Том Кланси
Зъбите на тигъра (14)

Глава тринадесета
СБОРЕН ПУНКТ

След като изминаха повече от две хиляди мили, пристигането беше напълно неочаквано. На по-малко от километър от магистрала И–64 се намираше мотел от веригата „Холидей ин Експрес“, който изглеждаше приличен, особено след като непосредствено до него имаше закусвалня от веригата „Рой Роджърс“, а на стотина метра нагоре по хълма и заведение от веригата „Поничките на Дънкин“. Мустафа влезе вътре и ангажира две свързани помежду си стаи, като плати с кредитна карта „Виза“, издадена от лихтенщайнска банка. На другия ден щяха да излязат на разузнаване, но сега най-много искаха да се наспят. Дори храната не беше важна за момента. Той закара колата пред стаите на приземния етаж, които току-що беше наел, и изгаси мотора. Рафи и Зухаир отключиха вратите, а после се върнаха, за да отворят багажника. Внесоха вътре няколкото сака, като прикриваха под тях четирите автомата, все още обвити в дебели, евтини одеяла.

— Пристигнахме, другари — обяви Мустафа, влизайки в стаята. Тя беше съвсем обикновена, не като тези в по-луксозните хотели, с които бяха започнали да свикват. За двете стаи имаше една обща баня и по един малък телевизор във всяка. Свързващата ги врата беше отворена. Мустафа се изтегна по гръб на леглото си, което беше двойно, но само за него. Трябваше обаче да се свършат още някои работи.

— Другари, оръжията трябва винаги да бъдат скрити, а завесите на прозорците спуснати през цялото време. Стигнахме твърде далеч, за да се излагаме на глупави рискове — предупреди ги той. — В този град има полиция и не си мислете, че те са глупаци. Ще поемем към Рая, когато ние решим, а не в момент, определен от някоя грешка. Помнете това. — После седна на леглото и си свали обувките. Помисли си дали да вземе душ, но се чувстваше прекалено уморен, а утрото скоро щеше да настъпи.

— Накъде е Мека? — попита Рафи.

Мустафа се замисли за секунда, прокарвайки мислено черта до Мека и неговия централен монумент — камъка Кааба, самия център на ислямската вселена, към който отправяха, коленичейки, цитати от Свещения Коран по пет пъти на ден.

— Натам — посочи той на югоизток една линия, която пресичаше Северна Африка по посока на Свещените места.

Рафи разгъна молитвеното си килимче и падна на колене. Беше закъснял за молитвата, но не беше забравил религиозните си задължения.

Мустафа само прошепна едно „да не бъде забравен“ с надеждата, че Аллах ще му прости заради голямата му умора. Нали той прощаваше всичко, а и това не беше кой знае какъв голям грях. Свали си чорапите и легна по гръб на кревата, след което заспа за по-малко от минута.

В съседната стая Абдула свърши своята молитва, а след това включи компютъра си към телефона. Набра цифрата 800 и когато компютърът му се свърза с мрежата, чу подобния на чуруликане звук. След още няколко секунди чу, че за него има поща. Три писма плюс обичайните други рекламни боклуци. Отвори ги и ги запамети, след което се изключи. Беше останал в мрежата само петнадесет секунди. Беше още една от мерките за сигурност, която на всички беше казано да спазват.

Това, което Абдула не знаеше, беше, че едно от четирите съобщения беше засечено и частично дешифрирано от Агенцията за национална сигурност. Когато неговото съобщение — регистрирано само като отделна дума и няколко цифри — се получи при Сайед, то също беше идентифицирано, но само като получател, а не като първоизточник.

Групата на Сайед беше пристигнала първа до своя краен пункт в Колорадо Спрингс — градът беше идентифициран само като кодово наименование — и се беше настанила удобно в един мотел на десет километра от целта. Иракчанинът Сабауи беше в Де Мойнс, щата Айова, а Мехди в Прово, Ута. И двете групи също бяха по местата си, готови за започване на операцията. До началото й оставаха по-малко от тридесет и шест часа.

Щеше да остави Мустафа да изпрати отговорите. Всъщност отговорът вече беше програмиран: „190,2“, 190-ият стих от Втората сура на Корана. Това не беше точно боен призив, а по-скоро потвърждение на Вярата, довела ги тук. Значението й беше: „Пристъпете към изпълнение на мисията.“

 

 

Брайън и Доминик гледаха по кабелната телевизия телевизионния канал „История“, по който предаваха нещо за Хитлер и Холокоста. Тези неща бяха толкова добре известни, че човек не очакваше да чуе нещо ново, но въпреки това историците успяваха често да създадат подобно впечатление. Това вероятно се дължеше на богатия архивен материал, оставен от германците в пещерите на планината Харц, която сигурно ще продължи да бъде обект на научни изследвания през следващите няколко века, тъй като хората ще продължат да се опитват да анализират мисловния процес на човешките чудовища, които първи са планирали и извършили такива престъпления.

— Брайън, какво мислиш за цялата работа? — попита Доминик.

— Един пистолетен изстрел би могъл да я предотврати. Проблемът е, че никой не може да надникне толкова далеч в бъдещето — дори циганските врачки. Та този Адолф е видял сметката и на много от тях. Те защо не са избягали от града?

— Знаеш ли, че през по-голямата част от живота си Хитлер е имал само един бодигард. В Берлин е живял в апартамент на втория етаж, а на първия имало вход. Имал е само един войник от СС, вероятно дори не е бил и сержант, който пазел на входа. Пречукваш го, отваряш входната врата, качваш се горе и ликвидираш кучия син. Животът на много хора е можело да бъде спасен — заключи Доминик и посегна към чашата с бяло вино.

— Сериозно ли говориш?

— Тази история я разказват хората от Сикрет Сървис. Оттам всяка година изпращат в академията в Куантико свои инструктори, които изнасят за всеки клас лекции по въпросите на сигурността. Ние също се изненадахме, когато я чухме. Инструкторът ни разказа, че е можело да минеш покрай часовоя от СС на път за магазина за алкохолни напитки просто така. Лесен обект, човече. Фасулска работа. Причината била, че Адолф се считал за безсмъртен и че не го лови куршум. По дяволите, ние имаме президент, който е бил убит, докато е чакал на перона на гарата пристигането на влака. Кой беше? Мисля, че Честър Артър. Маккинли е бил застрелян от човек, който отишъл право при него с бинтована ръка. Мисля, че по онова време хората са били малко невнимателни.

— Мамка му. Това би направило задачата ни много по-лесна, но аз пак бих предпочел да го направя с карабина от около 500 метра.

— Не ти допадат много приключенията, нали, Алдо?

— Не ми плащат чак толкова, че да се правя на камикадзе. В тази работа няма бъдеще.

— А какво ще кажеш за атентаторите самоубийци в Близкия изток?

— Това е въпрос на друга култура, човече. Не го ли помниш от втори клас? Не можеш да извършиш самоубийство, защото това е смъртен грях и след това не можеш да се изповядаш. Мисля, че сестра Франсис Мери го каза пределно ясно.

Доминик се засмя.

— Да бе, отдавна не съм се сещал за нея. Обаче ти винаги си бил нейният любимец.

— Това беше така, защото аз не си позволявах разни щуротии в клас като теб.

— А как беше в морската пехота?

— С щуротиите ли? Сержантите се справяха с тях още преди да са стигнали до моите уши. Никой не смееше да се будалка със сержант Съливън, дори и полковник Уинстън. — Той погледа за малко телевизионния екран. — Да ти кажа право, Енцо, може би има моменти, когато един куршум би могъл да предотврати много мъки. Някой е трябвало да види сметката на този Хитлер. Обаче дори опитни офицери не са могли да го сторят.

— Човекът, поставил бомбата, предположил, че всички в помещението, в което е избухнала, са мъртви и не погледнал вътре, за да се увери. В Академията на ФБР ни го повтарят всеки ден — предположенията са причина за всички провали.

— Човек трябва винаги да проверява. Всичко, което си струва да се стреля по него, си заслужава и втори куршум.

— Така е — съгласи се Доминик.

 

 

Беше стигнал дотам, че когато се събуди, за да чуе сутрешните новини по националното радио, Джон Патрик Райън очакваше да съобщят нещо ужасно. Предположи, че това се дължи на огромното количество необработена разузнавателна информация, от която обаче не можеше да прецени кое е наистина важно и кое не.

Макар да не знаеше чак толкова много, все пак онова, което знаеше, беше повече от тревожно. Беше съсредоточил вниманието си върху Уда бен Сали, вероятно защото той беше единственият „играч“, който му беше известен. А и Сали беше случаят, който лично беше натоварен да проучи. Трябваше да разбере що за птица е, защото ако не се справеше… тогава щяха да го подсетят, че ще е по-добре да си потърси друга работа… До този момент не се беше замислял върху тази възможност, която сама по себе си нямаше да говори добре за бъдещето му в шпионския занаят. Е, и на баща му е било нужно доста време, за да разбере за какво го бива — всъщност девет години, след като беше завършил колежа в Бостън, а самият той беше завършил Джорджтаунския университет преди по-малко от година. Щеше ли да премине успешно изпитателния срок в Колежа? Там той беше най-младият. Дори секретарките бяха по-стари от него. По дяволите, до този момент не се беше замислял за това.

За него Сали беше един своеобразен и вероятно много важен изпит. Означаваше ли това, че Тони Уилс беше наясно какъв е Сали и сега проучва данни, които вече бяха напълно анализирани? Или пък трябваше сам да стигне до някакво заключение и то да стане разменната монета за неговото оставане в Колежа? Докато стоеше пред огледалото в банята, осъзна, че тази мисъл заслужава по-внимателно обсъждане. Това вече не беше училището. Щеше ли един провал тук да означава провал в живота? Едва ли, но независимо от това нямаше да е никак добре за него. Ето нещо, върху което трябваше да се замисли, докато си пие кафето и гледа новините по Си Ен Ен в кухнята.

 

 

Сутринта Зухаир изкачи хълма, където купи за закуска две дузини понички и четири големи кафета. Америка беше толкова откачена страна. Толкова много природни богатства — дървета, реки, чудесни пътища, невероятен просперитет — и всичко това в услуга на едни езичници. Сега той беше тук, пиеше кафето им и ядеше техните понички. Вярно е, че този свят беше абсолютно ненормален и ако се развиваше по някакъв план, то той беше на самия Аллах, но дори и правоверните не бяха в състояние да разберат какъв е той. Те просто трябваше да се подчиняват на това, което е написано.

Когато се върна в мотела, видя, че и двата телевизора в стаите бяха включени на програмата на Си Ен Ен — глобалната новинарска мрежа, която беше ориентирана проеврейски. Колко жалко, че американците не гледаха „Ал Джазира“, в която поне се опитваха да говорят на арабски, въпреки че според него и тя вече се беше заразила от американската болест.

— Храна — обяви Зухаир. — И нещо за пиене. — Едната кутия с понички отиде в другата стая, а другата при Мустафа, който продължаваше да търка сънените си очи, след като беше хъркал в продължение на единадесет часа.

— Как спа, братко? — попита Абдула шефа на групата.

— Чудесно, но още чувствам краката си схванати. — Той посегна към голямата чаша с кафе и грабна една поничка от кутията, преполовявайки я само с една огромна хапка. Потърка очи и погледна към телевизора, за да види какво става в този ден по света. Израелската полиция беше застреляла още един свят мъченик, преди той да успее да дръпне възпламенителя на колана си, натъпкан със „Семтекс“.

 

 

— Мамка му! — рече по този повод Брайън. — Толкова ли е трудно да се дръпне една връв?

— Чудя се как израелците са се добрали до него. Предполагам, че имат платени информатори в онази банда „Хамас“. Това сигурно е била голяма секретна операция на тяхната полиция, в която са участвали много хора, и им е била оказана помощ от разузнаването.

— И те измъчват хора, нали?

Доминик кимна, след като помисли за секунда.

— Е, предполагам, че нещата се контролират от тяхната съдебна система, но въпреки това при тях разпитите са малко по-грубички, отколкото при нас.

— Има ли ефект?

— Обсъждали сме този въпрос в Академията. Ако опреш един крив нож до онази работа на някого, има по-голяма вероятност той да се вразуми и да пропее, но не всеки би го сторил с готовност. Искам да кажа, че отстрани може да изглежда дори смешно, но ако се наложи да го правиш ти, едва ли ще е толкова приятно. Другият въпрос е до каква степен можеш да извлечеш добра информация по този начин? Човекът може да е готов да каже какво ли не, само за да махнеш ножа от малкия му приятел и да се спаси от болката. Мошениците могат да бъдат много добри лъжци, освен ако не знаеш повече от самите тях. Както и да е, ние не можем да правим подобни неща. Нали знаеш, забранява ни го конституцията. Можеш да ги заплашваш, че ги очакват лоши времена в затвора, можеш да им крещиш, но дори и тогава има една черта, която не трябва да прекрачваш.

— И пропяват ли?

— Повечето от тях да. Разпитът е един вид изкуство. Някои хора ги бива много в тази работа. Всъщност аз самият не съм имал много възможности, за да се науча, но съм наблюдавал как го правят. Номерът е да постигнеш някакъв вид съгласие с престъпника, като говориш неща от сорта например, че онова гадно малко момиченце си го е търсело само. След това ти се иска да повърнеш, но целта на играта е да накараш онзи да си признае. Когато го стори, неговите съкилийници ще направят живота му много по-черен, отколкото ти би могъл. Едно от нещата, заради които не бих искал да попадна в затвора, е заради посегателство срещу дете.

— Вярвам ти, Енцо. Може би си направил услуга на твоя приятел в Алабама.

— Зависи дали вярваш, че има ад, или не вярваш — отвърна Доминик. Той имаше собствено мнение по въпроса.

 

 

Тази сутрин Уилс беше подранил. Когато влезе, Джак го видя, че вече е при компютъра си.

— Този път си ме изпреварил.

— Оправиха колата на жена ми. Сега тя може сама да води децата на училище — обясни той. — Провери какво е дошло от Форт Мийд — нареди той.

Джак включи компютъра си, изпълни първоначалните процедури и изписа своя личен секретен код за достъп до междуагенционния обмен, съхраняван в централния компютър в стаята на долния етаж.

Най-отгоре в електронната му поща беше една телеграма с гриф МЪЛНИЯ от АНС във Форт Мийд до ЦРУ, ФБР и Министерството на вътрешната сигурност. Със сигурност някоя от тези три институции тази сутрин беше докладвала и на президента. Странно, че в нея нямаше нищо, само една комбинация от цифри.

— Какво означава това? — попита младежът.

— Може да е пасаж от Корана. В него има сто и четиринадесет сури, т.е. глави, с различни номера на строфите. Ако е така, това ще е пасаж, в който няма нищо драматично. Можеш да се увериш сам.

Джак кликна с мишката.

— Това ли е всичко?

Уилс кимна.

— Да, това е, обаче във Форт Мийд са на мнение, че подобно тъпо съобщение може да прикрива нещо друго — нещо важно. Шпионите често са склонни да използват незначителни английски думи, когато искат да съобщят нещо важно.

— Добре измислено! Да не искаш да ми кажеш, че точно защото изглежда незначително, може да съдържа нещо важно? Тони, та това може да важи почти за всичко! Какво друго знаят във Форт Мийд? Например за мрежата, към която се е включил въпросният човек, или нещо от този род?

— Това е европейска частна мрежа, която има 800 абонати по света. Знаем, че някои от лошите момчета я използват. Не можеш да разбереш откъде се включват абонатите в нея.

— Така, първо, не знаем дали съобщението означава нещо важно. Второ, не ни е известно откъде е изпратено. Трето, няма начин да разберем кой го е прочел, нито пък къде, по дяволите, се намира. Накратко казано, не знаем абсолютно нищо, но всички са разтревожени. Какво друго? Какво знаем за първоизточника?

— Той… или тя, доколкото ни е известно… се считат за възможни играчи.

— От какъв отбор?

— Можем само да гадаем. Според анализаторите на АНС, изхождайки от предишни подобни съобщения, синтаксисът на този човек навява на мисълта, че първият му език е арабски. Психиатрите в ЦРУ са съгласни с това. Имат копия от предишни съобщения на този тип. Има навика при случай да казва лоши неща за лоши хора и по време те съвпадат с други много лоши неща.

— Възможно ли е да дава някакъв сигнал, свързан с човека бомба, когото израелската полиция е ликвидирала тази сутрин?

— Да, възможно е, но не е много вероятно. Доколкото ни е известно, първоизточникът не е свързан с „Хамас“.

— Но всъщност не знаем дали е така, нали?

— С тези хора не можеш да бъдеш напълно сигурен в нищо.

— Значи пак се върнахме там, откъдето започнахме. Някои хора си блъскат главите за нещо, за което не знаят абсолютно нищо.

— Това е проблемът. При тази бюрокрация е по-добре да вдигнеш тревога, че е дошъл вълк, и да сбъркаш, отколкото да си мълчиш и да видиш как побягва с агне между зъбите.

Райън се облегна в стола си.

— Тони, колко години си изкарал в Ленгли?

— Няколко — отвърна Уилс.

— Как, по дяволите, си изтърпял?

Старшият аналитик сви рамене.

— Понякога и аз се чудя.

Джак се обърна към компютъра си, за да прегледа и другите съобщения в електронната поща тази сутрин. Реши да провери дали Сали е правил нещо необичайно през последните няколко дни, просто за да си покрие задника, и помисляйки за това, Джон Патрик Райън-младши започна да разсъждава като бюрократ, без дори да знае защо.

 

 

— Утре нещата ще бъдат малко по-различни — каза Пийт на близнаците. — Вашият обект ще бъде Мичъл, но този път тя ще е с променена външност. Задачата ви е да я откриете и да я проследите до целта й. О, не съм ли ви го казвал, тя е много добра в дегизирането.

— Да не би да вземе някое хапче, от което да стане невидима? — попита Брайън.

— Това й е работата — рече Алекзандър.

— Ще ни дадеш ли вълшебни очила, за да виждаме през грима й?

— Нямаше да ви ги дам дори и да имахме такива, а ние нямаме.

— Ама и ти си един — каза Доминик.

 

 

Към единайсет часа сутринта дойде моментът да се огледа обектът.

Удобно разположен само на четвърт миля на север от шосе №29, търговският център на площада в Шарлотсвил беше среден по размери и в него идваха да пазаруват доста клиенти от местните по-заможни среди, както и студенти от намиращия се наблизо университет на Вирджиния. В единия му край имаше магазин на „Дж. С. Пени“, а в другия на веригата „Сиърс“. По средата бяха модните магазини за дамско и мъжко облекло на „Бълк“. Оказа се, че няма магазин за хранителни продукти. Онзи, който беше правил разузнаването, е бил немарлив. Това беше доста разочароващо, но не съвсем необичайно. В предварителните екипи, които използваше организацията, често имаше само нередовни сътрудници, за които подобна задача беше нещо като развлечение. Но когато влезе, Мустафа видя, че бедата не е голяма.

Централното каре имаше четири главни коридора към изходите. На едно информационно табло дори имаше схема на търговския център, на която беше посочено къде се намират различните магазини. Мустафа я разгледа. Пред очите му изведнъж изскочи звездата на Давид. Синагога, тук? Възможно ли беше? Той отиде в указаната посока, за да провери, надявайки се да е възможно.

Обаче не беше. Беше офисът на отговарящите за охраната на търговския център. Вътре имаше мъж в униформа от бледосиня риза и тъмносини панталони. Когато го огледа по-внимателно, видя, че на пояса човекът нямаше колан за револвер. Това беше добре. Имаше телефон, явно за връзка с местната полиция, така че очевидно първата жертва щеше да бъде този негър. След като реши това, Мустафа се отправи в друга посока, мина покрай стаите за почивка и автомата за кока-кола, а после зави надясно, отдалечавайки се от мъжката тоалетна.

Увери се, че мястото е добро като обект. Имаше само три главни входа и свободно пространство за стрелба от централното каре. Отделните магазини бяха предимно с правоъгълна форма и със свободен достъп до коридорите. На следващия ден по приблизително същото време тук ще бъде още по-пълно с хора. Прецени, че пред него има не по-малко от двеста души и макар по пътя към този град да се беше надявал да бъдат в състояние да убият може би хиляда, всяка цифра над двеста щеше да бъде немалка победа. Тук имаше най-различни магазини и за разлика от търговските центрове в Саудитска Арабия мъжете и жените пазаруваха на един и същи етаж. Имаше и много деца. Четири магазина бяха специално за детски стоки… Имаше дори магазин на Дисни! Не беше очаквал това, а да нападнеш един от най-тачените символи на Америка щеше да е наистина голямо преживяване.

Рафи се появи до него.

— Е?

— Обектът можеше да бъде и по-голям, но разположението е почти идеално за нас. Всичко е на едно ниво — рече тихо Мустафа.

— Както винаги, Аллах е добър към нас, приятелю — рече Рафи, като не можеше да скрие вълнението си.

Хората обикаляха наоколо. Много млади жени бутаха колички с децата си в тях. Той видя, че ги наемат от една сергия точно до фризьорския салон.

Трябваше да направи една покупка. Отиде в магазина за радиотехника, който беше съседен на бижутерийния магазин „Зейлс“. Купи четири портативни радиоапарата и батерии за тях, за които плати в брой и за които му изнесоха кратка лекция как работят.

Теоретично погледнато, нещата можеха да бъдат и по-добри, но все пак това не беше оживена градска улица. Освен това на нея вероятно щеше да има въоръжени полицаи, които щяха да се намесят и да попречат на операцията. Както винаги става в живота, преценяваш кои са предимствата и недостатъците. Тук предимствата бяха повече. Четиримата си купиха солени бисквити от „Леля Ани“, минаха покрай магазина на „Дж. С. Пени“ и се върнаха в колата. Щяха да обсъдят окончателния план за действие в стаите на мотела с още понички и кафе.

 

 

Официалната длъжност на Джери Раундс беше шеф на стратегическото планиране на откритата дейност на Колежа. Той вършеше тази работа доста добре и можеше да бъде царят на Уолстрийт, ако след завършването на университета в Пенсилвания не беше решил да стане офицер от разузнаването на военновъздушните сили. Преди да стане полковник от ВВС, дори поеха разходите за магистърската му степен в бизнес колежа „Уортън“. Това му позволи да се сдобие неочаквано с диплома за магистърска степен, която окачи на стената и която му даваше великолепното извинение да се занимава с борсови операции. Те дори бяха едно приятно разнообразие за главния аналитик на американските ВВС в щаба на Разузнавателната агенция към министерството на отбраната във Вашингтон. Но с течение на времето той установи, че в това си качество беше пропуснал възможността да получи сребърните крила на пилот от американските ВВС. А това не можеше да компенсира факта, че беше считан за гражданин втора категория в един род войски, в които ръководните длъжности се заемаха изцяло от онези, които пробиваха дупки в небето, въпреки че беше много по-умен от двадесет като тях. Постъпването му в Колежа разшири много неговия кръгозор.

— Какво има, Джери? — попита Хендли.

— Хората във Форт Мийд и онези от другата страна на реката току-що се развълнуваха от нещо — отвърна Раундс, подавайки му някакви книжа.

Бившият сенатор ги прегледа в продължение на около минута и му ги върна. Веднага разбра, че и преди беше виждал подобни неща.

— Е, и?

— Този път те може би са прави, шефе. Прегледах предварителната информация по въпроса. Работата е там, че сега се забелязва рязко намаляване на размяната на съобщения между известните ни играчи, но същевременно това надхвърля рамките на нормалното. Прекарах живота си в ДИА, търсейки съвпадения, и това е едно от тях.

— Добре, а какво правят те по въпроса?

— От днес мерките за сигурност по летищата ще бъдат малко по-строги, но това едва ли ще има ефект. Не можеш да хванеш плъх, като викаш по него. Правиш това, което той иска да види, а след това му строшаваш проклетия врат.

„Или пък пускаш някоя котка да скочи неочаквано върху него“, помисли си Хендли, но не го каза гласно. Обаче това беше по-трудна работа.

— Имаш ли някакви идеи за нас? — попита той.

— За момента не. Прилича на това да гледаш приближаването на атмосферен фронт. Може да вали проливен дъжд с градушка, но няма как да го спреш.

— Джери, колко достоверни са сведенията ни за хората, които планират операциите, тези, които дават заповедите?

— Някои от тях са доста добри, но заповедите се предават от други хора, не от авторите на идеите.

— А ако те отпаднат от играта?

Раундс веднага кимна в знак на разбиране.

— Ясно ми е какво имаш предвид, шефе. В такъв случай истинските ръководители може и да бъдат принудени да покажат главите си от дупките, в които са се скрили. Особено ако не знаят, че приближава буря.

— Засега каква е най-голямата опасност?

— От ФБР предполагат, че това могат да бъдат коли бомби или пък някой, натъпкал под дрехите си експлозив, като случая в Израел. Възможно е, но от оперативна гледна точка не съм толкова сигурен. — Раундс седна на предложения му стол. — Едно е да дадеш на човека пакет с експлозиви и да го качиш в някой градски автобус, за да изпълни мисията си, обаче изпълнението на подобна задача у нас е по-сложно. Трябва да докараш атентатора тук, да го подсигуриш с необходимото, което означава експлозивите да бъдат на негово разположение още преди пристигането му, което усложнява още повече нещата, след това трябва да го отведеш да се запознае с обекта, а после и да го вкараш вътре. Това предполага атентаторът доста дълго време да бъде мотивиран да извърши планираното, и то далеч от подкрепата на поддържащата го мрежа. Много неща могат да се объркат, затова при подобни операции се действа по най-опростения начин. Защо е нужно сам да си търсиш белята?

— Джери, колко са безспорните ни обекти? — попита Хендли.

— Общо ли? Около шест. От тях четири са напълно реално съществуващи, не са фалшиви.

— Можеш ли да ми дадеш местоположенията им и характеристиките за тях?

— Когато поискаш.

— В понеделник. — Нямаше смисъл да мисли за това през уикенда. Беше планирал двата дни да язди. И той имаше право на два дни почивка от време на време.

— Разбрано, шефе. — Раундс стана и тръгна към вратата, но се спря до нея. — А, щях да забравя. В отдела за ценните книжа на „Моргън и Стийл“ има един човек. Той е мошеник. Разпорежда се за своя сметка с парите на някои клиенти, от порядъка на едно-петдесет. — Това означаваше сто и петдесет милиона долара чужди пари.

— Някой следи ли го?

— Не. Открих го сам. Запознах се с него преди два месеца в Ню Йорк и ми се стори, че работата не му е много чиста, затова започнах да наблюдавам персоналния му компютър. Искаш ли да видиш трансакциите му?

— Не е наша работа, Джери.

— Знам, прекратих бизнеса ни с него, за да не ни извърти някой номер с нашите пари, но според мен той е наясно, че е време да напусне града и да си вземе еднопосочен билет за пътуване отвъд океана. Някой трябва да го наглежда. Може би Гюс Върнър.

— Ще трябва да помисля по въпроса. Благодаря за информацията.

— Разбрано, шефе. — Раундс излезе.

 

 

— Значи трябва да се промъкнем до нея, без да ни забележи, така ли? — попита Брайън.

— Това е задачата ви — потвърди Пийт.

— Колко близо?

— Колкото е възможно.

— Имаш предвид достатъчно близо, за да й пуснем един куршум в главата? — продължи да пита морският пехотинец.

— Достатъчно близо, за да можете да видите обеците й — обясни най-любезно Алекзандър. Беше точно защото госпожа Питърс имаше доста дълга коса.

— Значи да не я застреляме в главата, а да й прережем гърлото? — продължи с въпросите си Брайън.

— Виж какво, Брайън, кажи го както на теб най-много ти харесва. Достатъчно близо, за да я докоснеш, става ли?

— Е, да, така и предполагах — отвърна Брайън. — Трябва ли да носим чантичките с пищовите на задниците си?

— Да — отвърна Алекзандър, въпреки че не беше вярно. Брайън отново започваше да му досажда. Откъде се намери морски пехотинец с толкова будна съвест?

— Така ще е по-лесно да бъдем забелязани — възрази Доминик.

— Е, прикрийте ги по някакъв начин. Проявете въображение — каза им малко троснато инструкторът.

— Кога ще разберем за какво точно е цялата тази работа? — отново попита Брайън.

— Скоро.

— Човече, все така отговаряш.

— Виж какво, можеш да се върнеш в Северна Каролина, когато пожелаеш.

— Мислих по въпроса — отвърна му Брайън.

— Утре е петък. Помисли за това през уикенда, става ли?

— Става — отвърна Брайън. Тонът на заяжданията загрубя повече, отколкото бе искал. Беше време да отстъпи. Той нямаше нищо против Пийт. Причината беше най-вече неизвестността и неодобрението му за това, което предполагаше, че трябва да върши. Особено пък ако обектът е жена. Посегателството върху жени не беше за него. Или пък срещу деца. Точно това беше накарало брат му да действа срещу онзи по такъв начин. Не че Брайън не го одобряваше. За миг се замисли дали би сторил същото и си каза, че би го направил за едно дете, но не беше съвсем сигурен. Когато приключиха с вечерята, близнаците разтребиха масата и слязоха при телевизора на долния етаж да изпият по някое питие и да гледат телевизионния канал „История“.

 

 

В съседния щат Джак Райън правеше същото — пиеше ром с кола и се прехвърляше ту на канал „История“, ту на международната му версия, като от време на време поглеждаше и към временния телевизионен канал „Биография“, на който вече от два часа се занимаваха с Йосиф Сталин. „Ето този, помисли си младежът, е бил напълно хладнокръвен мръсник.“ Да накара един от доверениците си да подпише заповед за арестуването на собствената си жена. По дяволите! Как е могъл този физически съвсем безличен човек да упражнява такъв контрол върху хора, равнопоставени с него? Как го е постигал? Бащата на Джак беше човек с огромна власт, но той никога не беше налагал волята си над други хора по такъв начин. Вероятно никога и не му е минавало през ума да го прави, камо ли пък да убива хора, само за да се забавлява. Кои са били тези хора? Съществуват ли още такива като тях?

Сигурно има. Едно от нещата, които никога не се променят на този свят, е човешката природа. Жестоките и бруталните хора все още съществуват. Може би обществото вече не ги насърчава така, както например по време на Римската империя. Гладиаторските борби са карали хората да свикват и дори да се забавляват с насилствената смърт. Не твърде лицеприятната истина беше, че ако имаше достъп до някоя машина за пътуване във времето, той може би… не, със сигурност би се върнал в някогашния римски амфитеатър, за да види това поне веднъж. Обаче щеше да бъде обикновено човешко любопитство, а не кръвожадност. Щеше да бъде просто една възможност да се запознае с историята, да види и да почувства култура, близка, но същевременно различна от неговата. Може би, докато гледа, щеше да изпита същата възбуда, както и останалите… по-вероятно не. Може пък любопитството му да е по-силно от него. В едно нещо беше абсолютно сигурен. Ако се върнеше някога във времето, щеше да вземе за това пътуване един свой приятел като беретата, с който Майк Бренън го беше научил да стреля. Запита се колко други биха поискали да извършат същото пътуване. Вероятно доста. Мъже, не жени. Жените биха имали нужда от доста специфична социална среда, за да пожелаят да видят подобни неща. Но мъжете? Мъжете израстват с филми като „Силверадо“ и „Спасяването на редник Райън“. Те биха искали да разберат как биха могли да се справят в подобна ситуация. Така че човешката природа не се е променила. Обществото е склонно да наказва жестоките, а тъй като човекът е разумно същество, повечето хора се въздържат от поведение, което би ги изпратило в затвора или в камерата за смъртници. Така че с течение на времето човек може и да се научи, но основните инстинкти вероятно не се поддават на обучение, затова той подхранва тези малки зверове с фантазии, книги, филми, сънища или мисли, които витаят из съзнанието му, докато чака да дойде сънят. Може би полицаите са малко по-добре в това отношение. С действията си срещу онези, които са прекрачили чертата, те могат да изпитат подобни вълнения в реални условия. В това вероятно има някакво удовлетворение, защото едновременно задоволяват по-низшите си инстинкти и защитават обществото.

Но ако звярът все още живее в сърцата на хората, някъде ще има и такива мъже, които ще вложат всичките си способности и вместо да ги контролират със собствената си воля, ще ги използват като средство за личния си стремеж към власт. На такива хора им викат „лошите момчета“. Неуспелите са наричани „социопати“, а успелите… президенти.

„А къде се намира той във всичко това?“, се запита Джак-младши. В края на краищата, беше все още твърде млад, въпреки че не си го признаваше, но отношението му към законите беше като на възрастен. Спира ли да расте възрастният човек? Спира ли да се учудва и да задава въпроси? Спира ли да търси информация, или както беше в неговия случай — истината? А когато веднъж стигне до нея, какво, по дяволите, ще я прави? Това още не му беше известно. Може би ще е още едно нещо, което ще научи. Със сигурност той имаше същия стремеж като на баща си да научава нови и нови неща, иначе защо гледаше тази телевизионна програма вместо някоя развлекателна безсмислица. Може би трябваше да си купи някоя книга за Сталин или за Хитлер. Историците винаги се ровят в стари архиви. Проблемът беше, че в това, което откриват, те прилагат собствените си лични идеи. Може би наистина не беше зле да отиде на психоаналитик. И те имат идеологически предразсъдъци, но техният мисловен процес поне беше обвит с патината на професионализма. Джак се дразнеше, че всяка вечер заспива с нерешени мисли и ненамерени истини. Но според него точно в това бе целият смисъл на това нещо, което наричат живот.

 

 

Всички се молеха, и то тихо. Абдула шепнеше думите от своя Коран, Мустафа прехвърляше в ума си същата книга — не цялата, разбира се, а само частите, които бяха в подкрепа на задачата му за следващия ден. Да бъдат смели, да помнят свещената си мисия и да я изпълнят безжалостно. Жалостта беше работа на Аллах.

„Ами ако остана жив?“, запита се той и се изненада от тази мисъл.

Разбира се, за това имаха план. Щяха да тръгнат с колата обратно на запад и да се опитат да стигнат по някакъв начин до Мексико, а след това да вземат самолет за дома, където ще бъдат посрещнати с голяма радост от техните другари. Откровено казано, не очакваше това да се случи, но надеждата беше нещо, от което човек никога не се отказва напълно, а колкото и Раят да го примамва, земният живот е всичко, което му е познато.

Тази мисъл също го стресна. Съмняваше ли се във вярата си? Не, не беше точно това. Просто някаква случайна мисъл. „Един е Аллах и Мохамед е неговият Пророк“, повтаряше си той наум, изразявайки шахада — основната същност на исляма. Не, сега той не можеше да се откаже от Вярата. Неговата Вяра го беше накарала да прекоси света, за да стигне до мястото на своето мъченичество. Вярата беше го водила през целия му живот от детството чрез гнева на баща му до самия център на родината на неверниците, които плюеха срещу исляма и подкрепяха израелците. Щеше да засвидетелства Вярата си със своя живот, а вероятно и със смъртта си. Това беше почти сигурно, освен ако Аллах не пожелае друго. Защото всички неща от живота са написани с ръката на Аллаха…

 

 

Часовникът иззвъня малко преди шест. Брайън почука на вратата на брат си.

— Ставай! Съмна се.

— Така ли? — обади се Доминик от далечния край на коридора. — Видя ли, че те изпреварих, Алдо? — Случваше се за първи път.

— Да тръгваме, Енцо — отвърна Брайън и двамата излязоха навън.

Час и петнайсет минути по-късно бяха се върнали и закусваха.

— Хубаво е да се раздвижи човек — отбеляза Брайън, отпивайки първата си глътка кафе.

— В морската пехота сигурно постоянно са ви втълпявали това — каза Доминик и също отпи от кафето си.

— Всичко се дължи на ендорфините. Така човешкото тяло се самозалъгва.

— Готови ли сте за малкото си практическо упражнение?

— Да — отвърна с усмивка Брайън. — Ще трябва да пречукаме Мичъл до обяд.

— Само ако я проследите, без тя да ви забележи.

— В гората ще ми бъде по-лесно. За това са ме обучавали.

— Брайън, какво мислиш, че правим тук? — попита деликатно Пийт.

— А това ли правим?

— Първо си намери нови обувки — посъветва го Доминик.

— Да, знам. Тези вече за нищо не стават. Съвсем се скъсаха. — Не му се искаше да се разделя с тях. Беше изминал много километри с тези маратонки, а мъжете проявяват сантименталност към подобни неща, което често дразни съпругите им.

— Ще пристигнем рано в търговския център. Магазинът за обувки е вдясно от мястото, където дават под наем детските колички — напомни Доминик на брат си.

— Да, знам. Пийт, ще ни дадеш ли някакъв съвет за Мичъл? — попита Брайън. — Когато отиваме да изпълняваме някаква задача, обикновено ни се дават инструкции.

— Правилен въпрос, капитане. Предлагам ти да я потърсиш в магазина за дамско бельо „Виктория Сикрет“. Ако успееш да се приближиш достатъчно до нея, без да те забележи, печелиш. Ако тя произнесе името ти, когато си на повече от десет стъпки от нея, губиш.

— Не е съвсем справедливо — обади се Доминик. — Тя знае как изглеждаме, особено когато става въпрос колко сме високи и колко тежим. Истинското лошо момче няма да има тази предварителна информация. Можеш да се направиш на по-висок, но не и на по-нисък.

— Не бих могъл да се кача на високи токчета — добави Брайън.

— Краката ти едва ли са подходящи за такова нещо, Алдо — подкачи го Алекзандър. — Някой да ви е казвал, че работата ще е лесна?

„Само дето не знаем що за работа е тя“, помисли си Брайън, но каза:

— Правилно. Трябва да импровизираме, да се пригаждаме и да преодоляваме трудностите.

— Сега ти кой си? Мръсният Хари ли? — попита Доминик, довършвайки кифлата си.

— В корпуса на морската пехота той е нашият любим цивилен герой. Вероятно от него би излязъл добър сержант.

— Особено с неговия „Смит и Уесън“.

— Прекалено е шумен и не е много удобен за ръката, като изключим автоматичната му версия. Стрелял ли си някога с такъв?

— Не, но съм държал в ръка такъв револвер в Куантико. Трябва да си вземеш количка, за да носиш проклетото нещо, но се обзалагам, че прави хубави дупки.

— Да, така е, обаче ако искаш да го скриеш, трябва да си Хълк Хоган.

— Прав си, Алдо.

Коланите чанти, които им бяха дали, се използваха не толкова за да скрият пистолета, а за да им е по-лесно за носене. Още от пръв поглед всяко ченге разбираше какво има вътре, въпреки че малцина цивилни знаеха това. И двамата братя носеха в тях зареден пистолет и резервен пълнител. Днес Пийт ги беше накарал да ги носят, просто за да ги измъчи още повече при проследяването на Мичъл Питърс без да бъдат забелязани. Е, човек би трябвало да очаква подобно нещо от един инструктор.

 

 

Денят започна и на пет мили по-далеч, в „Холидей ин Експрес“. В този ден за разлика от другите всички разстлаха молитвените си килимчета и заедно прочетоха сутрешната си молитва, която очакваха и да е последна. Достатъчни им бяха само няколко минути да се измият и да се пречистят за задачата. Зухаир дори подряза онази част от новата си брада, която би искал да носи вечно, огледа се доволен пред огледалото и се облече.

Едва когато бяха напълно готови, разбраха, че до определеното време им остават още часове. Абдула изкачи хълма, за да купи понички и кафе за закуска. Този път дори се върна с вестник, който беше прегледан от обитателите и на двете стаи, докато пиеха кафето си и пушеха цигари.

Враговете им може и да ги считаха за фанатици, но те си оставаха хора и напрежението, което изпитваха, не беше приятно, а и с всяка минута се засилваше. Кафето само вкара още повече кофеин в телата им, като накара ръцете им да треперят и да присвиват очи, докато гледаха новините по телевизията. През няколко секунди поглеждаха часовниците си, надявайки се стрелките да се въртят по-бързо. След това пиха още кафе.

 

 

— И ние ли започваме да се вълнуваме? — попита Джак Тони в Колежа. Той посочи компютъра си. — Какво е това, което не виждам тук, приятелю?

Уилс се облегна назад в стола си.

— Това е комбинация от няколко неща. Може и да е просто съвпадение. Вероятно схемата съществува само в умовете на професионалните аналитици. Знаеш ли как можеш да разбереш какво е всъщност?

— Изчакваш една седмица и проверяваш дали нещо наистина се е случило.

Това накара Тони Уилс да се засмее.

— Джак, ти наистина напредваш в шпионския бизнес. В разузнаването съм виждал прекалено много прогнози, които не са се сбъдвали. Нещо, което не го знаеш, не го знаеш, но хората от този бранш не обичат да разсъждават по този начин.

— Спомням си, че когато бях малък, понякога баща ми изпадаше в мрачни настроения…

— Той беше в ЦРУ по време на студената война. Тогава големите босове непрекъснато искаха да се правят предвиждания, които никой не беше в състояние да им даде, особено ако трябваше да бъдат смислени. Баща ти обикновено казваше: „Почакайте и ще се уверите сами“, а това направо ги вкисваше, но обикновено излизаше прав.

— Ще стана ли и аз някога толкова добър?

— Да се надяваме, момчето ми, но човек никога не знае. Имаш късмет, че си тук. Сенаторът поне е наясно какво означава „не знам“. Означава, че хората му са честни и че знаят, че не са богове.

— Да, спомням си това от Белия дом. Винаги съм се изумявал колко много хора във Вашингтон си мислят, че са.

 

 

Караше Доминик. Пътуването надолу по хълма към града беше три-четири мили и беше приятно.

— „Виктория Сикрет“ ли? Ами ако тя си купува нощница? — запита се Брайън.

— Можем само да мечтаем — рече Доминик и зави наляво. — Подранили сме. Иди първо да си купиш обувки.

— В това има логика. Спри колата пред магазина за мъжка мода на „Белк“.

— Разбрано, приятел.

 

 

— Време ли е? — попита Рафи.

Беше задал този въпрос три пъти през последния половин час. Мустафа погледна часовника си: 11:48. Почти. Той кимна.

— Приятели, вземете си нещата.

Оръжията им не бяха заредени и бяха сложени в пазарски чанти. С пълнителите на тях ставаха много обемисти и твърде забележими. Всеки имаше по дванадесет пълнителя с по тридесет патрона в тях, общо по шест двойки, слепени със скоч. Всяко оръжие имаше голям заглушител, пригоден да се завива на цевта. Предназначението му беше не толкова да заглушава, колкото да служи за балансьор. Той си спомни какво им беше казал Хуан в Ню Мексико. Тези автомати дават отклонение от целта нагоре и вдясно. Обаче той вече беше обсъдил проблема за използването им с приятелите си. Всички знаеха как да стрелят и всички бяха простреляли автоматите, които получиха, затова бяха наясно какво да очакват. Освен това отиваха към цел, която, както се изразяваха американските войници, беше с твърде пренаситена околна среда.

Зухаир и Абдула заключиха багажа в багажника на взетия под наем форд. След като размисли, Мустафа реши да сложи там и оръжията, така че всеки отиде при колата със сака си и го постави в дъното на багажника. След като свършиха, Мустафа влезе в колата и забрави, че ключът от стаята е останал в джоба му. Пътуването не беше дълго и целта беше наблизо. Паркингът беше с обичайните входове. Той избра северозападния вход до магазина за мъжко облекло на „Белк“, където можеха да спрат най-близо до центъра. Там изключи мотора и си каза сутрешната молитва. Останалите трима направиха същото, след което излязоха и отидоха при багажника на колата. Мустафа го отвори. Намираха се на по-малко от петдесет метра от вратата. Технически погледнато, нямаше много смисъл да се крият, но Мустафа си спомни за офиса на охраната. За да забавят реакцията на полицията, трябваше да започнат оттам, затова им каза да държат оръжията си в саковете и с тях в ръце те се насочиха към вратата.

Беше петък — не толкова оживен пазарен ден както събота, но достатъчно натоварен за целта им. Влязоха вътре, минавайки покрай магазина на „Ленс Крафтърс“, който беше доста пълен. Повечето от тези хора вероятно щяха да се измъкнат невредими, което беше жалко, но централният район на пазарния център все още беше пред тях.

 

 

Брайън и Доминик влязоха в магазина за обувки, но там Брайън не си хареса нищо. Съседният магазин на „Страйт Райт“ беше само за деца, затова близнаците продължиха, свивайки вдясно. В магазина за готово облекло на „Америкън Ийгъл Аутфитърс“ сигурно щяха да имат нещо, може би цели маратонки от кожа, които бяха по-удобни.

 

 

Свивайки вляво, Мустафа мина покрай магазин за играчки и различни облекла на път за централното каре. Очите му бързо оглеждаха района. Непосредствено пред него имаше стотина души, а магазините за търговия на дребно наоколо сигурно бяха пълни с още толкова. Той мина покрай щанд за слънчеви очила и сви надясно към офиса на охраната. Намираше се на няколко крачки от тоалетните. Четиримата влязоха заедно в мъжката тоалетна.

Няколко души забелязаха присъствието им — четирима мъже с еднакви необичайни физиономии беше нещо необикновено, но един американски търговски център прилича в значителна степен на зоологическа градина за хора и там не се обръща голямо внимание на необичайните неща, още по-малко на опасните.

В мъжката тоалетна всички извадиха оръжията си от чантите и сложиха пълнителите. Заредиха ги. Набутаха останалите пет двойки пълнители по джобовете си. Двама завинтиха дългите заглушители на автоматите си, но Мустафа и Рафи не го направиха, решавайки след кратко колебание, че предпочитат да чуват гърмежите по-ясно.

— Готови ли сме? — попита водачът.

Отговорът беше само кимване с глава.

— Тогава ще ядем заедно агнешко в Рая. Всички да заемат местата си. Когато започна да стрелям, стреляте и вие.

 

 

Брайън тъкмо мереше едни маратонки. Не бяха точно същите, каквито беше носил в Корпуса на морската пехота, но изглеждаха добре и му бяха удобни.

— Не са лоши.

— Да ви ги опаковам ли? — попита момичето от магазина.

Той се замисли за момент и реши:

— Не, направо ще ги обуя. — Подаде й старите си маратонки, които тя сложи в една кутия, и го поведе към касата.

 

 

Мустафа погледна часовника си. Даде две минути на приятелите си да заемат местата си.

Сега Рафи, Зухаир и Абдула вървяха през главния коридор на търговския център, като държаха оръжията си насочени към земята. Изумително беше как повечето от пазаруващите сновяха насам-натам и не им обръщаха внимание. Когато голямата стрелка на часовника стигна дванайсет, Мустафа пое дълбоко въздух, излезе от мъжката тоалетна и тръгна наляво. Човекът от охраната седеше зад бюрото, което стигаше до гърдите му, и четеше списание, когато една сянка надвисна над него. Вдигна очи и видя мъж с матова кожа.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита той любезно. След което нямаше време да реагира.

— Аллах Акбар! — изрева онзи пред него. После автоматът изтрещя.

Мустафа задържа спусъка само секунда, но през това време в гърдите на негъра се забиха девет куршума, които го отхвърлиха назад и той падна мъртъв на покрития с плочи под.

 

 

— Какво, по дяволите, беше това? — моментално попита Брайън брат си — единствения човек, който се намираше наблизо, когато всички глави се извърнаха наляво.

 

 

Рафи беше направил само двайсетина крачки по десния коридор, когато чу стрелбата. Беше време и той да започне. Приведе се и вдигна автомата си. Насочи се вдясно към магазина на „Виктория Сикрет“. Всички клиенти там трябваше да бъдат жени без морал, щом като гледат такива курвенски облекла. Може би някоя от тях ще го обслужи в Рая, помисли си той. Насочи оръжието и натисна спусъка.

Трясъкът беше оглушителен и приличаше повече на серия от експлозии. Три жени бяха ударени веднага и се строполиха на земята. Другите останаха като вцепенени за секунда с широко отворени в ужас невярващи очи.

Рафи беше неприятно изненадан от факта, че повече от половината му куршуми не уцелиха нищо. Лошо балансираното оръжие подскочи в ръцете му и обсипа тавана с куршуми. Пълнителят свърши. Той го погледна изненадан, но после сложи друг и се огледа за нови цели. Сега хората бяха започнали да тичат и затова опря автомата на рамото си.

 

 

— Мамка му! — каза Брайън. „Какво, по дяволите, става?“, запита се мислено той.

— Точно това, което мислиш, Алдо. — Доминик извъртя чантичката на кръста си, дръпна ципа и извади своя „Смит и Уесън“. — Прикривай ме! — нареди той на брат си.

Стрелецът с автомата беше само на двайсет стъпки от другата страна на щанд за бижутерия с гръб към тях, но тук правилата да се изправиш лице в лице с престъпника не важаха.

Доминик приклекна на коляно, хвана револвера с две ръце и направи две десетмилиметрови дупки в гърба на мъжа и една точно в тила му. Той веднага падна на земята и ако се съди по червения гейзер, който изригна от главата му при третото попадение, повече нямаше да мръдне. Агентът от ФБР се хвърли към проснатото тяло и изрита автомата от ръцете му. Веднага забеляза, че умрелият има още пълнители в джобовете си. „О, мамка му!“, беше първата му мисъл, след което чу още стрелба от лявата си страна.

— Има и други, Енцо! — каза Брайън, застанал отдясно на брат си с беретата в дясната ръка. — С този е свършено. Какво предлагаш?

— Следвай ме и ме прикривай!

 

 

Мустафа се озова в далечния край на един бижутериен магазин. Пред него и зад щанда имаше шест жени. Той наведе автомата и стреля. Изпразни първия пълнител в тях и веднага почувства удовлетворение, виждайки ги да падат. Когато оръжието престана да стреля, изхвърли празния пълнител, сложи друг и дръпна затвора.

 

 

Двамата близнаци скочиха на крака и се отправиха на запад не много бързо, но не и бавно. Напред беше Доминик, а две стъпки след него Брайън. Погледите им бяха насочени натам, откъдето идваха гърмежите. Целият професионален опит на Брайън изведнъж нахлу в съзнанието му. „Използвай всяко възможно прикритие! Открий и обезвреди противника!“

Точно в този момент една фигура премина от бижутерийния магазин от ляво на дясно. Държеше автомат в ръце. Започна да стреля наляво в друг бижутериен магазин. Търговският център се изпълни с писъци и гърмежи, с обезумели бягащи към изходите хора, които не поглеждаха откъде идва опасността. Повечето от тях паднаха на земята. Бяха главно жени, имаше и деца.

Братята минаха покрай тях, без да ги забелязват. Просто нямаше време за това. Подготовката им ги караше да действат напълно автоматично. Първата цел пред тях беше човек, който засипваше с куршуми бижутерийния магазин.

— Свивам вдясно — каза Брайън, прибягвайки приведен напред, но без да изпуска обекта от очи.

 

 

Това за малко да му коства живота. Зухаир стоеше пред бутика на „Клер“ и тъкмо се обръщаше, след като беше изпразнил в него един пълнител. Внезапно, докато се колебаеше какво да предприеме по-нататък, той се обърна наляво и видя човек с пистолет в ръка. Внимателно се прицели и натисна спусъка…

Два куршума отидоха на вятъра, а след това не последва нищо. Първият пълнител беше свършил. Трябваха му две-три секунди, за да го разбере. После го изхвърли, зареди отново, дръпна затвора на автомата и пак погледна назад…

… обаче човекът беше изчезнал. Къде? След като не видя обекти пред себе си, той смени посоката и с отмерени крачки се отправи към магазина за дамско облекло на „Белк“.

 

 

Приклекнал зад щанда за слънчеви очила, Брайън надникна отдясно.

„Ето го! Отива наляво.“ Прехвърли беретата в дясната си ръка и натисна спусъка…

… обаче куршумът мина на милиметри от главата и онзи се наведе.

— Мамка му!

Тогава Брайън се изправи, хванал с две ръце пистолета, и стреля четири пъти поред. И четирите куршума попаднаха в гърдите на човека.

 

 

Мустафа чу изстрелите, но не усети силата на удара. Тялото му беше пълно с адреналин, а при такива обстоятелства то просто не чувства болката. След секунда с изненада установи, че плюе кръв. Когато се опита да се обърне наляво, тялото му не се подчини. Учудването му продължи още една-две секунди, когато…

 

 

Доминик се изправи срещу втория с насочен напред револвер. Отново стреля, както го бяха обучавали, и оръжието, поставено на единична стрелба, изгърмя два пъти.

Беше толкова точен, че първият куршум удари автомата на човека…

Той подскочи в ръцете на Мустафа. Едва го задържа, но след това видя кой го беше нападнал, прицели се внимателно и натисна спусъка… Нищо не последва. Поглеждайки към автомата, видя, че куршумът беше пробил стоманата точно там, където беше затворът. Бяха му нужни една-две секунди, за да разбере, че е обезоръжен. Но противникът беше все още пред него и той се хвърли напред, надявайки се да използва оръжието поне като тояга.

 

 

Доминик беше изумен. Беше сигурен, че поне един от куршумите му беше попаднал в гърдите, а другият беше пробил оръжието. По някаква необяснима причина той не стреля отново, а удари копелето в лицето с револвера и се отправи напред, където стрелбата продължаваше.

 

 

Мустафа усети, че краката му се подкосяват. Ударът в лицето беше по-болезнен от петте получени куршума. Опита се отново да се обърне, но не усети левия си крак, падна по гръб и изведнъж започна да диша с голяма мъка. Опита се да седне, дори да се претърколи, но краката не го слушаха, защото цялата лява половина на тялото му беше парализирана.

 

 

— Двама са ликвидирани — каза Брайън. — Сега какво?

Писъците започнаха да стихват. Обаче стрелбата още се чуваше, но беше по-различна…

 

 

Абдула благославяше съдбата, че го беше накарала да сложи заглушителя на автомата си. Стрелбата му беше по-точна, отколкото се беше надявал.

Намираше се в музикалния магазин на „Сам Гуди“, който беше пълен със студенти. Той нямаше заден изход, защото беше близо до най-западния вход. Широко усмихнат, Абдула влезе в магазина, стреляйки. Лицата, които видя насреща си, бяха пълни с недоумение и за момент той си каза, че тъкмо това беше причината да ги избива толкова лесно. Изпразни бързо първия пълнител. Благодарение на заглушителя половината от куршумите му не бяха отишли напразно. Мъже и жени, момчета и момичета пищяха, без да помръднат, гледайки няколко секунди в недоумение, които се оказаха смъртоносни. След това всички се разбягаха. Обаче от по-малко от десет метра не беше никак трудно да бъдат застреляни в гръб, а и нямаше накъде да бягат. Той просто стоеше там и засипваше помещението с куршуми, оставяйки хората сами да се изправят пред тях. Някои се затичаха към щандовете за компактдисковете, опитвайки се да избягат през главния вход. Тях той застреля, докато минаваха покрай него на по-малко от два метра. След секунди изпразни първата двойка пълнители, захвърли ги, измъкна други от джоба на панталона си, сложи ги на автомата и дръпна затвора. Обаче в отсрещната стена на магазина имаше огледало и той го видя…

 

 

— Господи! Още един — каза Доминик.

— Да. — Брайън прибяга към другия край на изхода и се прилепи до стената с насочена напред берета. Това го постави на една линия с терориста, но за човек, който стреля с дясната ръка, позицията не беше никак удобна. Трябваше да избира или да стреля с по-слабата си ръка — нещо, което той не беше практикувал много, а би трябвало, — или да изложи тялото си на ответния огън. Но нещо в главата на морския пехотинец прещрака и той отстъпи вляво, държейки пистолета с две ръце.

Абдула го видя, усмихна се, опря автомата в рамото си.

Алдо стреля два пъти, целейки се в гърдите на човека, не видя това да има някакъв ефект и изпразни целия пълнител. В човека се забиха над дванайсет куршума…

Абдула ги усети. При всеки удар тялото му се разтърсваше. Опита се да отвърне на стрелбата с автомата си, но нито един от куршумите му не попадна в целта, след което вече не можеше да контролира движенията си. Политна напред, опитвайки се да запази равновесие.

 

 

Брайън изхвърли празния пълнител, извади другия от чантичката на кръста си, сложи го в пистолета и дръпна затвора. Сега действаше като на автопилот. Копелето още мърда! Време е да го довърши. Отиде до простряното тяло, изрита настрани автомата и изстреля един куршум в тила му. Черепът се разцепи и от него изригнаха кръв и мозък по пода.

 

 

— Господи, Алдо! — каза Доминик, приближавайки се до брат си.

— Я остави тези работи! Там има най-малко още един. Остана ми само един пълнител, Енцо.

— На мен също.

Учудващото беше, че повечето хора на пода, включително простреляните, бяха все още живи. Всичко наоколо беше потънало в кръв. Обаче двамата братя бяха все още много наелектризирани, за да се впечатляват от това. Излязоха навън и се затичаха на изток.

Там положението беше също толкова лошо. Подът беше залят с локви кръв. Чуваха се писъци и плач. Брайън мина покрай едно момиченце на не повече от три години, което стоеше до тялото на майка си с разперени ръце като криле на птиче. Няма никакво време за това. Искаше му се Пийт Рандол да е наблизо. Той знаеше какво да прави с труповете. Но дори и сержант Рандол щеше да се види в чудо при тази касапница.

Продължаваха да се чуват изстрели от автомат със заглушител. Идваха от магазина за дамско облекло на „Белк“ от лявата им страна. От звука можеше да се съди, че не бяха много далеч. Стрелбата на автомат е много специфична. Не може да се сбърка с нищо друго.

Те се разделиха, като всеки застана на противоположната страна на късия коридор, който минаваше покрай магазин за кафе и друг за обувки, преди да стигнат следващата зона на военните действия.

 

 

На първия етаж на „Белк“ бяха парфюмите и гримовете. Както и в предишните помещения, чувайки стрелбата, всички се бяха разбягали. При парфюмите имаше шест жени, а при гримовете три. Някои сигурно бяха мъртви. Други пък явно бяха живи. Някои викаха за помощ, но нямаше време за това. Близнаците отново се разделиха. Гърмежите току-що бяха спрели. Преди малко се чуваха от лявата им страна, но вече ги нямаше. Да не би терористът да беше избягал? Или пък беше свършил патроните?

И двамата видяха, че навсякъде по пода има пръснати деветмилиметрови гилзи.

Тук е паднала голяма стрелба, каза си Доминик. Всички огледала по вътрешните колони на помещението бяха разбити. Той прецени, че терористът, изглежда, беше влязъл през главната врата и беше застрелял първите хора, които беше видял — всичките жени, след което беше свил вляво, вероятно натам, където е видял, че има повече хора.

„Сигурно е само един“, каза си Брайън.

„Добре, пред какво сме изправени?, запита се Доминик. Как ще реагира той? Какво мисли?“

Разсъжденията на Брайън бяха по-прости: „Къде си бе, копеле мръсно?“ За морския пехотинец това беше въоръжен противник и нищо друго. Не личност, не човешко същество, не дори и мислещ мозък, просто обект, който държи оръжие.

 

 

Зухаир вече не се вълнуваше толкова. Беше се вълнувал повече от когато и да било в живота си. Беше спал само с няколко жени, а тук беше убил повече, отколкото някога беше чукал. А сега чувството беше почти същото. Това го накара да изпита голямо задоволство. Не беше чул нищо от другата стрелба. Не чу дори собствената си стрелба, толкова беше съсредоточен върху това, което правеше. Беше свършил добра работа. Какво беше изражението по лицата им, когато го видяха да влиза с автомата в ръце, и какво стана, когато куршумите ги удариха. Гледката беше много приятна. Но сега беше останал само с две двойки пълнители. Едната беше на автомата, а другата в джоба му.

„Странно“, помисли си той. Като че ли беше настъпила някаква тишина. Непосредствено до него нямаше живи жени или нямаше неранени жени. Някои от онези, които беше прострелял, издаваха звуци, други дори се опитваха да пълзят.

Зухаир знаеше, че не може да позволи това. Той се отправи към една от тях — червенокоска, с червени курвенски панталони.

 

 

Брайън подсвирна на брат си и му посочи с ръка. Той беше там. Висок около метър и седемдесет, с тъмнокафяви панталони и яке с подобен цвят, на около петдесетина метра от тях — разстояние, добро за карабина, но не и за неговата берета, колкото и добър стрелец да беше.

Доминик кимна и започна да се придвижва натам, като се оглеждаше на всички страни.

 

 

— Твърде лошо, жено — каза Зухаир на английски. — Но не се страхувай. Ще те изпратя при Аллах. Ще ми служиш в Рая. — Опита се да й пусне един куршум в тила, но автоматът не беше пригоден за това и в главата се забиха три куршума от разстояние един метър.

 

 

Брайън видя всичко това и направо пощуря. Морският пехотинец се изправи, държейки оръжието с две ръце.

— Копеле мръсно! — изкрещя той и започна да стреля бързо от разстояние не по-малко от трийсет метра. Изстреля общо четиринайсет куршума, като почти изпразни пистолета си. Забележителното е, че някои от тях попаднаха в целта.

Всъщност три, един от които в корема на човека, а друг право в гърдите.

 

 

От първия Зухаир почувства болка и усети удара така, като че ли някой го беше ритнал в тестисите. Това го накара да предпази слабините си с ръце, сякаш за да предотврати нов удар. Оръжието още беше в ръцете му. Опита се с мъка да преодолее болката и да вдигне автомата, виждайки човека да се приближава.

 

 

Брайън не беше забравил нищо. В съзнанието му изведнъж нахлуха много неща. Ако искаше тази нощ да спи в леглото си, трябваше да си припомни уроците в Куантико и в Афганистан. Затова пое по непрекия път, като се криеше зад правоъгълните щандове със стоки и не изпускаше обекта от очи, надявайки се Енцо да е наблизо. Обектът му явно не можеше да си послужи с оръжието си. Гледаше право в морския пехотинец. Лицето му имаше странно изражение. Усмихваше ли се? Какво, по дяволите, искаше да каже? Сега той се втурна напред право към копелето.

 

 

Зухаир престана да се бори с внезапно натежалия автомат. Изправи се колкото можа, погледна убиеца си в очите и каза:

— Аллах Акбар!

 

 

— Това беше добре — отвърна Брайън и стреля право в челото му. — Вярвам в ада да ти хареса. — След това се наведе, взе автомата и го преметна през рамо.

— Изпразни го и го остави, Алдо — нареди Доминик.

Брайън го послуша.

— Господи! Надявам се някой да се е обадил на 911 — каза той.

— Добре, ела с мен горе — каза Доминик.

— Какво… Защо?

— Ами ако са повече от четирима?

Въпросът отговор подейства така, като че ли някой удари Брайън през устата.

— Разбрано, брат ми.

И двамата с изненада установиха, че ескалаторът още работи, но те се изкачиха по него приведени, като се оглеждаха на всички страни. Навсякъде имаше жени, които се стараеха да стоят колкото може по-далеч от ескалатора…

— ФБР! — провикна се Доминик. — Добре ли са всички тук?

— Да — последва нестроен отговор от втория етаж.

Професионалните навици на Енцо се бяха възвърнали и той пое нещата в свои ръце.

— Положението е под контрол. Скоро ще пристигне полиция. Докато дойдат, просто останете по местата си.

Близнаците огледаха навсякъде от горния до долния ескалатор. Веднага стана ясно, че тук не бяха идвали стрелци.

Слизането надолу беше неописуемо. От парфюмерията до щанда за чанти имаше дълга поредица от локви кръв. Сега късметлиите, които бяха само ранени, викаха за помощ. Обаче близнаците отново имаха по-важни неща за вършене. Доминик изведе брат си в главния коридор. Сви вляво, за да погледне първия терорист, когото беше застрелял. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Последният десетмилиметров куршум беше пронизал дясното му око.

Оставаше само един, и то ако беше още жив.

 

 

Беше, въпреки всичките рани. Мустафа се опитваше да се движи, но мускулите му, лишени от кръв и кислород, не се подчиняваха на командите, идващи от централната нервна система. Погледна нагоре. Виждаше неясно образите като насън.

— Как ти е името? — попита един от тях.

Доминик не се надяваше много на отговор. Човекът явно умираше, и то доста бързо. Обърна се към брат си, но него го нямаше.

— Хей, Алдо! — провикна се той, но не последва отговор.

 

 

Брайън беше влязъл в магазина за спортни стоки и бързо се оглеждаше. Усилията му бяха възнаградени, той грабна една футболна топка и излезе с нея в главния коридор.

Там Доминик разговаряше със „заподозрения“, но онзи не беше много словоохотлив.

— Хей, боклук — каза, връщайки се, Брайън. Коленичи в локвата кръв до умиращия терорист. — Донесъл съм ти нещо.

Мустафа го погледна с недоумение. Знаеше, че смъртта е близко и макар това да не го радваше кой знае колко, все пак беше доволен, че беше изпълнил дълга си към Вярата и законите на Аллаха.

Брайън хвана ръцете на терориста и ги кръстоса на гърдите му. — Искам да отнесеш това със себе си в ада. Това е свинска кожа, задник такъв, направена е от кожата на истинска свиня от Айова. — Брайън му показа футболната топка, като гледаше копелдака право в очите.

Те се разшириха ужасени, разпознавайки предмета. Опита се да отблъсне топката с ръце, но Брайън не му позволи.

— Да, точно така. Аз съм самият Иблис^[1] и ти идваш при мен. — Брайън продължи да се усмихва, докато и последната искрица живот в очите изчезна.

— Каква беше тази работа?

— Няма значение — отвърна Брайън. — Хайде, тръгвай.

Отправиха се към мястото, където беше започнало всичко. По пода имаше много жени, повечето от които даваха признаци на живот. Всички бяха окървавени… — Намери някой санитарен магазин. Трябват ми бинтове и накарай някой да се обади на 911.

— Добре. — Доминик се втурна нататък, а Брайън коленичи до една жена на около тридесет години, която беше ранена в гърдите. Като повечето морски пехотинци и повечето офицери от морската пехота той беше запознат с основните правила за оказване на първа помощ. Кръвта течеше от две рани в горната лява част на гръдния кош. На устните й се виждаше малко розова пяна. Простреляна е в белия дроб, но раната не е опасна.

— Чувате ли ме?

Жената кимна и с хриптене каза:

— Да.

— Ще се оправите. Знам, че боли, но ще се оправите.

— Кой сте вие?

— Брайън Карузо, госпожо, от морската пехота на Съединените щати. Ще се оправите. Сега трябва да се опитам да помогна и на други.

— Не, не… аз… — Тя сграбчи ръката му.

— Госпожо, тук има други хора, които са по-зле от вас. Вие ще се оправите. — Той измъкна ръката си.

Следващият беше доста зле. Беше дете, може би на пет години, момче с три рани в гърба. Кръвта шуртеше от него с пълна сила. Брайън го обърна. Очите се отвориха.

— Как се казваш, момченце?

— Дейвид — беше изненадващо ясният отговор.

— Добре, Дейвид, ще те оправим. Къде е майка ти?

— Не знам. — Като всяко дете той се тревожеше повече за майка си, отколкото за себе си.

— Аз ще се погрижа за нея, но ми позволи да се погрижа първо за теб. — Той се огледа и видя Доминик да тича към него.

— Няма санитарен магазин — извика той отдалеч.

— Донеси нещо, фланелки, каквото и да е! — нареди Брайън на брат си. — Доминик изтича до магазина за спортно облекло, където Брайън беше купил маратонките, и след секунди излезе с куп фланелки с различни надписи на гърдите.

Точно тогава се появи първият полицай, държейки с две ръце служебния си автоматичен пистолет.

— Полиция! — провикна се той.

— Я ела насам, по дяволите! — изрева в отговор Брайън. На човека му трябваха десетина секунди, за да проумее какво му се казва. — Прибери пистолета си, сержант. Всички лоши момчета са вече мъртви — каза по-спокойно Брайън. — Нужни са всички линейки в този град и кажи на болницата, че при тях ще пристигнат много ранени. Имаш ли аптечка за първа помощ в колата?

— Кои сте вие? — попита полицаят, без да прибере пистолета в кобура.

— ФБР — каза Доминик зад гърба на ченгето и му показа картата си. — Стрелбата приключи, обаче тук има много хора, които се нуждаят от помощ. Обади се навсякъде. На местното бюро на ФБР и на всички останали. А сега бягай бързо към радиостанцията!

Като повечето американски полицаи сержант Стийв Барлоу имаше портативна радиостанция „Моторола“ с микрофон и говорител, прикачен към еполета на униформената му риза. Той веднага започна да се обажда трескаво, за да иска подкрепления и медицинска помощ.

Брайън насочи вниманието си към момченцето в ръцете му. В този момент Дейвид Прентис беше целият свят за капитан Брайън Карузо. Обаче всички поражения бяха вътрешни. Момчето имаше няколко рани в гърдите, което не беше добре.

— Добре, Дейвид, успокой се. Боли ли те?

— Много — отвърна детето, задъхвайки се. Лицето му ставаше все по-бледо.

 

 

Брайън го постави върху щанда на „Пронизващата Пагода“, където се пробиваха уши за обици, после се сети, че там може да има нещо, което да е от помощ, но не намери нищо освен памучни топки. Напъха по две във всяка от трите рани на гърба на детето и пак го обърна. Обаче кръвоизливът продължаваше отвътре и беше толкова силен, че белите дробове нямаше да издържат. След минути момченцето щеше да заспи и да умре от задушаване, ако някой не изтеглеше кръвта от гърдите му, а Брайън нямаше нищо подръка, с което да го направи.

— Господи! — Беше Мичъл Питърс, която държеше за ръка десетгодишно момиче, чието лице изразяваше такъв ужас, какъвто само едно дете можеше да изрази.

— Мичъл, ако разбираш нещо от бърза помощ, иди при някого и се залови за работа — нареди й Брайън.

Обаче тя не го послуша. Взе няколко памучни топки за пробиване на уши и отмина.

— Дейвид, знаеш ли какъв съм аз? — попита Брайън.

— Не — отвърна момченцето, чието любопитство за миг преодоля болката в гърдите.

— Морски пехотинец. Знаеш ли какво е това?

— Нещо като войник, нали?

Брайън разбра, че момченцето умира в ръцете му. „Моля те, господи, не и това малко момче.“

— Не, ние сме много по-добри от войниците. Морският пехотинец е най-хубавото нещо, което може да стане от мъжа. Може би един ден, когато пораснеш, ще станеш морски пехотинец като мен. Какво ще кажеш?

— Ще стрелям ли по лошите хора? — попита Дейвид Прентис.

— Ама разбира се, Дейвид — увери го Брайън.

— Страхотно — помисли си момчето и затвори очи.

— Дейвид? Остани с мен, Дейвид. Хайде, Дейви, отвори очи. Трябва още да си поприказваме. — Той остави внимателно тялото върху щанда и провери пулса в сънната артерия.

Пулс нямаше.

— О, мамка му, мамка му! — прошепна Брайън. Казвайки това, всичкият адреналин като че ли се изпари от тялото му. Усети някаква празнота, а мускулите му се отпуснаха.

Вътре влетяха първите хора от екипите на Бърза помощ, облечени в жълто-кафяви дрехи, с кутии в ръце, в които явно имаше медицинско оборудване. Един от тях пое командването, нареждайки на хората да се разпръснат в различни посоки. Двама се отправиха към Брайън. Първият взе тялото от ръцете му, погледна го за миг, след което го постави на пода и отмина, без да каже дума, оставяйки Брайън там със залята от кръвта на мъртвото дете риза.

Енцо стоеше наблизо и само гледаше, след като професионалистите от Бърза помощ — главно доброволци — бяха поели нещата в свои ръце. Макар и доброволци, те си вършеха добре работата и поеха контрола върху целия район. Двамата братя излязоха през най-близкия изход навън в слънчевото пладне. Всичко беше продължило по-малко от десет минути.

„Също като при истинско сражение“, помисли си Брайън. За това сравнително кратко време си бе отишъл не един, а много човешки живота. Прибра пистолета в чантичката на кръста си. Празният пълнител сигурно беше останал там някъде. Това, което току-що преживя, много приличаше на изпитаното от Дороти, след като беше всмукана от канзаското торнадо. Обаче той не се озова в земята на Оз. Все още се намираше в Централна Вирджиния, а зад него имаше куп убити и ранени хора.

— Кои сте вие, момчета? — попита един полицейски капитан.

Доминик му показа картата си от ФБР и това за момента беше достатъчно.

— Какво стана?

— Изглежда, че бяха терористи, четирима на брой. Влязоха и започнаха да стрелят където им попадне. Мъртви са. Застреляхме и четиримата — каза му Доминик.

— Ранен ли сте? — попита капитанът Брайън, посочвайки окървавената му риза.

Алдо поклати глава.

— Нямам нито драскотина. Капитане, има много ранени.

— А вие какво правехте тук, момчета? — зададе следващия въпрос капитанът.

— Купувах обувки — отвърна с лека горчивина в гласа Брайън.

— Будалкате ли ме… — рече капитанът, оглеждайки входа на търговския център, все още страхувайки се от това, което щеше да види вътре. — Някакви идеи?

— Отцепете района — рече Доминик. — Проверете всички регистрационни номера на колите наоколо. Проверете дали у лошите момчета ще намерите някакви документи за самоличност. Знаете каква е процедурата. Кой е местният представител на ФБР?

— Тук има само местен агент. Най-близкото представителство е в Ричмънд. Вече се обадих там. Човекът се казва Милс.

— Джими Милс? Познавам го. От Бюрото трябва да изпратят тук много хора. Най-добре ще е да запазите всичко на мястото на престъплението както си е и да чакате, а ранените да бъдат откарани в болницата. Там е страхотна каша, капитане.

— Сигурно. Е, ще се видим пак.

Доминик изчака полицейският капитан да влезе вътре, а после хвана брат си за ръката и заедно отидоха при неговия мерцедес. В полицейската кола на паркинга имаше двама униформени, единият от които държеше ловджийска пушка в ръце. След като видя картата от ФБР, им даде знак с ръка да минат. Десет минути по-късно бяха отново в плантаторската къща.

— Какво става? — попита Алекзандър от кухнята. — По радиото казаха…

— Пийт, нали знаеш, че имах някакви резерви? — рече Брайън.

— Да, но какво…

— Вече можеш да забравиш за тях, напълно и завинаги — увери го Брайън.