Роберт ван Хюлик
Императорската перла (7)

Глава VI
Съдията Ди изслушва невероятна история; пред очите му се появява едно злочесто олицетворение на съвършената красота

Съдията Ди погледна изумен възбудения си домакин. После удари с юмрук по масичката и викна:

— Аз ви заповядах, безумецо, да кажете истината! А вие се осмелявате да ми пробутвате врели-некипели за Императорската перла! Пречисти небеса, когато бях още съвсем малък, бавачката ми разказваше тази история, за да ме приспи. Императорската перла, как ли не! — и гневно подръпна брадата си.

Ку седна. Изтри потта от челото си с крайчеца на ръкава и каза искрено:

— Това е самата истина, ваше превъзходителство, кълна ви се! Кехлибар е видяла перлата. Колкото гълъбово яйце била, съвършено овална и с онази несравнима искряща белота, заради която толкова я възхваляват и ценят.

— И каква небивалица е съчинил Тун Май, та да обясни как прочутото съкровище на империята се е озовало в ръцете му?

Ку се наведе напред и изрече почти в скоропоговорка:

— Дала му я една немощна старица, която живеела в пълна мизерия недалеч от неговата квартира, ваше превъзходителство. Навремето той й помогнал нещо и тя на смъртното си ложе му дала перлата в знак на благодарност за сторената добрина. Понеже всичките й роднини били измрели, можела да му разкрие ужасната тайна, която родът й пазел цели две поколения.

— Сега пък и стари семейни предания… — въздъхна съдията. — Добре, кажете да чуем!

— Много интересна история, ваше превъзходителство, но съвсем не толкова невероятна. Бабата на тази старица била прислужница в женското отделение на императорския дворец. Когато майка й била едва тригодишна, посланикът на Персия подарил прочутата перла на преславния дядо на настоящия ни император и негово величество я поднесъл на императрицата за рождения й ден. Този наистина императорски дар разбунил невероятно духовете в харема и всички дворцови дами дотичали в покоите на императрицата да я поздравят за поредния знак на императорската любов към нея. Малкото момиченце, което си играело отвън на терасата, чуло гълчавата. Вмъкнало се в спалнята и видяло перлата на тоалетна масичка върху възглавничка от брокат. Взело я, пъхнало я в устата си и излязло да си поиграе с нея в градината. Щом се разбрало, че перлата липсва, императрицата на часа свикала евнусите и охраната на харема. Заключили всички врати и претърсили всекиго. Никой обаче не обърнал внимание на малкото момиченце, което си играело в парка. Четири дворцови дами, които императрицата заподозряла, били изтезавани до смърт, десетки прислужници в двореца били жестоко наложени с камшик, но перлата, както се знае, така и не се намерила. Същата нощ наредили на двама императорски цензори да започнат най-щателно разследване.

Лицето на Ку беше почервеняло. Развълнуван от старата загадка, той като че ли бе забравил за скръбта си. Отпи набързо глътка чай и продължи:

— На следващата сутрин прислужницата на нейно величество забелязала, че малката й дъщеричка смуче нещо. Скарала й се, че пак е бъркала в буркана със сладкото, а момиченцето най-невинно показало на майка си перлата. Жената подлудяла. Ако върнела перлата и кажела истината, и тя, и цялото й семейство щели да бъдат екзекутирани като виновни за смъртта на четирима невинни. Затова премълчала и скрила перлата. Разследването продължило четири дни, в него били включени и съдиите от столичния съд. Императорът обещал огромна награда за онзи, който успее да разкрие загадката, и името на престъпника щяло да се разгласи из цялата империя. Какви ли не догадки се правели, но перлата, естествено, не се намерила. Прислужницата пазила перлата, докато усетила, че краят й наближава. Тогава я предала на дъщеря си, майката на старицата, като я зарекла никому да не казва. Тази жена се омъжила за дърводелец, който задлъжнял, и тя прекарала живота си в нищета до последния си час. Представете си живота на тези хора, ваше превъзходителство! Да държат в ръцете си едно легендарно съкровище, без да могат да се възползват от него, защото било невъзможно да се превърне в пари. Та кой търговец ще се осмели дори да се докосне до него, кой не би доложил на часа на властите с всички страшни последици подир това? Освен за смъртта на четири невинни жени семейството носело вина и за обир на императорския дом, а за такова кощунство възмездието тегне и над потомството до трето коляно. От друга страна, сърце не им давало да хвърлят перлата в някой кладенец или другояче да се отърват от нея. Перлата явно е била проклятие за злочестите й притежатели. Съпругът на старицата починал, когато тя била още млада. И макар че едва свързвала двата края като перачка, цял живот не посмяла да сподели с никого за съкровището, което притежавала. Едва когато всичките й роднини измрели до един и дошъл нейният ред, тя извадила перлата и я дала на Тун Май.

Ку млъкна. Погледна в очакване съдията. Съдията Ди не каза нищо. Мислеше си, че нищо чудно именно тази простичка история да е разрешението на една отколешна загадка, занимавала най-блестящи умове. Императрицата, обкръжена от цял рояк пърхащи придворни дами, всичките облечени в широки роби до земята… Нищо чудно, че не са забелязали малкото момиченце, лазещо по пода. От друга страна, това можеше спокойно да бъде и скалъпена измислица. След дълго мълчание съдията попита спокойно:

— А защо Тун Май не е отнесъл перлата в двореца? Дворцовите служители лесно биха могли да проследят родословието на старицата и ако тя наистина е била потомка на онази прислужница, да го възнаградят пребогато. Много по-щедро от вашите десет кюлчета.

— Тун беше просто един студент пройдоха, ваше превъзходителство. Страхувал се е, че властите няма да му повярват и ще го изпратят на изтезания. А така споразумението ни изглеждаше разумно: той да си получи десетте кюлчета злато, аз — честта да върна отдавна загубеното съкровище на законния му притежател, императорския дом.

Съдията Ди оцени с известно съмнение виртуозния обрат на домакина си. Но не беше склонен да приеме с лека ръка последното му изявление. Запалените колекционери често са напълно чужди на всякаква нравственост. Струваше му се далеч по-вероятно Ку да задържи перлата за себе си, за да и се любува тайно до края на дните си.

— Наричате го разумно споразумение — студено поде съдията. — Аз пък наричам премълчаването на съществени факти във връзка с кражба от двореца престъпно деяние. Трябваше незабавно да ми съобщите онова което ви е разказала Кехлибар. А сега сте причина за загубата на императорска скъпоценност. Надявам се за ваше добро загубата да се окаже само временна. Ще направя каквото мога, за да проследя убиеца и да върна перлата. Тогава може да се окаже, че е фалшификат, а цялата история — просто номер. Дано имате късмета да е така — и като стана внезапно, с което накара Ку да преглътне въпросите, които напираха на езика му, съдията продължи: — Последно. Да ви е казвал Тун Май, че е ремонтирал павилиона при старата къща и че го използва за склад на антиките, които е продавал?

— Не е споменавал такова нещо, ваше превъзходителство. И Кехлибар не знаеше той да е използвал павилиона, сигурен съм.

— Добре — както се обръщаше към вратата, съдията Ди в миг застина. На прага стоеше висока стройна жена.

Ку на часа отиде до нея. Сложи ръка на рамото й и й заговори с нежен глас:

— Трябва да се върнете в стаята си, Златен Лотос. Знаете, че не сте добре, скъпа моя.

Тя като че ли не го чу. Съдията Ди се приближи до двамата съпрузи и забеляза, че жената е на около трийсет години, невероятно красива. Имаше фин прав нос, деликатни малки устни и дълги, изящно извити вежди. Но застиналото й лице бе някак странно, съвършено безизразно, големите й искрящи очи гледаха в пространството с празен поглед. Беше в черен копринен халат с дълги провиснали ръкави, широкият колан подчертаваше тънката талия и красивите й Гърди. Бляскавата й коса бе опъната назад, украсена с една-едничка малка златна филигранна фиба във формата на лотосов цвят.

— Разсъдъкът на първата ми съпруга, ваше превъзходителство, е помътен — прошепна опечален Ку. — Загуби паметта си вследствие на мозъчно възпаление преди няколко години. Повечето време прекарва в стаята си, защото, ако излезе сама, може да се нарани. Прислужниците й сигурно са я изпуснали от око, всички бяха толкова разтревожени около изчезването на Кехлибар тази вечер…

Ку се сведе над съпругата си и тихичко й зашепна нещо гальовно. Тя обаче с нищо не показа, че осъзнава присъствието му. Втренчила поглед право пред себе си, само вдигна изящната си бяла ръка и погали косите си.

Съдията Ди погледна странната жена със състрадание. После се обърна към Ку:

— По-добре се погрижете за нея, не ме изпращайте, ще се оправя сам.