Пол Дохърти
Песента на гладиатора (11)

Глава девета

Nemo repentefuit turpissimus.

Никой не става отведнъж жертва на покварата.

Ювенал, „Сатири“, II

— Хайде, идвай!

Главният началник на императорските кухни, любимият готвач на императора, сграбчи младата кухненска прислужничка за ръката и я побутна надолу по стълбите към избата, където под нисък покрив, поддържан от здрави каменни колони, държаха дърва и въглища. Началникът винаги обичаше да води наложниците си, както наричаше своите завоевания, там долу, където беше толкова спокойно, особено през лятото. Изтри мазните си лице и ръце в туниката и преценяващо огледа момичето. То имаше маслинена кожа, гъста черна коса и красиви ръце и крака. Специалистът по предястията вече бе спал с него и му беше предоставил ярко описание на нейните умения и всеотдайност, както и на готовността й да достави удоволствие. Началникът веднага се беше задействал и съблазни младата жена, като й обеща по-привилегировано положение в кухнята и може би възможността да се издигне до поднасяща блюда прислужница с позволение да влиза в императорската трапезария. Освен това й даде първа да вкуси пресните деликатеси от предишната вечер: сирене и мед, резени орехов и смокинов сладкиш, торта от стафиди и различни меса в сос.

— Хайде, идвай! — повтори той, протегна ръка и я стисна.

— Сигурен ли си? — прошепна слугинята, преструваща се на изплашена нимфа. Съучастникът и приятел на шефа я беше посъветвал да се противи по този начин, да гугука и да се колебае. Тя уверено играеше ролята си, хапеше устни и нерешително се бавеше на стълбите, докато той нежно я подръпваше за ръката.

— Само бъди неотстъпчива и ще се радваш на истински рай от удоволствия! — я беше посъветвал приятелят й. — Направи така, че да стане на някое самотно местенце, където никой няма да чува.

— О, не ставай глупава! — шефът усети, че стомахът му се свива от възбуда. — Ще се по целуваме и ще си поиграем, после ще се върнем в кухните да пийнем вода с мед и да опитаме от камарите сладкиши.

Все още вживяна в ролята си на несмела влюбена, слугинята пое след него надолу по стълбите. Беше решила да даде на този важен мъж най-доброто от себе си и да спечели благоволението му. С удоволствие би нареждала на другите прислужници, получавала най-добрите останки от трапезата и би се радвала на правото да спи на сухо и чисто местенце.

Шефът отвори вратата и пипнешком потърси намазаните със сяра клечки, които използваше, за да запали насмолените факли и двата глинени светилника с изрисувани по тях Пегаси. Когато те светнаха, момичето влезе и огледа плесенясалото помещение.

— Тук! — началникът на кухните се обърна; двете лампи ярко се разгоряха, факлите пращяха сред облак искри. Момичето зад него простена.

— О, всичко ще е наред! — прошепна началникът. Почувства ръка върху рамото си и широко й се ухили. — Има ли нещо, момиче?

Дори в недостатъчната светлина лицето й се беше променило, бе побледняло и удължило, долната устна трепереше. Тя безмълвно го дръпна за ръката и посочи навътре в избата. Той проследи погледа й, челюстта му увисна, изумено зяпна, придърпа момичето към себе си и бавно тръгна напред.

— В името на Аполон! — задъха се той — Какво е това?

Момичето се освободи, приглушено изписка и побягна към полуотворената врата. Началникът беше от по-твърдо тесто. Ветеран от Девети испански легион, той бе се нагледал на трупове — обесени, разпънати на кръст, изгорени в масло, с отсечени крайници или подпухнали и вмирисани на някое далечно бойно поле. Все пак, в зловещата гледка в другия край на помещението имаше нещо отблъскващо, а слабата светлина я правеше още по-ужасяваща. Към колоните бяха привързани един до друг два трупа. Началникът приближи и присви очи в полумрака. Той позна двамата философи от школата в Капуа; главата на по-възрастния бе клюмнала встрани, очите гледаха празно.

— Юстин! — прошепна началникът. — Това е името ти. Говореше, сякаш очакваше потъналият в кръв мъж да го чуе и отговори, но Юстин бе мъртъв. Старият човек беше съвсем гол, мършавото костеливо тяло изглеждаше още по-изстрадало заради съсухрените полови органи, краката с изпъкнали вени и мръсния торс, който приличаше на търбуха на изкормена риба. Устата на Юстин бе затъкната със стърчащо навън парче кожа. Бяха го пронизали с много стрели, сирийският лък лежеше на земята край празния кожен колчан, остриетата на повечето назъбени стрели с пера по края дълбоко проникваха в тялото, останалите лежаха разпръснати в дясно от колоната.

— Стрелецът не е много добър! — прошепна началникът. Поне четири или пет от стрелите не бяха улучили целта си. Юстин бе здраво омотан с мазна дебела връв, впита дълбоко в плътта му, но все пак между навивките имаше достатъчно пространство, където да попаднат смъртоносните върхове. Началникът любопитно пристъпи и се вгледа в очите на мъртвия. Спомни си старото предание, че в зениците на мъртвия често може да се види онова, което той е съзрял последно. Очите на Юстин обаче представляваха само черни петна, така извъртени нагоре, че се виждаше изпъстреното с червени кръвоносни съдове бяло.

Началникът отиде до втория труп; не можа да си спомни името му, но позна в него един от ораторите, по-младият мъж също беше разсъблечен, със запушена уста и завързан за колоната. Началникът присви ноздри. Този мъж очевидно бе мъртъв от по-дълго, миризмата беше натрапчива, а гледката още по-страховита. Бяха свалили всички му дрехи, бяха го завързали с лице към колоната и го бяха бичували до смърт. Наблизо лежеше бич, какъвто използват надзирателите, с бронзова дръжка и кожени ремъци с прикрепени към тях две или три остри като бръснач висулки от бронз, мед или животинска кост. Началникът и преди беше виждал такива камшици; всъщност самият той притежаваше един, с който заплашваше кухненските прислужници, но в действителност никога не бе използвал този жесток инструмент. Там, където бе се блъскало в колоната при конвулсивните отмятания на главата по време на изтезанията, лицето на мъртвеца беше покрито с кръв. Началникът притисна опакото на ръката си към врата на трупа. Беше студен, лепкав, с втвърдени като камък мускули.

— Двама мъже… — промърмори началникът. Върна се и докосна трупа на Юстин. Спомни си времето, което беше прекарал на военна служба. Бе носил достатъчно трупове към гробищната яма, за да заключи, че младият човек е мъртъв поне от дванайсет часа, но трупът на Юстин не беше много вкочанен и изстинал, вероятно той е бил убит малко преди разсъмване.

Началникът не искаше да побегне с викове като преследвано от касапин пиле. Не искаше да стане мишена за подигравки и насмешки, трябваше да постъпи като истински ветеран. Обърна се и бавно тръгна към вратата. Гордееше се, че се е държал като стар войник, свикнал с вида на кръв и разложение, но все пак… Погледна за последен път през рамо тези жалки човешки останки. Тези два трупа, начинът, по който висяха и по който бяха убити, каква ли злоба и жестока омраза бяха довели до това?

 

— Мъртви… — Нарцис разглеждаше двата трупа, прострени върху тревата под един изсъхващ дъб. — Мъртви и разлагащи се. Е — протегна ръка, — поне единият. Трябва да кажеш на августата, господарке, че трябва да ги изгорят.

Притиснала топка с ароматни вещества до носа си, Клавдия енергично кимна в знак на съгласие. Тя гледаше труповете и падащата върху тях шарена сянка от дърветата. Какъв прекрасен ден, какво красиво място — тази свежа морава, изпъстрена с цветя! Лек ветрец даряваше облекчение от горещината, откъм дърветата долиташе неповторимата песен на дрозд и отзвъняваше над градините. Пищна зеленина обкръжаваше труповете, сякаш гледаш изящен бокал с вкиснало вино. Два трупа, две същества с еднаква същност както в живота, така и в смъртта. Попита се как ли Атанасий ще се възползва от случилото се. Прави ли бяха християните? Дали наричаната „Септим“ и „Юстин“ същност ще надживее плътта им? Дали са застанали пред невидимата, но вечна преграда, която ги отделя от живата, взискателна справедливост на техния Бог? Или са изчезнали като струйки дим от изгорял огън? Или, както духовете на Омир, са се превърнали в бледи сенки, изгубили силата си, след като са се подслонили в мрака отвъд живота и жизнената сила се е оттеглила от тях?

— Питам се… — прошепна Клавдия.

— Какво? — отзова се Нарцис.

— Нищо! — Клавдия протегна ръце. Не искаше да споделя мислите си за истинската причина, поради която й беше толкова трудно да приеме учението на Христос.

Можеше да приеме един възкръснал из мъртвите човек, това вселяващо благоговение събитие, тази ужасяваща битка между живота и смъртта. Христос беше като Аполон или Херкулес — световен герой! Разпнат, осъден като престъпник и завърнал се като Господар на живота и светлината, на когото всички се подчиняват. Би могла да разбере това, но подобните на Дионисий и Юстин, с всичките им дребни прегрешения и глупави мисли, с жалката им смърт? Как те можеха да останат живи? И всички други, гъмжащите римски тълпи или бушуващите варварски орди, обкръжили границите на Римската империя? Беше ли всеки един от тях обвързан с безсмъртието? Всички ли носеха божествената искра?

— Господарке?

— Извинявай! — откъсна се от мислите си Клавдия. — Имаме два трупа. Ти знаеш всичко за труповете. Кажи ми какво научи.

— Септим е умрял първи — подхвана Нарцис. — Мъртъв е от поне дванайсет часа; плътта загнива, кръвта е изтекла, готов е за балсамиране, но всичките ми масла и инструменти изгоряха в пламъците и той така ще си отиде.

— Това няма значение! — възрази Клавдия — Кажи ми за смъртта му.

— Първо са го зашеметили с удар по главата като бивол, преди да го заколят, после са го вързали за онази колона, запушили са му устата и са го бичували до смърт. Белезите от камшика покриват цялото тяло от гърба до хълбоците, макар и някои да са попаднали ниско по коленете и под тях. — Нарцис коленичи до трупа на Септим — Ударите минават около гърба, а острите късчета са се впили в меката плът на корема и слабините.

Клавдия огледа синьо-червените следи от бича и отново поднесе топката към носа си.

— Убиецът действа еднакво добре и с двете ръце — продължи доволно Нарцис. — Уморявал се е и е сменял ръцете. Казвам той, но би могъл да бъде и тя. Бичът е ужасно оръжие. Знам — мрачно добави той. — Сам съм го опитвал. Кожените ивици и металните куки разкъсват плътта и поразяват всичко вътре, а резултатът е потрес и болка.

— Друго?

— Вероятно Септим не е усещал дълго ударите; сърцето му е отказало, разбирам го по лицето. Кожата е отекла и на петна. Съмнявам се дали е издържал повече от няколко минути.

— А Юстин?

— Пак жесток удар отзад в главата. Вероятно е бил убит малко преди зазоряване. Ти го видя — продължи Нарцис. — Беше съблечен до голо и завързан за колоната, стрелецът е стоял близо до него, стрелите са се забили дълбоко. Бих казал, че стрелецът не е бил на повече от метър от пленника си.

Клавдия погледна към трупа. Нарцис първо извади върховете на стрелите, преди да започне да човърка в останалите след куките дупки с взет от кухнята специален нож.

— Не е издържал дълго — печално добави Нарцис.

— А стрелецът? — заинтересува се Клавдия.

— Не е бил добър! Убиецът е трябвало да застане близо. Предпочитал да действа с лявата ръка; както знаеш, някои от стрелите бяха открити в дясно на трупа.

Клавдия кимна с отсъстващ вид. По-рано бе говорила с началника на готварниците и внимателно изслуша драматичното му описание, преди да огледа избата Беше тъмно, плесенясало помещение, в което бяха струпани въглища и греди. През летните месеци го опразваха почистваха го и подреждаха, и не го пълнеха наново до късна есен. Не откри нищо, което да подскаже личността на убиеца но разбра защо този склад е бил избран за място на екзекуцията Отстоеше на известно разстояние от вилата, но пък бе близо до нужниците. Убиецът навярно е изчакал двете жертви. Всъщност, колкото повече разсъждаваше Клавдия, толкова по-сигурна ставаше, че двамата са били избрани произволно. По нрав ораторите от Капуа бяха самотници. Освен това бяха изплашени, защото имаха какво да крият. Такива хора бродят, искат да остават сами със себе си и са идеални жертви. Само не разбираше защо. Нямаше действителни доказателства за мотива, но след като обмисляше проявената от убиеца злоба, силно подозираше, че тези две смърти, както и смъртта на Дионисий, са свързани със случилото се в Капуа по време на жестоките гонения на Диоклециан. Останалите философи го бяха разбрали и вече се готвеха да побегнат, изплашени до полуда от ставащото.

Кухненската прислужничка вдигна цялата вила на крак, тя търчеше през градината и крещеше с цяло гърло преди стражата да я спре, но не беше в състояние да обясни свързано какво е видяла. Началникът обаче хладнокръвно потърси Гай Тулий и обясни всичко, преди да се вдигне тревога. Самата Елена слезе в избата, огледа труповете и даде воля на гнева си, като се разкрещя на Атанасий и Силвестър, че дебатът е свършил. Обърна се и към Клавдия, и й изсъска неодобрението си.

— Свещеният меч изчезна! — Елена изтри бяла слюнка от ъгълчето на устата си. — Трима от ораторите са убити, синът ми е нападнат, а ти, мишле, не знаеш нищо! Нищо не откри!

Клавдия знаеше, че не бива да спори, тя стоеше безмълвна, с наведена глава, докато Елена вилнееше и беснееше, докато най-сетне си тръгна.

Клавдия се върна при сградите и се вгледа в един корниз, украсен със смеещото се лице на Бакхус. Малко по-нататък Бур и стражът напрегнато я наблюдаваха. Чу някакъв звук и бързо се извърна. Сякаш от нищото пред нея изникнаха Силвестър със ситнещия подире му Тимотей. Презвитерът застана в сянката на дъба и печално се загледа в труповете.

— Дяволът подстрекава към убийство! — заяви той, без да вдигне глава. — Питам се защо Дионисий умря по такъв зловещ начин. А сега и тези двамата. Убиецът сигурно ги е мразел.

— Съгласна съм! — присъедини се Клавдия.

— Но убиецът се надсмива и над нашата вяра.

— Какво искаш да кажеш? — запита Клавдия.

— Вникни в тази история, Клавдия! И тримата, Дионисий, Юстин и Септим, умряха по начин, по който са умирали нашите мъченици на арената: намушкани и нарязани на парчета, оставени кръвта им да тече, докато умрат, бичувани до смърт и подложени на…

— И простреляни със стрели като Себастиян — завърши изречението Клавдия.

— Съгласен ли си, Тимотей? — продума Силвестър през рамо.

Тъжният домоуправител кимна в знак на съгласие.

— Презвитере?

— Да, Клавдия.

— Може ли да поговорим на четири очи? Силвестър тръгна. Клавдия го сподири и го отведе там, където Тимотей и Нарцис не можеха да ги чуват.

— Имаш ли нещо общо с това? — попита тя. Силвестър я изгледа с потрес и изумление.

— С убийствата? С изтезанията? Клавдия, аз интригантствам, аз заговорнича, но не убивам!

Клавдия устоя на погледа му.

— Имаш ли някакви подозрения?

— Да, имам — Силвестър прехапа долната си устна. — И списъкът е дълъг. Всеки мъж или жена в тази вила може да бъде заподозрян — отвърна очи. — Всеки би могъл да бъде! — прошушна той дрезгаво. — Замесен ли е императорът? Не е изключено. Атанасий? Някои от приятелите му в Капуа бяха убити по време на преследванията. Бур? Той е платен убиец, би могъл да изпълни нечия заповед. Същото се отнася и до Гай Тулий. Крис? Той пък беше ходил в Капуа.

— Да, а какво се е случило с него там? — заинтересува се Клавдия.

— Крис не плаща дълговете си; говореше се и за някои липсващи предмети. Руфин? — сви рамене Силвестър. — Тимотей? Нарцис? — имената се сипеха от устата на свещеника. — Но ти искаш да ти кажа нещо повече от очевидното, нали?

— Да, искам! — потвърди Клавдия. — Кажи ми, християнският мъченик Павел, големият проповедник, той как е умрял? Къде е погребан?

— Павел е бил евреин, но и римски гражданин… — започна Силвестър. — Довели го в Рим да отговаря за някои обвинения в края на управлението на Нерон. Противниците на блажения Павел имали свой човек при любовницата на Нерон и той издействал смъртната му присъда. За разлика от свети Петър, разпънат с главата надолу, Павел заявил, че е римски гражданин и беше осъден да го обезглавят. От затвора го отвели извън градските стени близо до малък извор край едно гробище по пътя за Остия. Бил екзекутиран там, а учениците му по-късно дошли и погребали тялото му наблизо — Силвестър уморено се усмихна. — Там вече има издигнато в негова чест светилище. Защо питаш?

— О, нищо! — И Клавдия тръгна напред.

— Скоро ще си тръгнем оттук — подвикна Силвестър след нея. — Императорът се връща в Рим да отпразнува рождения си ден и да присъства на борбите. Научих, че твоят Муран ще се сражава. Ако победи Спицерий, ще се срещне с Мелеагър на арената.

— Той не е мой Муран! — процеди Клавдия и се върна. — Ти ми казваш онова, което вече го знам. Какво още искаш да ми кажеш, свещенико?

— Мелеагър! — Силвестър си играеше с пръстена на малкия си пръст. — Направих някои проучвания около него. Имаш право. Мелеагър се държи като хладнокръвен боец, но е ожесточен. Мъж, който обича да убива, не професионалист като Бур или Гай. Според Руфин, Мелеагър понякога си играе с жертвите си на арена като котка е плячката си. Помислих си, че трябва да го знаеш. Не, не! — Силвестър изваждаше наполовина пръстена и пак го връщаше на мястото му. — Не те плаша. Не бих желал да те плаша. Научих един интересен факт, школата за оратори в Капуа…

— Но там има и школа за гладиатори, нали? — бързо добави Клавдия. — Току-що се сетих. Много прочута школа. Спартак не е ли започнал въстанието си оттам?

Силвестър я изгледа странно:

— Мелеагър е бил там, когато гоненията започнали — продължи той. — Според някои съобщения, но това са само приказки, помагал да прибират християни. Не само ги охранявал, но и често присъствал при разпитите.

— С други думи, изтезавал ги е?

— Да, Клавдия, може и така да се каже. Презвитерът отмина.

— Какво да правя? — обади се отдалеч Нарцис, като сочеше с ръка труповете — Не може да ги оставите тук, започват да миришат!

Силвестър отиде до него и му прошепна нещо. Нарцис кимна и подвикна към Бур и наемниците му да дойдат и да помогнат.

Клавдия прекоси моравата и пак слезе по стълбите в избата. Взе стол, седна и се загледа в двете колони, още покрити с кръв. Над срязаните окървавени върви и пръските от кръв по пода бръмчаха мухи. На отсрещната стена имаше амбразури, през които проникваше някаква светлина, но останалата част от помещението се осветяваше само от бледия отблясък от факлите, които сега слабо пращяха и пращаха във въздуха слаби струйки дим. Тя се замисли върху казаното от Силвестър. Убиецът, който и да беше, е примамил двамата да се отделят от другите, зашеметил ги е с удар и ги е домъкнал тук. Сигурна беше, че смъртта им няма нищо общо с богословските дебати, причината трябва да беше в миналото, но чие минало?

Клавдия стана и вдигна парче връв. Разгледа възела. В него нямаше нищо необикновено, обикновен, два пъти вързан възел. Запита се дали въжетата, използвани за Дионисий, са били същите. После чу зад себе си шум от стъпки и ръката й се озова върху ножницата на камата, прикрепена към колана й. Бързо се обърна, вдигна стола, сякаш бе щит, и с извадена кама се извъртя странично, както я беше учил Муран. Неясната светлина скриваше влезлия, докато той не започна да цъка с език.

— Крис! — прошепна тя. — Какво правиш тук? Сановникът пристъпи напред.

— Клавдия, Клавдия, какво е това?

— Не приближавай към мен! — предупреди го Клавдия. — Може да си дворцов управител, но ти, Крис, не ме обичаш и на мен не ми е приятно да стоя гърбом към теб.

— Премного си подозрителна! — прошепна Крис. — Ти си малка кучка, Клавдия, с остър език и кораво сърце.

— Винаги ми е било приятно моралисти да ме поучават! — Клавдия свали стола.

— Дойдох само да поговорим.

— За какво?

— За Капуа.

— Бил ли си там?

— Знаеш, че съм бил. Следиш всички и слухтиш постоянно! Бях там да се уча как да говоря, да се отърва от заекването и ломотенето. Парите ми свършиха и трябваше да прибягна до услугите на някои хора. В края на краищата вече не можех да плащам сметките си и избягах.

— Доносник ли беше, Крис? Даваше ли сведения за християни?

— Кучка!

— Кажи, даваше ли? Клавдия седна на стола.

— Не е твоя работа.

— Тогава защо си тук?

— Защото мисля, че всеки, който е бил в Капуа, е заплашен от убийство.

— Или евентуално да бъде заподозрян.

— Клавдия! — Крис се примъкна по-близо; тя не харесваше пълното му тяло, нито престорената му усмивка. — Искам да ти бъда приятел. Дойдох да ти дам сведения.

— За какво?

— Мелеагър е от Капуа.

— Знам! — рязко отговори Клавдия.

— Но знаеш ли, че колкото и да са огромни облозите, че Муран ще победи Спицерий, те не могат да се сравнят с парите, заложени на това, че Мелеагър ще победи и ще убие Муран?

— Какво искаш да кажеш?

Клавдия вече се канеше да върне камата в ножницата, но вместо това я насочи към дебелия сановник.

— Светът на облозите е странно нещо, Клавдия! — приближи още Крис. — Той е като животът в двореца, нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Човек може да залага и на двете страни, или да разхвърли облозите си по различни начини. И така, според Руфин и Мелеагър, който е фукльо и не може да си държи устата затворена… — Крис почеса носа си. — О, между другото, срещала ли си го преди? Сутринта, преди да отпътува, закусвах с Мелеагър, той е сигурен, че те познава, но не може да сети откъде и откога.

— Заблуждава се.

— Както и да е — продължи да бъбри Крис — новината е, че парите, торбите със сестерции^[1], са за Мелеагър. Облозите може да са простички: Муран побеждава, Муран е убит, или Муран побеждава Спицерий, но е победен от Мелеагър. С една дума, предпочитат Муран срещу Спицерий при едно условие: че изгуби от Мелеагър.

Стомахът на Клавдия се сви, гърлото й пресъхна така, че не можеше да преглътне.

— Какво тогава? — заекна Клавдия.

— Тогава… — обясни Крис — да се върнем към малкия инцидент, когато Спицерий изгуби съзнание на арената. Облозите бяха, че Муран ще го убие, което ще даде възможност на Муран да се изправи срещу Мелеагър. Ако беше станало… слушай, Клавдия… — Крис тикна пръст в лицето й, — Муран би трябвало да е много разстроен, горкото момче, заради всички тези обвинения, че е извършил измама и навярно когато се изправи срещу Мелеагър, маже и да не бъде, как да го кажа, маже и да не бъде в най-добрата си форма.

Клавдия почувства, че има нужда от вода, чиста и свежа вода, за да измие надигащия се горчив вкус в гърлото си. Крис беше опасен, но добре осведомен човек. Бе изплашен от убийствата и вероятно се опитваше да я успокои. Клавдия облиза устни. Крис просто й подхвърляше намеци и вероятности, които Клавдия вече бе чула от хората край Елена. Спицерий трябваше да умре — Муран трябваше да го убие, но на следващия двубой щеше да се изправи срещу един зловещ, безчестен гладиатор. Застаналият на арената боец трябва да бъде самоуверен.

— Защо Руфин не ми каза всичко това?

— Би трябвало — сви рамене Крис, — но цялата тази шумотевица и вълненията се отразиха на всички. Не е чудно, че императорът иска да се върне в Рим. Казва, че там е по-спокойно.

— А какво според теб ще се случи с Муран?

Сановникът изду ноздри, което при него означаваше, че се е замислил дълбоко.

— Струва ми се, две неща, Клавдия. Първо, все още нещо може да се случи на Спицерий. Второ, дали Муран още се чувства заплашен, дали душевният му покой е разклатен? Нали знаеш как стават тези работи. Професионалистите като Муран тренират и съзнанието, и телата си. Те гледат на себе си като на победители; противното ще ги доведе до катастрофа.

— Вярно е — Клавдия скръсти ръце на гърдите си. Муран й беше разказвал как борците се присмиват един другиму и се опитват да пречупят волята на противника, да смутят сърцето и да разбунят съзнанието му.

— Освен това — продължи Крис и в тона му прозвуча злостна нотка, — теб трябва да те тревожи и това, че когато те — които и да са те — приключат със Спицерий, могат да тръгнат срещу Муран? Руфин мисли същото.

Клавдия огледа дебелия сановник с мазно лице и съзнание, в което мислите гъмжаха като червеи във ведро.

— Искаш да намекнеш — бавно заговори тя, — че на Спицерий все още може да му се случи нещо, а когато вече не стои на пътя, ще дойде и редът на Муран. Питам се кои ли са тези „те“?

— Някой, който е заложил цяло състояние — прошепна Крис. — Много, извънредно много пари.

Нещо в гласа му накара Клавдия да наостри уши — начинът, по който произнесе „много, извънредно много“, като човек, който вижда хубаво парче месо и устата му се изпълва със слюнка. Тя се изсмя.

— Мислиш, че е смешно?

— Не, ти си смешен, Крис. Дошъл си да ми кажеш това, защото Руфин те е накарал. Известно ми е, че ти си комарджия. Обзалагаш се на големи пари, нали? Ще вземеш всяка монета, която дебелите ти пръсти могат да докопат. Кой стои зад теб, Крис? — тя стана. — Не се прави на приятел. Теб повече те тревожи, че миналият ти живот в Капуа може да излезе наяве. И, което е още по-важно, безпокои те съдбата на моя Муран.

Клавдия замълча и видя как дворцовият управител се поти. После го мушна в корема е дръжката на камата.

— Дебел лъжец такъв! — прошепна тя.

Крис започна да примигва и преглътна трудно като ученик, когото порицават.

— Заложил си всичките си пари на Муран, нали така? Крис кимна.

— Боя се! — изблея с тънък глас той. — Боя се, че Муран може да падне. Ще изгубя най-малкото десет хиляди сестерции…

— Кълна се в светлината! Какво те накара да го направиш?

— Не знаех за Мелеагър. Не, не е вярно. Наблюдавах Муран. Разбираш ли, Клавдия, той те обича, знам го. А когато обича, човек иска да живее и се бие по-добре. Трябва да се върнеш в Рим, трябва да се върнеш и да предупредиш твоя приятел. Ако той се провали, ще се проваля и аз.

Крис си тръгна. Клавдия се обърна и се загледа в скупчените на пода въжета.

— Господарке! — на прага стоеше Нарцис. — Господарке, за какво мислиш?

— За една хубава баня! — рязко отвърна Клавдия. — За какво да мисля, когато изскачат проблем след проблем?

— И какво ще правиш?

— Ще се върна в Рим, ще се видя с чичо Полибий. Мисля, че вече е време да разменя някоя дума и с Издирвача Салуст…

 

Муран бързо се приведе и отстъпи по горещия пясък на Ludus Magnus, голямата гладиаторска школа недалеч от Флавиевия амфитеатър. Гладиаторът с мрежата, с когото тренираше, тръгна с танцова стъпка след него и няколко пъти ритна с обутия си в сандал крак пясъка, като се надяваше, че ветрецът ще го отнесе към лицето на Муран, после метна мрежата си и насочи дървения тризъбец, готов да прониже гърлото на Муран, или бързо да намушка открития стомах на гладиатора. Муран почувства, че се облива в лепкава пот. Шлемът започваше да стяга главата му, през отворите за очите, ушите и устата проникваше пясък, кожената подложка притискаше лицето му. Наколенниците натежаваха все повече, кожените ленти на щита бяха подгизнали от пот. Той съзнателно беше поискал тренировката да стане в най-горещата част на деня и бе избрал най-бързия рециарий от школата — гал от Нарбона, истински танцьор, който се придвижваше като сянка.

През процепите на шлема Муран видя как противникът му подскача бързо на всички страни. Опитваше се да разсее вниманието на Муран и искаше да го принуди да застане с гръб към слънцето. Рециарият имаше метална пластина, която предпазваше лявото му рамо, и преднамерено я използваше като огледало, с което да заслепи противника. Муран разбираше всички тези номера и знаеше, че трябва внимателно да следи рециария. След като бе успял да задръсти процепите на шлема и да напълни устата и носа му с пясък, можеше да има шанс да го впримчи в мрежата и да го събори на земята. Муран отстъпи встрани и изплю пясъка от устата си. Вдигна нагоре щита и стисна още по-здраво дървения меч. Размести шлема, вдъхна един повей на вятъра и се почувства малко по-добре. Разбра, че местата на амфитеатъра бързо се изпълват с хора, защото и други гладиатори бяха надошли да наблюдават схватката. И Спицерий беше сред тях, Мелеагър току-що бе пристигнал, там бяха и хората на Даций, скупчени като облак мухи, да проследят всяко негово движение. Е, той щеше да им покаже.

Рециарият танцуваше с мрежа, готова да се плъзне във въздуха като мрежата на паяк. Муран пристъпи напред, но бързо се оттегли, после нападна пак. Съсредоточи се, вече не чуваше възгласите на тълпата, забрави за лепкавия щит, за стичащата се по лицето му пот, пробожданията в мускулите на левия крак и болката в дясната си ръка на мястото, където дървеният тризъбец жестоко го беше шибнал. Муран тихичко си тананикаше песничка, която бе научил като дете. Наслаждаваше се сам на себе си, това беше неговата същина, неговото най-истинско съществуване. Целият му живот се съсредоточи в този отправен през процепа за очи взор към мъжа, който при други обстоятелства щеше да се опита да го убие.

Муран беше преценил момента Сега се чувстваше готов за схватката и отчетливо чуваше ритмичната музика на този зловещ танц. Тя караше тялото му да тръпне, умът и сърцето му се стремяха към победата. Беше взел решение. Знаеше към кой избор ще се придържа, жребият бе хвърлен. При този заплетен танц преди малко той внимателно проучи мъжа с мрежата, потърси грешките на противника. Малко по-припрян е, стремителен, помисли Муран.

Муран се втурна напред, премести шита си вляво, мечът му проблясваше напред като език на змия. Рециарият тръгна да се приближи до него. Муран отстъпи. Гладиаторът повтори същата маневра, докато реши, че е готов, после пак мушна, но този път не отстъпи, а бързо се премести в дясно. Изненаданият му противник метна мрежата и пропусна целта. Муран отскочи напред, използва щита като стенобитно оръдие и изби въртящия се тризъбец от ръката на рециария. Рециарият се търкулна по пясъка готов отново да скочи, но беше късно. Муран се озова над него, ритна го в темето, притисна лицето му към пясъка и заби върха на меча във врата на противника си. Рециарият остана да лежи безмълвен, а Муран вдигна щита и отговори на виковете и аплодисментите на тълпата, сетне отстъпи, захвърли щита и меча и свали украсения с пера шлем. Един роб изтича да снеме тежките наколенници. Друг донесе кана с вода. Муран отпи и наплиска лицето си, после вдигна противника си и му тикна каната в ръцете.

— Беше много бърз! — каза задъханият мъж, чието лице бе покрито с пот и пясък. — Никога не съм мислил, че може да го направиш!

— Би трябвало да го очакваш! — ухили се Муран. — Може да се обзаложиш, че ако противникът ти се движи назад и напред, особено когато е въоръжен с меч и тежък щит, рано или късно ще те нападне във фланг. Използвах щита, но има различни положения. Бих могъл да прихвана мрежата ти с щита и да те притегля върху меча — потупа леко противника си по лицето. — Запомни го — добави той спокойно — и може и да оцелееш. На арената щитът е по-опасен от меча, той може да закачи мрежата ти, да притъпи тризъбеца, но най-вече може да нанесе удар като с чук. Сега да го отпразнуваме с малко вино.

Двамата отидоха да се присъединят към другарите си. Спицерий поздрави Муран, протегна му бокал с вино, потупа го по рамото и го похвали за тактиката, но му изказа и някои свои критични забележки. Муран улови погледа на Мелеагър и кимна за поздрав.

— Ще се пукне от самодоволство! — прошепна Спицерий. — Един от двама ни ще трябва да се срещне с него и да му предаде урок, а?

Около Мелеагър се струпа тълпа, която го разпитваше. Даций свирепо ги изгледа отдалеч. Агрипина също флиртуваше с новодошлия.

— О, нека си върти опашката! — прошепна Спицерий. — Докато ме посещава в „Магариците“, не ме е грижа. Ще я науча как се правят мили очи на моя противник!

Муран събра оръжията си, влезе в банята и първо скочи в горещата вода, преди да се премести в студения басейн. Продължаваше да мисли за боя. Надяваше се, че противниците ще са достатъчно глупави да мислят, че ще повтори същите хитрини и на арената. Спицерий се присъедини към него и продължи между другото да коментира уменията на Мелеагър, какво да очакваш от него, какво да избягваш. Муран се прехвърли в помещението за масаж с масла и балсами, и легна на една плоча, а масажистът на школата с опитна ръка се зае да отпуска мускулите му. Муран вдъхваше аромата на мазилата и усети как тялото му се успокоява. В това време Спицерий продължи да бъбри за пиршеството, което Агрипина замисляше. Ранния следобед щяха да прекарат в хладината на градината а когато паднеше здрачът, щеше да започне истинският гуляй.

Муран усети, че леко се унася, но го събуди масажистът, който го плесна по гърба и му посочи дрехите, метнати върху един сандък край вратата. Той си завърза набедреник, облече дългата си бяла ленена туника и отиде до пазителя на ценностите, за да получи металната огърлица, гривната и пръстените си. Обу сандалите и се присъедини към Спицерий в прохладната колонада вън.

— Знаеш ли какво? — Спицерий остави чашата си с вино и посочи с ръка към друга една колонада, където Мелеагър бе потънал в разговор с хората на Даций. Агрипина сякаш бе изчезнала. — Ние, гладиаторите — продължи Спицерий, — сме големи самохвалковци, но Мелеагър изглежда толкова уверен, че ще победи! — Обърна се и стисна рамото на Муран. — Херкулес да ме пази! — прошепна той.

— Какво имаш предвид? — Муран се обезпокои от подплашения поглед на Спицерий.

— Знаеш как е — продължи Спицерий и го стисна още по-силно. — Бил си там, Муране, очаквайки в подземието да излезеш на арената. Музиката свири, тълпата реве за кръвта ти. Виждал съм гладиатори, храбри мъже, които изведнъж започват да изглеждат потресени, изплашени, и ако ги питаш защо, ще ти кажат, че са били докоснати от крилете на смъртта.

— После? — запита Муран и се освободи от хватката на Спицерий.

— Чувствам се точно така, Муране!