Том Кланси
Зъбите на тигъра (22)

Глава двадесет и първа
ТРАМВАЙ ЖЕЛАНИЕ

За Джак това беше ново преживяване в две отношения. Не беше ходил в Австрия и определено не беше участвал в шпионска операция с екип за убиване. Идеята да се отнеме животът на хора, които обичаха да убиват американци, изглеждаше доста добра зад бюрото в Западен Одентън, щата Мериланд, но на място 3А на „Ербъс“–330, на десет хиляди метра височина над Атлантическия океан тя изведнъж му се стори твърде рисковано начинание. Гренджър му беше казал, че всъщност няма да прави нищо, и това устройваше Джак. Все още знаеше как се стреля с пистолет — редовно ходеше да се упражнява на стрелбището на Службата за охрана в центъра на окръг Колумбия, а понякога и в това на тяхната академия в Белтсвил, Мериланд, когато се случеше Майк Бренън да е там. Обаче Брайън и Доминик не стреляха по хората. Не и според сведенията на МИ–5, които идваха в компютъра му. Сърдечен удар — как, по дяволите, можеше да се имитира подобно нещо, и то толкова убедително, че да се заблуди един патолог? Трябваше да ги попита за това. Явно имаше право да знае.

Храната определено беше по-добра от средното ниво в авиокомпаниите, а дори и една авиокомпания не може да развали качеството на алкохола, докато той е все още в бутилката. След като пийна достатъчно, сънят дойде сравнително лесно. Седалката в салона на първа класа беше от старите, а не от новите с безброй подвижни части, никоя от които не ги правеше по-удобни. Обикновено половината от пътниците гледаха филми през цялата нощ. Всеки си има свой метод за преодоляване на стреса от пътуването, както обичаше да казва баща му. Този на Джак беше да си отспи.

 

 

Виенският шницел беше превъзходен, както и местните вина.

— Който е направил това, трябва да поговори с дядо — рече Доминик след последния залък. — Може и да научи стария на някои неща.

— Вероятно е италианец, братко, или нещо подобно. — Брайън допи чашата си с великолепно местно бяло вино, което келнерът им беше препоръчал. Петнадесет секунди по-късно той забеляза това и отново я напълни, преди да изчезне. — Тукашната кухня слага тази на щата Мериланд в малкия си джоб.

— С малко късмет може би никога повече няма да се наложи да ядеш онези боклуци.

— Сигурно, ако продължим да работим тази работа — отвърна не особено убеден Алдо. Бяха сами в едно странично сепаре. — И така, какво знаем за новия обект?

— Вероятно е куриер. Държи съобщенията в главата си… тези, които не ги изпращат по интернет. Би било полезно да можем да разберем какво има в главата му, но нашата задача не е такава. Имаме физическото му описание, но този път нямаме снимка. Малко е обезпокоително. Не ми изглежда да е много важен. Това също ме безпокои.

— Да, разбирам. Ще трябва да си е навлякъл гнева на някои от шефовете си. Лош късмет. — Брайън вече нямаше проблеми със съвестта, но все пак му се искаше човекът, когото трябваше да ликвидира, да стои по-високо в йерархичната стълбица. Липсата на снимка за разпознаване наистина беше обезпокоителна. Не искаше да убива човек, когото не трябва.

— Е, вероятно не е попаднал в черния списък, само защото е пял прекалено високо в църква.

— Нито пък е племенник на папата — добави Брайън. — Знам какво имаш предвид. — Той погледна часовника си. — Време е за лягане. Трябва да видим кой ще дойде утре. Как ще го разпознаем?

— В съобщението се казва, че той ще ни се обади. Може би също ще се настани тук.

— Не ти ли се струва, че в Колежа имат малко странни представи за сигурност?

— Е, да, не е като във филмите — рече Доминик и тихо се засмя. Махна на келнера за сметката. Прескочиха десерта. В място като това подобно нещо би могло да бъде направо смъртоносно. Пет минути по-късно бяха в леглата.

 

 

— Мислиш ли, че си постъпил разумно? — попита Хендли Гренджър по секретния телефон, който и двамата имаха в домовете си.

— Гери, ти ми каза да е някой, който е добър в електронното разузнаване. Кого бих могъл да взема от екипа на Рик? Всички ми казват колко способно е момчето. Тогава нека да му дадем възможност да се докаже в реална обстановка.

— Но той е съвсем нов — протестира Хендли.

— А близнаците не са ли? — запита в отговор Гренджър. „Казах ли ти го. Отсега нататък трябва да ме оставиш сам да решавам какво да правя“, помисли си той. — Гери, той няма да си цапа ръцете, а това може би ще направи от него по-добър аналитик. Свързан е с тях. Познават го. Той ги познава. Ще му имат доверие и ще вярват на това, което им казва, а Тони Уилс твърди, че е най-блестящият млад аналитик, когото е виждал, след като е напуснал Ленгли. Така че е идеален за задачата.

— Прекалено е млад. — Обаче Хендли разбираше, че този път губи в спора.

— Че кой не е, Гери? Ако разполагахме с опитни хора за тази работа, те сигурно щяха да бъдат на заплата при нас.

— Ако тази работа се разчуе…

— Тогава с мен е свършено. Знам. Ще ме оставиш ли сега да погледам малко телевизия?

— Ще се видим утре — рече Хендли.

— Лека нощ, приятелю.

 

 

Кинкаджу сърфираше в мрежата. Разговаряше с някоя си Елза К69, която каза, че е на двадесет и три години, висока 160 сантиметра и тежка петдесет и четири килограма. Мерките й бяха прилични, но не и изключителни. Кестенява коса, сини очи и мръсно, развинтено въображение. Беше и добра машинописка. Обаче в действителност, въпреки че Фаад нямаше как да разбере, това беше петдесетгодишен мъж, полупиян и доста самотен. Разговаряха на английски. „Момичето“ отсреща каза, че е секретарка в Лондон. Това беше град, който австрийският счетоводител познаваше добре.

„Тя“ беше достатъчно реална за Фаад, който скоро потъна в перверзни фантазии. Не беше същото като да имаш работа с истинска жена, но Фаад се пазеше да не се отдава на тази си страст в Европа. Никога не се знае дали жената, която си наел, няма да се окаже от Мосад и с удоволствие да ти го отреже, вместо да го поеме. Той не се страхуваше много от смъртта, но като повечето мъже се плашеше от болката. Фантазиите му продължиха около половин час, от който остана достатъчно задоволен, за да си запише адреса й в случай че „тя“ се появеше отново. Не знаеше, че тиролският счетоводител записа своя в списъка на приятелчетата си в мрежата, преди да си легне в студеното, самотно легло.

 

 

Когато Джак се събуди, щорите на прозорците бяха вдигнати и през тях на девет хиляди метра по-надолу се виждаха планини, оцветени в пурпурно и сиво. Часовникът му показваше, че е прекарал в самолета осем часа, от които шест в сън. Не беше зле. Имаше леко главоболие от виното, но благодарение на сутрешното кафе и кроасаните успя да се съвземе достатъчно, докато самолетът се насочи за кацане.

Летището не беше голямо, като се има предвид, че беше главната врата за влизане в една суверенна държава, но населението на Австрия беше приблизително толкова, колкото това на Ню Йорк, който имаше три летища. Самолетът се приземи леко и капитанът ги приветства с добре дошли в родината му, съобщавайки им, че сега е 9:05 сутринта. Това означаваше, че ще има един ден да се оправи от умората, дължаща се на часовата разлика, и ако имаше късмет, на другия ден трябваше да се почувства по-добре.

Мина лесно през имиграционния контрол — самолетът беше само наполовина пълен, прибра си багажа и излезе навън, за да потърси такси.

— Хотел „Империал“, моля.

— Къде? — попита шофьорът.

— Хотел „Империал“ — повтори Джак.

Шофьорът се замисли за момент.

— А, да, хотел „Империал“, така ли?

— Точно така — увери го Джак-младши и се облегна, за да се наслади на пътуването. Имаше сто евро и предполагаше, че ще бъдат достатъчни, освен ако човекът не беше посещавал нюйоркската таксиджийска школа. Освен това на улицата се виждаха банкомати.

Пътуването продължи половин час поради върховото натоварване на движението в този час на деня. На една-две преки от хотела забеляза магазин на „Ферари“, което беше нещо ново за него. Досега беше виждал такива коли само по телевизията и като всички млади хора се запита какво ли ще е да караш такава.

Персоналът на хотела го приветства като принц и му даде апартамент на четвъртия етаж, чието легло му се видя много примамливо. Веднага поръча закуска и си разопакова багажа. После си спомни защо е тук, вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат със стаята на Доминик Карузо.

 

 

— Ало? — Беше Брайън. Доминик беше под позлатения душ.

— Здравей, братовчеде, Джак е — чу той един глас в слушалката.

— Джак кой? Чакай малко, Джак ли?

— Аз съм на горния етаж, момче. Долетях само преди час. Ела горе да поговорим.

— Готово. Дай ми десет минути — рече Брайън и се запъти към банята. — Енцо, няма да повярваш кой е горе.

— Кой? — попита Доминик, докато се бършеше.

— Нека бъде изненада. — Брайън се върна в гостната. Зачете „Интърнешънъл Хералд Трибюн“, но не знаеше дали да се смее, или да повърне.

 

 

— Това някакъв майтап ли е — рече тихо Доминик, когато вратата се отвори.

— Питаш ли ме пък аз как се чувствам? — отвърна Джак. — Хайде, влизайте — каза засмян той. — Имам още кафе.

— Тук го правят добре. Виждам, че си открил кроасаните. — Доминик си наля една чаша и си открадна една кифличка. — Защо, по дяволите, те изпратиха?

— Предполагам, че защото и двамата ме познавате — рече Джак, като си намаза с масло един кроасан. — Чуйте какво ще ви кажа. Нека си довърша закуската и можем да излезем да се поразходим, за да ви покажа един магазин на „Ферари“ и да поговорим. Виена хареса ли ви?

— Тук сме само от вчера следобед, Джак — уведоми го Доминик.

— Не знаех. Доколкото разбрах, в Лондон не сте си губили времето.

— Не беше зле — отвърна Брайън. — Ще ти разправим по-късно.

— Добре. — Джак продължи закуската си, а Брайън зачете отново своя „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. — У дома още се вълнуват от онази стрелба. На летището трябваше да си сваля обувките. Добре, че чорапите ми бяха чисти. Изглежда, че искат да разберат дали някой спешно ще се опита да напусне града.

— Да, беше много грозна работа — отбеляза Доминик. — Пострадал ли е някой, когото познаваш?

— Не, благодаря на Бога. Дори и татко не знае да е пострадал някой негов познат при толкова много хора, които познава от инвеститорския бранш. А при вас как е, момчета?

— Никой, когото познаваме — рече не съвсем уверен Брайън, надявайки се душата на малкия Дейвид Прентис да не се обиди.

Джак изяде и последния кроасан.

— Нека си пусна един душ и можете да ме разведете наоколо.

Брайън приключи с четенето на вестника и включи телевизора на Си Ен Ен — единствената американска телевизионна програма, която ловяха в „Империал“, за да чуе новините в 5:00 нюйоркско време. Последната от жертвите беше погребана предишния ден и репортерите питаха опечалените как понасят загубата. „Какъв идиотски въпрос?“ — възмути се морският пехотинец. Политиците разсъждаваха върху това какво трябва да направи Америка.

„Ами ние вече го правим вместо вас.“ Обаче ако разберяха, сигурно щяха да им направят живота черен. От тази мисъл се почувства по-добре. Все някой трябваше да свърши нещо такова и сега то беше негова работа.

 

 

В „Бристол“ Фаад тъкмо се беше събудил. Той също си поръча кафе и кроасани. Трябваше да се срещне с един колега куриер на следващия ден, за да получи съобщение, което да предаде по-нататък. За важните си съобщения организацията вземаше много строги предпазни мерки. Тези, които бяха наистина важни, се предаваха само устно. Куриерите познаваха само човека, който им предаваше информацията, и този, на когото пък те я препредаваха, така че бяха организирани в клетки от по трима души. Това беше още един урок, научен от покойния вече офицер от КГБ. Приносящият куриер беше Махмуд Мохамед Фадхил, който трябваше да пристигне от Пакистан. Подобна система можеше да бъде разбита само чрез упорита и продължителна полицейска работа, която лесно можеше да бъде провалена дори само с оттеглянето на един от участниците във веригата. Неудобството беше, че внезапното отстраняване на човек от веригата би попречило съобщението да стигне до местоназначението си, но това още не се беше случвало и не се очакваше да се случи. За Фаад този начин на живот не беше никак лош. Много пътуваше, винаги в първа класа, отсядаше само в първокласни хотели и, общо взето, всичко беше много комфортно. Понякога изпитваше вина за това. Според него други вършеха опасни и достойни за възхищение дела, обаче поемайки тази работа, му беше казано, че организацията не може да функционира без него и неговите единадесет другари, което беше добре за самочувствието му. Освен това знаеше, че макар да беше много важна, тази негова дейност беше сравнително по-безопасна. Получаваше съобщения и ги препредаваше на други, често пъти на самите оперативни сътрудници. Всички се отнасяха с голямо уважение към него, сякаш той бе авторът на инструкциите, нещо, в което не се опитваше да ги разубеждава. След два дни трябваше да получи още заповеди за препредаване или на най-близкия му в географско отношение колега — Ибрахим Салих ал Абел, който се намираше в Париж, или на някой оперативен сътрудник, който засега не му беше известен. Днес щеше да разбере и да предприеме нужните действия. Работата можеше да бъде едновременно отегчителна и вълнуваща без риск за самия него. Така беше лесно да си герой на едно движение, както той понякога си позволяваше да мисли за себе си.

 

 

Тръгнаха на изток по „Кертнер Ринг“, която почти веднага завиваше на североизток и вече се казваше „Шубертринг“. В северния й край беше магазинът на „Ферари“.

— И така, как я карате, момчета? — попита Джак, когато излязоха навън, а шумът от уличното движение пречеше разговорът им да бъде засечен от някое подслушвателно устройство.

— Ликвидирахме двама. Трябва да се справим с още един тук, във Виена, а след това ще заминем за някое друго място, което още не ни е известно. Мислех, че знаеш? — рече Доминик.

Джак поклати глава.

— Не. Не са ми казвали нищо за това.

— И защо те изпратиха? — попита Брайън.

— Мисля, че от мен се очаква да ви давам някои допълнителни идеи. Да ви подкрепям със сведения от електронното разузнаване и да ви бъда нещо като консултант. Поне така ми каза Гренджър. Знам какво стана в Лондон. Получаваме много вътрешна информация от англичаните, макар и индиректно. Приключиха случая със заключението, че е инфаркт. За Мюнхен не съм много осведомен. Вие какво можете да ми кажете?

— Ликвидирах го на излизане от джамията. Падна на тротоара. Пристигна линейка. От екипа на Бърза помощ се опитаха да му помогнат на място, а след това го откараха в болницата. Това е всичко, което знам — отвърна Доминик.

— Мъртъв е. Успяхме да засечем тази информация — каза им Райън. — Придружаваше се от човек, чието име в мрежата е Кинкаджу. Видя как приятелят му пада на земята и съобщи това на друг с имейл адрес 56MoHa. Мисля, че е някъде в Италия. Онзи в Мюнхен — името му беше Атеф — беше вербовчик и куриер. Знаем, че е вербувал поне един от стрелците, участвали в онази касапница миналата седмица. Можете да бъдете сигурни, че си е спечелил място в черния списък.

— Това ни е известно. Казаха ни — рече Брайън.

— И как точно се справяте с тези хора?

— С това. — Доминик извади писалката от джоба на сакото си. Сменяш острието, като завърташ върха, и ги убождаш, за предпочитане в задника. Вкарваш им един химикал, който се нарича сукцинилхолин, и това проваля целия ден на човека. Веществото се разгражда в кръвта дори и след смъртта и не може да бъде открито лесно, освен ако не се случи някой гениален патолог, който трябва да извади и голям късмет.

— Парализира ли ги?

— Да. Падат и след това не могат да дишат. Нужни са около тридесет секунди, за да подейства, и след това падат. Изглежда като инфаркт, а и изследванията дават подобни резултати. Идеално е за работата ни.

— Мама му стара — рече Джак. — Вие сте били и в Шарлотсвил, нали?

— Да — намеси се Брайън. — Никак не беше приятно. Едно момченце умря в ръцете ми. Тежка работа.

— Добра стрелба.

— Тях много не ги биваше — рече Доминик. — Не се различаваха кой знае колко от уличните гангстери. Бяха зле обучени. Не си подсигуряваха гърба. Предполагам, че са мислели, че с автоматите в ръцете това не е нужно. Обаче се оказа, че не е така. Имахме и късмет. Брей да му се не види! — рече той, когато стигнаха до магазина на „Ферари“.

— Мама му стара. Много са хубави — съгласи се веднага Джак. Дори Брайън беше впечатлен.

— Това е по-старият модел — обясни им Доминик. — 575 М, дванадесетцилиндров, петстотин коня, шест скорости. Вдига двеста и двадесет мили в час. Обаче най-голямата работа е „Ферари Енцо“. Това си е направо бомба. Шестстотин и шестдесет коня. Дори са я кръстили на мое име. Виждаш ли я, там, в най-далечния ъгъл.

— Колко струва? — попита Джак.

— Около шестстотин хиляди долара. Обаче ако искаш нещо още по-страхотно, ще трябва да се обърнеш направо към „Локхийд“. Колата има отпред два отвора като на реактивните двигатели на изтребителите. Цялата машина изглежда като личното возило на богатия чичо на Люк Скайуокър.

— Доминик продължава да се интересува от коли — рече Джак. Някой частен реактивен самолет сигурно вдигаше повече мили в час, обаче колата беше много лъскава.

— Той по-скоро би преспал с „Ферари“, отколкото с Грейс Кели — изсумтя Брайън. Разбира се, неговите предпочитания бяха малко по-обикновени.

— Абе, хора, можеш да караш една кола по-дълго, отколкото някоя мадама. Обзалагам се, че тази сладурана е много бърза.

— Можеш да си изкараш разрешително за каране на частен самолет — предложи Джак.

Доминик поклати глава.

— А, не. Прекалено опасно е.

— Ама и ти си един кучи син — разсмя се Джак. — В сравнение с това, което вършиш ли?

— Виж какво, момче, свикнал съм с тези неща.

— Щом казваш — рече Джак и поклати глава. По дяволите, тези коли наистина си ги бива. Обаче той харесваше своя „Хамър“, който беше оставил у дома. При сняг можеше да отиде където си поиска, а при сблъсък на пътя винаги щеше да излезе победител. Нищо, че нямаше много спортен вид. Обаче момчето в него можеше да разбере страстта, изписана на лицето на братовчед му. Ако Морийн О’Хара е била родена в кола, тя щеше да прилича на някоя от тези. Червеният цвят щеше да отива на косата й. След десет минути Доминик реши, че достатъчно бяха зяпали, и продължиха нататък.

— И така, знаем всичко за обекта, с изключение на това как изглежда, така ли? — попита Брайън малко по-нататък.

— Точно така — потвърди Джак. — Ама колко пък араби очаквате да има в хотел „Бристол“?

— В Лондон е пълно с тях. Трудността ще е как да разберем кой е обектът ни. Иначе няма да е много мъчно да свършим работата на улицата. Като гледам наоколо, мисля, че много е вероятно да стане така. — Уличното движение не беше толкова натоварено, както в Ню Йорк и в Лондон, но не беше и като в Канзас Сити след мръкване, а да се свърши работата посред бял ден си имаше своите преимущества. — Предполагам, че трябва да наблюдаваме главния вход на хотела, а ако има страничен, и него. Ще провериш ли дали можем да получим повече сведения от Колежа?

Джак погледна часовника си и бързо пресметна наум.

— Започват работа след два часа.

— Тогава провери електронната си поща — каза му Доминик. — Ние ще се помотаем наоколо, за да видим дали няма да попаднем на някой, който прилича на обекта.

— Става. — Те пресякоха улицата и се отправиха към „Империал“. След като се върна в стаята си, Джак се хвърли на леглото и заспа.

 

 

В момента нямаше какво друго да прави и Фаад реши да излезе малко на чист въздух. Във Виена имаше много неща за гледане, а той беше видял твърде малко. Облече се добре като бизнесмен и излезе.

 

 

— Бинго, бинго! — Като полицай Доминик имаше добра памет за физиономии, а те направо се сблъскаха с една такава.

— Този не е ли…

— Ами, да. Приятелят на Атеф от Мюнхен. Искаш ли да се обзаложим, че той е нашият човек?

— Я остави това, брат ми. — Доминик огледа обекта.

„Това, че е арабин, е безспорно, среден на ръст, висок около метър и седемдесет, строен, тежи около седемдесет килограма, черна коса, кафяви очи, леко семитски нос, облича се добре и с вкус, като бизнесмен, върви с целеустремена, уверена походка.“ Минаха на пет-шест крачки от него, като внимаваха да не го гледат дори и през тъмните очила. „Спипах те, кучи сине.“ Които и да бяха тези хора, те си нямаха и хабер как да остават незабележими посред бял ден. Отидоха до ъгъла.

— По дяволите, стана много лесно — рече Брайън. — А сега какво?

— Нека накараме Джак да направи справка с базата и да запазим спокойствие, Алдо.

— Ясно, брат ми. — Несъзнателно бръкна в сакото си, за да се увери, че златната писалка е на мястото си, както би проверил дали автоматичният му пистолет „Берета“ 9 е в кобура. Почувства се като невидим лъв сред равнина в Кения, пълна с диви животни. От това не му стана много по-добре. Можеше да си избере това, което искаше да убие и да изяде, а бедният нещастник дори не подозираше, че го дебнат. „Също като при животните.“ Запита се дали колегите на този човек биха могли да усетят каква ирония се крие в използваната срещу тях тактика. Този начин на действие не беше типичен за американците, но всички подобни изпълнения на главна улица посред бял ден бяха измислени в Холивуд. За лъва не е много характерно да рискува живота си. Както го бяха учили в школата на морската пехота, ако се озовеш лице в лице с врага, значи не си планирал добре работата. Честната борба имаше място в Олимпийските игри, но тук нещата бяха по-различни. Никой ловец на едър дивеч не се приближава към лъва с гола сабя в ръка, вдигайки шум. Вместо това прави нещо по-разумно: прикрива се зад някой дънер и стреля с карабина от разстояние не по-малко от сто метра. Дори масаите в Кения, за които убиването на лъв е тест за мъжество, проявяват достатъчно благоразумие и нападат лъва в групи по десет души, в които не всички участници са младежи, за да са сигурни, че ще могат да отнесат опашката на лъва в селото. Тук не ставаше въпрос за храброст, а за ефективност. Самото участие в такива неща беше достатъчно опасно. Правиш всичко възможно, за да елиминираш колкото може повече ненужни рискове. Това си е работа, а не спорт. — Тук, на улицата, ли ще го ликвидираме?

— Досега тази тактика успяваше. Едва ли ще можем да го нападнем във фоайето на хотела.

— Разбрано, Енцо. Как ще действаме по-нататък?

— Ще се правим на туристи. Сградата на операта ми изглежда внушителна. Да идем да я поразгледаме. На обявата пише, че ще дават „Валкирия“ от Вагнер. Никога не съм я гледал.

— Никога не съм бил на опера. Предполагам, че някой ден трябва да ида, нали в жилите ми тече италианска кръв?

— Е, да, и с мен е така, затова си падам повече по Верди.

— Дрън-дрън. Ти пък кога си бил на опера?

— Имам някои изпълнения, записани на дискове — рече Доминик и се усмихна.

Оказа се, че държавната опера е великолепен пример за имперска архитектура, построена така, като че ли на представленията ще присъства самият Бог. Целите балкони бяха облицовани в червено кадифе и позлата. Каквито и недостатъци да са имали, в двора на Хабсбургите очевидно е имало хора с вкус. За момент на Доминик му мина мисълта да провери колко катедрали има в града, но реши, че не е много подходящо, като се има предвид причината, поради която бяха тук. Разхождаха се цели два часа, след което се върнаха в хотела и се качиха в стаята на Джак.

 

 

— Нищо радостно от базата — каза им той.

— Голяма работа. Ние видяхме човека. Един стар приятел от Мюнхен — каза Брайън. Отидоха в банята и пуснаха крановете, които вдигаха достатъчно шум, за да попречат на микрофоните, които биха могли да бъдат монтирани наоколо. — Той е другар на Атеф. Беше с него, когато го ликвидирахме в Мюнхен.

— Как можете да сте сигурни?

— Е, не можем да бъдем сто процента сигурни… Но я помисли колко са шансовете той да се окаже едновременно в два града и точно в този хотел? — запита с основание Брайън.

— Сто процента сигурност определено ще е по-добре — възрази Джак.

— Съгласен съм, но когато шансовете са едно срещу хиляда, залагаш на по-голямата вероятност — каза Доминик. — Според правилата във ФБР поне е известно, че той е замесен в тази работа. Едва ли е тръгнал да събира помощи за Червения кръст. — Агентът замълча за момент. — Е, работата не е съвсем изпипана, но това е най-доброто, с което разполагаме, и според мен е достатъчно.

Джак беше изправен пред дилема. Имаше ли право да решава дали да се пристъпи към изпълнение на мисията или не? Гренджър не му беше казал такова нещо. Той трябваше да оказва подкрепа на близнаците с разузнаване. Но какво точно означаваше това? Страхотно. Бяха му поставили задача, без да му кажат точно каква е и докъде се простират правата му. В това нямаше много логика. Спомни си как веднъж баща му беше казал, че хората от щабовете не би трябвало да се месят на бойците на фронтовата линия, защото те виждат положението на място и са обучени да разсъждават самостоятелно. Той не беше виждал лицето на този човек, а те го бяха виждали. Ако се противопоставеше, можеха съвсем лесно да му кажат къде да си завре собственото мнение и тъй като не беше упълномощен да им се налага, те щяха да постъпят така, както намерят за добре, а той щеше да наблюдава отстрани и да се чуди какво ще последва по-нататък. Изведнъж се оказа, че работата на шпионина е много непредвидима, а той е нагазил в блато, без да има хеликоптер, който да го измъкне оттам.

— Е, добре, момчета, нека бъде както вие смятате. — За Джак това беше една много страхлива позиция, особено когато добави: — Все пак бих предпочел да сме сто процента сигурни.

— Аз също, но както ти казах, да се заложи на хиляда срещу едно е по-добре.

Брайън се замисли за момент и кимна.

— Това ме устройва. — Той изглеждаше доста разстроен заради човека в Мюнхен. — Ако не е от лошите, то приятелите му със сигурност са такива. Така че да свършваме с него.

— Добре — рече тихо Джак, прекланяйки се пред неизбежното. — Кога?

— Веднага, когато се яви подходящ момент — отвърна Брайън. По-късно с брат му щяха да обсъдят тактиката, но не беше нужно Джак да знае каква ще бъде тя.

 

 

В 10:14 часа вечерта Фаад реши, че е извадил късмет. Получи писмо от Елза К69, която очевидно не го беше забравила.

КАКВО ЩЕ ПРАВИМ ТАЗИ ВЕЧЕР? — попита „я“ той.

МИСЛИХ ЗА ТОВА. ПРЕДСТАВИ СИ, ЧЕ СМЕ В КОНЦЕНТРАЦИОНЕН ЛАГЕР. АЗ СЪМ ЕВРЕЙКА, А ТИ КОМЕНДАНТ… НЕ ИСКАМ ДА УМРА ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ И ТИ ПРЕДЛАГАМ УДОВОЛСТВИЕ СРЕЩУ ЖИВОТА СИ…

Едва ли можеше да се измисли по-приятна фантазия за него.

ХАЙДЕ ЗАПОЧВАЙ — написа в отговор той.

Продължиха известно време така, докато на екрана се появи: МОЛЯ ВИ, МОЛЯ ВИ. НЕ СЪМ АВСТРИЙКА. АЗ СЪМ АМЕРИКАНСКА СТУДЕНТКА ПО МУЗИКА, ЗАВАРЕНА ОТ ВОЙНАТА…

Ставаше все по-добре и по-добре. О, ТАКА ЛИ? МНОГО СЪМ СЛУШАЛ ЗА АМЕРИКАНСКИТЕ ЕВРЕЙКИ И ТЕХНИТЕ КУРВЕНСКИ НАВИЦИ…

И така продължиха близо час. Накрая той все пак я изпрати в газовите камери. В края на краищата, за какво друго ставаха евреите?

 

 

Както можеше да се очаква, Райън не можеше да заспи. Организмът му още не се беше нагодил към часовата разлика, въпреки че в самолета беше поспал доста. За него беше загадка как се справят екипажите на самолетите, макар да подозираше, че те просто синхронизираха часовниците си с времето в часовата зона, в която живееха, без да обръщат внимание къде се намират в момента. Но за такова нещо трябва да си в непрекъснато движение, а той не беше. Затова седна пред компютъра и реши да види какво има в Гугъл на тема ислям. Единственият мюсюлманин, когото познаваше, беше принц Али от Саудитска Арабия, но той не беше фанатик. Дори се погаждаше добре с Кейти, срамежливата малка сестра на Джак, която намираше за възхитителна добре оформената му брада. Успя да отвори един файл с Корана и се зачете. Свещената книга имаше четиридесет и две сури, подредени в глави също като в Библията. Разбира се, той рядко я беше отварял, камо ли да я чете, защото като католик очакваше пасторите да му разкажат нейните най-важни части, спестявайки му цялото досадно четене на това кой от кого е произлязъл. Навремето може би е било интересно и дори забавно, но не и днес, освен ако човек не се интересува от генеалогия — тема, която не се обсъждаше на масата на семейство Райън. Освен това всички знаеха, че всеки ирландец е потомък на конекрадец, напуснал страната, за да не бъде обесен от гадните английски нашественици. От това бяха последвали цяла поредица войни, една от които за малко да попречи на собственото му раждане в Анаполис.

След десет минути той започна да разбира, че Коранът повтаря почти дума по дума това, което са написали еврейските пророци, вдъхновени от Бога, естествено защото те твърдят, че е така. Този човек Мохамед твърдеше същото. Можеше да се предположи, че Бог е разговарял с него, а той е играл ролята на негова секретарка и всичко си е записал. Жалко, че не е имало видеокамера и магнетофон да се запише това, но както му беше обяснил един свещеник в Джорджтаун, вярата си е вяра — или вярваш, или не.

Разбира се, Джак вярваше в Бога. Родителите му го бяха научили на основните неща и го бяха пратили да учи в католически училища. Беше запомнил молитвите и правилата, беше получил първо причастие и първа изповед… сега в по-деликатната римокатолическа църква му викаха „Помирение“ и конфирмация. Обаче от доста време не беше стъпвал в църква. Не че имаше нещо против нея, просто беше вече пораснал и може би това, че не ходеше, беше начин да покаже на майка си и на баща си, че може сам да взема решения как да живее живота си и те вече не могат да му заповядват.

Забеляза, че никъде в петдесетте страници, които беше прегледал, не се казваше нищо за това, че могат да се убиват невинни хора, за да можеш да чукаш жени на небето. Наказанието за самоубийство беше горе-долу същото, за което им беше разказвала сестра Франсис Мери във втори клас. Самоубийството беше смъртен грях, който трябва да се избягва, защото след това не можеш да отидеш да се изповядаш, за да очистиш душата си. Ислямът казваше, че вярата е добро нещо, но не е достатъчно само да мислиш за нея. Трябва и да живееш по този начин. Погледнато през призмата на католическото учение, това си беше направо откритие.

След близо деветдесет минути му дойде наум едно твърде очевидно заключение — че тероризмът има толкова общо с ислямската религия, колкото има и с ирландските католици и протестанти. Биографите на Адолф Хитлер твърдят, че той се мислел за католик до последния си миг, когато се самоубил. Явно никога не беше срещал сестра Франсис Мери, защото в противен случай нямаше да постъпи така. Но той явно е бил и луд. Ако правилно беше разбрал това, което беше прочел, Мохамед вероятно би наказал терористите. Бил е свестен, достоен човек. Обаче не всички негови последователи са такива. Не са такива и онези, с които трябва да се справят близнаците.

Всяка религия може да бъде изопачена от следващото поколение откачалници, помисли си той, прозявайки се. С исляма се беше случило същото.

— Трябва да прочета още на тази тема — каза си Райън, отправяйки се към леглото. — Трябва.

 

 

Фаад се събуди в осем и половина. Днес трябваше да се срещне с Махмуд при дрогерията малко по-надолу по улицата. Оттам щяха да отидат някъде с такси — вероятно до някой музей за предаване на съобщението и той щеше да разбере какво ще последва и какво самият той трябва да направи. Жалко, че нямаше собствено жилище. Хотелите бяха удобни, особено пералните им, но търпението му вече беше започнало да се изчерпва.

Донесоха закуската. Благодари на келнера и му даде две евро бакшиш, след това зачете вестника, поставен на масичката за сервиране. Не се случваше нищо важно. В Австрия предстояха избори и всяка от страните енергично очерняше другата, което беше част от политическата игра в Европа. У дома нещата бяха много по-предвидими и по-лесни за разбиране. В девет часа пусна телевизора. Усети се, че все по-често поглежда часовника си. Тези срещи винаги малко го изнервяха. Ами ако Мосад бяха разбрали кой е? Отговорът на този въпрос беше съвсем ясен. Ще го убият без да им мигне окото.

 

 

Навън Доминик и Брайън се разхождаха почти безцелно, или поне така би се сторило на случайния наблюдател. Проблемът беше, че наоколо те бяха малцина. До самия хотел имаше павилион за списания и вестници, а пред „Бристол“ имаше портиер. Доминик се замисли дали да не се подпре на някой стълб от уличното осветление и да започне да чете вестника си, но във ФБР му бяха казали, че това е едно от нещата, които никога не трябва да прави, защото дори шпионите бяха гледали филми, където актьорите винаги го правят. Така че независимо дали беше професионално и реалистично, целият свят вече предварително знаеше, че трябва да внимава, ако някой чете вестник, подпрял се на уличен стълб. Да проследиш човек, който вече е излязъл навън, без да бъдеш забелязан, беше детска игра в сравнение с това да го чакаш да се появи. Той въздъхна и продължи да върви.

Брайън си мислеше приблизително същите неща. Викаше си колко много биха могли да помогнат цигарите в моменти като този. Даваха ти възможност да правиш нещо, както правеше Хъмфри Богарт във филмите със своите скоросмъртници без филтър, които в крайна сметка го вкараха в гроба. Лош късмет, Боги, помисли си Брайън. Ракът сигурно е ужасна болест. Брайън също не даряваше обектите си с дъха на пролетта, но поне агонита им не продължаваше с месеци. Само няколко минути и мозъкът им спираше да работи. Освен това те си го бяха заслужили по един или друг начин. Може би не бяха съгласни с това, но човек трябва да внимава да не си създава врагове. Не всички са тъпи и безпомощни като овце. А изненадата беше голяма работа, най-хубавото нещо на бойното поле. Ако изненадаш другия, той няма възможност да ти отвърне, а това е добре. Всичко беше просто бизнес и в тази работа не се влагаше нищо лично. Той щеше да влезе в малката стаичка така, както някое младо, кастрирано добиче в скотобойна, и дори ако вдигнеше за миг нагоре очи, щеше само да зърне човека с пневматичния чук, след което щеше да се пренесе в говеждия рай, където тревата е винаги зелена, а водата сладка и наоколо нямаше никакви вълци.

„Разсейваш се, Алдо“, каза си Брайън. И двете страни на улицата бяха подходящи за целта му. Затова премина на отсрещната страна и се запъти към един банкомат точно срещу хотел „Бристол“, извади кредитната си карта и набра номера на кода, за да получи петстотин евро. Погледна часовника си: 10:53. Това птиче щеше ли да излезе най-после? Да не би да го бяха изпуснали по някакъв начин?

Уличното движение започна да стихва. Червените трамваи минаваха с дрънчене насам-натам. Хората си мислеха за собствените си работи. Вървяха по пътя си, без да поглеждат встрани, освен ако нещо специално не им привлечеше вниманието. Избягваха зрителния контакт с непознати и нямаха навика да поздравяват другите. Очевидно от един непознат се очакваше същото. Това се чувстваше по-силно дори и от Мюнхен. Тук също много обичаха реда. Можеш да си изядеш вечерята направо от пода в къщите им, ако след това го изчистиш.

Доминик беше заел позиция от другата страна на улицата, покривайки разстоянието до операта. Този човек можеше да тръгне само в две посоки. Наляво или надясно. Можеше да пресече улицата, а можеше и да не я прекосява. Нямаше повече възможности, освен ако не дойдеше някоя кола да го вземе, в който случай работата се отлагаше. Но и утре е ден. Часовникът му показваше 10:56. Трябваше да внимава и да не гледа прекалено често към входа на хотела. Това го караше да се чувства уязвим…

Ето го! Със сигурност беше обектът. Беше облечен в син костюм на райета и си беше сложил светлокафява вратовръзка като човек, който отива на важна делова среща. Доминик също го видя и се обърна, за да го наближи от северозапад. Брайън изчака, за да види какво ще направи.

 

 

На Фаад му хрумна да избудалка пристигащия си приятел. Реши да го наближи откъм отсрещната страна на улицата, просто за разнообразие. Затова я прекоси по средата на пресечката, като ловко избягваше минаващите коли. Като момче изпитваше удоволствие да влиза в двора, където се намираха конете на баща му, и да лавира между тях. Разбира се, конете бяха достатъчно умни да не стъпкват нещо без причина. Същото не би могло да се каже за колите, които се носеха по „Кертнер Ринг“, но той все пак успя да пресече.

 

 

Тук пътното платно беше малко странно. Първо имаше една павирана пътека, като за частен паркинг, следваше тънка ивица трева и накрая самият път, по който се движеха автомобилите, преди да се мине на отсрещния тротоар. Обектът прекоси, тичайки, улицата и се отправи на запад към техния хотел. Брайън зае позиция на пет-шест метра зад него, извади писалката си, като завъртя върха и го погледна, за да се увери, че е готов за действие.

 

 

Макс Вебер беше ватман, който от двадесет години работеше в градския транспорт. Караше напред-назад по осемнадесет пъти на ден своя трамвай, за което получаваше сравнително добра заплата за работник. Сега се беше насочил на север, оставяйки зад гърба си площад „Шварценберг“, след това зави наляво точно там, където улицата от „Ренвег“ ставаше „Шварценберг щрасе“, за да завие наляво по „Кертнер Ринг“. За него светофарът светеше зелено и той зърна за миг хотел „Империал“, където обичаха да отсядат богати чужденци и дипломати. След това отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Трамваят не можеше да сменя рязко посоката си и хората в автомобилите трябваше да се пазят от пътя му. Не че караше много бързо, рядко превишаваше четиридесет километра в час, дори и извън града, когато наближаваше крайната спирка. Тази работа не изискваше някакви особени интелектуални усилия, но той я вършеше стриктно, както изискваше ръководството. Звънецът иззвъня. Някой искаше да слезе на ъгъла на „Кертнер“ и „Виднер Хауптщрасе“.

 

 

Ето го Махмуд. Гледаше на другата страна. Това е добре, помисли си Фаад, може би щеше да го изненада и да се измайтапи с него. Спря се на тротоара. Огледа тесния мини път, за да види дали по него не идва нещо, и бързо прекоси улицата.

 

 

„Добре, боклук такъв“, каза Брайън, скъсявайки разстоянието само на две крачки и…

 

 

„Ох“, изохка без глас Фаад. Съвсем буквално почувства лека болка в задника. Не й обърна внимание и продължи да върви, провирайки се през една празнина между колите на улицата. Задаваше се трамвай, но беше още далеч, за да се безпокои. От дясната му страна не идваше нищо и той…

 

 

Брайън просто продължи да върви. Реши да отиде до будката за списания. Това щеше да му даде добра възможност да се обърне и да наблюдава, докато купуваше нещо.

 

 

Вебер видя, че идиотът се кани да прекоси пътя му. Тези глупаци не знаеха ли, че това се прави само на определени места, където той трябва да спре при червена светлина като всички останали? Учеха децата на тези неща още в детската градина. Някои хора си мислят, че тяхното време е по-ценно от злато, като че ли са самият Франц Йосиф, надигнал се след сто години от гроба. Ватманът не намали скоростта. Идиот или не, той щеше да се махне от пътя му преди…

 

 

Фаад почувства как десният му крак се подгъва под него. Какво беше това? После същото направи и левият и той започна да пада напред без никаква причина. После бързо се случиха и някои други неща, преди да успее да разбере какви са. Като от някакъв страничен наблюдателен пункт се видя да пада, а един трамвай… да идва насреща му!

 

 

Макс реагира с малко закъснение. Не можеше да повярва на очите си, но това, което виждаше, беше напълно реално. Натисна с крак спирачката, обаче глупакът беше само на два метра разстояние и… Боже господи!

Макс усети ужасното тум-тум, докато преминаваше през тялото на човека. Някой щеше да извика линейка, но щеше да е много по-добре да извикат свещеник. Този нещастник нямаше никога да отиде там, за където се беше запътил. Глупакът му с глупак се беше опитал да спести време с цената на живота си.

 

 

От другата страна на улицата Мохамед се обърна тъкмо навреме, за да види как приятелят му умира. По-скоро му се стори, отколкото видя, че трамваят подскочи напред, като че ли да избегне Фаад и също така бързо неговият свят се промени, а този на Фаад приключи завинаги.

 

 

„Господи“, помисли си Брайън, застанал на петнайсетина метра разстояние със списание в ръка. Този нещастен копелдак не можа да доживее, за да умре от отровата. Видя Енцо да се движи откъм противоположната страна на улицата, може би също с намерението да го убоде, когато онзи мине отсреща, но сукцинихолинът беше подействал, както им бяха казали. Просто беше избрал много неподходящо място за падане. А може би пък беше точно обратното, зависи от гледната точка. Взе списанието и прекоси улицата. До една дрогерия стоеше човек, който приличаше на арабин и който изглеждаше по-разстроен от другите наоколо. Чуха се писъци, много хора уплашено сложиха ръце на устите си. Гледката не беше никак приятна, въпреки че трамваят спря точно върху тялото.

— Някой трябва да измие улицата с маркуч — рече тихо Доминик. — Добро убождане, Алдо.

— Предполагам, че заслужава почти отлична оценка по шестобалната система. Хайде да се махаме.

— Разбрано, брат ми.

Те завиха надясно, минаха покрай магазина за цигари и се отправиха към площад „Шварценберг“.

Зад тях се чуваха писъците на жени, докато мъжете приеха нещата по-спокойно. Много от тях просто извърнаха глави. Нищо не можеше да се направи. Портиерът при хотел „Империал“ се втурна вътре, за да извика линейка и полицията. Нужни им бяха десет минути. Пръв пристигна екипът на Бърза помощ. Гледката, която се откри пред тях, беше едновременно ужасна и безвъзвратна. Цялата му кръв се беше разляла наоколо и нямаше никакъв шанс да бъде спасен. Полицията също пристигна. Един полицейски капитан, който дойде от участъка си на „Фридрих щрасе“, каза на Макс Вебер да отдръпне трамвая от тялото. Това разкри и много, и малко. Тялото беше нарязано на четири несъразмерни парчета, като че ли беше разкъсано на части от праисторически хищник. Пристигналата линейка спря не съвсем по средата на улицата. Полицаите даваха знаци на минаващите коли да не се задържат, но шофьорите и пътуващите в тях въпреки това спираха да погледнат касапницата. Половината зяпаха като омагьосани, докато другата половина извръщаха глави от ужас и отвращение. Имаше дори и няколко репортери с камери и бележници.

Нужни им бяха три от специалните торби за мъртъвци, за да съберат останките от тялото. Един инспектор по транспорта пристигна, за да разпита ватмана, който, разбира се, вече беше задържан от полицията. Мина близо един час, докато отстранят тялото, прегледат трамвая и освободят пътя. Всички действаха много ефикасно и в 12:30 часа редът беше възстановен.

Това не се отнасяше за Махмуд Мохамед Фахдил, който трябваше да се върне в хотела си, да включи компютъра и да изпрати имейл за инструкции на Мохамед Хасан ал Дин, който сега беше в Рим.

През това време Доминик също застана пред своя компютър и състави един имейл до Колежа, за да им каже какво беше станало днес и да поиска инструкции за следващата задача.