Владислав Крапивин
В нощта на големия прилив (9)

9.

Сега вече не бях спокоен. Все си мислех за Братлето и тревогата не ме оставяше.

— Може би трябва да го почакаме? Може да имат нужда от охрана — и той, и другите…

Валерка поклати глава и бавно тръгна. Последвах го.

— Барабанчиците си имат свои задължения — каза той. — Докато момчетата са заедно, никой няма да ги закачи. Виж, когато си тръгнат… Но не можеш да съпроводиш всеки, те са повече от сто.

— А кой може да ги… закачи?

Валерка сви рамене:

— Разбираш ли… Всъщност никой не би трябвало. Дори по време на бой никой не закача барабанчиците — та те са малки и нямат оръжие. Както и факлоносците. Към цеха на оръжейниците има момчета-факлоносци… Разбира се, в бъркотията на боя се случва всичко, но така, нарочно, никой няма да посегне върху тях. Това е закон. Дори воините на Даната не закачаха деца.

— Ами! — казах аз. — Ти сам разказваше как замахнали с меч срещу вас.

— Това беше тежката пехота. Наемници. Те не са хора! Даната после ги разгони, а началника им обеси на подемния мост.

— Щом никой не закача деца, от какво се страхуваш? — нетърпеливо попитах аз.

— Веднъж тук наблизо стана улична битка — мрачно каза Валерка. — Оръжейниците се сбиха с отряда на Големия Звяр. Започна бъркотия… както винаги. И шестима от барабанчиците бяха изблъскани в задънена уличка. А когато се разотидоха и прибраха ранените, тях ги намериха… До стената. Оттогава за този случай казват само това: „Беше Стената.“ Те лежаха там пронизани, и шестимата.

Помислих си за Братлето и ми стана страшно.

— И кой ги е?…

— Никой не знае. Предводителите на оръжейниците положиха клетвата на Огъня, че никой от тях не го е извършил. Тази клетва не може да се наруши… Но тогава кой?

Той ме погледна, сякаш можех да знам.

— И какво стана по-нататък?

— По-нататък… Барабанчиците се събраха в един отряд и започнаха да се въоръжават. Поискала си медальони;, като възрастните. Казаха: „Щом рискуваме като възрастни, дайте знаци и на нас.“

— Онова като орех, дето висеше на шнурче, нали? — спомних си аз.

— Да. Има обичай всеки възрастен да носи такъв медальон.

— Защо?

— Не знам. Едно време това го нямаше.

— А Стената… Далеч ли е?

— Тук.

Завихме в една сенчеста уличка. От едната й страна се извисяваха къщи с плоски покриви и редки тъмни прозорци. От другата имаше стена, изградена от шуплест пясъчник. Бе полуразрушена, по горния й край никнеха снопчета трева.

Ниска над гранитния тротоар от железни стойки висяха многоъгълни фенерчета. Шест. Бяха малки, с различна форма. Висяха в безпорядък. Жълти светли петна падаха върху пясъчника.

Нито надписи, нито барелефи, само фенерчетата. И букетчета цветя в процепите между камъните. Сухи цветя, като нашето безсмъртниче.

Нямаше и повей, но ми се стори, че фенерчетата лекичко се полюшват. Може би от нашето дишане?

— Братлето тогава също ли беше барабанчик? — шепнешком попитах аз.

— Не. Отиде при тях, когато научи за Стената… Не го гледай, че е такъв тих и послушен — той е отчаяно смел.

— Той е малък — казах аз.

Фенерчетата светеха слабо и равномерно.

— Трябва да вървим — напомни ми Валерка. Излязохме от уличката и се качихме на гърбаво мостче с каменни стълбове от двата края. На стълбовете блестяха квадратни фенери с разбити стъкла. В тях нямаше огън.

Дълбоко под мостчето ромолеше ручей с черна вода.

Валерка изведнъж каза:

— Онези, шестимата, също бяха малки…

— Да, но аз не разбирам… Кой с кого се сражава? За какво? Кой с кого е?

— Дявол знае! — избухна Валерка. — Всеки за себе си.

— А защо малките се пъхат в тая бъркотия?

— Ами така е прието. Първоначално заедно с бащите си, после… Сега барабанчиците и факлоносците си имат свой план.

— Какъв?

— Ще ти разкажа… чакай!

Срещу нас в редица идваха трима души, облечени в малиненочервени мундири с медни нагръдници. Двама носеха плоски каски, подобни на тасчето на Дон Кихот, третият имаше широкопола шапка като на мускетар. Навярно беше офицер.

— Гвардейци — промърмори Валерка. — Патрул. Нищо, да вървим.

Когато между нас останаха не повече от пет крачки, гвардейците спряха. Офицерът докосна шапката си със стисната в юмрук ръкавица. Видях бодливите му мустаци и плувналите в тлъстина очи. И забелязах, че към ботуша му е привързан широк метален нож — такъв, какъвто имаше Валерка.

— О, Светлия Рицар, Младия Тръбач, Спасителя на Града! — почтително произнесе командирът на гвардейците. — И неговият доблестен млад приятел, чието звание не ни е известно…

— Колко много думи! — недоверчиво каза Валерка. — Какво искате?

Леко наведен, офицерът мазно каза:

— Чухме звук на барабани. Бихме искали да знаем къде е вашият малък храбър брат и неговите приятели?

— Вас какво ви засяга? Всеки може да ходи където си иска.

— Разбира се, Светъл Рицарю, такъв е законът. Но в това смутно време…

— Не го размътвайте още повече! — рязко го прекъсна Валерка. — Оставете ни да минем.

— Разбира се, Светъл Рицарю. Но ние бихме искали да ви придружим… До нашата казарма.

— А ние не бихме искали! — високо каза Валерка.

Направи движение, като че ли искаше да се наведе и да извади ножа си. И си спомни, че него го няма. Бързо погледна към мен.

— Вие сте храбри рицари, вие сте мъже… — неопределено каза офицерът и сложи ръка върху дръжката на тежката си армейска шпага.

Гвардейците направиха същото.

Трябва да бъдеш мъж дори и ако си на дванадесет години. И насън, и наяве.

— Ръцете… — казах аз и извадих рапирата си.

— Какво? — не разбра командирът на гвардейците.

— Свалете ръце от шпагите! — повторих аз и почувствувах, че всичко в мен трепери. Но не от страх! — Махнете се от пътя ни!

— Млади Рицарю, ние сме трима — снизходително каза командирът. — Предайте си оръжието, нямаме време за игри.

Три остриета докоснаха ризата ми.

… Прав беше Валерка — слаби бяха в тази работа. Тяхното фехтовъчно изкуство не беше достигнало нашето ниво. Направих само два прости захвата — и две шпаги звъннаха на паважа. Но командирът им беше по-добър. Отскочи, премина в глуха защита, после направи красива атака.

— Хайде, сеньор, хайде, не сте в театъра — казах аз. — Без ефекти.

Той тежко заподскача около мен и задемонстрира хватки — наглед страшни, но всъщност доста безобидни. Беше забавен. Аз престанах да се вълнувам. Този чичко с броня като самовар не знаеше дори какво е това долен защитен блок и на два пъти се опита да ме достигне, като падаше на ляво коляно.

Стана ми весело. Отбивайки с лекота ударите на дебелия гвардеец, аз попитах Валерка:

— Всички ли са такива бездарници?

— Почти — отвърна Валерка. — Свикнали са да нападат само вкупом, и то след добро пиене.

Той държеше по една шпага във всяка ръка и показваше на гвардейците, че ще е по-добре да не се месят. И те не се месеха.

— А ти казваше, че у вас не воюват с деца.

— Ами такава му е службата — иронично обясни Валерка. — Не го убивай, той е само един глупак.

Вече доста запъхтян, командирът на патрула изхриптя:

— Хвърли оръжието… В името на предначертаното бъдеще…

— Моля, моля? — попитах аз и леко го боднах с рапирата по ботуша.

Моят противник изрева басово и широко замахна явно с цел да ми отсече главата. И много се изненада, когато усети върху гърлото си върха на моята рапира.

Ръката му спря във въздуха.

— Спокойно — казах аз. — Вие сте изморен. Пуснете шпагата… Ето така.

Шпагата звънна върху камъните.

— Можете да си отпуснете ръката. Добрият замах е полезен навсякъде другаде, но не и във фехтовката.

Това бяха думи на нашия треньор в спортния клуб „Албатрос“.

Валерка взе и неговата шпага и ме издърпа към перилата. Гвардейците ни гледаха отчаяни.

— Върнете ни шпагите, рицари — мрачно помоли единият. — Ще ни изгонят от гвардията.

— И добре ще направят — каза Валерка. — Вървете да търгувате с варена ряпа.

Винаги толкова спокоен и сдържан, сега Валерка беше възбуден и ироничен. Подскочи, седна на широките перила, хвана едната шпага за върха на острието, залюля я като махало над водата и я пусна.

Далеч долу се чу плисък.

— Ако искате да си получите оръжието, направете си една баня — предложи той. — Наистина, там е дълбоко и студено…

Стоях до него, облегнат на каменния стълб. Очите на Валерка зловещо блестяха. Чувствувах, че той не се подиграва с гвардейците току-така, а разчиства някакви сметки.

Без да бърза, Валерка хвърли и втората шпага. Гвардейците с кисели лица следяха движенията му. Валерка взе третата.

— Недей — казах аз. — Остави я за себе си. Нямаш оръжие.

— Вярно — сепна се той. — Само че не съм свикнал…

Той изведнъж погледна весело офицера:

— Ей, предводителю! Искате ли си шпагата? Сменям я срещу вашия нож. Вижте, канията ми е празна. — Той поклати крака си.

Командирът на гвардейците се замисли за секунда, кимна намръщен, бавно се наведе и посегна към ножа…

… Валерка успя да ме закрие с налакътника! Ножът драсна по стоманата, свирна край ухото ми и с оглушителен звън се удари в камъка. В бузата ми се забиха дребни парченца. За миг затворих очи, после видях, че Валерка гони гвардейците. Крещеше нещо и се носеше, стиснал шпагата като копие.

Но гвардейците тичаха по-бързо. Каската на единия падна и със силно дрънчене се затъркаля по моста; дълго дрънча и се въртя, преди да спре върху паважа.

Валерка се върна на моста. Дишаше тежко.

— Те не са хора — тихо, злобно каза той. — По-гадни са от наемниците.

Прекарах длан по бузата си. Върху нея имаше следи от кръв.

Намерих върху камъка белега от удара на ножа. Беше конична вдлъбнатинка. Нащърбеният мрамор искреше под лунната светлина. Докоснах вдлъбнатинката и върху пръстите ми остана бял прах.

Отскочилият нож лежеше наблизо. Аз го вдигнах. Беше тежък, с медно топче на кокалената дръжка, с гравирани върху широкото острие цветя и листа.

Валерка се приближи. Подадох му ножа. Той бързо го пъхна в канията, разкопча си куртката, откъсна парче от бялата си риза и го притисна до бузата ми.

— Хайде, голяма работа — казах аз.

— Прощавай. Заради мен стана…

— Ти пък!

Върнах се до стълба. Отново погледнах дупчицата в мрамора.

Усещането за реална опасност дойде неочаквано и стана съвсем ясно. Дали това беше сън или приказка, или всичко ставаше наистина — не можех да разбера, но чувствувах: ако Валерка не беше ме прикрил с налакътника, с мен щеше да е свършено.

И Володка напразно щеше да чака на брега своя голям недодялан приятел.

Озърнах се и сякаш с нови очи видях този странен град: квадратните и многоъгълни кули с ветропоказатели, блестящите гранитни блокчета на паважа. Досега всичко това ми изглеждаше като декорация. Сега виждах един истински град.

Валерка се приближи и отново каза тихо:

— Прощавай… Но аз ти казвах, че всичко е много сериозно.

Беше смутен и разстроен.

А в мен бликна радостта — значи и Валерка е истински!

— Чудесно, нека е сериозно! — казах аз и подръпнах портупея с рапирата.