Мартин Еймис
Дом за свиждане (12)

1
3-и септември 2004 година, Предпосилов

Днес в местния вестник има статия за дивите кучета в Предпосилов.

Авторът упорито нарича тези кучета „диви“, но ужасено набляга на тяхната дисциплина и колективизъм. Той описва „съгласуваните атаки“ по сергии и магазини, и особено една месарница, в която се вмъкнали през задния двор и „отнесли“ пет свински пържоли, три пилета и щафета салам. Набегът, пише той, бил следен от „патрула“, който с лай съобщил на водача, че теренът е чист.

Авторът компетентно сравнява дивите кучета в Предпосилов с кучетата-„мутанти“ в Москва. Кучетата в Москва се наричат „мутанти“ не защото си имат по две глави и опашки. А защото живеят в метрото и се возят на влак. Може би ще ти бъде интересно да чуеш, че веднъж имах гълъб за спътник в лондонското метро. Качи се на Уестминстър и слезе на Сейнт Джеймсис Парк.

„Официален източник“ твърди, че дивите кучета в Предпосилов неотдавна разкъсали на общинска площадка деветгодишно дете. Тези данни не са потвърдени. Слуховете, че идват кучета, са достатъчни да опразнят улица или площад.

Тук в хотела ми казаха, че кучетата слизали по уличката зад кухните всеки ден в един и двайсет и пет. По тях можело да си сверяваш часовника. Смятам да погледна отблизо дивите кучета на Предпосилов.

Кой каквото ще да казва, Дудинка представлява едно разумно решение. Ако имаш дървесина и въглища и си близо до голяма река, рано или късно ще се получи нещо доста подобно на Дудинка.

Дудинка съществува от почти три столетия. Предпосилов — от четирийсет и четвърта. И не се е развивал като Дудинка постепенно, а е тръснат накуп — с Ленинския проспект и Дома на културата, с драматичния театър, спортния си комплекс и Партийния дом, а наскоро и с Музея на обществената история. Защо град? Минна база — добре; заводски комплекс — да, напълно възможно; ако трябва, каторга с шейсет хиляди души. Но защо да строиш град тъй близо до полюса?

Като излязох от Норлаг, почти цяла година усещах, че вървя по черупките на свободата. Това чувство ме завладя и сега — неприятно трептене в пищялите, гадничко приповдигане на гръбначния стълб. Предпосилов е кух. Под града има мини, километър дълбоки. И самата земя е черупка, през която кракът ти минава. Връх Швайнстейгер представлява издълбано до края черно яйце в порцеланова чашка.

Това вече не е Вторият свят. Не е даже и Третият. Сигурно е Четвъртият. Вече необитаем по всички нормални стандарти, Предпосилов е станал вероятно най-мръсният град на земята. В хотела има изумени еколози от Финландия, от Япония и Канада. Ала жителите му продължават да пъплят, а пък пушеците от комбината се оригват все тъй горделиво.

Аз съм най-старият в Предпосилов с преднина от трийсет и пет години.

Късно вечер се отбивам в клуб „Шейсет и девети“ (кръстен на паралела). Има някакъв мазен певец, приличащ на Елвис (от късния му период), сред драматично развихрени бели дипли. Сервитьорки по прашки, обикалящи курви и софт-порно по вдигнатите нависоко екрани. Не. Не се чувствам отвратен. Чувствам се отвратителен. Други старци като мен съществуват, нали, Винъс? Но наистина всичко това продължи твърде дълго.

Планът е да постигна онзи свой махмурлук. Но не го следвам съвестно. Махмурлукът ми всъщност не е махмурлук. Сбърках. Той е смърт. Има нещо в средата на мозъка ми, нещо като пленена кихавица.

А на всичко отгоре сега живея с постоянно изпуснати нерви. Преди три дни ги изпуснах и все още не съм ги овладял. Станал съм гласовит, вече всявам уплаха на бара — и не само сред персонала, а дори сред клиентите. Така дълго мълчах, че сега съм като многократно по-свадлива версия на Стария моряк. Ето как процедирам на бара: от мен всички поръчки, но и всичките приказки. А понякога вадя от портфейла си пачка банкноти и изхвърчам от помещението, за да търся на кого да крещя.

Четох нещо, което ще ти бъде особено интересно; нали принадлежиш към едно самонараняващо се поколение. Имам предвид историческата съдба на урките.

Нямам намерение да отварям наново дебата ни (да го наречем така) за обецата на брадичката ти. Мекото на ухото, разбира се — но защо пък брадичката? Знам: има някаква странна утеха (обясняваше ти) в това да фокусираш цялата си уязвимост в една конкретна част на тялото, която в момента те боли, но скоро ще заздравее; после вмъкнатата дрънкулка ще бележи мястото на нанесената от самата теб рана. Е, добре. Ами „рязането“, а, Винъс? Предполагам, че ти се въздържаш: когато се виждаме, ръцете ти често са изискано голи. Но мнозина го правят. Както чувам, близо двайсет милиона млади американци редовно прибягват към кръвоносната клапа.

На етапа на своя упадък културата на урките така се изпедерасти (пасивните се свиха, активните се перчеха), че човек се запитваше дали открай време не е била криптопедалска. Чувствам как потреперваш. Тези думи за теб са като парещи точки, нали? Вътрешната ти цензорка, твоята комисарка, не харесва подобни неща, нали? Имаш цензор в главата си, но това не е страшно: освен нея там има жизнерадостна мажоретка. Значи не е чак толкова лошо човек да има идеология като твоята… Разбери ме сега, Винъс. Чувал съм, че си струва да видиш сцената на любовно убийство между двама мъже, но по същество хомосексуалният импулс е напълно миролюбив. Крипто-педалите са предполагаемите хомосексуалисти; те спят само с жени и са сред най-опасните хора на света.

Нещо повече — тази култура се отдаде на автоагресия с цялата ярост на урките. Те пренесоха битката вътре в телата си — гълтаха гвоздеи, натрошено стъкло, остриета и железни лъжици, парчета бодлива тел. И отделно се самоосакатяваха, самоизяждаха, самокастрираха. Моята страна винаги е била странно гостолюбива към саморазрушението. С това се е почнало през осемнайсети век — имало цяла ерес, на кастратите, за които рязането на инструмента било задължително условие за спасение.

Рязане. Прави се, за да прекратиш вцепенението, нали? Урките бяха затворници и се бореха с вцепенението в лагера. Ами твоите хора с какво всъщност се борят? Ако става въпрос за вцепенението на напредналата демокрация — не мога да ти съчувствам. Видиш ли, други системи напояват жлезите ми и гъделичкат окончанията на нервите.

Като пристигнах, накарах да ми покажат Музея на обществената история. Прилича на химическо чистене или на корейска бакалничка. Капаците му са спуснати, но дали за ремонт или за окончателно затваряне, никой не знае.

Ала когато минавам оттам рано привечер, капаците са отворени. Дребният ми подкуп е приет от ръждивокос младеж в бял гащеризон. Казва, че е електротехник. Във всеки случай убедително човърка някакви кутии с бушони, поправя ги или просто ги маха. Дава ми назаем едно от трите си мощни фенерчета.

Лутащият се лъч ми разкрива къса аркада с по четири експозиции от всяка страна — живи картини. Стъкълцата от строшените крушки пукат и се разцепват под нозете ми, докато се придвижвам напред — край вогулите, ентсите и остяките, край нгасаните и край всички останали: край погълнатите, избити и отровени с алкохол племена от полярния кръг. После стигам до зеките: с други думи, до нас. Гледам другите фигури покрай себе си, кльощави привидения от изчезнали племена. По-добрата част от теб иска да ги приеме като облагородяваща компания във всяка форма или обстановка. Всички сме жалки, жалки копелета. Но все пак тези множества са далечни, пък и тъй или иначе щяха да изпаднат в най-обикновена модерност.

Гипсовите им отливки галят силуетите на препарирани елени, дават къшеи хляб на пластмасови хъскита. Ние с Лев сме представени от едно чучело на дъртак, седнал край софрата пред отворената вратичка на фурната до наежено-снежни прозорци и разхвърлян креват. Ентсите имат възстановка на шамански костюм, имитация на юрта. Ние имаме ръкавици без пръсти и очукана паница. Всичко това под трепкащия и вече гаснещ лъч на фенерчето.

„Искахме най-доброто — беше казал навремето един стар кремълски апаратчик по повод на друга катастрофа, на друг зрелищен ад. — Само че се получи както винаги.“

Първо основно училище прилича на лаборатория и контролен експеримент. То ни показва как се изгражда руската действителност.

На третия ден стигаме до точката, от която нататък ситуацията няма накъде да се влошава. Помисли само. Прежаднели са, гладни, без достатъчно въздух, изплашени, мръсни — и това не е всичко. Навън кучета гризат гниещите тела на убитите през първия ден мъже. Ако заложниците могат да подушат това, ако биха могли да го чуят — да послушат как гладните псета на Северна Осетия ръфат бащите им, значи и петте им сетива са получили своя стимул и руската тоталност си е на мястото. Нищо повече засега. Положението не може да бъде влошено. Само смъртта може да го влоши.

Тя идва в момента на облекчение, на частично облекчение; това руската тоталност не би изтърпяла. След известни преговори медицинските лица се заемат с кучетата и труповете, когато бомбата пада от баскетболния кош и покривът на салона се срутва. Ако беше убиец, това би бил твоят миг. На малцина е даден шансът да стрелят в гръб по деца, тичащи по бельо покрай гниещи трупове.

И не мога да намеря руснак, който да го повярва… „Искахме най-доброто, но се получи както винаги.“ Не мога да намеря руснак, който да вярва в това. Не са искали най-доброто, или поне така смятат руснаците. Искали са това, което са получили. Искали са най-лошото.

Гогол, Достоевски, Толстой: всеки от тях настоява на един руски Бог, специален руски Бог. Руският Бог няма да бъде като руската държава, а ще плаче и пее, докато сее смърт.

Чувствам смъртен страх за живота си, Винъс, и това не е само фраза. Страхът сякаш извира. Сякаш? Страхът извира не от мен, а от земята или етера. Ще почакам да мине — друго нищо не мога да сторя. Изтъркулва се покрай мен и изчезва, оставяйки метален вкус в устата ми и по цялото ми тяло, сякаш са ме топили или галванизирали. После се връща — не същия ден, може би не и другия, но се връща, търкаля се и громоли покрай мен. Мисля, че открай време обикаля планетата. Ала само смъртниците усещат как минава край тях.

„Мъртва навигация“ е израз, който използват моряците — означава простото изчисление на тяхното местонахождение в морето. Не по звездите или някакъв ориентир. Само по посока и разстояние. Знам къде се намирам: пристанището, към което съм тръгнал, вече изплува в мъглата. В момента извършвам „мъртва навигация“. Навигирам сред мъртвите.

В джоба ми, в малкия вътрешен джоб, лежи още неотвореното писмо. Държа го там с надеждата, че ще проникне в сърцето ми чрез процес на доброкачествена осмоза, дума по дума, на пръсти. Не желая да намесвам главата си, не желая да намесвам ръцете си.

Ала ще го отворя и разгъна пред себе си някой от близките дни.