Владислав Крапивин
Вечният бисер (7)

8.

Скалната верига се врязваше навътре в морето на около седемдесет метра, после рязко свиваше и продължаваше край брега, постепенно разпадайки се на отделни камъни — като линия, която изведнъж се разпада на тирета и точки. Тази невисока каменна бариера образуваше малко заливче. Само на някои места вълните успяваха да се прехвърлят през нея. Водата тук беше почти спокойна. В най-тихото място, където веригата правеше завой, опряна до скалата, стоеше малка платноходка.

Стигнахме до нея по каменния гребен.

Лодката имаше тясна висока кърма със сложна резба, широк корпус, по който минаваше пояс от също такава заплетена резба, здрава мачта и дълга рея със свито под нея платно.

Братлето първо скочи в лодката. Последва го, разбира се, Володка. Платноходката се разлюля, сякаш събудена от сън.

— Като за нас е приготвена! — весело каза Володка.

Братлето хвана румпела^[1]. Рулят безшумно се завъртя в медните си панти.

Ние с Валерка също скочихме вътре.

— А може ли така, без да питаме? — попитах аз Валерка. — Тя сигурно си има собственик. Някой е дошъл с нея тук…

— Дошъл е преди петдесетина години — отвърна щурманът Ден. — Я виж колко е стара.

Наистина в тънките пролуки на обшивката и около шпанхоутите^[2] блестеше донесеният от вятъра пясък. Дървото на планшира беше избеляло, железните втулки на ключовете — покрити с морска ръжда.

— Та тя сигурно е изгнила.

— Не, това дърво не гние. Виж, платното… Платното беше триъгълно, подобно на онези, които у нас се наричат „латински“. То се залюля, когато го разгърнахме, заплющя под вятъра.

— Хубав плат — каза Валерка, — минерално влакно. То също не гние.

— Като капрона ли е? — попита Братлето и попипа омотаното около кръста му въженце.

— Като него — съгласи се Валерка.

Володка се обади нетърпеливо:

— Щом има лодка, значи трябва да се плава с нея. Инак за какво е тук?

Валерка седна до румпела, а на мен подаде шкота — меко въже, завързано за долния ъгъл на платното.

— Дръж го така, че да не плющи. Братлето и Володка смъкнаха от каменната издатина въжената примка, която удържаше лодката, и отблъснаха носа от брега.

И тръгнахме!

Отначало не много бързо, но когато каменният гребен свърши, вятърът налетя върху платното, изопна го — и се понесохме.

— Поворот!^[3] — каза Валерка.

Лодката обърна нос към открито море, платното се прехвърли към другия борд, долният ъгъл ме шибна по ухото и едва не ме изхвърли във водата.

— Дръж! — закрещя Валерка. — Нали ти казах — поворот!

Много ми се искаше да изглеждам като морски вълк, затова задърпах с всички сили. Братлето и Володка се хвърлиха да ми помагат. Лодката весело се носеше по разгърнатия, разчертан със съскащи бели гребени син океан.

От брега нашата скорост навярно не изглеждаше много голяма. Но ние се движехме остро срещу вятъра, вълните летяха срещу нас. Струваше ни се, че излитахме върху гребените им със скоростта на катер.

Лодката се носеше с лекота, понякога ни обливаха топли пръски. Ние се смеехме и не изпитвахме страх. Бяхме оставили всичките си дрехи на брега и пътувахме само по плувки, а Братлето пак се беше омотало с въженцето.

Лодката започна силно да се накланя към левия борд. За да я уравновесят, Братлето и Володка се хванаха за планшира от лявата страна, вкопчиха се с крака и силно се отметнаха назад — почти легнаха зад борда. Гребените на вълните ги заливаха и те крещяха радостно.

Почувствувах завист; без да изпускам шкота, аз се преместих до тях и също се отметнах зад борда.

— Ще обърнете лодката, дяволи такива! — извика Валерка.

Не слушахме Светлия щурман, макар той да ни заплаши, че ще ни изхвърли зад борда. Тогава Валерка уж небрежно подхвърли, че на такова разстояние от брега се въдят калмари и разни други хлъзгави и хапещи морски гадинки. Володка побърза да седне до мачтата и заяви, че му е омръзнало да се къпе. Попита деловито:

— А накъде всъщност плаваме?

— Все едно. Хайде към онова островче — каза нашият командир.

Пред нас на около половин километър се издигаха каменни зъбери.

 

Достигнахме скалите след около пет минути. Откъм подветрената страна, където вълните не бяха много силни, се отваряше тесен проход.

Платното заплющя. Като се хващахме за камъните, ние вкарахме лодката в мъничкия кръгъл залив. Скалите около нас бяха толкова високи, че заливчето приличаше по-скоро на пещера.

— Това сигурно е кратер на стар вулкан — прошепна Володка и шепотът му като с шумолящи криле полетя между каменните стени.

— По-скоро са останки от морски храм — каза Валерка. — Вижте.

Върху жълтеникавата каменна повърхност над нас беше изсечено огромно лице с дълга брадичка и тесни очи.

— Строг портрет — забелязах аз. — Някой морски бог?

Валерка кимна:

— Пазителя на дълбините, ако не се лъжа…

— Това не е Пазителя на дълбините, а Хака Баркарис — Морския зъб, Звездата на океана, Адмирала на пиратските флоти — сериозно каза Братлето.

— Че откъде знаеш? — учуди се Валерка.

Братлето хитро го погледна:

— Ами чел съм. Да не мислиш, че само ти си изучавал разните му там науки?

— Фукльо… — засмя се Валерка, но не иронично, а по-скоро с удоволствие. И разроши косата на тила на Васильок.

— Уф, че си… — каза Братлето, леко бутна с лакът Валерка, но веднага потърка ухо в рамото му.

После, малко смутен от тази незабележима ласка, весело предложи:

— Няма ли да окъпем щурмана? Само той е сух.

Ние дружно подхванахме идеята му. А Светлия щурман Иту Лариу Ден избяга на носа на лодката и оттам заяви, че пиратският адмирал Хака Баркарис би бил доволен от такъв бандитски екипаж като нашия.

Отказахме се да го преследваме. В този подобен на храм залив не ни беше до игри.

Когато върху камъните налиташе вълна, водата се вливаше в пролуките между тях. Плисък и ромолене изпълваха залива. И въпреки това всеки друг звук създаваше ехо.

Златисти стълбове светлина падаха отгоре. Те проникваха във водата и постепенно се стапяха в зеленикавия сумрак. Дъното не се виждаше. Само неясни сенки на водорасли се полюшваха в дълбочината.

Володка и Братлето легнаха по корем върху планшира и се загледаха във водата.

— Щом тук са идвали пирати, значи на дъното може да има съкровища — заяви Володка.

— А дълбочината? — попита Валерка. — Как ще стигнете до дъното?

— Дайте да я измерим — предложи Володка. Двамата с Братлето намериха на дъното на лодката ключ за весло, покрит с морска ръжда, и го завързаха на края на въженцето.

— Тук са точно двайсет метра — съобщи Володка. — Интересно ще стигнат ли?

Те започнаха да спускат своя самоделен лот^[4]. Но така и не стана ясно дали той е достигнал дъното. Въженцето, размотано почти до края, се отпусна, пак се обтегна — и така няколко пъти. Братлето и Володка се спогледаха и започнаха да изтеглят лота обратно.

— Майчице! — изпищя в ужас Володка.

Бързо изпълзя на кърмата, като тропаше с лакти и колене по шпанхоутите.

Ключът беше изчезнал от края на въженцето. Вместо него висеше огромен краб, вкопчил се с щипката си.

— Ама не се бой! — засмя се Братлето.

— Ами, не се бой! Я какво чудовище!

Крабът наистина беше страшничък. Голям колкото чинийка, клещите му — колкото дланите на Володка. Черупката беше обрасла с грапави мидички, между които се бяха оплели парчета водорасли. От тях крабът изглеждаше мъхест, стар и сърдит.

Но Братлето безстрашно го сложи на коленете си — като котенце. Ласкаво почеса твърдия му рачешки гръб.

— Съвсем не е чудовище. Той е добър.

Крабът подаде топчестите си очи на дълги стъбълца и ги обърна към Братлето. Стори ми се, че в тях проблесна любопитство.

— Добричък… — отново каза Братлето и откърти няколко мидички. Под тях блесна чистата и като че ли емайлирана броня — синкава, с мраморни жилки.

Крабовете, разбира се, не могат да се усмихват, но на мен ми се стори (честна дума!), че този гледа към Братлето с усмивка.

Братлето също му се усмихна. После каза, без да вдига глава:

— Ела, Володка.

— Да не съм луд!

— Ела, ела — отново се засмя Братлето.

Володка въздъхна и тръгна към страха си.

Крабът го чакаше, повдигнал щипки.

— Виж, той разбира всичко — каза Братлето и пъхна кутрето си в щипката му.

Володка изохка и стисна клепачи. Крабът лекичко стисна пръста на Братлето и веднага го пусна. Това приличаше на дружеско ръкостискане.

Володка отвори едно око.

— Хайде сега ти — каза Братлето. — Не бой се. Володка жално погледна към мен.

— Хайде, хайде — казах аз.

И Володка извърши подвиг — подаде на краба кутрето си.

След това, когато нищо страшно не се случи, той шумно въздъхна няколко пъти, облегна се на борда и изтри с лакът потта от челото си.

— Браво — прошепна Братлето може би на Володка, може би на краба.

— Това са много умни животни — обясни Валерка. — Някои учени пишат, че големите крабове имат свой език.

— Крабовете са като хората, всичко разбират — каза Братлето. — Хайде да го помолим за нещо.

— А как ще го помолим? — със слаб глас попита Володка.

— Ами ето така…

Братлето взе навитото въженце, наведе се над краба и малко смутено прошепна:

Жител морски, славен краб,

бъди силен, а не слаб,

извади ни от недрата

туй, което скри вълната.

После пъхна въженцето в щипката на краба и го пусна зад борда. Видяхме как нашият морски гост потъва в зелената дълбочина. Бялото въженце потъваше след него.

Скоро крабът изчезна в сенките на водораслите.

— Ще почакаме — каза Братлето и нави въженцето около пръста си.

— Дълго ли ще чакаме? — попитах аз.

— Не, не…

Минаха една-две минути и Братлето започна да издърпва въженцето. Ние с Валерка легнахме по корем на планшира, но Братлето каза:

— Недейте, моля ви се. Току-виж помислил, че сме алчни…

Не бяхме алчни, бяхме просто любопитни. С нетърпение чакахме кога крабът ще се озове отново в лодката. Дори Володка чакаше.

Братлето хвана краба за твърдия гръб и го сложи на планшира. Нашият осмокрак приятел застана на четирите си задни крака, а останалите вдигна, като че ли ни поздравяваше. Очите му весело блестяха. В лявата си щипка стискаше сплескано сиво топче колкото малка ябълка.

После той сам се преобърна и скочи във водата. Но преди да ни напусне, този странен морски жител ни махна с щипка за сбогом (сам видях, честна дума!).

— Ама че сте и вие, дори „благодаря“ не казахте на животното — отбеляза Валерка.

— Аз му казах, съвсем тихичко — възрази Братлето.

— А той какво ни донесе? — попита Володка, който се беше оживил, откакто крабът изчезна.

На дланта на Васильок лежеше черупка от морски таралеж. Беше стара, с изронени игли, от тях бяха останали само малки грапавинки. Приличаше на кръгла кутийка с дупчица в дъното.

Братлето разтърси кутийката и в нея нещо затрака като в дрънкалка. После тя се счупи отстрани и на дъното на лодката падна светло зрънце.

Валерка го хвана. Видях, че лицето му леко пребледня.

— Не може да бъде… — прошепна той.

— Това бисер ли е? — попитах аз, като се наведох до него.

— Че бисери има само в плоските миди — недоверчиво каза Володка. — А тази е някаква кръгла…

— Това не е обикновен бисер — тихо каза Валерка. — Такива не растат в миди. Това е вечен бисер.

Братлето трепна и отвори широко очи.

Бисерът лежеше на дланта на Валерка — светло полупрозрачно зърно, затаило в себе си синя искра.

— А какво му е вечното? — попитах аз. — Че не помътнява ли?

— Това са капки звезден дъжд — обясни Братлето. — Те падат в морето и там застиват.

— Като метеоритите ли? — попита Володка.

— Почти — замислен отвърна Валерка и полюшна дланта си, върху която лежеше бисерът. — Само че метеоритите са от желязо и камък, а това… това е звездно вещество… Между другото, едно такова зрънце може да направи човека император или да скара помежду им цели държави.

— Ама че находка… — стреснато каза Володка.

А аз казах:

— По-добре да го хвърлим на рибите…

Валерка се усмихна:

— Защо да го хвърляме? Ние с Васильок ще ви го подарим — на теб и на Володка. Нали не се каните да ставате императори? Нека ви напомня за нас.

Последните му думи ме боднаха с мисълта за близката раздяла. Но аз пропъдих тази мисъл: далеч беше още краят на Третата Приказка. Нямаше защо да се тъгува преждевременно.

Валерка хвана дланта ми и сложи в нея бисера. Той беше тежък като куршум и голям колкото боровинка.

Разбирах, че не бива да им отказвам.

— Благодаря, Валерка. Благодаря, Васильок.

— Той свети на тъмно — каза Братлето. — Като малка луна…

— А защо все пак се казва „вечен бисер“? — отново попитах аз.

Валерка обясни със строг глас:

— Той може да гори вечно. Ако го запалиш, ще свети като слънце и никога вече няма да угасне. В Стария Град на Западните острови едно зрънце, десет пъти по-малко от това, осветява цял площад вече много векове. Нищо не може да угаси такъв огън. Той гори дори и под водата.

— Как, без въздух ли?

— Звездите също горят без въздух.

Володка докосна бисерчето с пръст.

— Значи това е мъничка звезда? Колко добър беше този краб. Вече няма да се страхувам от крабове.

Всички се засмяхме. Аз сложих тежкия бисер в джобчето на плувките си. Братлето започна да навива въженцето. А пиратският адмирал Хака Баркарис със странен поглед ни гледаше от скалата.