Лион Фойхтвангер
Испанска балада (4)

Четвърта глава

Доня Леонор посрещна краля с радост. Нямаше нужда дори да и разказва как се е случило всичко, тя го разбра. Чувствуваше като него. За всичко бе виновна злата съдба, нейният Алфонсо не носеше никаква вина.

При това много повече от него я потискаше мисълта, че предстоеше война с Арагон. Тя беше мечтала за обединението на двете страни, а тая война разрушаваше всичките й надежди. Ала доня Леонор прикри сломеността си, държеше се спокойно както винаги. Нейното присъствие и разговорите с нея дадоха на Алфонсо утехата и бодростта, на които се беше надявал.

Общо взето, той предпочиташе Толедо пред Бургос. В Толедо, още юноша, той бе извършил първия си голям подвиг, оттам бе завоювал своето кралство; освен това Толедо бе близо до истинския, до вечния враг, мюсюлманите, и тъкмо там, близо до врага, бе неговото място — на краля, на воина. Ала тоя път охотно остана в стария, прахристиянски град Бургос и спомените, с които беше изпълнен градът, вливаха в него сили и увереност. Та нали тъкмо от кастильото на тоя град Бургос неговата страна беше получила името си Кастилия, нали оттук неговият предтеча Фернан Гонсалес бе превърнал графството Кастилия в независима, велика и могъща страна. И пак тук, в Бургос, неговият прадед, Алфонсо Шести, беше показал как един крал не отстъпва дори пред най-могъщия човек в Испания. Онзи Алфонсо беше изгонил от града най-смелия герой на страната, Сид Компеадор, тъй като не бе доволен от начина, по който той водеше войната; един кастилски крал не прощаваше никому непокорството, не бе го простил дори на един Сид, а какво оставаше за някакъв си Кастро.

Ала сега Сид Компеадор беше мъртъв, кралете отдавна бяха простили на тоя най-благороден испански рицар и воин и градът Бургос се гордееше с множеството паметници, свързани с героя. С мрачно удовлетворение дон Алфонсо дълго стоя пред един сандък, окачен в църквата на манастира Уелга. Тоя сандък Сид беше дал в залог на двама еврейски банкери; бил пълен уж догоре с несметни съкровища. След това обаче се оказало, че вътре имало само пясък; героят смятал, че трябва да се вярва на думата му. Тъй Сид бе дал стоя сандък нагледен пример как трябва да постъпва рицарят с еврейските търгаши.

Дон Раймундес Арагонски не бързаше да започне похода, открай време минаваше за колеблив човек. Ала чакането измъчваше крал Алфонсо и той сподели с доня Леонор мисълта си да удари пръв.

Сега обаче доня Леонор не остана безмълвна. Тя недвусмислено му даде да разбере, че страната още не е забравила поражението му при Севиля. Че народът би недоволствувал от войната дори ако той бъде нападнатият. Не би било безумие да напада пръв при такива обстоятелства и сам да потъпче справедливостта.

Дон Алфонсо изслуша смирено тия горчиви слова.

А после, най-сетне, в Бургос пристигна Йеуда. Той тутакси бе схванал пълната сериозност на новината за смъртта на Фернан де Кастро. Разстроен и отчаян, приписа на себе си цялата вина. Пресмятанията му бяха излезли погрешни. Трябвало бе да остане в Толедо и да възпира краля. Тоя път неговата интуиция му бе изменила.

Ала въпреки всичко деятелният човек не губеше надеждата да предотврати войната. Веднага замина за Толедо. Научи, че Алфонсо е в Бургос. Свърна назад, отправи се на кон към Бургос.

Поиска аудиенция при дон Алфонсо. Той, под най-различни предлози, отказваше да го приеме. Затова пък го повика при себе си доня Леонор.

При вида на тази умна жена Йеуда отново почувствува прилив на смелост.

— Ако твое величество ми разреши — предложи той, — ще замина за Сарагоса и ще се опитам да успокоя крал Раймундес. Когато бях в неговия военен лагер, той дружелюбно и охотно се вслушваше в думите ми.

— Оттогава насам нещата се промениха — каза доня Леонор.

Дон Йеуда предпазливо отговори:

— То се знае, не бива да отивам с празни ръце.

— А какво би могъл да занесеш? — запита Леонор.

— Би могло да се помисли за това — каза Йеуда още по-предпазливо, — дон Алфонсо да се откаже от спорните сюзеренни права на Кастилия.

— Сюзеренните права на Кастилия не са спорни — каза студено доня Леонор. — По-добре война! — заяви тя и измери Йеуда с толкова чужд, презрителен поглед, че той разбра: и тя бе от същото тесто като краля. И тя за нищо на света не искаше да се откаже от тия празни, смешни рицарски титли и претенции. И тя смяташе за търгашество всяко разумно обсъждане и преценяване на обстоятелствата.

Когато най-сетне допусна пред себе си Йеуда, дон Алфонсо подигравателно каза:

— Е, мой ескривано, сигурно с много усърдие и много ум си изработил разни хитри договори в Сарагоса и в лагера пред Тулуза. Сега виждаш сам колко, струват. Ти не ми донесе щастие, дон Йеуда. Постарай се поне тук да бъдеш полезен и ми набави пари. Боя се, че ви трябват твърде много пари.

Дон Алфонсо свика на съвет своите военачалници. Той бе усвоил добре военното дело и бе решил да изправи Арагон пред доста затруднения. Ясно съзнаваше, че всички предимства са на страната на противника, но твърдо вярваше в своята звезда. Като християнски рицар, той поставяше съдбата си в ръцете на всемогъщия, който не можеше да допусне да загине неговия кастилски крал Алфонсо.

 

 

И бог го възнагради за вярата му. Дон Раймундес Арагонски почина внезапно, едва петдесет и седем годишен. В разцвета на неговия живот, сред тържеството на победата му над Прованс, господ го порази в сърцето и го прибра при себе си, преди кралят на Арагон да бе успял да навреди на своя племенник в Кастилия.

В положението на Алфонсо настъпи внезапна и щастлива промяна. Престолонаследникът на Арагон, седемнадесетгодишният инфант дон Педро, не беше като баща си. Дон Раймундес бе разширил пределите на своето кралство чрез мъдра политика и бе завоювал правата и земите в Прованс с хитрост — към военна сила беше прибягвал само когато бе сигурен в победата; освен това той без стеснение се бе унижавал прел своите грандове, стига да можеше да получи по тоя начин от тях пари или да ги накара да изпълнят задълженията си. На младия дон Педро подобни изкуства се струваха „увъртания“, недостойни за един рицар. И той като мнозина други виждаше в своя братовчед от Кастилия олицетворение на християнския рицар. Почти не съществуваше опасност да започне война срещу дон Алфонсо.

— Бог е с мен! — ликуваше Алфонсо пред своята кралица.

А пред Йеуда със самохвалство заяви:

— Е, видя ли?

Спокойно усмихната, доня Леонор споделяше неговата необуздана радост. Тя открай време желаеше от все сърце да се установи здрав съюз между Кастилия и Арагон и при все че в никакъв случай не мислеше да се откаже от сюзеренните претенции на Кастилия, бе готова да попречи с всички средства тия претенции да причинят нови раздори.

Наследила бе достатъчно от политическата мъдрост на баща си и на майка си, за да знае, че сама Кастилия никога не можеше да стане голяма империя, каквито бяха Свещената Римска, Английската или Френската. По-рано Кастилия и Арагон били обединени и тогава носителят на двете корони с пълно право се бе наричал император на Испания. Дълги години враждата между кралете Раймундес и Алфонсо беше измъчвала доня Леонор. И тя твърдо бе решила да приключи сега тая вражда и отново да свърже двете страни със здрави връзки.

За това имаше едно добро средство. Доня Леонор не беше родила престолонаследник, но затова пък три инфантки, така че онзи, който се оженеше за най-голямата от тях, за тринадесетгодишната Беренгария, имаше всички изгледи да наследи Кастилия. Винаги я бе блазнило да сгоди инфантата за престолонаследника на Арагон, та след време един владетел да носи короните на двете страни и ако до този миг годежът не се беше осъществил, причина за това бе само дълбоката взаимна ненавист между кралете. Сега тая пречка вече не съществуваше, инфантата можеше да се сгоди за младия дон Педро, а него, и без това изпълнен с искрена почит и възхищение към Алфонсо, лесно щяха да убедят да признае сюзеренството на своя гъст, когото бездруго един ден щеше да наследи.

Учтиво, макар и с леко нетърпение, дон Алфонсо слушаше, докато кралицата му обясняваше всичко това.

— Хубаво и разумно си го намислила, умна моя Леонор — рече той. — Но имаме време. Момчето не е посветено още в рицарство. Чичо Раймундес не можа да надвие себе си и да ме помоли за тая услуга. Мисля най-напред да поканим дон Педро, за да получи от собствената ми ръка меча и рицарското достойнство. Останалото ще се нареди от само себе си.

След като уговори това, кралската двойка отпътува с доста голям разкош за Сарагоса на тържественото погребение на дон Раймундес.

Младият крал дон Педро засвидетелствува на Алфонсо онази отрадна почит, която се очакваше. И цял пламтеше от възхищение към доня Леонор. Тя бе прекрасната дама, възпявана от поетите, почитаната от всички красавица, по която рицарят изгаря от чиста любов и която милостиво приема тая любов.

Доня Леонор се съобразяваше със съвета на дон Алфонсо, че не бива да се прибързва. Само с общи, смътни слова загатна, че тя и дон Алфонсо имат предвид едно още по-тясно сближение с братовчеда от Арагон. Но се държеше интимно, приятелски и същевременно донякъде майчински, та стройният млад принц веднага разбра и се изчерви цял. Примамваше го не само мисълта да бъде свързан толкова тясно с по-възрастния, изпитан рицар; в бъдещето пред него магически блестеше и императорската корона на обединените испански държави. Той целуна ръката на доня Леонор и отговори:

— Няма поет, който би намерил думи, за да възпее моето щастие.

Инак не говориха нищо — нито за правителствени дела, нито за отношенията между страните Кастилия и Арагон. Но затова пък говориха за посвещаването на дон Педро в рицарство. Той бе седемнадесетгодишен, възрастта му бе подходяща и разумно бе тая церемония да стане преди коронацията. Алфонсо покани принца да дойде да получи меча си в неговия град Бургос. Самият той щял да го посвети там в рицарство сред пищност, каквато подобава на двамата най-велики владетели на Испания.

Дон Педро щастлив прие поканата.

Големи приготовления се започнаха в Бургос. Дон Алфонсо изпрати там всичките си придворни. Доня Леонор сметна, че би трябвало да се поканят и децата на главния ескривано; след кратко колебание кралят се съгласи.

Йеуда изпита ликуващо чувство, когато херолдът донесе в кастильото поканата за тримата Ибн Езра. Съпроводени от внушителна свита, те отпътуваха за Бургос.

Дон Гарсеран и друг един млад благородник от свитата на доня Леонор с удоволствие се заеха да покажат древния град на доня Рахел и на брат й. Момчето Аласар, живо заинтересувано от всичко, свързано с рицарството, жадно оглеждаше най-разнообразните реликви, останали от Сид Компеадор — неговата гробница, оръжията му, бойното снаряжение на коня му.

Още по-въодушевено бе момчето от подготовките за състезанията. Щитовете с гербовете на рицарите, които се готвеха да вземат участие в големия турнир, бяха вече изложени. Щеше да се състои и състезание в стрелба с арбалет. Горд със своя великолепен арабски арбалет, Аласар веднага реши да вземе участие в това състезание. Застояваше се с детски възторг и край оградата, зад която пазеха биковете, предназначени за голямата борба.

Тържественият пир в чест на дон Педро се състоя в кралския замък, в онзи кастильо, от който беше получила името си страната Кастилия. Това беше стара, сурова постройка. Подът навсякъде бе застлан с дебели килими, а стълбите — обсипани с рози. По стените бяха окачени гоблени, изобразяващи ловни и батални сцени; доня Леонор ги беше поръчала от своята родина, Франция. Но въпреки всички тия старания суровата постройка едва бе добила лек оттенък на непринуденост.

В главните зали на замъка, а също и в двора бяха подредени големи трапези и множество малки маси. Арагонският принц бе довел със себе си своя алхаким, дон Йосеф Ибн Езра, и за него и дон Йеуда бе отредена една от масите в двора. Това не бе най-почетното място, ала подреждането на масите при такива празненства бе много трудно нещо.

Градът Бургос бе прословут с негостоприемния си климат; тъй беше и сега — дори през юни в двора на замъка бе неприятно студено. Мангалите не даваха достатъчно топлина и през време на целия обяд липсата на удобство напомняше на двамата видни евреи, че да седиш във вътрешността на замъка, е по-приятно. Те обаче не проявяваха с нищо незадоволството си от обидното отношение към тях, не го показваха дори и един пред друг, а възбудено разговаряха за отрадните последици, до които щеше да доведе разбирателството между Кастилия и Арагон — облекчението на стокообмена, общото оживление на стопанския живот.

През време на тоя разговор Йеуда неколкократно погледна към своята дъщеря. Неговото умно момиче сигурно бе забелязало, че незначителният арагонски благородник, когото бяха поставили за неин съсед по маса, не беше от най-избраните, които биха могли да се намерят; но тя, изглежда, не се забавляваше зле с него. Аласар от своя страна водеше оживен разговор с други момчета на веселата младежка маса.

След като трапезата бе вдигната, всички се събраха във вътрешността на замъка. Покрай стените бяха издигнати естради. На тия естради зад ниски парапети седяха дамите, кавалерите разговаряха с тях, застанали долу. Доня Рахел се намираше на втората редица, често закривана от седналите пред нея. Дон Гарсеран привлече вниманието на краля върху девойката.

И други от неговите млади приближени му бяха говорили за забележителната будна дъщеря на неговия евреин, кралят бе любопитен да я види. Когато дон Гарсеран му я показа, той стоеше доста далече от нея, но макар и да погледна съвсем бегло нататък, силните му очи можаха да различат ясно чертите й. Слабото бледомургаво лице с големи очи изглеждаше сред строгата рамка на широкополата шапка детинско, над дълбоко деколтирания, обшит с кожи корсаж се издигаха моминската гръд и нежната шия.

— Е, да — рече дон Алфонсо, — хубавичка е.

Като добра домакиня, доня Леонор бе забелязала, че към дон Йеуда не се отнасят с почтителността, която се полагаше на един ескривано. Тя го помоли чрез един паж да отиде при нея, запита го с обичайните учтиви фрази как се е забавлявал и дали не му е липсвало нещо и го покани да й представи децата си.

Доня Рахел я погледна с нескрито любопитство право в лицето и обстоятелството, че еврейката никак не се смути пред своята кралица, поразсърди малко доня Леонор. А и дантелите на нейния корсаж, и зелената дамаска на роклята й бяха прекалено скъпи за едно младо момиче. Но доня Леонор бе домакиня, тя спазваше правилата на куртоазията, остана любезна, даде дори и на дон Алфонсо да разбере, че трябва да каже няколко учтиви думи на децата на своя сановник.

Момчето Аласар силно се изчерви, когато кралят го заговори. В негово лице той виждаше образец на героичната добродетел. Страхопочтително и наивно запита то дали самият дон Алфонсо ще вземе участие в рицарските игри и му разказа, че той, Аласар, се записал за състезанията в стрелба с арбалет.

— Моят арбалет е направен собственоръчно от Ибн Ихад, прочутия севилски майстор на арбалети — каза гордо то. — Ще видиш, господарю, за твоите рицари състезанието не ще бъде леко.

Вътрешно развеселен, дон Алфонсо си каза, че момчето е достоен син на неговия горделив ескривано.

Но разговорът му с доня Рахел не протече толкова гладко. Размениха на латински няколко незначителни, встъпителни фрази. При това тя го оглеждаше с големите си сиво-синкави очи, измерваше го спокойно и изпитателно и нему също не допадна това, че тя никак не се смущаваше. Търсейки тема за разговор, той запита:

— Разбираш ли какво пеят моите йоглари^[1]?

А йогларите, неговите музиканти, пееха на кастилски. Доня Рахел отвърна честно и искрено:

— Много от думите разбирам. Но все още не мога да следя съвсем свободно техния простонароден латински.

„Простонароден латински“ наричаха обикновено езика на простолюдието и сигурно чужденката не искаше да вложи в това нищо обидно. Ала Алфонсо не позволяваше да говорят лошо за езика на неговата страна и сурово поправи Рахел:

— Ние наричаме този език кастилски. Говорят го много стотици хиляди добри хора, почти всичките мои поданици.

Но едва изрекъл тия думи, те му се сториха ненужно строги и наставнически и той смени темата:

— Впрочем името на страната Кастилия идва от този кастильо. От тази крепост я е завоювал граф Фернан Гонсалес. Харесва ли ти замъкът?

И като видя, че доня Рахел се затруднява да намери думи за отговора, добави, сега вече на арабски:

— Той е много стар и пълен с възпоминания.

Свикнала да казва направо, каквото мисли, доня Рахел отвърна:

— Сега вече разбирам защо ти харесва замъкът, господарю.

Тия думи развалиха настроението на дон Алфонсо. Нима тя смяташе, че този стар и прославен замък може да се хареса някому само ако е свързан за него с лични възпоминания? Прииска му се да отговори нещо злобно. Но в края на краищата доня Рахел бе гостенка тук и не бе негова работа да учи дъщерята на евреина на куртоазия. Той заговори за друго.

 

 

Макар да бе син на главния ескривано, еврейският юноша дон Аласар едва ли щеше да бъде допуснат до състезанието с арбалет, ако не се беше намесил дон Манрике. Така обаче му разрешиха да вземе участие и той спечели втората награда. Непринудеността и подкупващата несдържаност на момчето, радостта му от спечелената награда, притеснението му, че е спечелило само втората награда, гордостта му от неговия арбалет, равен на който действително нямаше в Бургос — всичко това неусетно караше околните да гледат на него със симпатия.

Кралят го поздрави. Аласар стоеше пред него радостен, ала явно измъчван от някакво тежко колебание. Сетне, с внезапна решителност, той подаде арбалета си на Алфонсо и каза:

— Вземи го, господарю. Ако ти се харесва, аз ти го подарявам.

Алфонсо бе изненадан. Момчето се различаваше от баща си; не държеше на пари и имущество, безусловно притежаваше една от най-големите рицарски добродетели — щедростта.

— Юнак си ти, дон Асалар — похвали го той.

Момчето доверчиво разправяше:

— Трябва да знаеш, господарю, че не беше много трудно за мен да спечеля. От петгодишен се упражнявам в стрелба с арбалет. Мюсюлманите не приемат лошите стрелци в никой рицарски орден.

— Действително ли държат на това? — запита дон Алфонсо.

— Но разбира се, господарю — отвърна Аласар и изброи на плавен арабски десетте добродетели на мюсюлманския рицар, тъй както бе трябвало да ги заучи: доброта, смелост, учтивост и вежливост в обноските, поетичен дар, красноречие, физическа сила и здраве, умелост в ездата, сръчност в хвърлянето на копие, във фехтовката и в стрелбата с арбалет.

През ума на дон Алфонсо бързо премина мисълта, че щом е така, той със своите твърде посредствени дарби в областта на поезията и на красноречието едва ли можеше да очаква да бъде приет в някой мюсюлмански рицарски орден.

На третия ден се състояха борбите с бикове. Само на най-благородните грандове се разрешаваше да участвуват в тля игри. Откак архиепископът на Тарагона, Евсевий, бе тежко ранен в борба с бикове, на прелатите бе забранено да участвуват в тях; архиепископ дон Мартин дълбоко съжаляваше, тъй като той с охота би се занимавал с подобно рицарско изкуство.

Заобиколени от най-знатните царедворци в кралството, дон Алфонсо и неговата кралица наблюдаваха от една трибуна игрите. Кралят бе в добро настроение, сгряваше се сърцето му, като гледаше борбата между мъжете и биковете.

На друга трибуна и по балконите на околните сгради сега седяха нагиздените дами, между тях и доня Рахел. Тя пак бе полузакрита зад другите, но зоркият поглед на дон Алфонсо я откри и той забеляза, че нейните очи също не следят постоянно борбата, а от време на време се отправят към него. Припомни си как тя, това младо същество, дръзко почти колкото баща си, му беше казала право в лицето, че кралският му замък не й допада. И внезапно почувствува силно желание да вземе участие в игрите. Не биваше да разочарова милото момче, което беше поискало да му подари арбалета си, трябваше да оправдае възхищението и на младия си братовчед. Ясно бе, сам той трябваше да раздразни бика и да докаже мощта си над него.

Дон Манрике го заклинаше да не излага безпричинно на опасност свещената си особа. Доня Леонор го молеше да се откаже. Дон Родриге припомняше, че от времето на Алфонсо Шести насетне нито един испански крал не е взимал участие в борба с бикове. Архиепископ дон Мартин се позоваваше на това, как самият той обуздавал желанието си. Ала дон Алфонсо се шегуваше и обхванат от младежко увлечение, не признаваше никакви доводи.

Той бе захвърлил кралската си мантия, обличаха го вече в плетена металическа броня. И тромпетите затръбиха и херолдът възвести:

— Със следващия бик борбата ще води дон Алфонсо, по божия милост крал на Толедо и на Кастилия!

Той изглеждаше много красив, когато, възседнал коня, се появи на арената не с тежки доспехи, а само с гъвкава ризница, с открита шия и лице, събрал червеникаворусата си коса под малка металическа шапчица. Беше отличен ездач, конят се подчиняваше и на най-малкото му движение. Ала въпреки цялото му изкуство първите три удара не излязоха сполучливи и третия път опасността изглеждаше тъй голяма, че всички уплашено се развикаха. Той обаче бързо овладя и себе си, и коня. Гръмогласно извика: „За теб, доня Леонор!“ и четвъртият удар беше благополучен.

Вечерта, в банята, Рахел разказваше на своята дойка Саад:

— Много е смел тоя Алфонсо и всичко беше точно както в приказката за търговеца, големия пътешественик Ахмед, когато отишъл в бърлогата на чудовището. Не обичам тия борби с бикове и добре е според мен, дето у нас, в Севиля, са ги премахнали. Но за тия християни те са може би подходящи и наистина великолепно беше да видиш как неудържимо налетя техният крал с коня си върху разярения бик. Преди да нанесе последния удар, той размърда устни, съвсем ясно забелязах това. Преди да влезе е леговището, търговецът Ахмед произнесъл молитвено първата сура от корана, този крал навярно също е казал някакво свято заклинание. И то му помогна. Приличаше на утринна заря и беше много щастлив, когато животното се строполи на земята. Той е герой Но истински рицар не е. Важни добродетели му липсват, за да бъде. Неопитен е в красноречието и няма чувство за поезия. Инак не би било възможно да му се харесва толкова неговият стар, мрачен замък.

 

 

Дон Алфонсо и доня Леонор сметнаха за неуместно да помрачават тия тържествени дни с разговори, в които трябваше да се зачекват и уреждат спорни проблеми; така че въпросът за годежа и за васалната клетва останаха неразрешени.

Седмицата, предназначена за празненствата, изтече. Настъпи великият ден, денят на adoubement, на връчването на меча, денят, в който дон Педро тържествено щеше да бъде посветен в рицарство.

Сутринта младият принц изпълни тържествената церемония на очистителното умиване. Двама свещенослужители го облякоха. Одеянието беше червено като кръвта, която рицарят щеше да пролее в защита на църквата и на установения от бога ред; обувките — кафяви като земята, в която щеше да си отиде един ден; коланът — бял като чистата съвест, която щеше да се закълне да запази завинаги в себе си.

Всички камбани биеха, когато поведоха младия владетел по обсипаните с рози улици към църквата „Сантяго“. Там, заобиколен от грандовете и дамите на Кастилия и Арагон, го очакваше дон Алфонсо. Пажове сложиха шлем на главата на развълнувания от тържеството дон Педро, облякоха му ризница, подадоха му триъгълния щит; сега той разполагаше с оръжия, за да се брани. Препасаха го с меч; сега разполагаше с оръжие, за да напада. Две благородни девици поставиха златните му шпори; сега вече можеше да яхне коня и да полети в бой за правда и добродетели.

Приготвен така, дон Педро коленичи и архиепископът дон Мартин гръмогласно започна да чете молитвата:

— Отче наш, който си на небето и който си заповядал да се използува на земята мечът, за да се наказва злото, и който, за да закриляш правдата, си създал християнското рицарство, направи така, щото този твой раб никога да не използува този свой меч срещу невинни, а винаги, за да защищава твоето право и създадения от тебе ред.

Дон Алфонсо си припомни как навремето сам той, още съвсем млад, бе посветен в рицарство, след като беше водил кървава битка с бунтовниците по улиците на Толедо. Това беше станало в Толедската катедрала, пред статуята на Сантяго — самият апостол го бе посветил в рицарство. Може би наистина, както твърдяха по-мнителните, статуята бе извършила „удара с меч“ само посредством изкусен автоматичен механизъм. Но може би и наистина — както го уверяваше архиепископът — в онзи върховен момент статуята се беше превърнала отново в апостол. Пък и защо ли да не дойде сам Сантяго, за да посвети в рицарство царствения юноша на Кастилия?

Съчувствено и презрително гледаше той надолу към младия братовчед, който бе коленичил смирено пред него. Какви подвизи беше извършил вече той още когато беше на годините на тоя момък! Бунтовно настроени рикосомбрес бяха поискали от него клетвени уверения, на които уж имали право; ала той — по божия милост крал на Толедо и на Кастилия — гневно им беше викнал с все още тънкия си, детински глас: „Не, не!“ и „На колене, негодници грандове!“ И тогава те го бяха заплашили с изваден меч и бяха изпратили срещу него войски, и още войски, и истински удари бе разменил той с истински врагове.

А този млад братовчед, коленичил сега пред него, не представляваше нищо повече от един жалък арагонски крал и това глупаво момче, без много да му мисли, ще се съгласи да положи пред своите дръзки грандове унизителната клетва, която тия арагонски барони изискваха от тъй наречените си крале: „Ние, които сме повече от теб, те избираме за наш крал при условие, че ще зачиташ нашите права и свободи и между теб и нас избираме посредник, който трябва да бъде облечен с повече власт от тебе. Ако не, не! Si no, no!“ Голяма милост от негова страна бе да приеме за съпруг на своята инфанта и за свой наследник един такъв „крал“ и твърде малко, искаше да получи в замяна той, Алфонсо: да упражнява до края на живота си върховната власт в Испания.

Сега дон Педро с дълбоко, рицарско смирение произнесе клетвата:

— Кълна се, че никога не ще използувам този меч, за да раня с него някой невинен, а винаги, за да защищавам правото и свещения божи ред!

И той сведе глава и зачака удара с меча, предназначен както да смири, така и да възвиси посветения и навеки да утвърди неговия рицарски обет.

И ударът последва. Дон Алфонсо удари раменете му с тъпата страна на острието не много силно, но все пак достатъчно тежко, за да го почувствува болезнено през пластинките на металическата ризница.

Раменете на дон Педро неволно потръпнаха. Той вдигна глава, поиска да се изправи. Ала дон Алфонсо го спря.

— Още не, братовчеде, още не! — каза той. — Ще свържем посвещаването в рицарство с ленната клетва.

— Подайте ми знамето! — заповяда след това той.

И докато чакаше знамето, свали ръкавицата от дясната си ръка.

Сетне, поел с лявата знамето на Кастилия, каза:

— Тъй като ти желаеш така, братовчеде мой дон Педро от Арагон, приемам те за верен васал и клетвено ти обещавам да те защищавам, ако стане нужда. Бог да ми помага!

Той не говореше високо, ала властният му глас изпълваше цялата църква.

Още овладян от вълненията, от смирението и възвисяването при връчването на меча и посвещаването си в рицарство, младият дон Педро сам не разбираше какво става с него. Доня Леонор му беше загатнала за възможността да се сгоди за инфантата и да наследи Кастилия. Или може би бе направила нещо по-вече — може би му го бе обещала? Каква беше тая втора клетва, клетвата за васалство? Нима с неопитните си слова той вече се беше обвързал? Но имаше ли право изобщо да се съмнява и да не се доверява? Та нали току-що бе положил клетва за рицарско послушание — нима ще се покаже негоден да я изпълнява още при първото изпитание?

И така, той, младият рицар, остана коленичил пред по-възрастния, който сега вече с мъжествен и гръмък глас отправи към него искането:

— А ти, дон Педро, в знак, че ще ми служиш вярно и със страх пред бога винаги, когато имам нужда от теб и когато те призова, целуни ръката ми!

И протегна ръка към коленичилия.

Тишината, настъпила в препълнената църква, беше почти осезаема. Като попарени стояха арагонските грандове. Преди повече от три десетилетия се бе отървал Арагон от досадната васална зависимост. Защо техният млад крал се съгласяваше да положи тая оскърбителна клетва пред кастилеца? Или грамотите за годежа бяха вече разменени?

А Дон Педро все стоеше на колене и пред лицето му бе властно протегнатата ръка. Присъствуващите, които бяха по-назад, се надигнаха на пръсти, за да видят какво ще стане сега.

И ето, то стана. Младият арагонски крал целуна десницата на човека, който държеше в лявата си ръка знамето на Кастилия. И той му подаде ръкавицата, и арагонецът я взе.

Малко след това, излязъл на дневна светлина от църковния полумрак, заобиколен от своите сурово смълчани грандове, дон Педро се пробуди от съновиденията и от мечтанията си и осъзна какво беше станало, какво бе извършил.

Но нима го извърши той? Не, беше го изиграл другият, в подла клопка го беше подмамил той. Тоя високопочитан мъж, тоя образец на всичко рицарско бе злоупотребил със светия обред на посвещаването и на „удара с меч“, бе си послужил с него за един мошенически трик!

Църковната церемония трябваше да премине в народно празненство. Почетната свита от кастилски барони вече чакаше. Ала дон Педро заповяда на своите:

— Ние потегляме, благородници, и то веднага! В нашата столица ще решим какво трябва да се прави по-нататък.

И сред тропот и звън, без да удостои кастилците нито с поглед, нито с поздрав, младият крал напусна града Бургос заедно със своята свита.

Този път дори и кралицата изгуби присъщото й самообладание. Свършено бе вече с тъй силно желания от нея съюз. Не геройство, детински безумна смелост бе да се опиташ да наложиш с насилие онова, което положително можеш да получиш чрез благи думи и убеждение.

Но гневът й не продължи дълго. Такъв си беше Алфонсо, не му допадаха дългите преговори. Искаше да лети, а не да пълзи бавно и мъчително нагоре. Та нали дори баща й, английският крал, най-великият владетел и най-умният държавник, ставаше понякога жертва на такива безразсъдни гневни изблици; той не беше успял да сдържи ония яростни слова, които бяха подбудили рицарите му да убият кентърбърийския епископ, макар да бе знаял, че от това неизбежно ще произлязат най-големи злини.

Дон Манрике и дон Йеуда замолиха да бъдат изслушани. Тя ги прие.

Гняв изпълваше Йеуда, разяждаше го вътрешно. Отново всичко, изградено от него с толкова усилия и търпение, беше разбито на пух и прах от безсмислената войнственост на краля. Дон Манрике също бе възмутен. Ала доня Леонор отхвърли с кралска студенина и достойнство всички укори, отправени срещу Алфонсо. Цялата вина била само у младия Педро, който тъй невъздържано и в пълен разрез с всички правила на куртоазията избягал, преди явното недоразумение да може да се изясни.

Дон Манрике каза, че от страна на младия владетел действително щяло да бъде по-учтиво да остане в Бургос Но, така или иначе, тоя неучтив момък бил крал на Арагон. Сега той несъмнено щял да приеме Гутиере де Кастро за свой васал и войната, която милостивото небе предотвратило, неизбежно щяла да избухне.

Йеуда предпазливо прибави:

— Може би все пак би трябвало да се направи още сега опит за изясняване на недоразумението.

И понеже доня Леонор мълчеше, продължи:

— Ако изобщо някой е в състояние да разубеди момчето, като му докаже, че се заблуждава и че гневът му е неоснователен, това си ти, господарке.

Доня Леонор се позамисли.

— Ще ми помогнете ли — запита тя — да изготвя едно послание до него?

Още по-предпазливо Йеуда каза:

— Боя се, че само послание не ще бъде достатъчно.

Веждите на доня Леонор се издигнаха нагоре.

— Нима искате да замина за Сарагоса самата аз? — запита тя.

Дон Манрике се притече на помощ на Йеуда.

— Едва ли има друго средство — рече той.

Доня Леонор мълчеше надменно и сдържано. Дон Йеуда вече се опасяваше, че гордостта ще надвие над разума й. Ала след кратко мълчание тя обеща:

— Ще обмисля какво мога да сторя, без да накърня с нещо достойнството на Кастилия.

Нищо не каза на дон Алфонсо, не отправи никакъв упрек към него, изчака го сам да заговори. И наистина кралят скоро дойде и започна да се оплаква:

— Просто не знам какво им е на всички! Отнасят се с мен като с болен. В края на краищата какво съм виновен аз, че оня хлапак направо избяга! Баща му е трябвало да го възпита по-добре.

— Тъй като той е още толкова млад — примирително забеляза доня Леонор, — на неучтивостта му не би следвало да се обръща тъй голямо внимание.

— Ти винаги си мека, доня Леонор — отговори Алфонсо.

— Може би имам малко вина и аз — продължи тя. — Трябваше всъщност да поговоря с него предварително за ленната клетва. Какво би казал, ако се опитам да наваксам пропуснатото? Ако замина за Сарагоса и изясня недоразумението?

Веждите на дон Алфонсо се вдигнаха от удивление.

— Не е ли прекалено голяма чест за тоя невъзпитан хлапак? — запита той.

— Тъй или инак, той е крал на Арагон — отвърна Леонор — и ние мислехме да го годяваме за нашата инфанта.

Алфонсо почувствува лека досада и голямо облекчение. Колко хубаво бе, че имаше доня Леонор. Скромно, без големи приказки, тя се опитваше да поправи грешката.

Каза й:

— Ти си тъкмо кралица за нашето време, което изисква всевъзможни заобикалки и хитрини. Аз съм и си оставам рицар и нямам търпение. Не винаги ти е леко с мен, доня Леонор.

Ала светлото, младежко сияние, озарило лицето на краля, свидетелствуваше много по-силно от тия думи за неговата радост и признателност.

Преди да замине за Арагон, доня Леонор се посъветва е Йеуда и с дон Манрике де Лара.

Решиха в Сарагоса да се направи следното предложение: Кастилия ще изтегли гарнизона си от Куенка и ще се задължи в продължение на две години да не изпраща никакви войски по границите на графството де Кастро; от своя страна обаче добре е Арагон да поеме задължението да не допуска нови враждебни действия на барон де Кастро. Ако Гутиере де Кастро се обяви за васал на Арагон, Кастилия не ще възрази срещу това, но и не ще се откаже от своите претенции. Що се отнася до суверенните права на Кастилия над Арагон, то въпросът остава открит и церемонията в Бургос не го е променила с нищо; защото, погледнато юридически, задължението на Кастилия да защищава васалната си държава Арагон влиза в сила едва след като Арагон изплати обичайните сто златни мараведи; а Кастилия не ще настоява за тяхното изплащане.

В Сарагоса младият крал посрещна доня Леонор с най-изтънчена куртоазия, но не прикри гнева и разочарованието си от станалото в Бургос. Тя не започна да извинява направо своя Алфонсо; но затова пък изтъкна колко го измъчвало продължителното примирие със Севиля, за което го склонили твърде предпазливите му министри. Сърцето му копнеело час по-скоро да изкупи поражението при Севиля и да извоюва нови победи за християните над неверниците. Щастливото обединение с Арагон, което изглеждало толкова близко, щяло да му даде тая възможност и затова в рицарското си нетърпение той постъпил прибързано. Тя разбирала и двамата владетели — и дон Алфонсо, и дон Педро.

Гледаше го открито, сърдечно, майчински, женствено.

Дон Педро трябваше да положи усилия, за да запази пред тая великодушна, очарователна дама хладното достойнство, подобаващо на един обиден рицар. Той каза:

— Оскърблението, което ми нанесе кралят на Кастилия, се смекчава от твоите думи, прекрасна дамо. Благодаря ти. Нека твоите съветници започнат преговори с моите.

При сбогуването си с дон Педро доня Леонор заговори пак, както навремето, с ласкавите слова на изискана дама, за една по-тясна връзка между кралските родове на Кастилия и на Арагон. Дон Педро се изчерви.

— Разбирам те, прекрасна дамо — каза той, — и когато ти за пръв път ми се усмихна благосклонно, моето сърце разцъфна. Сега обаче е настъпила люта зима и тя е смразила всичко.

Струваше му усилие да добави:

— Ще наредя на съветниците си, прекрасна дамо, да приемат заради тебе предложенията на Кастилия. Ще живея в мир с дон Алфонсо. Но той разби съюза. Не искам да се сродявам с него и не искам да потеглям в поход рамо до рамо с него.

Доня Леонор се завърна в Бургос. Дон Алфонсо разбра, че тя е постигнала наистина много. Войната беше избягната.

— Умна дама си ти, Леонор — каза с възхищение той. — Ти си моя кралица и моя жена.

И през тази нощ любовта на дон Алфонсо към жената, която му беше родила три дъщери, бе всеотдайна, както през първата нощ, когато я бе опознал.