Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В нощта на големия прилив (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
В ночь большого прилива, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Boman (септември 2009 г.)
Разпознаване и корeкция
NomaD (октомври 2009 г.)

Издание:

Владислав Крапивин. Летец за особени поръчения. Фантастични повести за юноши

Издателство „Отечество“, София, 1985

Рецензент: Петя Караколева

Редактор: Асен Милчев

Художник: Виктор Паунов

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Стефка Бръчкова

История

  1. — Добавяне (сканиране: Boman, редакция: NomaD)

3.

Денят обещаваше да бъде слънчев, но не горещ. Къпещите се бяха малко. Володка обаче бързо смъкна панталонките и фланелката си и настойчиво ме погледна. Аз се съблякох с пъшкаме. Но щом потопих крак във водата, аз твърдо заявих, че само луд може да се къпе по това ранно време. После отидох на едно салче до брега и с удоволствие се изтегнах на сухите топли дъски.

— Ама ти си същински пенсионер — сърдито каза Володка.

— А ти не забравяй, че вече съм почти стар. Кръстът ме боли и така нататък.

— Пак започваш — изсумтя той.

— Разбира се. Забрави ли на колко съм години?

— На дванайсет — уверено каза Володка.

— Я бягай оттук — казах аз и уморено затворих очи.

… Почти в същия миг стихна плисъкът на водата, замлъкнаха виковете на момчетата от съседното островче и шумоленето на листата. И някъде от безкрая долетяха пет ясни тръбни звука, пет чисти ноти. Познах ги веднага.

Беше сигналът на Далечните Тръбачи.

Зачаках, целият изтръпнал. Но сигналът не се повтори. Това бе просто шега на паметта.

„Не, стига! Стига съм мислил за това“ — казах аз. И отворих очи.

Растящата до самата вода топола бе протегнала над салчето дълъг, мощен клон. Хванал се за него, Володка висеше над мен. Гледаше ме хитро. Петите му заплашително мърдаха на половин метър от корема ми.

— Я без шеги! — предупредих го аз.

Володка се разсмя и размаха мършавите си крака. Кожата на гърдите му се бе обтегнала силно и през нея ясно изпъкваха тъничките ребра. Струваше ми се, че ако някой чукне по тях, Володка ще зазвънти като ксилофон.

— Не дете, а шведска стена — казах аз. — Не те ли хранят вкъщи?

— Ами… — неопределено отвърна Володка. Местейки ръце като маймуна, той се добра почти до края на клона и отпусна пръсти.

Когато тоя пират се пльосна във водата до сала, всички пръски полетяха право върху мен! Аз изревах и изпълзях на другия край.

— Друг път да не ме наричаш дете — каза Володка.

— Хулиган — заявих аз.

„Хулиганът“ радостно се ухили, после каза примирително:

— Добре де, печи се. Аз пък ще доплувам до островчето, при момчетата.

— Давай — съгласих се аз.

Около островчето водата стигаше не повече от раменете на Володка — не се страхувах за него.

Отново се изтегнах и затворих очи. Слънцето вече се бе издигнало високо и здравата приличаше. Помислих си, че сега ще има да лежа дълго, дълго, без изобщо да мърдам. И като че ли задрямах.

… Някой стъпи на салчето. То се залюля, водата под него заплиска. Някой с леки стъпки се приближи и застана до мен. Лениво обърнах глава. Сигурен бях, че ще видя мокрите мургави крака на Володка, облепени с водорасли. Но не Володка стоеше на салчето. Видях крака, облечени с нещо като черна кожа или мушама. Към единия беше привързан с каишки широк нож с плоска, също черна кания и с костена гравирана дръжка.

Кой беше това? Аквалангист? В нашето плитко езерце?

Вдигнах очи.

Над мен, облечен в странен кожен костюм с рицарски налакътник ада лявата ръка, стоеше Валерка.