Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abdahn Effendi, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)
Корекция
didikot (2009)
Сканиране
? (2009)

Издание:

Карл Май. Абдахн Ефенди

 

Band 81. Abdahn Effendi


1. В контрабандистката пивница

Много компетентни и некомпетентни хора си бяха давали труда да разрешат загадката, която днес ще разкажа, но все напразно. Никой не бе успял да прозре цялата тая нечиста банда. Тя се състоеше от пет души, но всички те имаха само три имена, а именно двама Ахмед ага, двама Селим ага и Абдахн ефенди, същинският повелител.

Четиримата аги бяха офицери. Ефендито не беше войник и същевременно толкова дебел човек, какъвто рядко съм виждал. Той се занимаваше със скотовъдство, селско стопанство, хлебарство, месарство, риболов, лов, гостилничарство, вътрешна и външна търговия и едновременно беше шейх ел белед, кадия и имам /селски кмет, съдия и духовник/ на простиращата се надалеч област Джан, през която минаваше турско — персийската граница.

Оттам и титлата ефенди, която той изискваше всеки да му присъжда.

Джан е разположена много високо в южната част на кюрдските планини. Там се извисяват планините Улухм — две вериги от на места рязко разграничени, на места преливащи едно в друго, възвишения, които се простират все една до друга от северозапад на югоизток и образуват помежду си дълга, дълбока долина със стръмно отсечени стени, по чието дъно протича богата на риба река. Рибата принадлежеше на ефендито. Той го твърдеше и заплашваше да застреля всеки, който се осмели и една-единствена перка макар да улови. Планините Улухм, както и лежащата помежду им долина, са обрасли много гъсто с храсталак и гора, където се въдеше дивеч в изобилие. Ефендито твърдеше, че и той му принадлежал, и се канеше да обеси всеки, който има наглостта и една-единствена мишка да побутне макар.

Който познава Турция и Персия, знае, че по границата на двете страни по всяко време се върти оживена и доходна контрабанда. И никога друго място не е привличало вниманието на митническите и данъчните власти на двете държави както областта Джан, която със своите планини, клисури и гори направо предизвиква контрабандистите да се съсредоточават тук.

Един широк кервански път, свързващ Персия в Турция, води напряко през Джан и следователно също така напряко през планините Улухм. Това е официалният път, по който е разпоредено да се движат лица и стоки. Всеки друг бива считан като потайна пътека и който тръгне по него, се подхвърля на опасността да бъде сметнат за контрабандист, та дори за грабител и бракониер на риба и дивеч. Там, където керванският път се спуска от източната страна в долината, се намира главната надзорница на персийските митничари. Там, където слиза от височината по западната страна, се намират постройките на турската митница. Следователно двете служби са разположени високо горе по двата ръба на долината. А долу, между тях, един мост прехвърля реката покрай имението на ефендито. Той твърдеше, че и мостът му принадлежи, и се заканваше да окауши всеки, който мине по него, без да му плати съответната такса. Чифликът му се състоеше от значителен брой къщи, колиби, обори, навеси, кьошета и дупки, които отлично можеха да служат за въртенето на споменатите по-горе дейности и занаяти. Двете най-просторни постройки бяха кервансараи. Един вдясно от шосето за тези, които идват отдясно, значи от Персия за Турция, един отляво на пътя за идващите отляво, сиреч от Турция за Персия. Пътниците и от двете страни имаха възможност да се подслонят със стоките и животните си и да си отпочинат и пренощуват. В главната постройка, в която хазяйстваше самият Абдахн ефенди, имаха възможност да отседнат и знатни лица. Тя предлагаше две стаи над приземния етаж и още две одаи, разположени над тях. Значи имаше нещо като първи и втори етаж, но които не са били планирани при строежа на пивницата. Те по-скоро образуваха един прост куб от дъсчени стени, стъкмени едва по-късно върху равния покрив, за да се придобият тези четири помещения за подслон.

Бях се изкачил тук горе от Багдад с моя забавен Хаджи Халеф Омар, за да яздя после към Техеран. Отбихме се не в някой от двата кервансарая, а в главната постройка, където имаше и стая за гости. Бяхме сметнати за знатни хора, оценявайки ни по конете, които бяха от най-чиста арабска раса и с онази скъпоценна сбруя, която в Персия бива наричана решма. В стаята седяха петима души — трима по-възрастни и двама млади. Единият от възрастните беше чудовищно дебел. Беше се наместил на явно специално приготвено за него солидно място. Да седне по ориенталски, не би могъл да се осмели, понеже после нямаше да му е възможно да се изправи. Като го съгледа, Халеф ми каза тихо:

— Машаллах /Чудо на Аллах/, какъв човек само! Който го обиколи три пъти, ще трябва пътем четири пъти да се отмори.

Този мъж беше Абдахи ефенди, съдържателят. Бузите му се издаваха като две полукълба, а очичките му почти се губеха в обгръщащата ги тлъстина. Устата едва се движеше, а мустакът крееше излишен и задушен под буцата говежда лой, наречена нос. Но чертата на добродушие, свойствена обикновено за пълните хора, липсваше на това лице. Очите бяха кривогледи, а когато „ефендито“ говореше, гласът му имаше високомерен, безцеремонен тембър. Когато влязохме в стаята, той ядеше. Както скоро забелязах, това бе любимото му занимание.

Единият от другите двама възрастни имаше длъгнесто и тясно птиче, а другият — късо и много широко булдогско лице, но и двете с чисто ориенталски черти и обгърнати от дълги, гъсти бради.

Двамата по-млади мъже си приличаха. Единият се подхилкваше постоянно като лисица, а другият седеше, вървеше и стоеше все приведен като някоя невестулка, промъкваща се към курника.

Не бяха привлекателни тези хора, но необикновено странни. Още от пръв поглед човек чувстваше, че не може да се свърже с тях, освен ако не пожелае да му се случи нещо повече или по-малко неприятно. По стар ориенталски обичай ефендито ми каза, че той е съдържателят, и ми назова имената и професията на другите четирима мъже. Те се титулуваха помежду си „ага“, което означава нещо като „господин“ и винаги се поставя след името. Тези четирима души имаха само две имена. Двамата по-възрастни се казваха Ахмед ага, а двамата по-млади — Селим ага. И още нещо, към еднаквите имена се присъединяваше и еднакъв чин. Дамата Ахмедовци имаха полковнишки чин, а двамата Селимовци бяха лейтенанти, значи и четиримата — офицери. Запитах се каква ли причина можеха да имат в Константинопол и Техеран да изпратят двама толкова висши и заслужили офицери, какъвто би трябвало да е един полковник, в тази толкова усамотена местност. Агите се оказаха изключително общителни. Те видимо се зарадваха, че ще могат да побеседват с един образован човек, а като чуха, че съм европеец, очевидно сметнаха за много важно да се проявят пред мен в добра светлина.

По тази причина непрекъснато ми разказваха защо са дошли от Багдад и Техеран и са останали тук.

Както уверяваха, от контрабандата тук вече не се издържало. Митниците кажи-речи вече не носели нищо и ето как две правителства се споразумели да снемат досегашния разхайт и контрол над границата и да го предадат в твърдите ръце на военните. Но това не можело да стане, без преди туй съответните военни да са преминали един период на обучение, през който да се запознаят със своите задължения и свикнат със службата си. Ето защо от двете страни били изпратени за Джан по един капитан, един старши лейтенант и един лейтенант с трима редовни войници за тяхна обслуга. Резултатът се проявил изненадващо бързо. Двамата капитани и двамата старши лейтенанти били на бърза ръка очистени заедно с техните войници от контрабандистите. Но двамата лейтенанти се опазили с двамата си войници. Те извършили промяната и установили, че досегашните началници са правили обща далавера с контрабандистите и са измамили властите с огромни суми. Престъпниците били снети от служба и откарани във вериги в Техеран и Багдад. Напълно естествено лейтенантите получили освободените постове. Те останали за постоянно, но само от чувство за дълг, защото ако си тръгнели, мъчно потиснатата контрабанда веднага щяла да вдигне пак глава и всички усилия да идат напразно. Но командирската власт проявила благородност за тази толкова безпримерна безкористност и вярност. Лейтенантите и войниците били подобаващо повишени. Когато дойдох в Джан, лейтенантите бяха произведени вече в полковници, а войниците бяха стигнали до лейтенантски чин. Понеже първите двама се казваха Ахмед, последните Селим, а и четиримата бяха аги, човек можеше да ги отличи единствено чрез това, че двамата турски офицери биваха според турската, а двамата персийски според персийската практика назовавани. Полковник на турски е миралай, а на персийски — сертикс. На турски лейтенант е мюлазим, а на персийски наиб. Ето как възрастният с птичата физиономия биваше назовавай миралай Ахмед аха, възрастният с булдогската муцуна сертикс Ахмед ага, младият с лисичия образ — мюлазим Селим ага, а младият с невестулковия лик — наиб Селим ага.

Аз и Халеф изобщо нямахме намерение да останем тук, а само да закусим и позволим на конете ни да починат, но видът на петимата мъже събуди у мен желание да ги поопозная. Хапнахме и после аз напуснах стаята, за да направя една разходка из околността. Когато се върнах след два часа, Халеф вече не седеше на мястото си, а при петимата мъже. Те бяха пожелали да отиде при тях и после го бяха разпитали. Който познава моя дребен Хаджи Халеф, знае какви шлюзове на речовитост се отварят от негова страна, за да поставят в най-ярка светлина нашите преживелици и хилядите достойнства, които ни приписваше. За мое голямо удивление бях приветстван с шумно ликуване. Всички аги даваха вид, сякаш отдавна ме познават и обичат, а тантурестият ме помоли най-настоятелно да бъда негов гост, докато ми е угодно, без нищо да му плащам. Трябвало само да му сторя услугата възможно повече дивеч да му отстрелвам. Съгласихме се, тъй като това ни осигуряваше предимството да кръстосваме необезпокоявано горите. Аз поставих само условието да ни се предостави добър подслон и да се дава силен, питателен фураж на нашите коне. Отговорът предизвика всеобща радост. Животните получиха една набързо очистена само за тях конюшня и предостатъчно ечемик, накисната царевица и чукан боб да си подсладят душицата. Що се отнася до нас самите, прекомерно дебелият ефенди обясни, че лично ще ни покаже стаите, които ще обитаваме. Той иначе никога не се грижел за гостите си, понеже нямал време за това. Фактът, че сега си давал този труд, бил отличие, което трябвало с благодарност да приемем.

Поведе ни навън зад къщата, където едно дървено стълбище водеше до равния покрив. Заизкачва се там пред нас с пъшкане и стенания по крачка за минута. Ние, вървящите след него, имахме щастието със смирение и преданост да се наслаждаваме на гледката от неговите безформени телеса. Покривът беше дълъг и широк. Състоеше се от здраво трамбована глина. Можеше да го обхождаш с големи крачки. От споменатия вече дъсчен куб, формиран от дъсчените стени по средата на предния ръб, той бе загубил само една четвърт от своята площ. Ние получихме двете стаи, разположени непосредствено върху плоския покрив. На него се излизаше през една врата. Към горните две одаи водеше нещо средно между паянтово дървено стълбище и подвижна стълба. Те бяха вече заети, и то от двама чужденци. Единият бил от блатистата област на Басра, значи турчин, другият от страната на треската Луристан, значи персиец. Блатната треска ги довела до ръба на смъртта и принудила да дойдат за няколко месеца в Джан, за да се възстановят на здравословния планински въздух. Вече от две седмици били тук, но нямало да ни додяват, тъй като целия ден прекарвали в гората.

Стаите много ни харесаха, понеже ни предлагаха свободен изглед във всички посоки и бе достатъчно само през вратата да излезем, за да се озовем на открито, без да се налага да слизаме долу при другите хора. Но за съжаление не бяхме единствените обитатели на тези богато обзаведени с възглавници, одеяла и килими помещения. Тук живееше грамаден брой от онези малки, прелестно ухаещи и общителни същества, които арабинът нарича бакка, а персиецът зае или миле — дървеници. Тези паразити впрочем не са безопасни, тъй като ухапването им при всички случаи действа отровно. Ефендито бе споменал, че няма да приеме от нас заплащане. Но аз имах предчувствието, че тръгването ни няма да е така миролюбиво като идването, и ето защо сметнах за изключено да приема нещо от него без ответна услуга. По тази причина сега му съобщих, че приемам стаите и ще си платя също всичко друго, макар той да е отказал. Тогава оня с изненадваща откровеност ми призна, че и той си го е мислил, както съм го казал. Един порядъчен човек никога не вземал нещо даром, а заплащал толкова повече, колкото по-малко му било поискано. И понеже той не бил поискал хич нищо от мен, разчитал на най-високата цена, която можело да има тук горе. Когато го приканихме да я определи тази цена, той поклати глава и отговори, че предоставял това на мен. После ни остави сами и заслиза от равния покрив, при което старите стъпала на стълбата запращяха. Халеф се ухили:

— Колкото тлъст и безформен е тоя, толкова недодялано е и кожодерството му! Ама ние ще му платим, нали, ефенди? Нито твърде много и нито твърде малко!

Той измъкна от пояса любимия си камшик от хипопотамска кожа, за да покаже с няколко енергични движения на ръката с каква монета се кани да му плати. После слязохме след ефендито да се заловим веднага с възложената ни работа. Преди да потегли, Абдахи ефенди ни настави как да се държим:

— Цялата гора е моя и цялата околност е моя. Вие значи можете да отидете накъдето си поискате. Само от дъскорезницата на Бен Адл трябва да се пазите. Той е мой враг. Предупреждавам ви да не стъпвате в неговия имот и да не приказвате с него. Той застрелва всеки, осмелил се да го доближи. Така че внимавайте!

— Къде се намира дъскорезницата? — осведомих се аз.

— Ако тръгнете нагоре все покрай водата, ще стигнете първо един поток отдясно, сетне един отляво и после пак един отдясно. Край тоя поток се е установил хърсъзът Бен Адл, за да загрозява нашата красива Джан. Баща му беше началник на тукашната персийска митница. Той сега е окован във вериги. Бащата на неговата жена беше началник на тукашната турска митница и сега също лежи в синджири. Двамата бяха уволнени и наказани, защото са вършили големи зулуми. Трябваше да предадат всичко, което притежаваха. Само едно не можаха да им отнемат, а именно земята, която бяха закупили за своите деца. На нея те им построиха една къща, а после ги ожениха. Тая къща бе превърната в дъскорезница, в която тези деца живеят сега като мъж и жена, за да секат дърветата ми и ме ядосват до смърт. От трупите правят дъски, които пращат през цялата планинска област до Курдазир и Феридан, та даже до Техеран и Исфахан, където сковават от тях поклоннически ковчези. Тоя куп пари можех да печеля и аз. Те ми ги отнемат! Ей затова ви забранявам да дружите с тях. Ако въпреки всичко го сторите, моето отмъщение ще ви унищожи.

— Моето също! — извика Ахмед ага, Птичето лице.

— Моето също! — извика Ахмед ага, Булдогската муцуна.

— Нашето също! — предупредиха вкупом двамата Селимовци, Лисицата и Невестулката.

След като сметнаха, че с това са извършили дълга си, физиономиите им приеха отново най-радушен израз и бяхме освободени със сияйно доброжелателство.

Поехме мълчаливо нагоре покрай водата, всеки зает със своите мисли. Едва от три часа се намирахме при тези хора, но въпреки това кратко време вече знаехме колко ниско стояха. Още не беше възможно да ги прозрем, наистина, но и двамата хранехме убеждението, че сигурно ни е отредено само лоши неща да разкрием. След като доста време бяхме вървели мълком един до друг, Халеф попита:

— Сихди, да ти кажа ли какво мислим сега двамата?

— Двамата мислим — отговорих аз, — че сега толкова повече трябва да отидем при Бен Адл. Той вероятно е един почтен човек!

— Досущ моето мнение. Аз отсега още го обичам. Когото един такъв бангьоз, тлъст, алчен за имане Абдахи мрази, той сигурно заслужава човек да го дари със своето уважение и доверие. Подуши ли как вонеше ефендито, когато изкачваше стълбите пред нас?

Аз само кимнах, а той продължи:

— Той вони на всички възможни калпави миризми, но най-вече на духовна и душевна пустота. Раздвижи се, ефенди, та да вървим по-бърже!

Удвои крачките на късите си крака и ме принуди и аз да ускоря ход. След половин час достигнахме първия, шумящ отдясно поток, а след още половин час онзи, който изливаше отляво водите си в реката. Долината, която следвахме, беше на места много широка, на други тясна, но навсякъде обрасла с гъст подлес, от който стърчаха короните на по-високи дървета. Тук имаше такова дървесно царство, което за Персия можеше да бъде сметнато за чудо. Трябва да бе минало отново половин час, така че вървяхме вече в продължение на час и половина, когато достигнахме третия поток, или втория, вливащ се отдясно. Свърнахме в тази посока, тръгвайки срещу неговото течение. Пътят тук беше по-проходим. От време на време той дори напускаше потока, за да скоси по права линия някоя извивка. Докато го следвахме нагоре, тези завои оставаха под нас ту от дясната, ту от лявата страна. Трябваше да преминаваме по малки мостчета. Бълбукането и ромолът на водата се носеше ту отсам, ту отвъд. При един от тези случаи чухме и човешки гласове. Като че бяха женски. Спряхме и се ослушахме. Пътят на това място минаваше над потока. Два исполински бука растяха на известно разстояние от него, и то точно на откоса към потока. Половината от корените им се губеха в почвата от наша страна, другата половина се спускаха на открито от срещуположната страна, достигаха долу земята и изчезваха в нея! Тези открито разположени коренища образуваха нещо като ниша, в която бяха измайсторени от камък и мъх две пейки — една ниска и една по-висока.

Виждаше се, че това място бе за молене.

За да разберем кой говори тук, пристъпихме до буковите стволове, снишихме се тихо и тайно надникнахме долу. На ниската пейка коленичеха едно до друго две деца, момче и момиче. Бяха сложили сключените си ръце в скута на една жена, която седеше пред тях на по-високата пейка. Всички се молеха, хорово. И молитвата не беше от Корана, а от Библията, по-точно „Отче наш“ на арабски.

Молеха се по един безкрайно затрогващ, доверчив начин. Очите на децата бяха отправени пълни с любов към майката. Тя беше вдигнала поглед към небето, а очите й блестяха със свещен плам. Виждахме и чувахме, че тук се молят три сърца, които наистина вярват в силата и добрината на този, към когото се обръщаха. Когато започнахме да слушаме, тъкмо бяха свършили с първите строфи. Сега продължиха:

— Насъщния ни хляб дай ни днес! И прости нам дълговете ни, както ние прощаваме на нашите длъжници! И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия! Избави ни от Абдахн ефенди и от всичките му приятели! Освободи бащата на нашия баща и бащата на нашата майка от веригите, с които невинни са хвърлени! Ти можеш да ги спасиш, ако поискаш! Амин!

Когато свършиха, майката притисна главиците на децата към сърцето си и даде на всяко по една целувка. Обзе ме дълбоко униние. Изправих се и се отдалечих от дърветата. Подслушването тук ми се стори като осквернение на молитвата. Халеф, изглежда, имаше същото усещане. Повлече ме още по-нататък и каза:

— Ела, да вървим!

Едва когато се бяхме отдалечили достатъчно и бяхме обградени от храсталак, Халеф установи отново крачки. После попита:

— За кои смяташ тези три лица, ефенди?

— За жената и децата на притежателя на дъскорезницата Бен Адл — отговорих.

— Аз също. Дъскорезницата сигурно вече не е далеч оттук, защото това място беше молилия, каквато човек си устройва възможно по-близо до къщата. Право към бичкиджийницата ли ще вървим?

— Не. Поне не веднага. Първо ще я обходим, без да ни видят. Винаги е от предимство да имаш пълна картина за жилището, преди да отидеш при намиращите се вътре хора.

— Смяташ за препоръчително да се поинтересуваш и от тялото, преди да пристъпиш към изследване на духа?

— Да. Хайде сега!

Продължихме. Така беше, както предположи Халеф. Дъскорезницата беше близо. Не бяхме стигнали кой знае колко далеч и спрях изненадано. Видях пред мен да се разкрива една прелестна гледка, по-очарователна и задушевна от която не би могъл да замисли никой художник. Почувствах се едва ли не като по родните места. Тясната досега клисура на потока внезапно се разшири до една значителна котловина. Беше разположена на изток и още при пръв поглед издаваше, че собственикът й е грижовен, разсъдлив и изобщо опитен мъж. Окръжността, която дъното на долината описваше, беше разработена в нивя, ливади и пасища, напоявани от потока. Срещу нас видях кариера, на която работеха хора. По отсамния планински склон се претегляха две големи, добре поддържани градини. Дъскорезницата се намираше между тях, но колелото й се задвижваше от потока, а водата идваше по специален улей. Вътрешното устройство не ни беше известно, но следваше да се очаква, че прилича на обикновена немска дъскорезница. Отпред бяха подредени на големи купове трупи, дънери и дъски. Странично се издигаше ниска, но доста обширна постройка, която сигурно служеше за хижа. До нея имаше оградено с плет място, на което стояха чужди камили, катъри и мулета, предназначени за отнасяне на дъските. Навсякъде се виждаха трудещи се хора. По пасищата пасяха коне, крави, овце и кози, а около тази красива, радваща картина високостеблената гора изтегляше своята гъста, закриляща рамка. Не беше трудно да се разбере защо дебелият Абдахн ефенди така здравата се ядосваше от този имот, това трудолюбие и явно благосъстояние.

Спряхме в края на гората и трябваше да направим само още няколко крачки, за да излезем на открито. Подлесът се състоеше от гъсти храсти жасмин и диви вишни. Цветовете им искряха и разнасяха ухание, каквото те в Германия никога не достигат. Тъкмо се канех да напусна закрилата на дърветата, за да видя накъде да се насочим, когато от близко разположената градина се зададоха трима мъже и трябваше да отстъпя. Насочиха се към мястото, където се намирахме. Нали тук излизаше пътят, който вероятно бе не само нашият, но и техният.

Скрихме се зад ярката зеленина и ухаеща белота на жасмините, за да ги пропуснем да минат, но нещата се развиха другояче.

Двамата бяха попрехвърлили години, но още бодри и държеливи. Движенията им бяха изпълнени с достойнство, стойката им беше горда и стегната, почти военна. Имаха цялостни бради. Третият беше значително по-млад от тях, силен и крепко сложен, с необикновено открито, умно лице. Носеше само мустаци. Дрехите му показваха следи от работа, но личеше, че не е работил като подчинен. Към двамата по-възрастни мъже се отнасяше с видимо уважение.

— Дали това не е Бен Адл, собственикът на дъскорезницата? — попита Халеф.

— Много вероятно — рекох аз.

— Другите двама не са оттук — продължи той. — Те са знатни люде. И завиват към пътя, който води надолу към главната долина и после към къщата на Абдахн ефенди. Знаеш ли, струва ми се приемлива мисълта, че това са двамата непознати, които живеят в стаите над нас, макар да имам някакво основание. Щом Абдахн ефенди ни забрани да идваме насам, то може да се приеме, че е забранил и на другите двама гости.

— И които също като нас са били на мнение, че не са длъжни да се подчинят! Но тихо! Те са вече тук.

Смятахме, че тези хора ще минат край нас. Те обаче не го сториха, а спряха на мястото, където пътят излизаше от гората. Скоро видяхме и чухме защо. Не бяхме се заблудили. Бяха тези, за които ги смятахме, а именно притежателят на дъскорезницата и двамата непознати от Басра и Луристан, живеещи точно над нашите стаи. В градината бяха провели важен разговор и стопанинът сега придружи гостите си дотук, откъдето започваше пътят им през гората.

Позабавиха се няколко мига да се сбогуват.

— Значи нещата си остават така — каза единият от възрастните мъже на арабски, но по изговора го сметнах за персиец. — За съжаление вече не ни остава друго средство. Ако и то не даде резултат, преустановяваме разследванията и се връщаме в гарнизоните си.

— Опазил Бог! — въздъхна собственикът на дъскорезницата и сключи ръце.

— Тогава наистина вече няма да ни остава нищо друго — потвърди другият възрастен мъж, който безусловно беше турчин. — Признаваме, че тези трима души са във висша степен подозрителни, но не можем да докажем нищо против тях. Митницата вече не носи нищо, а пък знаем, че значителни количества стока минават в двете посоки тъкмо тук през Джан. Надявахме се на теб. Нали живееш тук и познаваш обстановката. Твърдеше, че баща ти и бащата на твоята жена били невинни наказани. Значи имаш всички причини да ни помогнеш да докажем какви маскари са тези тримата. Но какво открихме досега?

— Нищо, нищичко! — отговори персиецът бързо. — Само едно стана ясно, а именно че двамата Ахмед ага си приписват полковнишки, а двамата Селим ага лейтенантски чин, макар на никой да не е минало през ума да ги повишава. Ахмедовците и до днес са си лейтенанти, а Селимовците обикновени войници. Но това не ни дава основание да ги накажем. Те просто ще кажат, че това е майтап, или че са сметнали тази заблуда необходима заради контрабандистите, за да направят впечатление на престъпниците и им вдъхнат страх. В своите доклади те никога не са се представяли за нещо по-високо от това, което са, и ето защо за тези самозвани чинове пред народа може най-много да последва мъмрене. Толкова повече че те никога не са носили униформа, да не говорим тази на чин, какъвто не притежават. Тези трима мъже са или издъно честни хора, или толкова печени мошеници, че не можем да получим и най-малкото оръжие срещу тях. Въпреки твоята помощ и въпреки че от две седмици живеем при тях и така зорко ги наблюдаваме, че сигурно нищо не ни се е изплъзнало, не постигнахме нищо. Заръчаният от мен в Техеран пратеник ще пристигне след четири дни…

— А моят от Багдад приблизително в същия ден — заяви турчинът, прекъсвайки го на думата.

— Значи ще дойдат в Джан в един и същи ден — каза собственикът на дъскорезницата — и двамата така наречени полковници по едно й също време ще получат хабер, че един персийски и един турски таен пратеник ще дойдат като мандатьори и пълномощници на своите правителства, за да проведат разследване срещу тях. Че тези двама пратеници са вече тук, те нито подозират, нито предчувстват. От това известие те ще изпаднат в голяма възбуда. Ще се разтърчат насам-натам и денонощно ще работят, напрягайки всички сили, да заличат следите на своята престъпна дейност. Ще изгубят спокойствието си и ще отслабят своята предпазливост. А ние ще удвоим нашето внимание и ще забележим, ако се издадат с нещо.

— Това е, на което се надяваме — призна персиецът. Че тогава твоят баща и бащата на твоята жена ще са също на път, няма да бъде упоменато в хаберите. Те ще се изплашат ужасно, като видят двамата, и мигът на този уплах така ще ги сащиса, надявам се, че да издадат всичките си тайни.

— И тогава нашите бащи ще бъдат освободени? — осведоми се притежателят на дъскорезницата.

— Само в случай че се докаже, че по онова време те са били невинни. Защото онова, което тримата хубостници са извършили след това, не може да освободи бащите ви.

— Ние всеки ден молим Бога за помощ.

— Това е напусто.

— Защо? Може би защото съм християнин?

— О, не! — усмихна се персиецът. — Не само затова. Аз съм шиит, моят другар тук е сунит, а ти си християнин. Ние сме такива единствено защото нашите бащи са били такива. Простият народ обаче си го приписва като заслуга. И иска за тази заслуга Аллах винаги да е готов да му служи. Той се моли, което означава, досажда му. Изисква от него неща, които той не е длъжен да направи. Моят другар е сунит, наистина, но изцяло отрича Аллах. Вярно, аз, шиитът, не го отричам, но не го считам способен за проводник и слушател на желанията, които отправяме към него. Ако ти вярваш, че той обръща внимание на наличните милиард и половина хора, то е неизлечимо объркан в главата.

— Не, вие сте обърканите!

— Докажи го!

— Аз не мога. Това може само Бог!

— Тогава нека той го докаже!

— Е, да, такова е естеството на неверующите — кимна собственикът на дъскорезницата. — Първо заявяват, че няма Бога, а после изискват той въпреки това да им се открие и ги чуе. Така че вашето неверие стъпва на много слаба нога.

— Не се подигравай! — повели турчинът. — Ти си един нарезвач на трупи, нищо повече. Бичиш си дърветата и сипеш като стърготини молитви във въздуха. А те си падат от само себе си. Ние го знаем добре. Ти си вериш, че се разпореждал някакъв си бог, но не можеш да го докажеш. Аз пък мисля, че няма бог, а моят другар, шиитът, твърди, че бог, ако изобщо има такъв, няма как да чуе врънкането ти. Ние ще ти го докажем. Ти, твоята жена и децата ти, всеки ден се молите богът на християните да ви избави от Абдахн ефенди и всичките му приятели, нали?

— Да.

— И вярвате, че той ви слуша? Тогава той трябва, трябва, трябва да се вслуша в молитвите ви! В противен случай ще се окаже по-лош и от тоя Абдахн ефенди с всичките му контрабандисти, крадци и измамници! Кажи това на твоя бог! Нека му го кажат също жената и децата ти! И прибави още следното. Ако наистина има някакъв бог, който слуша молитвите на християните, то ние искаме от него да изпълни нашата, и то не чрез нас, а тъкмо чрез някой християнин и…

— И — вметна в приказката му персиецът — ние искаме по-нататък от него, самият Абдахн ефенди да го помоли: „Избави ни от Абдахн ефенди и всичките му приятели!“ Разбра ли, Бен Адл?

Запитаният беше отстъпил от страх няколко крачки. Той отговори:

— Разбрах. Но това е богохулство!

— О, не! Ние даваме възможност на бога на християните да докаже, че наистина съществува и че неговите уши са отворени за молитвите на хората.

— Но тъкмо това наричам аз богохулство!

— Тогава нека го чуе той това светотатство!

— Което все едно означава пак да ви накаже! — извика собственикът на дъскорезницата ужасен.

— Нека означава каквото си ще, ние не се боим! — отвърна безверният турчин. — Ако има бог на християните, той още далеч не е и бог на мохамеданите.

— Той е такъв! Той е бог на всички хора, властител и отец на целия сътворен свят.

— Но не мой! Мен нека остави на мира! А сега остани със здраве, Бен Адл, ние тръгваме.

Подаде му ръка и се отдалечи. Персиецът също му подаде ръка и рече:

— Остани със здраве! Аз не отричам Аллах изцяло. Само твърдя, че стои прекалено високо, за да се интересува от нас. Нека те пази… ако пожелае!

Последва турчина. Онзи обаче беше навлязъл няколко крачки в гората. Ето че се обърна още веднъж и кимна на собственика на дъскорезницата:

— Та дай му значи да разбере какво искаме от него! Нека проводи някого, да ни докаже това. Ако го стори, ще повярвам в него.

Персиецът също спря и додаде:

— А Абдахн ефенди трябва лично, със собствената си уста, да го помоли да ви избави от него.

— А наказанието за това ваше сквернословие? — попита притежателят на дъскорезницата с разтреперан глас.

— Такова няма да има! — увери тържествено турчинът.

— А ако все пак има?

— Тогава нека дойде — отвърна персиецът. — Ние не се страхуваме.

После си тръгнаха. Собственикът на дъскорезницата остана още късо време. Гледаше в посоката, която бяха взели.

— Бог чу това! — каза, удряйки длани. — То ще го превърне в наше избавление и благословия!

След тези думи се упъти към дъскорезницата. Ние почакахме още малко, преди да напуснем нашето уханно жасминено скривалище. След това се загледахме подире му, додето изчезна в дъскорезницата.

— Сихди, какво ще кажеш за тая работа? — попита Халеф.

— Нищо. Тръгваме си — отговорих. — За днес чухме и видяхме достатъчно.

По път противно на привичката си Халеф се държеше най-напред мълчаливо. Сигурно мислеше за дъскорезницата и онова, което бяхме узнали. Аз също се бях вглъбил в мисли. Но той не можеше дълго да издържи, трябваше да говори.

— Сихди — рече, — та нали не вярваш в случайности?

— Не — отвърнах.

— В такъв случай ние сме били доведени тук и ти сигурно се считаш за християнина, отреден за спасение и помощ?

— Да.

Той помълча известно време, после продължи:

— Знаеш, че в началото на нашето познанство все исках да те обърна към исляма. Сега ти кажи-речи победи. Аз станах почти християнин, без да ти е било необходимо да направиш за това и най-малкия опит. Това е силата на вярата, която учи само с дела. Но днес ти си твърде дързък. Днес вярата ти е прекалено голяма! Аз също съм убеден, че скоро ще открием онова, което тези двама тайни пратеници не са съумели да измъкнат. Ако успеем, условието, поставено от турчина, ще бъде изпълнено. Ама условието на персиеца! Абдахн ефенди трябва самият да помоли Бог да избави хората от него! Смяташ ли го изобщо за възможно?

— Това е в почти всяко отношение една възможност само не по отношение моята вяра. Едва преди седмица възнамерявахме да отидем към Мосул. Щяхме да сметнем за невъзможно да се озовем тук в Джан. Въпреки това сега сме тук? По каква причина? Единствено защото ме е споходила мисълта да отида до Техеран, макар в това решение да няма нищо належащо. Така и за Абдахн ефенди наглед няма никаква причина да изрече една молитва против самия себе си. Но ако свише е решено това да се случи, той ще трябва да се подчини. Нека сега не си блъскаме главите, а да изчакаме събитията!

— Добре, да ги изчакаме! Но ако твоето упование се потвърди, аз ще бъда победен и завинаги ще си замлъкна!

Беше дал простор на сърцето си и сега отново се смълча.