Нора Робъртс
Сега и завинаги (4)

Трета глава

На следващата сутрин Ана бе на работа в болницата. Времето, което прекарваше тук, й доставяше както удоволствие, така и разочарование. Тя не бе в състояние да обясни на никого, нито на родителите, нито на приятелите си, какво вълнение я обхващаше, когато пристъпваше прага на болницата. Нямаше човек на света, способен да разбере удоволствието, което я изпълваше, знаейки, че бе част от този свят. Че можеше да учи и да лекува.

Повечето хора си мислят за болниците с ужас. За тях белите стени, ослепителните светлини и миризмата на формалин означават болест, дори смърт. За Ана те значеха живот и надежда. Часовете, прекарани тук всяка седмица, я караха да се чувства част от медицинското съсловие така, както часовете, прекарани над книгите и списанията, я караха да иска да научи повече и повече.

Тя имаше мечта, която не бе споделила с никой. Мечтата й според нея самата бе едновременно проста и претенциозна — искаше да направи нещо по-различно от останалите. За да я осъществи, трябваше да посвети години от живота си на учение.

Докато работеше с болните, сортираше бельото, раздаваше списания или изхвърляше подлоги, Ана пак се учеше. Наблюдаваше докторите и техния живот по време на смените. Голяма част от тях дори нямаха собствено жилище, независимо колко високи са били оценките им в университета. Но тя щеше да има. Ана наблюдаваше, слушаше и попиваше всичко. И си правеше плановете за бъдещето.

В болницата научи нещо, което никога нямаше да забрави. Гръбнакът на болницата не бяха хирурзите или интернистите. Това бе администрацията, въпреки че зависеше от бюджета и правеше политика. Това бе низшия медицински персонал — сестрите, санитарите. Докторите преглеждаха и поставяха диагнози, ала сестрите лекуваха. Всеки ден те прекарваха часове на крака, изминаваха километри по коридорите. Каквато и касинка да носеха — на регистраторка, санитарка или компаньонка. — Ана виждаше едно и също нещо. Преданост, подплатена с умора. Докторите трябваше само да прекарат болните през ситото. Сестрите трябваше да живеят с тях.

И сега, последното лято преди завършването на университета, тя си даде обещание. Щеше да бъде лекар, хирург, но щеше да бъде и една от сестрите в болницата. Нямаше да бяга, нито да се срамува от работата, която вършеха тези всеотдайни жени.

 

 

— Госпожице Уитфилд!

Старшата сестра, госпожа Келърман, спря Ана с ръка, ала продължи да попълва температурната диаграма. Тази жена бе сестра от двадесет години, толкова, колкото бе и вдовица. Сега бе на петдесет и бе корава като желязо и неуморна като хлапе. Беше внимателна с пациентите и твърда с подчинените си.

— Госпожа Хигс от стая 521 питаше за вас.

Ана вдигна глава от списанието, което четеше. Значи стая 521 щеше да бъде първата й спирка днес.

— Как е тя?

— Стабилна — отговори сестра Келърман, без да я погледне. Беше преполовила десетчасовата си смяна и нямаше време за празни приказки. — Прекара спокойна нощ.

Ана леко въздъхна. Знаеше, че госпожа Келърман лично е проверила персоналната диаграма на госпожа Хигс няколко пъти и може да й даде точна информация. Освен това знаеше отношението на старшата сестра към системата. Жените имаха определени функции в определени сфери, мъжете в други. Нямаше пресечни точки. Затова вместо да започне да я разпитва, тръгна по коридора. Трябваше сама да види какво става.

В стаята на госпожа Хигс щорите бяха вдигнати. Слънцето светеше през прозореца и хвърляше отблясъци върху белите стени и снежните чаршафи. Радиото тихо свиреше. Госпожа Хигс лежеше в кревата. Финото й лице бе набраздено от бръчки повече, отколкото би трябвало за жена под шестдесетте. Косата й бе отъняла, сива и тук-там прошарена с жълто. Ружът, който си бе сложила сутринта върху бузите, изглеждаше като две огнени петна върху бледото й лице. Въпреки че цветът й изпълни Ана с опасения, тя знаеше, че всичко, което е трябвало да бъде направено, е било направено. Ноктите й бяха лакирани в яркочервено. Това накара Ана да се усмихне. Веднъж самата госпожа Хигс й бе казала, че може да загуби всичко, но не и суетността си.

Тъй като очите на жената бяха затворени, Ана затвори безшумно вратата. Сетне остави списанието, което носеше, и пристъпи към диаграмата, окачена на леглото.

Както й каза сестра Келърман, положението на госпожа Хигс беше стабилно. Нито по-лошо, нито по-добро от една седмица насам. Кръвното й налягане бе малко ниско и тя все още не бе в състояние да стои дълго време на крака, но беше прекарала нощта добре. Удовлетворена, Ана отиде до прозореца, за да пусне щорите.

— О, недей, скъпа, толкова обичам слънцето!

Тя се обърна и видя госпожа Хигс да й се усмихва.

— Извинявайте. Събудих ли ви?

— Не. Бях само леко задрямала. — Макар че болката не я напускаше, госпожа Хигс се усмихваше. — Надявах се, че ще наминеш край мен.

— Разбира се. — Ана седна на стола до леглото. — Взех едно от модните списания на мама. Чакайте само да видите какво ни е приготвил Париж за тази есен!

Госпожа Хигс изгаси радиото със смях.

— Никога няма да стигнат двадесетте години. Това беше наистина мода с предизвикателство и дързост. И, разбира се, една жена трябваше да има хубави крака и здрави нерви, за да носи онези дрехи. — Тя кимна със задоволство. — Аз имах и двете.

— Все още ги имате.

— Нерви да, крака не. — Госпожа Хигс въздъхна и се понадигна. Ана веднага посегна и оправи възглавницата й. — Липсва ми младостта, Ана.

— А аз бих искала да бъда по-стара.

Госпожа Хигс седна и позволи на Ана да оправи завивките й.

— Не бързай, не пришпорвай годините.

— О, не годините. — Седна на края на леглото Ана. — Само следващата година.

— Ще видиш как ще завършиш, без да усетиш дори. После ще дойде време, когато всичките тези дни, работа и напрежение ще ти липсват.

— Ще трябва да ви повярвам. — Ана взе китката на госпожа Хигс, за да премери пулса й. — Но сега единственото, за което мисля, е да избутам лятото и да започна отново учение.

— Да си млад е все едно да имаш прекрасен подарък и да не знаеш какво точно да правиш с него. Познаваш ли хубавата сестра, онази високата, с червената коса?

Ана свали пръсти от пулса на госпожа Хигс. Провери на диаграмата и видя, че жената не трябва да взема лекарства още час.

— Да, виждала съм я.

— Тя ми помогна за тоалета тази сутрин. Много сладко същество. Ще се жени скоро. Толкова ми е приятно, когато ми говори за любимия си. Ти никога не си го правила.

— Какво не съм правила?

— Не си ми говорила за любимия си.

В чашата на шкафчето до леглото имаше няколко по-увехнали цветя. Ана знаеше, че някоя от сестрите ги е донесла, защото госпожа Хигс нямаше семейство. Тя започна да ги подрежда.

— Нямам такъв.

— Охо, не ти вярвам. Такова хубаво момиче като теб трябва да има цяла дузина.

— Направо ме подлудяват, като се подредят на опашка пред вратата — рече Ана и се разсмя, когато старата дама се закикоти.

— Сигурно е вярно. Поне така си мисля. Бях само на двадесет и пет, когато загубих съпруга си. Реших, че никога повече няма да се оженя. Е, имах любовници, разбира се. — Леко замечтано и малко тъжно, госпожа Хигс загледа тавана. — Мога да ти разкажа истории, от които ще ти се завие свят.

Смеейки се, Ана приглади косата си. Слънцето засенчваше очите й и ги правеше по-дълбоки и по-топли.

— Не се съмнявам, госпожо Хигс.

— Бях ужасна драка, но много се забавлявах. Сега искам…

— Какво искате?

— Ще ми се да се бях оженила. Да бях създала семейство и да имах деца. Тогава щеше да има на този свят някой, който да се грижи за мен и да ме помни.

— Има кой да се грижи за вас, госпожо Хигс. — Ана посегна и взе ръката на старата жена. — Аз.

Беше съвсем искрена. Не го правеше от съжаление или корист.

Госпожа Хигс стисна леко ръката й.

— Ала в живота ти все пак трябва да има някой мъж. Някой специален мъж.

— Няма специален. Просто един мъж — отвърна с по-хладен тон и с нежелание Ана. — Той е само един досадник.

— Я ми разкажи за него! Що за птица е?

Тъй като уморените очи на жената заблестяха от любопитство, Ана реши да я развесели.

— Името му е Дениъл Макгрегър.

— Хубав ли е?

— Не… Да. — Ана сви рамене, сетне подпря брадичка с ръка. — Не е от мъжете, които виждате по списанията, но със сигурност не е обикновен. Висок е повече от метър и деветдесет. Така мисля.

— С широки рамене? — попита госпожа Хигс.

— Определено. — Беше решила да го опише по-голям отколкото беше, заради госпожа Хигс, но после осъзна, че не бе необходимо. — Изглежда така, сякаш може да носи двама здравеняци върху всяко рамо.

— Винаги съм обичала големите мъже. — Доволно се облегна госпожа Хигс.

Ана се понамръщи, ала сетне си каза, че за настроението на госпожа Хигс описанието на Дениъл бе далеч по-добро, отколкото парижките модни списания.

— Има червена коса — продължи тя, изчака малко и добави — и брада.

— Брада! — Очите на госпожа Хигс светнаха. — Колко елегантно!

— Е, не бих казала. — Образът на Дениъл изплува в съзнанието й. — По-скоро необичайно. Но има хубави очи. Много, много сини. — Тя отново се намръщи, спомнила си притесняващия му син поглед. — И гледа втренчено.

— Безсрамник! — Госпожа Хигс одобрително кимна. — Не можех да понасям слабохарактерни мъже. С какво се занимава?

— Бизнесмен. Печеливш, пробивен. Арогантен.

— Все повече и повече ми харесва. Сега ми кажи защо го смяташ за досадник.

— Защото не разбира от дума. — Ана стана и отиде до прозореца. — Дадох му съвсем ясно да разбере, че не ме интересува.

— Което го накара да реши, че на всяка цена трябва да промени мнението ти.

— Нещо такова. — „Аз те избрах, Ана Уитфилд. И мисля да те имам“, прозвучаха думите му в главата й. — Изпраща ми цветя всеки ден, от една седмица насам.

— Какви по-точно?

Изненадана от въпроса, Ана се обърна.

— Рози. Бели рози.

— О! — Госпожа Хигс въздъхна и въздишката й бе младежка и изпълнена с копнеж. — Много години минаха, откакто някой ми е подарявал цветя.

Трогната, Ана загледа старата жена. Госпожа Хигс изглеждаше уморена.

— Ще ви донеса от моите. Миришат чудесно.

— Ти си много мило момиче, но не е същото. Беше време… — Думите й заглъхнаха, а тя поклати глава. — Както и да е. Вероятно би трябвало да опознаеш по-отблизо този Дениъл. Не е никак умно човек да пренебрегва чувствата.

— Ще имам повече време за чувства, когато завърша.

— Ние винаги си мислим, че ще имаме повече време. Някой ден. — Госпожа Хигс затвори очи с въздишка. — Залагам на този Дениъл — промърмори тя и потъна в дрямка.

Ана я погледа още малко. Сетне я остави със слънцето и парижките модни списания и тихо затвори вратата след себе си.

След много часове излезе от болницата навън. Беше изморена, краката я боляха, ала имаше чудесно настроение. Бе прекарала голяма част от смяната си в родилното, бе слушала приказките на младите майки и бе държала бебетата на ръце. Дори си бе помислила кога ли и тя ще си има бебе. Някой ден.

— Когато се усмихваш, си още по-хубава.

Изненадана, Ана рязко се обърна. Дениъл се бе облегнал на капака на тъмносин открит автомобил. Беше облечен всекидневно, с работни панталони и риза с отворена яка. Лекият бриз рошеше косата му, а той стоеше и й се усмихваше. И въпреки че Ана не искаше да си го признае, изглеждаше великолепно. Докато се колебаеше какво да предприеме, той тръгна към нея.

— Баща ти ми каза къде си. — Изглежда така… Делова, реши той, с тази тъмна пола и бяла блузка. Не крехка и деликатна както в розовата или синята рокля, но още по-хубава.

С привичен жест Ана прибра косата си зад ухото.

— Не знаех, че имаш работа с баща ми…

— Ами сега, когато Дитмайър стана областен прокурор, отново се нуждая от опитен адвокат.

— И това е баща ми. — Тя леко се ядоса. — Искрено се надявам да не си го избрал заради мен.

Усмивката му бе ленива и широка. И много хубава.

— Никога не смесвам бизнеса с личния живот, Ана. Ала ти не отговори на нито едно от обажданията ми.

Този път тя се усмихна.

— Така е.

— Маниерите ти ме изненадват.

— Не би трябвало, като се имат пред твоите собствени. Все пак ти изпратих съобщение, нали?

— Официалната ти молба да не ти изпращам повече цветя не я считам за комуникация.

— Ти така и не престана да ги изпращаш.

— Да. Цял ден ли си работила?

— Да. Така че, ако ме извиниш…

— Ще те закарам до вас.

Ана поклати глава студено.

— Много любезно от твоя страна, но не е необходимо. Денят е прекрасен, пък и аз не живея далеч.

— Тогава ще вървя с теб.

Тя усети, че стиска зъби. Ала се насили да се отпусне.

— Дениъл, сигурна съм, че бях съвсем ясна.

— Разбира се. Както и аз! Така че… — Той взе и двете й ръце в своите. — Остава да видим кой от двама ни ще издържи по-дълго. Възнамерявам да бъда аз. Няма нищо лошо в това, да се опознаем по-отблизо, нали?

— Напротив, има. — Ана започваше да разбира една от причините, поради които той печелеше в бизнеса. Когато стоеше наблизо, сякаш излъчваше чар. Някакво магнетично въздействие. Не всеки можеше да устои на предизвикателството на една искрена приятелска усмивка. — Ще пуснеш ли ръцете ми?

— Разбира се… Ако се разходиш с мен.

В очите й проблесна светкавица.

— Не понасям пазарлъци. Нито приемам подкупи.

Тъй като чувстваше, че е близо до победата, Дениъл пусна ръцете й.

— Ана, виж какъв хубав следобед е. Ела да се разходим. Свежият въздух и слънцето ще ти се отразят добре, би трябвало да го знаеш.

— Така е. — Е, какво толкова? Нищо лошо нямаше да направи, ако приемеше поканата му. А може би, ако успееше да го иронизира, той щеше да се убеди в безполезността на начинанието си и да насочи неудържимата си енергия към някоя друга. — Добре, за малко. Имаш хубава кола.

— И аз я харесвам. Макар че Стивън се муси, когато излизам без него и ролс-ройса. Много е смешно възрастен човек да се муси. — Той понечи да отвори вратата, за да седне, но изведнъж спря. — Ти шофираш ли?

— Разбира се.

— Чудесно. — Извади ключовете от джоба си и й ги подаде.

— Не разбирам. Искаш да карам аз ли?

— Освен ако ти не искаш.

— О, много обичам да карам, ала откъде знаеш, че не съм безразсъдна? Или неумела?

Дениъл я изгледа за секунда, сетне избухна в гръмогласен смях. Преди да разбере какво става, тя се озова във въздуха. Беше я грабнал през кръста и я въртеше.

— Ана Уитфилд, луд съм по теб!

— Наистина си луд — промърмори тя, опитвайки се да успокои разлюлените си поли и сърце, както и достойно да стъпи с разтрепераните си крака на земята.

— Хайде, Ана! — Той седна на мястото на пасажера с усмивка. — Животът и колата ми са в твоите ръце.

Ана поклати глава, заобиколи и също седна. Неспособна да устои, тя му се усмихна искрено.

— Ти си голям играч, Дениъл.

— Тъй е. — Облегна се назад, когато колата потегли. — Защо не излезем извън града? Там е по-свежо.

Един километър, най-много два, каза си Ана, като пое посока за излизане от града.

Но съвсем неусетно се озоваха поне на петнадесет и се заливаха от смях.

— Чудесно е! — извика тя сред шума на вятъра. — Не бях карала досега открит автомобил.

— Прилича ти.

— Ще си припомня усещането, преди да реша да си купувам нова кола. — Ана прехапа долната си устна, докато вземаше завоя. — Всъщност скоро ще трябва да го направя. Ще се преместя в един апартамент по-близо до болницата, ала колата е незаменимо удобство.

— Напускаш дома на родителите си?

— Следващият месец — кимна Ана. — Те всъщност не се противиха толкова, колкото се опасявах. Вероятно най-доброто нещо, което сторих в живота си, бе, че избрах университет в друг щат. Така ги убедих, че мога да се справям и сама с проблемите. Сега всичко, което трябваше да направя, бе да ги накарам да се съгласят, че не искам да ми помагат в обзавеждането на новото ми жилище.

— Не ми харесва идеята да живееш сама.

Тя рязко обърна глава към него.

— Това не е въпрос, който ще обсъждаме, пък и не те засяга. Но защо все пак? Аз съм голяма жена, нали? Ти също живееш сам.

— Моето е друго.

— Кое му е другото?

Той отвори уста, ала я затвори, без да промълви нито дума. Защо наистина? В случая не се тревожеше за себе си, но се тревожеше за нея. Обаче това едва ли бе обяснението, което щеше да й допадне.

— Аз не живея сам. Имам прислуга — извъртя отговора Дениъл и зачака доста самодоволно аргументите й.

— Няма да имам място за прислуга. Виж колко зелена е тревата!

— Не сменяй темата!

— Добре де, смених я. Често ли излизаш извън града?

— Не. — Дениъл се поколеба и реши, че ще има време и за другия разговор. Винаги можеше да провери къде е апартамента й и да се увери, че всичко е наред. Ако не беше, щеше да се намеси, можеше дори да го купи. — Но реших, че единственият начин да те видя, е да те взема от болницата.

— Можех да кажа не.

— Можеше. Но бях сигурен, че няма. Нали времето да бодеш хората с игли и да ги режеш с ножове вече бе изтекло?

Ана се разсмя. Вятърът сладко ухаеше.

— Не бода, нито режа някого. През повечето време посещавам пациентите, говоря с тях, нося им списания. Може да сменя чаршафите им, ако има нужда.

— Ала ти не си учила за това!

— Да, но докторите и сестрите не могат да отделят на болните повече внимание поради липса на време или заради огромния им брой. Аз съм свободна и мога да го направя сега, пък макар и за кратко. То ми помага да разбера какво значи да лежиш там, в леглото, час след час, болен, нещастен, самотен или дори само притеснен от неизвестността. И се заклевам да го помня, когато започна собствената си практика.

Дениъл не бе мислил за това никога преди, ала сега си спомни дългото мъчително боледуване, което отнесе майка му, когато той бе само на десет години. Спомни си също така колко тежко й бе да прекарва цялото време на легло. Миризмата на лекарствата й и сега бе осезаемо ясна, дори сред свежестта на природата.

— Не се ли отегчаваш да се грижиш за болни хора през цялото време?

— Ако се отегчавах, нямаше да изпитвам нуждата или желанието да бъда лекар.

Дениъл я погледна. Вятърът развяваше косата й и откриваше лицето й. Той бе обичал майка си, бе седял с нея всеки ден, но се ужасяваше от болките и от това, да я вижда как линее. Ана, така млада, жизнена и красива, бе избрала да прекара живота си с болките на другите.

— Не те разбирам.

— И аз невинаги се разбирам.

— Кажи ми защо ходиш в болницата всеки ден?

Тя помисли за мечтата си. Дали би могъл да я разбере, след като никой друг не можеше? После се сети за госпожа Хигс. Това може би щеше да разбере.

— Има една жена в болницата. Преди няколко седмици я оперираха и извадиха тумор и половината от дроба й. Зная, че я боли, ала тя е много храбра. Нуждае се от приказки, от човешки разговор и аз мога да й го дам. Това е всичко, което мога да направя за нея в момента.

— Но то е много важно!

Ана се обърна към него. Очите й бяха тъмни и напрегнати.

— Да, и за двете ни. Радвам се, че разбираш. Днес тя ми каза, че би желала да се е омъжила повторно след смъртта на съпруга си. Иска да има някой, който да си спомня за нея. Тялото й я предава, ала разумът не. Днес й разказах за теб.

— Ти си говорила за мен?

Е, не можа да си сдържи езика зад зъбите!

— Госпожа Хигс започна разговор за мъжете и аз й казах, че познавам един досадник.

Дениъл взе ръката й и я целуна.

— Благодаря за откровеността.

Борейки се с вълнението, Ана увеличи скоростта.

— Е, описах те. Тя бе силно впечатлена.

— Как ме описа?

— Ти суетен ли си?

— Абсолютно.

— Добре тогава. Казах й, че си арогантен и дори свиреп. Не помня дали не казах жесток. Работата е, че ако мога да поседя при нея и да побъбрим за пет минути всеки ден, да внеса малко от външния свят в стаята, ще й помогна. Ще може по-леко да понася болката. Докторите трябва да помнят, че диагнозата и лекарствата не са достатъчни. Дори не означават нищо без съчувствие.

— Ти едва ли ще го забравиш.

Ана почувства как сърцето й подскочи.

— Отново се опитваш да ме ухажваш.

— Не. Опитвам се да те разбера.

— Дениъл… — какво да го правеше сега? Как трябваше да се държи с него? Можеше да се справи с арогантността, с нахакаността, дори с досадните му настоявания. Но с вниманието, с любезността? — Ако наистина искаш да ме разбереш, трябва да ме изслушаш. Вземането на диплома и започването на практика не са най-важните неща в живота ми. Засега те са единствените, разбира се. Исках ги толкова дълго, работих сериозно и упорито, за да позволя да бъда отклонена или отказана от някого или от нещо.

Дениъл прекара пръст по рамото й.

— Ти за отклонение ли ме приемаш, Ана?

— Не се шегувам.

— Нито пък аз. Искам да станеш моя жена.

Колата се завъртя, защото Ана едва не изпусна волана. Натисна рязко спирачки и спря по средата на пътя.

— Сериозно ли говориш?

Той явно се наслаждаваше на шокираната й физиономия. Сетне се усмихна.

— Това „да“ ли означава?

Трябваха й десетина секунди, за да възвърне гласа си. Дениъл изобщо не се шегуваше. Беше сериозен и искрен.

— Ти си полудял! Познаваш ме само от една седмица, виждали сме се няколко пъти и ми предлагаш женитба! Ако и бизнеса си вършиш толкова безразсъдно, просто се чудя как все още не си фалирал!

— Защото знам коя работа си заслужава труда и коя не, Ана. — Той посегна и я хвана за раменете. — Може би трябваше да почакам с предложението си, ала не виждам защо, когато съм сигурен.

— Сигурен ли си? — С дълбока въздишка тя се опита да подреди хаоса от чувства, който бушуваше в нея. — Може би ще ти бъде интересно да научиш, че за женитба са необходими двама души. Двама, които желаят това и се обичат.

— Ние сме двама.

— Но аз не искам да се женя. Нито за теб, нито за който и да е друг. Имам още една година да уча, после практиката, кабинетът.

— Аз пък може и да не харесвам много идеята ти да станеш лекар, ала ще направя някои отстъпки.

— Отстъпки ли? — Очите й потъмняха от гняв. — Моята кариера не е въпрос на отстъпки. Нито компромис. — Гласът й бе студен, спокоен и безизразен. — Опитах се да бъда търпелива с теб, Дениъл, но ти не взимаш от дума. Ще трябва да избиеш тази налудничава идея от главата си. Само си губиш времето.

Той я придърпа до себе си, възбуден от гнева й, ала и разгневен от реакцията й.

— Времето си е мое.

И залепи устни до нейните. Не така внимателно, както преди, нито толкова нежно. Ана може и да се съпротивляваше. Не го интересуваше. В този момент бе така погълнат от необходимостта да се слее с нея, че желанието, което го заливаше, не бе в състояние да бъде спряно от съпротива или разум.

Устните й бяха горещи от слънцето. Кожата й бе мека от някакви женски мазила и фокуси, които сигурно правеше. Искаше я, желаеше я. Не ставаше дума за избор или за планове. Желанието бе надделяло, беше го покорило в сега контролираше действията му.

Точно такъв си мислеше, че е — силен, нетърпелив, опасен, възбуждащ. Не можеше да се съпротивлява, въпреки да знаеше, че би трябвало да опита. Студена. Че как да бъде студена, когато кръвта й бушуваше и скоро щеше да превърне тялото й в течна лава? Безчувствена. Как да бъде безчувствена, когато усещаше възбудата да се надига в нея като прилив? Въпреки логиката, въпреки волята си, тя се притисна към Дениъл. Под напора на желанието даваше повече, отколкото знаеше, че може, и получаваше повече, отколкото знаеше, че иска.

И отново щеше да иска. Докато кръвта бушуваше и блъскаше слепоочията й, Ана осъзна, че отново и отново ще иска. Винаги, когато той бе наблизо, когато се сетеше за докосването на ръцете му, за допира на устните му. Как можеше да спре? И искаше ли да спре?

Имаше отговори. Сигурна бе, че има отговори, ако само се опиташе да ги намери. Нуждаеше се от логика, но слабостта бе надделяла и тя бе загубена в чувствата, който двамата бяха събудили.

С огромни усилия успя да възвърне част от самообладанието си. Все пак можеше да се контролира. Борейки се със съжалението, Ана се отдръпна. Облегна се на седалката и загледа с невиждащи очи право напред, докато събере сили да проговори.

— Няма да те виждам повече.

За миг го обзе паника, което го изненада. Той обърна лицето й към себе си.

— И двамата знаем, че не е вярно.

— Ще направя това, което казвам.

— Сигурен съм. Ала знам, че не го искаш.

— Дявол да те вземе, Дениъл Макгрегър! Никой нищо не може да ти каже!

За пръв път я видя да губи контрол и да излиза извън нерви. И макар че бързо се възстанови, той разбра, че характерът й бе нещо достойно за уважение.

— Дори ако съм влюбена в теб, което не е така — продължи Ана, — нищо няма да излезе.

Дениъл нави един кичур от косата й около пръста си, сетне го пусна.

— Ще видим.

— Няма… — тя спря насред дума и подскочи стреснато, защото зад тях изсвири клаксон.

Някаква кола ги подмина бавно. Шофьорът спря и ги изгледа дълго, сетне заобиколи и отпраши по пътя. Дениъл се разсмя, а Ана подпря чело на волана и също се разсмя. Не познаваше друг човек, който така да я ядосваше, да я правеше слаба и безпомощна и да я караше да се смее.

— Дениъл, това е най-смешната ситуация, в която някога съм изпадала. — Все още кикотейки се, тя вдигна глава. — Вярвам, че можем да бъдем приятели, ако престанеш с тази налудничава идея да се жениш за мен.

— Ние ще бъдем приятели. — Той се наведе и я целуна, преди да може да реагира. — Но аз искам жена, семейство. Просто идва времето, когато един мъж се нуждае от тези неща и нищо друго няма значение.

Ана сложи ръце на кормилото и подпря брадичка на тях. Вече беше спокойна. Загледа високата зелена трева край пътя.

— Вярвам го. Вярвам също така, че след като си решил, че е време да се ожениш, търсиш най-подходящата за теб съпруга, която да си струва усилията. Ти съвсем точно си си направил сметката.

Дениъл се размърда, защото му стана неудобно. Нямаше да е лесно да има жена, която ще чете какво става в главата му. Ала вече я беше избрал.

— Защо мислиш така?

— Защото всичко това за тебе е бизнес. — Тя го изгледа сериозно. — По един или друг начин.

Не можеше да шикалкави, поне не и с нея.

— Може би. Работата е, че ти си заслужаваш. Само ти.

Ана въздъхна и отново се облегна назад.

— Женитбата не е банков превод, нито операция. Не мога да ти помогна, Дениъл. — Запали колата и продължи: — Време е да се връщаме.

Той сложи ръка на рамото й, преди да направи обратния завой.

— Късно е да се връщаме, Ана. И за двама ни.