато някои мебели, които беше докарала със себе си като част от зестрата си, бъдат сложени на място.

В същото време, в собствената си стая на същия етаж на малката кула, Хайме се разхождаше, напред-назад в гневен размисъл. Глупаво ли беше постъпил, като отиде в замъка Уиндзор и даде на враговете си да разберат, че е жив, докато те го бяха смятали за мъртъв през всичките тези години? Привличайки вниманието към себе си, можеше да изложи на опасност делата на Господаря на мрака — дела, които се бяха оказали извънредно изгодни в миналото. Но не можеше да преглътне мисълта, че Ивън Грей ще притежава всичко, което беше негово, щом лейди Алета станеше негова невеста.

Но от безразсъдните му действия беше произлязло и нещо добро. Беше спечелил благосклонността на краля и беше изтръгнал от него обещание да разследва обвиненията срещу баща му. Разбира се, това нямаше да върне баща му, но можеше да му възстанови всичко, което родът Грей беше отнел от семейство Мортимър с измама. Освен това, имаше да мисли и за лейди Алета. Тя беше награда, каквато всеки мъж би пожелал. Да, беше пречка, признаваше го, и не беше покорната съпруга, каквато беше искал. И нещо повече, всеки момент тя можеше да открие незаконните му действия и да застраши живота на всички в замъка.

Но все пак, след като се запозна със съпругата си, трябваше да признае, че със сигурност е направила живота му по-интересен.

Оставаше Роуина. Какъв извратен демон го беше накарал да настоява тя да остане в Крисит, запита се той. Като размисли, реши, че го е направил, за да ядоса Алета, след като беше заявила, че не иска дете от него. Думите й някак си го бяха наранили повече, отколкото би могъл някога да си представи. Всеки мъж искаше наследник, той също. Един ден, закле се той, когато титлата и имуществата му бъдат върнати, щеше да има дете, но чак тогава. Дали Алета щеше да бъде майката на това дете, щеше да решава после.

Изведнъж, както се разхождаше, вратата на стаята му се отвори рязко и Роуина се втурна вътре.

— Хайме, милорд! — И се хвърли в ръцете му. — Нямах време да те посрещна както трябва.

Ръцете й се обвиха около врата му и тя придърпа главата му, за да срещне устните му. Но поради някаква причина Хайме не можа да намери у себе си ентусиазма, необходим, за да й реагира, въпреки факта, че не беше имал жена от сватбената си нощ.

Не че Роуина не беше привлекателна, защото му беше харесала още от първия ден, когато беше дошла в кулата заедно с брат си в търсене на подслон в една бурна нощ. Бяха се загубили в заслепяващата виелица и щастието им се беше усмихнало, когато пристигнаха в кулата на Крисит. Колкото и да беше разрушена, там имаше топъл огън, храна… и красив женкар на име Хайме Мортимър. Когато Тревър Хауърд напусна Крисит след няколко дни, Роуина остана. Това беше преди две години.

— Мм… милорд, да не ви прекъсвам?

Гейлърд стоеше на прага. Обикновено сцената, на която беше попаднал сега, не би му направила впечатление, защото добре познаваше Хайме и буйната Роуина, но тъй като сега Хайме беше женен, на Гейлърд му се струваше, че е под достойнството му да лудува с любовницата си под носа на съпругата си. Неодобрителната му физиономия представляваше нямо свидетелство за чувствата му.

— Влизай, Гейлърд — покани го Хайме, докато се отскубваше от прилепчивите ръце на Роуина. — Тя точно си тръгваше.

— Но, Хайме — нацупи се Роуина, изпращайки буреносен поглед към Гейлърд, — не съм те виждала дни наред и толкова ми липсваше. Отпрати стареца, можеш да говориш с него по всяко време.

— Не, Роуина, ще говоря с Гейлърд сега. Върви, ще имаме време по-късно, след като вечеряме.

Макар че думите му обещаваха неизказани наслади, в очите му липсваше топлотата на убеждението.

Все още цупейки се, Роуина излезе с пръхтене от стаята. Гейлърд тихо затвори вратата зад нея.

— Изкушаваш съдбата, милорд — укори го строго старецът. — За бога, Хайме, не ти прави чест да разхождаш любовницата си пред лейди Алета. Питах се дали постъпваш мъдро, преди да се беше оженил, но сега, когато се запознах със съпругата ти, се питам дали не си полудял. Животът в Крисит няма да бъде лесен.

— Животът никога не е бил лесен, Гейлърд — отвърна Хайме. — Ти сигурно най-добре от всички знаеш, че нямам време за съпруга. Ожених се за Алета, за да попреча на лорд Грей да я вземе. Няма любов, нито от едната, нито от другата страна. Ти я чу, тя ме презира. Живее за деня, когато баща й ще я освободи и ще я даде на лорд Грей. Този ден никога няма да дойде.

— Опасно е тя да стои тук — предупреди го Гейлърд. — Ами ако открие, че си замесен в контрабанда? Това ще бъде краят ни, защото ако наистина те мрази толкова, колкото изглежда, няма да се поколебае да те предаде.

— Обещавам, че няма да ме предаде! — закле се мрачно Хайме.

— Ами Роуина? Досега не знае кой е Господарят на мрака, но какво ще стане, ако разбере?

Хайме се усмихна.

— Само в Алета не съм сигурен, не и в Роуина. Роуина е единствената жена, на която мога да вярвам.

— Помни ми думата, Хайме, вярваш на когото не трябва.

— Не, Гейлърд, нашата тайна е в безопасност с Роуина.

— Ти наистина ли смяташ да спиш с тази жена под носа на съпругата си?

Хайме се намръщи.

— Това си е моя работа, Гейлърд. Ти дойде тук за нещо, какво е?

— Зестрата на лейди Алета. Какво да правя със сандъците със злато и сребро?

— Сложи ги в тайната стая под кулата. Вече имам добър запас от злато и сребро, спечелено от продажбата на контрабандните ни стоки, така че зестрата й не ми трябва. Не смятам и да предявявам претенции към земите, които ми се падат от брака с Алета, докато не си възвърна законното си място в обществото. Колкото до нещата за домакинството, питай Алета как иска да се разпореди с тях; те са нейни и може да ги прави каквото си иска.

— Да, милорд — изрече Гейлърд, недоволен от пренебрежението на Хайме към невестата му.

Интуицията му подсказваше, че младият мъж не е толкова безразличен към Алета, както претендираше. Но беше упорит и трябваше чудо, за да ги събере така, както трябва да бъдат близки двама съпрузи. А ако Роуина останеше тук, това нямаше да помогне. След като отпрати към Хайме поглед, изпълнен с порицание, той се обърна и излезе от стаята.

Хайме вече беше седнал на масата в залата, когато Алета се присъедини към него за вечеря. Роуина също беше там, седнала отляво на него. Алета се плъзна на незаетото място от дясната му страна. Погледна по дължината на масата, усмихна се и кимна на рицарите, които ги бяха придружили дотук от Англия. Те отвърнаха на усмивката й, запленени от прелестната съпруга на своя работодател. Имаше и осъдителни погледи, отправени към Хайме, когато осъзнаха, че Роуина е неговата любовница. Очевидно мислеха, че той показва ужасно неуважение, като я настанява на една и съща маса със съпругата си.

— Закъсня — измърмори Хайме, бутвайки подноса си към Алета, за да може и тя да яде от него.

Помисли, че изглежда красива в тъмносинята си домашна рокля и шапчицата със златист воал, който покриваше блестящите й плитки. Когато се загледа в нея, Роуина се намръщи раздразнено и се опита да го разсее.

— Хайме, разкажи ми за пътуването до Англия. Видя ли се с краля?

Той се обърна към Роуина, но умът му още беше зает с Алета. Макар че Роуина безспорно беше прекрасна, русата красота на Алета далеч превъзхождаше нейната мрачна чаровност.

— Да, видях се с краля.

— Как изглежда?

Хайме се намръщи, непривикнал да съди външността на друга мъже.

— Може би Алета най-добре ще го опише. Какво ще кажеш, милейди, можеш ли да опишеш крал Хенри на Роуина?

Алета се постара да го направи, макар че по-скоро би се съсредоточила върху храната, която беше невероятно вкусна.

— Хенри е млад и доста приятен на вид — каза тя. — Косата му е тъмна и подстригана късо по модата. — Тук тя направи пауза и изгледа старомодно дългата коса на Хайме с открито презрение. — Някои го наричат кралят воин и той наистина се е доказал като яростен защитник на Англия. Трябва скоро да се върне във Франция и да се ожени.

Роуина съжаляваше, че беше задала въпроса, защото докато Алета говореше, Хайме като че ли не можеше да отдели очи от нея. За да обезсили мощното привличане, което Алета упражняваше върху сетивата му, Роуина плъзна стола си назад и прошепна достатъчно високо, за да чуят всички:

— Милорд, сега ще ви оставя и ще те чакам в твоята стая.

После излезе от залата, преди Хайме да беше имал време да се възстанови от шока, предизвикан от думите й. Не си беше представял, че тя може да бъде толкова дръзка.

— Не се застоявай заради мене, милорд — изрече сладко Алета. — Не бих искала твоята курва да губи търпение. Както можеш да видиш, още се наслаждавам на прекрасното ядене, приготвено от превъзходната ти готвачка. Гейлърд ще остане да ми прави компания.

— Да, милейди — съгласи се Гейлърд, изпращайки неодобрителен поглед към Хайме.

— Ще направя каквото искам — избоботи Хайме, отпускайки се назад на стола си. — И не искам да се оттеглям толкова рано. Храни се на спокойствие, милейди, а аз ще те изпратя до стаята ти.

И тя наистина се нахрани на спокойствие. Всъщност, беше сигурна, че това е било най-дългото хранене в историята. Но тъй като всяко нещо си има край, по едно време тя показа, че е готова да се оттегли. Хайме скочи на крака, за да й помогне. Вземайки ръката й, той я поведе към стълбите. Двамата се заизкачваха по витата стълба в напрегнато мълчание.

Когато стигнаха до нейната стая, Хайме се поклони учтиво и изрече:

— Утре можеш да разглеждаш кулата колкото искаш. Не е голяма, затова няма да ти е трудно да намериш обратния път. Сигурен съм, че Гейлърд или Роуина ще те разведат наоколо, ако поискаш.

Взря се остро в нея за секунда, после се обърна и се отдалечи по коридора към своята стая.

Алета го загледа как се отдалечава и болезнено осъзна, че той отива при Роуина. Някакъв дявол у нея я накара да извика:

— Лека нощ милорд, наслаждавай се на нощта и всичко, което ще ти донесе.

После влезе в стаята си и тихо затвори вратата зад себе си.

Хайме замръзна насред крачката си, но не се обърна. Когато чу вратата на Алета да се затваря, продължи към стаята си. Роуина го чакаше, точно както беше обещала. Свита гола в средата на леглото му, тя се протегна сладострастно, съблазнително излагайки на показ щедрите си чарове.

— Накара ме да чакам, милорд.

Пълните й устни се свиха в очарователна гримаса.

Веждите на Хайме се вдигнаха. Той беше странно спокоен пред дръзките й сексуални намеци и нямаше представа какво му е. Преди две седмици нямаше да се поколебае нито миг да се възползва от всичко, което така свободно му предлагаше Роуина. Но сега… Господи, изруга той. Алета беше вещица, способна да открадне мъжествеността му! Роуина разтваряше ръце, приканвайки го да участва в похотливите занимания, на които се бяха наслаждавали толкова пъти в миналото, но за негово върховно неверие и искрено отвращение той не почувства раздвижване в слабините си. Никаква настоятелна жажда, която да го овладее. Извърна се и отиде към тесния прозорец, отмествайки гоблена, който закриваше отвора, за да погледне навън. Онова, което видя под слабата лунна светлина далече в залива, измести всички мисли за Роуина, когато се отдели рязко от прозореца и излезе от стаята.

Роуина беше зашеметена.

— Хайме! Къде отиваш?

— Имам да свърша една работа — подхвърли той през рамо. — Върви да си лягаш, може да не се върна тази нощ.

— Отиваш при нея! — нападна го тя разпалено. — Не виждаш ли, че съпругата ти не те иска?

Думите й не стигнаха до Хайме, който вече беше тръгнал надолу по стълбите. Гейлърд го пресрещна на най-долното стъпало, запътил се нагоре, за да го намери.

— Видял си кораба — каза той тревожно.

— Да, идва една седмица по-рано. Повикай хората, трябва да дадем сигнал и да се срещнем с тях долу на брега. Скоро ще настъпи отливът и за тях е опасно да остават толкова близо до сушата.

 

Алета не можеше да заспи. Умът й беше изпълнен с представата за Хайме и Роуина, как правят онези прекрасни, възбуждащи неща, които той правеше с нея в сватбената им нощ. Накрая, в най-тъмната полунощна доба тя стана и посегна към каната с ейл, която Бес беше оставила до леглото й, ако ожаднее през нощта. Ако не беше жаравата в огнището, в стаята щеше да бъде тъмно като в рог. Докато отпиваше от ейла, Алета дочу някакъв шум, долитащ в тайнствената нощ от брега далече под кулата. Заинтересувана, се приближи към прозореца. Бутвайки гоблена настрана, тя се втренчи в обруления от ветровете бряг, където се разбиваха вълните.

Светлини. Многобройни светлини проблясваха по брега и Алета загледа във върховно смайване как се движат свободно по тясната пясъчна ивица под скалите. Далече в залива забеляза мигащите светлини на някакъв кораб, които ту гаснеха, ту припламваха, докато корабът се полюшваше по вълните. Гледа толкова дълго, че краката й се вцепениха от студ. И когато потърси чехлите си и се върна, светлините ги нямаше и брегът тънеше в непрогледна тъмнина. Да не си ги беше въобразила, запита се тя. Какво ставаше там по това време на нощта? Когато не намери отговор, тя се върна в леглото, за да размишлява над тайнственото явление. Едва на зазоряване се унесе в неспокоен сън.

 

Хайме се върна в кулата точно когато тъмно пурпурният цвят на небето се превръщаше в светло лилав. Контрабандните стоки бяха пренесени в тайната стая под кулата и щяха по-късно да бъдат разпределени сред местните търговци. Но сега, след работата през дългата безсънна нощ всичко, за което можеше да се сети, бяха няколко часа заслужен сън. Още спеше непробудно, когато Алета излезе от стаята си на следващата сутрин и влезе в голямата зала. Единственият друг човек там беше Роуина, която се хранеше в разкошно усамотение. Сядайки до масата, Алета се постара да не обръща внимание на знойната красавица.

— Добро утро, милейди — каза весело Роуина. — Ако се чудиш къде е Хайме, не се чуди повече. Горкият имаше доста уморителна нощ и сега си почива. — Макар че нямаше представа за действителната работа на Хайме през изтощителната нощ, егото й се подхранваше от мисълта да накара Алета да сметне, че тя и Хайме са прекарали нощта в романтични занимания. — Съпругът ти е великолепен любовник… толкова силен, толкова неуморен. Но пък, предполагам, вече го знаеш.

И тя въздъхна замечтано.

— Щом е толкова неуморен, какво правиш тук толкова рано, Роуина?

Тя изгледа буреносно Алета.

— Имам си отговорности. Трябва да кажа на прислужниците какво да правят.

И стана, за да излезе.

— Обикновено отговорностите в кулата се падат на господарката на имението — отвърна надменно Алета. — Като курва на господаря ти нямаш думата в стопанисването на кулата.

Роуина ахна оскърбено.

— Аз съм нещо повече за Хайме, отколкото негова курва! И понеже аз наех прислужниците, аз ще им нареждам.

Упоритата малка брадичка на Алета се вирна във въздуха.

— Мисля, Роуина Хауърд, че отдаваш твърде голямо значение на мястото си в това имение. Ограничи задълженията си до леглото на господаря.

Роуина я изгледа убийствено.

— Ще съжаляваш за тези думи, милейди.

И излезе от залата, оставяйки Алета да кипи в безсилен гняв.

Значи съпругът й и Роуина са играли креватни игри цялата нощ, помисли ядосано Алета. Пада му се днес да не може да стане от леглото. Не че не беше благодарна на Роуина, че върши работа, която тя нямаше намерение да изпълнява, опита се да си каже. Ако оставеше на нея да съди, Хайме можеше преспокойно да си се забавлява с любовницата си цяла нощ, всяка нощ.

Но все пак… Болката още не минаваше. Болката и негодуванието, и срамът. Дълбаеше в сърцето й като гигантски нокът, раздирайки гордостта й, оставяйки я гола и уязвима.

Алета упорито отказваше да признае един друг трепет в сърцето си — още по-унизителен и още по-болезнен.