Пол Дохърти
Песента на гладиатора (3)

Глава първа

Pallida mors aequo pede pulsat pauperum tabernas regumque turres.

Бледата смърт безпристрастно удря и по бедняшки хижи, и по дворци.

Хораций^[1], „Оди“, 1.4

Iugula! — Убий го!

Ревът на тълпата в претъпкания, прашен, пълен с бълхи амфитеатър прогърмя до небето. Денят ставаше все по-горещ. Лятното слънце, истински демон в синьото небе, прежуряше над озверелите за кръв зрители, които искаха все повече и повече. На амфитеатъра двама мъже се биеха за живота си, спъваха се и се подхлъзваха по пясъка с облени в пот тела, със сковани от болка крайници, с гърла, сухи като самия пясък, който се вдигаше под краката им.

Уредникът на игрите, банкерът Руфин, беше направил всичко по силите си, за да осигури колкото е възможно повече прохлада за десетките хиляди поканени от него гости. Чрез сложна система от макари и въжета над амфитеатъра беше опънато голямо, наквасено с вода вълнено платнище, за да прави нещо като сянка, а разпръскваната със специални помпи ароматизирана вода ръсеше слаба прохлада над тълпата. Но не беше нужно Руфин да се тревожи. Горещината, жаждата, прахта и безмилостното слънце не пречеха на жадната за кръв тълпа. Много от хората бяха дошли тук още преди изгрев слънце и се вливаха в жълтеникавокафявите и черни вомитории, онези кухи тунели, разделени на по-малки отсечки, които отвеждаха зрителите към обозначените на пропуските им места. Всеки пристигащ носеше със себе си ценното късче кост с номер върху него. Много от пропуските бяха свободно раздадени от самия уредник. Руфин излизаше извън кожата си да угоди на римската тълпа, но не заради себе си, а заради новия император Константин, добрал се до императорския пурпур преди около осемнайсет месеца, който сега се беше разположил тук, за да се радва на плодовете на своята победа.

От другата страна на амфитеатъра над подиума се издигаше великолепно украсената императорска ложа, чиято предна част, седалките и балюстрадата бяха драпирани със скъпа пурпурна материя, над която се виеха позлатени бръшлянови клонки. Тълпата толкова беше погълната от сражението между двамата гладиатори, че едва ли осъзнаваше присъствието на седналия до императора Руфин или на жената от другата страна на Константин, „Helena Augusta atque Pia Mater“, „благородната и свята майка“ на императора.

Самият император не обръщаше внимание на игрите, лицето му с характерната тежка челюст беше разкривено от напрежение, с подаващ се от единия ъгъл на устните му език, той се опитваше да държи в равновесие табличката за писане върху коленете си и четеше разните документи, които дворцовият управител, тлъстоликият Крис, му подаваше да ги прегледа. Елена също беше заета — изучаваше докладите, подавани й от нейния личен секретар Анастасий, християнски свещеник. Елена беше назначила Анастасий не само заради връзките му с представителите на новата вяра, а и защото беше учен човек, който познаваше гръцкия и еврейски език. Освен това беше крайно дискретен — не можеше да говори, тъй като езикът му беше изтръгнат по време на изтезания при последните гонения.

Елена се взираше в пергамента върху скута си, доклада на един шпионин в градския съвет в Коринт за някакви морски маневри. Тя мачкаше с пръсти бедрото си — обичаен жест, докато безпокойният й ум обмисляше някой проблем. Любимият й син сега беше император, поне на Западната империя, но в Никомедия се спотайваше онова парвеню Лициний, самопровъзгласилият се император на Запада. Елена присви очи и се загледа към гладиаторите на амфитеатъра.

Единият е в беда — помисли тя и се наведе към балюстрадата. Да, рециарият^[2], златокос мъж, имаше кървяща рана на дясното си рамо и бавно се свличаше надолу.

Елена гледаше гладиаторите, но умът й беше разсеян. Ако трябваше да се каже истината, синът й Константин и Лициний всъщност бяха гладиатори, които се сражаваха за най-голямото съкровище на света — една империя, простираща се от Великия западен океан до Черно море, от сухите нагорещени пясъци на Северна Африка до ледените гори, обрамчващи Рейн. В момента двамата кръжаха един около друг и търсеха слабите места на противника. Рано или късно (по-вероятно рано) Константин трябваше да се приближи до противника си. Дали войските му щяха да тръгнат на изток или Лициний щеше да нападне Запада? Можеше ли да се подкупят войските на Лициний, дали придворните чиновници можеха да бъдат съблазнени да продадат верността си?

Елена хапеше устните си. Нямаше ли да е по-лесно да отровят Лициний с няколко зрънца прах, смесени с виното му? Но какво щеше да стане тогава? Да дойде някое друго парвеню? Тя отново прочете доклада. Лициний определено се готвеше за нещо при тази все по-засилваща се активност на двора, а и какво правеше струпаната в коринтското пристанище флота? Маневри? Или се готвеше за битка? До нея Константин бързо отпи от виното си и Елена го смушка с лакът. Както винаги, синът й се обърна и се престори, че се чумери, но това не тревожеше Елена. Тя се гордееше с леденото си държание и здрави нерви, точно така се отнасяше и с бащата на Константин, да не говорим за натрапчивите свещеници и размирните офицери от войската. Трябваше да действа така, както винаги го бе правила, като господарка на империята.

Прошарената коса на Елена беше подредена в традиционна прическа, а пурпурният шал, обточен със злато по краищата, ярко контрастираше с простата, снежнобяла туника. Тя умишлено не носеше никакви скъпоценности, освен един аметистов пръстен на малкия пръст на лявата си ръка. Бе свалила скъпите си испански сандали и бе отпуснала с наслада краката си в прохладната благоуханна вода, донесена от една робиня. Като ветеран от военните походи на мъжа и сина си, тя никога не забравяше старата войнишка мъдрост: „Ако искаш да ти е прохладно, наплискай врата си и натопи краката си в студена вода.“ Нямаше никакъв грим върху продълговатото й лице с високи скули, дълбоко поставени тъмни очи и чип нос над пълна уста и твърда брадичка. Не виждаше смисъл в излишни украси, искаше да бъде сурова и изглеждаше такава. Някои шушукаха, че нямала вкус, нали в края на краищата беше дъщеря на ханджия? Елена не обръщаше внимание на тези приказки и единствената й отстъпка пред модата беше, че бръснеше веждите си и слагаше малко руж на устните си. Искаше да подражава на войнствените матрони на древния Рим. И, което беше още по-важно, както бе признала пред сина си, на обществени места дори и най-скъпите помади се размазваха от горещината.

Елена огледа дамите край себе си и ослепително се усмихна. Глупави кучки, сега лицата им приличаха на нашарените лица на германски воини! Както и да е. Обърна се назад, размърда пръстите на краката си и пак смушка своя син. Хиляди пъти му беше казвала да не си бърка в носа пред хората! Поднесоха й друг документ. Тя стисна ръката на Анастасий и заговори бавно така, че той да може да чете думите по устните й. Той бързо отговори със жестове, за които Елена се надяваше, че само тя разбира. Императрицата огледа амфитеатъра. Боже, тълпата продължаваше да крещи срещу нещастника, проснат върху меднозлатистия пясък на арената. Елена предпочиташе тълпата да гледа бойците, а не императорската ложа. Отново смушка сина си да прояви повече внимание. Тълпата не обича да мисли, че великите, господарите на пурпура, не се наслаждават на касапницата и леещата се кръв на представлението.

— Константине?

Потънал в разговора си с Руфин, императорът не й обърна внимание.

— Любими сине? — Императорът продължаваше да й обръща гръб. — Константине! — извика Елена — Не ми обръщай гръб! Престани да шушукаш с Руфин и погледни тълпата!

— Майко?

Константин се обърна, върху тежкото му лице имаше недопустимо набола брада, челото му под тъмната, късо подстригана коса бе покрито с пот, тъмносините очи бяха уморени и зачервени.

— Константине, пак си пил до късно през нощта с офицерите си!

Той остро я погледна, докато крясъкът на тълпата започна да затихва. Елена разбра защо: падналият гладиатор беше дошъл на себе си и сега се измъкваше от противника, който бе отслабил вниманието си. Беше помислил, че мъжът с мрежата е свършен и гледаше към императорската ложа. В този момент раненият се изправи и тълпата бе увлечена от подновеното свирепо сражение.

— Свещеници! — дрезгаво прошепна Константин.

— Какво за свещениците?

Елена цяла се превърна в слух. Вече не я интересуваше дали Константин обръща внимание на тълпата.

— Християнските свещеници! — изскърца гласът на Константин — Продължават, майко. Християните се дърлят за мътното си учение.

— Само на думи! — измърмори насмешливо Елена.

— В Остия има бунт между привържениците на две секти — заяви Константин — Очевидно се карат за същността на Бога. Дали Иисус Христос, човекът, има същност, равна на Бога Отец — Обраслите с косми пръсти на Константин почесаха потното му лице. — Искат аз да реша въпроса, макар да не разбирам и една проклета дума от всичко това. Май ще трябва да изпратим проклетите му глупаци да се бият на арената.

— Константине!

— Извинявай, майко!

— Не пий толкова много.

— Разбира се, няма, майко.

Константин въздъхна, обърна се и протегна чашата си на един прислужник да я напълни с тъмночервено вино.

Елена поклати глава и се обърна към арената. Подухваното от лекия ветрец платнище пляскаше и се набираше. Елена гледаше тълпата. Това беше империята. По долните редици на амфитеатъра, отделени със стени от останалите, се бяха разположили благородниците, над тях бяха тъмните туники на простолюдието, а най-горе седяха бедняците от покрайнините. Те са проблемът, помисли Елена, взе ветрилото си и енергично го размаха, тези десетки и десетки хиляди бедняци в Рим и всички големи градове на империята. Как да бъдат обединени, как да се свържат в едно? Като се покланят на императора? Все пак в продължение на десетки години се беше водила гражданска война. Чрез християнството? Елена се усмихна.

Сега новата вяра излизаше от катакомбите с нейното революционно, радикално учение, че Бог е станал човек, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите. Христос носеше новото послание, че всички хора са равни. Той обещаваше вечен живот на всеки човек, дори и на робите, ако следват учението на Разпнатия. Коя друга вяра го обещаваше? Предишните императори бяха виждали в християните заплаха и жестоко ги преследваха. Константин промени всичко това. Амбициозен военачалник, той доведе легионите си от Британия, за да се опълчи на стария император Максенций и го победи в битката при Милвийския мост. Там беше започнало всичко!

Елена си вееше енергично. Винаги се беше питала каква е истината зад този разказ. Колко пъти не бе оставяла сина си на мира да й каже какво беше станало в действителност. Константин се покланяше на слънцето — ако изобщо вярваше в нещо. Въпреки това, преди тази съдбоносна битка бе сънувал, че Христос му се появява и му заповядва да нареди на войниците си да носят буквите Chi и Rho, първите две на гръцки в думата „Христос“, Помазаника, Иисус от Назарет. На следващия ден беше имал друго видение: черен кръст, очертаващ се срещу огненото слънце, а под него думите „С този знак ще победиш“. Наистина ли бе имал видение, или това беше само плод на фантазията му? Константин можеше да действа като суров войник, можеше да е инат като муле, но беше и фантазьор. Като дете имаше припадъци, отнасяше се, сякаш гледаше нещо, което Елена не можеше да види.

Елена затвори ветрилото си. Видението е било истинско! Синът й бе обявен за император на Запада, господар на Рим. Беше изтребил противниците си. Един ден щеше да потегли на изток, щеше да накара този пиян мухльо Лициний да излезе да се сражава, щеше да го унищожи докрай и да се провъзгласи за Imperator totius mundi — император на целия свят.

И все пак, въпреки всичките си видения Константин видимо не бе се променил, продължаваше да се държи като сквернословен, потен войник, наливаше се с вино, ядеше премного и обичаше да поплясква куртизанките по задника. И все пак, по някакъв свой собствен начин беше се променил, бе станал по-зависим от Елена. Когато легионите му навлязоха в Рим, на нея и на Анастасий бяха поверени агентите in rebus — онази орда шпиони и тайни агенти, чрез които империята упражняваше контрола вътре и извън границите си. Елена бе поела юздите на управлението, устремена да постигне разбирателство със силната християнска вяра. Ако можеше да контролира нея, щеше да контролира и тълпата. Бе започнала тайни разговори с Милтиад, християнският водач в Рим, и с неговия помощник, среброкосия, златоуст свещеник Силвестър. Навярно с времето империята щеше да намери общ език с тази радикална вяра.

— Майко, майко! — Константин се бе навел напред и разтърсваше рамото й — Майко, не бива да заспиваш!

— Не спя! — рязко отвърна тя — Чакам да си тръгна от това потънало в бълхи място. Искам да напусна Рим — погледна сина си — Трябва скоро да тръгваме…

— Аха, за вила „Пулхра“^[3] — язвително произнесе Константин, — за прекрасната вила, разхлаждана от лекия полъх на ветреца откъм хълмовете. Не се безпокой, майко, скоро ще идем там — смигна й — И ти ще можеш да вземеш всичките си приятели със себе си.

Елена знаеше за кого намекваше. Константин бе осигурил търпимост към християните, но сега новата вяра пораждаше свои, собствени проблеми. Елена стисна зъби. Проблеми, винаги имаше проблеми.

— Гледай, майко! — Константин бе решил да дразни Елена. — Битката свършва.

Русият рециарий в червена препаска със сребърни кантове нямаше късмет. С бели подплатени наколенници и подплатена защитна броня на лявата ръка, и покрито с блестяща бронзова плочка рамо, той се опита внезапно да сложи край на сражението. Вдигна прикрепената към лявата му ръка мрежа и я метна във все по-разширяваща се дъга. По ръбовете на дългата почти три метра мрежа имаше тежести и тя трябваше да оплете противника му, тракиеца^[4], окован в тежка ризница, с шлем с процепи за очите и прикрепена върху него конска грива, боядисана в червено и жълто. Тракиецът обаче беше по-бърз.

Той внимателно следеше мрежата и скоростта на лековъоръжения си противник, и започна да отстъпва назад, за да може, когато мрежата полети напред, да я прихване с облия си щит и да се опита да притегли противника към насочения напред меч. Рециарият бързо свали тризъбеца, измъкна ножа от бродираната кания и се освободи. После вдигна с две ръце тризъбеца и отстъпи към стената на подиума. Тракиецът го последва, преодолявайки съпротивата на златистия пясък. С мъжа с мрежата бе свършено, сега той беше паднал в капана. Тълпата настояваше с рев сражението да свърши, но тракиецът оставаше предпазлив. Горещината бе много силна. Никой от двамата не беше пил нищо от часове, а рециарият все повече кървеше и губеше сили. Обзе го паника. Усещаше как отслабва и мушна напред с тризъбеца, като се целеше в гърдите на тракиеца. Тракиецът отби оръжието с такава сила, че тризъбецът се завъртя, после заби дълбоко меча във врата на мъжа. Битката приключи. Мъжът с мрежата се строполи върху пясъка, от раните му бликаше кръв. Този път тракиецът искаше да е сигурен. Той стъпи върху противника си, а тълпата ревеше. — Hoc habet! Hoc habet! Нека бъде негов! Тракиецът знаеше правилата, той беше гладиатор, а не касапин. Мъжът загледа как светлината на живота избледнява в очите на противника, как тялото потръпва в последни конвулсии, а после вдигна меча и щита си, за да приеме аплодисментите на тълпата. Преизпълнен с гордост, тракиецът направи почетна обиколка, вдигайки често оръжията си, като се наслаждаваше на монетите и цветята, които се изсипваха върху него.

Зарешетените с железни пръти врати към тунелите под подиума се отвориха и оттам се появи една призрачна фигура с теракотена маска, представляваща Харон — лодкарят на смъртта. Придружаваше го друг мъж, облечен като Меркурий, водачът на душите. Докато тракиецът приемаше ръкоплясканията на тълпата, двете фигури доближиха мъртвия гладиатор. Меркурий носеше нажежен до червено железен прът, с който промуши падналия, за да се убеди, че е мъртъв, докато Харон удари с чука си проснатото тяло, за да покаже, че то му принадлежи и да потвърди смъртта. Група носачи бързо се отправи към тях и докато победителят предаваше оръжието си на ланист^[5], неговия треньор, извлякоха мъртвия му противник. Щяха да съблекат тялото му, кръвта щяха да изцедят в специален съд, за да я продават като лек срещу епилепсия, а останките от обезобразената плът щяха да натикат в безименен гроб или щяха да насекат за храна на дивите животни.

В императорската ложа Елена се облегна назад в трона си. След като бе наситила жаждата си за кръв, тълпата се забавляваше с други неща, докато изчакваше голямата игра на деня: сблъсъкът между Спицерий, най-прочутия рециарий в Италия, и секутора Мураний, любимецът на римската тълпа. И двамата гладиатори бяха много добре обучени и имаха зад имената си редица победи. И двамата бяха получили rudis, дървения меч на свободата, и двамата се надяваха след завършването на тези игри да получат венеца на victor ludorum, победител на игрите.

Роби изгладиха пясъка на арената, обърнаха го и го посипаха с бляскави дребни камъчета. Други, които носеха ведра с вода, измиха кървавите петна по облицованите с мрамор стени на подиума. По отделните балкони над тях тълпата се раздвижи като прииждащите вълни на прибой. Някои се втурнаха да си купят нещо за пиене или ядене. Други, които се бояха да не би да загубят мястото си, крещяха и махаха ръце към търговците на евтино вино и горчиво пиво, колбаси с подправки, меденки, пушена риба, сусамени курабии и захаросани смокини, загънати в лозови листа. Тръбачи се опитваха да възпроизведат някаква музика, но никой всъщност не ги слушаше.

Елена отпи от бокала с изстудено бяло вино и се подаде напред от креслото си, като хвърляше от време на време поглед към сина си, който беше пил толкова много, че сега буквално крещеше, споделяйки мислите си с всички останали в ложата.

— Виждаш ли колко се обичат помежду си християните, Руфине? — шегуваше се Константин. — Хванали са се гуша за гуша дали техният Христос е равен на Бог Отец.

На Елена това не й се стори забавно. Тя имаше нужда от християните и наистина искаше да разбере техния троичен бог. Бе се опитала да схване основното. Очевидно този Бог беше три същности в една, Отец, Син и Дух Свети. Синът бе станал човек, Иисус от Назарет, и все пак оставаше еднакъв с Отца, бидейки единосъщен с Него. Групичка християни обаче, водени от един учен на име Арий^[6] вярваше, че Иисус не е равен, не е единосъщен с Отца. Римският епископ Милтиад бе постановил, че това е ерес и се беше обърнал към Елена с молба синът й да се намеси.

Елена изтри лицето си с малка кърпа. Въпреки насмешливия си тон, Константин беше задължен на новата религия. Беше решил да отпразнува рождения си ден, като прекара една седмица във вила „Пулхра“ на юг от Рим, и бе поканил представители на двете християнски фракции, за да дискутират проблема пред него. Римският епископ бе цитирал група ритори от школата в Капуа като пример за този заплетен случай. Школата бе раздирана от ереста, някои следваха учението на Арий, други се придържаха към ортодоксалната линия, че Отец, Син и Дух Свети са единосъщни. Елена беше удивена колко ожесточени бяха станали теологическите противоборства. Насилието бе стигнало дотам, че някои бяха дошли в залата, където се провеждаше диспута, въоръжени с мечове и щитове, дори бяха довели телохранители да ги пазят. Отвън се беше насъбрала тълпа; някои крещяха, че Синът е равен на Отца, други — че не е. Имаше нападнати къщи. Някои бяха внесли кал и изпражнения в залата, за да замерват противниците си. Дори през нощта имаше нападения, в кръчмите и гостилниците избухваха ожесточени битки с ножове.

Напълно объркан, Константин беше заповядал по трима оратори от всяка страна да го придружат във вила „Пулхра“. Елена затвори очи и въздъхна. Константин обичаше шегите и нищо не му бе по-приятно, отколкото да наблюдава как хората ожесточено спорят. Това беше добре, докато държеше устата си затворена и не избухваше в гръмогласен смях. Елена бе положила всички усилия, за да умиротвори положението, като оказваше любезно гостоприемство и бе дала на посетилите ги учени възможността да разгледат и се поклонят на една голяма християнска реликва, свещения меч — римски gladius, чудотворно запазен през вековете, този именно меч, който бил използван за екзекуцията на християнския апостол Павел по времето на император Нерон. Тези неща правеха силно впечатление на Елена. Тя изпитваше страст към такива находки и усилено събираше християнски реликви. Продължаваше да търси трънения венец, поставен върху главата на измъчвания Христос по време на страданията му, копието, с което бяха проболи ребрата му, и гвоздеите, приковали Спасителя към кръста. Досега свещеният меч бе най-голямата находка на Елена. Той щеше да бъде изложен във вилата, дори би могъл да напомни на християнските учени за нуждата от единение.

— Хайде, хайде, хайде! — изкрещя тълпата. Бе наситила жаждата си, бе задоволила глада си и чакаше битката между Муран и Спицерий да започне.

Елена остави чашата си и се обърна. Зад нея седяха сановници, благородници, свещеници и девици весталки^[7]. Последните се отличаваха по гръцките си туники с тежки гънки, косите им бяха скрити от бели и червени ленти, пристегнати около главите и завързани на врата, чиито краища падаха по раменете им. Но Елена не се интересуваше от тях. Тя се загледа към другия край на ложата, където една млада жена седеше на стол, поставен по-напред така, че да може добре да вижда арената долу. Елена смигна на Клавдия, нейното малко мишле, нейното око, най-изкусната сред шпионите й. Можеше да се обзаложи, че никой в ложата не бе обърнал внимание на Клавдия с нейната момчешка фигура и ниско подстригана черна коса Тя имаше бледа като слонова кост кожа, правилни черти, а ако притежаваше някаква красота, това бяха нейните големи, блестящи очи със спокоен, немигащ поглед. Нямаше грим или скъпоценности, бе облечена в туника с кръгло деколте, която падаше под коленете й, а на краката си носеше здрави сандали като тези на войниците.

Елена произнесе само с устни „мишле“, а момичето й отправи бърза хитра усмивка и кимна в знак, че я е разбрала. Елена се върна към мислите си. Клавдия можеше да е полезна при проблемите, с които се сблъскваше императорът — това хитро мишле, този най-съвършен агент, чийто нос надушваше всяка неприятност или беля. Беше дете на крайните квартали, бивша актриса, можеше да се държи като дама, ако пожелае, но рядко го правеше. Не обичаше да я забелязват и това я правеше колкото ценна, толкова и опасна. Хората бъбреха пред нея, сякаш я нямаше, а тя имаше набито око, с което отбелязваше всички дребни несъвпадения и лицемерни излияния. Християнка ли беше Клавдия, се запита Елена. Между нея и свещеника Силвестър имаше определено някаква връзка, както и между нея и Руфин. Банкерът навярно бе обещал да й помогне да намери мъжа с татуирания върху китката пурпурен бокал, който я беше изнасилил преди две години, след като бе убил умствено недоразвития й брат Феликс. Странно, разсъждаваше Елена, че Клавдия беше приела поканата й да присъства на игрите; момичето бе заявило, че не обича такива забавления, но дали не беше влюбено в някой от гладиаторите?

— Августа, може ли да се присъединя към теб?

До нея стоеше Фулвия Юлия, жената на Руфин, зад нея се навърташе един от домашните й роби със стол.

— Разбира се!

Усмивката на Елена беше също толкова престорена, колкото и тази на Фулвия Юлия.

— Чудесно! — Фулвия Юлия седна.

— Августа — започна да гука тя, докато почукваше с пръст върху креслото на Елена — ти си толкова смела, като отказваш да носиш скъпоценности или грим! Това е… — кучката се заля в смях — толкова е предизвикателно!

— Не си ли чела „Любовно изкуство“ на Овидий^[8] — усмихна се Елена. — Той казва, че всичко може да се прикрие с геми^[9]. — Наведе се по-близо до нея: — Една фалшива жена е най-малката част от себе си.

— О, Августа, ти знаеш толкова много! А сега… — Фулвия Юлия плесна с ръце и посочи към арената: — Кого според теб ще убият?

В тъмнината на тунела под амфитеатъра гладиаторът Муран си задаваше същия въпрос. Преди това се беше помолил пред статуята на Марс и бе хвърлил в свещения пламък благовония, смесени с кичур червена коса от ниско остриганата му глава. Беше измил очите си от прахта и ги бе очертал с въглен, което още повече подчертаваше синия им цвят. Беше готов за битката.

Той и противникът му бяха свободни хора, затова можеха да използват свое оръжие; нямаше да чакат дълго, преди да излязат на арената. Сами бяха избрали да се сражават. Муран поклати глава. Беше тук, защото така трябваше да бъде; това беше единственото, което умееше — да се бие.

Муран примижа срещу слънцето. Бе фризиец по произход, а всъщност беше просто един сражаващ се мъж от бедняшките квартали без близки или родственици. Фортуната — сестра му, бе умряла и единствените му приятели бяха онези, с които се срещаше в кръчмата „Магариците“. Беше преспал с онова кръчмарско момиче, но сърцето му… Е, той изкриви лице, малката Клавдия трябва да бе наясно с това.

Огледа тунела. Боядисаните в мъртвешко жълто и черно стени бяха покрити с надписи, последните думи и знаци на други гладиатори, изчаквали тук пред „Портата на живота“ заслепяващата светлина на арената, която ги примамваше. Дали това беше денят, в който щеше да умре? Муран бе победител в поне десетина сражения. Беше изгубил само две, след които му бяха отсъдили omissus, победен, комуто се позволяваше да живее.

— Готов ли си, Муране?

Полибий, вуйчо на Клавдия и съдържател на кръчмата „Магариците“, посочи масата, където бяха струпани оръжията. Полибий имаше кръгло лице и лукави очи. Сега се опитваше да изглежда натъжен, като потриваше крайчеца на дебелия си нос и кривеше надолу ъгълчетата на ухилената си уста, сякаш Муран вече бе изгубил сражението.

— Аз съм този, който ще се бие! — каза Муран иронично.

Полибий оправи просмуканата от пот коса върху оплешивяващата си глава и изтри ръце в тъмносинята си туника.

— Бих искал да не беше!

Океан излезе от сенките. Ръцете и краката му бяха огромни и мощни като колони. Твърдеше, че е по-добре да имаш празна градинка, отколкото няколко пръснати навсякъде цветя, затова всеки ден бръснеше темето си и го натриваше с евтино масло така, че както казваше Полибий, то лъщеше като току-що снесено гълъбово яйце. Имаше само едно ухо, окичено с огромен меден пръстен; другото му бяха отхапали в една от битките. Океан го бе осолил в саламура и изсушил, и сега то висеше на връв от врата му.

Край тях се струпаха и други от кръчмата. Симон Стоика, самопровъзгласил се философ, се свиваше в дрипава си наметка. Печалното му лице днес беше още по-унило от всякога, горчиво стиснатите му устни — готови да изрецитират някой трагичен стих. Муран искаше да бъде сам, но те само се опитваха да помогнат; поне го отвличаха от кървавите петна по пода, както и от вида на двамата вампири Харон и Меркурий, застанали с гръб към стената, загледани в него, сякаш беше бик, предназначен за касапина. Ревът на тълпата отвън гърмеше заплашително, а когато затихна, пронизващите тръбни звуци опънаха нервите на Муран и по гърба му протекоха струйки пот. Искаше му се очакването да свърши.

— Готов съм! — заяви той.

Пристъпи към масата и се съблече. Океан изми тялото му с натопена в студена вода гъба, подсуши го и започна да го разтрива с масло. След като свърши, Муран обви кръста си с триъгълна препаска, пъхна краищата между краката си и ги завърза на възел отпред. После дойде редът на дебелия колан със златна бродерия. Муран подскочи няколко пъти и изду коремните си мускули. След като прецени, че е доволен, надяна кожен предпазител на лявата си ръка, после бронзови, украсени с релефи наколенници с дебели ленени подложки. Океан провери дали всички каиши са здраво пристегнати, после втри още масло в голите крака, бедрата, гърдите и дясната ръка на Муран. Гладиаторът взе здравия си меч и продълговатия легионерски щит, грижливо ги претегли и огледа дали всичко е наред. Накрая му подадоха шлема с прорези за очите, с гравирана пантера и боядисана в черно и синьо конска грива на върха. Каишите и катарамите бяха здрави и Муран го нахлупи на главата си, намести го удобно и се взря в хората, скупчили се в полукръг около него.

— Молете се за мен, приятели! — Гласът му прозвуча приглушено. — Нека щастието бъде с мен!

Свали шлема и се засмя, въпреки, че стомахът му се свиваше, а мускулите на дясното бедро играеха. Муран се беше сбогувал предната нощ в „Безплатна вечеря“, където гладиаторите, които на другия ден трябваше да излязат на арената, отбелязваха нощта, която можеше да бъде последната в живота им. После чу някакви гласове, обърна се и съзря как в тунела нахлу група младежи с гримирани лица, боядисани коси и пърхащи клепачи. Океан ги изблъска обратно.

— Извратеняци! — сопна се той — Онази работа им става само, като гледат човек, готов да умре!

Муран се изсмя, това можеше да намали напрежението. Той им разказа как такива извратени мъже и жени се трупаха край „Портата на живота“ да задяват и да се надсмиват над осъдените да бъдат хвърлени на зверовете престъпници, и как често отъркваха телата си в окованите затворници. По такъв повод един бивш император тайно бе заповядал, когато извличат осъдените навън, да избутат заедно с тях и тези дегенерати, за да хвърлят и тях на дивите зверове. Разказът на Муран предизвика весело оживление, внезапно прекъснато от високи смехове, които отекваха в тунела.

— Спицерий! — обясни Полибий. — Заедно с целия си антураж.

От тъмнината излезе наперен мъж с мрежа, висок и гъвкав, бързоног, с гъста черна коса, прихваната с червена лента. Вече се беше въоръжил и целият блестеше — със сребърна набедрена препаска, бродиран със злато колан, а точно под коляното му, затъкнат в кожена гривна, се виждаше кинжал. Покрити със злато наколенници прикриваха краката му, на лявата ръка също имаше защитна плочка, а от средата на орнаментираната пластинка на дясната се зъбеше лъв, заобиколен с бичи глави по краищата й. Около врата си носеше сребърна верижка, от която висеше зъб на лъв. Спицерий твърдеше, че с голи ръце е убил собственика му. Когато благоволи да забележи Муран, насочи към него тризъбеца и разтърси мрежата, пристегната към лявата му ръка.

— Хайде, Муране, ела и си я вземи!

Муран покри лицето си със шлема и тръгна напред. Той внимателно оглеждаше мъжа с мрежата, неговите пронизващи, близко разположени очи, самодоволно ухилената физиономия. Забеляза, че бе очертал очите си с тъмнозелени кръгове. Устните му бяха начервени и от тялото му се носеше благоуханен аромат. Спицерий доближи лицето си до неговото, очите му проблясваха.

— Целувчица, Муране!

Младата жена от лявата страна на Спицерий пискливо се изсмя, толкова високо, че Муран реши, че е пияна.

— Това е Агрипина! — представи я Спицерий — Благородна дъщеря на благородна фамилия.

Агрипина беше висока и гъвкава, мрежа пристягаше черната й коса в нещо като приятелски жест към любовника й. Снежнобелият ленен шал около раменете й едва прикриваше деколтето на туниката. Носеше яркочервени обувки, обици и гривни със същия цвят, сякаш демонстрираше любовта си към цвета на кръвта.

— Дойдох да се простя с целувка със Спицерий — нахално заяви тя. Сетне поклати глава. — Не, всъщност просто да му пожелая всичко добро. Ще го целуна гордо, когато се завърне!

— Целуни ми задника! — изрева Океан от мястото си зад Муран. Спицерий пристъпи да се разправи с него, но Муран му препречи пътя.

— Ще имаме достатъчно време! — прошепна той.

— Да! — отвърна мъжът с мрежата и подпря тризъбеца на рамото си. — Ще има време за всичко.

Нервен и целият в пот, разпоредителят на игрите пристъпи напред и посочи една табла с гарафа с вино и две чаши, поставена върху ожулената маса до стената. Той поведе гладиаторите и напълни по чаша на всеки. Двамата ги поеха и поздравиха противника си:

— Usque ad mortem! — заяви Муран.

— Usque ad mortem! — отвърна Спицерий. — До смърт!

Те пресушиха чашите и се върнаха при придружаващите ги за последни приготовления. Разпоредителят стоеше до „Портата на живота“ и направи знак с ръка. Гръмогласният зов на тръбите накара тълпата да утихне и двамата гладиатори се върнаха да изпият още по чаша. Спицерий провери пристегнатата към китката му мрежа, а Муран нагласи шлема на главата си.

— Хайде! — изрева един глас.

Те пристъпиха от мрака в заслепяващата светлина. Тръбите пронизително запищяха, цимбалите задрънчаха, тълпата избухна в гръмогласни приветствия, а горещината ги обгърна като дъх от огнена пещ. Музикантите, робите, които подравняваха пясъка и чистачите изчезнаха. Муран внимателно пристъпи по пясъка, Спицерий го следваше. Двамата спряха пред императорската ложа, поздравиха и една фигура много високо над тях небрежно вдигна ръка в отговор. Двамата гладиатори се обърнаха, поздравиха се един друг и бързо се раздалечиха. Шумът на тълпата премина в шепот, докато така наричаните специалисти даваха преценките си за мъжете, които щяха да се сражават.

Муран се опита да не се разсейва. Клавдия беше в императорската ложа, искаше му се тя да не беше там. Не се чувстваше добре и се опита да прогони страховете си. Беше ходил при една магьосница, която принесе в жертва гълъб в съд с вода и се помоли боговете да му помагат. Муран не искаше да умира. Искаше да стане victor ludorum и да получи гладиаторския венец. Спицерий все още се отдалечаваше, отиваше по-далеч от стената, която можеше да попречи на движенията на мрежата му. Муран бавно го последва. Спицерий започна странния танц на всички рециарии, бързо отскачаше в дясно, после в ляво, като се опитваше да проследи дали може да вижда свободно противника си или нещо му пречи. Муран вдигна меча и щита си. Не обръщаше внимание на мрежата и тризъбеца, но наблюдаваше лицето на Спицерий и очите му: накъде ще се насочи?

Босите крака на Муран усетиха нещо в пясъка. Той отстъпи назад и погледна надолу: отсечена ръка, която мъжете, които изравняваха пясъка, бяха пропуснали, страховита останка от плячката на дивите зверове, изведени на арената по-рано същия ден. Спицерий не я забеляза. Муран бързо пристъпи напред и се престори, че се препъва. Спицерий отстъпи, като размаха мрежата над главата си. Муран бързо се дръпна назад и мрежата не успя да стигне до него. Муран се хвърли. Спицерий беше по-бърз и мушна с тризъбеца към лицето на Муран. Той бързо се изтегли встрани. Тълпата одобрително изрева. Спицерий отново затанцува, като се перчеше. Приближи се твърде близо и плати цената: удар по дясното бедро, който го предупреди. Муран не обърна внимание на аплодисментите и последва Спицерий, но нещо не беше наред: нанесената от него рана беше повърхностна, но мъжът срещу него премигваше и клатеше глава. Не беше ли това капан? Муран предпазливо пристъпи напред, после спря. Спицерий вече не се свиваше. Беше се изправил, втренчен в противника си с опулени очи и движеща се уста. Тризъбецът падна от ръката му. Той пристъпи, оплете крака в мрежата си, те се подгънаха и той се строполи върху пясъка.

За хилядна от мига настъпи тишина, която изведнъж се разтресе от неодобрителни викове. Тълпата беше дошла за кръв, а не да гледа как някой припада на пясъка. Портата на живота се отвори и Меркурий се затича с нажежения железен прът. Той го допря до крака на мъжа с мрежата, но Спицерий само простена, опита се да помръдне, после остана неподвижен. Харон обърна тялото. Лицето на Спицерий беше побледняло, клепачите му потръпваха, той кашляше и плюеше. Харон го обърна по гръб и Спицерий започна да повръща.

— Отрова!

Тази дума запърха като птица по амфитеатъра.

Муран се отдръпна точно когато ревовете започнаха. Той се отправи към Портата на живота. Уредникът на игрите вече беше взел един от бокалите с вино и го въртеше между пръстите си.

* * *

Гай, главният центурион^[10] на imperial comitatus, конният ескорт, който винаги охраняваше императора, захапа една мека, златна ябълка. Затвори очи, наслаждавайки се на сладкия й сок. Гай седеше на прохладната колонада, която гледаше към обградената с перистил^[11] градина на вила „Пулхра“. Беше потънал в мисли, имаше толкова много неща, които трябваше да обмисли, толкова много работи, които трябваше да свърши, а времето бе толкова малко. Въпреки това отвори очи. Това бе много приятна промяна в сравнение с вмирисаните на плесен казарми и напечените конюшни на императорските палати. Радваше се, че не е нужно да носи императорската униформа, вместо това можеше да се отпусне в прохладна бродирана туника и къса тога, въпреки, че под гънките й носеше тесен кожен колан с дълъг кинжал в бродирана ножница.

Гай бе роден недалеч от същата тази вила. Твърдеше, че е римлянин, макар някои да говореха, че предците му са испанци, което отговаряше на мургавата му красива външност и пламенен темперамент. Още не беше навършил трийсет години, а вече бе един от най-доверените офицери на Константин. Беше получил венец за храброст заради смелостта, проявена в битката при Милвийския мост, и затова, че безжалостно бе преследвал врага при отстъплението му. Той обаче още не можеше да повярва на късмета си, че е бил доведен тук за тази среща. Разбира се, не беше възразил и добронамерено прие поздравленията на колегите си офицери. Беше заминал от Рим преди няколко дена като охрана на каруците и конете с багажа, дългите редици роби и прислужници, които пренасяха необходимото от Палатинския дворец в императорската вила. Толкова освежаващо беше да напуснеш града и да пътуваш по Виа Латина^[12], преди да поемеш по селските пътища към Тибур^[13] и лятната резиденция на Константин.

Тази голяма вила с обширна ферма край нея се намираше на хребета на Албанските хълмове, чиито тъмнозелени гори, пасбища и ливади бяха оплождани от прохладната искряща река Анио. Вилата се защитаваше от собствена стена с охранителни кули и широка укрепена порта. Вътре беше създаден истински рай с градини, искрящи фонтани и сенчести колонади. Алеи с кипариси, маслини и пинии пресичаха градината и както бъбривият стар градинар уверяваше Гай, дърветата бяха напоявани с вино. Освен това там растяха брястове, дъбове, миртови, чемширови, олеандрови, лаврови и дафинови храсти. Край вилата имаше уханна градина с ябълкови дръвчета, круши, праскови и череши, лехи с рози, лилии и теменуги, а в басейните и рибарниците растяха екзотични лотоси.

След като разтовариха каруците и товарните коне, Гай използва последните два дена, за да броди из вилата. Входната зала или атрият вземаше дъха на човека със своята красота, с дългия басейн под откритата слънчева светлина, с пищно резбованите колони и ярко изписаните фрески по стените. Триклиният или трапезарията беше също толкова богато обзаведен, както и различните стаи и покои за почивка за императорското семейство и двора. Имаше всичко, което можеше да задоволи вкуса към лукс, и всякакви нужди. Вилата разполагаше със собствени кухни, пекарни, лозя и изби за вино. В отдалечения край на вилата, близо до стената, която я отделяше от фермата, имаше дори и отходно помещение с дванайсет мраморни седалища. Самото селското стопанство представляваше малко имение със свои конюшни, свинарници, курници, гълъбарници и зеленчукови градини.

Гай разполагаше със собствена стая зад перистила, доста тясна, но с голям прозорец, резбована ракла, стол, малка маса и удобно легло. По стените имаше закачени дори гоблени, изобразяващи как Еней бяга от Троя, а на подовата мозайка се виждаше глава на делфин, който се носи през небесносините вълни. Гай нямаше много работа, освен да крои планове и да ги обмисля, докато стражите му бдяха. Приготовленията за пристигането на пурпуроносните повелители не го засягаха, те бяха оставени на прислугата и икономите. Гай отговаряше за сигурността и само едно го безпокоеше: другите войници. Не бяха подбрани мъже от императорските полкове, а само германски наемници в торбестите им панталони и туники, с груби лица, почти скрити под стърчащите коси и мустаци. Германците се държаха доста приятелски, те бяха под командването на Бур, личния телохранител на императрица Елена. Бяха пристигнали преди две седмици, за да охраняват, както те го наричаха на неправилния си латински Saihtiis Gladius, „свещения меч“, очевидно голяма християнска реликва, която императрица Елена бе открила близо до гроба на Павел, един от първите водачи на християнската църква. Павел беше обезглавен от император Нерон преди около двеста години; вярващи бяха скрили меча, отсякъл главата му, и досега го бяха пазили на тайно място. За Гай всичко това бяха детинщини, но германците бяха пристигнали с благоговение и възприемаха задачата си сериозно.

Гай почеса един белег на ръката си и загледа златния шаран, който лениво се провираше сред тръстиките. Не можеше да повярва, че един меч се е запазил в продължение на повече от двеста години, но нещата отново се променяха. Гай пренебрежително присви очи. Християните… е, те гъмжаха като плъхове, изсипващи се от отходните тръби и подземните пещери. Когато не се навираха там, където нямаха работа, яростно се караха помежду си. Гай нетърпеливо тропна с крак. Той и другите офицери не харесваха как тази страхлива вяра изместваше славата на Митра^[14]. За това ли се бяха сражавали? Те дължаха вярност на Рим, но августата твърдеше, че този кървав меч е по-ценен от императорския щандарт. Бур му беше разказал всичко за така наричаните реликви; германецът беше бъбривец, особено след като пийнеше няколко чаши тежко вино от Лесбос и веднъж беше признал пред Гай колко сериозно приема тази задача, както от благоговение, така и от любов към своята императрица.

— Тя ме храни толкова добре! — преплиташе език Бур. — Съселчета! Никога не съм мислил, че ще ми харесат, но накиснати в мед и посипани със сусамово семе… — Одобрително се потупа по корема. — Донесоха меча тук, за да им направи впечатление. Но не се произнесе толкова любезно за пристигането на философите. — Християни! — подигравателно подчерта той. — Нямат какво друго да правят, освен да дърдорят като сойки.

— Къде се пази? — попита тогава Гай.

— Току зад атрия има врата — поверително отвърна Бур — От нея тръгва стълбище към подземието. Очевидно строителят на тази вила се е надявал да направи там ледник, като замаже стените с вар и в средата на настлания с плочи под натрупа пръст, която да огражда сандъка с леда. Плановете му обаче се провалили и това неприветливо помещение било превърнато в нещо като скривалище, където собственикът можел да пази съкровището си. Е! — Бур се премести по-близо и го облъхна с гъст облак винени пари — Там… — той се запъваше, докато говореше… — там е Locus Sacer, свещеното място!

С червендалесто лице и заразителен смях домоуправителят винаги се присъединяваше към малките им вечери. Той никога не се обиждаше от презрението на Бур към християните, но винаги предупреждаваше, че наемникът трябва да внимава, защото един ден императрица Елена сигурно щяла да се покръсти и да приеме единствено истинната вяра. Германецът изръмжа нещо неодобрително и започна да разпитва за този велик Павел, преди да предложи да покаже на Гай знаменитата реликва. Домоуправителят ги придружи надолу по стълбите към обкованата с железни гвоздеи врата на стаята. От двете й страни клечаха двама от хората на Бур, изглеждащи доста заплашително в играещата светлина на факлите в поставки на стената над тях. Те станаха, като пияно се клатушкаха.

— По-добре ли е кракът ти? — обърна се единият от тях към Тимотей.

— О, да… — бързо отвърна домоуправителят. — Ключът ти, Бур…

На вратата очевидно имаше две ключалки, всяка от които се отваряше с отделен ключ. Единият се пазеше от Бур, а другият от Тимотей. Наемникът вкара своя и го завъртя; домоуправителят го последва и вратата към свещеното място се отвори. Вътре в подземието беше тъмно, миришеше на тамян и пчелен восък. Гай прекрачи прага и се огледа наоколо.

[??? Ichtys (гр. риби) — буквите, съставящи гръцката дума „ихтис“, съответстват на абревиатурата „Исус Христос Божи Син Спасител“. — (Бел.прев.)]

Помещението беше дълго и приличаше на пещера, с движещи се сенки заради свещите в прозрачни алабастрови съдове, поставени в ниши покрай стените. Таванът бе висок, жизнерадостно набразден от здрави греди, поддържащи плочата над него. В центъра се виждаше голям пясъчен кръг, напръскан със златен пясък и обточен със зигзагообразно подредени излъскани тухли. Край кръга бяха поставени съдове с тамян, върху бяха изписани Chi и Rho, символи на християнската вяра, от пукащите въглени се носеха уханни облаци тамянов дим. Предметът на цялото това преклонение висеше на здрава верига от една наклонена греда: свещеният меч на легионера, екзекутирал свети апостол Павел. Около обточения с камък кръг имаше молитвени столове, на които вярващите можеха да седнат или коленичат, когато идваха да се поклонят на светата реликва.

— Къде е Бур? — попита Гай.

Тимотей бе влязъл след него, но германецът бъбреше с другарите си отвън.

— Бои се — прошепна домоуправителят. — Това е свято място — Бур се страхува от християнските ангели.

Гай изръмжа и отиде до края на кръга.

Мечът беше старо легионерско оръжие, сега заменено като общо използван модел от дългия крив меч, какъвто и Гай бе носил през цялата си военната кариера. Той разгледа реликвата с голям интерес. Ръкохватката беше от чиста слонова кост, в главичката на ефеса имаше вграден искрящ рубин. Острието, предназначено да се мушка с него, беше двуостро с улей в центъра и беше толкова излъскано, че блестеше като огледало. Гай можеше да разбере защо бяха избрали това помещение. Мечът беше изложен съвсем открито и човек можеше да го види отвсякъде, но гладкият пясък щеше да издаде всеки отпечатък от стъпки, а мечът висеше на повече от ръка разстояние от мястото, където той бе застанал. В края на веригата имаше остра, грозна кука, към която бе закрепен пръстенът в края на ръкохватката.

Гай разглеждаше меча повече от любопитство, отколкото заради нещо друго. Беше му трудно да приеме, че е толкова стар, колкото твърдеше Тимотей.

— Вероятно ръкохватката е била заменена с нова — припряно го увери домоуправителят, — но острието със сигурност е дарило на Павел мъченическия венец…

Но сега Гай наблюдаваше шарана сред тръстиките. Той скоро престана да мисли за меча. Не можеше да разбере все по-засилващия се интерес на императора към тези неща. Беше го чувал да се шегува как августейшата му майка е заета да тършува из империята в ламтежа си за реликви. Поканените от Капуа философи и ритори извънредно много се интересуваха от меча. Гай изучаваше онези „противни създания“, както ги наричаше, още от пристигането им преди два дена. Изпитваше някаква лична неприязън към всички тях; те не притежаваха добродетели, които да ги оправдават в очите му, а външният им вид и държанието им потвърждаваха всичко, което бе научил за тях. Истинско гнездо на усойници! Разбира се, отидоха при меча веднага, след като пристигнаха. Според Тимотей, пръстите ги сърбели да опипат оръжието, макар че домоуправителят не знаеше дали ги е привличала светостта на реликвата или блестящият рубин. Тъй или иначе, цялото им благочестие скоро изчезна, тъй като риторите започнаха да се дърлят за учението на апостол Павел за Христа. Тимотей беше наистина възмутен и ръмжеше, че ако не се вразумят, Бог ще прати чума или друг мор, за да ги обедини срещу общата опасност.

Откъм перистила се чу ехо от гласове. Гай притвори очи. Бяха ритори, които ревяха като магарета! В градината влезе Юстин, водачът на арианската делегация, който размахваше пръст, докато поучаваше двамата си спътника по някакъв тъмен теологически въпрос.

— Онова, което трябва да решим — заяви той — е дали Иисус Христос има една същност с Отца, или може само да бъде уподобен на Отца.

Двамината му спътници мъдро закимаха. Гай гневно ги изгледа, но той, разбира се, беше само войник, който не съществуваше в очите им. Юстин бе дебел, с изпъкнали очи и уста като на риба. Гай пак загледа шарана. Не, мислеше той, това беше обида за рибата, Юстин беше оядена жаба. Обичаше да се прави на аскет, тъй че държеше да носи опърпана туника, която вонеше на конюшня, и размъкнати като на просяк сандали. Спътниците му Дионисий и Малахий бяха съвсем млади хора, които оплешивяваха преждевременно. Опитваха се да приличат на гърци, бяха пуснали редки мустаци и бради, очите им се присвиваха в опит да се съсредоточат, устите им зееха полуотворени, сякаш готови да изрекат някаква велика истина, скрита за останалата част от човечеството.

Тримата отминаха. Гай легна в сянката на един лавров храст и се запита какво ли ще стане сега. В съзнанието му нахлуваха и изчезваха спомени. Когато бяха момчета, той и Спицерий обичаха да посещават един стар човек с градина като тази. Лениво се запита какво ли би казал за всичко това бившият му другар, но скоро се унесе в сън.

След известно време, когато сенките вече се удължаваха, се събуди от дрънчене на цимбали, високи викове и крясъци. В просъница Гай отначало помисли, че са нападнали вилата. Бур нахлу тичешком в градината, чупейки ръце, сетне падна в краката му и зави като куче.

— В името на всичко свято! — прошепна Гай. Скочи на крака и заповяда да германеца да млъкне.

— Мечът! — проплака германецът — свещеният меч го няма! А Тимотей е мъртъв!