Лий Чайлд
Покушението (4)

4

Фрьолих отвори вратата на своя събърбан, хвърли папките на седалката до себе си и запали двигателя. Без да вдига крак от педала на спирачката, тя извади мобилния телефон от чантата си и отвори капачето му. Набра цифра по цифра номера на Стайвесънт и се спря с пръст върху клавиша за връзка. Апаратът в ръката й зачака търпеливо с номера на търсения абонат, изписан върху малкия зелен дисплей. Тя седеше неподвижно, вперила поглед далеч напред през стъклото, бореща се сама със себе си. Погледна чакащия телефон в дланта си, после отново вдигна очи. Пръстът й не се отделяше от клавиша за връзка, но и не го натискаше. Накрая тя рязко затвори капачето и положи телефона върху папките на седалката. Постави лоста на автоматичната скоростна кутия на директна и натисна газта. Колата се отдели от бордюра, гумите изсвистяха. Тя сви вляво и се насочи към офиса си.

 

 

Келнерът се върна, за да прибере подноса и чашите. Ричър свали якето си и го закачи в гардероба, после издърпа тениската си от колана на джинсите.

— Ти гласува ли на изборите? — запита го Нили.

Той поклати глава.

— Нямам адресна регистрация. А ти?

— Разбира се — каза тя. — Аз винаги гласувам.

— За Армстронг ли?

— Никой не гласува за вицепрезидент, знаеш. Освен може би семейството му.

— Искам да кажа, за тази кандидатпрезидентска двойка ли гласува?

Тя кимна.

— Да. И ти ли щеше да гласуваш за тях, ако имаше право?

— Може би — отвърна той. — Ти беше ли чувала за Армстронг преди изборите?

— Всъщност, не — отвърна тя. — Аз се интересувам донякъде от политика, но не чак дотам, че да мога да ти изредя наизуст всичките сто сенатори.

— А би ли се кандидатирала за изборен пост?

— За нищо на света. Не обичам да бъда център на вниманието, Ричър. В армията бях сержант и си оставам такава по душа. Никога не са ме блазнели генералски лампази.

— Във всеки случай качества на командир не ти липсваха.

Тя вдигна рамене и се усмихна.

— Може би. Това, което ми липсваше обаче, беше желание. А има и още нещо. Един сержант има доста власт. Повече, отколкото предполагаш.

— О, знам това — каза той. — Повярвай ми, че го знам.

— Тя няма да се върне, ако питаш мен. Ние с теб можем да си седим тука и да си приказваме, докато изпусна всички полети за Чикаго, но тя няма да се появи повече.

— Напротив, ще се върне.

 

 

Фрьолих паркира събърбана в подземния гараж и се запъти нагоре към кабинета си. Президентската охрана не признаваше почивни дни, но все пак неделята беше донякъде различна. Хората се обличаха сякаш по-небрежно, във въздуха се усещаше спокойствие, телефоните звъняха по-нарядко. Някои хора си седяха през целия ден у дома. Стайвесънт например.

Тя затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и издърпа едно чекмедже. Извади нещата, които й бяха нужни, и ги напъха в голям кафяв плик. После отвори папката с отчетените разноски на Ричър и преписа общия сбор на първата страница в жълтия си стенографски бележник. Включи машината за нарязване на документи и прекара през нея цялата папка, лист по лист, след което стори същото с папката с препоръките и шестте цветни снимки. Дори картонените корици на папките не бяха пощадени. Накрая разбърка с две ръце тънките лентички в кошчето. Изключи машината, грабна кафявия плик и закрачи обратно към гаража.

 

 

Ричър видя колата й от прозореца на хотелската стая. Тя се появи иззад ъгъла и намали. Беше късен неделен ноемврийски следобед във Вашингтон и по улицата почти нямаше движение. Туристите си бяха в хотелите; в този момент може би си взимаха душ и очакваха вечерята. Местните хора се бяха прибрали по къщите си, преглеждаха неделните вестници или гледаха спорт по телевизията, пишеха чекове за текущи сметки или се занимаваха с домакинските си дела. Въздухът беше синкав от падналата вечерна мъгла. Уличните лампи започваха да се включват в сгъстяващия се мрак. Черният събърбан беше с включени фарове. Фрьолих направи широк обратен завой през двете улични платна и спря колата до такситата пред хотела.

— Върна се — съобщи Ричър.

Нили отиде при него до прозореца.

— Не можем да й помогнем — каза тя.

— Може би не идва за помощ.

— За какво тогава?

— Не знам — отвърна той. — За консултация, за становище, за съвет или ей тъй, за кураж. Може просто да й се приказва с някого. Нали разбираш, споделеният проблем е половин проблем.

— Защо пък точно с нас ще иска да се съветва?

— Защото не ние сме я назначавали, защото не можем и да я уволним, нито пък представляваме някаква заплаха за поста й. Нали знаеш как функционират тези организации?

— А тя има ли право да разговаря с нас?

— Ти никога ли не си разговаряла с някого, с когото не си имала право да говориш?

Нили направи гримаса.

— Е, случвало се е. С теб например.

— Както и аз с теб, което беше още по-лошо, защото ти нямаше офицерски чин.

— Нали каза, че командирски качества не са ми липсвали?

— В това няма съмнение — повтори той, като гледаше надолу към спрялата кола. — Е, какво чака сега?

— В ръката й има телефон. Звъни на някого.

Телефонът в стаята иззвъня.

— Явно на нас — отбеляза Ричър и вдигна. — Още сме тук — каза той, вече в слушалката. После мълча няколко секунди. — Добре.

— Качва ли се? — попита Нили. Той кимна и се върна до прозореца точно когато Фрьолих излизаше от колата си. В ръката си държеше кафяв плик. Тя пресече тротоара и изчезна от полезрението му. След две минути чуха приглушения звън на асансьора, който спря на техния етаж. След още двайсет секунди на вратата се почука. Ричър отвори, Фрьолих влезе и спря нерешително по средата на стаята. Погледна първо Нили, после него.

— Може ли да поговорим за минута насаме? — попита тя.

— Няма нужда — отвърна той. — Моят отговор е: да.

— Та ти още не знаеш какъв е въпросът!

— Ти ми имаш доверие, защото навремето си имала доверие на Джо, който пък имаше доверие на мен. С това цикълът се затваря. Сега вероятно ще ме питаш дали аз имам доверие на Нили, и отговорът отново е: да, така че и този въпрос е приключен. Аз й вярвам, следователно и ти можеш спокойно да й се довериш.

— Ами добре тогава — кимна Фрьолих. — С това наистина отговори на въпроса ми.

— Сега си свали сакото и се разполагай. Искаш ли още кафе?

Фрьолих съблече сакото си и го хвърли на леглото. После пристъпи към масата и сложи плика върху нея.

— Да, още малко ще ми се отрази добре.

Ричър позвъни и поръча голяма кана кафе с три чаши, без нищо друго.

— Досега съм ти казала само половината от истината — започна Фрьолих.

— Така си и знаех — отвърна той.

Тя поклати извинително глава и вдигна плика от масата. Отвори го и измъкна отвътре прозрачен найлонов калъф.

— Това е фотокопие на нещо, което получихме по пощата — обясни тя и го хвърли на масата.

Ричър и Нили придърпаха столовете си напред. Найлоновият калъф беше стандартен размер — от тези, в които се класират важни документи, за да не се пипат с ръце. Вътре имаше цветна снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, на която се виждаше бял лист хартия, положен върху дървена повърхност, вероятно на бюро. Отстрани имаше мащабна линийка. Листът изглеждаше със стандартен канцеларски формат А4. Два-три сантиметра над средата му, центрирано, бяха написани три думи: Ти ще умреш. Буквите бяха ясно очертани, получерни, очевидно принтирани от компютър.

В стаята настана мълчание.

— Кога се получи това? — попита най-сетне Ричър.

— В първия понеделник след изборите — отвърна Фрьолих. — С препоръчана поща.

— Адресирано лично до Армстронг?

Тя кимна.

— До кабинета му в Сената. Той самият обаче още не го е виждал. Ние задължително отваряме всякаква кореспонденция от частни лица до охраняваните от нас обекти, после им предаваме онова, което сметнем за подходящо. В този случай, както можеш да се досетиш, не счетохме за нужно да му го предадем. Какво ще кажете?

— Ами според мен две неща — отвърна Ричър. — Първо, написаното е истина.

— Не и ако можем да го предотвратим.

— Как, като откриете тайната на безсмъртието ли? Всички ще умрем, Фрьолих. И аз, и ти в това число. Може да доживеем и до сто години, но че няма да живеем вечно, това е сигурно. Така че, технически погледнато, това писмо не съдържа заплаха, а неоспорим факт.

— Което повдига един въпрос — намеси се Нили. — Дали подателят наистина е толкова умен, че нарочно е формулирал фразата точно по този начин.

— С каква цел?

— За да се отърве от углавно преследване, ако го заловим. Него или нея. За да може да каже: вижте какво, това не е никаква заплаха, това си е неоспорим факт.

Фрьолих я изгледа. В погледа й освен учудване се четеше и значителна доза респект.

— Ще стигнем и дотам — каза тя. — Освен това сме почти сигурни, че подателят е мъж, а не жена.

— Откъде знаете? — запита Нили.

— И дотам ще стигнем — повтори Фрьолих.

— А защо сте толкова притеснени? — запита Ричър. — Това е вторият ми въпрос. Във всеки случай тия големци получават заплашителни писма с чували.

Фрьолих кимна.

— Средно по няколко хиляди годишно — отвърна тя. — В огромната си част обаче те са адресирани до президента. Твърде необичайно е подобно писмо да пристигне по пощата до вицепрезидента. Освен това повечето са написани на откъснати кой знае откъде листове хартия, с молив, пълни са с правописни грешки, зачерквания и прочие. С други думи, все с нещо са сбъркани. Докато това не е. Това писмо е толкова изрядно, че веднага се набива в очи. Ние доста се взирахме в него.

— Откъде е пуснато?

— От Лас Вегас — отвърна Фрьолих. — Което не ни помага особено. От всички американски градове най-големият брой временно пребиваващи са в Лас Вегас. Там просто се събират хора от всички краища на страната.

— Сигурни ли сте обаче, че подателят е американец?

— Тук мога да се позова единствено на статистиката. Досега никога не сме получавали писмена заплаха от чужденец.

— При това не смятате, че е жител на Лас Вегас?

— Малко вероятно е. По-скоро е отишъл дотам специално за да пусне писмото.

— Защо? — попита Нили.

— Цялата криминологична експертиза сочи човек, невероятно предпазлив и педантичен във всяко отношение.

— Например?

— Ти занимавала ли си се с криминалистика? Във военната полиция това ли ти беше специалността?

— Специалността на Нили е извиване на вратове — отвърна Ричър вместо нея. — Но бих казал, че поназнайва и някои други работи.

— Не му обръщай внимание — каза Нили. — Специализирала съм шест месеца в лабораториите по криминология на ФБР.

Фрьолих кимна.

— Тъкмо там изпратих това за анализ — каза тя. — Те разполагат с много по-добра техническа база от нас.

На вратата се почука. Ричър стана от мястото си и погледна през шпионката. Беше момчето с поръчката. Голяма кана, три чашки, захлупени върху три чинийки, без захар и мляко, само с една червена роза в тясна порцеланова вазичка. Ричър отвори вратата, пое подноса и го занесе до масата. Фрьолих премести снимката, за да му направи място. Нили обърна чашките с дъната надолу и наля кафе за тримата.

— И какво казаха от ФБР? — попита тя.

— Че пликът е съвсем чист — отвърна Фрьолих. — Стандартен кафяв плик формат А4, с капаче, намазано с лепило, и метална закопчалка. Адресът е отпечатан върху самозалепващ се етикет, най-вероятно от същия компютър, на който е написано посланието. Листът беше пъхнат в плика цял, без да се прегъва. Лепилото на капачето е било навлажнено с чешмяна вода. Никаква слюнка, никаква ДНК. Никакви отпечатъци от пръсти по закопчалката. Върху самия плик има пръстови отпечатъци от петима души. Трима от тях се оказаха работници в пощите. Като на всички държавни служители, отпечатъците от пръстите се съхраняват в специална картотека. Това е задължително условие при наемането им на работа. Четвъртите отпечатъци са на човека, който сортира входящата поща в Сената. А петите — на нашия агент, който отвори плика.

Нили кимна.

— Значи плика можем да го забравим. Това с чешмяната вода е признак на съобразителност. Явно вашият човек следи развитието на науката.

— А какво ще кажеш за самото писмо? — попита Ричър.

Фрьолих вдигна снимката и я наклони към светлината.

— Доста смахната история — каза тя. — От ФБР твърдят, че хартията е производство на фирмата „Джорджия Пасифик“. От най-луксозната им гама — бяла, двустранно хромова, без съдържание на киселини, стандартен формат А4. „Джорджия Пасифик“ е на трето място по обем на производство на хартия в Съединените щати. Всяка седмица доставят по неколкостотин тона на магазините за канцеларски материали. Абсолютно невъзможно е да бъде проследен отделен лист. Тази хартия струва с около два долара по-скъпо на топ от обикновената канцеларска, което може да означава нещо, а може и нищо да не означава.

— А на какво е отпечатано?

— На лазерен принтер „Хюлет Пакард“. Това може да се определи по химическия състав на тонера. Трудно е да се каже кой модел, защото всичките използват един и същ тонер. Шрифтът е Times New Roman, четиринайсет пункта, получер. Програмата е Works 4.5 на „Майкрософт“.

— Да не би по шрифта да могат да определят програмата?

Фрьолих кимна.

— При тях има специалист, който само с това се занимава. Шрифтовете на различните текстообработващи програми се различават помежду си съвсем леко. Авторите на софтуера внасят незначителни вариации в интервалите между отделните букви, което е нещо различно от интервала между думите. Ако се загледате в напечатан текст, може да откриете това с просто око. След това се извършват съответните измервания и се определя компютърната програма. В Америка обаче има сигурно милиони компютри с Works 4.5 на „Майкрософт“. Те така си се продават, оборудвани от завода.

— Предполагам, че по самия лист няма отпечатъци — каза Нили.

— Е, оттук започва смахнатата част — въздъхна Фрьолих. Тя премести подноса с кафето и притисна снимката върху масата. Посочи с пръст края на листа. — Тук, на самия долен ръб на хартията, намерихме следи от талк. — Пръстът й се премести към другия край. — А тук, малко под горния ръб, имаше две размазани петна от талк. Едното отпред, другото отзад.

— От найлонови ръкавици — отбеляза Нили.

— Точно така — каза Фрьолих, — от найлонови ръкавици за еднократна употреба, каквито ползват зъболекарите или гинеколозите. Продават се в кутии по петдесет или сто чифта. Вътре има талк, за да се нахлузват по-лесно. Разбира се, още при опаковането винаги се посипва малко талк и в кутията, който полепва по външната страна на ръкавиците. Следите от талк на долния ръб са изпечени при висока температура, но двете размазани петна не са.

— Ясно — каза Нили. — Нашият човек си е сложил ръкавиците, разпечатал е нов топ хартия, огънал го е, за да не задръсти принтера, от което върху долния ръб е полепнал талк, след което е отпечатал писмото. Лазерният принтер нагрява хартията при печат, оттам и изпеченият талк.

— Точно така — потвърди Фрьолих. — Лазерният принтер работи на електростатичен принцип: финият прашец на тонера се подрежда в желаната форма, след което се изпича при висока температура, за да се фиксира върху листа. Хартията се загрява за миг, доколкото знам, до около двеста градуса.

Нили се наведе към масата.

— После той е извадил с два пръста листа от принтера. Това обяснява размазаните петна талк отпред и отзад близо до горния ръб на страницата, както и защо в случая талкът не е термично обработен. Просто той е нанесен върху хартията след отпечатването. И още нещо. Става дума за домашен кабинет, не за служебен офис.

— Откъде знаеш?

— Начинът, по който е хванат листът, показва, че той излиза от принтера вертикално. Изскача отгоре като филия от тостер. Докато при канцеларските принтери, които печатат големи количества материали, копията излизат хоризонтално. Тогава петното от талк щеше да е по-голямо отпред, където той би трябвало да е натиснал листа с пръст, за да го вземе, докато отзад щеше да бъде съвсем малко. Само при най-малките модели на „Хюлет Пакард“ хартията излиза отгоре. Аз лично имам такъв. За любителски цели е чудесен, но за офиси е твърде бавен. Така че със сигурност става дума за домашен кабинет.

Фрьолих кимна.

— Звучи логично. Освен това, ако тоя тип работи в голям офис, едва ли ще се разхожда с ръкавици на ръцете.

Нили се усмихна като ученичка, решила трудна задача.

— Значи така: човекът си работи у дома, отпечатва посланието, вдига го с два пръста, плъзва го изправено в плика и запечатва лепилото с чешмяна вода, като през цялото време не сваля ръкавиците от ръцете си. Затова няма никакви негови отпечатъци.

Фрьолих се намръщи.

— Не е точно така. И тъкмо тук е наистина откачената част на историята.

Тя посочи с пръст снимката. Нокътят й се спря върху някакво едва различимо петно на около два сантиметра под отпечатаното изречение, леко вдясно от центъра.

— Какво според вас би трябвало да има тук, ако беше обикновено писмо? — попита тя.

— Подпис — каза Ричър.

— Точно така — съгласи се Фрьолих, без да отделя пръста си от мястото. — А пък в нашия случай има пръстов отпечатък. Голям, ясен, пълен отпечатък. От палец. Превъзходно очертан, вертикален, ясен като гумен печат. Твърде голям, за да е на жена. Подателят е подписал посланието с палеца си.

Ричър издърпа снимката изпод ръката й и внимателно я разгледа.

— Разбира се, вие сега търсите собственика на палеца — вметна Нили.

— Няма никога да го открият — отбеляза Ричър. — Който и да е той, явно е напълно убеден, че отпечатъците му не се пазят никъде.

— Засега удряме на камък — потвърди Фрьолих.

— Наистина, абсолютно налудничава история — каза Ричър. — Тоя тип подписва писмото със собствения си палец, защото е убеден, че отпечатъците от пръстите му не са картотекирани никъде, а същевременно прави всичко възможно, за да не остави нито един друг отпечатък. Нито на листа, нито на плика. От къде на къде?

— За ефект? — подсказа Нили. — За по-драматично? За да покаже класа?

— Това обяснява скъпата хартия. Гладката повърхност задържа отпечатъци. По-евтината хартия е прекалено пореста.

— Какъв реактив използват в лабораторията? — попита Нили. — Йодни пари? Нинхидрин?

Фрьолих поклати глава.

— Още флуороскопът го откри.

Ричър разглеждаше мълчаливо снимката. През прозореца се виждаше сгъстеният вашингтонски мрак — влажен и лъскав.

— Какво има още? — попита той Фрьолих. — Защо си толкова напрегната?

— Защо трябва да има още нещо? Това дотук не стига ли? — контрира го Нили.

В отговор Ричър кимна. Нали знаеш как функционират тези организации?

— Сигурно има още нещо — обясни той. — Е, не искам да кажа, че това дотук е безинтересно или невинно, или пък не дава повод за тревога, но тя явно е в паника.

Фрьолих въздъхна, вдигна плика и измъкна от него още нещо.

Вторият предмет беше идентичен с първия почти във всяко отношение. Найлонов калъф с цветна снимка двайсет на двайсет и пет сантиметра. На снимката се виждаше бял лист. На листа бяха напечатани пет думи: Новоизбраният вицепрезидент Армстронг ще умре. Различна беше само повърхността под листа, както и линийката, поставена до него за мащаб. Този път листът лежеше върху сивкав пластмасов плот, а линийката беше прозрачна, от плексиглас.

— Резултатите от криминологичната експертиза на практика са абсолютно идентични — каза Фрьолих. — Вместо подпис е поставен същият отпечатък от палец.

— И какво?

— Писмото беше върху бюрото на шефа ми — продължи тя. — Една сутрин той си влиза в кабинета и писмото просто си е там. Без плик, без нищо. И никой няма никаква представа как е попаднало на бюрото му.

* * *

Ричър стана и пристъпи към прозореца. Пресегна се и дръпна завесите. Без особена причина. Просто нещо отвътре му каза да го направи.

— И кога се появи второто писмо? — попита той.

— Три дни след като първото пристигна по пощата.

— Било е предназначено за теб, не толкова за Армстронг — отбеляза Нили. — Искали са да ти покажат, че не се шегуват.

— Ние знаем, че не се шегуват — каза Фрьолих.

— Кога е запланувано Армстронг да отпътува от Кемп Дейвид? — попита Ричър.

— Ще вечеря там — отвърна Фрьолих. — Може би ще поостане да си побъбрят малко. После, след полунощ, лети обратно.

— Кой ти е пряк началник?

— Казва се Стайвесънт — отвърна Фрьолих. — Като цигарите.

— Ти разказа ли му за последните пет дни?

Фрьолих поклати глава.

— Реших да не му казвам.

— Умно си постъпила — отбеляза Ричър. — Какво точно искаш от нас?

Известно време Фрьолих не отговори.

— Всъщност и аз не знам какво — каза тя накрая. — Аз самата се питам това вече шест дни, още откакто реших да те открия. Задавам сама на себе си въпроса: какво точно искам при създалата се ситуация? И знаеш ли какво си отговарям? Че всъщност ми се иска да поговоря с някого. По-конкретно с Джо. Тъй като случаят е доста заплетен, нали разбираш? А пък Джо би бил в състояние да намери решение. Той беше доста съобразителен за тия неща.

— Та искаш аз да се превъплътя в Джо, така ли? — каза Ричър.

— Не, по-скоро бих искала Джо да беше жив сега.

Ричър кимна.

— И двамата искаме едно и също. Само че не става.

— При това положение не ми остава друго, освен да прибегна до теб.

След тези думи Фрьолих замълча.

— Извинявай, много тъпо прозвуча — призна накрая тя.

— Разкажи ми за тия неандерталци — подкани я Ричър. — Дето работят при теб. Твоите колеги.

— Не че не ми хрумна — отвърна тя. — Това дори беше първата ми мисъл.

— Която не е за подценяване — каза Ричър. — Някой от мъжете, с които работиш, ти завижда за началническия пост и е решил да ти подхвърли нещо, за да те поизпоти и да те накара да изглеждаш като кръгъл идиот.

— Не че и това не ми хрумна — повтори тя.

— А имаш ли някого предвид?

Тя вдигна рамене.

— На пръв поглед никой от тях не се вписва. На втори поглед обаче би могъл да бъде всеки един. Когато ме повишиха, бях предпочетена пред шестима мъже с моя тогавашен ранг и заплата. Всеки от тях си има своите поддръжници, симпатизанти и съюзници сред по-нисшия персонал. Нещо като лична агентура в рамките на организацията. Така непосредственият извършител би могъл да бъде всеки един от тези хора.

— А шестото ти чувство какво казва?

Тя поклати глава.

— Нямам конкретни подозрения към никого. Пък и пръстените отпечатъци на всички мои колеги са картотекирани. Това е изрично условие при наемането ни на работа. Има и нещо друго: в периода между изборите и встъпването в длъжност на новия президент всички са много заети. Просто не достига персонал. Не вярвам някой да е отделил време за един уикенд в Лас Вегас.

— Не е нужен цял уикенд. Човек може за един ден да отиде и да се върне.

Фрьолих не отговори.

— Има ли при вас дисциплинарни проблеми? — попита Ричър. — Някой да не харесва самия начин, по който ръководиш своя екип? Случвало ли ти се е да навикаш някого? Агент, който не си върши добре работата?

Тя отново поклати глава.

— Направих известни промени. Поговорих насаме с някои хора. Но гледам да бъда тактична. Във всеки случай отпечатъкът не е на нито един от служителите ми, така че това отпада. Струва ми се, че заплахата е автентична и авторът й не е някой от нас.

— И аз така мисля — обади се Нили. — Но все пак има замесен и вътрешен човек. Кой друг би могъл да се движи свободно из сградата и да подхвърли това на бюрото на шефа ти?

Фрьолих кимна.

— Искам да огледате при нас — каза тя. — Съгласни ли сте?

 

 

Тя ги закара със служебния събърбан. Мястото не беше далеч. Нили седеше отпред до нея, докато Ричър се беше изтегнал на задната седалка. Нощта беше противно влажна, въздухът беше изпълнен с нещо средно между гъста мъгла и ситен дъждец. По асфалта се отразяваха оранжевите ореоли на уличните лампи. Гумите свистяха, чистачките поскърцваха върху дебелото предно стъкло.

Ричър видя оградата на Белия дом и фасадата на Министерството на финансите, които пробягаха за миг покрай прозорците на колата, преди тя да свърне в една тясна уличка и да спре пред входа на подземния гараж. В края на наклонената рампа, в стъклена будка, обляна в ярка светлина, стоеше пазач. Гаражът беше с нисък таван, поддържан от масивни бетонни колони. Фрьолих паркира своя събърбан в края на редица от шест абсолютно еднакви машини. Тук-там се виждаха черни лимузини „Линкълн“, както и кадилаци от всякакви модели и размери; на прозорците им бяха поставени усилени рамки, за да държат дебелите бронирани стъкла. На фона на боядисаните в бяло стени, под и таван на гаража всички автомобили бяха плътно черни и лъснати до блясък; гледката странно напомняше стара черно-бяла снимка. В края на помещението имаше врата с кръгло прозорче от армирано стъкло. Фрьолих ги поведе към нея и тримата се заизкачваха по тясното стълбище с махагонова ламперия, което водеше към фоайето на първия етаж. Между мраморните колони се виждаше една-единствена врата на асансьор.

— Истината е, че вие двамата нямате работа тук — каза Фрьолих. — Затова се дръжте плътно до мен и не се застоявайте на едно място. — Тя млъкна за миг и после додаде: — Но нека най-напред ви покажа нещо.

Тя ги поведе през една незабележима странична врата и тримата се озоваха в огромно полутъмно помещение с размерите на футболно игрище.

— Главното фоайе — обясни Фрьолих. Гласът й кънтеше в мраморния безкрай. В полумрака белите каменни стени изглеждаха сиви. — Ето оттук — каза тя.

На стените имаше огромни релефни мраморни плочи в класически стил. Те застанаха пред една от тях с надпис: Министерство на финансите на Съединените американски щати. Само надписът беше дълъг около два метра и половина. Отдолу с по-малки букви пишеше: Стена на героите. Списъкът започваше от горния ляв ъгъл на плочата и наброяваше около четирийсет имена, общо колона и половина. Предпоследното име беше Дж. Ричър (1997). След него имаше само още едно — на М. Б. Гордън (1997). На плочата оставаше доста празно място. Може би за още колона и половина.

— Това е нашата последна почит към Джо — каза Фрьолих.

Ричър вдигна поглед към името на брат си, изсечено с едри правилни букви в мрамора. Всяка буква беше около пет сантиметра висока и позлатена отвътре. Мраморът изглеждаше хладен на допир, с тънки жилки и едва забележими петънца. В съзнанието му изплува лицето на Джо като двайсетгодишен — на семейната трапеза, вечно нащрек, с бърз и остър ум; Джо, който винаги пръв разбираше всяка шега, а последен разтягаше устни в усмивка. Джо, който напуска поредния семеен „дом“ — в случая едно стандартно казармено бунгало някъде в тропиците, с прилепнала от пот риза и с раница на гърба; Джо, крачещ към пистата и чакащия самолет, който след минути ще го понесе на петнайсет хиляди километра от базата, към Военната академия Уест Пойнт. Джо, застанал до гроба на майка им, когато за последен път го бе видял жив.

Ричър познаваше и Моли Бет Гордън — последното име от плочата. Бяха се запознали петнайсет секунди преди тя да загине. Беше интелигентна, енергична, русокоса и млада — не толкова различна от Фрьолих.

— Това тук не е Джо — каза той. — Нито пък Моли Бет. Това са просто имена.

Нили му хвърли бърз поглед отстрани. Фрьолих не каза нищо и ги поведе обратно към малкото фоайе с единствения асансьор. Качиха се три етажа нагоре и попаднаха в един напълно различен свят. С окачени тавани, тесни разклонени коридори и допълнителни леки прегради, помещението приличаше на всеки административен комплекс по света. Стерилно, звукоизолирано, с бял линолеум и сивкав мокет, с насочени халогенни лампи и офиси, преградени на индивидуални кабинки. Навсякъде примигваха екрани на компютри, приглушено звъняха телефони, факсове бълваха купища хартия, мъркаха модеми, проскърцваха твърдите дискове и тихо бръмчаха охлаждащите вентилатори на компютрите. От входната врата се влизаше в малка рецепция. Зад гишето седеше млад мъж, стиснал телефонна слушалка между бузата и рамото си, и съсредоточено си записваше нещо в бележника. Когато минаха покрай него, той едва вдигна глава, кимна им разсеяно и продължи да пише.

— Това е дежурният — обясни Фрьолих. — Редуват се на три смени, така че тук има денонощна охрана.

— Това ли е единственият вход? — попита Ричър.

— Има и аварийно стълбище откъм задната страна на сградата — отвърна Фрьолих. — Но да не избързваме. Виждаш ли камерите? — Тя посочи с пръст тавана. На всички ключови места бяха разположени миниатюрни охранителни камери, така че нито един ъгъл да не остане непокрит. — Не ги забравяй — допълни тя.

После ги поведе навътре в комплекса и след няколко завоя вляво и вдясно стигнаха до задната част на сградата.

Озоваха се в тесен и дълъг коридор, който водеше до широко квадратно помещение без прозорци. Край страничната стена беше разположен секретарски кът с работно място за един човек — бюро с няколко кантонерки и открит шкаф с папки и класьори за документи. На стената имаше портрет на досегашния президент, а в далечния ъгъл до закачалката за дрехи — националното знаме на Съединените щати. Толкова. Всичко беше идеално подредено. Нямаше нищо излишно. Зад секретарското бюро имаше авариен изход. Върху масивната дървена врата беше залепен пластмасов стикер със зелена бягаща човешка фигура. А над изхода се виждаше охранителна камера. Немигащото й стъклено око оглеждаше помещението. В срещуположната стена имаше една-единствена врата без отличителни знаци. Беше затворена.

— Това е кабинетът на Стайвесънт — каза Фрьолих.

Тя отвори вратата и ги въведе вътре. Натисна едно копче и стаята се обля в ярка халогенна светлина. Беше сравнително малка. Във всеки случай доста по-малка от квадратното преддверие. Имаше един прозорец с вертикални щори от плътен бял плат, пуснати за през нощта.

— Този прозорец отваря ли се? — попита Нили.

— Не — отвърна Фрьолих. — Освен това той гледа към Пенсилвания Авеню, тъй че и да се отваряше, все тая. Ако някой се опита да се изкачи по въже отвън до третия етаж, все ще го забележат.

Огромно бюро с горен плот от сивкав композитен материал доминираше цялото пространство. Отгоре нямаше абсолютно нищо. Зад него, точно в средата откъм дългата му страна, прилежно беше прибран въртящ се стол, тапициран с естествена кожа.

— Тоя човек няма ли телефон? — попита Ричър.

— Държи си го в чекмеджето — обясни Фрьолих. — Много обича бюрото му да е чисто.

Край стената имаше малки шкафчета, облицовани със същия сивкав материал като плота на бюрото. Имаше и два кожени стола за посетители. Извън това нищо друго. Помещението беше изчистено от всичко излишно. От пръв поглед се виждаше, че неговият обитател е човек на реда.

— И така — подхвана Фрьолих, — заплахата по пощата пристигна в понеделника на първата седмица след изборите. После, в сряда вечерта, Стайвесънт си тръгва от работа около седем и трийсет. Секретарката му остава още около половин час и също си отива. Преди това надниква за миг в кабинета, както винаги за да се убеди, че всичко е наред. Тя твърди, че бюрото му било чисто. Щеше все пак да забележи, ако е имало нещо. Един лист хартия върху празно бюро се набива в очи, нали така?

Ричър кимна. Бюрото на Стайвесънт беше чисто като палуба на боен кораб преди инспекция на адмирала. Върху такова бюро не лист хартия — прашинка щеше да се набива в очи.

— В осем часа сутринта в четвъртък секретарката пристига на работа — продължи Фрьолих. — Сяда си направо на бюрото и започва да работи. Изобщо не й хрумва да отвори вратата към кабинета на Стайвесънт. В осем и десет се появява и самият той. Облечен е с шлифер, в ръката си носи куфарче. В преддверието съблича шлифера и го поставя на закачалката. Секретарката го заговаря, той поставя куфарчето изправено върху бюрото й и двамата известно време се съветват за нещо. После той отваря междинната врата и си влиза в кабинета. В ръцете си не държи нищо. След около пет секунди излиза и вика секретарката. И двамата твърдят, че в този момент листът е бил вече на бюрото му.

Нили опипа с поглед кабинета, вратата, бюрото, разстоянието между вратата и бюрото.

— Това само техни твърдения ли са? — запита тя. — Няма ли видеокамери, които да записват всичко?

— Има, разбира се — отвърна Фрьолих. — Всяка камера записва на отделна касета. Аз лично прегледах записа и всичко съвпада.

— Следователно, освен ако двамата не са се наговорили да се прикриват взаимно, нито един от тях не е оставил листа на бюрото.

Фрьолих кимна.

— И аз мисля същото.

— А кой тогава? — попита Ричър. — Какво още се вижда на записа?

— Чистачите — отвърна Фрьолих.

 

 

Тя ги поведе обратно към своя кабинет и от чекмеджето на бюрото извади три видеокасети. На етажерката до стената, между принтера и факса, имаше малък телевизор „Сони“ с вграден видеокасетофон.

— Това са копия — каза тя. — Оригиналните касети се съхраняват под ключ. Те се сменят точно под час и всяка трае по шест часа. От шест сутринта до дванайсет на обяд, от дванайсет до шест вечерта, после до полунощ, от полунощ до шест сутринта и пак отначало.

Фрьолих изрови дистанционното от едно чекмедже и включи телевизора. Постави първата касета. Механизмът прищрака, избръмча и на екрана се появи неясна картина.

— Този запис е от шест до дванайсет в сряда вечер — каза тя.

Образът беше малко мътен и зърнест, но предметите на екрана се различаваха достатъчно добре. Широкоъгълната камера зад секретарското бюро обхващаше цялото квадратно преддверие. Секретарката говореше по телефона. Изглеждаше възрастна. Косата й беше съвсем бяла. Вратата към кабинета на Стайвесънт беше в дясната половина на екрана. Беше затворена. В долния десен ъгъл на картината бяха отбелязани дата и час. Фрьолих натисна клавиша за превъртане и побелялата глава на секретарката заподскача комично на екрана. Ръката й се друсаше неистово нагоре-надолу, докато при всеки разговор вдигаше и слагаше слушалката на телефона. Някакъв човек изприпка в кадър, тръсна чувалче с поща върху бюрото й и изхвърча обратно навън, преди да преброят до три. Секретарката отвори и разпредели пощата със скоростта на сортировъчна машина. Тя изваждаше съдържанието на всеки плик, разстилаше го върху бюрото и после поставяше някакъв печат в горния десен ъгъл на листата.

— Какво прави? — попита Ричър.

— Отбелязва датата на получаване — отвърна Фрьолих. — Цялата ни дейност зависи от акуратното водене на документацията — обясни тя. — Другояче не би и могло да бъде.

Секретарката подреждаше документите на правилна купчинка върху бюрото си, после с пръстите на лявата си ръка повдигаше горния десен ъгъл и с дясната поставяше печата. От забързаната скорост това напомняше на някаква сцена от анимационен филм. Датата на брояча оставаше непроменена, но минутите се сменяха толкова бързо, че едва успяваха да ги следят.

Ричър отвърна глава от екрана и огледа кабинета на Фрьолих.

Типична обстановка за правителствено учреждение, нещо като цивилния еквивалент на помещенията, в които бе прекарал целия си професионален живот. Стаята беше обзаведена подчертано спартански — макар и далеч не евтино — така че да контрастира по вид и замисъл с достолепното величие на старата сграда. Сив синтетичен мокет, ламинирани офисни мебели, множеството кабели на компютърната мрежа, внимателно групирани и прокарани през пластмасова тръба. Голям шкаф със стъклени витрини, пълен с процедурни наръчници. Стаята беше без прозорец. Върху бюрото обаче имаше цвете — в пластмасова саксийка, хилаво и анемично, по чудо оцеляло на изкуствената светлина. Нямаше никакви лични снимки. Никакви предмети, навяващи сантиментални спомени. Нищо, което можеше директно да бъде свързано с нейната личност, освен може би лекия дъх на парфюма й.

— Ето, Стайвесънт си тръгва — каза в този момент тя.

Ричър се обърна към екрана и вида как броячът в долния десен ъгъл профуча през седем и трийсет вечерта; докато се усети, и стана седем и трийсет и една. Лентата се движеше със скорост, три пъти по-висока от нормалната. Стайвесънт изтича навън от кабинета си. Беше висок, широкоплещест мъж, леко прегърбен, с посивяла на слепоочията коса. В ръка носеше тънко дипломатическо куфарче. На записа изглеждаше, сякаш тайнствена сила го кара да подскача и да прави някакви нервни, резки движения. Той се затича към закачалката и свали тъмен шлифер. Със замах го нахлузи върху раменете си и тичешком се върна при бюрото на секретарката. Наведе се рязко към нея, каза й нещо и изхвръкна от полезрението на камерата. Фрьолих отново натисна клавиша за превъртане и картината, и без това неестествено бърза, се ускори неколкократно. Секретарката трептеше и осцилираше като полудял метроном на стола си. Минутите и секундите се сливаха в размазано петно. Когато седмицата стана осмица, секретарката скочи, сякаш изхвърлена от пружина, и в този момент Фрьолих забави скоростта до 3х, за да я проследи как отваря вратата на Стайвесънт, наднича за миг в кабинета му и отново я затваря. После тя обиколи тичешком квадратното помещение, събирайки пътьом вещите си — чанта, чадър, — и след секунда изчезна от кадър. От този момент нататък Фрьолих отново пусна лентата на най-бързата скорост, минутите и секундите се запремятаха бясно на брояча, но картината си оставаше неподвижна.

— А кога идват чистачите? — попита Ричър.

— Малко преди полунощ — отвърна Фрьолих.

— Защо толкова късно?

— Те са нощна смяна. Нашите офиси работят денонощно.

— И на записа дотогава няма нищо друго, така ли?

— Абсолютно нищо.

— Ами пренавий го докрай. Това вече го гледахме.

Фрьолих натисна съответния клавиш и запренавива лентата, като от време на време я пускаше с нормална скорост, за да провери показанията на брояча. Когато стана дванайсет без десет, тя остави картината да си тече; секундите се сменяха вече в реално време, а не както преди в някакъв безумен ритъм. В единайсет и петдесет и две от небитието извън кадъра се появи малка групичка хора — две жени и един мъж, всичките облечени с тъмни работни престилки. И тримата бяха ниски и набити, с гъсти черни коси и безизразни лица. Мъжът буташе количка. В предната й част имаше голяма торба за боклук, провряна през обръч, а отзад на няколко табли бяха наредени пластмасови шишета с почистващи препарати и нагънати парцали. Едната от жените носеше прахосмукачка, провесена като раница на гърба й. В ръцете си стискаше дългата тръба с широк накрайник. Другата жена държеше кофа в дясната си ръка и подочистачка с дълга дръжка в лявата. На подочистачката имаше квадратна дунапренова гъба, която се изстискваше със специална ръчка по средата на дръжката. И тримата бяха с гумени ръкавици. На черно-белия запис беше невъзможно да се установи цветът им — може би жълти, а може би прозрачни, хирургически. И тримата изглеждаха изморени. Като всички работещи нощна смяна. Извън това обаче имаха професионален и делови вид. Косите им бяха подстригани и старателно занизани, а лицата им казваха: Знаем, че това не е най-вдъхновяващата работа на света, но поне я вършим добре. Когато стигнаха до вратата на Стайвесънт, Фрьолих натисна пауза и лентата спря.

— Та кои са тези? — попита Ричър.

— Водят се държавни служители — каза Фрьолих. — Повечето учреждения в този град наемат за чистачи работници по договор, при минимално почасово заплащане, без всякакви социални осигуровки и каквито и да било формалности. Затова и текучеството е огромно. Навсякъде е така. Само ние наемаме щатни служители. Ние и ФБР. Защото на нас ни трябват хора, на които да можем да разчитаме стопроцентово. През цялото време разполагаме с две бригади чистачи. Всеки е преминал съответните събеседвания, проверен е за благонадеждност, изобщо при нас не можеш да прекрачиш прага, ако ти нямаме пълно доверие. Затова им плащаме доста добре, осигуряваме ги: здравни, пенсионни, платени отпуски, всичко. Те са пълноправни членове на нашия личен състав, също като мен.

— А те отплащат ли ви се за грижите?

Тя кимна.

— Направо са страхотни, истината ви казвам.

— И все пак ти смяташ, че тъкмо те са вмъкнали писмото вътре.

— Нищо друго не ми идва наум.

Ричър посочи с пръст неподвижния екран.

— А къде според теб е то сега?

— Би могло да е в торбата за боклук, в здрав непромокаем плик. Или в найлонов калъф, залепен със скоч отдолу на някоя от таблите на количката. Или на гърба на мъжа, под работната му престилка.

Тя натисна клавиша за освобождаване на паузата и чистачите влязоха в кабинета. Вратата се затвори плътно зад тях. Камерата продължаваше упорито да се взира в празното пространство. Броячът отброяваше минутите до полунощ: пет, три, две. Лентата свърши и видеокасетофонът спря.

— Дванайсет часа — каза Фрьолих.

Тя извади касетата и постави следващата. Натисна копчето за пускане и датата се смени на четвъртък, а броячът започна да отмерва времето точно от полунощ. Заточиха се безкрайни минути. Две. Четири. Шест.

— Тия явно добре шетат — отбеляза Нили. — За същото време нашите чистачи щяха да са минали през цялата сграда. Като лисицата с опашката.

— Стайвесънт обича да работи в чиста обстановка — каза Фрьолих.

В дванайсет часа и седем минути вратата се отвори и тримата излязоха навън.

— Може да приемем, че листът е вече на бюрото — каза Ричър.

Фрьолих кимна. На записа чистачите вече се суетяха около секретарското бюро. С отмерени, енергични движения, без да пропускат каквото и да било, те бършеха, търкаха, стържеха и лъскаха. Всеки сантиметър от мокета бе старателно почистен с прахосмукачката. Боклукът бе изсипан в черната найлонова торба. След посещението при Стайвесънт тя се бе издула двойно. Мъжът изглеждаше леко разрешен от усилието. Той буташе количката стъпка по стъпка, а жените го следваха неотлъчно с инструментите си. Накрая, шестнайсет минути след полунощ, те излязоха от обсега на камерата. Картината отново застина неподвижно, каквато беше, преди да се появят.

— Това е всичко — каза Фрьолих. — През следващите пет часа и четирийсет и пет минути не се случва нищо. После отново сменяме касетата и още два часа нищо, докато накрая в осем се появява секретарката, и оттам нататък става точно каквото казват тя и Стайвесънт.

— А ти какво очакваш? — чу се глас откъм вратата. — Аз мисля, че на нас може да ни се вярва. Аз лично съм на държавна служба от двайсет и пет години, а моята секретарка е от още по-отдавна, доколкото знам.