Лий Чайлд
Покушението (2)

2

— Нелоша реплика — каза Ричър. — И интересно предложение.

— Е, какъв е вашият отговор? — попита Фрьолих.

— Не — отвърна той. — Засега този отговор ми се струва най-безопасен.

Тя отново се усмихна с плахата си усмивка и вдигна чантичката си от седалката.

— Да ви покажа документ за самоличност…

— Няма нужда — отвърна той. — Вие сте от тайните служби на Съединените щати.

Тя го погледна одобрително.

— Доста сте бърз!

— Ами то се вижда отдалеч.

— Така ли?

Ричър кимна. Попипа десния си лакът през плата на якето. Беше натъртен и го болеше.

— Джо работеше за тайните служби — каза той. — И доколкото го познавам, работата е поглъщала цялото му време. Пък си беше и малко свит, та ако е имал приятелка, тя най-вероятно е била колежка от службата. Освен това кой друг би си дал труд да поддържа един събърбан на две години толкова чист и излъскан? И кой друг е в състояние да ме проследи толкова майсторски само по банковите ми преводи?

— Доста сте бърз, наистина! — възкликна повторно тя.

— Благодаря — отвърна той. — Само че, доколкото знам, Джо не се занимаваше с вицепрезиденти. Той работеше във финансовото разузнаване, а не в службата за охрана на Белия дом.

Тя кимна.

— От финансовото разузнаване се започва, всички сме минали оттам. Той ръководеше отдела за борба с фалшификаторите на пари. И ние наистина се познаваме от службата, както казахте. Но тогава той не пожела да ми стане гадже. Каза, че не било редно. Но аз си уредих да ме прехвърлят в охраната и щом това стана, започнахме да излизаме.

Тя отново замълча, загледана в дамската си чантичка.

— Е, и? — подкани я Ричър.

Тя вдигна поглед.

— Една нощ Джо ми подхвърли нещо. По онова време аз бях млада, доста амбициозна, както и Джо впрочем и двамата все се питахме дали сме достатъчно добри за тая професия. Оная нощ бяхме в едно такова, особено настроение и Джо каза, че най-добрият тест би бил да наемем външен човек, който да се опита да проникне до „обекта“. Просто да видим дали е възможно. Нещо като проверка на охраната в бойна обстановка, както се изрази той. Аз го запитах: имаш ли някого предвид? И той рече: ами малкият ми брат е идеален. Ако изобщо може някой да го направи, това е той. От начина, по който го каза тогава, ме побиха тръпки.

Ричър се усмихна.

— Напълно в негов стил. Джо си падаше по подобни дивотии.

— Смяташ, че е дивотия ли?

— Джо понякога вършеше доста големи глупости за безспорно интелигентен човек като него.

— Защо да са глупости?

— Защото, наемайки външен човек, достатъчно е да следиш кога ще се появи. Задачата ти става прекалено лесна.

— Не е така. Идеята беше въпросният индивид да се появи изневиделица и никой да не го познава. Ето, сега никой не знае за теб освен аз самата.

Ричър кимна.

— Може пък идеята му да не е била толкова глупава.

— Според Джо това беше единственият начин. Нали разбираш, че колкото и да се стараем, мисленето и цялата ни подготовка не излизат от определена, предварително зададена рамка. Докато Джо си каза, че трябва да се пробваме срещу външна заплаха, която да идва от неизвестен, произволен източник отвън.

— И посочи мен?

— Джо смяташе, че ти си идеален за целта.

— А защо си чакала толкова време, преди да опиташ? Когато и да се е състоял този разговор, не е било преди по-малко от шест години. Не ми казвай, че шест години си се опитвала да ме откриеш.

— Всъщност разговорът се състоя още преди осем години — каза Фрьолих. — В самото начало на връзката ни, веднага след като ме прехвърлиха в охраната. А пък да те открия ми бе нужен само един ден.

— Значи и ти си доста бърза — отбеляза Ричър. — А защо тогава си чакала осем години?

— Защото тогава нищо не зависеше от мен — обясни Фрьолих. — Но преди четири месеца ме повишиха в началник на охраната на вицепрезидента. При това си останах все така амбициозна и перфекционистка, ето защо искам лично да се убедя, че вършим всичко както трябва. И така, сега, когато аз взимам решенията, мога да се вслушам в съвета на Джо. А пък ти имаш специална препоръка, ако мога така да се изразя. Отпреди толкова години, и то от човек, на когото имах пълно доверие. И ето, сега съм при теб и те питам: можеш ли да го направиш?

— Какво ще кажеш за чаша кафе?

Тя го погледна изненадана, сякаш чаша кафе бе последното, което би й минало през ум.

— Нищо не е толкова спешно, че да не може да изчака една чаша кафе. Така че закарай ме обратно в мотела и аз ще те поканя в барчето. Кафето им не е лошо, а освен това там е тъмно и закътано, идеално за поверителни срещи.

 

 

Правителственият събърбан имаше система за спътникова навигация с малък монитор, вграден в бордното табло; докато Ричър я наблюдаваше, Фрьолих включи системата и зададе адреса на мотела, който извади от базата данни за Атлантик Сити.

— Можех и аз да ти кажа накъде да караш — подхвърли Ричър.

— Свикнала съм с тази машинка — отвърна тя. — С нея сякаш си говорим.

— Аз също мога да говоря — сопна се той. — Да не мислиш, че щях да ти показвам със знаци?

Тя се усмихна и подкара колата.

По улиците нямаше много движение. Свечеряваше се, от което прихлупеното небе изглеждаше още по-мрачно. Вятърът продължаваше да духа на злобни тласъци. В казината може би имаше хора, но крайбрежните ресторантчета, павилионите по кея и плажните продавачи нямаше да видят оборот още поне шест месеца. Ричър се наслаждаваше на топлината. За момент си помисли за покойния си брат и връзката му с тази жена; после мислите му се пръснаха на разни страни, той се облегна назад и се загледа в нея. Беше доста добра като шофьор.

Паркираха колата през мотела и той я поведе надолу по стълбите към барчето. Вътре въздухът беше тежък и миришеше на застояло, но поне беше топло, а на кафе-машината зад тезгяха имаше пълна стъкленица с кафе. Ричър посочи с пръст стъкленицата, после себе си и Фрьолих и барманът се размърда да изпълни поръчката. След това двамата се упътиха към едно ъглово сепаре.

Ричър се погрижи да седне така, че гърбът му да е към стената, а цялото помещение да му е пред очите. Стари навици, помисли си той. Явно и Фрьолих ги бе усвоила по своя линия, защото двамата се озоваха един до друг от същата страна на масата. Раменете им почти се допираха.

— Ти много приличаш на брат си — каза тя.

— В някои неща — отвърна той. — В други не. Например за разлика от него аз съм жив.

— Не те видях на погребението му.

— Моментът не беше подходящ.

— Говориш също като него.

— Е, братята обикновено си приличат по гласа.

Барманът им донесе кафетата върху дървен поднос, окапан с бира. Две черни керамични чаши, малки пластмасови пакетчета с изкуствено мляко, хартиени пликчета със захар. Две евтини лъжички от неръждаема стомана.

— Хората много го харесваха — продължи тя.

— Не беше лош човек.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— От брат за брата това си е направо комплимент.

Той вдигна чашата си и изсипа захарта, млякото и лъжичката от чинийката.

— Пиеш го черно, без захар. Също като Джо — каза Фрьолих.

Ричър кимна.

— Това, с което не мога да свикна, е, че аз уж бях по-малкият брат, а ето, изведнъж съм с три години по-стар от него.

Тя отпи от кафето си. Черно, без захар. Също като Джо.

— Наистина ли никой не се сети за това освен него? — попита той. — Искам да кажа, да използвате външен човек, за да изпитате охраната?

— Никой друг.

— Но тайните служби са сравнително стара организация…

Тя кимна.

— Създадени са със заповед на президента Линкълн, подписана на 14 април 1865 година следобед. Още същата вечер отива на театър и го застрелват.

— Виж ти каква ирония!

— Така изглежда от днешна гледна точка — каза Фрьолих. Само че тогава единствената задача на тайните служби е била опазването на националната валута. Чак след атентата срещу Маккинли през 1901 година са си казали, че трябва някой да охранява президента денонощно, и са се спрели на нас.

— Понеже ФБР се създава чак през трийсетте.

Тя поклати глава.

— Истината, е че ФБР има предшественик. Така наречената Главна следствена служба, създадена пред 1908 година. По-късно, през 1935-а, я преименуват на Федерално бюро за разследване.

— Джо много си падаше по такива исторически подробности.

— Може, но не го знам от него.

— Казвам само, че ако той го е знаел, е щял да ти го разправи.

Той забеляза усилието, с което Фрьолих се опитваше да не се затвори отново в себе си.

— Е, какъв е очевидният въпрос, който се готвеше да ми зададеш?

— След като прибягвате до външно лице за пръв път от сто и една години насам, сигурно има и друга причина освен твоя перфекционизъм.

Тя отвори уста да отговори, но се спря. Докато мислеше какво да му отвърне, Ричър реши, че ще го излъже. Нещо в стойката, в ъгъла на рамото й му подсказа, че няма да чуе истината.

— Аз съм подложена на значителен натиск — каза накрая тя. — Професионален, нали разбираш? Има много хора, които само чакат да оплескам нещо. Така че трябва да бъда уверена в себе си.

Той не отговори нищо. Чакаше подробностите. Всеки лъжец украсява тезата си с излишни детайли, сякаш си мисли, че от това тя става по-убедителна.

— Назначението ми не беше никак лесно — продължи тя. — Жена начело на охраната — това все още е много рядко явление. И при нас, както навсякъде, неравноправието между половете си върви с пълна сила. Особено пък при нас! Някои мои колеги са истински диваци в това отношение.

Той кимна, но не каза нищо.

— Тъй че аз си имам едно наум. И трябва да съм изрядна във всяко отношение. Да съм по-добра от тях.

— За кой вицепрезидент става въпрос? — попита той. — За новия или за стария?

— За новия — отвърна тя. — Брук Армстронг. Новоизбраният вицепрезидент, ако трябва да бъдем точни. Аз бях зачислена към неговия екип още от началото на кампанията, а той е от тези, дето държат на приемствеността. Така че от моя гледна точка изборите бяха не само за президент, но и за това кой да ръководи охраната. При победа на Армстронг оставах начело. При поражение се връщах сред редовите служители.

Ричър се усмихна.

— И какво, гласува ли за него? — Тя не отговори. — Какво ти е разправял Джо за мен? — попита той.

— Казваше ми, че много обичаш предизвикателства и затова ще приемеш задачата. Че няма да се откажеш, ще си блъскаш главата, докато не се справиш. Че си много изобретателен и ще откриеш поне три-четири начина да стигнеш до обекта и че ние можем много да научим от теб.

— А ти какво му отговаряше?

— Това беше преди осем години, мога ли да помня? Тогава бях много по-нафукана от сега. Сигурно съм му казала, че по никакъв начин не можеш да припариш и на километър от обекта.

— А той?

— Той казваше, че същата грешка са правили мнозина преди мен.

Ричър вдигна рамене.

— Преди осем години аз бях във войската. Може да съм бил на петнайсет хиляди километра оттук, затънал до уши в кал.

Тя кимна.

— Джо имаше предвид това. Ние говорехме теоретично, така да се каже.

Той я погледна.

— Но сега, доколкото виждам, няма нищо теоретично в твоето предложение. След осем години си решила да се вслушаш в съвета му. А аз се питам защо.

— Както ти казах, сега аз решавам тези неща. Освен това съм подложена на натиск да си върша добре работата.

Той не отговори.

— Е, ще помислиш ли върху предложението ми?

— Не знам много за тоя Армстронг. Не съм чувал за него, преди да го изберат.

Тя кимна.

— Никой не беше чувал. Той беше твърде изненадващ избор за вицепрезидент. Младши сенатор от Северна Дакота, нищо особено, семеен, с пораснала дъщеря и стара болна майка, за която се грижи от разстояние. Не е известен с нищо значимо. Но за политик не е лош като човек. По-добър от повечето, които познавам. Засега ми допада.

Ричър кимна и нищо не каза.

— Ние, разбира се, ще ти платим — бързо добави Фрьолих. — Това не е проблем. Нали разбираш, нещо като хонорар, в разумни граници.

— Парите не ме интересуват — отвърна той. — Нямам нужда от работодател.

— Тогава на доброволни начала?

— Аз съм бивш войник. А един войник нищо не върши доброволно.

— Джо твърди друго. Казва, че си се залавят с какво ли не…

— Не обичам да работя на заплата.

— Е, ако предпочиташ да ни свършиш услугата безплатно, ние не възразяваме.

Той помълча няколко мига.

— Разбира се, ще има разноски, особено ако работата трябва да се свърши както трябва.

— Естествено, всичко ще ти бъде осребрено. Най-официално и по законния ред, при представяне на сметка от страна на лицето.

Той се загледа втренчено в повърхността на масата.

— И какво се очаква от лицето?

— Аз искам теб, не някое „лице“. Искам да се вживееш в ролята на наемен убиец. Да възприемеш гледната точка на външен човек, който иска на всяка цена да проникне през охраната и да ликвидира вицепрезидента. Да откриеш нашите пропуски. Да ми докажеш, че наистина е уязвим. Но конкретно — с дата, час, място на действието. Можем да ти дадем разписание на публичните му изяви, ако това ще ти помогне.

— На всички потенциални атентатори ли раздавате програмата му? Ако решим да правим нещо, трябва да го правим наистина, нали така?

— Прав си — каза тя.

— Все още ли смяташ, че никой не може да проникне при него?

Този път тя внимателно обмисли отговора си, което й отне може би десетина секунди.

— Това е поверителна информация.

— На колко си години?

— На трийсет и пет.

— Значи преди осем години си била на двайсет и седем?

Тя се усмихна.

— А Джо беше на трийсет и шест. Старец от моя гледна точка. Двамата заедно празнувахме рождения му ден. И следващия, когато навърши трийсет и седем.

Ричър се дръпна леко встрани и отново я огледа. Тоя Джо имал добър вкус — каза си той. И отблизо, и отдалеч тя изглеждаше превъзходно. Ухаеше приятно. Идеална кожа, прекрасни очи с дълги мигли. Добре оформени скули, изящен нос. Имаше вид на жена, която се поддържа добре и спортува. Беше много привлекателна, дума да няма. Той си помисли как ли би се почувствал, ако можеше да я прегърне, да я целуне. Да легне с нея. Представи си, че и Джо си е задал същите въпроси, когато я е видял за пръв път. И в един момент си е получил отговора. Имам доста да те гоня, Джо. Вместо това каза:

— Аз май забравих да му изпратя картичка. И двата пъти.

— Не мисля, че ти се е разсърдил.

— Ние не бяхме много близки. Всъщност така и не знам защо.

— Той те харесваше — отвърна Фрьолих. — И не го криеше. От време на време говореше за теб. Мисля, че по своему доста се гордееше с по-малкия си брат.

Ричър не отговори.

— Е, ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Що за човек беше като шеф?

— Страхотен! Беше истинска суперзвезда в професията си.

— А като интимен приятел?

— И в това отношение не падаше по-долу.

Настъпи продължително мълчание.

— Ти с какво се занимаваш, откакто напусна войската? — попита Фрьолих. — Не си оставил много документни следи зад себе си.

— Това е идеята — отвърна Ричър. — Не обичам да си навират носа в личните ми дела.

Тя го изгледа въпросително.

— Не се безпокой — добави той. — Не съм радиоактивен.

— Знам това. Проверих където трябва. Но сега, като вече се познаваме лично, просто съм любопитна. Преди беше за мен само едно име.

Той се взираше в плота на масата, като се опитваше да си представи как ли е изглеждал на една непозната по откъслечните описания на брат си. Получаваше се доста интересен образ.

— Е, ще ми помогнеш ли? — повтори тя въпроса си.

Ричър я наблюдаваше как разкопчава палтото си; в помещението беше доста топло. Отдолу носеше семпла бяла блузка. Тя се премести по-близо и го загледа, полуизвърната към него. Приличаха на любовници в някой мързелив неделен следобед.

— Не знам — отвърна той.

— Ще бъде опасно — каза тя. — Трябва да те предупредя, че никой, освен аз самата, няма да знае, че съм се насочила към теб. Така че, ако случайно те видят и познаят някъде, ще стане голям проблем. Може би идеята ми беше глупава поначало. Може би не трябваше да те занимавам.

— Никой няма да ме види — успокои я Ричър.

Тя се усмихна.

— Преди осем години Джо ме беше уверил, че точно така ще отговориш.

Той не отвърна нищо.

— Това, за което те моля, е много важно. И спешно.

— Ще ми кажеш ли защо е толкова важно?

— Вече ти казах.

— А защо е спешно?

Фрьолих не отговори.

— Май никак не е теоретично това, за което говорим — заяви той.

Тя отново не отговори.

— Имам чувството, че става нещо.

Пак никакъв отговор.

— Имам чувството, че съществува реална заплаха за живота на вицепрезидента. От конкретен източник.

Тя извърна глава настрани.

— Не мога да коментирам това.

— Аз съм бивш военен — напомни й той. — Тоя отговор съм го чувал и преди.

— Става дума за проверка на охраната в реална обстановка — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

Известно време той не отговори. После каза:

— Имам две условия.

Тя се обърна и бързо го погледна.

— И какви са те?

— Първо, да работя при студен климат.

— Защо?

— Защото току-що похарчих сто осемдесет и девет долара за топли дрехи.

По лицето й премина бегла усмивка.

— Публичните му изяви са на такива места, че навсякъде ще ти бъде нормално студено за средата на ноември.

— Това е добре — каза той. После бръкна в джоба си и извади кибрит, върху който беше напечатано име на хотел и адрес. — А тук работи една възрастна двойка. Наемат ги на седмица и те много се притесняват, че собственикът може да ги измами и да не им плати. Музиканти са. Предполагам, че всичко ще е наред, но искам да съм сигурен. Искам да поговориш с кварталните полицаи.

— Приятели ли са ти?

— Отскоро.

— В кой ден им плашат?

— В петък вечер, след последното изпълнение. Обикновено някъде към полунощ. Този петък, като си вземат парите, натоварват багажа в колата и поемат за Ню Йорк.

— Ще помоля един от моите агенти да им се обажда всеки ден. По-добре така, отколкото местната полиция, ако питаш мен. Тук имаме бюро. В Атлантик Сити се перат много пари, нали разбираш? В казината. И така, ще ми помогнеш ли?

Ричър отново се умълча и се замисли за брат си. Не мога да се отърва от него, каза си той. Не ме оставя на мира. Знаех си, че един ден ще се върне да ме тормози. Чашата от кафето му беше празна, но още топла. Той я повдигна от чинийката, наклони я и проследи с поглед утайката на дъното, докато се стичаше — бавно и тежко като речен нанос.

— Кога трябва да стане това? — запита той.

 

 

Точно в този момент в един склад до пристанището на Болтимор, на около двеста километра от Атлантик Сити, определена сума пари в брой смени собственика си в замяна на две огнестрелни оръжия и известно количество муниции от съответния вид. Солидна сума. Качествени оръжия. Специални муниции. Планирането на втория опит бе започнало след задълбочен, обективен анализ на причините за провала на първия. Като истински професионалисти извършителите не избързаха да припишат първия неуспех изцяло на неподходящата екипировка, но все пак решиха, че малко по-сериозна огнева мощ няма да им навреди. Внимателно обмислиха нуждите си и намериха доставчик, разполагащ точно с това, което им трябваше. Цената беше разумна. Те договориха гаранция както обикновено. Споразумяха се, че ако екипировката не върши работа, ще се върнат при доставчика и ще го прострелят в долната част на гръбнака. Без да го убиват — просто ще го приковат в инвалидна количка до края на живота му. Оръжието беше последната подготвителна стъпка в плана им. С неговото набавяне можеха да пристъпят към действие.

 

 

Новоизбраният вицепрезидент Брук Армстронг имаше шест основни задачи, които трябваше да изпълни през десетте седмици, оставащи до встъпването му в длъжност. Последната по ред и по важност беше да продължи да изпълнява задълженията си на младши сенатор от Северна Дакота до окончателното приключване на мандата му. Северна Дакота има население от около шестстотин и петдесет хиляди души, всеки един от които имаше равно право на неговото внимание по всяко време, но Армстронг добре разбираше, че до поемането на поста от неговия приемник те можеха и да почакат. Освен това до януари и програмата на Конгреса не беше особено натоварена. Така че задълженията му на сенатор не заемаха кой знае каква част от вниманието му.

Петата му задача беше да уреди плавното приемане на поста. Той бе насрочил две срещи с обществеността в родния си щат, за да предаде новия младши сенатор в грижовните ръце на послушните местни медии. Образността тук играеше голямо значение — двамата трябваше да бъдат виждани все рамо до рамо, разменящи топли ръкостискания и облени в още по-топли усмивки за пред камерите. Идеята беше телевизионните зрители да видят как Брук Армстронг прави символичната крачка назад, докато новият също така символично пристъпва напред. Тази деликатна хореография бе запланувана да се извърши на двете насрочени публични събрания — първото на двайсети ноември, второто четири дни по-късно. И двете събития щяха да бъдат неописуемо досадни, но партийната лоялност изискваше жертви.

Четвъртата задача на Армстронг беше да научи някои неща. Така например по силата на заеманата длъжност той щеше да бъде член на Съвета по национална сигурност. Като такъв щяха да го занимават с проблеми, които един младши сенатор от Северна Дакота не беше длъжен да знае. За личен наставник му назначиха един служител от ЦРУ; освен това хора от Пентагона и от тайните служби се изреждаха да му изнасят уроци. Всичко това умело се вписваше от сътрудниците му в малкото пролуки на неговата делова програма; материалът, който трябваше да усвои обаче, не беше никак малко.

А пък всичко останало в програмата му беше много по-важно. Особено от третата му по важност задача нагоре. Защото десетки хиляди дарители бяха подпомогнали предизборната кампания. Най-крупните от тях щяха да си получат дължимата благодарност по други начини, но и редовите поддръжници на президентската двойка, пожертвали от хиляда долара нагоре, трябваше да се почувстват част от техния триумф. Затова партията бе организирала няколко големи приема във Вашингтон, където дарителите да се срещнат със столичния елит и да си идат доволни по родните места. На местните партийни комитети бе поверена задачата да съставят списъци на поканените гости. При връчване на поканите тихомълком щеше да им бъде подшушнато, че още не е съвсем сигурно дали президентът или вицепрезидентът ще бъде официално домакин на събитието. На практика три четвърти от тези задължения вече бяха възложени на Армстронг.

От втората задача нагоре нещата вече ставаха твърде важни. Втората задача от дневния ред на вицепрезидента до неговото встъпване в длъжност беше да погъделичка Уолстрийт. Всяка смяна на администрацията е деликатно събитие от финансова гледна точка. Разбира се, нямаше причина приемствеността в отношенията с бизнеса да не продължи и след тези президентски избори, но и най-лекото съмнение в този бранш води до нервност на финансовите пазари, а един борсов спад беше последното нещо, от което Армстронг и неговият шеф имаха нужда тъкмо сега. Така че се полагаха значителни усилия за успокояване на едрите инвеститори. Повечето срещи, особено с най-големите играчи, провеждаше лично новоизбраният президент във Вашингтон, докато на Армстронг се падаха по-дребните риби и той трябваше да им ходи на крака до Ню Йорк. За десетте седмици до полагането на клетва имаше насрочени пет такива срещи.

Ала най-важната политическа задача на Брук Армстронг беше съставянето на президентския екип. Всяка нова администрация трябва да намери нужните хора, за да попълни около осем хиляди щатни длъжности. От тях осемстотин подлежат на одобрение от Конгреса, а от тези осемстотин около осемдесет се смятат за ключови. Ролята на Армстронг беше да участва в подбора на кандидатите, както и да използва връзките си в Сената, за да осигури безпроблемното им назначение.

Оперативният център се намираше в офисите на новия вицепрезидент на Джи Стрийт във Вашингтон, но той счете за по-целесъобразно да направлява процеса от стария си кабинет в Сената. Откъдето и да се погледнеше, задачата никак не беше за подценяване. Беше си тежък, изнурителен и неблагодарен труд, но в това е разликата между първото и второто име, напечатани върху победилата президентска бюлетина.

И така, третата седмица на Армстронг след изборната победа протече при следния дневен ред: той прекара вторника, срядата и четвъртъка, без да напуска Вашингтон, зает с работа по екипа. Съпругата му се радваше на заслужена следизборна почивка в семейния дом в Северна Дакота, а той беше сам в къщата си в Джорджтаун. Фрьолих бе изпратила най-добрите си агенти и ги държеше в двайсет и четири часова повишена бойна готовност около къщата.

Четирима агенти се редуваха да стоят вътре при него, докато четирима униформени полицаи от градската полиция дежуреха отвън в две патрулни коли — по двама пред къщата и в сляпата уличка зад нея. Всяка сутрин лимузина на тайните служби го взимаше от входа и го откарваше до кабинета му в сградата на Сената, следвана от кола с въоръжена охрана — канонерката, както й викаха. И на качване, и на слизане от колата неколцина агенти го превеждаха сръчно през тротоара, преди евентуалните минувачи да са усетили какво става. През целия работен ден трима снажни агенти с черни костюми, бели ризи, дискретни вратовръзки и тъмни очила дори през ноември — личната му свита от бодигардове — не се отделяха от него, сякаш беше постоянно заключен в една триъгълна клетка от човешки тела. Тримата никога не се усмихваха и почти не говореха помежду си; очите им не преставаха да опипват пространството наоколо; телата им постоянно изменяха позата си, сякаш с тези микроскопични промени увеличаваха шансовете си да парират евентуална атака срещу обекта или да го прикрият от куршумите. Понякога той чуваше припукването на миниатюрните радиостанции в ушите им. На китките си имаха залепени микрофони, а под саката си картечни пистолети. Макар да намираше цялата ситуация за доста вълнуваща, той си даваше сметка, че докато е в сградата, не го заплашва никаква опасност. Освен това отвън из целия квартал бяха разположени редовни полицейски сили, а в Сената и на целия Капитолий имаше отделна охрана; на всеки вход имаше постоянни метални детектори, а в сградата влизаха главно конгресмени, сенатори или членовете на техните екипи, които бяха преминали през всички етапи на проверките за благонадеждност.

Ала Фрьолих не споделяше увереността на Армстронг. Тя непрестанно се оглеждаше да зърне Ричър било около къщата в Джорджтаун, било сред тълпата по улиците край Капитолийския хълм, а от него нямаше и следа. Той просто не се виждаше никакъв. Нито пък някакви други съмнителни лица се навъртаха наоколо. Това би трябвало да я успокои, но всъщност още повече я плашеше.

Първият прием за финансови спомоществователи на средно ниво беше насрочен за четвъртък вечер в балната зала на един от големите хотели в столицата.

Още отрано следобед цялата зала бе обходена сантиметър по сантиметър от специално обучени полицейски кучета, а на всички ключови места бяха разставени цивилни детективи от градската полиция, които щяха да си тръгнат много след официалните гости. В допълнение към това Фрьолих постави двама агенти от тайните служби на входа на хотела, шестима във фоайето и още осем на различни места в залата. Още четирима завардиха служебния вход за доставчиците, откъдето щеше да влезе Армстронг. Дискретни видеокамери, всяка свързана с отделен магнетофон, оглеждаха всяка педя от фоайето на хотела. Камерите бяха синхронизирани с централен компютър, така че записът на всяка една от тях да може да се съпоставя по време със записите на останалите, съставяйки единна картина за случващото се във всички охранявани помещения.

Списъкът на поканените се състоеше от хиляда имена. Ноемврийското време не позволяваше те да бъдат карани да чакат отвън на тротоара, а и естеството на събитието беше такова, че изискваше максимално ненатрапчиви мерки за сигурност; ето защо организаторите решиха да приложат зимния протокол. Това означаваше гостите да бъдат въвеждани във фоайето на хотела през временен метален детектор, монтиран на входната врата, веднага след слизането си от лимузината, след което да разговарят и да общуват помежду си във фоайето, докато изчакват всеки своя ред да преминат през по-строгата проверка на входа на балната зала. Там охраната щеше да преглежда напечатаните им поименни покани и да изисква от всекиго документ за самоличност със снимка; в допълнение всяка покана щеше да бъде поставяна за миг с лицето надолу върху малък стъклен плот, преди да бъде върната на приносителя за спомен. Под стъклото видеокамера, също синхронизирана с централния компютър, щеше да отбелязва с точност до секунда времето на пристигане на всеки от поканените. Накрая, преди да пристъпят в балната зала, щяха да минат през втори метален детектор. Екипите на Фрьолих бяха инструктирани да бъдат бдителни, но максимално любезни; да се шегуват с гостите и изобщо да се държат така, сякаш охраняват не Армстронг от тях, а тях самите от някаква неясна, но твърде вълнуваща заплаха.

През цялото време Фрьолих не откъсваше очи от мониторите, опитвайки се да съзре нечие лице, което да не е на място сред тази тълпа. Не видя такова, но това обстоятелство ни най-малко не я успокои. От Ричър нямаше и следа. Тя така и не можеше да реши дали да се чувства облекчена или притеснена от това. Дали изобщо се е заел със задачата? — запита се тя. За миг си каза, че може би трябва да разпространи описание на външността му сред своя екип, но веднага се разколеба. Това нямаше да е честно към него, а и към нея самата. Какъвто ида е резултатът, трябва да го знам — каза си тя.

Лимузината на Армстронг и канонерката с охраната влязоха в пространството пред служебния вход на хотела половин час след началото на приема, през което време гостите вече бяха изпили по една-две чаши евтино шампанско и изяли по толкова от изсъхналите хапки, колкото бяха успели да награбят от подносите.

Личната му тричленна охрана го преведе през една странична врата в залата и през цялото време на мероприятието гледаше да не нарушава триъгълната конфигурация в радиус от максимум три метра около него. Физическото му присъствие на приема бе определено на точно два часа, което, преведено във време за личен контакт, означаваше точно по седем секунди на гост. Ако дарителите просто изчакваха реда си между две въжета, седем секунди биха представлявали цяла вечност, но днешното събитие бе организирано по схемата на свободния достъп, така че ситуацията беше различна.

Един опитен политик по време на кампания бързо се научава при ръкостискане да хваща ръката на другия леко накриво, за горната част на китката, вместо за дланта; в този жест има нещо приятно забързано и делово — при толкова много поддръжници трябва да бързам, братле, да ме прощаваш! — като при това се предоставя изцяло на активната страна свободата да прекъсне контакта, когато си иска, без другият да може да направи нищо по въпроса. Ала при събитие като днешното подобна тактика не подхождаше. Армстронг трябваше да се ръкува като хората и при това да не се задържа твърде на едно място, за да осигури всекиму полагащите се седем секунди. Някои от гостите се задоволяваха с малко, но други можеха да стискат ръката му до безкрай, като го заливаха с многословни поздравления, сякаш бяха първите, току-що научили за изборната победа. Имаше и такива, които се ръкуваха с две ръце, втората обикновено вкопчена в лакътя му или малко по-надолу. Или пък си носеха собствени фотоапарати и държаха някой от околните да ги снима с него. Някои изглеждаха разочаровани, че съпругата му не е с него тази вечер. Други напротив. Една жена толкова му се зарадва, че не спря да друса ръката му поне десетина-дванайсет секунди, като при това го дръпна към себе си и прошепна нещо в ухото му. Беше неочаквано яка за жена и без малко не го повали на пода. Той не я чу какво точно му шепне; като нищо можеше да е и номерът на хотелската й стая. Иначе беше височка и стройна, с тъмна коса и ослепителна усмивка, тъй че той не намери сили да и се разсърди. Просто отвърна на усмивката й и продължи напред. Бодигардовете му дори не трепнаха.

Постепенно той обиколи цялата зала, без да хапне нищо, без да пийне глътка, и след точно два часа и единайсет минути излезе през страничната врата. Тримата бодигардове го отведоха до лимузината и го откараха вкъщи. Пресичането на тротоара мина без инциденти и след още осем минути Брук Армстронг си беше у дома, със заключени отвсякъде врати и в пълна безопасност. Останалите агенти от тайните служби се изнизаха незабелязано от хотела, а гостите се разотиваха още цял час.

 

 

Фрьолих се качи в колата и потегли направо към офиса, откъдето се обади на Стайвесънт малко преди полунощ. Той вдигна на първото позвъняване; гласът му звучеше така, сякаш със затаен дъх е чакал до телефона.

— Всичко е наред — каза тя.

— Много добре — отвърна той. — Проблеми?

— Аз лично не забелязах.

— Прегледай записа от видеокамерите за всеки случай. Търси непознати лица.

— Така и смятам да направя.

— За утре доволна ли си?

— Не мога да се зарадвам на нищо вече.

— Твоят човек прояви ли се?

— Ами, просто си изгубих времето с него. Никакъв го няма.

— Нали ти казах? Беше напълно излишно.

 

 

В петък сутринта Армстронг нямаше належащи дела във Вашингтон, затова си остана у дома и извика наставника от ЦРУ за двучасов урок. После с охраната отработиха излизане (на жаргона на тайните служби — ексфилтрация) от сградата при пълен кортеж. Използваха брониран кадилак, ескортиран от два джипа с въоръжената охрана; отзад ги следваха две патрулни коли на градската полиция, а начело на кортежа имаше почетен взвод от униформени мотоциклетисти. От дома му го откараха до военновъздушната база „Андрюс“, откъдето трябваше по обяд да излети за Ню Йорк. В знак на добра воля победената президентска двойка му бе разрешила да използва вицепрезидентския самолет „Еър Форс 2“, макар и без официалната позивна, на която щеше да има право едва след встъпването си в длъжност; за момента машината му служеше просто като удобен личен превоз. От летище Ла Гуардия в Ню Йорк го грабнаха три коли на местното оперативно бюро на тайните служби и го свалиха до Уолстрийт, в южния край на Манхатън, предвождани от мотоциклетен ескорт на нюйоркската полиция.

Фрьолих и хората й вече бяха заели позиции в сградата на Фондовата борса. Нюйоркското оперативно бюро се радваше на дългогодишно добро сътрудничество с Полицейското управление на Ню Йорк и тя не се съмняваше, че сградата се охранява надеждно. Срещите на Армстронг за успокоение на едрия финансов капитал бяха насрочени в една от залите за заседания в сградата на борсата и щяха да продължат общо два часа, така че тя разполагаше с време, за да си поеме дъх преди груповите снимки. Пресслужбата настояваше Армстронг и домакините му да се снимат на стъпалата пред могъщите колони на Фондовата борса малко след последния звънец, обявил края на търговията за деня. Тя не се и надяваше да ги разубеди, защото за тях подобна снимка съдържаше твърде положителна символика, от която не биха се лишили за нищо на света. Но самата мисъл, че повереният й човек ще застане неподвижен на открито сред високите сгради за какъвто и да било отрязък от време, я правеше дълбоко нещастна.

Тя нареди на хората си да заснемат на видео лицата на всички акредитирани фотографи, да проверят по два пъти журналистическите им карти, да претърсят основно всички калъфи на фотоапарати и всякаква друга екипировка и да пребъркат многобройните джобове на якетата им. После се обади по радиостанцията на лейтенанта от местния полицейски участък, за да разпореди целият квартал да бъде отцепен в радиус от триста метра и на сто и петдесет метра по вертикала. Едва тогава разреши на Армстронг да се смеси с подбраната група от банкери и брокери и да се пъчи пред обективите в продължение на пет убийствено дълги минути. Фотографите бяха наклякали на тротоара пред импозантното стълбище, за да уловят по-добър ъгъл на групата от раменете нагоре с колоните и големия транспарант на Фондовата борса за драматичен фон. Прекалено са близо — помисли си раздразнено Фрьолих, докато Армстронг и финансистите гледаха решително и оптимистично пред себе си над главете на репортерите.

Накрая, слава богу, и това свърши. Армстронг вдигна ръка, направи отработен жест на съжаление (Хич не ми се разделя с вас, момчета, но дългът зове) и се прибра в сградата. Финансистите се заточиха след него през вратата и фотографите започнаха да се разпръсват. Фрьолих отново си отдъхна. Програмата до края на деня беше рутинно придвижване по шосе с кортежа до Ла Гуардия и полет с „Еър Форс 2“ до Северна Дакота, където за следващия ден беше насрочено първото публично събрание за предаване на сенаторския пост на неговия приемник. От нейна гледна точка това означаваше поне четиринайсет часа рутинна работа без резки покачвания на напрежението.

 

 

Докато наближаваха Ла Гуардия, мобилният телефон в колата й иззвъня. Беше старшият колега от финансовата служба, който в този момент седеше на бюрото си във Вашингтон.

— Става въпрос за банковата сметка, която следим — рече той. — Току-що клиентът е позвънил в банката и е поискал да му преведат двайсет хиляди долара до „Уестърн Юниън“ в Чикаго.

— В брой?

— Не, в банков чек.

— Банков чек на „Уестърн Юниън“? За двайсет бона? Значи има да плаща нещо на някого. Стока или услуга. Другояче не би могло да бъде.

Колегата й от Вашингтон не отговори и тя натисна копчето за прекъсване на разговора. В Чикаго! Та Армстронг нямаше никакво намерение да ходи в Чикаго.

 

 

„Еър Форс 2“ кацна на пистата в Бисмарк, столицата на Северна Дакота, и Армстронг се упъти към къщи, за да прекара нощта в собственото си легло и в компанията на жена си в семейния им дом южно от града. Къщата беше стара и голяма, с апартамент за слуги над пристройката с гаражите, понастоящем окупиран от агенти на тайните служби, които се разпореждаха в него като у дома си. Фрьолих съобразително вдигна личната охрана на мисис Армстронг, за да позволи на семейството да остане за известно време насаме. Тя освободи бодигардовете за цялата нощ, като вместо това разположи четирима допълнителни агенти около къщата — двама отпред, двама откъм задния двор. Щатската полиция допълваше нужната бройка; колите й бяха разположени в радиус от триста метра около къщата. Фрьолих лично обиколи целия охраняван периметър, за да се убеди, че всички са си по местата; тъкмо се прибираше успокоена, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Фрьолих? — Беше Ричър.

— Откъде имаш този номер?

— Бил съм военен полицай. Намирам каквото ми трябва.

— Къде си?

— Не си забравила музикантите, нали? Ония в Атлантик Сити. Тази нощ трябва да си получат парите.

Връзката прекъсна. Тя се качи в апартамента над гаражите и се помота из стаята си колкото да убие времето. В един през нощта позвъни в бюрото на тайните служби в Атлантик Сити и оттам й докладваха, че двамата старци са си получили точната дължима сума точно навреме, после кола на службите ги е придружила до кръстовището с междущатската магистрала 1–95, откъдето са се насочили на север. Тя изключи телефона си и известно време поседя замислена в едно канапе до прозореца. Нощта беше тиха и тъмна. Студена и самотна. Пусто, безлунно, беззвездно небе. В далечината от време на време се чуваше кучешки лай. Тия фамилни къщи бяха особено трудни за охраняване. В крайна сметка всекиму омръзва разни бодигардове да му се мотаят в краката и макар Армстронг засега да се радваше на новото си чувство за особена важност, тя се досещаше, че това няма да продължи дълго. Във всеки случай жена му вече започваше да нервничи. Затова Фрьолих бе разпоредила в къщата да не се мярка никой, като разчиташе единствено на външна охрана. Съзнаваше, че това може би е недостатъчно, но нямаше друг избор, поне докато онези, от които зависеше, не обясняха лично на Армстронг размера на опасността, в която се намираше. Само че това едва ли щеше да се случи скоро, защото тайните служби нямаха навик да обясняват много.

* * *

Съботният ден настъпи слънчев и мразовит в Северна Дакота; приготовленията започнаха непосредствено след закуска. Срещата с обществеността беше насрочена за един часа следобед в двора на една църква с малко училище в южните предградия на Бисмарк. Фрьолих бе смаяна, че срещата ще се провежда на открито, че на практика ще бъде истински митинг, но Армстронг бе така добър да я увери, че с достатъчно топли палта никой няма да простине. Той добави, че можеш да вкараш неговите съграждани в закрито помещение чак след Деня на благодарността. В този момент я обзе някакъв необуздан, ирационален порив просто да отмени цялото събитие. Но тя прекрасно съзнаваше, че обкръжението на Армстронг няма да иска и да чуе за отмяна, а не желаеше толкова отрано да почне да губи битките си с тия типове. Затова предпочете да си замълчи. После без малко да предложи на Армстронг да си сложи бронежилетка под официалния костюм, но размисли и се отказа. Горкият, има цели четири години да свиква с тия неща, а може би и осем, помисли си тя. Та той тепърва ще полага клетва! Рано му е още. Не след дълго Фрьолих съжали, че не се е поддала на първоначалния си инстинкт.

Църквата и училището имаха обширен общ двор с размерите на футболно игрище. Откъм северната му страна се намираше самата църква — красива в традиционността си сграда, облицована отвън с дъски, боядисани с бяла блажна боя. Останалите три страни на черковния двор бяха заобиколени с масивна ограда, като две от тях граничеха с дворовете на жилищни сгради, а третата гледаше към улицата. От широката порта се влизаше в неголям паркинг за коли. Фрьолих разпореди паркингът да бъде затворен за деня и постави до портата двама агенти с полицейска кола без отличителни знаци, като още дванайсет от хората й щяха да бъдат оставени да патрулират вътре в заграденото пространство. За времетраенето на митинга тя удвои личната охрана на Армстронг от трима на шестима бодигардове, понеже съпругата му щеше също да го придружава. Тя разпореди на хората си да не се отделят и за миг от двойката. Армстронг не възрази. Шестима яки мъжаги, сключили тесен обръч около него и прикриващи го с телата си — това щеше да впечатли съгражданите му повече от всичко друго. Приемникът му също щеше да се зарадва на възможността да пообщува със силните на деня във Вашингтон.

Съпрузите Армстронг имаха желязно правило — никога да не ядат на публични мероприятия. За хора с тяхното положение беше твърде лесно да станат за посмешище — с пълни уста и мазни пръсти, пръскащи трохи през устата, докато се опитват да отговарят на хорските любезности. Затова те обядваха предварително вкъщи, после лимузината ги докара на мястото на събитието и двамата се заловиха за работа. Не че имаше кой знае какво за вършене. За Армстронг такива събития си бяха дори почивка. Местните политически дела вече не го вълнуваха. Неговият приемник също нямаше за какво да се притеснява, ако трябваше да бъдат честни. Той си бе осигурил достатъчно мнозинство от поддръжници, а и грееше с отразената светлина на своя именит предшественик. За Армстронг следобедът се очертаваше като спокойна разходка сред приятна, отпускаща обстановка. Съпругата му беше много красива този ден, приемникът му не се отделяше от дясната му страна; пресата не задаваше заядливи въпроси както друг път; четирите големи телевизионни мрежи и Си Ен Ен бяха изпратили свои представители; от местните вестници бяха надошли фотографи, дори издания като „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ бяха изпратили местните си кореспонденти да отразяват събитието. Всичко вървеше толкова гладко, че той започна да се укорява, задето изобщо си е дал труд да насрочи две публични събрания вместо само едно. Второто се оказваше напълно излишно.

Очите на Фрьолих опипваха заграденото пространство, лицата на присъстващите, поведението на тълпата; тя се напрягаше да долови преди всички онази деликатна промяна в електричеството сред човешката маса, която вещае начало на криза. Не забелязваше нищо подобно. Нито пък успяваше да различи някъде Ричър.

Армстронг остана сред събралото се множество трийсет минути по-дълго от предвиденото, защото макар ноемврийското слънце да клонеше вече към залез, времето беше приятно, той се забавляваше от сърце, а нямаше никакви други сериозни ангажименти освен една тиха вечеря в тесен кръг с представители на местната законодателна власт. Затова, след като съпругата му си тръгна, личните му бодигардове го придружиха до лимузината, откъдето отпътуваха за центъра на Бисмарк. До ресторанта имаше хотел, в който Фрьолих бе наела няколко стаи, за да убият времето до вечерята. Армстронг дремна един час, после се изкъпа и облече. Вечерята протичаше гладко, когато телефонът на началника на канцеларията му иззвъня. Отиващият си президент и вицепрезидент канели своите приемници на еднодневна конференция за предаване на властта във Флотската техническо-спомагателна база в Търмонт. Начало: рано на следващата сутрин. Такава покана се очакваше, защото при всяка смяна на администрацията има доста неща за обсъждане. В това, че поканата бе връчена в последния момент, и то в такъв надут и помпозен стил, също нямаше нищо нередно — загубилите изборите много държаха да разиграват най-близките си сътрудници и нацията до последно. Фрьолих беше особено доволна, защото другото име на Флотската техническо-спомагателна база в Търмонт е Кемп Дейвид, а на света няма по-безопасно място от този разчистен от дървета участък в гористите планини на Мерштенд. Тя реши всички незабавно да отпътуват обратно за „Андрюс“ и оттам да се качат на хеликоптери на Морската пехота, които да ги откарат направо в базата. Фрьолих имаше нужда от двайсет и четири часа, за да си почине и да събере мислите си; една нощ и един ден в Кемп Дейвид щяха да й подействат много добре.

 

 

Рано сутринта в неделя един стюард в моряшка униформа я откри в столовата на базата и включи телефона, който носеше, в един контакт на стената близо до нейната маса. В Кемп Дейвид не се ползват безжични или мобилни телефони, които са твърде уязвими на електронно подслушване.

— Този разговор е прехвърлен от личния ви кабинет, госпожо — каза той.

В слушалката няколко мига беше тихо, после се чу глас:

— Трябва да се срещнем — каза Ричър.

— Защо?

— Не е за телефон.

— Ти къде беше?

— На разни места.

— Сега къде си?

— В една стая в същия хотел, където беше приемът в четвъртък.

— Имаш нещо спешно да ми казваш ли?

— Стигнах до заключение.

— Толкова бързо? Каза десет дни, а са минали само пет.

— Пет ми стигат.

Фрьолих покри с ръка микрофона и устата си.

— Е, какво е заключението? — След като каза това, тя усети, че е затаила дъх.

— Невъзможно е.

Тя въздъхна с облекчение и се усмихна.

— Нали ти казах?

— Не си ме разбрала! Да го опазиш е невъзможно. Трябва да се срещнем спешно и да поговорим. Искам да дойдеш в хотела още сега.