Артър Кларк
Земна светлина (10)

ГЛАВА 10

Гласът беше дълбок и школуван, звучеше искрено. Бе прекосявал пространството дълги минути, понесен от радиовълните през облаците на Венера и двеста милиона километра до Земята, а оттам препредаден и към Луната. Въпреки това се чуваше ясно, почти нямаше странични шумове.

— Положението се влоши видимо, откакто чухте предишния ми коментар. Никой от официалните кръгове не желае да се обвързва с категорично мнение, местните журналисти обаче не са толкова сдържани. Пристигнах тук от Хесперус днес сутринта и за три часа като че успях да схвана настроението на обществеността. Ще говоря направо, дори думите ми да разстроят някого у дома. Земята никак не я обичат тук. Чувах неведнъж да си напяват детското стихче: „Сам ще си го ям, няма да ти дам!“ Хората от Федерацията, разбира се, признават и вашите нужди от метали, които затрудняват тяхното снабдяване. Въпреки това преобладава убеждението, че на новозавладените планети не достига и най-необходимото, докато на Земята голяма част от ресурсите се хаби за излишен лукс. Ще ви дам пример. Вчера се получи съобщение, че в станцията на Меркурий петима души са загинали, защото в един от куполите се повредил топлообменник. Загубили напълно контрол над температурата и лавата отвън ги препекла — смъртта им не е била нито бърза, нито лека. Само че ако производителят на устройството е имал достатъчно титан, това е нямало да се случи. Признавам, не е справедливо да се обвинява Земята за гибелта на тези хора. Но да ви напомня, приятели — по злощастно съвпадение вие само преди седмица решихте още веднъж да им орежете доставките на титан. Тук има достатъчно хора, които се грижат обществеността да не забравя и този факт. Няма да се впускам в подробности, защото не искам да прекъснат излъчването на моя коментар. Вие и сами се досещате за кого говоря. Не ми се вярва да стане още по-зле, освен ако се появи ненадейно някой нов фактор, нарушаващ равновесието. Но да помислим какво ще се случи — и искам да е ясно, че обсъждам чисто теоретична възможност, — при положение, че Земята изведнъж открие нови залежи на тежки метали. Да речем, в още неизследваните участъци от океанското дъно. Или дори на Луната въпреки всички досегашни разочарования. Ако това се случи и Земята се опита да скрие новите запаси, последиците могат да бъдат крайно сериозни. Лесно е да се каже, че така вие браните правата си. Правните увъртания обаче не звучат убедително, когато се борите с налягане от хиляда атмосфери на Юпитер или се опитвате да размразите площадка за станция по луните на Сатурн. Докато се наслаждавате на меката пролет и кротките летни вечери, не забравяйте, че сте страхотни късметлии. Живеете в най-умерената зона на Слънчевата система, където въздухът не се превръща в лед, а металите не текат като реки… Какви ще са най-вероятните действия на Федерацията в такъв случай? И да знаех, не бих могъл да ви кажа. Позволявам си само предположения. Да говорим за война в старомодното й разбиране ми се струва абсурдно. Всяка от противостоящите страни може да навреди страшно на другата, но не и да постигне по този начин решително превъзходство. Земята разполага с прекалено много ресурси, колкото и опасно да са събрани на едно място. Освен това притежава повечето кораби в Слънчевата система, Федерацията пък е разпръсната. Как би могла Земята да воюва едновременно с няколко планети и луни, макар и те да имат оскъдни възможности? Дори проблемът със снабдяването на атакуващите ескадри прави замисъла неосъществим. Ако — небесата да ни пазят от такава беда! — се стигне до насилие, може да станем свидетели на изненадващи нападения срещу точки със стратегическо значение от специално оборудвани кораби, които ще нанесат удара си бързо и ще се оттеглят в Космоса. Всички приказки за междупланетни окупационни армади са щуротии. Земята изобщо не изгаря от желание да превзема другите планети. А Федерацията, дори да искаше да наложи волята си на Земята, няма нито въоръжените сили, нито корабите, които са необходими за подобно нашествие. Доколкото мога да предвидя, има непосредствена опасност само от нещо като дуел — кога и къде никой не знае, — в който едната страна ще се опита да внуши на другата, че е по-силна. Но ако още има хора, които бленуват за ограничен конфликт по джентълменски правила, искам да им напомня, че войните рядко остават в някакви предварително съчинени рамки, а и никога не са занимание за джентълмени. Дочуване, Земя, за вас предаде Родерик Бейнън от Венера.

Някой се пресегна и изключи приемника, но в първите мигове никой не беше склонен да подхване неизбежните спорове. Накрая Янсен от групата по захранването промълви с възхищение:

— Трябва да признаете, че Бейнън е смелчага. Изобщо не пестеше думите! Чудя се как онези на Венера още му разрешават да предава.

— И освен това говореше много логично — отбеляза кротко Мейз.

Висшият жрец на компютрите винаги редеше приказките бавно и отмерено, сякаш за да не прилича на своите светкавично бързи машини.

— Ей, ти на чия страна си? — веднага се заяде някой.

— Аз съм неутрален и желая доброто и на двете страни.

— Само че си получаваш заплатата от Земята, нали? Ако се стигне до сблъсък, кого ще подкрепиш?

— Е… ще зависи от обстоятелствата. Бих искал да подкрепя Земята, но си запазвам правото да реша, когато му дойде времето. Чух някой да казва: „Ще браня моята планета, ако ще и ние да не сме прави.“ Това е скапана глупост! Ще бъда на страната на Земята, щом позицията й е справедлива, вероятно ще потисна съмненията си и ако не съм особено уверен в това. Но няма да подкрепя подлости и откровени гнусотии.

Дългото мълчание натежа, всички премисляха чутото. Садлър наблюдаваше напрегнато Мейз, докато го слушаше. Знаеше, че хората тук уважават главния компютърджия за честността и здравомислието му. Човек, който работи срещу интересите на Земята, никога не би си позволил такава брутална прямота. Чудеше се само дали Мейз би казал същото, ако знаеше, че на два метра от него седи контраразузнавач. Вероятно не би променил нито дума.

— Да му се не види! — изръмжа накрая главният инженер, който отново се бе настанил близо до пламъците във фалшивата камина. — Не обсъждаме кой е прав и кой крив. Всичко намерено на Земята или на Луната ни принадлежи и ще правим с него каквото си поискаме!

— Така е, но не забравяй, че продължаваме да режем доставките, което правилно ни напомни и Бейнън. Федерацията е разчитала на тези количества, правила си е сметките предварително. Ако нарушаваме договорите, защото и ние сме изпаднали в оскъдица, е едно, а когато ги изнудваме, е съвсем друго…

— Че защо пък ще ги притискаме нарочно? Най-неочаквано отговори Джеймисън:

— От страх. Нашите политици изпадат в ужас от Федерацията. Съзнават, че вече разполага с по-добрите мозъци, а някой ден ще стане и по-могъща. Тогава Земята ще бъде задният двор на Слънчевата система.

Преди някой да му се озъби, Чуйков от електронната лаборатория пусна друга муха:

— Аз пък още си мисля за коментара на Бейнън. Всички знаем, че е неподкупен, и все пак предаваше от Венера, с тяхно разрешение. Питам се дали не ни пробутваше нещо в повече, отколкото ни се стори отначало.

— За какво намекваш?

— Ами тъпче ни главите с тяхната пропаганда. Може би сам не го разбира. Успели са някак да го насъскат, за да говори каквото на тях им се иска. Например приказките за нападенията. Дали не се опитват да ни сплашат?

— Интересно… Садлър, ти как мислиш? Все пак най-скоро си дошъл от Земята.

Този пряк опит да го въвлекат в спора го свари малко неподготвен, но той умело им прехвърли топката.

— Не ми се вярва онези горе да се плашат толкова лесно. За мен обаче най-любопитно беше подхвърлянето, че на Луната може би има новооткрити залежи. Слуховете май стават все по-упорити.

Метна въдицата съвсем съзнателно. Нямаше човек в Обсерваторията, който да не знае за съмнителния късмет на Уилър и Джеймисън да се натъкнат на някакъв секретен правителствен проект в Маре Имбриум. И на всички беше ясно, че на двамата астрономи е било забранено да обсъждат неволното си откритие. Садлър наостри уши за реакцията им.

Джеймисън си придаде вид на озадачен невежа, но Уилър както винаги захапа примамката.

— А ти какво очакваше? Половината Луна вижда къде кацат онези кораби. И там навярно има стотици работници. Не може да са ги докарали до последния човек от Земята. Сигурно щом се отбият за почивка в града, почват да плямпат пред гаджетата си още след първата чаша.

„Ох, да знаеш колко си прав! — въздъхна безмълвно Садлър. — И какви главоболия създава точно този дребен проблем на колегите ми!“

— Аз обаче не искам да им се бъркам в работата — отсече Уилър. — Да вършат там каквото си щат, стига да не ми пречат. А като погледнеш мястото отвън, изобщо не можеш да познаеш що за чудеса стават вътре. Само дето личи, че паричките на нещастния данъкоплатец изгарят като в пещ.

Обикновено мълчаливият нисък мъж от апаратната група се прокашля колебливо. Точно тази сутрин Садлър прекара при него скучни два часа, взирайки се в телескопи за космически лъчи, магнитометри, сеизмографи, молекулярно-резонансни часовници и всякакви други измишльотини, които несъмнено трупаха информация по-бързо, отколкото някой някога би успял да я осмисли.

— Не знам на теб колко пречат — каза той неловко, — но на мен ми въртят дяволски номера.

— Какво се е случило?! — възкликнаха в хор всички.

— Само преди половин час проверих показанията за магнитното поле. Стойностите са почти винаги устойчиви, освен при слънчеви бури, а за тях винаги знаем предварително. Но в момента става нещо твърде странно. Полето подскача нагоре-надолу — не с много, само с по няколко микрогауса, аз обаче съм сигурен, че причината не е естествена. Питах из Обсерваторията и всеки се кълне, че не си играе с магнити. Тогава се усъмних дали пък нашите загадъчни приятели наблизо не са виновни и за всеки случай погледнах и другите уреди. Не открих нищо особено, докато не стигнах до сеизмографите. Знаете, че получаваме постоянна телеметрия от онзи при южната стена на кратера, а според неговите данни все едно някой го е подритвал. Някои от пиковете в графиките приличаха на взривове. Подобни получавам при експлозиите в Хигинус и останалите рудници. Само че има още нещо — чудати криви, съвпадащи по ритъм с отклоненията в магнитното поле, като приспаднем времето за преминаване на трептенията през скалите. И разстоянието до източника съвпада.

— Твърде интересни данни — обади се най-сетне Джеймисън, — но какви са ти заключенията?

— Могат да бъдат какви ли не. Лично аз смятам, че в Маре Имбриум някой генерира колосално магнитно поле, чиито пулсации продължават около секунда.

— Ами трусовете?

— Странично явление. Наоколо се намират доста намагнитени скали и си представям как ги тресе при всяка пулсация. Със сетивата си нищо не можете да забележите, но нашите сеизмографи са достатъчно чувствителни да засекат прелитането на метеор на двайсетина километра оттук.

Садлър се заслуша в последвалия труден за разбиране спор. При толкова жадни за истината умове беше неизбежно някой да налучка истината, а другите веднага да оборят хипотезите му с всевъзможни възражения. Това нямаше значение. Интересуваше го дали някой ще издаде необяснима осведоменост или прекомерно любопитство.

Не дочака нищо подобно. И сега си оставаше с трите най-вероятни и много потискащи варианта — господин X е твърде хитър, за да го спипа; господин X изобщо не е тук; господин X не съществува.