Роберт ван Хюлик
Императорската перла (6)

Глава V
Съдията Ди занася скръбна вест на опечален съпруг; една история за привидение изплува от спомените

Часовите на Южната порта държаха открехнати грамадните, обковани с желязо крила. Въпреки късния час продължаваха да прииждат граждани на групички, като всеки от тях подаваше на дежурния ефрейтор елипсовидна бамбукова плочка с номер. Ако някой желаеше да се прибере след часа, когато се затварят вратите, трябваше предварително да се снабди с такава плочка. Не я ли покажеше, трябваше да плати глоба от пет медни гроша, след като съобщи името, местоработата и адреса си.

Щом разпозна съдията, ефрейторът изрева на войниците да отворят широко вратите. Съдията Ди спря коня си.

— Да е минавал оттук един наскоро ранен мъж? — попита той.

Ефрейторът вдигна шлема от изпотеното си чело и смутено отвърна:

— Не мога да кажа със сигурност, ваше превъзходителство. Голяма е навалицата и нямаме време да огледаме всеки…

— Отсега нататък внимателно следете за човек с прясна рана от нож. Попаднете ли на такъв, арестувайте го, който и да е той, и незабавно го доведете в съдилището. Изпратете един стражник с кон да обиколи и другите три врати, за да предаде заповедта ми.

Развеселената тълпа все още изпълваше улиците, питиепродавниците и уличните сергии въртяха оживена търговия. Съдията пришпори коня си към източния квартал. Както бе чувал, Ку Юанлян живееше там. В гарнизонния щаб разпита капитана на охраната и един вестовой го отведе до голям богат дом в тихата част на квартала, недалеч от Източната врата. Докато съдията слизаше от коня, вестовоят почука на входната порта с две лакирани в червено крила.

Щом зърна съдията, старият вратар хукна да извести на господаря си за знатния посетител. Господин Ку се появи забързан в предния двор, загубил ума и дума от изумление. От вълнение той забрави всякакви любезности и попита направо:

— Случило ли се е нещо?

— Да. Да влезем вътре, ако не възразявате.

— Разбира се, ваше превъзходителство. Моля да ме извините, толкова съм…

Ку поклати объркан глава и поведе съдията през лъкатушен коридор към просторна библиотека, обзаведена с малобройни, но солидни старинни мебели. Когато седнаха край кръгла масичка за чай в ъгъла, съдията Ди попита:

— Името на втората ви съпруга Кехлибар ли е?

— Да, ваше превъзходителство. Какво й се е случило? Излезе по работа веднага след като обядвахме, и още не се е прибрала. Какво…

В този миг се появи домоуправителят с поднос с чай и той млъкна. Докато господин Ку пълнеше двете чаши, съдията Ди изпитателно огледа лицето му, поглаждайки бавно бакенбардите си. Когато Ку отново седна, съдията изрече бавно:

— С най-дълбоко съжаление трябва да ви съобщя, господин Ку, че Кехлибар е убита.

Ку пребледня. Застина като вкаменен, без да откъсва от съдията широко отворените си изплашени очи. Изведнъж избухна:

— Убита! Как е възможно? Кой я е убил? Къде е била, когато…

Съдията Ди вдигна ръка.

— На последния въпрос сам знаете отговора, господин Ку. Вие сам сте я изпратили в оня пущинак.

— Пущинак ли? Какъв пущинак! Ах, защо, защо не ме послуша! Как ли не я молих, как ли не я разпитвах да каже поне къде отива, но тя…

— Най-добре започнете от началото, господин Ку — прекъсна го повторно съдията. — Пийнете глътка чай. Разбира се, това е голям удар и вие сте сломен. Но ако не разбера всички подробности, и то още сега, няма да успея да заловя злодея, който я уби.

Ку отпи няколко глътки, после попита с по-спокоен тон:

— Кой е убиецът?

— Засега не знаем това.

— Как е станало?

— Намушкана е с кама в сърцето. Не се е мъчила, издъхнала е на мига.

Ку кимна. После продължи с омекнал глас:

— Беше невероятна жена, ваше превъзходителство. Имаше рядка дарба, от пръв поглед безпогрешно оценяваше антики и най-вече скъпоценните камъни. Няколко години ми помагаше при проучването на древните реликви, беше чаровен събеседник и приятел… — Ку отнесено погледна резбованите полици по стената вдясно от вратата, където с вкус бяха подредени порцеланови и нефритови статуетки и съдове. — Всичко това е нейно дело — продължи той, — както и каталогът. Когато я купих преди четири години, беше съвсем неграмотна, но започнах да я обучавам и след по-малко от две години вече пишеше наистина много хубаво…

Той изхлипа и скри лице в дланите си.

— Откъде я взехте? — учтиво попита съдията Ди.

— Беше робиня в дома на Тун Икуан. Аз…

— Тун Икуан? — възкликна съдията Ди. Това бе името под надписа в залата на обитаваната от духове къща. Освен това жената му бе казала, че и тя, и онзи, с когото имаше среща, познават имението като дланта си. — Да не би — продължи съдията — Тун Икуан да е баща на Тун Май, убития студент?

— Точно така, ваше превъзходителство. Кехлибар беше сираче и старият господин Тун много я обичаше. Преди четири години, когато му се наложи да разпродаде каквото имаше, много държеше да намери за Кехлибар добър дом и я предложи на мен. И понеже аз нямам деца, купих я за четири кюлчета злато с намерението да я осиновя. Но тя от ден на ден ставаше все по-красива. Притежаваше невероятно изящество, същинска нефритова статуя. Тя… — Ку разтърка очите си и след малко добави: — Тъй като първата ми съпруга е… хронично болна, преди две години се ожених за госпожица Кехлибар и тя стана моя втора съпруга. Разбира се, аз съм доста по-възрастен, но общите ни интереси…

— Напълно ви разбирам. Сега ми кажете по каква работа я изпратихте?

Ку бавно допи чая си и едва тогава отговори:

— Историята е следната, ваше превъзходителство: Тя ми беше препоръчала Тун Май като способен любител антиквар. Естествено, познаваше го добре, нали са израсли заедно. Преди два дни ми каза, че Тун Май е намерил много рядка и изключително ценна антика… една ваза. Съвършените вази се броят на пръсти, за тази се искаха десет кюлчета злато. Кехлибар каза, че в действителност вазата струва най-малко двойно повече. И понеже била прочут образец много колекционери копнеели да я притежават, Тун не искал да се разчува, че я продава на мен. Обещал да й я предаде на безопасно място, което и двамата познават. Щял да бъде там вечерта след състезанието. Опитах се да изкопча от нея кое е това място. Млада жена, съвсем сама, с толкова пари… Тя обаче настояваше, че няма никаква опасност… Тази вечер, когато научих за смъртта на Тун, разбрах, че ще го чака напразно. Надявах се да я заваря у дома и много се разтревожих. Но какво можех да направя, дори не знаех къде е срещата им…

— Аз мога да ви кажа — рече съдията Ди. — Срещата им е била в запуснатата някогашна къща на Тун, в гората до село Мраморен мост. Тя не е знаела, че Тун не е вече жив. Някой друг е отишъл на срещата вместо него. Този някой я е убил и е взел и парите, и… хм… вазата. За ваза ставаше дума, нали?

— Запуснатата къща! Всемогъщи небеса, защо тя… Да, естествено, тя познаваше мястото, но… — Ку сведе втренчения си поглед.

Съдията Ди изгледа изпитателно домакина си. После попита:

— Защо се твърди, че къщата е обитавана от духове?

— Духове ли? А, да, заради мандрагоровата горичка, ваше превъзходителство. Преди столетия местността била мочурлива и обрасла с гъсти гори. Нали разбирате, реката се е разливала много по-нашироко от сега. Там е било средището на култа към речната богиня. Рибари и лодкари се стичали отвред, за да й се кланят. По онова време мандрагоровата гора била обширен непроходим гъсталак и посред нея се издигало красиво светилище с огромна мраморна статуя на богинята. Всяка година на олтара принасяли по един младеж в жертва. После наблизо бил прокаран Големият канал. Изсекли гората, оставили само малка част около светилището от уважение към вярванията на местните хора. Но човешките жертвоприношения вече били забранени. На следващата година се разразило опустошително земетресение. Светилището отчасти рухнало, монахът и двамата му помощници загинали. Хората били убедени, че с това богинята изразява своя гняв. Затова изоставили светилището и издигнали ново, на брега на реката в село Мраморен мост. Пътищата към мандрагоровата горичка обрасли и до ден днешен никой не смее да стъпи там. Дори и билкарите не ходят, въпреки че корените на мандрагората, откъдето идва и името й, се славят като чудодейно лекарство и струват скъпо и прескъпо, както е известно на негово превъзходителство.

Ку се смръщи. Сякаш бе изгубил нишката на разказа си. Прокашля се няколко пъти, наля си отново чай и продължи:

— Преди десетина години, когато старият господин Тун започна да строи къщата си непосредствено до мандрагоровата горичка, всички го предупреждаваха да не нарушава покоя около свещеното обиталище. Хората отказваха да работят за него, бяха убедени, че Бялата жена ще го накаже заради нашествието и че ако не спре строежа, ще настанат суши и всякакви бедствия. Но старият Тун беше упорит човек и като всеки северняк не вярваше в богинята. Докара работници от друга околия и построи къщата. Нанесе се с цялото си семейство, нареди и колекцията си от бронзови отливки. Ходих му няколко пъти на гости и според мен колекцията му беше изключителна. Разбирате ли, в наши дни истинските старинни бронзови изваяния са голяма рядкост. Много жалко, че… — гласът му секна насред изречението. Той поклати тъжно глава, после се съвзе и продължи: — Една лятна вечер преди четири години след горещ и зноен ден старият Тун се наслаждавал със семейството си на вечерната хладина. Седели във вътрешната градинка пред източния павилион. Изневиделица сред дърветата на мандрагоровата горичка точно срещу тях се появила Бялата жена. Било много страшно, както ми разказа по-късно старият Тун… Носела бяла дреха, цялата в петна от кръв, косата й висяла на дълги мокри кичури пред лицето. Вдигнала окървавените си ръце с пръсти, завити като хищни нокти, и с пронизителен писък се спуснала към тях. И Тун, и останалите скочили и хукнали, накъдето видят. Аз помня, същия този ден от сутринта бе надвиснала страшна буря и тъкмо тогава се развилия. Небето се раздираше от гръмотевици, святкаха мълнии, по едно време ливна и порой. Когато Тун и семейството му се добрали някак си до селото, целите подгизнали, с разкъсани дрехи, били повече умрели, отколкото живи. То се знае, старият Тун реши на часа да напусне къщата. Като капак на следващия ден се разбра, че дюкянът му в столицата фалирал. Продаде и къщата, и земята на един богат столичанин, търговец на лекарства, и напусна.

Ку замълча. Съдията Ди бе изслушал всяка негова дума, поглаждайки бавно дългата си черна брада. След малко попита:

— Защо госпожа Кехлибар, въпреки че е знаела всичко това, се е осмелила да отиде в необитаваната къща нощем?

— Тя не вярваше, че в къщата наистина има духове, ваше превъзходителство. Разправяше, че онова привидение е било номер на тукашните хора, за да изплашат Тун. Пък и нали е жена, за нея не беше страшно. Бялата богиня олицетворява тайнствената, съзидателна сила на плодоносното естество и се смята за покровителка на жените. Затова са й принасяли в жертва само млади мъже, никога жени или девойки.

Съдията кимна. Отпи няколко глътки чай и в мига, когато остави чашата си на масичката, ненадейно заяви със строг глас:

— Вие сте изпратили Кехлибар с опасна задача и тя бе жестоко убита. Ваша е отговорността за това подло престъпление. На това отгоре се опитвате да ме залъгвате с разни приказки за старинни вази. Не ме прекъсвайте! Нима ме мислите за такъв невежа, та да не знам, че в цялата империя няма ваза, която да струва десет кюлчета злато? А сега кажете истината. Какво искаше Кехлибар да купи за вас?

Ку скочи на крака и закрачи нервно из стаята. Накрая сякаш взе решение. Спря пред съдията, хвърли тревожен поглед към затворената врата, наведе се напред и прошепна с пресипнал глас:

— Императорската перла!