Нора Робъртс
Всичко е любов (7)

Седма глава

Би могло да й се иска да не й бе толкова приятно. Би могло да й се иска Алън да не успяваше толкова лесно да я накара да се засмее. Или да не бе успял да я убеди да се разхождат под дъжда, за да зяпат по витрините и да гледат хората, а после да изпият по една последна чаша вино в едно претъпкано кафене.

Би могло да й се иска, но не й се искаше. За пръв път тази седмица Шелби можеше да се засмее, да се отпусне и да си прави удоволствието без усилия. Щеше да има последствия — винаги имаше последствия. Утре щеше да мисли за тях.

Често някой прелиташе покрай масата им, поздравяваше я и хвърляше любопитен поглед към Алън. Това й напомняше, че задимените малки клубове бяха нейна територия, а балетните премиери — негова. Това бе още нещо, за което щеше да мисли утре.

— Здравей, красавице.

Нечии ръце се опряха на раменете й. Шелби вдигна поглед.

— Здравей, Дейвид. Здрасти, Уенди.

— Хей, нали тази вечер трябваше да ни се обадиш — напомни й Дейвид. Пианистът засвири нещо страстно и пулсиращо. Дейвид неволно се огледа. — Отидохме на новото представление във „Форд“ без теб.

Уенди, нежна и грациозна, със спускаща се до кръста вълниста коса, се усмихна и обви ръка около кръста му.

— Нищо не си изпуснала.

— Аз… — Шелби хвърли един поглед към Алън. — Малко се поразходих. Запознайте се, Алън, Дейвид и Уенди.

— Приятно ми е — усмихна се Алън на брадясалия мъж. — Заповядайте при нас.

— Благодаря, ала точно излизаме — Дейвид разроши косата на Шелби и бързо пийна от чашата й. — Утре ще трябва да свиря на една сватба.

— Дейвид още се чуди как да свири на нашата сватба следващия месец. Ей, по някое време трябва да ти се обадя да питам откъде да взема онези гръцки специалитети, за които ми беше разказвала — Уенди се усмихна приятелски на Алън. — Шелби казва, че узото оживява празненството. Хайде, ще се видим по-късно — добави тя и задърпа Дейвид за ръката.

Алън ги проследи с поглед как се провират между масите към вратата.

— Бързо действа — отбеляза той и вдигна виното си.

— Дейвид ли? — изненада се Шелби. — Всъщност най-бързата му скорост е като на охлюв, освен ако няма китара в ръцете си.

— Наистина ли? — очите му срещнаха нейните над ръба на чашата, но тя не разбра на какво се смеят. — Тази вечер му върза тенекия, и той вече си е насрочил сватбата с друга.

— Вързах му тенекия… — подзе Шелби със смях и изведнъж си спомни. — Ох! — завъртя чашата в ръце, разкъсвана между раздразнението и собственото си чувство за смешното. — Мъжете са непостоянни създания — реши накрая.

— Очевидно — протегна ръка и повдигна брадичката й. — Мъжествено го преживяваш.

— Не обичам да показвам чувствата си — нервирана и развеселена, тя едва потисна смеха си. — По дяволите, точно днес ли трябваше да се появи тук!

— При толкова кръчми в града…

Този път смехът й избухна свободно.

— Добре изработено — похвали го Шелби. — Трябваше да се сетя, скоро слушах този филм.

— Слуша го?

— Аха. Е… — вдигна чашата си в наздравица: — За разбитите сърца.

— За глупавите лъжи — възрази Алън.

Тя сбърчи нос и се чукна.

— Обикновено много добре лъжа. Освен това, наистина съм ходила на среща с Дейвид. Веднъж. Преди три години — допи виното си. — А може би преди четири. Можеш да престанеш да се смееш толкова самодоволно, сенаторе.

— Така ли правех? — той се изправи и й подаде мокрото й яке. — Колко грубо от моя страна.

— Би било много по-любезно да не показваш, че си ме хванал в лъжа — забеляза Шелби, докато си проправяха път навън към дъжда. — Което нямаше да стане, ако не ме беше вбесил дотолкова, че да не ми дойде наум по-подходящо име.

— Ако успявам да разбера нещо от това заплетено изречение, излиза, че аз съм виновен — Алън преметна ръка през раменете й толкова безгрижно и приятелски, че тя не възрази. — Какво ще кажеш да ти се извиня, задето не ти дадох време да измислиш някоя по-достоверна лъжа?

— Струва ми се честно — Шелби подложи лице на дъжда, забравяйки колко го бе проклинала само преди няколко часа. Бе прохладен, свеж и нежен. Можеше да върви часове под него. — Но нямам намерение да ти благодаря за вечерята — добави тя с проблеснал в очите й смях. Обърна се и се облегна на вратата на колата му. — Нито за виното и свещите.

Алън се вгледа в дръзкото й мокро лице и отчаяно я пожела. В страстта й щеше да има нещо от тази дързост и от свежестта на дъжда. Пъхна ръце в джобовете, преди да се бе поддал на желанието да я притисне към себе си веднага.

— А за дъгата?

Устните й трепнаха в усмивка.

— За нея може и да ти благодаря. Още не съм решила.

Бързо седна в колата. Бе усетила, че коленете й бяха омекнали от дългия поглед, който й бе подарил, преди да заговори. Щеше да е най-разумно да поддържа настроението безгрижно, както в кафето — поне докато се озовеше в безопасност в апартамента си, а той в безопасност навън.

— Знаеш ли — продължи, когато Алън седна зад кормилото, — бях решила тази вечер да замина на море. Ти ми обърка плановете.

— Обичаш ли дъждовни плажове?

— Там можеше и да не вали — възрази Шелби. — Ала все едно, обичам.

— Аз най-много обичам плажа по време на буря — той зави зад ъгъла. — По залез-слънце, когато светлината едва стига, за да гледаш как небето и морето кипят.

— Наистина ли? — загледа се с интерес в профила му. — Бих си помислила, че предпочиташ спокойни зимни плажове, по които можеш да правиш дълги разходки, потънал в дълбоки мисли.

— Всичко с времето си — измърмори Алън.

Тя го виждаше — светкавиците, гръмотевиците, дивото дихание на вятъра. Кръвта й се сгря, но не само от виното. Подводни течения. От първия момент, когато го видя, бе разбрала, че в него имаше подводни течения, ала сега те изглеждаха по-близо до повърхността. Ако не бе внимателна, в един момент щяха да я отнесат.

— Сестра ми живее в Атлантик Сити — продължи той. — Обичам да прескачам дотам в най-странни моменти извън сезона, за да прекарам няколко дни на плажа и да загубя малко пари в нейното казино.

— Сестра ти има казино? — Шелби отново се обърна към него.

— Съсобственици са с мъжа си в две казина — бързо й се усмихна, развеселен от прозвучалата в гласа й изненада. — Рина едно време играеше комар. И сега го прави от време на време. Ти какво очакваше, че моето семейство е много сериозно, много благопристойно и много скучно, така ли?

— Не съвсем — отговори тя, макар че до голяма степен бе точно така. — Поне от това, което съм слушала от Майра за баща ти. Тя изглежда много го харесва.

— Двамата обичат да спорят. Той е също толкова властен като нея.

Паркира пред дома й и слезе, преди да бе успяла да му каже, че нямаше нужда да си прави труда да я изпраща до вратата. Докато се изкачваха по стълбите, Шелби по навик бръкна в чантата си за ключовете.

— Още са у мен — напомни й Алън и ги извади от джоба си. Без да откъсва поглед от нея, ги залюля в ръката си. — Сигурно струват колкото чаша кафе.

Тя се намръщи:

— Това е подкуп.

— Подкуп ли? — погледът му бе мек и спокоен. — Не, това беше предположение.

Шелби се поколеба, после въздъхна. Вече го познаваше достатъчно добре, за да разбира, че могат цял час да обсъждат предположението му на стълбището и накрая пак да свършат с неговата чаша кафе. Отстъпи настрани и му предостави да отключи вратата.

— Кафе — заяви тя, сякаш определяше граничната линия. После си свали якето и небрежно го хвърли на един кухненски стол. Котаракът се измъкна изпод него, скочи на пода и я погледна със здравото си око. — Ох, извинявай — порови из бюфета и извади плик с котешка храна. — Той е виновен — обясни Шелби на Моше. Когато котаракът се нахвърли върху храната, тя погледна отново към Алън: — Не обича да закъснявам с вечерята му. Много е точен.

Алън изгледа с любопитство дебелия лаком котарак.

— Не изглежда отпаднал.

— Не е — Шелби отметна перчема от очите си, обърна се към умивалника и напълни кафеварката с вода. — Но лесно се ядосва. Ако… — загуби за миг мисълта си, защото ръцете на Алън се отпуснаха върху раменете й. — Ако забравя да го нахраня, той… — устните му се затвориха върху ухото й и кафеварката издрънча в умивалника. — Той се цупи — довърши тя и рязко спря водата. — Съквартирантите, които се цупят — успя да произнесе с внезапно изтънял глас, докато слагаше кафеварката на котлона, — усложняват нещата.

— Представям си — измърмори Алън, повдигна косата от врата й и впи зъби в чувствителната кожа.

Шелби почувства как пламва и се помъчи да включи щепсела в контакта.

— Шелби… — ръцете му се плъзнаха към кръста й.

Нямаше да му обръща внимание, каза си тя. Изобщо нямаше да обръща внимание на това, което правеше с нея.

— Какво?

— Ммм — Алън плъзна устни отстрани на шията й и откри, че ароматът й там бе по-трептящ, точно над ключицата. Описа я с език и чу как Шелби бързо и несигурно пое дъх. — Не сложи кафе в кафеварката.

Тя потрепери и се вкопчи с две ръце в масата, за да не й се случи отново.

— Какво?

Той се пресегна край нея да издърпа щепсела от контакта.

— Ти — подзе Алън и я обърна към себе си — не сложи кафе — целуна леко ъгълчето на устните й, после другото.

Шелби почувства моментна слабост и затвори очи.

— Къде?

Устните му се затвориха върху ключицата й.

— В цедката на кафеварката.

— Ей сега ще го прецедя — прошепна тя, когато устните му се плъзнаха по клепачите й. Чу тихия му смях и се учуди защо звучи победоносно. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да овладее огъня, който вече излизаше извън контрол. — Алън… — леки като перце целувки обсипваха лицето й и наливаха масло в огъня. — Ти се опитваш да ме прелъстиш.

— Не се опитвам — той захапа нежно устните й, после ги остави незадоволени, за да се спусне към шията й. Искаше да почувства този отчаяно блъскащ се пулс. — Аз те съблазнявам.

— Не — Шелби вдигна ръце към гърдите му, за да го отблъсне, ала те, кой знае как, се обвиха около врата му. — Няма да правим любов.

Алън едва сдържаше пламтящото си нетърпение. Вплете пръсти в косите й.

— Няма ли? — отново погъделичка устните й. — Защо?

— Защото… — тя се мъчеше да си спомни коя е, къде е. — Защото това е… Пътят към ада…

Той сподавено се засмя в устните й. След това езикът му се плъзна вътре.

— Опитай отново.

— Защото… — не разбираше как желанието можеше да се разгаря толкова бързо. То не можеше да бъде толкова болезнено. Страстта не трябваше да идва на изнурителни вълни. Знаеше, защото бе изпитвала и едното, и другото. Това трябваше да е нещо различно, но то сякаш изобщо нямаше име. Обзе я слабост, такава слабост. И бясна, изгаряща сила, заплашваща да погълне всичко, което Шелби познаваше. — Не — почувства паника, остра и реална. — Не, прекалено много те искам. Не мога да позволя това да се случи, не виждаш ли?

— Късно е — все още обсипвайки лицето й с целувки, Алън я поведе през апартамента. — Много е късно, Шелби — смъкна блузата от раменете й и я пусна на пода. Този път, първия път, това щеше да бъде прелъстяване. Такова, което и двамата да си спомнят, докато са живи. — Слаба си — прошепна той. — Твърде си слаба, за да се съпротивляваш — без да бърза, плъзна длани нагоре по ръцете й, по раменете й. — Знаеш ли колко често съм си представял как съм така с теб? Колко често съм си представял, че те докосвам… — пръстите му преминаха по тънкия комбинезон над гърдите й. — Ето така… — полата й беззвучно се свлече на пода пред прага на спалнята. — Чуваш ли дъжда, Шелби?

Отпуснаха се на леглото и тя усети под раменете си покривката.

— Да.

— Сега ще правя любов с теб — устните му отново бяха до ухото й, разрушавайки всякаква видимост за отказ. — И всеки път, когато чуеш дъжда, ще си спомняш.

Нямаше да трябва да чуе дъжда, за да си спомня, помисли Шелби. Случвало ли се бе някога сърцето й да бие така бързо? Бе ли изглеждала някога кожата й толкова мека? Да, чуваше дъжда, барабанящ по покрива и по перваза на прозореца. Ала нямаше да има нужда да го чуе отново, за да си спомни как съвършено пасват устните му на нейните, как тялото й сякаш се слива с извивките на неговото. Щеше да е достатъчно да си помисли за него, за да си спомни как мократа свежест на дъжда бе попила в косата му или как устните му прошепваха името й.

Никога досега не бе дарявала мъжа с отстъпчивост, макар и да не го осъзнаваше. Сега се поддаваше, оставяше го да я води натам, където толкова не бе искала, или толкова се бе страхувала да отиде. В забравата.

Алън сякаш искаше да я докосне и вкуси цялата, но толкова бавно, толкова пълно, че тя можеше да се носи върху чувствата си, безтелесна като мъгла. Само с върховете на пръстите си, само с устни той я довеждаше до неустоимо удоволствие.

Преди да посегне към копчетата на ризата му, Шелби не бе усетила колко бе отмаляла. Ръцете й бяха толкова натежали. Нейните ръце, винаги толкова сръчни, пръстите й, винаги толкова пъргави, сега непохватно се бавеха и неволно го довеждаха до отчаяние.

Устните му върху нейните изведнъж станаха алчни, тялото му се притисна към нейното и улови ръцете й между тях. Може би това бе неволен жест на превъзходство, може би бе свръхтоварът на дълго потискани желания, ала тя престана да отстъпва пред него и започна да взема.

Страстта й бе не по-малка от неговата и когато заплаши да стане по-силна, Алън се помъчи да възстанови равновесието. Шелби откри, че силните му и дълги мускули се бяха освободили от ризата, но ръцете й вече не бяха непохватни. Приличаше на състезание — кой ще закара другия по-далеч и по-бързо. Устните му спряха нейните, задържайки се върху точки на удоволствие, за които тя не бе и подозирала, преди той да ги открие, и продължаваха по-нататък. Алън смъкна коприната надолу, после още по-надолу. Ласките му бяха престанали да бъдат нежни. Никой от тях не търсеше нежност. Това, което бе между тях, се бе възпламенило още при първата им среща и прекалено дълго бе тляло.

Той я чувстваше как трепва, където и да я докоснеше, където и да се допреше езикът му върху кожата й. Знаеше, че Шелби бе оставила страха далеч зад себе си. Това бе страст, чиста, неподправена страст, която Алън знаеше, че тя ще му даде, ако я изчака. Това бе вихрушката, от която имаше нужда, и в която Шелби го въвличаше.

Агресивна, цялата огън, цялата плам, тя се движеше заедно с него, срещу него, за него, докато самообладанието му се разби на парчета, ненужни и забравени. Вкусваше я с всяко свое вдишване — дива, сладостна и изкусителна.

Сега никой от тях не водеше. И двамата се чувстваха водени. Възпламеняваха се един друг като гръмотевица и светкавица.

Дъждът продължаваше да вали. Звукът нито бе утихнал, нито се бе усилил. Можеха да са лежали заедно мигове или часове. Никой не мислеше за времето, само за мястото. Тук.

Тя се сгуши в него и затвори очи. Най-после дишаше равномерно. Душата и тялото й бяха толкова спокойни, че бурята сякаш никога не се бе разразявала. Ала точно бурята, нейното участие в нея, отдаването й на нея й бяха дали това спокойствие, за което не бе и подозирала, че копнее. Алън — Алън бе нейният покой, нейното сърце, нейният дом.

Непоклатим, твърд, своенравен, настойчив. Можеше да се опише с толкова много думи — може би затова я привличаше отново и отново, и затова Шелби продължаваше да се отдръпва.

Той се размърда и я привлече по-близо. Още усещаше тръпките на възбуда, страст, чувства — толкова крехки, че не можеха да се нарекат с никакво име. Шелби продължаваше се носи през тях като бурен, спиращ дъха вятър, който духа едновременно от всички посоки. Свежа или знойна, тя бе като бриз, отвяващ грубостта на света, която Алън прекалено добре познаваше. Нужно му бе това нейно вълшебство, както му бе нужно и да й даде каквото и да било, което я привличаше в него.

Лениво, собственически прокара ръка по гърба й.

— Ммм, хайде пак — измърмори Шелби.

Той тихо се засмя и започна да я гали, докато тя бе готова да замърка.

— Шелби…

В отговор тя отново въздъхна и се сгуши по-близо.

— Шелби, под крака ми има нещо топло и пухкаво.

— Ъхъ.

— Ако това е котаракът ти, той не диша.

— Макгрегър.

Алън целуна върха на главата й.

— Какво?

Шелби сподавено се засмя в рамото му.

— Макгрегър — повтори тя. — Моето прасе.

За момент се възцари тишина, докато той се опитваше да осъзнае чутото.

— Моля?

Убийствено сериозният му тон я накара да прихне. Щеше ли да може вече да преживее някой ден, без да го чуе?

— Ох, кажи го пак. Много ми хареса — трябваше да види лицето му и намери сили да се пресегне през него и да потърси кибрита на нощното шкафче. Кожата й се отърка в неговата. Накрая запали една клечка и я поднесе към свещта. — Макгрегър — обясни Шелби, целуна го бързо и посочи към края на леглото.

Алън се вгледа в усмихващата се прасешка муцуна.

— Нарекла си едно плюшено розово прасе на мое име?

— Алън, така ли трябва да говориш за нашето дете? — погледът му срещна нейния, толкова мъжествен и ироничен, че тя безсилно се отпусна върху гърдите му в пристъп на смях. — Сложих го там, защото той трябваше да е единственият Макгрегър, който ме е излъгал да се пъхне в леглото ми.

— Наистина ли? — Алън я дръпна за косата, за да вдигне засмяното й лице към себе си. — Това ли направих аз?

— Ти много добре знаеше, че няма вечно да успявам да устоя на балони и дъги — светлината на свещта хвърляше отблясъци върху лицето му. Шелби описа с пръст играещите върху него сенки. — Исках да устоя на чара ти, наистина исках. Нямаше да направя това.

Той хвана китката й и я насочи нагоре, за да може да целуне дланта й.

— Да правиш любов с мен ли?

— Не — погледът й се премести от устните към очите му. — Да се влюбя в теб.

Почувства как пръстите му върху китката й се стегнаха, после бавно се отпуснаха. Тъмните му очи не се отделяха от нейните. Усети под себе си как пулсът му се промени.

— А влюби ли се?

— Да.

Едва прошепнатата дума отекна в главата му. Алън я привлече към себе си и я прегърна. Не бе очаквал, че толкова скоро ще му даде толкова много.

— Кога?

— Кога ли? — повтори тя, наслаждавайки се на твърдостта на гърдите му под бузата си. — Някъде между момента, когато излязохме на терасата у Райтови и когато отворих една кошница с ягоди.

— Толкова дълго ли ти трябваше? На мен ми беше достатъчно само да те погледна.

Шелби вдигна глава и се взря в очите му. Знаеше, че той не преувеличава. Не бе в неговия стил. Проста истина, изказана с прости думи. Обхвана с две ръце лицето му.

— Ако ми го беше казал преди една седмица или преди един ден, щях да помисля, че си луд — отново прихна и притисна устните си към неговите. — Пък може и да си луд… Май няма значение — с въздишка се отпусна върху него. — Май изобщо няма значение.

Тя знаеше, че може да изпитва нежност — към деца и малки животни. Никога не бе изпитвала истинска нежност към мъж. Ала сега, когато го целуна, докато думите му за любов още ехтяха в главата й, почувства как я залива нежност. Пръстите й на художник се плъзнаха по лицето му, поглъщаха формата му, докато бе сигурна, че ще може да я материализира от въздуха. После се спуснаха надолу, по врата и твърдите мускулести рамене — рамене, на които можеше да се разчита, достатъчно силни, за да поемат проблемите ти в случай на нужда. Но Шелби нямаше да моли за това. Достатъчно й бе да знае, че ги има. Без да отделя устни от неговите, плъзна пръстите си по ръцете му, защото в първата буря на страстта бе в такава треска, че не можа да види истински целия мъж. Сгуши лице във врата му и усети там своя аромат. Помисли, че това е прекрасно. Ръцете му се обвиха около нея и просто останаха там — голи, вплетени, доволни.

— Мога ли да ти кажа нещо, без да ти се завърти главата? — прошепна тя, докато галеше гърдите му.

— Едва ли — гласът му бе надебелял от удоволствието на докосването. — Аз лесно се лаская.

— В моята работилница… — Шелби притисна устни към гърдите му и почувства как сърцето му заби по-бързо под тях. — Помниш ли, когато ти изцапах пуловера и ти го свали, за да го изплакнеш? Аз се обърнах и те видях. Прииска ми се да те пипна, ей така — плъзна длани нагоре, после отново надолу, към тънкия му кръст. — Просто така. Едва не го направих.

Алън усети как кръвта му запулсира — в главата му, в сърцето, в слабините.

— Аз нямаше много да се дърпам.

— Ако бях решила да те имам, сенаторе — прошепна тя през знойния си смях, — ти нямаше да имаш избор.

— Така ли?

Шелби докосна с език ребрата му.

— Ммм — чу го как рязко пое въздух. — Точно така. Един Макгрегър винаги се предава пред един Кембъл.

Той започна да измисля отговор, ала пръстите й погъделичкаха бедрото му. Като политик Алън знаеше стойността на дебата… Но понякога за това не бяха необходими думи. Тя трябваше първо да получи място в парламента.

Можеше да се разтопи под силните й опитни ръце. Желанието се засилваше, а едновременно с него и удоволствието от продължаването му. Шелби изглеждаше погълната от формата на тялото му, от усещането за кожата му. Алън лежеше, потънал в усещанията, които тя му доставяше, а светлочервеният пламък на свещта блестеше в очите му. Дъждът продължаваше монотонната си песен, но той започна да чува само тихите въздишки и шепота на Шелби.

Тя не бързаше — спираше тук, захапваше там. Едно докосване може да омаломощи или възбуди. Една целувка може да успокои или подлуди. Пулсът му се ускори, после още повече, докато разбра, че бе време да представи и своята страна. С едно бързо движение я изтърколи под себе си.

Лицето й се бе зачервило от топлина, дишането й бе неравномерно от пробуждащата се страст. Алън се вгледа в нея. Искаше да запази този спомен за студените нощи и скучните следобеди.

Дивото червено петно на косите й бе разпиляно върху яркозеленото на възглавницата. Сенките от свещта играеха върху лицето й и му напомняха за първото му впечатление от нея — циганка. Открити огньове, плачещи цигулки. Очите й бяха тъмни, зелени и очакващи.

— Ние, Макгрегърови — измърмори той, — си имаме начини да се справяме с Кембълови.

Устните му се спуснаха, ала спряха на една въздишка разстояние от нейните. Видя, че клепките й трепнаха, но още не се бяха притворили. Шелби го наблюдаваше през ресниците си и дишаше задъхано. Алън бавно изви глава да я захапе по брадичката.

Тя затвори очи със стон, който изразяваше едновременно и протест, и удоволствие. Устните й до болка тръпнеха, ала неговите устни по кожата й събуждаха такава бърза, такава трептяща възбуда. Ръцете му бяха вече върху нея и се движеха с една последователност, която Шелби знаеше, че винаги щеше да я оставя безпомощна.

Лениви, дълги, опустошителни кръгове се завъртяха около гърдите й с устни, зъби и език. Алън не й позволяваше да се съсредоточи само върху усещането там. Пръстите му се плъзнаха надолу по корема й, дразнещи и обещаващи, докато тя се изви срещу него, като отчаяно търсеше този ослепителен взрив от топлина. Но сега Алън не бързаше и удължи удоволствието й с едно настойчиво търпение, пред което Шелби нямаше защита.

Устните му се спуснаха по-надолу, езикът му палеше огньове, а дланите му ги разгаряха. Никой от тях не разбра в кой момент светът престана да съществува. Възможно бе да бе изгаснал в един-единствен момент, възможно беше бавно да бе спрял да се върти. Ала не съществуваше нищо, освен тях двамата, плът до плът, въздишка след въздишка, страст за страст.

Устните му се върнаха към нейните и проточиха последния миг, преди да потънат в забрава. Когато проникна в нея, обуздавайки напиращата си сила, тя трепереше. Щеше да й доставя удоволствие, докато и двамата се побъркат. Взе я бавно, заслушан в дълбоките накъсани вдишвания, които се сливаха, докато устните му се притискаха към нейните и пиеха горещия й влажен вкус.

Времето сякаш спря за тях, след това се завъртя, докато се превърна цялото в скорост, във вихрушка от нетърпение. Алън зарови лице в шията й и се отдаде на лудостта.