Нора Робъртс
Сега и завинаги (6)

Пета глава

Дениъл седеше в офиса си в „Олд Лайн Сейвингс енд Лоун“, пушеше пура и слушаше дългия отчет от своя банков директор. Човекът си знаеше работата и беше на ти със сметките. Но не виждаше по-далеч от носа си.

— Освен това, като допълнение към другите ми препоръки, още веднъж казвам банката да се лиши от ползването на имота Холоран. Продаването му ще покрие неизплатената горница и по моя лична преценка ще донесе пет процента печалба.

Дениъл загаси пурата в пепелника.

— Отпусни.

— Моля?

— Казах, отпусни заем на Холоран, Бомбек.

Човекът свали очилата от носа си и започна да се рови из хартиите.

— Може би не сте разбрали, сър, че Холоранови закъсняват вече шест месеца с плащането на ипотеката. През последните два месеца дори не успяха да си платят тока. Холоран може и да си намери работа, както твърди, ала ние не можем да очакваме, че заемът ще бъде изплатен това тримесечие. Направил съм всички сметки.

— Не се съмнявам — промърмори отегчен Дениъл. Работата не бива никога да те отегчава, човече, каза си той, инак ще загубиш тръпката.

Бомбек остави листите на бюрото. Те бяха, както и самият той, спретнати, подредени и непоносимо точни.

— Ако погледнете за малко, сигурно ще можем…

— Дай на Холоран още шест месеца, за да си плати лихвите.

Бомбек пребледня.

— Шест… — той прочисти с мъка гърлото си и стана от стола. — Господин Макгрегър, вашето отношение към Холоранови е достойно за възхищение, но трябва да разберете, че една банка не може да бъде управлявана от сантименти или чувства.

Дениъл дръпна от пурата, задържа дима, сетне го издуха. На устните му играеше лека усмивка, но очите му, ако Бомбек би имал смелостта да ги погледне, бяха студени като айсберг.

— Така ли, господин Бомбек? Благодаря, че ми го казахте.

Мъжът прехапа устни.

— Аз, като управител на „Олд Лайн…“…

— Която щеше да изгърми преди месец, когато ви купих…

— Да. — Бомбек отново прочисти гърлото си. — Да, точно така, господин Макгрегър. Като управител имам задължението да ви предоставя всичкия си опит. Работя в банковото дело от петнадесет години…

— Така ли? — прекъсна го Дениъл, все едно че бе изненадан. Всъщност четиринадесет години, осем месеца и десет дни. Знаеше характеристиките на всички, който работеха за него, от директора до чистачката. — Това е чудесно, Бомбек. Може би, ако ти го кажа другояче, ще разберете начина ми на мислене. — Той се облегна на стола така, че слънцето, което светеше точно зад главата му, превърна косата му в истинска клада. — Вие пресмятате пет процента печалба, ако се откажем и продадем имота на Холоран. Правилно ли съм разбрал?

Сарказмът в гласа му не убягна на Бомбек.

— Точно така, господин Макгрегър.

— Добре. Обаче през следващите двадесет години от ипотеката на Холоран ще имаме дългосрочна печалба от, меко казано, три пъти повече.

— При дългосрочен заем, да. Мога да ви предоставя точните изчисления.

— Отлично. Сега вече се разбираме. Значи отпуснете заема. — Въпреки че се забавляваше от цялата ситуации, Дениъл изчака малко и хвърли бомбата си. — Освен това ще намалим ипотеката с четвърт процент от следващия месец.

— Намалявайки…

— И ще увеличим лихвата върху спестяванията до най-високия възможен процент.

— Господин Макгрегър, това ще доведе банката на червено!

— За кратко време — съгласи се Дениъл. — В дългосрочен план… А вие вече разбрахте какво означава това, нали господин Бомбек? В дългосрочен план ще спечелим от обема на спестяванията, „Олд Лайн“ ще има най-ниските ипотечни вноски в щата.

Бомбек почувства как стомаха му се преобръща и преглътна с мъка.

— Да, господин Макгрегър.

— И най-високата лихва върху влоговете.

Можеше да види как наоколо вече прелитаха долари с малки крилца.

— Това ще струва на банката… — Бомбек не можеше дори да си го представи, камо ли да го изрече. — Мога да направи всички изчисления за няколко дни. Сигурен съм, че когато ги видите, ще разберете какво искам да ви кажа. С подобна политика само за шест месеца…

— Ще бъдем най-голямата кредитна институция в щата — завърши тържествено и твърдо Дениъл. — Радвам се, че сте съгласен с мен. Сега трябва да рекламираме новата си политика във вестниците.

— Да рекламираме… — промърмори под носа си Бомбек като на сън.

— Трябва ни нещо голямо — Дениъл разтвори ръце, забавлявайки се с объркването на счетоводителя си — и запомнящо се. Отличаващо се. Нещо, което да се набива в очи. Защо не видите какво може да се измисли и да дойдете пак при мен? Да речем утре в десет.

На Бомбек му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че с това Дениъл му казва да си върви. Беше прекалено объркан, за да започне да спори, затова събра бумагите си и стана. Когато излезе от стаята, Дениъл загаси пурата в пепелника.

Ограничен дядка. Нуждаеше се от някой млад, пълен с идеи и готов да рискува. Можеше да пощади гордостта на Бомбек, като му предложи друга длъжност. Дениъл държеше на лоялността и дръвник или не, Бомбек бе с „Олд Лайн“ почти петнадесет години. Това бе нещо, което трябваше да обсъди с Дитмайър. Той беше човекът, чието мнение Дениъл ценеше високо и му имаше доверие.

Банкерите трябваше да знаят, че работата им бе да рискуват. Дениъл го знаеше отлично.

Стана и отиде до прозореца, който гледаше към Бостън. От тази гледна точка целият живот бе една хазартна игра. Парите, които бе спечелил, можеше да бъдат загубени. Той щеше да се бори. Щеше да ги спечели отново. Силата и властта, които имаше сега, можеше да бъдат загубени. И тях щеше да спечели отново. Но имаше едно нещо, което ако загубеше, не можеше да бъде спечелено. Ана.

Кога бе престанала да бъде част от плановете му и се бе превърнала в част от живота му? Кога бе изтървал нишката на намеренията си и се беше влюбил? Можеше да посочи точно мига. Мига, в който тя взе лицето му в ръце, погледна тържествено в очите му и докосна устните си до неговите. Тогава загуби всичко. И потъна. Далеч зад привличането, зад желанието, зад предизвикателството.

Цялото му систематично планирано ухажване бе разбито на парченца. Внимателно начертания план за действие бе направен на пух и прах. От този момент Дениъл се превърна само в мъж, напълно покорен от една жена. И сега какво? Това бе въпрос, на който все още нямаше отговор. Искаше жена, която да си седи кротко в къщи и търпеливо да чака, докато той върти бизнеса си. Тази жена не беше Ана. Искаше жена, която нямаше да поставя под въпрос неговите решения, а ще ги приема като факт. И това не беше Ана. Имаше част от живота й, която винаги щеше да остане далеч от него. Ако успееше да постигне амбициите си, а Дениъл вярваше, че тя ще успее, пред името й щеше да има думичката „доктор“ още преди края на следващата година. За Ана това нямаше да бъде само титла, а начин на живот. Можеше ли мъж, чиято работа отнема много часове от деня, да има жена с професия, която изисква същото?

Кой щеше да се грижи за дома, чудеше се той и прекарваше пръсти през косата си. Кой щеше да се грижи за децата? Щеше да бъде много по-добре, ако още сега й обърнеше гръб и потърсеше друга, готова да прави само тези неща и нищо повече. Щеше да бъде много по-умно, ако послушаше съвета й и си намереше половинка, която да не търси вятърни мелници и да не влиза в бой с тях.

Дениъл имаше нужда от дом. Беше му трудно да си признае колко много се нуждаеше от него. Искаше да има семейство. Миризмата на хляб, който се пече във фурната, ароматът на цветя във вазите. Това бяха неща, с които бе израснал. Те му напомняха детството. Бяха неща, от които се бе лишавал толкова дълго. Не беше сигурен, че ще ги има с Ана. И все пак… Ако ги намереше без нея, те едва ли щяха да имат някакво значение. Едва ли без Ана.

Проклета жена! Дениъл погледна часовника си. Би трябвало вече да е приключила работата си в болницата. Твърдо решен да не позволи животът му да бъде ръководен от програмата на някой друг, Дениъл седна зад бюрото и се зае с доклада на Бомбек. След като изчете един пасаж, той го захвърли встрани. Ядосан на себе си, стана и излезе от офиса.

 

 

Беше прекарала пет часа на крак. Уморена, но доволна, Ана мечтаеше за гореща вана и за една спокойна вечер с книга в ръка. Може би щеше да помисли по-сериозно как да обзаведе апартамента. След две седмици щеше да има ключовете и трябваше да се заеме с мебелите. Ако краката не я боляха толкова много, би могла да пообиколи няколко антикварни магазинчета и да се поогледа за някои вещи. С удоволствие си помисли за блестящото бяло кабрио, което я чакаше пред болницата. Колата означаваше повече от факта, че няма да върви пеша до вкъщи. Тя означаваше независимост.

Ана потърси ключовете в чантата си, взе ги в ръка и се почувства чудесно. Сякаш бе на върха на света. Когато баща й бе само леко изненадан относно решението й за самостоятелна квартира, а сетне поиска да го повози с новата си кола, главата й се завъртя от радост. Най-сетне бе получила одобрение. Беше използвала своите пари, беше взела сама решения и никой не беше я критикувал. Спомни си начина, по който той заведе майка й до колата и я настани на задната седалка до себе си. Ана кръстосва из Бостън почти час, а родителите й зад нея се радваха като деца.

И тя разбра, че те вече бяха започнали да мислят за нея не като за малкото момиченце, което се нуждае от защита. Независимо дали го осъзнаваха или не, те я приемаха като голяма. Може би щяха да бъдат горди, когато получеше своята диплома. Тайно се надяваше да е така.

Развеселена и горда от успеха, Ана подхвърли ключовете във въздуха и ги улови. И едва не се сблъска с Дениъл.

— Гледай къде вървиш!

Беше щастлива, ала сега, когато го видя, осъзна, че бе още по-щастлива.

— Не, няма да гледам! — Докато идваше насам, вече бе решил какво да прави. — Ще вечеряме заедно.

Преди да успее да отвори уста, той я хвана за раменете. Гласът му бе както винаги висок и минувачите обърнаха глави, но очите му бяха огнени и това ги накара да си гледат пътя.

— Не приемам никакви аргументи. Уморен съм от тях и в момента нямам време. Ще вечеряш с мен тази вечер. В седем. Бъди готова.

Можеше да реагира по няколко начина. За част от секундата тя помисли за тях. И реши да направи това, което той най-малко очакваше.

— Добре, Дениъл — рече кротко.

— Не ме интересува… Какво каза?

— Казах, че ще бъда готова. — Погледна го със сериозни очи, ала със закачлива усмивка. Това съвсем го изкара от равновесие.

— Аз… Добре тогава. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Ще се видим в седем.

Нали бе постигнал това, което искаше? Какво повече? Но както вървеше към колата, спря и се обърна. Ана стоеше там, където я бе оставил, цялата огряна от слънце. Сякаш плуваше в слънчевата светлина. Усмивката й бе сладка като на ангел.

— Проклети жени! Никога не можеш да ги разбереш! — промърмори Дениъл, докато отваряше вратата. — Никога не знаеш какво да правиш с тях. Нито можеш да им вярваш.

Ана изчака, докато той тръгна, сетне се заля в смях. Да го види така объркан беше по-весело, отколкото да спори с него. Смеейки се, тя влезе в колата си. А една вечер, прекарана с Дениъл, сигурно щеше да бъде много по-интересна от книгите. Запали мотора и се почувства силна. Обичаше да се чувства така.

 

 

Дениъл й донесе цветя. Не белите рози, които все още изпращаше всеки ден, а малки нежни теменужки, които бе набрал от собствената си градина. Беше му приятно да я гледа как ги нарежда в изящната вазичка, докато говореше с родителите й.

Изглеждаше голям и непохватен в изисканата приемна на майка й. Самият той се чувстваше неудобно като момче на първата си среща. Едва седна на крайчето на стола с чувството, че се намира в кукленска къщичка и пое чашата хладен чай от госпожа Уитфилд.

— Трябва да ни дойдете на гости — рече майката на Ана.

Ежедневното пристигане на букета бели рози я караше да се надява. А също така й даваше повод да се хвали на приятелките си по време на бриджа. Истината бе, че госпожа Уитфилд не разбираше достатъчно добре своята дъщеря и никога не беше я разбирала. Можеше да каже, че Ана винаги е била добро, мило и послушно дете, но тя самата не стигаше по-далеч от задълженията си да избере плат за рокля или месо за вечеря. А Ана, със своята упоритост и амбиции, бе нещо извън нейния живот, извън сферата на нейните ежедневни грижи.

Все пак госпожа Уитфилд не бе глупачка. Виждаше начина, по който Дениъл гледаше дъщеря й, и разбираше всичко много добре. Със странното чувство на облекчение и съжаление вече си представяше Ана женена и създаваща свое собствено семейство. Ако маниерите на Дениъл бяха малко грубички, знаеше, че дъщеря й много бързо щеше да ги изглади. Може би след година-две вече щеше да бъде и баба. Това бе другата мисъл, която предизвикваше смесени чувства. Тя отпи чай и погледна Дениъл.

— Разбрах, че двамата с Джон вече сте делови партньори, но вашият бизнес трябва да си остане в офиса. Освен това нищо не отбирам. — Тя посегна и потупа Дениъл по ръката. — Джон не ми казва нищо, няма значение колко му вадя душата.

— И наистина я вади — добави господин Уитфилд.

— Е, Джон! — С лек смях тя му отправи убийствен поглед. Ако този мъж имаше сериозни намерения към дъщеря й, а тя бе убедена, че е така, госпожа Уитфилд смяташе да научи всичко, което можеше да бъде научено за него. — Всичко, свързано с господин Макгрегър ме интересува. Това е естествено. Преди няколко дни Пат Донахю ми каза, че сте купили някакъв имот в Хайанис Порт. Надявам се, нямате намерение да напускате Бостън.

Не беше нужно да мирише въздуха, за да разбере накъде духа вятъра.

— О, аз обичам Бостън.

Ана реши, че достатъчно дълго го е оставила да се пържи на огъня на родителите й. Затова приближи и му подаде наметката си. Той веднага скочи, благодарен, че го измъкна от разпита, и я сложи на раменете й.

— Е, деца, приятна вечер! — Госпожа Уитфилд също стана, за да ги изпрати, но мъжът й я спря с ръка.

— Лека нощ, мамо. — Целуна бузата на майка си Ана и се усмихна на баща си. Досега не бе осъзнавала, че е толкова тактичен. Тя го целуна с усмивка.

— Приятно прекарване — каза баща й и по стар навик я погали по косата.

Когато най-после излязоха навън, Дениъл успя да си поеме свободно дъх.

— Къщата ти е…

— Претъпкана с вещи — довърши Ана и се разсмя, като мушна ръка в неговата. — Майка ми обича да я пълни с всичко, което се мерне пред очите й. Знаеш ли, допреди няколко години не осъзнавах колко внимателен и толерантен човек е баща ми. — Доволна, че бе дошъл със синьото кабрио, тя прибра полите на роклята си и се намести на седалката. — Къде отиваме?

Дениъл седна на своето място и запали мотора.

— Ще вечеряме у дома. В моята къща.

Ана почувства трепет, който премина като гъдел по тялото й. Използвай най-доброто си оръжие — волята, каза си тя и елиминира присвиването на стомаха. Не бе забравила удивителното чувство, което я обзе днес следобед. Успя да го обърка и да запази контрола на положението в свои ръце.

— Аха, разбирам.

— Уморен съм от ресторанти. Уморен съм от тълпи. — Гласът му бе изопнат и напрегнат.

Охо, той е нервен, помисли си Ана и й стана приятно. Дори седнал се извисяваше с цяла глава над нея. Гласът му можеше да накара стъклата на прозорците да треперят. А беше нервен, защото щеше да прекара вечерта с нея! Струваше й много усилия да остане сериозна и да не се издаде с усмивката, която напираше на устните й.

— Така ли? Защо имах впечатление, че ти е приятно да си заобиколен от много хора? — отвърна безгрижно тя.

— Не искам да ни зяпат, докато се храним.

— Учудващо е колко нахални и нетактични могат да бъдат хората, нали?

— И ако искам да говоря с теб, не желая половината Бостън да ме слуша.

— Естествено, като говориш толкова високо.

Дениъл изсумтя и подкара колата.

— Ако се притесняваш за благоприличието, няма да сме сами. Имам прислуга.

Ана го погледна.

— Не се притеснявам за нищо.

Без да знае как да приеме думите й, той присви очи. Тя явно играеше някаква игра с него, беше сигурен. Не знаеше обаче каква бе играта, нито знаеше правилата.

— Можеш да бъдеш спокойна за себе си, Ана.

— Дениъл… — Тя отвори вратата и излезе. — Ако не бях спокойна, нямаше да бъда тук.

От пръв поглед реши, че къщата й харесва. Беше отделена от пътя с ограда от храсти, които стигаха до раменете й. Те осигуряваха известна изолация, някаква форма на интимност. Не бе така студена и непробиваема като една каменна стена например, но бе достатъчно сериозна. Ана погледна високите прозорци, някои от които вече закрити от спуснатите завеси, и долови ухание на жасмин от градината.

Позна миризмата и се усмихна. Този мъж си бе избрал внушителен дом, достатъчно голям за десетчленно семейство, ала не бе забравил да го превърне в домашно огнище с нещо толкова просто като цветята. Изчака, докато той я настигна в края на пътеката.

— Защо избра тази къща?

Дениъл погледна тухлите, потъмнели от годините, прясно боядисаните прозорци. Къщата не му навяваше усещането за близост, а за собственост. Беше я построил някой друг, той само я обитаваше. Когато вдъхна вечерния въздух, не долови уханието на цветята, а парфюма на Ана.

— Защото е голяма.

Тя се усмихна на този отговор и загледа врабчето, което подскачаше върху кленовия клон.

— Звучи разумно. Ти не се чувстваше удобно в приемната на мама. Можех да прочета мислите ти, че ако се обърнеш по-рязко, ще събориш никоя стена. Тази къща повече ти подхожда.

— Засега — промърмори Дениъл. Имаше други планове. — Можеш да наблюдаваш залеза от тези прозорци — посочи той, сетне взе ръката й и я поведе. — Не всички могат.

— Защо?

— Защото светът се е побъркал по високото строителство и небостъргачите. Трябва да освободят небето. Не навсякъде, но достатъчно, че хората да го виждат. — Дениъл отвори вратата, въведе я в хола и зачака.

Кръстосаните на стената мечове в ляво привлякоха веднага погледа й. Това не бяха деликатните оръжия, използвани в дуелите от рицари с бели ръкавици и дантелени жаба. Бяха дебели, яки, страшни бойни оръжия, с груби, недекорирани дръжки и блеснали остриета. За да бъде вдигнато всяко от тях, трябваше много силен мъж със здрави ръце. Сигурно трябваше и много умение и брутална сила, за да използва човек подобно оръжие за атака или защита. Неспособна да устои на изкушението, Ана приближи. Можеше съвсем ясно да си представи какво щеше да стане с костите и плътта на човек, ако никой замахне с подобен меч срещу него. Все пак, въпреки че сигурно бяха смъртоносни, не можеше да ги нарече грозни.

— Мечовете са моя клан. Прадедите ми са ги използвали. — Имаше много гордост в гласа му и простота. — Макгрегърови винаги са били воини.

Имаше ли предизвикателство? Или само й се счу? Може би имаше. Тя пристъпи към мечовете и ги докосна. Краищата на остриетата не бяха потъмнели. Сякаш все още ги използваха за бой.

— Всички ние сме в известен смисъл воини, нали?

Отговорът й го изненада, макар че не би трябвало. Той знаеше, че Ана не е жена, която ще се разтрепери при вида на оръжие или кръв.

— Кралят на Англия — започна да разказва Дениъл и привлече напълно вниманието й — ни взел всичко — името, земите, ала не и гордостта. Рязали сме глави, когато е трябвало. — Очите му бяха дълбоки, сини и блестящи. Тя не се съмняваше, че щеше да използва мечовете със същото настървение както прадедите си, ако е необходимо. — Повече глави от Кембълови. — Той се усмихна и взе ръката й. — Искали да ни изгонят от Шотландия, но не успели.

Ана си помисли как ли би изглеждал с традиционните дрехи на своята страна — поличката, наметалото, баретата. Едва ли щеше да бъде смешен или драматичен. Отново погледна мечовете.

— Сигурна съм, че не са могли. Имаш основателни причини да се гордееш.

Ръцете му погалиха бузите й.

— Ана…

— Господин Макгрегър! — Макгий стоеше като истукан, когато Дениъл се обърна към него. В очите му имаше такива пламъци, че икономът би трябвало да се превърне в купчинка пепел.

— Какво!? — Само с една дума Дениъл зададе хиляди люти въпроси.

— Разговор с Ню Йорк, сър. Господин Лебовиц казва, че е много важно.

— Покажи на госпожица Уитфилд приемната, Макгий. Извинявай, Ана трябва да проведа този разговор. Ще се върна веднага.

— Всичко е наред. — Ох, поне щеше да има няколко минути насаме, за да се съвземе, помисли си с облекчение Ана, докато Дениъл излизаше от стаята.

— Госпожице, оттук.

Забеляза силния акцент, доста по-натрапчив от този на Дениъл и се усмихна. Значи бе запазил около себе си възможно най-много спомени за родината. Тя погледна за последен път мечовете и последва Макгий в дневната. Беше толкова голяма, че пред нея дневната на майка й приличаше на килер. Ако Дениъл искаше нещо голямо, то наистина бе такова. Голямо.

— Ще пиете ли нещо, госпожице Уитфилд?

Стресната, Ана се обърна към иконома.

— Моля?

— Дали искате нещо за пиене?

— О, не, благодаря.

Той повдигна леко вежди.

— Добре, ако имате нужда от нещо, просто позвънете.

— Благодаря — отвърна тя, нетърпелива да се отърве от присъствието му.

В мига, в който остана сама, Ана се завъртя из стаята. Огромна, наистина огромна. Много по-голяма от всички обикновени стаи, които бе виждала. Той сигурно бе събарял стени и бе съединявал помещения, за да постигне този простор.

Невероятните размери бяха съчетани с невероятни мебели. Имаше маса в стил Белкер с диаметър два пъти по-голям от колелото на автомобил и така инкрустирана, че приличаше на дантелена. Стол с висока облегалка в червена дамаска стоеше до нея. Дениъл можеше да раздава правосъдие в него, като старейшина на древен клан, помисли си Ана и се усмихна. А защо не?

Вместо да седне, тя тръгна из огромното помещение. Цветовете бяха ярки и контрастни, ала не се чувстваше потисната сред тях. Може би бе живяла прекалено дълго сред пастелните тонове на майка си. Тук всичко крещеше от жизненост и веселие. Покрай стената бе поставено канапе, толкова голямо и дълго, че сигурно бяха необходими четирима здрави мъжаги, за да го преместят. Със смях Ана реши, че Дениъл го бе избрал точно поради тази причина.

Покрай западния прозорец имаше колекция от кристали. Уотърфорд, Бакарат. Една ваза, висока около метър, привличаше последните слънчеви лъчи и те танцуваха с нея. Ана взе малка чашка, която се загуби в ръката й, и се зачуди какво ли прави това мъниче сред тези гиганти.

Дениъл я завари така. Стояща сред лъчите на залязващото слънце, държаща в ръка малкото късче кристал. Устата му пресъхна. Макар че той не каза нищо, просто защото не можеше, тя усети присъствието му и се обърна.

— Каква прекрасна стая! — Вълнението и възхищението бяха придали цвят на бузите й, а очите й бяха по-тъмни и по-дълбоки. — Представям си през зимата, когато гори камината, сигурно е вълшебно.

Тъй като Дениъл не отговори, усмивката й повехна.

— Какво има? Лоши новини ли?

— Какво?

— Телефонът. Той ли те разстрои?

Беше забравил за телефона. Беше забравил всичко. Един поглед и езика му се върза на възел, а стомахът му се сви на топка.

— Не. Нищо особено. Трябва да прескоча до Ню Йорк за няколко дни и да сложа някои неща на място. — „включително и себе си“ помисли си Дениъл. — Имам нещо за теб.

— Надявам се, че е вечеря — усмихнато рече Ана. — Защото умирам от глад.

— И вечеря, разбира се. — Струваше му се, че никога досега не е бил в компанията на жена. Толкова непохватен се чувстваше. Измъкна кутийката от джоба си и й я подаде.

За миг я обхвана паника. Не, не можеше, не биваше да й подарява пръстен. После разумът надделя и паниката изчезна. Всъщност кутията не беше малка, нито кадифена, в каквато обикновено слагаха годежните пръстени, а стара дървена кутия. Изпълнена с любопитство, Ана я отвори.

Камеята в нея беше дълга колкото палец и може би двойно по-широка. Старинна и много красива, тя лежеше в легло от тънка хартия. Профилът на нея бе благороден и сериозен, но брадичката бе вирната с намек за гордост, непокорство и още нещо.

— Прилича на теб — продума Дениъл. — Нали ти казах.

— Тя е на баба ти — спомни си Ана. Трогната, докосна украшението с пръсти. — Красива е, много е красива. — Беше й трудно да затвори капака. — Дениъл, знаеш, че не мога да я приема.

— Не, не знам. — Той взе кутията от ръцете й, отвори я пак и извади камеята, която бе закачена на велурена връвчица. — Дай да ти я сложа.

Ана почувства пръстите му на шията си.

— Не мога да приема такъв подарък от теб.

Дениъл вдигна вежди.

— Не си ми казала, че се притесняваш от клюки. Ако те тревожеха приказките или какво мислят другите за теб, нямаше да отидеш да учиш в Кънетикът.

Той бе абсолютно прав, ала тя се опита да го спре.

— Тя е наследство, Дениъл.

— Тя е мое наследство и аз се изморих да я държа затворена в кутия. Баба ми ще се радва, ако има някой, който заслужава, я носи. — С изненадващо нежно движение постави камеята на врата й и я закопча. Украшението легна в трапчинката на гърлото й сякаш винаги бе стояло там. — Ето сега е на мястото, където трябва да бъде.

Неспособна да се съпротивлява, Ана посегна и я докосна. Обзе я някакво познато усещане.

— Благодаря ти. Ще кажем, че си ми я дал на съхранение. Ако си я поискаш обратно…

— Не разваляй всичко! — прекъсна я той и вдигна брадичката й с пръсти. — Исках и искам ти да я носиш. Така че — точка по въпроса.

Тя не можа да потисне усмивката си.

— А ти винаги постигаш това, което искаш, нали?

— Винаги! — Доволен, той прокара нежно палец по лицето й. — Сега искаш ли нещо за пиене? Има малко шери.

— По-скоро не.

— Не искаш да пийнеш?

— Не искам шери. Имаш ли друго?

Дениъл почувства, че се отпуска.

— Имам истински скоч. Внесен е нелегално от един приятел от Единбург. Ала ти няма да ме издадеш, нали?

Ана намръщи нос.

— Скочът има вкус на сапун.

— Това пък откъде го измисли?

— О, не го приемай като лична обида.

— Ще го опиташ — реши той и отиде до бара. — Сапун, значи. — Докато наливаше в чашите, гласът му спадна до шепот. — Това не е питието, което си пробвала на някое от вашите префърцунени бостънски партита.

По дяволите! Колкото повече го опознаваше, толкова повече й харесваше. Хвана се, че несъзнателно пипа с ръка камеята. Пое си дълбоко дъх и си припомни чувството, когато бяха в колата. Стегни се, Ана. Когато Дениъл й подаде чашата, тя разгледа течността. Беше тъмнозлатиста и й заприлича на мечовете, които висяха на стената. Опасна и смъртоносна.

— Не слагаш ли лед?

— Това се пие чисто. — Той изпи своята чаша и я погледна предизвикателно.

Ана си пое дъх и също отпи.

Почувства топлина, сила и нежност. Намръщи се леко и отново отпи.

— Ще трябва да поправя мнението си за скоча. Но ако изпия всичко, изобщо няма да мога да стоя на краката си.

— Е, ще ти дадем нещо да хапнеш.

— Ако това е намек, че е време за вечеря, приемам.

Дениъл взе ръката й и я задържа.

— Не очаквай хубави думи от мен, Ана. Аз не съм много учтив. И нямам намерение да се променям.

Косата бе паднала на лицето му. А брадата му придаваше вид на воин. И двамата знаеха, че го носи в кръвта си.

— И аз не мисля, че трябва.

Да, той не беше учтив, ала се бе заобиколил с красота. Не точно от вида, който бе свикнала да вижда, но все пак красота. Силна, грабваща, сурова. Красота, която те хваща за гърлото и спира дъха ти.

На стената на трапезарията имаше щит и пика, а под тях „Чипъндейл“, на който всеки колекционер на антики би завидял. Масата бе масивна, ала върху нея бе поставен най-красивия порцелан, който бе виждала. Ана седна в стол, който сигурно би подхождал повече на средновековен замък, но се почувства много удобно в него.

Слънцето хвърляше златночервени отблясъци през прозорците. Докато вечеряха, светлината избледня и помръкна. Макгий влезе безшумно и запали свещниците, сетне отново ги остави сами.

— Ако разкажа на мама за това ядене, тя ще се опита да открадне готвача ти.

Ана си взе от шоколадовата торта и си помисли за израза „греховно богат“. Думата отговаряше точно на Дениъл Макгрегър.

Доставяше му удоволствие да я гледа как яде от неговата храна, от чиниите, които той бе избирал и купувал.

— Значи можеш да разбереш защо предпочитам да вечерям в къщи.

— Напълно. — Тя си взе още едно парче, защото на някои неща човек просто не може да устои. — Ще ми липсва домашната кухня, когато се преместя в апартамента.

— А не си ли мислила за собствена?

— Собствена какво?

— Кухня.

— Такава не съществува. — Ана го погледна изпитателно. — Веждите ти се събират в една черта, когато се мръщиш, Дениъл. Аз си имам свое мнение за кухните. — Като преплете пръсти, тя подпря брадичката си с тях. — Ти също не можеш да готвиш.

Той започна да се смее.

— Не мога.

Ана си помисли, че й харесва да го обезоръжава по този начин.

— Обаче ти се струва странно, че аз, жената, не зная да готвя.

Беше му трудно да не се възхити на логиката й, дори когато губеше от това.

— Имаш навика да вкарваш противника в ъгъла, Ана.

— На мен пък ми харесва начина, по който ти спориш. Знам, че може да е опасно, ала ти си интересен мъж.

— Имам много голямо самочувствие. И трябва да го поддържам. Защо не ми кажеш с какво съм ти интересен?

Тя се усмихна и стана.

— Може би друг път.

Дениъл хвана ръката й и също стана.

— Ще има друг път.

Ана не обичаше лъжите, нито уклончивите отговори.

— Изглежда наистина ще има, Дениъл. Госпожа Хигс говори днес само за теб — каза тя и се върна в дневната.

— Обичам я тази жена!

Ана се усмихна.

— Очаква те да я посетиш отново.

— Казах, че ще се върна. — Видя въпроса в очите й и продължи. — Аз държа на думата си.

— Много мило от твоя страна, Дениъл. Тя си няма никого.

Стана му неудобно.

— Не ми слагай ореол, Ана. Смятам да спечеля баса, но ще го направя, без каквито и да е фалшиви комбинации и маневри.

— Нямам намерение да ти слагам ореол. Както нямам намерение да губя баса.

На вратата на приемната тя се спря. Вътре светеха дузина свещи. Луната гледаше през прозорците. Свиреше музика, тиха и нежна, сякаш извираше от сенките. Почувства, че пулсът й се ускорява.

— Колко е красиво — прошепна.

На ниската масичка до канапето бе сложен сребърен сервиз за кафе.

Докато Дениъл наливаше бренди, Ана остана права, опитвайки се да успокои забързаното си сърце. Чудеше се дали бе възможно човешките мускули да се стегнат повече от това, което усещаше да става с нейните.

— Много си хубава на светлината на свещите — рече Дениъл, докато й подаваше чашата с бренди. — Напомня ми за първата вечер, когато те видях. Стоеше на терасата до градината. По лицето ти имаше лунни лъчи, а очите ти бяха като нощта. — Взе ръката й и си помисли за миг, че тя трепна. Ала очите й бяха спокойни. — Още тогава разбрах, че трябва да те имам. Оттогава мисля всеки ден и всяка нощ за теб.

Щеше да бъде лесно, много лесно, ако оставеше думите му да завземат съзнанието й. Тогава щеше да почувства устните му върху своите и тези огромни и толкова нежни ръце отново щяха да я докосват. Щеше да бъде лесно! Но животът, който вече си бе избрала, или който я бе избрал, не беше лесен.

— Мъж с твоето положение би трябвало да знае колко е опасно да вземаш решение по интуиция.

— Не ме интересува. — Той вдигна ръката й и целуна пръстите й бавно, един по един.

В дробовете й въздухът свърши. Въпреки трепета, тя се опита да говори спокойно и се надяваше, че е успяла.

— Дениъл, да не би да се опитваш да ме съблазниш?

Как би могъл, при този леден глас и остър като кама език? Той се засмя и отпи от брендито си.

— Един мъж, който възнамерява да се жени, не съблазнява жената, за която ще се жени.

— О, напротив — поправи го Ана и го потупа по ръката. — Точно както когато я съблазнява и не възнамерява да се жени за нея. Ала аз нямам намерение да се женя за теб, Дениъл. — Обърна се и тръгна към масичката с кафето, сетне се обърна и го погледна през рамо. — И нямам намерение да бъда съблазнявана. Кафе?

Аз не само я обичам, помисли си той. Аз й се възхищавам. Обожавам я. Имаше много неща, за които не бе сигурен по отношение на тази жена, но в едно беше абсолютно сигурен. Не можеше да живее без нея.

— Тъй. — Отиде до нея и взе чашата. Щеше да се чувства по-добре с нещо в ръка. — Не можеш да кажеш, че не ме искаш, Ана.

Тялото й се люшна като тръстика на вятъра. Трябваше само да я докосне и я обхващаше желание, слабост, непоносим копнеж.

— Не, не мога. Ала това не променя нещата.

Дениъл остави кафето. Идеше му направо да го захвърли.

— По дяволите! Нали си тук тази вечер!

— За да вечеряме заедно — напомни му хладно Ана. — И поради неизвестни причини ми е приятно с теб. Има някои неща, които не мога да отрека. Има и други, които не мога да рискувам.

— Аз пък мога. — Той посегна и обхвана врата й, макар да му беше много трудно да бъде нежен, когато искаше да я грабне и превземе. Усети бързото й отдръпване, но не му обърна внимание и я придърпа към себе си. — И искам.

Когато устните му намериха нейните, Ана осъзна още нещо. Неизбежност. Неумолима и съдбовна неизбежност. Знаеше, че не могат да бъдат заедно без помежду им да прескачат искри. Все пак бе дошла при него на равни начала и без принуда. Между тях гореше огън, който не можеше да бъде загасен. Щеше да настъпи ден, в който нищо нямаше да ги спре. Тя сложи ръце на врата му и се притисна към него.

Когато я положи на канапето, не се възпротиви, а се притисна още по-плътно към него. Само за миг, обеща си Ана, само за миг щеше да опита какво е да бъде прегръщана. Тялото му бе силно и напрегнато. Чувстваше объркване, безразсъдство и малко страх, ала въпреки това се хвърли право в тях.

Устните му преминаха по лицето й. Повтаряше името й, докато целуваше шията, челото й. Усещаше топлината на брендито на езика му до своя. И миризмата на свещите. Музиката идеше някъде отдалеч, бавна и сякаш отмерваше ритъма на сърцето й.

Трябваше да я докосва. Сигурно щеше да полудее, ако настъпеше ден, в който да нямаше да може да я докосва повече. Прекара ръце по тялото й, усети мекотата му, ритъма на сърцето й, и разбра, че никога няма да каже стига. Ръцете му я галеха с такава нежност, че тя цялата трепереше. Когато долови името си, прошепнато накъсано от устните й, едва се пребори с желанието да грабне онова, за което копнееше. Насили се да се върне на устните й и ги намери горещи, влажни и всеотдайни.

Объркан, Дениъл се опита да разкопчее копчетата на роклята й. Пръстите му бяха големи, а копчетата толкова мънички. Кръвта блъскаше в слепоочията му. Сетне откри, че неговата Ана под блузата си носи коприна и дантели.

Тя се надигна, той я обгърна и стигна далеч зад очакваното, далеч зад мечтите и сънищата си. Големите ръце продължаваха да я галят и изследват тялото й. Неспособна да устои, Ана се остави да я води. Контролът и самообладанието повече не й трябваха. Те не струваха нищо, когато бе в ръцете на този мъж. Амбициите й изглеждаха маловажни. Имаше само едно важно нещо. Желанието да бъде негова. Да бъде негова.

Дениъл чувстваше как в него се надига отчаяние с всеки удар на сърцето. Знаеше какво иска и какво щеше да иска до края на живота си. До гроба. Ана. Само Ана. Устните й бяха под неговите, тялото й бе хладно и тънко. Образите, които минаваха през главата му, бяха тъмни и опасни като неразорана земя, като старо вино. Тя му отдаваше всичко. Главата му се въртеше. Той зарови лице в шията й и остана тих и неподвижен.

— Ана? — Гласът му бе неравен, а ръцете — все още нежни.

— Не мога да кажа, че е нещо, което не искам. — Играта, която играеха, на дърпане и отпускане на въжето, свърши и я остави слаба и бездиханна. — Но не мога да бъда сигурна, че е… — Тя сви рамене.

Можеше да види лицето й осветено от свещите. Кожата й бе бледа, очите — тъмни. Под ръката си усещаше пулса й — ускорен и забързан.

— Не съм очаквала, че ще се чувствам така, Дениъл. Трябва да помисля.

— Остави на мен. Мога да мисля и за двама ни.

Ана вдигна ръце към лицето му, преди да успее да я целуне отново.

— Точно от това се страхувам. — Размърда се и седна. Роклята й бе отворена до кръста, а бялата й кожа за пръв път бе изложена на показ на мъжки очи. Ала не чувстваше срам. Започна да се закопчава. — Това, което става помежду ни, е най-важното решение в живота ми. Трябва да го взема сама.

Той я хвана за раменете.

— Но то вече е взето.

Част от съзнанието й казваше, че е прав. Част от нея бе ужасно уплашена, че е точно така.

— Ти си сигурен за това, което искаш. Аз не съм. Докато е така, не мога да ти обещая нищо. — Пръстите й уж бяха стабилни, а трепереха. — Може изобщо да не бъда в състояние да ти обещая нещо.

— Когато те държах в прегръдките си, знаеше, че така трябва. Можеш ли да твърдиш, че когато те докосвам, не чувстваш нищо?

— Не, не мога. — Колкото по-настоятелен ставаше той, толкова по-спокойна ставаше Ана. — Не мога и затова ми трябва време. Защото каквото и решение да взема, то трябва да бъде направено с ясно съзнание.

— С ясно съзнание! — бесен, Дениъл стана и тръгна из стаята. — Моето е замъглено от мига, в който спрях очите си на теб.

Тя също стана.

— Тогава, независимо дали ти харесва, или не, и двамата имаме нужда от време.

Той взе чашата с бренди, което бе оставила и го пресуши.

— Ти се нуждаеш от време!

Никога не беше го виждала толкова гневен, толкова ядосан и развълнуван. Една умна жена би трябвало да пази сърцето си, напомни си с усилие Ана.

— Ще бъда в Ню Йорк три дни. Това е твоето време. Когато се върна, искам да си взела решение.

Тя вирна брадичка, излагайки елегантната си дълга шия на показ.

— Не ми поставяй срокове, нито ултиматуми, Дениъл.

— Три дни — повтори той и седна на канапето, което се огъна под него. — А сега ще те заведа у вас.