Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Earthlight, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- DrunkenDonkey (2009)
Издание:
„Камея“, 1998
Редактор: Весела Петрова
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: DrunkenDonkey)
ГЛАВА 17
И до днес не са разкрити почти никакви подробности за оръжията, употребени в „Битката при Пико“, както я нарекоха историците. Известно е, че ракетите са имали нищожна роля. В космическите схватки всичко освен прякото попадение е напразно похабяване на боеприпаси, защото ударна вълна не съществува. Атомна бомба, избухнала само на няколкостотин метра, не причинява разрушения, а дори радиацията й е безвредна за добре защитените укрепления. Освен това и Земята, и Федерацията разполагаха с превъзходни средства за отклоняване на управляемите снаряди.
Решаваща роля имаха невеществените оръжия. Най-прости сред тях бяха йонизираните лъчи, генерирани направо от двигателите на корабите. Още от изобретяването на катодните тръби преди почти три века хората се учеха как да създават все по-концентрирани потоци заредени частици.
Естествено беше намерен и натрапващият се отговор на тази опасност. Същите електрически и магнитни полета, които пораждаха лъчите, можеха и да ги разпръскват.
По-страшни, но и по-трудни за конструиране бяха оръжията с чиста радиация. В това Земята и Федерацията също постигнаха изумителни успехи. Оставаше да се види кой си е свършил по-добре работата — развитата наука на Федерацията или мощната промишленост на Земята.
Във флагманския кораб на флота си, устремил се към Луната, комодор Бренан обмисляше своите предимства и слабости. Като всички пълководци в човешката история и той смяташе, че е потеглил на бой с по-малки сили от минимално необходимите. Всъщност изобщо не му се искаше да влиза в стълкновение.
Набързо преустроеният пътнически кораб „Еридан“ и основно преработеният товарач „Лета“ (вписани доскоро в регистъра на Лойд като „Зорница“ и „Ригел“) вече навлизаха в пространството между Земята и Луната по грижливо изчислени траектории. Бренан не знаеше дали все още могат да разчитат на изненадата. Дори да са ги забелязали, надяваше се, че противникът не знае нищо за третия и най-голям съд от ескадрата — „Ахерон“. За миг се поддаде на недоумението що за романтик и любител на митологията бе решил да кръсти така корабите. Вероятно пълномощникът Чърчил, който се опитваше да подражава във всичко на прочутия си прародител. И все пак имената бяха подходящи. Реките на Смъртта и Забравата — точно това можеха да донесат на мнозина само след няколко часа…
Лейтенант Къртис — един от малцината в екипажа, работили през целия си живот в Космоса — седеше пред комуникационния пулт. Вдигна ръка, за да привлече вниманието на командира си.
— Сър, току-що получихме съобщение от Луната. Предназначено е за нас.
Бренан едва не изпадна в шок. Нима противниците им се отнасяха към тях с такова пренебрежение, че да им натрият веднага носа, ако са ги засекли?! Погледът му се плъзна трескаво по текста, но след секунда си отдъхна.
„От Обсерваторията до Федерацията.
Искам да ви напомня, че при нас в Платон има незаменимо научно оборудване. И целият персонал се намира в Обсерваторията.
Маклорин, директор“
— Къртис, друг път не ме стряскайте така! Помислих, че съобщението е лично за мен. Не ми се мисли какво би станало, ако наистина можеха да ни открият от такова разстояние…
— Моля да бъда извинен, сър. Исках да кажа, че се обръщат към всички във Федерацията. Още го повтарят на своите честоти.
Бренан подаде листчето на началника на бойните операции капитан Мъртън.
— Какво мислиш? Бил си при тях, нали? Мъртън се усмихна кисело.
— Точно каквото може да се очаква от Маклорин. Първо техниката, после хората. Няма защо да се притесняваме за тях. Ще се постарая да не ги цапардосам. На сто километра са от целта и нещо би ги улучило случайно само при недопустимо отклонение. А и те са се заровили доста надълбоко.
Неумолимите цифри на часовника отброяваха последните минути. Уверен, че обвитият в мрак кораб засега остава незабележим за противника, комодор Бренан следеше как трите искрици, обозначаващи неговия флот, пълзят в сферичния екран на навигационния компютър. Само преди няколко години не би дръзнал да предположи, че ще държи в ръцете си съдбата на цели светове.
Мислеше не за мощта, която можеше да насочи към враговете си. Не се мъчеше и да познае какво място ще му отреди историята някой ден. Само се питаше безпомощно, както е с всеки войник преди първото му сражение, къде ли ще бъде утре по същото време…
На по-малко от един милион километра Карл Стефансон седеше пред пулта и се взираше в обзорните екрани, на които електронните очи на „Проект Тор“ показваха Слънцето. Преуморените техници почти бяха довършили монтажа още преди пристигането му. Сега и донесеният от него в лудешка надпревара с времето специален ограничител беше свързан с цялата инсталация.
Стефансон завъртя регулатора и светилото изчезна. Всички камери сякаш ослепяха. В покритието нямаше дори нищожна пролука.
Твърде изцеден, за да ликува, той се свлече в креслото и посочи пулта.
— Ваш ред е. Нагласете го да пропуска достатъчно светлина, за да виждаме какво става наоколо, но да отхвърля всичко от ултравиолета нагоре. Почти сигурни сме, че техните измишльотини нямат особена мощност при дължина на вълната над хиляда ангстрьома. Ще бъдат неприятно изненадани, когато всичко започне да отскача от нас. Ех, ако имаше начин да им го върнем в прав лъч…
— Как ли изглеждаме отвън, когато защитата е включена? — промърмори един от инженерите.
— Като съвършено сферично огледало. Докато отразява, радиацията няма да ни навреди. Само толкова мога да ви обещая. — Стефансон си погледна часовника. — Ако данните на разузнаването са верни, имаме още двадесет минути. Но не разчитайте на това.
— Е, Маклорин поне знае къде сме. — Джеймисън изключи предавателя. — Не мога да му се сърдя, че не изпраща никой да ни прибере.
— Сега какво ще правим?
— Време е да ядем — отвърна Джеймисън, без да се замисли, и прекрачи към мъничката кухненска ниша. — Заслужихме си храната, а и може би ни предстои дълга разходка.
Уилър се озърна нервно към далечния, но ясно очертаващ се купол на „Проект Тор“. Ченето му увисна, в първите секунди не повярва на очите си.
— Сид! — изграчи замаян. — Ела да видиш това… Джеймисън се извъртя на пети и също се долепи до илюминатора. Полусферата на хоризонта се бе променила неузнаваемо. Тънката сърповидна ивичка се бе превърнала в болезнена за гледане звезда, сякаш Слънцето се отразяваше от идеално огледално кълбо.
Малкият телескоп на трактора им помогна да се уверят, че сетивата не ги заблуждават. Самият купол вече беше неразличим, на неговото място блестеше непоносимо това приказно сребристо чудо. Уилър си помисли, че на хоризонта сякаш се е появило топче живак.
— Не знам как са го направили — подхвърли Джеймисън, щом се успокои, — но предполагам, че използват някаква интерференция. И според мен трябва да е част от защитните им системи.
— Ей, време е да се размърдаме! — подкани го Уилър. — Тази история ми харесва все по-малко. Като гледам, тук сме на прекалено открито място.
А приятелят му вече вадеше пакети от шкафчето. Подаде му няколко шоколада и парче суха шунка.
— Веднага започвай да дъвчеш! Няма никакво време за готвене. Ако си жаден, пийни вода, но не прекалявай. Скафандрите ни не са от луксозните модели с обемиста тоалетна…
Уилър пък трескаво пресмяташе на ум. От Обсерваторията ги деляха към осемдесет километра. Трябваше да прекосят почти целия Платон, за да се приберат. Примири се, че тук май щяха да бъдат в по-голяма безопасност. Верният трактор, измъкнал ги от почти сигурна гибел, можеше да ги опази и от други неприятности.
Сподели идеята си с Джеймисън, който след малко завъртя глава.
— Не забравяй какво ни каза Стефансон. Да го послушаме и да потърсим къде да се скрием. Не се съмнявам, че му е ясно какво има да става тук.
Само на петдесетина метра от Фердинанд намериха пукнатина, и то на обратния спрямо крепостта склон на хълма. Беше достатъчно плитка, за да надничат изправени над ръба, също и равна, затова можеха и да легнат. Приличаше им на направен по поръчка окоп и Джеймисън си отдъхна.
— Сега се безпокоя само колко дълго ще бъдем принудени да чакаме. Все още допускам възможността да не се случи нищо особено. Тръгнем ли към Обсерваторията обаче, гадостите може да ни сварят насред път.
Поумуваха и измислиха компромисно решение. Щяха да си останат в скафандрите, но да се върнат във Фердинанд, където поне имаха минимални удобства. Започнеше ли нещо по-опасно, щяха да стигнат за секунди до трапа.
Само че сблъсъкът започна без никакво предупреждение. Изведнъж сивата прашна пустош на Морето на дъждовете беше осветено от блясък, какъвто никога не бе пламвал в небето над тази равнина. В първия миг на Уилър му се стори, че някой е насочил гигантски прожектор право към трактора. После осъзна, че затъмнилият Слънцето взрив е на много километри от тях. Високо над хоризонта се разгоря идеално кръгла топка от виолетов огън, която бързо се разшири и потъмня. За секунди се превърна в огромен облак от светещ газ, спускащ се устремно към Луната. Накрая изчезна зад хоризонта.
— Ама че сме глупаци! — изръмжа Джеймисън през стиснати до болка зъби. — Това беше атомна бойна глава. Може би вече сме мъртви глупаци…
— Няма такова нещо! — възрази Уилър, макар и не особено уверено. — Беше на поне петдесет километра оттук. Гама-лъчите доста са изнемощели, докато стигнат при нас. А пък корпусът на Ферди сигурно ги задържа добре.
Приятелят му не отговори, вече отваряше вътрешния люк на въздушния шлюз. Уилър понечи да го последва, но си спомни, че в трактора има детектор за радиация, и се върна да го вземе. Имаше ли още нещо в кабината, което да им бъде от полза навън? Осенен от неочаквана идея, той откачи пръта, на който висеше завесата пред тясната тоалетна, накрая се пресегна да вземе огледалото.
Джеймисън го чакаше нетърпеливо в шлюза. Подаде му детектора, но не обясни защо е понесъл останалото. Чак когато се настаниха в трапа, без да ги сполети нищо лошо, Уилър обясни намерението си.
— Много мразя — промърмори сърдито — да не виждам какво става.
Извади тел от един външен джоб на скафандъра и закрепи огледалото към пръта. Само след две минути надигна грубото подобие на перископ над ръба.
— Ето го и купола — съобщи доволен. — Изглежда невредим.
— А ти какво очакваше? Успяха някак да взривят ракетата от разстояние.
— Може онези от Федерацията да са я изстреляли само за сплашване.
— Ами! Никой няма да хаби плутоний за фойерверки. Искаха да я забият точно в купола. Чудя се обаче какво ли още са приготвили…
Наложи му се да чака още пет минути, за да научи. Тогава небето се озари от ослепителните лъчи на още три атомни слънца. Всички трябваше да се забият в купола, но преди да го достигнат, се разпръснаха в бледи облаци.
— Първи и втори рунд се присъждат на Земята — измънка Уилър. — Ей, а откъде ли изстрелват ракетите?
— За друго си мисля — промълви Джеймисън. — Ако някоя мръдне и се взриви точно над нас, отписани сме. Жалката лунна атмосфера просто не поглъща гама-лъчите.
— Какво показва детекторът?
— Засега нищо тревожно, не знам обаче колко поехме при първия взрив, докато още бяхме в трактора.
Уилър беше твърде зает да се взира, за да му отговори. Някъде там се стрелкаха корабите на Федерацията, готови за ново нападение. Не очакваше да ги забележи, но пък можеше да види оръжията им в действие.
Отвъд Пико шест огнени черти внезапно прорязаха небето с огромно ускорение. Куполът изстрелваше първите си ракети право към Слънцето. „Лета“ и „Еридан“ си бяха послужили с хитрост, стара като самото военно изкуство — доближаваха откъм светилото, което поне малко да пречи на врага при прицелването. Дори радарите се затрудняваха от мощната радиация, а и смущенията от две новопоявили се петна по Слънцето помагаха на комодор Бренан.
След секунди ракетите се изгубиха от погледа на Уилър. Стори му се, че мина прекалено много време… после сиянието на светилото като че се усили стократно, филтрите в шлема на скафандъра компенсираха автоматично претоварването, но астрономът си помисли какво ли стъписващо зрелище е битката за хората на Земята. А атмосферата, която толкова бе пречила на колегите му от миналото, щеше да ги предпази от смъртоносното въздействие на бойните глави.
Не можеше да познае дали ракетите са улучили целта, но предполагаше, че ужасяващата експлозия се е разсеяла безвредно във вакуума. Ама че сражение… Дали изобщо щеше да зърне корабите на Федерацията? Несъмнено се бяха погрижили нито очи, нито уреди да ги откриват лесно.
Едва сега се сети пак да погледне към купола, с който ставаше нещо странно. Вече не беше само сферично огледало, отразяващо слънчевите лъчи. Все по-ярки отблясъци играеха по него с всяка секунда. Някъде от пространството стоварваха върху крепостта неимоверни количества енергия. А от корабите нямаше и следа.
Филтрите пак се пренастроиха, иначе Уилър би ослепял, ако наблюдаваше пряко купола. Чудеше се как ли ще отвърне крепостта на удара и дали изобщо би могла да го стори, докато я тормозят така. Забеляза, че около купола трепти ореол. В този миг гласът на Джеймисън прозвуча по радиото.
— Кон, виж — точно над нас!
Уилър отдели поглед от огледалото и вдигна глава към небето. За пръв път мярна кораб на Федерацията.
Не знаеше, разбира се, че това е „Ахерон“ — единственият космически съд, построен специално за бойни действия в пространството. Стъписа се, че го откри толкова близо над повърхността. А между кораба и крепостта като същински щит се разгоря светлинен диск — отначало мътночервен, после синкавобял, накрая и страховито виолетов, каквито бяха само най-горещите звезди. И подскачаше напред-назад, сякаш го уравновесяваха огромни сблъскващи се потоци енергия. Забравил опасността, Уилър се вторачи в бледия нимб около кораба, проблясващ ярко само където го улучваха оръжията на купола.
Не осъзна веднага, че още два кораба в чудати ореоли са се появили над него. Битката се развихряше — и двете страни провериха предпазливо възможностите си, сега обаче започваше истинското изпитание на силите.
Двамата астрономи зяпаха изумени щъкащите в небето огнени кълба. Знаеха добре, че стават свидетели на нещо много по-важно от оръжията. Двигателите на корабите пращаха в историята всичко останало, използвано досега в овладяването на Космоса. Спираха почти внезапно, после поемаха във всяка желана посока с учудващо ускорение. Имаха отчаяна нужда от тази пъргавина — макар и неподвижна, крепостта ги превъзхождаше несравнимо по могъществото си.
Преди милиони години разтопените скали бяха замръзнали, за да образуват Морето на дъждовете, но сега оръжията на корабите отново ги превръщаха в лава. Край купола изригваше светеща пара, когато лъчите на нападателите се впиваха в незащитения от нищо камънак. Още не беше ясно кой на кого причинява по-големи щети. Когато защитният екран на някой кораб започнеше да се нажежава, той веднага отскачаше с невероятно ускорение и минаваха няколко секунди, преди прицелните устройства на крепостта да го засекат отново.
И Уилър, и Джеймисън бяха смаяни, че сражението се води от толкова малко разстояние — не повече от стотина километра разделяха враговете.
Доста по-късно се сетиха за причината. Всички излъчващи оръжия имат един общ недостатък, наложен им от природата. Само при ракетите с взривяващи се бойни глави е без значение откъде ги изстрелваш. Попаднат ли в целта, все едно е дали са изминали десет или хиляда километра.
Но на двойно по-голямо разстояние мощността на лъча спада четири пъти заради разсейването му. Затова командирът на малобройната ескадра бе доближил крепостта колкото му позволяваше дързостта.
А куполът нямаше къде да се крие и трябваше да понася всичко, с което го обстрелваха нападателите. Няколко минути по-късно стана невъзможно да се гледа право на юг. Облаците изпарения от скалите се кълбяха все по-плътни. Уилър, наблюдаващ стълкновението през затъмнения си докрай шлем и с помощта на примитивния перископ, се стъписа. Около основата на купола се разтичаше кръг от лава, поглъщаше неравностите и дори ниските хълмчета, сякаш бяха буци восък.
Само тази плашеща гледка стигаше, за да проумее що за стихии вилнеят на броени километри от него. Достатъчно беше случайно отклонил се лъч да бръсне по убежището им, за да ги погуби като мушици в пламъка на свещ.
Трите кораба непрекъснато променяха положението си според някаква сложна тактическа схема, за да имат и най-изгодна позиция за атака, и да се опазят от ответния удар на крепостта. Няколко пъти минаваха точно над двамата приятели, Уилър се свиваше под леко стърчащия ръб на трапа, за да се скрие от отразената в щитовете радиация.
Джеймисън се отказа да го убеждава, че първата им грижа е да се опазят живи. Пропълзя нататък, където скалният навес го защитаваше по-добре. Чуваха се отлично по радиото и Уилър реши да не го лишава поне от разпалени описания на битката.
Не му се вярваше, че не са минали и десет минути от началото на сражението. Уилър оглеждаше предпазливо пламтящия на юг ад и изведнъж се заблуди за миг, че сияещото полукълбо се е разкривило. Помисли, че някой от генераторите се е повредил и защитното поле е загубило целостта си. После огледа отново езерото от лава, ширнало се на повече от километър, и разбра, че крепостта просто се е откъснала от основата си. Вероятно защитниците й дори не обръщаха внимание на това. Щом защитата им издържаше на звездни температури, защо да се тревожат за скромната топлина на някаква си разтопена скала?
А лъчите, с които се обстрелваха противниците, сега се виждаха, защото около крепостта вече нямаше вакуум. Кипящата магма отделяше огромни количества газове и смъртоносните светлинни линии шареха из все по-гъстата мъгла като прожектори. Уилър усети, че наоколо и върху него падат все повече дребни частици. Озадачи се, но скоро се сети, че скалните изпарения отново се кондензират, щом бъдат запратени в небето. Чудатата градушка не изглеждаше особено опасна засега, дори не спомена за нея на Джеймисън. Прецени, че изолацията на скафандрите им е достатъчно здрава и ще издържи. А и частиците изстиваха напълно, докато паднат в слабото притегляне.
Неустойчивата временна атмосфера около купола пораждаше неочаквани явления. Понякога към повърхността се виеха мълнии, изпразващи натрупания колосален статичен заряд. Дори те изглеждаха прекалено бледи в светещите облаци, които ги пораждаха.
Колкото и да беше свикнал с вечната тишина на Луната, Уилър тъй и не успя да приеме напълно, че огромните сили се сблъскват, без да се разнесе дори шепот. Понякога до него стигаше леко треперене на скалите, вероятно от падането на лавата. През останалото време все едно гледаше предаване по телевизор с изключен звук.
По-късно се проклинаше, че е бил достатъчно безразсъден да се изложи на такъв риск. В момента обаче бе забравил що е страх. Без да знае, запленяваше го гибелното величие на войната.
Учудваше се, че не успя да се отъждестви с никоя от воюващите страни. Във възбудата си възприемаше всичко като смайващо представление, подготвено за него — единствения зрител. Почти съжаляваше Джеймисън, който се лишаваше от несравнимото с нищо друго зрелище, за да не рискува живота си.
Всъщност обяснението беше просто. Уилър току-що се бе спасил от почти сигурна смърт и се залъгваше в опиянението си от битката, че нищо лошо не може да го сполети. Щом се измъкна от прашната яма, нямаше страшно.
Съхранилият разсъдъка си Джеймисън не се залъгваше. Не виждаше почти нищо, но ужасът и размахът на сблъсъка го разтърсиха. Твърде късно беше за угризения и въпреки това се бореше отчаяно със съвестта си. Ядосваше се на случайността, която го принуди против желанието му да определи бъдещето на човечеството. Още по-яростен гняв изпитваше към Земята и към Федерацията, позволили враждебността им да стигне до такава крайност. И се питаше мрачно какво ли има да става тепърва.
Уилър не можа да си обясни и след време защо крепостта протакаше толкова, преди да удари с главното си оръжие. Вероятно Стефансон — или който ръководеше отбраната — изчакваше нападателите да поизчерпят силите си, преди да изключи полето за милисекундата, в която заби скритата досега кама.
Уилър внезапно видя как плътна колона от светлина прониза небето. И си спомни слуховете, плъзнали из Обсерваторията — ето го тайнствения лъч. Нямаше време да размишлява колко нагло са нарушени познатите на хората закони на оптиката, защото се вторачи опулен в разрушения кораб над главата си. Лъчът мина през „Лета“ като през празно пространство.
Макар да се чувстваше страничен наблюдател, изтръпна от гледката — защитните екрани на огромния кораб угаснаха, щом съсипаните генератори престанаха да ги захранват. Другите оръжия на крепостта мигновено довършиха жертвата, откъсваха огромни парчета метал, изпаряваха бронята слой след слой. Останките полека се понесоха към Луната. Никой никога не научи какво спря свободното падане на кораба. Вероятно някоя повредена схема, защото беше невъзможно дори един човек от екипажа да е оцелял до този миг. Изведнъж „Лета“ се устреми на изток по права линия. Корпусът беше почти унищожен, виждаше се металният скелет. Сътресението от удара в повърхността стигна до Уилър минути по-късно, защото руината изчезна зад планините Тенерифе. Синкаво сияние затрептя отвъд хоризонта и астрономът видя как прашна стена пълзи с изумителна скорост по равнината, сякаш носена от ураган. Ударната вълна минаваше през скалите и подхвърляше прахоляка нагоре. Неумолимият безмълвен напор на стената би ужасил и човек, който не знаеше какво я е породило. Но накрая се оказа съвсем безобиден. Вълната мина с не по-голяма сила от лек трус. Прахът се слегна бързо.
Когато Уилър пак погледна, другите два кораба се бяха смалили в далечината до огнени точици над хоризонта. Вече се питаше дали няма да избягат… Внезапно защитните им екрани започнаха да се уголемяват с всяка частица от секундата — устремиха се право към крепостта. Лъчите им отново започнаха да разкъсват и разхвърлят лавата около купола.
Двата кораба завиха само на километър над целта си. За миг сякаш замряха в небето, после започнаха да се отдалечават. Уилър нямаше как да разбере веднага, че „Еридан“ е засегнат смъртоносно. Само видя, че едното светещо кълбо се движи много по-бавно. Безпомощно наблюдаваше как корабът започна да пропада към Луната. Не знаеше дали крепостта отново ще използва загадъчното си оръжие или защитниците й вече знаят, че е ненужно.
На десетина километра над повърхността екраните му като че избухнаха и корабът увисна беззащитен — черно торпедо в пространството, почти невидимо на фона на мрака. Тутакси се лиши от поглъщащото светлината покритие и от бронята под него. Корпусът се нажежи до червено, после светна в нетърпимо бяло. „Еридан“ рязко се завъртя с носа си към крепостта и се гмурна надолу. Уилър трепна, защото му се стори, че лети право към него. Веднага осъзна обаче накъде е насочил кораба неговият капитан, преди да умре.
Не удари точно в целта, но това като че нямаше особено значение. „Еридан“ се заби в езерото от лава и избухна, крепостта се изгуби напълно от погледа на Уилър, погълната от експлозията. Той не се съмняваше, че всичко е свършено. Отново зачака прашната стена да стигне до него. Този път сътресението беше толкова жестоко, че астрономът не успя да се задържи на крака. Нямаше как някой в крепостта да е оцелял. Остави полека огледалото, с което проследи сражението, и се надигна да погледне над ръба. Не знаеше, че развръзката предстои и ще настъпи на съвсем друго място.
Колкото и да си повтаряше, че е невъзможно, куполът не беше напълно унищожен, само че част от него беше откъсната. Имаше мъртвешки вид — защитното поле изключено, мощта смазана, гарнизонът загинал. И все пак бяха изпълнили задачата си. Последният кораб на Федерацията не се виждаше. Вече се изтегляше в посока към Марс с напълно повредени оръжия и двигатели на ръба на разрухата. Никога повече нямаше да се сражава, но през няколкото оставащи му часа имаше да изпълни една неподозирана от никого роля.
— Сид, това беше краят — обади се Уилър по радиото. — Вече можеш да погледнеш, ако искаш.
Джеймисън се измъкна от тясната си ниша на петдесетина метра от него, протегнал пред себе си детектора за радиация.
— Прекалено се е сгорещило наоколо — изръмжа недоволно. — Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре.
— Дали ще е много опасно да отскочим до Ферди и да се обадим на?… — започна Уилър, но онемя.
Мярна му се нелепата мисъл, че в равнината изригва вулкан. Огромен гейзер запращаше скални късове на километри нагоре. За миг се очерта на фона на безкрая като немислимо дърво, устремило се в небето, израсло от безплодните недра на Луната. После спадна със същата бързина и изчезна.
Хилядите тонове гъста тежка течност, запълвали най-дълбоката шахта, пробита някога от хората, най-сетне бяха стигнали до точката си на кипене със загряването на скалите. Мината издуха запушалката си по-зрелищно от всяко нефтено находище на Земята и доказа, че и без атомна енергия може да се уреди грандиозен взрив.