Нора Робъртс
Всичко е любов (11)

Единадесета глава

— Здрасти.

Шелби потисна въздишката си, взе последния завой по стълбите и видя Серина.

— Здрасти.

— Май ние с теб сме единствените, които тази сутрин още не са се заели с някаква отвратително плодотворна дейност. Закусила ли си?

— Ъъъ — Шелби притисна ръка към стомаха си. — Умирам от глад.

— Добре — Серина я поведе по коридора. — Обикновено закусваме в една стая до кухнята, защото всички се събуждаме по различно време. Кейн винаги става с пукването на зората — навик, който се опитвам да му избия, откак беше малък. Алън и родителите ми не са по-добри. Даяна смята, че осем часа вече е късно за всички, а Джъстин живее по график, който още не мога да разбера. Както и да е, сега си имам извинение — тя потупа добре закръгления си корем.

Шелби се засмя:

— На мен не ми трябва извинение.

— Завиждам ти.

Серина доплува до една обляна в слънце столова, която само според стандартите на Дениъл Макгрегър не би могла да се смята за достатъчно просторна и официална. Тежките яркосини завеси на високите прозорци бяха завързани с големи пискюли. Старинният килим бе на избелели сини и златисти шарки.

— Не мога да свикна с тази къща — Шелби се насочи към един бюфет от осемнадесети век в стил Чипъндейл, за да разгледа колекция оловни съдове от Ню Инглънд.

— Аз също — отвърна Серина със смях. — Какво мислиш за вафлите?

Шелби се усмихна през рамо:

— Изпитвам много топли, приятелски чувства към вафлите.

— Знаех си, че ми харесваш — кимна Серина. — Веднага се връщам — тя изчезна в една странична врата.

Останала сама, Шелби разгледа един френски пейзаж, помириса свежите цветя в кристалната ваза. Двата почивни дни не биха й стигнали да види всяка стая, реши тя. И цял живот, за да разгледа всичко в тях. И въпреки това тук се чувстваше у дома си. Със семейството на Алън й бе също толкова приятно, колкото и със собствените й роднини. Би било толкова просто да се обичат, да се оженят, да имат деца… С въздишка опря чело на прозореца. Ако само можеше да е толкова просто!

— Шелби?

Шелби се изправи и се обърна. Серина я гледаше мълчаливо.

— Донесох кафе — обади се тя след моментно колебание. Не бе очаквала да види тези красиви сиви очи разтревожени. — Вафлите ей сега ще пристигнат.

— Благодаря — Шелби седна и взе чашата с кафе. — Алън ми е казвал, че управляваш казино в Атлантик Сити.

— Да. С Джъстин сме съдружници там и в няколко други хотела. Останалите — добави тя и вдигна чашата си — са само негови. Засега.

Шелби се засмя. Серина й харесваше.

— Ти ще го убедиш, че и за тях му трябва съдружник.

— Едно по едно. През последната година и нещо се научих да се оправям с него… Особено след като загуби баса и трябваше да се ожени за мен.

— Това май не го разбрах.

— Той е комарджия, аз също. Решихме да хвърляме монета — спомни си Серина и се усмихна. — При ези печелех аз, при тура той.

Шелби се засмя и остави чашата.

— Доколкото разбирам, монетата е била твоя.

— Естествено. Разбира се, той знаеше, но през всичкото това време не съм му позволила да я види — несъзнателно опря ръка на корема си. — Това го държи на нокти.

— Направо е луд по теб — каза Шелби тихо. — Личи си по начина, по който те поглежда, когато влезеш в стаята.

— Ние с Джъстин сме минали през много неща — тя за момент замълча, спомнила си за онези първи бурни месеци, след като се запознаха, когато любовта разцъфтя въпреки нежеланието им, за страха от това окончателно обвързване. — Кейн и Даяна също — продължи да разказва. — Джъстин и Даяна са имали тежко детство, заради което им беше трудно да си позволят да се свържат с някого. Странно, мисля, че съм обичала Джъстин от самото начало, въпреки че не съм го осъзнавала. Същото беше и с Кейн и Даяна — Серина замълча и погледна Шелби с хубавите си топли очи.

— Вие, Макгрегърови, бързо разбирате какво искате.

— Преди да видя Алън с теб, се чудех дали някога ще се влюби — пресегна се през масата и докосна ръката й. — Бях толкова доволна, като разбрах, че не си такъв тип жена, с каквато се страхувах, че ще се хване.

— Какъв е този тип? — попита Шелби с полуусмивка.

— Студена, пресметлива, изискана блондинка, може би с меки ръце и с безукорно скучни обноски — в очите й припламна смях. — Някоя, с която не бих издържала сутрин да си пия кафето.

Шелби се засмя, ала поклати глава:

— На мен ми се струва, че такава жена много би подхождала на сенатор Макгрегър.

— Би подхождала на титлата — възрази Серина, — не и на човека. А човекът е брат ми. Той има склонността понякога да е прекалено сериозен, да работи прекалено много… Да се вживява прекалено много. Има нужда от някой, който да му напомня да се отпусне и да се засмее.

— Бих искала това да беше всичко, от което има нужда — вметна Шелби тихо.

Серина видя, че очите й отново се замъглиха от тревога и веднага я заля вълна от съчувствие. С мъка я овладя, защото знаеше, че съчувствието често води до вмешателство.

— Шелби, аз не си пъхам носа в чужди работи… Е, може би съвсем мъничко. Просто наистина искам да знаеш, че много обичам Алън.

Шелби се вторачи в празната чаша пред себе си, после вдигна очи.

— Аз също.

Серина се облегна назад. Искаше й се да може да каже нещо мъдро.

— Никога не е толкова лесно, нали?

Шелби отново поклати глава:

— Да, не е лесно.

— Значи все пак сте решили да станете — наруши тишината Алън от прага. Макар да забеляза, че между Шелби и сестра му премина нещо, не изкоментира.

— Още няма десет — заяви Шелби и вдигна глава за целувка. — Ял ли си?

— Много отдавна. Има ли още кафе?

— Колкото искаш — отговори Серина. — Само си вземи едва чаша от бюфета. Виждал ли си Джъстин?

— Горе е с татко.

— Аха, замислят някаква брилянтна финансова операция.

— Играят покер — поправи я Алън, докато си наливаше кафе. — Татко е вътре с около петстотин долара.

— А Кейн?

— Вътре е с триста.

Серина се опита да изобрази неодобрение и не успя.

— Не знам какво да направя с Джъстин, та да престане да скубе роднините ми. Ти колко загуби?

Алън сви рамене и отпи.

— Около сто седемдесет и пет — улови погледа на Шелби и се усмихна: — Играя с Джъстин само по дипломатически причини — тя продължи да го гледа и той се облегна назад на бюфета. — И, по дяволите, някой ден ще го бия.

— Струва ми се, че в този щат комарът е забранен — предположи Шелби и погледна към вафлите, които точно внасяха. — Сигурно глобата е доста солена.

Без да й обръща внимание, Алън се вгледа в чинията й.

— Ти всичко това сама ли ще го изядеш?

— Да — тя взе сиропа и обилно поля вафлите. — Тъй като клубовете само за мъже са архаични, шовинистични и противоконституционни, предполагам, че мога да изиграя една игра.

Алън гледаше как вафлите изчезват.

— Никой от нас никога не е свързвал парите с пола — нави една от къдриците й на пръста си. — Готова ли си да губиш?

Шелби се усмихна и пъхна вилицата в устата си.

— Нямам такъв навик.

— Мисля, че ще погледам — реши Серина. — Къде са мама и Даяна?

— В градината — отговори Алън. — Даяна искаше няколко калема за къщата, която наскоро са купили с Кейн.

— Значи имаме един-два часа — кимна Серина и стана.

— Майка ти не одобрява ли картите?

— Не одобрява пурите на баща ми — обясни Серина. — Той ги крие от нея… Или тя му позволява да си мисли, че успява да ги скрие.

Спомнила си спокойните наблюдателни очи на Алън, Шелби реши, че бе по-скоро второто. Ана, също като Алън, нищо не пропускаше.

Докато се изкачваха по стълбите на кулата, до тях долетя боботещият глас на Дениъл:

— Проклет да си, Джъстин Блейд, имаш дяволски късмет.

— Вечните губещи, тези Макгрегърови — въздъхна Шелби и хвърли един поглед към Алън.

— Ще видим дали Кембълови могат да се справят по-добре. Нов играч — оповести той от вратата.

Във въздуха висеше гъстият ароматен пушек от скъп тютюн. Бяха наредили столовете около огромното старо бюро на Дениъл и го използваха като маса. Тримата мъже вдигнаха очи.

— Не искам да прибирам парите на жена си — заяви Джъстин и й се усмихна, стиснал пура между зъбите си.

— Няма да имаш тази възможност — успокои го Серина и с тиха въздишка се отпусна на облегалката на стола му. — Шелби иска да изиграе една-две игри.

— Кембъл! — Дениъл потри ръце. — Добре тогава, да видим накъде духа вятърът. Вземи си стол, момиче. Тройно вдигане, десет долара чипа, най-малко валета за отваряне.

— Ако мислиш, че ще си наваксаш загубите от мен, Макгрегър, много се лъжеш — любезно му съобщи Шелби и седна.

Дениъл изръмжа одобрително.

— Раздай картите, момче — нареди той на Кейн. — Раздай картите.

Отне й по-малко от десет минути да установи, че Джъстин Блейд бе най-добрият играч, когото някога бе срещала. А доста бе седяла край маси за покер, елегантни и не толкова. Дениъл играеше предизвикателно, Кейн с комбинация от импулсивност и умение, а Джъстин просто играеше. И печелеше. Тъй като разбираше, че бе изправена срещу много по-добър играч от нея, Шелби реши да заложи на най-голямото си според нея предимство. На слепия късмет.

Алън, който стоеше до нея, я видя как изчисти две купи, решила да се опита да направи кент флош. Той поклати глава и заобиколи масата да си сипе още една чаша кафе.

Харесваше му как изглеждат един до друг с баща му, почти опрели рамене, навели леко огненочервените си глави, докато си оглеждат картите. Странно колко лесно влезе тя в живота му, с тих плясък, който обещаваше безкрайни и пленителни вълни. Сякаш съвсем пасваше тук, както играеше покер в странната стая в кулата, с надвисналия облак дим и изстиващото кафе в чашите. Както щеше да подхожда и на изискан вашингтонски прием в блестяща от светлина и кристал зала, отпиваща шампанско от тънкостенна чаша.

През нощта пасваше в прегръдките му така, както никоя жена не бе пасвала и нямаше да пасне. Алън имаше нужда от нея в живота си, както имаше нужда от храна, вода и въздух.

— Двойка аса — съобщи Дениъл със свирепо изражение.

Джъстин спокойно остави картите си на масата.

— Две двойки. Валета и седмици — облегна се назад, а Кейн изруга с отвращение.

— Ти, кучи сине… — избухна Дениъл и погледна от дъщеря си към Шелби. — Да те вземат дяволите, Джъстин Блейд!

— Малко рано го пращаш по дяволите — обади се Шелби и откри картите си. — Кент, от петица до деветка.

Алън се приближи да погледне.

— Не може да бъде, изтеглила е шестицата и седмицата!

— Само една гадна вещица може да изтегли кент флош — избоботи Дениъл, вторачен в нея.

— Или една гадна Кембъл — отвърна Шелби спокойно.

Той присви очи:

— Раздай картите.

Шелби прибра чиповете, а Джъстин й се усмихна:

— Добре дошла на борда — каза тихо той и започна да бърка тестето.

Поиграха един час. Шелби се придържаше към липсата на всякаква логика — система, която й помагаше да не потъне. Обикновено не би сметнала двадесет и пет долара за впечатляваща печалба, но при тази конкуренция бе много доволна. В момента, в който Дениъл чу жена му да се качва по стълбите, въпросът дали биха продължили да играят и следобед загуби смисъл. Той моментално отчупи по-голямата част от седемдоларовата си пура и я скри заедно с пепелника под бюрото.

— Вдигам пет пъти.

— Още не си влязъл — напомни му Шелби любезно, измъкна една ментова дъвка от купичката на бюрото и я пъхна в устата му. — Трябва да скриеш всички следи, Макгрегър.

Дениъл се засмя и разроши косата й.

— Добро момиче, нищо, че си Кембъл.

— Трябваше да се сетим, че ще са заети да губят пари от Джъстин — заяви Ана, когато влезе в стаята заедно с Даяна.

— Загубих една игра и от новака — призна Кейн и протегна ръка на жена си.

— Време беше и Джъстин да има конкуренция — Даяна обви ръце около врата му и опря брадичка на върха на главата му. — С Ана говорехме да поплуваме преди обеда. Някой да се интересува?

— Чудесна идея — одобри Дениъл и побутна с крак пепелника по-дълбоко под бюрото. — Плуваш ли, момиче?

— Да — Шелби остави картите. — Само че не съм си взела банския.

— В банята има цял гардероб с бански — успокои я Серина. — Няма да ти е трудно да си намериш.

— Настина ли? — Шелби хвърли един поглед към Алън. — Не е ли много удобно? Цял гардероб с бански.

Той й се усмихна невинно:

— Не ти ли споменах за него? Едно плуване звучи добре — добави Алън и сложи ръце на раменете й. — Никога не съм виждал Шелби по бански.

 

 

Десет минути по-късно Алън се озова в отпускащата топлина на сауната. Вместо Шелби, с него бяха брат му и Джъстин. Той се облегна назад, разхлаби мускулите си и си спомни влажния мек блясък на кожата й и руменината, която я покри, когато я прегърна.

— Твоят вкус ми харесва — изкоментира Кейн и опря рамене на стената. — Въпреки че ме изненадва.

Алън отвори очи дотолкова, че да го улови на фокус.

— Така ли?

— Твоята Шелби няма нищо общо с онази изискана блондинка с… Ъъъ… Интересното тяло, с която ходеше преди няколко месеца.

Кейн вдигна коляно да се разположи по-удобно.

— Тя нямаше да изтрае и пет минути с татко.

— Шелби не прилича на никого.

— Не мога да не уважавам някой, който изтегля кент флош — подкрепи го Джъстин и се изтегна по гръб на пейката над Алън. — Серина ми каза, че си подхождате.

— Винаги е добре човек да има одобрението на семейството си — подхвърли Алън сухо.

Джъстин само се засмя и скръсти ръце под главата си.

— Вие, Макгрегърови, имате навика да се бъркате в такива неща.

— Той, разбира се, говори от собствен опит — вметна Кейн и вдигна мократа коса от челото си. — В момента аз съм много доволен, че старецът е толкова зает с Алън. Това отклонява огъня от нас с Даяна.

— Човек би предположил, че ще е прекалено зает с Рина и очакваното внуче, та да има сили за каквото и да било друго — възрази Алън.

— По дяволите, той няма да се чувства удовлетворен, докато не затъне до колене в малки Макгрегърчета или Блейдчета — засмя се Кейн. — Всъщност, и аз съм се замислил за това.

— Мисленето няма да произведе още един полукоманч-полушотландец — скастри го лениво Джъстин.

— Ние с Даяна решихме първо да пробваме почвата с нашето племенниче.

— Как се чувстваш на прага на бащинството, Джъстин? — попита Алън.

Джъстин се загледа в дъсчения таван, спомнил си какво бе да усеща как животът се движи под дланта му, вътре в жената, която обича. Вълнуващо. Знаеше как изглежда Серина гола, наедряла с неговото дете. Красива. Знаеше как се чувства понякога в ранните часове на зората, когато тя е стоплена и спи до него…

— Уплашен — измърмори той. — Уплашен до смърт. Децата добавят към живота ти много „ами ако?“. Колкото повече го искам, колкото повече наближава, толкова повече ме е страх — успя да вдигне рамене, както се бе проснал. — И толкова повече ми се иска да видя доколко ще прилича на Серина и доколко на мен.

— Силна порода — заяви Кейн. — Добра кръв.

Джъстин се засмя и затвори очи.

— Очевидно Дениъл е решил да приема по същия начин и Кембъл. Ще се ожениш ли за нея, Алън?

— Тук, през есента.

— По дяволите, защо досега не си казал? — възкликна Кейн. — Татко щеше да има повод да отвори от онази специална реколта шампанско, която си пази.

— Шелби още не знае — обясни Алън. — Мислех, че ще е разумно да кажа първо на нея.

— Хм. Тя не ми прилича на жена, която приема да й се нарежда — обади се Джъстин.

— Много си наблюдателен — похвали го Алън. — Но пък се опитах да й предложа. Рано или късно може да ми се наложи да сменя тактиката.

Кейн се намръщи:

— Тя ти отказа?

Алън отново отвори очи.

— Господи, понякога си съвсем като него. Шелби не каза „не“… Нито „да“. Бащата на Шелби е бил сенаторът Робърт Кембъл.

— Робърт Кембъл — повтори Кейн тихо. — О, разбирам. Сигурно й е трудно да приеме твоята професия. Баща й е бил убит по време на кандидатпрезидентската си кампания, нали?

— Да — Алън видя неизказания въпрос в очите на брат си. — А аз имам намерение да се кандидатирам, когато му дойде времето — за пръв път, осъзна той, го изрече гласно. Осем години не бяха толкова дълъг срок, за да се подготви за такъв труден път. Тихо въздъхна. — Това е още нещо, което ще трябва да обсъдим с Шелби.

— Ти си роден за това, Алън — каза Джъстин просто. — Не е нещо, на което можеш да обърнеш гръб.

— Така е, ала имам нужда от нея. Ако се стигне до момента да правя избор…

— Ще избереш Шелби — довърши вместо него Кейн, който отлично разбираше какво означава да намериш една любов, една жена. — Но се съмнявам дали някой от вас ще може да живее с това решение.

Алън за момент замълча, после отново затвори очи.

— Не знам — такъв избор, по един или друг начин, би разкъсал сърцето му на две.

 

 

В срядата след посещението в Хайанис Порт Дениъл Макгрегър за пръв път се обади на Шелби. Хванала паничката за вода на Леля Ем, тя вдигна с другата ръка слушалката.

— Шелби Кембъл?

— Да — устните й трепнаха. Никой друг не боботеше по този начин. — Здравей, Дениъл.

— Затвори ли вече магазина?

— В сряда меся глина — обясни тя, стисна слушалката между рамото и брадичката си и сложи паничката на място. — Ала все едно, вече съм затворила. Ти как си?

— Чудесно, момиче, чудесно. Трябва да не забравя да хвърля един поглед на този твой магазин следващия път, като дойда във Вашингтон.

— Добре — Шелби приседна на облегалката на фотьойла. — И ще си купиш нещо.

Той се засмя хриптящо:

— Може, ако си толкова сръчна с ръцете си, колкото и с езика си. Семейството се гласи да прекара Четвърти юли в хотел „Команч“ в Атлантик Сити — съобщи Дениъл внезапно. — Исках лично да те поканя.

Четвърти юли, помисли тя. Фойерверки, сандвичи, бира. Оставаше по-малко от месец… Как летеше времето! Искаше да си представи как стоят на плажа с Алън и гледат избухващите в небето цветове. И въпреки това… Нейното бъдеще, тяхното бъдеще бе нещо, което още не можеше да си представи.

— Благодаря ти, Дениъл. Много би ми било приятно да дойда — дотук поне бе вярно, помисли си Шелби. Дали щеше да отиде, или не, бе друг въпрос.

— Ти си тъкмо за сина ми — натърти Дениъл, почувствал моментното й колебание. — Никога не съм предполагал, че ще кажа такова нещо за една Кембъл, но ето, казвам го. Ти си силна и умна. И умееш да се смееш. Във вените ти тече добра шотландска кръв, Шелби Кембъл. Ще я видя във внуците си.

Тя се засмя, защото очите й се напълниха толкова бързо, че не успя да спре сълзите.

— Ти си пират, Дениъл Макгрегър. И интригант.

— Такъв съм си. До скоро виждане в „Команч“.

— Дочуване, Дениъл.

След като затвори, Шелби притисна длани към очите си. Нямаше да се разкисне заради няколко ласкателни думи. Още от първата сутрин, когато се събуди в прегръдките на Алън, знаеше, че само отлага неизбежното. Тъкмо като за него? Дениъл й каза, че е тъкмо за него, ала може би той виждаше само повърхността, не знаеше какво крие тя в себе си. Дори Алън не знаеше колко дълбоко бе вкоренен страхът, колко реален и жив бе останал през всичките тези години.

Ако си позволеше, и досега можеше да чуе онези три бързи експлозии, които се оказаха куршуми. И можеше да види, ако си позволеше, изненаданото трепване на тялото на баща й, да го види как се свлича на земята почти в краката й. Хората, които крещяха, тичаха, викаха. Кръвта на баща й върху рокличката й. Някой я избута настрани, за да стигне до него. Шелби седна на земята, сама. Всичко продължи вероятно не повече от тридесет секунди… Продължи цял живот.

Нямаше нужда да й казват, че баща й е мъртъв — бе видяла как животът се изцежда от него. Бе почувствала как се изцежда от нея.

Никога вече, помисли тя и треперливо пое дъх. Шелби никога нямаше… Никога не можеше отново да умре толкова болезнено.

Почукването на вратата трябваше да бъде Алън. Тя се забави още една минута, за да е сигурна, че бе овладяла сълзите си. Пое за последен път дълбоко въздух и отиде да отвори.

— Е, Макгрегър, няма нищо за ядене — вдигна вежди Шелби. — Много лошо.

— Мислех си, че това може да го компенсира — той й подаде една роза в цвета на косите й.

Традиционен подарък, помисли тя и се опита да го приеме като нещо обичайно. Но нищо, което Алън й даваше, не можеше да бъде прието като нещо обичайно. Пръстите й се обвиха около стеблото и Шелби разбра, че розата бе символ. Един традиционен, сериозен мъж й предлагаше една много сериозна част от себе си.

— Казват, че една роза е по-романтична от десет — подхвърли тя достатъчно безгрижно, ала сълзите отново започнаха да напират в очите й. Наистина бе романтично. — Благодаря ти — обви ръце около него и притисна устните си към неговите силно и с едва доловимо отчаяние.

Той почувства това отчаяние и я прегърна нежно, като с една ръка започна да гали буйните й коси, докато устните му я успокояваха.

— Обичам те — прошепна Шелби и скри лице във врата му, докато бе сигурна, че очите й са съвсем сухи.

Алън повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й.

— Какво има, Шелби?

— Нищо — отвърна тя прекалено бързо. — Когато получа подарък, ставам сантиментална — тихата настойчивост в погледа му не се промени. Вихрушката от чувства в гърдите й не се успокои. — Прави любов с мен, Алън — Шелби притисна буза към неговата. — Ела да си легнем.

Той я искаше. Тя можеше с един поглед да накара желанието му да избухне. Но знаеше, че не това бе отговорът, от който и двамата имаха нужда.

— Да седнем. Време е да поговорим.

— Не, аз…

— Шелби — хвана я за раменете. — Време е.

Тя издиша треперливо. Бе й дал всичкото време, което можеше да й даде. Знаеше си, че рано или късно щеше да дойде моментът за равносметка. Шелби кимна и се приближи към дивана, все още стискайки розата.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не — Алън отново сложи ръка на рамото й и я накара да седне. — Аз те обичам — каза простичко. — Знаеш това и знаеш, че искам да се омъжиш за мен. Не се познаваме много отдавна — продължи, когато тя не отговори. — Ако беше друга жена, можеше да ме убедиш, че ти трябва време, за да си сигурна в чувствата си към мен. Ала ти не си друга жена.

— Знаеш, че те обичам — прекъсна го тя. — Ти ще бъдеш логичен, а аз…

— Шелби… — можеше да спре възбудените й думи и само с шепот. — Знам, че ти е трудно да приемеш професията ми. Разбирам го, може би само донякъде, но наистина го разбирам. Това е нещо, което ние с теб трябва да разрешим оттук нататък — хвана ръцете й и почувства напрежението в тях. — Ще се справим с това, Шелби, по какъвто и да е начин.

Тя все още не проговаряше, ала го гледаше, сякаш вече знаеше какво ще й каже.

— Струва ми се, сега трябва да ти съобщя, че с мен говориха няколко от ключовите фигури в партията и че аз сериозно се замислям да се кандидатирам за президент. Дотогава има още почти десет години, но подготовката вече започва.

Знаеше го, разбира се, че го знаеше, ала като го чу изречено на глас, стомахът й се сви на топка. Усети, че дробовете й ще се пръснат от напрежение и бавно издиша.

— Ако ме питаш за моето мнение — успя да произнесе спокойно, — не трябва да се замисляш, трябва да го направиш. Това е нещо, което ти си създаден да направиш, Алън, нещо, което си създаден да бъдеш — думите, макар да ги казваше, макар да разбираше, че са истина, я разкъсваха. — Знам, че при теб това не е просто въпрос на власт и амбиции. Ти виждаш и трудностите, и напрежението, и невъзможната отговорност — Шелби се изправи, защото разбра, че ако седи още един миг, ще се взриви. Бързо остави розата. Прекалено бързо. Стъблото едва не се пречупи между пръстите й. — Има такива неща като съдба — прошепна тя.

— Може би — той я гледаше как кръстосва стаята, как приглажда с ръка възглавницата, която бе грабнала от дивана. — На теб ти е ясно, че това означава не само да се впише името ми в бюлетините. Когато дойде времето, това ще означава дълга и тежка предизборна кампания. Имам нужда да си с мен, Шелби.

Тя за момент се спря с гръб към него и силно стисна очи, за да се овладее. Обърна се.

— Не мога да се омъжа за теб, Алън.

Нещо проблесна в очите му — гняв или болка, не можеше да бъде сигурна, но когато заговори, гласът му бе спокоен:

— Защо?

Гърлото й бе толкова пресъхнало, че не бе сигурна дали ще може да отговори. С мъка преглътна.

— Ти обичаш логиката. Бъди логичен. Аз не ставам за политическа съпруга. Не съм нито дипломатична, нито организирана. Това е, което ти трябва на теб.

— Искам съпруга — възрази той безизразно. — Не персонал.

— По дяволите, Алън, аз бих била безполезна. Още по-лошо — объркано изохка и отново закрачи. — Ако се опитам да се впиша в калъпа, ще се побъркам. Нямам търпение за козметички и секретарки, нямам търпение да бъда тактична двадесет и четири часа на ден. Как бих могла да бъда Първа дама, когато през половината време изобщо не съм дама? А ти, по дяволите, ще спечелиш! Ще се озова в Белия дом, задушена от елегантност и протокол — накъсаното й дишане изпълни стаята.

— Искаш да кажеш, че би се омъжила за мен, ако реша да не се кандидатирам?

Шелби рязко се извъртя към него. Измъчените й очи блестяха.

— Не постъпвай така с мен. Ти би ме намразил… Аз бих се намразила. Не може да има избор между мен и това, което си ти.

— Обаче е избор между мен и това, което си ти — възрази той. Сдържаният му досега гняв избухна. — Ти можеш да направиш избор — скочи от дивана и я хвана за раменете.

Яростта му я смути. Бе знаела, че може да е смъртоносна, бе виждала отблясъци от нея, ала нямаше защита срещу тази ярост.

— Ти можеш да решиш да ме изхвърлиш от живота си с едно просто „не“ и да очакваш да го приема, като знам, че ме обичаш. От какво, по дяволите, мислиш, че съм направен?

— Това не е избор — извика тя разгорещено. — Аз не мога да направя нищо друго. Не съм за теб, Алън, трябва да го разбереш.

Той я разтърси толкова силно, че главата й се отметна назад.

— Не ме лъжи и не си измисляй оправдания. Ако ще ми обърнеш гръб, направи го с истината.

Шелби рухна толкова бързо, че щеше да се свлече на пода, ако той не я държеше.

— Не мога да го понеса — сълзите избликнаха и се затъркаляха по лицето й, големи, бързи, болезнени. — Не мога да мина отново през всичко това, Алън, да чакам, просто да чакам някой да… — изхлипа и скри лицето си с ръце. — О, господи, моля те, не мога да го понеса. Не исках да те обичам толкова, не исках да значиш толкова много за мен, че отново всичко да може да ми бъде отнето. Всички тези хора, които се блъскат, всички тези лица и шум… Веднъж вече съм виждала как пред очите ми умира човек, когото обичам. Не мога отново, не мога!

Алън я прегърна. Искаше му се да я успокои, да я утеши. Но какви думи можеха да преминат през този страх, през такава скръб? Тук нямаше място за логика, нямаше място за спокойни разсъждения. Ако любовта я караше да се страхува до смърт, как можеше да иска от нея да промени това?

— Шелби, недей. Аз няма…

— Не! — прекъсна го тя и се изтръгна от ръцете му. — Не го казвай. Недей! Моля те, Алън, не мога да го понеса. Ти трябва да бъдеш това, което си, аз също. Ако се опитаме да се променим, никой от нас вече няма да бъде същият човек, в който другият се е влюбил.

— Не искам от теб да се променяш — каза той спокойно. Търпението му отново започваше да изтънява. — Искам само да имаш доверие в мен.

— Искаш прекалено много! Моля те, моля те, остави ме… — преди да бе успял да й каже нещо, Шелби се втурна в спалнята и затръшна вратата.