Клифърд Саймък
Времето е най-простото нещо (28)

28.

Събуди се изтръпнал, замръзнал и объркан. Не помнеше къде се намира. Клоните се преплитаха над главата му и не приличаха на нищо, което бе виждал преди. Тялото го болеше от твърдата земя и студа, а Блейн гледаше клоните и постепенно започна да осъзнава кой е и къде е.

А и защо.

Мисълта за Халоуийн също я имаше. Той рязко се надигна и удари главата си в клоните.

Беше разбрал нещо повече от мисълта за Халоуийн.

Осъзна заговора за Халоуийн.

Седеше премръзнал, а вътре в него бушуваха ярост и страх.

Беше толкова сатанинско и толкова просто — план, типичен за човек като Ламбърт Фин.

План, който не трябваше да бъде оставен да се реализира. Защото ако той се осъществеше, щеше да се надигне нов прилив на омраза към паранормалниците и след като яростната реакция свършеше своето, щяха да се появят нови ограничаващи закони. Всъщност от тях можеше и да не се появи нужда, тъй като планът можеше да даде тласък на такова масово клане, което да премахне хиляди паранормалници. План като този за Халоуийн би могъл да премине в буря от обществена ярост, а светът познаваше доста подобни случаи.

Блейн знаеше, че има само една възможност.

Трябваше да се добере до Хамилтън, защото това беше най-близкото място, където можеше да получи помощ. Жителите на Хамилтън със сигурност щяха да му помогнат, защото ако планът се осъществеше, градът и населението му щяха да изчезнат.

А Халоуийн, ако не грешеше, беше вдругиден. Ако тръгнеше сега, разполагаше само с два дни, за да осуети заговора.

Изпълзя от храсталака и видя, че слънцето се подава над източните хълмове. Въздухът бе остър и чист, а склонът на възвишението се спускаше полегато през галената от слънцето трева до тъмните води на реката. Той потрепера от утринния хлад и потри длани една в друга, опитвайки се да се стопли.

Хамилтън трябваше да е на север по реката, защото мотелът „Плейнсман“ се намираше по пътя на север от Белмонт, а оттам до Хамилтън имаше само една-две мили.

Той се заспуска по склона и движението прогони студа от тялото му. Издигащото се слънце сякаш набираше сили и лъчите му носеха повече топлина.

Блейн достигна един пясъчен нос, който се вклиняваше в реката, и тръгна по него. Водата бе мътна от пясък и тиня и яростно клокочеше, докато течеше край ръба на пясъчната ивица.

Приближи се до края на носа и клекна. Потопи шепите си и загреба малко вода, в която се вихреха дребни песъчинки. Вдигна ръце към лицето си и отпи — водата имаше вкус на разтворена глина. Когато затвори уста, по зъбите му изскърца пясък.

Но все пак беше вода, влага. Отново потопи ръце и отпи. Водата се оттичаше през пръстите му, без значение колко здраво ги бе стиснал, и за гърлото му оставаше съвсем малко.

Клекнал в тишината на утрото, той почувства такава самота и спокойствие, сякаш този ден бе първият от сътворението на света. Сякаш земята лежеше нова и чиста и още не бе имало време да се създаде историята от грижи, алчност и всички други отрови за човешката раса.

Някакъв плясък наруши тишината и той бързо се изправи на крака. Не се виждаше нищо — нито на брега, нито в реката, нито на обраслото с върби островче, което се намираше точно пред пясъчния нос. Животно е, помисли си Блейн. Норка или ондатра, видра или бобър, или може би риба.

Плясъкът се чу отново, иззад острова се подаде лодка и се насочи към носа. На кърмата й седеше загърнат с пелерина човек, който гребеше по особен начин. Носът на лодката стърчеше високо над водата поради тежестта на човека и на прикрепения към кърмата извънбордов двигател.

Лодката бавно се приближи. В човека, който въртеше веслата, имаше нещо натрапчиво познато. Блейн знаеше, че някъде, някога бе срещал този човек; по някакъв начин съдбите им се бяха преплитали в миналото.

Той навлезе в плитчината, хвана носа на лодката и я издърпа на брега.

— Бог с теб — каза лодкарят. — Как си тази сутрин?

— Отец Фланагън! — възкликна Блейн.

Старият свещеник се усмихна. Усмивката му беше много човечна и почти слънчева.

— Много сте се отдалечил от дома — каза Блейн.

— Отивам там, където ме прати милостивият Господ.

Отецът протегна ръка и потупа седалката пред себе си.

— Защо не поседнеш за момент? Да ми прости Бог, но съм толкова изтощен и смазан…

Блейн издърпа лодката още по-навътре в пясъка и се качи в нея. Седна на мястото, което свещеникът му бе посочил и протегна ръка. Отец Фланагън я пое с двете си сгърчени от артрит, но много меки ръце.

— Радвам се да ви видя, отче.

— А аз — отвърна свещеникът — съм напълно объркан. Защото трябва да ти призная, че тръгнах след теб.

— Струва ми се — каза Блейн полуобъркан и полууплашен, — че човек с вашите убеждения може да си намери по-добро занимание.

Свещеникът пусна ръката на Блейн, като не забрави да я потупа леко, и каза:

— Но, сине мой, всъщност е точно обратното. За мен не би могло да има по-добро занимание от това да вървя по следите ти.

— Съжалявам, отче, но не ви разбирам. Отец Фланагън се наведе напред, като постави съсухрените си юмруци върху колената си.

— Важно е да разбереш. Моля те, слушай внимателно, не се ядосвай и ме остави да се изкажа.

— Добре.

— Може би си чувал, че Светата майка църквата е закостеняла и скована, че се придържа към стари обичаи и древни разбирания, че се променя твърде бавно, ако въобще се променя, че е сурова и догматична…

— Да, чувал съм такива неща — каза Блейн.

— Но това не е истина. Църквата е модерна и се променя. Ако е била срещу промените, опазил ни Бог, тя не би оцеляла с цялата си слава и величие. Тя не се влияе от ветровете на обществените отношения и може да устои на променящите се човешки нрави. Но тя се адаптира, макар и доста бавно. А това забавяне се дължи на факта, че църквата трябва да е убедена.

— Отче, да не искате да кажете, че…

— Да. Попитах те, ако си спомняш, дали си магьосник и ти намери въпроса за много смешен…

— Разбира се.

— Това беше основен въпрос, един твърде прост въпрос, опростен с целта да може да се отговори само с „да“ или „не“.

— Тогава ще отговоря отново. Не съм магьосник.

Старият свещеник въздъхна.

— Продължаваш — каза той — да ме затрудняваш да ти кажа това, което трябва.

— Продължете — каза Блейн. — Ще се въздържам.

— Църквата трябва да знае — продължи отецът — дали паракинетиката е истинска човешка способност или е магия. Някой ден, може би след много години, църквата трябва да създаде закон за нея. Трябва да заеме позиция, както го е правила и преди в историята за всички нравствени стойности през вековете. Не е тайна, че един комитет от теолози проучва проблема…

— А вие? — попита Блейн.

— Аз съм само един от многото, на които е възложена изследователска роля. Ние просто събираме доказателства, които с времето си ще бъдат обстойно разгледани от теолозите.

— И аз съм част от вашите доказателства?

Отец Фланагън кимна тържествено.

— Все пак не разбирам нещо — каза Блейн. — Защо вашата вяра въобще трябва да има съмнения? Вие си имате вашите чудеса, които са изцяло документирани. А какво, питам ви, са чудесата, ако не проява на ПК? Някъде във вселената човешките и божествените сили трябва да се слеят. Това може би е вашият мост.

— Наистина ли вярваш в това, синко?

— Не съм религи…

— Зная, че не си. Каза ми, че не си. Но отговори ми: вярваш ли в това?

— Мисля, че да.

— Не зная дали мога изцяло да се съглася с теб — заговори отец Фланагън. — Идеята ти създава и впечатление за ерес. Но не е нито едното, нито другото. Въпросът е, че у теб има нещо странно, което не съм откривал у никой друг.

— Аз съм наполовина извънземен — горчиво отговори Блейн. — Никой друг човек не е изпитвал това преди. Вие не разговаряте само с мен, но и с едно същество, което далеч не е човешко — едно същество, което живее на планета, отдалечена оттук на пет хиляди светлинни години. Това същество е живяло милион или повече години. И ще живее още толкова или дори повече. То изпраща ума си да посещава други планети и въпреки посещенията си е твърде самотно. За него времето не е никаква загадка. Съмнявам се, че за него въобще съществуват някакви тайни. И всичко, което то знае, го зная и аз. Мога да употребя това знание по-добре от него, стига да имам възможността да изровя всичко, да го подредя и да го сортирам по лавиците в ума си.

Свещеникът бавно си пое дъх:

— Мислех си, че е нещо подобно.

— Така че вършете си работата — каза Блейн. — Вадете светената вода. Поръсете ме с нея и аз ще се превърна в облаче от мръсен пушек.

— Грешиш — отвърна отец Фланагън. — Грешиш, ако мислиш, че това е моята цел. И отношението ми. В силата, която те е изпратила сред звездите, не е имало зло, следователно не може да има нещо повече от случайно зло в това, което си абсорбирал оттам.

Сгърчената ръка се протегна и сграбчи рамото на Блейн със сила, която човек можеше да се закълне, че свещеникът не притежава.

— Ти носиш велика сила и огромно познание — продължи отец Фланагън. — Ти си длъжен да ги използваш за прослава на Бога и за доброто на цялото човечество. Аз, един немощен глас, те натоварвам с това бреме и с тази отговорност. Не се случва често подобен товар да падне на плещите на един човек. Ти не бива да го губиш, синко. Не бива да го използваш неправилно. Нито можеш просто да го стовариш на земята. Той ти е даден — може би чрез намесата на някаква божествена сила, която никой от нас не може да разбере, за някаква цел, която никой от нас не знае. Подобни неща, убеден съм, не стават просто така, случайно.

— Ръката на Бога… — каза Блейн, но веднага съжали за изречените думи.

— Ръката на Бога — отвърна отец Фланагън — е сложена на сърцето ти.

— Не съм молил за това. Ако някой ме беше попитал, щях да отговоря „не“.

— Разкажи ми всичко — каза свещеникът. — От самото начало. Направи ми тази услуга.

— Само в замяна на една услуга от ваша страна.

— Каква?

— Казахте, че сте ме проследил. Как успяхте?

— О, благословен да си — каза отецът. — Мислех, че си се досетил. Разбираш ли, аз съм един от вас. Имам големи способности като преследвач.