Лион Фойхтвангер
Испанска балада (1)

Първа глава

Осемдесет години след смъртта на своя пророк Мохамед мюсюлманите бяха изградили една империя, която се простираше необятна от индийската граница през цяла Азия и Африка край южните брегове на Средиземно море чак до крайбрежието на Атлантическия океан. През осемдесетата година на своя завоевателен поход те се прехвърлиха отвъд тесния западен проток на Средиземно море в „Андалус“, в Испания, разгромиха кралството, създадено там три века преди това от християните вестготи и с неудържим устрем покориха целия полуостров до Пиренеите.

Новите господари донесоха със себе си по-висока култура и превърнаха страната в най-хубавата, най-добре уредената, най-гъсто набелената държава в Европа. По планове, разработени от вещи архитекти и под мъдро строително ръководство, изникнаха големи, великолепни градове, каквито тоя континент не беше виждал от времето на римляните. Кордова, резиденцията на испанския халиф, се смяташе за столица на целия западен свят.

Мюсюлманите обновиха занемареното селско стопанство и чрез умно измислена оросителна система добиха от земята неподозирано плодородие. Тласнаха напред рудодобиването с нова, високоразвита техника. Тъкачите им изработваха ценни килими и несравними платове, дърводелците и скулпторите им — изящна дърворезба, кожухарите им — всякакви видове кожени изделия. Ковачите им правеха най-съвършени пособия както за мирни, така и за военни цели. Произвеждаха се мечове, саби, кинжали — по-остри и по-хубави от ония на немюсюлманските народи, доспехи с необикновена здравина, далекобойни оръдия, тайни оръжия, за които в целия християнски свят се говореше със страх. А се произвеждаше и нещо друго, — нещо злокобно, много опасно — една смъртоносна експлозивна смес, тъй нареченият „течен огън“.

Ръководени от изпитани математици и астрономи, корабите на испанските мюсюлмани плуваха бързо и уверено, така че с тях те можеха да водят широка търговия и бяха в състояние да снабдяват своите пазари с всички произведения на ислямската империя.

Никога дотогава изкуствата и науките не бяха достигали такъв разцвет под небето на Испания. Разкошното се съчетаваше с изящното, за да украси домовете по своеобразен, забележителен начин. Изкусно разклонена образователна система даваше всекиму възможност да се просвети. Градът Кордова имаше три хиляди училища, всеки по-голям град имаше свои университет, съществуваха библиотеки, каквито не бяха създавани от времето на разцвета на елинската Александрия. Философи разширяваха рамките на корана, превеждаха мъдростта на древните гърци, съобразявайки я със собствения си начин на мислене, претворяваха я наново. Ярко цветущо изкуство на разказвача разкри пред въображението непознати дотогава простори. Големи поети изтънчваха богатия, звучен арабски език, докато почна да отразява всеки оттенък на чувствата.

Към покореното население мюсюлманите се отнасяха меко Заради своите християни те преведоха на арабски евангелието. Дадоха пълни граждански права на многобройните евреи, държани под строг, изключителен правен режим при християните вестготи. Да, животът, който евреите в Испания водеха под господството на исляма, бе тъй честит, както никога, откак тяхното собствено царство беше погинало. Те ставаха министри и лични лекари на халифите основаваха манифактури и големи търговски предприятия, изпращаха през седемте морета своите кораби. Без да забравят собствената си еврейска писменост, те разработиха философски системи на арабски език преведоха Аристотел и сляха неговите учения с тези от своята собствена велика книга и с доктрините на арабската житейска мъдрост. Създадоха независима, дръзка критика на Библията. Обновиха еврейската поезия.

Повече от три столетия продължи тоя разцвет. Сетне връхлетя страшна буря и го помете.

Защото по времето, когато мюсюлманите завоюваха Полуострова, разбити части на вестготите християни се укриха в северните планински краища на Испания, основаха в тая труднодостъпна област малки, независими графства и оттам поколение след поколение продължаваха войната против мюсюлманите — разбойническа война, герила. Дълго те воюваха сами. Ала сетне римският папа обяви кръстоносен поход и висши проповедници започнаха да настояват с пламенни речи да бъде прогонен ислямът от страните, които беше откъснал от християните. Присъединиха се тогава и кръстоносци отвсъде към войнствените потомци на някогашните християнски владетели на Испания.

Близо четири века бе трябвало да чакат тия последни вестготи, сега се устремиха на юг. Изнежените и изтънчени мюсюлмани не можаха да удържат техния яростен напор; за няколко десетилетия християните си възвърнаха цялата северна половина на полуострова чак до реката Тахо.

Все по-упорито притискани от християнските армии, мюсюлманите извикаха на помощ своите единоверци от Африка — диви войни, фанатично предани на исляма; много от тях дойдоха от голямата южна пустиня Сахара. Те спряха победоносното настъпление на християните. Ала прогониха и образованите, свободомислещи мюсюлмански владетели, управлявали дотогава в Андалус; не търпяха вече религиозна разпуснатост; африканският халиф Юсуф наложи владичеството си и над Андалус. За да прочисти страната от всяко неверие, той свика представителите на еврейството в главното си седалище в Лусена и им каза:

— В името на всемилосърдния бог. Пророкът милостиво даде на вашите деди търпимост в земите на правоверните, но при едно условие, записано в древните книги. Ако вашият Месия не се появи в течение на половин хилядолетие, то вие — тъй са се съгласили дедите ви — трябва да признаете Мохамед за пророк над пророците, по-велик от вашите божи избраници. Петстотинте години изтекох. И така, изпълнете договора, признайте Пророка, приемете исляма! Или напуснете моята Андалусия!

Твърде много евреи, при все че не им бе разрешено да вземат със себе си никакво имущество, се изселиха. Повечето от тях отидоха в Северна Испания; защото, за да възстановят разорената от войната страна, християните, които сега пак владееха там, се нуждаеха от тяхната по-голяма прозорливост в стопанските дела, от прилежанието им в занаятите и от разнообразните други познания на евреите. Те дадоха на евреите онова гражданско равноправие, което дедите им бяха отказали да дадат, а наред с него им дадоха и множество привилегии.

Но имаше и евреи, които останаха в мюсюлманска Испания и приеха исляма. По този начин те искаха да запазят богатствата си, а по-късно, при по-благоприятни условия, да се преселят в чужбина и да се върнат пак към своята предишна вяра. Ала мила им беше родината, сладък бе животът в благословената земя Андалус и те все отлагаха изселването си.

А когато след смъртта на халифа Юсуф властта бе поета от друг, не толкова суров владетел, те продължиха да отлагат. И накрая изобщо престанаха да мислят за преселване. Наистина на неверниците, както и преди, бе забранено да живеят в Андалусия; но за да докажеш привързаността си към вярата, беше достатъчно от време на време да се мяркаш в джамията и пет пъти дневно да произнасяш молитвата: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“. А евреите, които се бяха отрекли от вярата на отците си, можеха да продължават да изпълняват тайно своите обреди и в прочистената от евреи Андалусия имаше тайни еврейски молитвени домове.

Ала знаеха те, тия тайни юдеи, че на мнозина са известни техните тайни и че избухне ли нова война, ереста им неминуемо ще излезе наяве. Знаеха, че избухне ли нова свещена война, те са обречени на гибел. И като се молеха всекидневно за запазване на мира, тъй както повеляваше законът им, правеха го от сърце.

 

 

Едва когато се отпусна върху стъпалата на полуразрушения водоскок в най-вътрешния двор, Ибрахим почувствува умората си. Цял час вече обикаляше из тоя порутен дом.

А време за губене наистина нямаше. От десет дни бе вече в Толедо, кралските съветници с право напираха за отговор — приема ли да стане главен откупчик на данъците, или не.

Търговецът Ибрахим от мюсюлманското кралство Севиля неведнъж беше сключвал сделки с християнските владетели в Испания, ала никога досега не се бе заемал с такова огромно начинание. От години насам финансите на кралство Кастилия бяха зле, а откак крал Алфонсо — петнадесет месеца бяха изтекли оттогава — бе предприел лекомисления си поход срещу Севиля и бе претърпял поражение, неговото стопанство беше в пълен упадък. Дон Алфонсо се нуждаеше от пари, от много пари, и то веднага.

Богат беше севилският търговец Ибрахим. Разполагаше с кораби, стоки и кредит в много градове на исляма и в търговските средища на Италия и на Фландрия. Но ако се впуснеше в тая кастилска сделка, тон трябваше да вложи в нея цялото си състояние, а и най-далновидният човек не можеше да предвиди ще преодолее ли Кастилия хаоса, който идните години неминуемо щяха да донесат.

От друга страна, крал Алфонсо беше готов да отстъпи огромни блага в замяна. Като залог предлагаха на Ибрахим да му отдадат данъците и митата, също и приходите от рудниците, а той бе убеден, че успее ли да набави веднъж парите, щеше да изтръгне много по-благоприятни условия, убеден бе, че ще му предоставят надзора над всички приходи на кралството. Истина бе, че сега, откак християните бяха завоювали страната от мюсюлманите, търговията и занаятите бяха западнали; но Кастилия, най-голямата от испанските държави, бе плодородна, неизчерпаеми природни богатства бяха скрити в недрата й, и Ибрахим бе уверен, че ще намери в себе си сили отново да направи тази земя процъфтяваща.

Но не можеше да се ръководи отдалеч едно такова начинание: трябваше да надзирава изпълнението наместо, трябваше да напусне своята мюсюлманска Севиля и да се пресели тук, в християнския Толедо.

Петдесет и пет годишен бе той сега. Всичко, каквото си бе пожелал, беше постигнал. Човек на неговата възраст и с неговите успехи не биваше дори да помисля за едно такова рисковано начинание.

Подпрял глава на ръката си, Ибрахим седеше на порутените стъпала на отдавна пресъхналия водоскок и изведнъж осъзна: дори ако би знаял предварително, че сделката е несигурна, пак щеше да дойде в Толедо, тук, в тоя дом.

Тая жалка, порутена къща го привличаше тук.

Стара и необикновена бе връзката между него и тоя дом. Той, Ибрахим, големият финансист на гордата Севиля, приятелят и съветникът на емира, бе приел наистина още от своята младост вярата в пророка Мохамед, ала не беше роден като мюсюлманин; беше евреин и докато мюсюлманите бяха властвували в Толедо, тази постройка тук, кастильо де Кастро, бе принадлежала на дедите му, на семейството Ибн Езра. Ала когато — сто години имаше вече оттогава — някогашният Алфонсо, шести по реда с това име, беше отнел града от мюсюлманите, къщата бяха заграбили бароните де Кастро.

Много пъти бе идвал Ибрахим в Толедо, винаги бе заставал с копнение пред мрачния външен зид на замъка. Сега, когато кралят беше прогонил от Толедо бароните Кастро и бе отнел от тях тоя дом, той, Ибрахим, най-сетне можеше да види вътрешността и да реши следва ли да си възвърне стария имот на своите деди.

Без да бърза, ала с жадни, изпитателни очи, бе минал той по множеството стълби и през многобройните зали, стаи, коридори, дворове. Пуста и грозна беше постройката, по-скоро крепост, отколкото дворец. Навярно по външен вид и по-рано, когато я бяха обитавали дедите на Ибрахим, семейството Ибн Езра, тя не е изглеждала инак. Ала те положително са подреждали вътрешността удобно, с арабска покъщнина, а дворовете са били тихи градини. Изкусителна бе мисълта да възстановиш дома на дедите си и да превърнеш тоя неугледен, порутен кастильо де Кастро в хубав, изящен кастильо Ибн Езра.

Що за безумни планове! В Севиля той беше княз сред търговците, желан гост в двореца на емира наред с постите, хората на изкуството, учените, които емирът беше събрал около себе си от целия арабски спят. С цялата си душа той се чувствуваше там добре, тъй се чувствуваха и любимите му деца — момичето Рехия и момчето Ахмед. Не беше ли грях, не беше ли истинско безумие дори самата мисъл да смени своята благородна, издигната Севиля с варварския Толедо?

Не беше безумие и положително не бе грях.

Много превратности на съдбата беше изпитал през последните сто години родът Ибн Езра, най-гордият сред еврейските родове на Полуострова. Бедите, които африканците бяха донесли за евреите при нахлуването си в Андалусия, бяха засегнали и самия Ибрахим като момче, тогава той още се казваше Йеуда Ибн Езра. Като останалите евреи от кралство Севиля и семейството на Ибн Езра беше избягало тогава в северна, християнска Испания. Но на него, юношата, семейството бе възложило да остане и да приеме исляма; с него дружеше Абдула, синът на емира, и родителите му се надяваха да спасят така част от имуществото си.

И наистина, когато пое властта, Абдула възвърна богатствата на Ибрахим. Емирът знаеше, че в сърцето си неговият приятел беше привързан към старата вяра; мнозина го знаеха, но гледаха на това през пръсти. Сега обаче назряваше нова война на християните срещу правоверните мохамедани, а при една такава свещена война емирът Абдула нямаше да може да закриля повече еретика Ибрахим. Той ще трябва да бяга, както бяха бягали дедите му, в християнска Испания, да изостави своя имот, да се превърне в просяк. Нима при това положение не бе по-благоразумно да отиде в Толедо сега, доброволно, с богатство и блясък?

Защото, стига да поискаше, и тук, в Толедо, той би се радвал на не по-малка почит, отколкото в Севиля. Още при първия съвсем лек намек му бяха предложили поста на евреина Ибн Шошан, на финансовия министър, умрял преди три години. Нямаше съмнение, че тук, в Толедо, той би могъл да получи всяка служба, която би пожелал, дори ако се върнеше открито към юдейската вяра.

През една цепнатина в зида кастеланът^[1] надничаше в двора. Близо два часа вече бе тук чуждоземецът; какво толкова имаше да гледа тия порутени стени? Ето го, седи там неверникът, сякаш е у дома си, сякаш завинаги смята да остане тук. Прислугата на чуждоземеца, която го чака във външния двор, разправя, че имал в своя дом в Севиля петнадесет породисти коня и осемдесет слуги, тридесетима от тях чернокожи. Богато и нашироко живееха те, неверниците. Но макар последния път кралят, нашият господар, да претърпя поражение, ще дойде време, когато светата Дева и Сантяго ще бъдат милостиви към нас и тогава ще избием мюсюлманите и ще им вземем богатствата.

А чуждоземецът все още не се канеше да си тръгва.

Да, търговецът Ибрахим от Севиля седеше и продължаваше да мечтае. Никога досега не беше изправян пред такова рисковано, съдбоносно решение. Защото той не бе навършил още тринадесетата си година, когато африканците нахлуха в Андалусия, и прие исляма, не бе отговорен тогава пред бога и пред хората, семейството беше решавало вместо него. Сега трябваше да избира сам.

Прекрасна сияеше Севиля в своята зрелост и великолепие. Ала това бе презрелост, тъй казваше старият му приятел Муса. Слънцето на западния ислям бе преминало вече зенита си, спускаше се към своя залез. Тук, в християнска Испания, в тази Кастилия, подемът, възходът тъкмо започва. Всичко тук е още примитивно, първобитно. Разрушили бяха онова, което бе изградил ислямът и криво-ляво го бяха скърпили. Земеделието беше в жалко, първобитно състояние, занаятите — замрели. Кралството беше обезлюдено, а онези, които бяха останали тук, умееха да воюват, но не разбираха от мирен труд. Той, Ибрахим, ще доведе тук хора, научени да творят, хора, които умеят да изваждат на бял свят онова, което лежи неизползувано в земята.

Много усилия ще трябват, за да се вдъхне животворен лъх на стопански разорената, разсипана Кастилия. Ала тъкмо то е и примамливото.

Щеше да му трябва, разбира се, време — дълги, несмущавани от нищо мирни години.

И изведнъж той почувствува: божествен беше призивът, който бе чул още тогава, преди петнадесет месеца, когато след поражението си дон Алфонсо бе замолил за примирие емира от Севиля. Войнственият Алфонсо бе проявил склонност да направи известни отстъпки — да даде някои области, да заплати високо военно обезщетение, ала не приемаше искането на емира примирието да трае осем години. А той, Ибрахим, бе увещавал своя приятел, емира, настоявал бе пред него да държи на това и да се задоволи дори с по-малки териториални придобивки и по-ниско обезщетение. И накрая беше успял, и едно примирие за осем дълги благодетелни години бе подписано и скрепено с печат. Да, сам бог го беше напътвал и му беше внушавал тогава: „Бори се за мир! Не отстъпвай, бори се за мир!“

И същият този вътрешен глас го беше довел сега тук, в Толедо. Стигнеше ли се до нова свещена война — а щеше да се стигне, — енергичният дон Алфонсо щеше да се изкуши да наруши примирието със Севиля. Ала тогава той, Ибрахим, ще бъде тук и с хитрост, заплаха и разумни доводи ще убеждава краля; и дори ако не успееше да попречи на Алфонсо да се намеси във войната, щеше поне да забави намесата му.

А за евреите, за неговите евреи, щеше да бъде истинска благодат, ако тогава, при избухването на войната, той, Ибрахим, заседава в коронния съвет. Както някога и сега евреите ще бъдат първите, върху които ще се нахвърлят кръстоносците. Той, обаче ще простре закрилнически десница над тях, защото той бе техен брат.

Не лъжеше севилският търговец Ибрахим, като се наричаше привърженик на исляма. Той тачеше Аллах и Пророка, наслаждаваше се на арабската литература и наука. За него мюсюлманските обичаи бяха любими навици; всеки ден той машинално изпълняваше петте предписани измивания, падаше пет пъти на земята в посока към Мека, за да прочете молитвите, а когато беше изправен пред някое голямо решение или важно дело, обръщаше се по вътрешна необходимост към Аллаха и произнасяше първата сура^[2]. Но радостен покой настъпваше в сърцето му, когато в събота се събираше с другите севилски евреи в подземните помещения на своята къща, в своя таен молитвен дом, за да отдаде почит на бога Израил и да чете от великата книга^[3]. Знаеше, че тогава изповядва най-дълбоката си вяра и изповядвайки тая най-истинска истина, той се очистваше от полуистините на цялата седмица.

Не друг, а сам Адонай, древният бог на неговите деди, бе разпалил в сърцето му горчивото, блажено желание да се върне в Толедо.

Случило се бе вече веднъж — тогава, когато голямото бедствие бе сполетяло андалуските евреи — един от потомците на рода Ибн Езра, неговият чичо Йеуда Ибн Езра, да успее да окаже оттук, от Кастилия, голяма помощ на своя народ. Този Йеуда, генерал на тогавашния, Седмия Алфонсо, бе удържал срещу мюсюлманите граничната крепост Калатрава и бе дал възможност на хиляди, десетки хиляди преследвани евреи да избягат и да намерят спасение. Сега нему, на досегашния търговец Ибрахим, е отредена подобна мисия.

Ще се завърне в тоя дом.

В гъвкавото си, буйно въображение той вече виждаше дома такъв, какъвто щеше да бъде. Пак бликаше водоскокът, тайнствено разцъфтяваше дворът, тих, разнообразен живот изпълваше запустелите помещения, нозете стъпваха върху дебели килими вместо по каменния, негостоприемен под, по стените се виеха гирлянди от еврейски и арабски надписи, стихове от великата книга и от мюсюлмански поети и навсякъде струеше вода, която разнасяше прохлада и покой, а заедно с нейния ритъм струяха мечтите и мислите.

Ето какъв ще бъде домът и в него ще влезе той, какъвто е — като Йеуда Ибн Езра.

От само себе си в него почнаха да звучат стихове на благослов, които щяха да украсят дома му, стихове от великата книга на дедите, която отсега нататък щеше да замести за него корана. „Защото ще се сриват планини и ще пропадат хълмове, но ти няма да бъдеш лишен от милостта ми и моят мирен съюз с теб ще остане непоклатим.“

По лицето му блуждаеше щастлива усмивка. С вътрешния си взор виждаше как гордите стихове на божествения завет се нижат по фриза — черни, сини, червени и златни, — украсявайки стените на неговата спалня; вечер, преди да заспи, те ще се запечатват в сърцето му, ще го приветствуват сутрин, когато се събужда.

Той стана, протегна се. Ще живее тук, в Толедо, в стария, възстановен дом на дедите си, ще вдъхне нов живот на бедната, запустяла Кастилия, ще помогне да се запази мирът и да се даде убежище на преследвания Израил.

Първият министър, Манрике де Лара, обясняваше пред дон Алфонсо текстовете на договорите, за който беше постигнато споразумение със севилския търговец Ибрахим и които сега оставаше само да се подпишат. Кралицата присъствуваше на доклада. Открай време съпругите на владетелите в християнска Испания носеха наравно със своите крале властта и тяхна привилегия бе да взимат участие в държавните дела.

На масата се намираха трите документа, върху които споразуменията бяха написани на арабски език. Изчерпателно бяха съставени тия договори и много време трябваше на дон Манрике, за да обясни всички подробности.

Кралят слушаше само с половин ухо. Дълго бе трябвало да го убеждават доня Леонор и първият му министър, докато склони да вземе на служба неверника. Та нали тъкмо той, Ибрахим, бе главният виновник за суровия мирен договор, който кралят се бе принудил да подпише тогава, преди петнадесет месеца.

Тоя мирен договор! Неговите приближени го бяха убедили, че бил изгоден. Вярно, дон Алфонсо не бе принуден да отстъпи — както се опасяваше — крепостта Аларкос, любимия град, който бе завоювал от неприятеля и бе присъединил към кралството си при своя пръв поход; а и военното обезщетение не бе прекомерно голямо. Но осем години примирие! Младият, буен крал, воин до мозъка на костите си, просто не виждаше как ще набере толкова търпение, та да позволи на неверниците да се перчат със своята победа осем безкрайни години. А сега трябваше да сключи второ споразумение, и то с човека, който му бе наложил тоя позорен договор — споразумение, свързано с тежки последици! Трябваше занапред по всяко време да вижда около себе си тоя човек, да се вслушва в съмнителните му предложения!

От друга страна обаче доводите, които излагаха пред него умната му кралица и изпитаният приятел Манрике, му се струваха убедителни: откак бе умрял Ибн Шошан, неговият добър, богат евреин, ставаше все по-трудно и по-трудно да получава пари от едрите търговци и банкери по цял свят и единствен този Ибрахим от Севиля можеше да го спаси от затрудненото финансово положение.

Докато слушаше разсеяно Манрике, той замислено наблюдаваше доня Леонор.

Не можеше да я види често човек в кралския замък в Толедо. Тя бе родена в херцогството Аквитания, в топла Южна Франция, където нравите бяха благородни и изискани, затова животът в Толедо — при все че градът вече от сто години се намираше в ръцете на кастилските крале — все още й се виждаше груб като във военен лагер. И макар да проявяваше разбиране и да не се сърдеше на дон Алфонсо, загдето прекарва повече от времето си в тая своя столица, близо до вечния враг, самата тя все пак бе предпочела да си установи свой дворец в северна Кастилия, в Бургос, близо до родината си.

Без да беше говорил с някого за това, Алфонсо много добре знаеше защо доня Леонор бе дошла тоя път в Толедо. Това положително бе станало по молба на дон Манрике. Този негов министър и скъп приятел сигурно бе предполагал, че не ще успее без нейна помощ да го склони да приеме за свой пазител на печата този неверник. При това той бе схванал много бързо необходимостта и би се съгласил и без увещанията на доня Леонор. Но сега се радваше, че се беше противил толкова дълго; приятно му бе да вижда около себе си доня Леонор.

Колко грижливо се беше облякла тя! А бяха се събрали всъщност само за един доклад на добрия Манрике. Тя винаги държеше да изглежда очарователна и в същото време царствена. Това му се струваше малко смешно, но му се харесваше. Тя бе почти дете, когато преди петнадесет години напусна двора на своя баща, английския крал Хенри, за да я доведат при него като невеста; но през всичките години, прекарани в неговата бедна, сурова Кастилия, гдето поради вечните войни нямаше време за изтънченостите на куртоазията, тя бе останала вярна на усета на своята родина към галантни дворцови маниери.

Все още запазила детинския си вид въпреки своите двадесет и девет години, тя седеше, облечена в тежки, разкошни одежди. Макар да не бе едра, изглеждаше представителна с диадемата, която пристягаше гъстата и руса коса. Високото чело бе благородно очертано, а под него гледаха големите й, умни, зелени очи, може би малко прекалено студено и изпитателно, но една лека, неопределена усмивка придаваше на спокойното лице топлота и приветливост.

Нека му се присмива неговата мила доня Леонор. Бог му бе дал разсъдък и той разбираше не по-зле от жена си и нейния баща, английския крал, че в днешни дни стопанството на неговото кралство е не по-малко важно от военната мощ. Но твърде бавни и прекалено скучни му се струваха хитроумните околни пътеки, макар че може би водеха към целта по-сигурно, отколкото мечът. Той беше войник, а не пресметливец, войник и само войник. А това беше добро, особено в такова време, когато бог бе повелил на християнските владетели да водят непрестанна борба срещу неверниците.

Доня Леонор също даваше простор на мислите си. Тя прочете по лицето на своя Алфонсо какви противоречиви чувства се бореха в него; как разбираше и се подчиняваше и как негодуваше и се бунтуваше вътрешно. Той не беше държавник; никой не знаеше това по-добре от нея, дъщерята на един крал и на една кралица, чиято смела, хитра политика вече от десетки години насам не позволяваше на света да си отдъхне. Той беше извънредно умен, когато поискаше, ала буйният му нрав непрекъснато се блъскаше в зидовете на разума му. И тъкмо заради тая буйна, ведра необузданост тя го обичаше.

— Виждаш, господарю, и ти, доня Леонор — обобщи сега дон Манрике, — че той не отстъпва от нито едно от условията си. Но и дава повече, отколкото може да даде който и да било друг.

Дон Алфонсо сърдито забеляза:

— А си взима още отгоре и кастильото! Като алборок.

„Алборок“ наричаха обичайния подарък, който съгласно правилата на вежливостта бе прието да се прави при сключването на всеки договор.

— Не, господарю — отвърна дон Манрике, — прощавай, забравих да ти кажа това. Той не иска да приеме замъка като подарък. Иска да го купи. За хиляда златни мараведи^[4].

Това бе невероятна сума, много по-голяма, отколкото струваха старите развалини. Подобна „larqesse“, подобна щедрост, подхождаше на един знатен господар; но нима, когато я проявяваше търговецът Ибрахим от Севиля, тя не беше по-скоро дързост? Алфонсо стана, заснова нагоре-надолу.

Доня Леонор го наблюдаваше. Ще има да се поизмъчи тоя Ибрахим да угоди на нейния Алфонсо. Рицар си беше той, кастилски рицар, и толкова. Колко добре изглеждаше — истински мъж и въпреки тридесетте си години още съвсем момче. Леонор беше прекарала част от детинството си в замъка Домфрон; там имаше голяма дървена статуя на страховития свети Георги, младия могъщ закрилник на замъка, и смелото, решително, малко сухо лице на нейния Алфонсо винаги й напомняше за неговия образ. Всичко обичаше тя в него: златисточервеникавите коси, късата брада, ограждаща цялото му лице и обръсната непосредствено около устните, така че продълговатата му, тясна уста ясно изпъкваше. Но най-много обичаше сивите му, смели очи, от които в минута на възбуда припламваха светли буреносни отблясъци. Такива бяха и сега.

— Той моли само за една милост — продължи Манрике. — Моли за разрешение да се яви пред очите на твое величество и да получи документите и подпис лично от теб. Неговият емир — обясни Манрике — го е въздигнал в рицар и той държи на достойнството си. Припомни си, дон Алфонсо, че в страните на неверниците търговецът е не по-малко уважаван от воина; че нали самият им Пророк е бил търговец.

Алфонсо се разсмя, внезапно изпадна в добро настроение; смееше ли се, лицето му сияеше като на юноша.

— Но не ще бъда длъжен да говоря с него на еврейски, нали? — извика той.

— Той владее добре латински — отвърна деловито Манрике. — Говори задоволително и кастилски.

Пак без всякакъв преход дон Алфонсо стана сериозен.

— Нямам нищо против един еврейски алхаким — каза той, — но да направя свой Escrivano Mayor^[5] вашия евреин, все пак трябва да разберете, че това ми е противно.

Дон Манрике отново изложи онова, което на няколко пъти бе обяснявал на краля през последните седмици.

— Цяло столетие сме били принудени да водим война и да завладяваме, не сме имали време да се погрижим за стопанството. Мюсюлманите са имали време. Ако искаме да се мерим с тях, нужен ни е гъвкавият ум на евреите, тяхното красноречие, техните търговски връзки. Щастие за християнските владетели беше, че мюсюлманите от Андалусия прогониха своите евреи. Сега твоят чичо от Арагон има своя Йосеф Ибн Езра, а кралят на Навара — своя Бен Серах.

— А и моят баща — допълни доня Леонор — си има своя Аарон от Линкълн. Понякога го затваря, но сетне пак го измъква от затвора; и го награждава със земя и почести.

И дон Манрике заключи:

— Положението на Кастилия щеше да бъде по-добро, ако смъртта не ни бе отнела нашия евреин Ибн Шошан.

Лицето на дон Алфонсо се помрачи. Това напомняне го ядоса. Още преди четири години бе искал той да предприеме онзи поход срещу емира от Севиля, завършил след това тъй злополучно, само старият Ибн Шошан го бе задържал. Неговото място сега, изглежда, трябваше да заеме тоя Ибрахим от Севиля — тъй искат доня Леонор и Манрике — и да му пречи да взима прибързани решения. Може би повече затова, отколкото по стопански причини те го увещаваха толкова настойчиво да вземе на служба евреина. За прекалено буен, за прекалено войнствен смятаха те него, Алфонсо, не вярваха, че ще се намери у него хитрост и онова жалко търпение, тъй необходими за един крал в тия търгашески времена.

— А на всичко отгоре са написани и на арабски! — каза недоволно той и удари по документите. — Не мога дори да прочета добре каквото трябва да подпиша.

Дон Манрике отгатна мислите му. Той искаше да отложи подписването.

— Щом като заповядваш, господарю — отвърна с готовност той, — ще наредя договорите да се изготвят на латински.

— Добре — каза Алфонсо. — И не викай тук евреина преди сряда.

 

 

Аудиенцията, на която трябваше да се разменят подписите, се състоя в една малка зала в замъка. Доня Леонор бе пожелала да присъствува на приема; и тя любопитствуваше да види евреина.

Дон Манрике беше в служебното си облекло: на шията му висеше златна верижка с отличителния знак на Familiar, таен кралски съветник — нагръдната плочка с герба на Кастилия, с трите кули на „Страната на замъците“. С официални дрехи бе и доня Леонор. Алфонсо, напротив, бе облечен по домашному, съвсем не тъй, както подобаваше за държавнически акт: носеше нещо като жилетка с широки, свободни ръкави и удобни обувки.

Всички бяха очаквали, че както бе обичайно, Ибрахим ще се преклони пред негово величество, отпускайки се на едно коляно. Ала той още не бе поданик на краля, а, обратното, виден придворен от мюсюлманската империя. Носеше облеклото на мюсюлманска Испания, а върху него — синята, подплатена мантия на сановник, комуто е гарантиран свободен достъп при двора на един християнски крал. Ограничи се да поздрави с дълбок поклон доня Леонор, дон Алфонсо и дон Манрике.

Кралицата заговори първа.

— Мирът да е с теб, Ибрахим от Севиля — каза тя на арабски.

Образованите люде дори и в християнските кралства на Полуострова говореха освен латински и арабски език.

Учтивостта към госта изискваше и Алфонсо да се обърне към него на арабски и именно така беше възнамерявал да стори той. Но наглостта на човека, който не коленичи пред него, го накара да заговори на латински.

— Salve, dominae Ibrahim! — поздрави навъсено той. Дон Манрике изложи с няколко общи фрази за какво идваше търговецът Ибрахим. В това време доня Леонор оглеждаше госта със спокойна, сдържана усмивка на знатна дама. Той беше среден на ръст, ала високите му обувки и изправената му стойка, при все че стоеше отпуснато, го правеха да изглежда едър. От мургавото му лице, оградено с къса брада, гледаха спокойни, бадемовидни очи — умно, малко високомерно. Дълга и добре скроена се спускаше от раменете му синята мантия, която му осигуряваше свободен достъп. Доня Леонор вглеждаше със завист скъпия плат; трудно бе да намериш такива платове в християнските земи. Но ако веднъж постъпи на служба при нея, тоя човек навярно ще може да й достави такъв плат, а и някои от ония тъй чудодейни парфюми, за които толкова беше слушала.

Кралят бе седнал на едно походно легло, нещо като софа; седеше там полуизлегнат, в подчертано небрежна поза.

— Надявам се само — каза той, след като дон Манрике привърши, — че ще доставиш навреме и двадесетте хиляди златни мараведи, които се задължаваш да платиш.

— Двадесет хиляди мараведи са много пари — отвърна Ибрахим, — а пет месеца — малко време. Но в пет месеца парите ще бъдат налице, господарю… при условие че пълномощията, които договорът ми дава, няма да останат само на пергамент.

— Съмненията ти са понятни, Ибрахим от Севиля — каза кралят. — Пълномощията, които ти си условил, са направо нечувани. Моите приближени ми обясниха, че искаш да сложиш ръка на всичко, с което божията милост ме е дарила — на моите данъци, на държавната ми хазна, на моите мита, на рудниците ми за желязо и каменна сол. Ти, изглежда, си ненаситен човек, Ибрахим от Севиля.

Търговецът отговори спокойно:

— Трудно е да бъда заситен, господарю, защото аз трябва да засищам теб. Изгладнелият си ти. Аз ще изплатя най-напред двадесетте хиляди мараведи. А съмнително е още каква част от парите, от които един малък дял се пада на мен, ще могат да се съберат. Твоите грандове и рикосомбрес^[6] са своеволни, груби деспоти. Прости на търговеца, господарке — обърна се с дълбок поклон той към доня Леонор на арабски, — ако говори за такива трезви, отегчителни неща в твоето лъчезарно присъствие.

Но дон Алфонсо настояваше на своето:

— Би ми се струвало по-уместно, ако ти се беше задоволил със званието мой алхаким, както моят евреин Ибн Шошан. Добър евреин беше той и аз съжалявам за смъртта му.

— Висока чест е за мен, господарю — отвърна Ибрахим, — че поверяваш на мен да продължа делото на този умен и преуспял човек. Не за да ти служа тъй, както пламенният ми копнеж повелява, аз не бих могъл да се задоволя само с пълномощията на благородния Ибн Шошан — Аллах да го дари с всички радости на рая!

Обаче кралят — сякаш гостът не бе казал нищо — продължи своята реч и премина сега на местния език, на простонароден латински, на кастилски.

— Но искането ти да бъдеш пазител на моя печат, намирам, меко казано, за неприлично.

— Не мога да събирам твоите данъци, господарю — отвърна търговецът спокойно, на бавен, тромав кастилски, — ако съм само твой алкахим. Принуден бях да настоявам да ме направиш свой Escrivano. Защото, ако не разполагам с твоя печат, грандовете ти няма да ми се подчиняват.

— Гласът ти и подборът на твоите думи — отвърна дон Алфонсо — е смирен, както подобава. Ала не ще ме измамиш. Това, което казваш, е всъщност твърде гордо, бих казал — и той употреби една силна дума от простонародния латински, — ти си нагъл.

Манрике побърза да обясни:

— Кралят намира, че ти знаеш цената си.

— Да — каза приветливо със своя звънък глас доня Леонор на извънредно изискан латински, — точно това иска да каже кралят.

Търговецът отново се поклони дълбоко, първо пред Леонор, а сетне и пред Алфонсо.

— Зная цената си — каза — и зная стойността на кралските данъци. Не ме разбирайте криво — продължи той, — нито ти, уважаема господарке, нито ти, велики и горди кралю, нито ти, благородни дон Манрике. Бог е благословил тая хубава страна Кастилия с много съкровища и с безгранични възможности. Но войните, които бе принуден да води твое величество и са били принудени да водят твоите предци, не са ви дали време да използувате тая божия благодат. Сега ти си решил, господарю, да дадеш на своята страна осем години мир. Какви ли богатства не могат да се добият през тия осем години от недрата на твоите планини, от плодородната почва и от твоите реки! Аз познавам люде, които могат да научат поданиците ти как да направят своите ниви по-плодородни и да увеличат стадата си. И виждам желязото в недрата на твоите планини — неизчерпаеми залежи от скъпоценно желязо. Виждам мед, лазурен камък^[7], живак, сребро и ще намеря умели ръце, които ще извадят всичко това и ще го преработят — ще го смесят, ще го сплавят и изковат. Ще доведа тук, господарю, хора от ислямските страни, които ще направят оръжейниците ти равностойни на тия в Севиля и Кордова. А има една материя, за която вие тук, в тия северни кралства, едва ли сте чували, има една материя — наричат я хартия, — върху която се пише по-лесно, отколкото върху пергамент и която, щом веднъж знаеш тайната на приготовлението й, струва петнайсет пъти по-евтино от пергамента; а край твоята река Тахо има всичко необходимо за приготовлението на тая материя. И тогава, господарю и господарке, науката, философията и поезията ще станат по-богати и по-задълбочени във вашите земи.

Той говореше вдъхновено и с убеждение, отправяше блестящите си, смирено-настойчиви очи ту към краля, ту към доня Леонор и те с интерес, почти с увлечение слушаха красноречивия мъж. Приказките на тоя Ибрахим изглеждаха малко смешни, дори невероятни на дон Алфонсо; та благата не се придобиваха с труд и пот, а се завоюваха с меч. Но Алфонсо имаше въображение, виждаше богатствата и разцвета, които му обещаваше тоя човек. Широка, радостна усмивка се разля по лицето му, той отново стана съвсем млад и доня Леонор почувствува колко желан за нея е той.

И той отвори уста и призна:

— Добре говориш, Ибрахим от Севиля, и може би ще успееш да изпълниш част от онова, което обещаваш. Изглеждаш умен човек, деятелен и вещ в тия работи.

Но сякаш съжалил, че тия търгашески брътвежи го бяха подвели да изрече такава похвала, той внезапно промени тон и присмехулно каза:

— Чувам, че си платил висока цена за моя кастильо, за бившия кастильо де Кастро. Многочислено семейство ли имаш, та се нуждаеш от толкова голям дом?

— Имам син и дъщеря — отвърна търговецът. — Но обичам да бъдат около мене приятелите ми, да се съветвам и да беседвам с тях. Има освен това и мнозина, които се обръщат към мен за помощ, а богоугодно е да не отказваш подслон на нуждаещите се.

— Изглежда, не ти се свидят парите — каза кралят, — за да служиш на своя бог. Бих предпочел да ти предоставя тоя кастильо безплатно, за доживотно ползуване, като алборок.

— Тоя дом — отвърна учтиво търговецът — не се е наричал винаги кастильо де Кастро. По-рано той се наричаше Касър Ибн Езра и затова толкова ми се искаше да го притежавам. Твоите съветници, господарю, сигурно са ти съобщили, че въпреки арабското си име аз съм от рода Ибн Езра, а ние, потомците на това семейство, не обичаме да живеем в домове, които не са наши. Не дързост, господарю — продължи той и сега гласът му зазвуча доверчиво, почтително и любезно, — ме накара да си измоля друг алборок.

Учудена, доня Леонор запита:

— Друг алборок?

— Почитаемият ескривано майор — обясни дон Манрике — поиска от нас и ние му дадохме правото да получава за своята кухня всекидневно по едно агне от стадата в кралските стопанства.

— Тая привилегия е важна за мен — обясни Ибрахим, като се обърна отново към краля, — защото подобна милост е оказал на чичо ми твоят дядо, августейшият император Алфонсо. Когато се преселя в Толедо и постъпя на служба при теб, аз ще се върна пред цял свят към вярата на дедите си, ще се откажа от името Ибрахим и пак ще се наричам Йеуда Ибн Езра, както оня мой чичо, който удържал за дядо ти крепостта Калатрава. Нека ми бъде разрешена една безразсъдно пряма дума, господарю и господарке. Ако можех да сторя това в Севиля, нямаше да напусна прекрасната си родина.

— Радва ни, че си оценил нашата търпимост — каза доня Леонор.

Алфонсо обаче без всякакви заобикалки запита:

— А няма ли да срещнеш пречки, когато напускаш Севиля?

— Като ликвидирам делата си там — отвърна Йеуда, — ще имам загуби. От други трудности не се страхувам. Бог ме е дарил с голяма милост и е разтворил за мен сърцето на емира. Той е човек издигнат, с широки разбирания и ако зависеше само от него, щях да мога и в Севиля да се върна открито към вярата на дедите си. Той ще разбере подбудите ми и няма да ми пречи.

Алфонсо оглеждаше човека, който, застанал тъй почтително и предано пред него, му говореше с толкова дръзка откровеност. Дяволски умен му се струваше тоя човек, но и не по-малко опасен. Ако изменяше сега на своя приятел емира, нима щеше да остане верен нему, на чужденеца, на християнина?

Сякаш отгатнал мислите му, Йеуда почти развеселено каза:

— Напусна ли веднъж Севиля, естествено не ще мога да се завърна вече там. Виждаш сам, господарю, че ако не ти служа добре, аз съм в ръцете ти.

Накъсо, почти грубо, дон Алфонсо каза:

— Ще подпиша сега.

По-рано той обикновено пишеше името си на латински: „Alfonsus Rex Castiliae“ или „Ego Rex“; напоследък все по-често се подписваше на езика на народа, на простонароден латински, романски, кастилски.

— Надявам се, че за теб ще бъде достатъчно — рече подигравателно той, — ако поставя само: „Yo el Rey“?

Йеуда отвърна шеговито:

— Бих бил доволен и само от твоята рубрика, от твоята завъртулка, господарю.

Дон Манрике подаде на Алфонсо перото. Кралят подписа и трите документа бързо, решително, с непроницаемо изражение, тъй както човек се решава на неприятна, но неизбежна крачка.

Йеуда го гледаше. Със задоволство го изпълваше постигнатото, с радостно напрежение очакваше предстоящото. Признателен бе на съдбата, на своя бог Аллах, на своя бог Адонай. Чувствуваше осезаемо как мюсюлманинът в него умира и изведнъж в паметта му изплува благодарствената молитва, която още като дете го бяха учили да изговаря всеки път, когато постигнеше нещо ново: „Слава на теб, Адонай, боже наш, ти, който ми помогна да доживея до тоя ден, да го дочакам и да го преживея.“

Сетне той също подписа документите и ги подаде на краля — почтително и все пак с едва забележимо, лукаво нетърпение. И наистина Алфонсо се изненада, когато видя подписа, веждите му се свиха и челото му се сбърчи; буквите бяха странни.

— Какво значи това? — извика той. — Това не е арабски!

— Позволих си, господарю — обясни учтиво Йеуда, — да сложа своя подпис на еврейски.

И почтително обясни:

— Чичо ми, когото благоволението на твоя августейши дядо въздигна в княз, винаги се е подписвал на еврейски: „Йеуда Ибн Езра, А-Наси, князът“.

Алфонсо сви рамене и се извърна към доня Леонор; явно смяташе аудиенцията за приключена.

Ала тогава Йеуда каза:

— Моля за още една милост, за ръкавицата.

А ръкавицата символизираше важно поръчение, което рицарят даваше на рицар; след успешно изпълненото поръчение ръкавицата трябваше да се върне на собственика.

Алфонсо сметна, че през тоя час е преглътнал вече достатъчно дързости и се готвеше да отговори рязко; но предупредителният поглед на доня Леонор го възпря. Той каза:

— Е, хубаво, да бъде, както искаш.

И сега Йеуда коленичи. И Алфонсо му подаде ръкавицата.

Но сетне, сякаш се срамуваше от станалото и искаше да сведе връзката си с тоя евреин отново към онова, което бе в действителност, към сделка, той каза:

— Тъй, а сега набави ми колкото може по-скоро двадесетте хиляди мараведи.

Доня Леонор обаче, отправила изпитателно и с едва забележима закачливост към Йеуда големите си, зелени очи, каза със звънък глас:

— Радваме се, че се запознахме с теб, дон ескривано!

Преди да напусне града Толедо, за да замине за Севиля и да приключи там делата си, Йеуда посети дон Ефраим Бар Абба, старейшината на еврейската община, алхамата.

Дон Ефраим беше дребен, сух, около шестдесетгодишен човек, невзрачен както по вид, тъй и по облекло; никой не би предположил по външността му с колко власт разполагаше той. Защото старейшината на еврейската община в Толедо беше равен на княз. Еврейската община, алхамата, се ползуваше с правата на собствено съдопроизводство, никаква власт не можеше да се меси в нейните работи, бе подвластна само на своя „парнас“ дон Ефраим и на краля.

Дребен и зъзнещ седеше дон Ефраим в своята стая, претъпкана с покъщнина и книги. Въпреки че времето вече се бе позатоплило, бе загърнат в шуба, а пред него имаше мангал. Той бе добре осведомен за всичко станало в кралския замък и макар че назначаването на търговеца Ибрахим щеше да бъде оповестено едва след окончателното му преселване в Толедо, дон Ефраим знаеше, че човекът от Севиля бе взел на откуп всички данъци и бе станал приемник на алхакима Ибн Шошан.

На самия него също бяха предлагали данъците и длъжността, но сделката му се бе сторила прекалено рискована, а службата алхаким бе твърде опасна тъкмо поради блясъка си. Старейшината бе запознат с житието на търговеца Ибрахим, знаеше, че той тайно изповядва юдейството и разбираше вътрешните и външните подбуди, които навярно го бяха накарали да се пресели Кастилия. Ефраим неведнъж беше правил големи сделки заедно с него, но и неведнъж големи сделки против него и му бе неприятно, че тоя двулик син на рода Ибн Езра местеше сега главното седалище на своите начинания в неговия Толедо.

Дон Ефраим седеше, потриваше дланта на едната си ръка с ноктите на другата и чакаше какво ще му съобщи неговият гост. Дон Йеуда водеше разговора на еврейски, на много изискан еврейски език, ала личеше, че думите бяха заучени и неприсъщи за него. Той веднага съобщи на Ефраим, че е взел на откуп приходите на царската хазна от Толедо и от Кастилия.

— Както чух, ти не си приел предложението да откупиш данъците — каза дружелюбно той.

— Да — отвърна дон Ефраим, — премерих, прецених и отказах. Отказах да стана приемник и на покойния наш алхаким Ибн Шошан — благословена да бъде паметта на праведника! Тоя пост ми се стори прекалено блестящ за един скромен човек.

— Аз го приех — каза непресторено дон Йеуда.

Дон Ефраим стана и се поклони.

— Твоят слуга ти желае щастие, дон алхаким — рече той. — Или бива ли да кажа дори алхаким майор^[8]?

— Негово величество кралят — каза дон Йеуда, като с мъка обуздаваше тържеството си — благоволи да ме въздигне в един от своите Familiares. Да, дон Ефраим, аз ще бъда един от четиримата тайни съветници, ще заседавам в курията. Ще управлявам делата на нашия господар, краля, в качеството си на негов ескривано майор.

Дон Ефраим слушаше думите му с чувство, в което се примесваха възхищение и антипатия, радост и недоволство. Мислеше си: „Какво ли е заплатил срещу това тоя отчаян смелчага и авантюрист!“ И: „Накъде ще отвлече високомерието на тоя безумец!“ И: „Дано всемогъщият не позволи на тоя човек да навлече беда върху народа на Израил!“

Дон Ефраим бе необикновено състоятелен. За огромното богатство на търговеца Ибрахим от Севиля се носеха много слухове, ала в себе си дон Ефраим смяташе, че по имот едва ли стои по-долу от тоя вероотстъпник и горделивец. Той, Ефраим, криеше богатството си и оставаше незабелязан. А Ибрахим от Севиля, истински Ибн Езра, напротив, винаги се стремеше да кара хората да говорят за него и за разкоша, в който живееше; и какви ли не неприятни истории ще обърка тепърва тоя надарен, подозрителен и опасен човек сега, когато, предизвиквайки бога, се издига на такава недосегаема висота в Толедо?

Предпазливо каза Ефраим:

— Алхамата винаги се разбираше много добре, о Ибн Шошан.

— Нима се страхуваш, дон Ефраим? — отвърна любезно дон Йеуда. — Не се страхувай! Далеч съм от мисълта да се меся в работите на толедската община, а още по-малко да я потискам. Аз сам ще бъда един от нейните синове. Дойдох, за да ти кажа това. Ти знаеш, че дълбоко в сърцето си винаги съм смятал вярата на синовете на Агар^[9] само за наполовина истинна издънка от нашата стара вяра. Щом заема поста си тук, ще се завърна в съюза на Авраам и ще нося пред цял свят името, което са ми дали моите отци: Йеуда Ибн Езра.

Дон Ефраим се помъчи да си придаде изражение на радостна изненада, ала загрижеността му се усили. Точно както самият той, така и алхамата му не биваше да привлича вниманието върху себе си. В тия времена, когато отново беше надвиснала опасност от кръстоносен поход, който положително щеше да доведе до нови гонения на евреите, мъдрата сдържаност бе двойно по-необходима. А с преминаването си към юдейството тоя Ибрахим от Севиля ще привлече погледите на цял свят върху толедските евреи. Открай време всички от рода Ибн Езра обичаха да се хвалят. Перчеха се като фокусниците по панаирите. Досега поне бяха живели само в Сарагоса, в Логроньо, в Тулуза; нямаше ги в Ефраимовия град, в Толедо. А ето, сега на врата му увисва тоя, най-горделивият и най-опасният от всичките.

Набожният и много умен Ефраим не искаше да бъде несправедлив. Чужд на душата му бе родът Ибн Езра с великолепието и големството си, но — той го признаваше без всякакви уговорки — това беше най-силният род в Сефарада^[10], в испанския Израил, и този род бе дал учени, поети, воини, търговци, дипломати — имена, с които юдеите се гордееха и които бяха добре известни в целия мюсюлмански и християнски свят. А най-важно, през настоящето столетие те великодушно бяха подпомагали бедствуващите евреи, бяха откупили хиляди от робството на езичниците, на хиляди бяха дали убежище в Сефарада и в Прованс. И тоя Ибн Езра, който седеше сега тук, пред него, е надарен богато от бога, при трудни условия се беше издигнал той до положението на пръв търговец в Севиля. Ала не носеше ли все пак един човек със славолюбие като неговото и с неговата престъпно-капризна надменност по-скоро опасност, отколкото благодат за народа на Израил?

Всички тия мисли минаха през ума на дон Ефраим през първите три секунди, последвали думите на дон Йеуда. В четвъртата той почтително рече:

— Висока чест ни оказваш, дон Йеуда, като идваш при нас. Бог изпрати на толедската алхама подходящия човек тъкмо когато той й е нужен, за да я ръководи. Защото ще ми позволиш да стоваря още едно бреме на плещите ти, като поставя в твои ръце и моята длъжност.

А в себе си мислеше:

„О, всемогъщи боже, не наказвай така сурово народа на Израил! Ти обърна отново към себе си сърцето на тоя мешумад, на тоя вероотстъпник, за да се върне при нас. Но не допускай да се гордее тук, в Толедо, с прекалено голям разкош, не му позволявай да увеличава завистта и омразата на другите народи, на друговерците, срещу народа на Израил!“

В това време дон Йеуда каза:

— Но не, дон Ефраим. Та кой по-добре от теб би могъл да ръководи работите на алхамата? Ще бъда обаче горд, ако някоя събота призовете и мен като всеки друг добър евреин за четенето на неделната глава от писанието. А още днес, дон Ефраим, трябва да ми позволиш да пооблекча съдбата на вашите бедни. Разреши ми да ти предам един малък принос, да кажем, петстотин златни мараведи.

Никога толедската община не бе получавала такъв щедър дар и тая дръзка, нелепа, показна, греховна надменност на Йеуда уплаши и възмути дон Ефраим. Не, тръгне ли тоя човек с предизвикателния си блясък, из Толедо, тогава той, Ефраим, не ще може да остане повече парнас на алхамата.

— Премисли още веднъж, дон Йеуда — подхвана умолително той, — алхамата не бива и няма да се задоволи с някакъв си Ефраим, щом в Толедо живее Йеуда Ибн Езра.

— Не ми се присмивай! — отвърна спокойно Йеуда. — Никой не знае по-добре от теб, че алхамата не ще иска да я ръководи човек, който цели четиридесет години е изповядвал вярата на синовете на Агар и по пет пъти на ден се е молил на Мохамед. Самият ти няма да искаш един мешумад^[11] да стане старейшина на толедската община. Признай, че е така!

И отново Ефраим бе изпълнен с неприязън и възхищение. Самият той не беше намекнал нито с дума за петното, което тежеше на Йеуда. Тоя човек обаче говореше за него с безсрамна прямота, дори с гордост, с прословутата гордост на рода Ибн Езра.

— Не съм аз онзи, който ще те съди — каза той.

— И друго нещо не забравяй, господарю и учителю мой Ефраим — каза дон Йеуда и го погледна открито в лицето, — след онова първо, ужасно унижение синовете на Агар никога не са постъпвали несправедливо към мен. Обратното, благи като топла розова вода бяха към мене те, хранеха ме с най-хубавото на своята страна. Аз обикнах техните обичаи и макар сърцето ми да се противи, някои от нравите им са сраснали върху мен като втора кожа. Без да искам дори, когато трябва да взема важно решение, може да призова по навик на сърцето си бога Мохамед и да изрека молитвено първите стихове от корана. Признай, дон Ефраим, нима ако до ушите ти стигне такова нещо, не ще се изкушиш да обявиш за мене голямото отлъчване — херема?

Озлобен беше дон Ефраим, че неговият събеседник отново отгатна мислите му. Въпреки прекрасното си решение този Йеуда положително бе богохулник и свободомислещ и във въображението си Ефраим действително беше видял за миг как, застанал на алмемора, мястото в синагогата, отдето се правят всички съобщения, ще обяви под звуците на овчия рог, на шофара, отлъчването на Йеуда. Ала празни бяха тия мечти. Със същия успех той би могъл да обяви за отлъчен великия халиф или краля, господаря на Кастилия.

— Никой друг род не е сторил за народа на Израил толкова, колкото семейството Ибн Езра — учтиво избягна да даде отговор той. — Известно е също така, че баща ти те е определил да станеш вероотстъпник още преди да си бил навършил и тринадесет години.

— Чел ли си посланието — запита Йеуда, — в което нашият господар и учител Моше Бен Маймон защищава хората, признали по принуда пророка Мохамед?

— Прост човек съм аз — отвърна пак уклончиво дон Ефраим — и не се меся в диспутите на равините.

— Не бива да смяташ, дон Ефраим — топло каза Йеуда — че е минал макар и един-единствен ден, без да си спомня за писанието. В подземието на дома си в Севиля аз устроих синагога и на големите празници ние, десетина души, се събирахме там и се молехме тъй, както е предписано. Макар и да се преселвам тук, ще се погрижа моята синагога в Севиля да се запази. Емирът Абдула е великодушен и е мой приятел; той ще затвори очи за това.

— Кога възнамеряваш да се преселиш в Толедо? — осведоми се дон Ефраим.

— Мисля, най-късно до три месеца — отвърна Йеуда.

— Би ли приел поканата ми да бъдеш тогава мой гост? — предложи му дон Ефраим. — Вярно, домът ми е скромен.

— Благодаря ти! — отвърна Йеуда. — Осигурих си вече подслон. Откупих от нашия господар, краля, кастильо де Кастро. Ще наредя да го преустроят — за мен и децата ми, за моите приятели и слуги.

Дон Ефраим не можа да прикрие дълбоката си уплаха.

— Бароните де Кастро — предупреди той — са още по-отмъстителни и по-своеволни от останалите рикосомбрес. Те изрекоха яростни заплахи, когато кралят им отне тоя дом. Ако в него отиде да живее евреин, те ще обявят това за осквернение, което няма равно на себе си. Помисли добре за тия неща, дон Йеуда. Бароните де Кастро са твърде могъщи и имат много привърженици. Ще разбунтуват половината кралство против теб — и срещу целия народ на Израил.

— Благодаря ти за предупреждението, дон Ефраим — каза Йеуда, — всемогъщият ми е дал сърце, което не познава страх.