Карл Май
Абдахн Ефенди (2)

2. Опиващата напитка

Когато се прибрахме, видях турския Ахмед ага да слиза от баира, за да си изяде вечерята при Абдахн ефенди. Четиримата аги не бяха сеймени и имаха навика да се хранят при шишкавия си приятел. Като ме видя, „маралаят“ ме поздрави още отдалеч. Това ме застави да спра и предам пушката си на Халеф с молбата да я занесе заедно с неговата горе при нас. Извървях към полковника късото разстояние, което ни делеше. Той се поклони вежливо, подаде ми ръка и попита с доброжелателна усмивка:

— Вече тук? Време е за храна. Ще ядете ли с Хаджи Халеф Омар заедно с нас?

— Разбира се!

— Това ме радва. Бързо го обикнах, а и той мен също. А и няма нищо чудно, защото знаеш, че съм душа — човек и правя всичко, което прочета в очите на хората. Твоето сърце също скоро ще ми принадлежи. Хайде ела!

Закрачи към вратата на къщата. Но ето че от другата страна се разнесе глас. Видях да приближава персийският Ахмед ага. Той също ме поздрави още отдалеч и аз тръгнах към него. Той се поклони дълбоко, стисна ми ръката и заговори:

— Изключително много се радвам, че се прибирате за храна. Нали ще ядете с нас? Ако е така, позволи ми да седна до теб! Аз бързо те обикнах, понеже съм наистина душа — човек, както навярно вече си забелязал. Ако успея и аз да намеря симпатии при теб, ще бъда много щастлив!

В този момент Халеф дойде от горе. Влязохме в същата стая, в която вече бяхме били. Абдахн ефенди вече се бе заел с яденето.

Поздравихме го и се настанихме при него. Ядене имаше достатъчно: месо, ориз, зеленчуци и курабии. Когато Халеф помоли за вода, тримата се спогледаха въпросително, след което дебелият се осведоми:

— Само вода ли пиете?

— Не, а всичко, което не е отровно — ухили се Халеф.

— Също вино?

— Да. И защо не?

— Защото на мюсюлманина то е забранено!

— Тук се лъжеш! Корана запретява всичко, което опиянява. Значи човек може да пие от всичко, додето почувства, че опиването настъпва. И тогава просто престава.

— Хамдулиллах, много ти сече акълът! — извика ефендито и другите двама се включиха в похвалата.

Те само бяха чакали какво ще кажем. Сега знаеха мнението ни и веднага заръчаха вино. Беше донесено в една стомна и ние пихме от глинени канички. Беше от онзи тежък ориенталски сорт, който години отлежава с прибавка на смола или елхови шишарки, за да стане по-трайно. Ние двамата бяхме предпазливи и само отпивахме, но другите се наслаждаваха на силната напитка като на вода. Нашата умереност бе осмяна. Заговори се за разните напитки и въздействието им. Най-възхитителната, която бяха опознали, била една гореща напитка с много захар, но не от вино, а нещо друго. В нея имало и лимони. Един англичанин, който отивал с голяма прислуга към Исфахан, бил пренощувал тук. Имал си собствен готвач и си носел негови питиета. Готвачът му приготвил тази напитка в кухнята и дал на съдържателя и двамата полковници по една чаша.

— Не споменаха ли името на напитката? — попита Халеф. — Моят сихди знае всичко. Ако чуе името, ще може да я направи също така добре като английския готвач.

— Наистина ли? — попита дебелият.

— Наистина ли? — извикаха и двамата Ахмедовци, на които темата на разговора допадаше също както на ефендито.

— Да, наистина! — увери Халеф.

Тогава турчинът стана от мястото си, погледна ме с трепетно очакване в лицето и каза, акцентирайки върху всяка отделна дума:

— Тази… вълшебна напитка… се казваше… планч!

— Планч? — запита Халеф, ровейки се в паметта си. — Не ми е известна. Никога аз не съм пил планч. Сигурно и ти, ефенди?

— О, напротив! — отговорих. — Ти също вече си пил. Само че името не е планч, а панч. Ние немците казваме пунш.

— Да, панч, панч! — провикна се полковникът с птичето лице.

— Панч, панч! — заприглася полковникът с булдогската муцуна.

— Панч, панч! — вмъкна се дебелият с най-блажен тон. — Панч е правилното, панч! Ти го знаеш много по-добре от мен! Я кажи може ли да го приготвиш, сихди?

— Да. Стига да има необходимите неща.

— И какво е необходимо?

— Имаш ли ром или арак?

— Двете! — отвърна той тихо, слагайки ръце пред устата под формата на двойна, тайно отваряща се клапа.

— Тогава всичко е наред! Митото, данъците и другите подобни неща не ме интересуват. И тъй, който иска да направи панч, трябва да има ром, арак, захар, лимони, кромид, чесън, гореща вода и… и… и още нещо, което за съжаление сигурно ти липсва.

— Какво ми липсва? Какво? — попита онзи с върховно напрежение.

— Алое! — отговорих.

— Алое? Имам го! — възликува той.

— Той го има! — извика единият Ахмед.

— Той го има! — изкрещя другият Ахмед.

— Да, имам го! — изрева самият дебелак. — Как се радвам! Знаеш, сихди, аз съм широко сърце! Винаги имам всичко, от което другите се нуждаят. Веднъж цял пълен кош трябваше да бъде контрабандно прекаран оттук. Властите го конфискуваха. Сега аз го имам! Ти можеш да го получиш. Целия пълен кош, ако ти е нужен.

— Колко съдържа кошът?

— Половин катърски товар.

— Ще ми дойде малко множко само за един панч — ухилих се аз. — Дай ми едно парче с големината на слива, осем големи глави кромид, шест луковици чесън, дванайсет лимона, едно шише ром, едно шише арак и надлежната захар и ще получиш панч, който при всички случаи ще бъде далеч по-хубав от онзи на англичанина. Но поставям условие, сам да го приготвя в кухнята и никой да не ме обезпокои.

— Всичко ще ти бъде доставено. И никой няма да се осмели да приближи — увери дебеланкото. — Аллах да те благослови, ефенди! Ти си един дарен от него мъж. Първо, защото точно знаеш подправките, и второ, защото по път не си ги забравил. Ние не бива да разправяме, наистина, че имаме ром и арак, понеже се облагат с голямо мито, ала на теб ти имаме доверие. На теб човек всичко може да каже. Аз значи лично ще отида да се погрижа за нещата. После ще те заведа в кухнята!

И припна с възможно най-голямата бързина, която строежът на неговото тяло позволяваше. Халеф направи физиономия на заек, чиято дупка е пострадала от дъжд. Алоето, чесъна и кромида не му ги побираше главата. Аз обаче оставах сериозен и давах вид, че си нямам и понятие за угризенията на съвестта, които изпитваше. Продължихме да се храним, докато след време съдържателят ме повика в кухнята. Тя беше едно голямо помещение от другата страна на къщата, в което няколко женски фигури под ръководството на неимоверно дълга и суха жена бяха заети с приготвянето на телесните блага за гостите. Ефендито ми каза, че това била неговата съпруга. Дъщеря нямал, а двама синове, установени в Багдад и Техеран като търговци. И щракна с пръсти, за да намекне колко добре им вървят далаверите. Аз предположих, че тяхната доходна търговска дейност е много тясно свързана с местната контрабанда. После ме отведе до една отделно стояща маса, на която видях да лежи всичко, което бях сметнал за необходимо.

— Аз мога ли да наблюдавам как го правиш? — попита.

— За жалост не — отговорих аз. — Ти също ще ме смущаваш в моята молитвена вдълбоченост. При приготвянето на тази напитка човек трябва да изрича определени тайнствени стихове. Не внимава ли, тя ще стане противна на вкус и няма да може да се пие.

Той си тръгна. Сега дадох на жената парченцето алое да го счука в хавана на прах, наредих й да обели лимоните, кромида и чесъна и да ги настърже на рендето на ситно. Междувременно се огледах за някой съд, който бих могъл да използвам като купа за пунш. Две стари големи стомни с широки гърла ми се видяха най-подходящи.

Изплакнах ги с прясната вода, която по много практичен начин бе доведена от потока в кухнята и течеше близо до моята маса. Когато продуктите ми бяха върнати в издребнена форма и водата на огнището завря, аз се залових за работа. Алоето, кромида, чесъна и излишъка от лимоните изсипах тайно във водата. Всичко изчезна незабелязано. Ромът и аракът дадоха точно две пълни стомни пунш, чието ухание се разнесе из кухнята. Махнах на жената да приближи и й дадох да го опита. Тя изглеждаше наплашена в същата степен, колкото дълга и слаба беше. Имаше големи очи и толкова трагичен поглед, че благоволих да проявя дружелюбие към нея. Това така я смути, че дума не смееше да обели. Но докато опитваше питието, лицето й ми каза, че го намира необикновено вкусно. Рекох й, че едната стомна е за нас, а другата за нея, прислужниците й и бедните гости от кервансараите, на които симпатизира. Тогава тя сграбчи бързо ръката ми, целуна я и посегна със сияйни очи към стомната. Аз отнесох моята в трапезарията, която всъщност бе всекидневна на ефендито и не всеки имаше право да влиза. „Приятелите“ опитаха. Премляснаха с език. Бяха запленени, пиха! Преливаха от похвали! Уверяваха, че панчът на англичанина не бил и наполовина хубав като моя! Аз пих малко, Халеф също. Затова пък толкова по-усърдни бяха тримата други. Съдържанието на стомната ги доведе точно до онова настроение, което никой не би сменил с блажеността на друг, но да ги напие, не беше достатъчно. Чухме множество хвалебствия и обяснения в привързаност — двамата „полковници“ бяха изпаднали благодарение на пунша в безпримерна речовитост. Докато единият за десети път уверяваше, че бил истински душа — човек, другият вече за тринайсети път твърдеше, че нямало защо тепърва да го доказва, понеже и бездруго вече цял свят го знаел. Но ефендито беше тих. Само в мигове, когато пуншът особено му се услаждаше, удряше с юмрук по масата и крещеше:

— Аз съм широко сърце! Вие го знаете! А който не вярва, ще го изхвърля през вратата!

Когато стомната бе изпразнена, персийският Ахмед бе обхванат от сънливост, на която не бе в състояние да устои. След известно време съдържателят го последва. Двамата заспаха. Турският Ахмед им се присмиваше, но и той се почувства уморен. Каза, че щял да си върви, но без да събуди спящите. Това здравата щяло да ги ядоса. Изпратих го. Вън той ми призна:

— Сихди, аз безкрайно те обичам. Искаш ли да ми изпълниш една молба?

— На драго сърце, стига да мога — уверих аз.

— Вие утре пак ще идете в гората. Навестете ме преди туй. Имам да ви съобщя нещо важно, което ще ви достави голяма радост. Ще дойдете ли?

— Да.

— Благодаря ти! Няма да се разкайвате. Все си заслужава един душа — човек като мен да бъде посетен, а аз ще ви възнаградя царски.

При това сериозно уверение вдигна ръка като за клетва и си замина, без да изрече поздрав. Когато влязох в стаята, персиецът тъкмо се бе разбудил. Той откри, че другарят му си е отишъл, и на свой ред си тръгна, без да събуди ефендито. Ние излязохме с него.

Вън каза, давайки си труда да не се кандилка насам-натам:

— Сихди, аз съм твой приятел, твоят най-добър приятел! Вярваш ли го?

— Да не би да желаеш да се усъмня в това? — осведомих се предпазливо.

— Не, наистина не! Аз те обичам. Обичам ви и двамата. И вие също ме обичате, защото виждате, че съм душа — човек. Трябва да ви докажа, че сте влезли в сърцето ви. Затова бих помолил още заранта да ме споходите, но се опасявам, че по това време още ще спя. Затова ви каня да дойдете по обяд. Искаш ли да ми окажеш тази любезност?

— С удоволствие!

— Благодаря ти! Аллах да ви проводи един много дебел, тлъст сан! Лека нощ!

— Лека нощ.

Тръгна си. Аз забелязах, че Халеф поиска да каже нещо, и му попречих.

— Пет, тихо! Двамата тайни пратеници гледат отгоре. Чух единия кепенк да се помръдва. Те са чули всичко, което персиецът изрече така гръмко.

— В такъв случай ще ни сметнат за приятел на престъпната банда. Ще влезем ли пак?

— Не. Ще отидем да спим. Хайде!

Отправихме се към задната страна на къщата и се качихме по стълбите на равния покрив, за да потърсим жилището си. Двамата хазяйстващи над нас мъже сигурно ни чуха да идваме. Да ни видят, не можеха, тъй като нощта бе тъмна като в рог. Без да палим малката лампа със сусамово масло, си легнахме да почиваме и скоро задрямахме. Но сънят не продължи и четвърт час и бяхме събудени. Сега запалихме светлина и видяхме милите животинки да изпъплят от всички цепнатини и пролуки на дървенията и да падат върху нас. Как двамата мъже над нас съумяваха да издържат на тези пълчища паразити, ми беше необяснимо.

Ударихме на бяг. На покрива, възможно по-далеч от стаите ни, си нагласихме с помощта на собствените си одеяла една що-годе добра постеля, която обещаваше по-дълга почивка. Но и тук бяхме обезпокоени, макар и не по толкова отвратителен начин. Едва се бяхме устроили и лежахме тихо, очаквайки дрямката, когато чухме под нас висок глас. Звучеше толкова близо, сякаш говорещият държеше устата си до тавана. Изглеждаше много възбуден. Чувахме го добре, различавахме даже отделните думи, но не бе възможно да ги разбираме. Идваше от определено място между Халеф и мен. Заопипвахме едновременно нататък. Имаше дупка с диаметър приблизително колкото обикновена тръба за печка. Беше затъпкана с парцали, изравнени после с крак.

— Знаеш ли, ефенди, къде сме? — попита Халеф тихо. — Аз мисля, че лежим точно над стаята, в която седяхме!

Прав беше. В тази стая имаше огнище, или по-точно един оджак, наравно със земята. Не беше изграден. Две издадени подпори заформяха нещо като ниша и димът се отвеждаше между тях. А горе през покрива минаваше кръгла дупка, в която през зимата сигурно вкарваха тръба, за да служи като комин, Сега, в началото на лятото, когато пещта не се пали, я бяха извадили. Ние измъкнахме предпазливо парцалите, че да не падне боклук в стаята. Когато надникнах сега през отверстието, можех да виждам почти цялото помещение и ясно да разбирам всяка дума. След като сме напуснали ефендито, при него бе дошъл един мъж, когото Абдахн беше изпратил след нас да наблюдава дали ще отидем към дъскорезницата. Той се бе придържал непосредствено зад нас и бе подслушал всичко. Беше изчакал да отидем да спим и сега стоеше пред ефендито, за да му докладва. Дебелият беше много възбуден. Крачеше напред-назад, ръкомахаше оживено и говореше с висок, гневен тон. Сега тъкмо беше по средата на започнатото изречение:

— … жената и децата да учат на такива лошотии! Или може би погрешно си разбрал?

— Не — увери мъжът. — Двамата чужденци се бяха снишили зад дърветата, но аз бях прескочил потока и можех от отвъдната страна много по-ясно да виждам и чувам молещите се отколкото те.

— И наистина си разбрал това, което твърдиш?

— Да. Те се молеха с „Отче наш“ на християните. И тримата казваха: „Избави ни от лукавия! Избави ни от Абдахн ефенди и всичките му приятели!“ По-късно персиецът, дето живее при нас, извика на дъскорезничаря думите: „А Абдахн ефенди трябва лично, със собствената си уста да го помоли да ви избави от него!“ И това ясно го долових.

— И кого трябвало да помоля?

— Това не знам.

— А друго иначе какво още разузна?

— Нищо повече. Немецът стоеше с дребния шейх, дето така обича да разказва, в храсталака и подслушваше. Двамата чуваха всяка дума. Аз обаче можах да разбера само онова, което накрая бе извикано ясно. Сетне последвах новите ни гости през гората, ама не съм се доближавал дотолкова, че да доловя какво си приказват.

— Това е много лошо. Щеше да е добре да знаем какво са подслушали. Турчинът не е от Басра и нито персиецът от Луристан. Двамата са офицери. Срещу нас е възникнало подозрение. Те са дошли да проведат разследване. Двете „души“, турският и персийският Ахмед ага, веднага ги прозряха. Те са наели жилище при нас, за да могат да ни наблюдават от първа ръка и да посещават тайно дъскорезничаря, за да съзаклятничат против нас. Ама и хабер си нямат, че ти ги наблюдаваш, откак са тук. Веднага щом почнат да прекаляват, просто ще ги наръгаме и ще застреляме немеца и малкия палячо уж като техни убийци.

— Това е твърде опасно — вметна доносникът. — Аз предлагам средството, което веднъж вече ни спаси: барут в мястото за спане и запалителен фитил, който се спуска вън от стеблото на прасковата. После и четиримата излитат отведнъж във въздуха — маскираните офицери, немецът и малкият хаджи, и цял свят ще си мисли, че те самите са си виновни, понеже са си играли с барут и патрони.

— Да, това е по-добро и по-кратко — съгласи се дебелият. — Ще извършиш ли работата както тогава?

— Срещу тогавашното възнаграждение от хиляда йек квирахн,^[1] с най-голямо удоволствие.

— Ще ги дам, ако нещата се уредят така добре както с ония двамата, дето си пъхаха носа да разберат от кого са били убити навремето двамата капитани и двамата старши лейтенанти с техните четирима войници.

— Двамата лейтенанти добре го свършиха тогава. А дето им станах водач, ми донесе две хиляди йек квирахн. — И с една жестока усмивка добави: — Те и до днес ми снасят по някоя и друга златна и сребърна пара, понеже доказателствата за вината им все още са скрити в моя… крак.

В пояснителното изречение гласът му бе преминал в замислено мърморене.

— В кой крак? Все говориш за доказателства срещу вина в крака ти! Това сигурно са само глупости, нали?

— Не, истина е, но теб това не те засяга. Достатъчно е да ти кажа, че ще успея не по-зле от миналия път. Хилядата йек квирахн са ми в кърпа вързани. Утре ще продължавам ли да наблюдавам немеца и дребния шейх?

— Да. Аз трябва непременно да знам дали той днес случайно е наскочил на дъскорезницата, или наистина е в намерението му да я посещава.

— В такъв случай ще вървя да спя, иначе той утре ще потегли, преди да съм станал.

Тръгна си. Когато вратата се затвори след него. Абдахн ефенди вдигна своята пестница и я разтърси, заканително след него.

— Търчи още днес, капасъзино! И твоето време наближава! Ще заложиш последния си барут, а сетне ще полетиш след него.

Отново зашари из стаята, после тикна вътрешното резе на вратата и пристъпи към оджака. Там се търкаляше една груба четка от четина. Помете с нея нападалата мръсотия от каменната плоча, лежаща наравно със земята. После я изправи на единия ръб. Откри се голяма и дълбока четвъртита дупка. От нея измъкна плетена кошница, която точно й пасваше, и я остави на пода. Всичко това ставаше отвесно под моите очи. Не беше възможно да го виждам по-ясно. Както стоеше сега кошницата, приличаше на малък скрин с пет разположени едно над друго чекмеджета. Само че тези не се издърпваха. Дъната им бяха неподвижни, а отпред ги затваряха малки плетени вратички. Ефендито отвори една и извади от отделението дебела счетоводна книга. Отправи се с нея към масата, на която бяхме седели, и започна нещо да пресмята. След това затвори шумно книгата, сложи я в чекмеджето и затвори вратичката. После спусна кошницата обратно в дупката и сложи отгоре плочата, за да я покрие отново с мръсотия и пепел. При неговата пълнота тази работа му беше много трудна. Когато се изправи, пое си дълбоко дъх и си заговори полугласно, но за мен все пак разбираемо:

— Всички тайни лежат тук заровени. Никой не може да ги намери! Те са твърде глупави за тая цел, твърде глупави!

Духна маслената лампа и напусна стаята. В нея нямаше постеля. Той спеше на друго място.

Какво безкрайно важно откритие бях направил. Халеф не бе имал възможност да подслушва и наблюдава заедно с мен. Разказах му всичко. Той не се учуди много. Най-много го изненада, че трябваше да хвръкнем във въздуха. А най-много го хвана яд, дето ефендито се е осмелил да го нарече „малкият палячо“.

— Хубавичко ще опознае той палячото! — закани се той. — Направи ли ти впечатление, че наричат двамата офицери „двете души“?

— Да. Заради постоянния им израз!

— И че тлъстакът сега вече също знае за „Отче наш“?

— За мен това е най-важното! Това е Божи промисъл! Това е встъпление към изпълнението на второто условие. То ще действа и работи в него, докато из един път се пръсне. Е, а сега нека и ние опитаме да поспим! Лека нощ, Халеф!

Сънят дълго не искаше да ни споходи. Халеф имаше още куп въпроси и за малко да забравим да затъпчем дупката на оджака. Най-сетне дрямката все пак дойде и не си тръгна, докато слънцето не изгря. Изкъпахме се в потока, изпихме си сутрешното кафе, погрижихме се за провизии, взехме си пушките и пристъпихме към своята дневна работа. Дебелият още спеше. Щеше да приеме, че сме излезли на лов, но в действителност ние се качихме при Ахмед ага, мъжа с птичето лице.

Керванският път се протегляше в няколко завоя към височината и беше обрамчен от двете страни с храсти. След първия завой спряхме зад тези храсти да погледнем назад. Действително! Доносникът, когото снощи бях подслушал с ефендито, ни следваше. Беше ни дебнал.

— Кой може да е той? — попита Халеф.

— Ще научим от турския Ахмед ага, който ще го види да минава — отвърнах аз.

Побързахме нататък, за да не забележи шпионинът, че сме го прозрели. Не си струва да описвам постройките на турската митница. Достатъчно е да кажа, че началникът беше вече буден и ни бе видял още отдалеч. Излезе да ни посрещне. Едва бе станало това и се появи и шпионинът. Бях предположил, че ще мине край нас, правейки се на безразличен. Но за мое удивление той не го стори, а като ни видя, тръгна право към нас. Ахмед ага махна към него:

— Там идва моят баш чауш^[2] Омар. Той е кадърен мъж. Ще позволиш ли да остане при нас?

— Ти си сайбията, твоя да бъде волята ти. Значи и той е военен?

— Всъщност не. Местен човек е. Аз набирам командата си не от военни, а от околността. Така е по-изгодно. Влезте! Дано ви хареса при мен!

Поведе ни не към служебното помещение, а към частните си „покои“, където живееше, пушеше и спеше, фелдфебелът проявяваше голяма смиреност — щастлив, че му е позволено да се присъедини към нас. А ние се отнасяхме така приятелски с него, сякаш изобщо не знаехме нищо. Едва-що се бяхме настанили и Ахмед ага не се забави да ни съобщи причината на своята покана. Държа дълга реч за любовта си към нас и за моето умение да правя панч. Този панч бил най-върховната от всички земни наслади и той се надявал, че ще направя и за него това, което съм направил вчера за Абдахн ефенди. Бил душа — човек и определено щял да ми бъде много благодарен. Погрижил се бил за всичко. Лимони, кромид, чесън, арак и ром въпреки високото мито винаги имало в наличност. Само алое нямал. Дали не можело да се мине тоя път без него, а? В крайна сметка съм можел да нагодя стиховете, които трябва да пея, към липсата на алое. В такава красива, слънчева утрин като днешната един или два панча щели хубаво да се отразят. Ако панчът трябвало да бъде приготвен без свидетел, можел съм да отида в стаята отсреща, където живеел баш чаушът. А тя сега нали била празна. Там имало и оджак.

Човек може да си представи с какво удоволствие откликнах на желанието на Ахмед ага. Каква прекрасна възможност да потърся „крака“ на фелдфебела, в който били скрити доказателствата за вината!

Когато изявих готовност, бях отведен отсреща. Всичко, от което се нуждаех, беше доставено, и то точно в същото количество като вчера, макар да бяхме по-малко хора. По отношение липсващото алое дадох утехата, че панчът няма да е толкова сербез, наистина, но затова пък по-горещ. Ахмед ага лично подкладе огъня. После всички се махнаха. Останах сам и бутнах резето да не ме изненада някой. Времето, от което водата се нуждаеше да заври, щях да използвам за изследване. От само себе си се разбираше, че фелдфебелът е имал предвид крака на някой мебел. Но тук друг мебел освен ниския миндер в единия ъгъл нямаше. Може би единият от четирите крака да беше кух! Повдигнах кревата първо на едната и после на другата страна да погледна. Наистина! От крака в най-външно разположения ъгъл бе отрязана с трион тънка шайбичка и закрепена после с малки дървени щифтове. С помощта на ножа си лесно успях да я отстраня заедно с щифтовете. Когато това стана, видях, че баш чаушът беше пробил в крака отвор с диаметър малко по-голям от дебелината на пръст. В така възникналата кухина бяха пъхнати книжа. Измъкнах ги. Бяха навити на руло. Развих ги и се зачетох. Бяха два доклада, единият написан на турски, другият на персийски. В турския Ахмед ага уведомяваше, че навремето персийският Ахмед ага застрелял поетапно персийския капитан, персийския старши лейтенант и двамата им придадени войници, за да стане самият началник. А в персийския документ персийският Ахмед ага привеждаше доказателства, че навремето турският Ахмед ага гръмнал един подир друг турския капитан, турския старши лейтенант и двамата им войници, за да получи тук главното място. Имаше вмъкнати и няколко бележки от ръката на фелдфебела, от които излизаше, че тези доклади са съставени от двамата Ахмед аги, за да се унищожат при случай един друг, а баш чаушът им ги е откраднал, за да ги изнудва. Знаех достатъчно. Навих документите на тръбичка и ги пъхнах в кухия крак. Дървената шайба, чиито щифтове съвпадаха точно с малките отвори, бе отново набита, а леглото — върнато на предишното му място.

След този успешен резултат се заех със същинската си задача, а именно приготвянето на панча. Добрите хорица ми бяха стъкнали огън, на който можех да изпека цяло теле. Хвърлих в него кромида, чесъна и излишните лимони и само след кратко време ги видях превърнати на пепел. После смесих рома и арака и разпределих коктейла по такъв начин в двете стомни, че пуншът в едната стана много мек и пивък, а в другата — десет пъти по-силен. Угасих огъня и отнесох напитката на копнеещо очакващите ме хора. Естествено оставих стомните така, че мекият вид да се падне на мен и на Халеф, а силният — на другите двама.

Ако трябва да осведомя за всичко, което се говори по време на пиенето, разказът ще се превърне във фарс. Но не бива да премълча, че след по-малко от час трябваше да пренесем баш чауша на леглото му отсреща, защото вече не можеше да се държи изправен. Зарадвах се, че се махна, защото сега Ахмед ага остана сам с нас и може да говори по-свободно. Той също вече беше „вързал кънките“, но все още се намираше в състоянието на самохвалство, от което човек после преминава в това на откровеност. Ще подмина всичко, на което тук не му е мястото. Научихме, че двете митници са били построени едновременно. Една голяма къща за полковника и една малка за лейтенанта; към тях необходимите служебни помещения. Но лейтенантите били разпределени така, че турският живеел отсреща в персийската митница, а персийският отсам в турската. Защото на турска страна трябвало да експедира и персийски, а на персийска — турски. Когато ни обясняваше това, беше се замотал толкова, че не можеше да разграничи двамата Ахмедовци, двамата Селимовци, двете митници, както турския и персийския език. Смесваше всичко. Полека-лека започна и да ломоти. Когато го попитах защо всъщност персийският лейтенант е тук, а неговият отсреща при персиеца, той ме погледна първо с пълно неразбиране и после отговори:

— Че как иначе щях да получавам пропускателни марки?

Не разбрах думите. Докато ги казваше, той отпусна ръка и направи с китката онова въртеливо движение отпред — назад, което означава изчезване или гепене. Не продължих да питам, защото такива неща човек не трябва да насилва, а да ги оставя да си дойдат от само себе си. Когато вече здравата се натряска, последното, което узнахме, беше, че изпитвал непреодолима погнуса от шиитските трупове. Те много често, дори по цял керван, били пренасяни оттук, за да бъдат погребани долу в свещените градове на Ирак Араби. Той не можел да понася вонята им и удрял на бяг всеки път, когато приближавало такова нещо. Тъкмо ни разправяше това и влезе един мъж, който се държеше много свойски с него. Доложи, че персийският лейтенант сега не вардел и трите катъра, значи можели да тръгват. Помоли за три марки.

— Идвам веднага — отвърна началникът.

Мъжът се отдалечи, а Ахмед ага поиска да се дигне от мястото си. Падаше тутакси, щом отново опитваше.

Накрая измъкна една малка чантичка изпод елека, подаде ми я и заломоти:

— Извади три и излез! Залепи ги!

— Къде? — попитах.

— На ка… ка… катърите на чел… чел… челния каиш. Там ги ле… ле… лепи пер… пер… персиецът ви… ви… винаги!

Отворих чантичката. Съдържаше пропускателни марки.

— Но те са персийски! — рекох учудено. — Ти имаш право да лепиш само турски!

— Аз и… им… имам каквото си ис… искам право! — навика ме той. — Ти си длъ… длъжен да се по… подчиняваш! Чупката!

Подчиних се от добро намерение, извадих три марки, върнах му чантичката и излязох. Вън стоеше мъжът с трите катъра. Залепих на всяко животно по една пропускателна марка на челния ремък. Мъжът поблагодари и се отдалечи с животните си. Смяташе, че съм посветен в нещата, а и аз сега действително бях такъв. Турският Ахмед ага крадеше пропускателни марки от персийския Селим ага, за да върти собствена контрабанда. При наличието на тези марки персийският началник — митница не извършваше проверка на багажа, защото приемаше, че неговият лейтенант вече го е прегледал. Когато влязох, турчинът лежеше на възглавницата си и хъркаше. Тръгнахме си, без да направим опит да го събудим.

С излизането си от къщата видяхме трима полуголи типа. Минаваха границата и трябваше да бъдат проверени с багажа си на турската митница. Всеки водеше по един изтощен катър, а всеки катър носеше по два вонящи направо на чума ковчези, в които се намираха разложените останки на починали персийци. Шиитите вярват, както е известно, че човек отива право на небето, ако след смъртта си бъде откаран към Мешхед Али или Кербела и бъде погребан там. Вонята беше толкова голяма, че трябваше да си запушим носовете. Понеже не се мярна никакъв служител, тримата келеши минаха бавно и се хилеха така широко, че чак биеше на очи.

— Сихди, да се промъкнем подире им! Те крият нещо! — прошепна Халеф.

Съгласих се. Оставихме ги да изчезнат зад първия завой и се запромъквахме бързо и безшумно след тях. Платото беше обратно на голямо разстояние — докъдето достигаше влагата на долината — с храсти и дървета. Те ни предлагаха добро прикритие. Тримата катърджии не виждаха, че ги следваме. Мина четвърт час и още толкова, без нещо да се случи. Но после те внезапно спряха, оглеждаха се дълго и предпазливо и като сметнаха, че никой не ги гледа, навлязоха от шосето в храстите. Ние не ги последвахме, а останахме да чакаме. След известно време се появиха на същото място, за да продължат прекъснатия си път. Когато се изгубиха в далечината, отидохме до въпросното място и ясно оставената следа ни поведе в храсталака. Само след броени крачки обонянието ни подсказа, че са оставили тук вонящите си товари. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-ужасна ставаше смрадта, докато стигнахме една дълбока хлътнатина. Там лежеше „благоуханното“ съдържание на ковчезите — отвратително разложена, изпускаща пъклени чумни еманации плът. И тя беше на дивеч, само на дивеч.

— Значи не са човешки трупове — удиви се Халеф. — Мискините пълнят ковчезите наполовина с вонящо месо, наполовина със стока! Като оставят митницата зад себе си, захвърлят мършата и се присмиват на турския Ахмед ага, че не може да понася зловонието и не претърсва ковчезите. Кой ли е шмекерът, дето го е измъдрил?

— Предполагам, че скоро ще научим. Засега знаем достатъчно и можем да вървим.

Върнахме се в долината и я прекосихме, но не по керванския път, защото щяхме там да бъдем видени от Абдахн ефенди или хората му, а на едно място в гората, където рекичката беше достатъчно тясна за прескачане. После се изкачихме по другата страна под дърветата до високия ръб, за да навестим сега персийския Ахмед ага, тъй като междувременно бе наближило обяд. Когато видяхме пред себе си митницата, построена точно както турската, Халеф спря и каза:

— Ефенди, имам усещането, че и тук ще трябва да грееш панч. Какво ще речеш по въпроса?

— Мисля, че много правилно предполагаш.

— Убеден съм, че и персийският Ахмед ага се е погрижил за лимони, кромид и чесън.

— Може би и за алое! — прибавих аз.

— Какво ще правиш, ако поискат това от теб?

— Ще правя панч, панч и панч! Щом им е такъв меракът. И ще видиш, че довечера и дебелакът ще изяви същото желание, ако междувременно не си е помогнал сам.

— Аллах да го предварди! — извика дребосъкът. — Той ще тури вътре всичко, което ти само привидно сложи! Как ли ще му се услади и подейства?

— Да се надяваме, много добре, а именно в наша полза. За мъж, който иска да ни вдигне във въздуха, не може да има достатъчно кромид и чесън. Напред!

Излязохме от гората и се запътихме към митницата от западната страна. Въпреки това бяхме забелязани. Когато заобиколихме главната постройка и приближихме входа, началникът излезе да ни посрещне още на вратата.

— Каква радост! Какво щастие! — извика той. — Идвайте бързо, бързо! Всичко е вече готово!

— Какво е готово? — попита Халеф.

— Ромът, аракът, алоето и всичко друго, дето се следва.

— Откъде имаш алоето?

— От Абдахн ефенди. Казах му, че се нуждая от по-горчиво вещество за байцване на дървесината. Сигурно знаеш, че може да се употребява и за тази цел? Хайде влизайте! Погрижих се никой да не ни безпокои. Съвсем сами сме.

Поведе ни в къщата и най-напред в помещението с огнището. Там бяха и продуктите. Даже дървата бяха вече така подредени, че бе необходимо само да се запалят.

— Виждаш ли колко грижовно съм подхванал нещата? — каза. — Да, аз съм душа — човек. И затова ще ми направиш панча възможно най-хубав и силен. Ще те оставим, за да можеш да си кажеш стиховете. Когато си готов, ела в стаята отсреща. Там ще те чакаме.

Отведе Халеф и аз можех да се заловя с делото си. Не искам да повтарям събитията, които вече съм описал. Ще спомена само накратко, че от панча мъжът с булдогското лице стана непредпазлив и бъбрив също както отсреща мъжът с птичия лик. Двамата бяха създания на дебелия ефенди, но значително го превишаваха по хитрост. Мразеха го и го мамеха. Мразеха се и се мамеха и помежду си. Персийският Ахмед ага се присмиваше на погнусата, която неговият турски колега и съименник изпитваше от миризмата на труповете, а подигравката в този смях навяваше предположението, че споменатата погнуса има при него съвсем благотворен ефект. Накрая и отсамният началник заспа, ломотейки, както отвъдният. Ние го настанихме удобно на възглавницата му и си тръгнахме, без да се интересуваме повече от нещо.

Беше едва два часът подир пладне. Решихме да отидем пак до дъскорезницата и да опитаме да приближим от другата страна. Не слязохме в долината, а поехме покрай високия ръб. Не след дълго забелязахме следи от ботуши и копита, водещи надолу през храсталака. Последвахме ги и стигнахме до едно място, което ужасно вонеше. Прегледахме го.

По наше мнение тук са били напълнени трите ковчега и натоварени на катърите. Двамата Ахмед аги въртяха съвместно с Абдахн ефенди много доходна контрабанда. Но се мамеха и взаимно — единият с помощта на крадените пропускателни марки, които лепеше по стоките, другият прекарваше контрабанда през границата под формата на „трупове“. Необходимия за целта дивеч вероятно отстрелваше лично. Да търсим мястото, където го държеше, докато се развонеше, днес не беше нужно. Изкачихме се пак на високото и продължихме към дъскорезницата.

Скоро се озовахме над горното течение на първия поток и един час по-късно до третия, край който се намираше дъскорезницата. Последвахме го. Излязохме при нея косо срещу жасмина, зад който вчера се бяхме скрили. Стопанката беше с децата в градината. Береше рози. Видяхме и стопанина. Той връзваше за колове млади овошки. Запътихме се през пасищата директно към тях. Те ни забелязаха и дойдоха при оградата. Поздравихме ги, когато стигнахме при тях, и изразихме възхищението си от великолепните рози. Децата тутакси бръкнаха с две ръце в кошницата да ми поднесат много, но аз помолих само за две — една за мен и една за Халеф. Тогава чифликчийката избра двете най-красиви и ни ги подаде. Аз взех моята и благодарих с думите:

— Знаеш ли, о, стопанке, че ангелите на молитвата най-обичат да се въздигат и спускат по уханията на цветята?

— Чувала съм — отговори тя.

— Ти се молиш заедно с децата си: „Избави ни от Абдахн ефенди и всичките му приятели!“ С тази молитва се възнасят твоите ангели към небето. И по уханието на тези рози ще се върнат, за да ти кажат: „Вашата молитва е чута. Само още няколко дена и ще бъдете избавени.“

И обръщайки се към нейния мъж, собственика на дъскорезницата, продължих:

— Условието на турския пратеник е вече изпълнено. Бог изпрати християнина! Сега чакай спокойно какво ще стане по-нататък! Останете със здраве и благодаря за розите!

Бързо се отдалечих. Халеф също благодари и ме последва също така бързо. Гласовете им ни догониха, но ние не се обърнахме, а побързахме да изчезнем в гората. След това си направихме един спокоен излет през великолепния лес, при което установихме наличност на много дивеч. После си тръгнахме за „къщи“. Стигнахме по тъмно. Трапезарията беше пуста. Казаха ни, че Абдахн ефенди бил много болен и помолил да отида при него. Бях отведен в неговата спалня. Той лежеше в особено състояние. Жена му не знаеше какво да прави с него. Още в предобеда си бил направил „панч“, сам, с алое, чесън и кромид. В това нямаше нищо чудно, аз дори го бях очаквал. Само че той го беше и изпил — подвиг, който не можех да си представя в човешките възможности. След това се повалил като пън и захъркал. В следобеда се размърдал. Започнал да се мята насам-натам и да дрънка какви ли не глупости, най-вече няколко странни думи за себе си, които тя не могла да схване. Осведомих се какви са били думите и тогава той, незапитан, даде отговора. Изправи се наполовина, отправи втренчен поглед сякаш в далечината и извика:

— „Избави ни от Абдахн ефенди и всичките му приятели!“ Ей това трябвало да кажа! Аз не искам, не искам! Но чувствам, че трябва, трябва, трябва.

После падна възнак. Беше в безсъзнание. Изобщо не беше ни забелязал. Само пияно състояние ли бе това, или в него действаше и нещо друго?

— Това са думите, които имах предвид — каза жената.

— И какво още е говорил? — подпитах аз.

Тя изпадна в голямо смущение. Замълча. Не можеше да отговори. Та нали щеше всичко да издаде. Възнамеряваше да остане при него цялата нощ и да не пуска никого. Попита ме само дали тази болест е лоша и продължителна. Отговорих, че ще си проличи едва утре, и си тръгнах, за да вечерям и отида после да почивам. Двойният запой и нас беше уморил.

Днес изобщо не опитахме да спим в пълните с дървеници стаи. Наместихме се удобно на покрива, на вчерашното място. Не следваше да очакваме двамата Ахмед аги, тъй като бяха изпратили хабер, че ще бъдат служебно възпрепятствани. Двамата прикрити пълномощници си бяха в жилищата. В двете одаи гореше светлина. На утрото бяха рано-рано на крак като нас, а именно още на зазоряване. Минаха край нас, когато раздвижвахме конете. Ние поздравихме. Онези се престориха, все едно не съществуваме.

После излязохме на лов. При връщането си срещнахме Абдахн ефенди. Беше се възстановил, поне физически, от вчерашното поражение. Ясно се виждаше, че нещо му се върти из главата. Много често движеше устни, сякаш тайно разговаряше със себе си. За това, че си е грял и пил панч, не спомена и дума. Двамата началници, които днес отново вечеряха с нас, също премълчаха за своето пиршество и здраво запиване. Когато си тръгнаха и аз също поисках да се отдалеча с Халеф, Абдахн ефенди помоли да изчакаме още няколко минути. Имал да ни зададе няколко въпроса. Останахме.

Най-напред ни предупреди за турчина и персиеца, които живееха над нас. Те му били казали, че трябвало да се пази от нас, защото със сигурност не сме били нищо повече от конекрадци. С такива коне хора като нас можели да се сдобият единствено чрез кражба. После ме попита в частност дали в качеството си на учен не знам нещо за заболяването на духа. Аз кимнах и той продължи: — От вчера ми се струва, че съм на път да се побъркам. В мен се е намърдал някакъв душман и ме принуждава да кажа нещо, което е най-голямата глупост, дето може да я има.

— Какво трябва да кажеш? — попитах.

— Тъкмо това няма да кажа. То е едно определено изречение, с което съм зареден вътрешно като кремъклийка с куршум. И непрекъснато една ръка посяга към спусъка, за да изстреля това изречение, куршума. Ужасно мъчение е! Трябва все да следя ръката, че да не докопа спусъка. Известно ли ти е това състояние, сихди? Чувал ли си вече за такова нещо?

— Да, дори често.

— И има ли цяр за него?

— Не!

— Значи трябва да го кажа?

— Непременно! Друго помощно средство няма!

— Ама аз не искам!

— Трябва! Задължен си.

— Това ще ми навреди.

— Не е вярно! Ще ти навреди само ако го съхраняваш в теб. Щом не искаш да го кажеш пред хората, смятайки, че ще ти навреди, то коленичи и го кажи на Бога! Ръката, която посяга към спусъка, е ръката на твоята съвест. Тази съвест иска да те спаси. Ти трябва да се изповядаш, трябва да се молиш. Трябва да започнеш друг, нов живот. Не го ли сториш, или ще се побъркаш, или ще умреш.

Той стана тогава от мястото си и се изправи гордо.

— Да се изповядам? Да се моля? Нов живот? Мисля, че не мен очаква безумие, а ти си се шашардисал. За престъпник ли ме смяташ, който трябва да се поправи?

— За какъв те смятам, не е важно. Ти ме попита за заболяването на духа и аз те осведомих. Това е една услуга от моя страна, която те задължава с благодарност, повече нищо. Какво има да говори с теб твоята съвест, не мога да знам. И дали ще изповядаш това, което ти повелява, пред човек или пред Бога, ми е все едно. Но на мен това състояние ми е известно и знам, че измъкване няма. И от два пъти повече арак, ром, захар и гореща вода да е опиянена съвестта, и два пъти по-здраво да спи в това опиянение, алоето, чесънът и кромидът, които човек щуро забърква в живота си, ще продължат да действат. Една-единствена дума достига до ушите ти, спуска се в дълбините на твоята душа, разбужда съвестта ти от съня и не ти дава вече мира, докато не решиш дали да се подчиниш, или не. Ти трябва да решиш! Лека нощ!

Тръгнахме си и го оставихме изправен. Бързо се качихме. Веднага щом се озовахме на равния покрив, отпушихме дупката. Тъкмо погледнах в стаята, вратата се отвори и влезе баш чаушът. Този мъж явно имаше заповед всяка вечер да изчаква тръгването ни и после да прави доклада си. Беше разузнал, че вчера сме били в дъскорезницата и сме говорили с Бен Адл. Това разказа.

— Значи оттам двете рози, дето ги държат горе във вода — каза ефендито. — Те дружат с дъскорезничаря. Близки са с него. Даже са получили рози в дар. Аз ще се погрижа оттук насетне при тях винаги да се намира един от двамата лейтенанти, та да не могат да душат повече наоколо. Не са ли били вече в някоя от митниците?

— Да, вчера, дори в двете — отговори фелдфебелът.

— И това го научавам едвам сега? Пазете се! Ако отведнъж престана да бъда такъв добряк, ще ви пребия до смърт и всички ще ви изхвърля. Внимавайте да не разберат нещо за контрабандните зимници, дето ги построихме навремето тайно в митниците с правителствени пари!

— И че до тях се слиза през кладенците — добави ухилено баш чаушът. — Това беше най-хитрата шашарма, която някога сме намисляли. Правителствата сами построиха и заплатиха зимниците, в които ние крием контрабандните си стоки. Значи, без да подозират, те се грижат за нашите хранилища и да не можем никога да бъдем открити.

— Да, никога открити! Правилно! — пригласи дебелият. — Нека си търсят, колкото си щат, нищо няма да намерят. А и дори да се случи невъзможното, зимниците да бъдат открити, няма да намерят там и косъм, с който да могат да докажат, че ти или аз принадлежим към контрабандистите. Ние двамата при всички случаи сме подсигурени. Но ако някой път четиримата аги бъдат спипани, то няма да си го туря на сърце, да, даже ще ми е приятно, защото те все пак ме мамят, макар да не мога да открия как.

Онова, което още говориха, се отнасяше за други неща, които ни бяха безинтересни. Ето защо затъпках отново дупката и си легнахме да спим. Сега нека си ни наблюдаваха по-строго отпреди, можехме да го допуснем. Знаехме повече от достатъчно!

Дойдохме в понеделник. Сега беше сряда. Още на другото утро, когато тръгнахме да ловуваме, към нас се присъедини турският лейтенант. Той го направи да изглежда съвсем случайно, а ние не допуснахме да забележи, че нещата са ни ясни. Остана целия ден при нас. В петъка на негово място застъпи персийският Селим ага. Противно беше какво зло замисляха тези хора, а как приятелски се държаха.

Знае се, че петъкът е почивният ден на мохамеданите. Абдахн ефенди се наричаше имам, но беше най-много четец на молитви. Към неговия район се числяха всички жители на малките бедняшки колиби, които бяха разположени поотделно и разпръснато из околността. На един гол хълм в тази околия се намираше самотен молитвен дом. Дебелият ни покани да отидем с него и да присъстваме на службата. Сторихме го. Към това събитие се присъедини и едно открито съдебно заседание, което се провеждаше всеки петък. Той нали беше селски кмет и съдия, наричаше се кадия. Това също не беше нищо друго освен една шашарма. Имах впечатлението, че всички тези събрани хора са само контрабандисти, които под покривалото на религията и правораздаването замисляха своите осъдителни далавери. Когато се прибрахме, научихме, че мълнията, за която бяхме чули при дъскорезницата, се е спуснала точно навреме. Днес, на четвъртия ден, при двете митници бяха пристигнали двама пратеници, съобщили за идването на един персийски и един турски пълномощник и пак си тръгнали. Единственото още, което казали, било, че срещу контрабандата щяло да бъде предприето разследване. Че тази мълния беше улучила, ясно си пролича по „двете души“ — турския и персийския Ахмед ага, когато дойдоха за храна. Те почти не докоснаха яденето и пиха само вода. Към края на обяда турският Ахмед ага ми каза:

— Сихди, мисля, че ти ме смяташ за миралай /полковник/. Но аз ти обръщам внимание, че съм само каймакам /старши лейтенант/.

И веднага се обади и персийският Ахмед ага:

— Същата заблуда възникна и по отношение на мен. От думите ти предполагам, че ме мислиш за сертик / полковник/. Аз обаче съм само сержант /старши лейтенант/.

А на вечерята същия ден чиновете пак се промениха, като турчинът ми довери:

— Сихди, днес на обяд ти казах, че съм само бимбаши /майор/. Хем да не ме считаш за някой каймакам!

А персиецът заговори:

— Трябва да ти възстановя в паметта, че аз съм явер /майор/, в никой случай серханг, както май си мислиш.

След вечеря двамата началник — митница не се наканиха да си вървят. Вероятно имаха намерение да останат, докато се махнем. Затова си тръгнахме, но побързахме да отидем на нашия подслушвателен пост. Докато слушах, Халеф стоеше на стража да не ни изненадат двамата тайни пратеници. Но тази вечер те нито за миг не напуснаха стаята си.

След като вече ни нямаше, долу стана много оживено, но не излезе нищо наяве. Всеки смяташе другия за измамник, поради което никой не прояви доверчивост. По време на разговора стигнаха до мисълта, че двамата пълномощници изобщо не са на път, а са вече тук, но под прикритие, за да могат по-лесно да провеждат разследването си. Мен ме смятаха за турския адютант, а Халеф за моя писар. А персийският адютант живееше вече от над две седмици тук, също с писар. Двете двойки в четирите стаи на равния покрив. Колко удобно да ни вдигнат във въздуха. На това мнение беше най-вече ефендито. Ахмедовците обаче се колебаеха. Те искаха непременно да се изчака още няколко дни. Не се ли появи никой, може да се говори за барута, но по-рано — не.