Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (21)

Глава двадесета

В подножието на стълбите Максим спря за момент, облегна се на стената и пое дълбоко въздух. Мъжът, при когото сега щеше да влезе, беше най-силният в Ханзата, поне до следващото събрание на Висшия съвет през пролетта. Членовете на Съвета бяха разединени и не се противопоставяха на Хилърт. Той променяше законите и споразуменията на Ханзата по свое усмотрение и само отчасти отговаряше за това пред Съвета.

Максим се заизкачва по стълбите нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж, придържайки с лявата си ръка дръжката на меча си, за да не се люлее. Той се беше преоблякъл, като бе подбрал по-обикновени дрехи. Не беше забравил и меча, тъй като беше готов и за най-лошото. Ако му беше писано да умре тази нощ, то той беше решен да се бие до последна капка кръв.

Стъпвайки на последното стъпало, Максим отвори вратата пред себе си, виждайки мускулест мъж, който подреждаше морски карти в един шкаф. Като видя Максим, мъжът затвори шкафа и тръгна към него, като изтупваше праха от ръцете си.

— Какво желаете? — гласът му беше благ, но широките рамене и мускулести ръце говореха за стаена сила.

— Максим Сиймур, на вашите услуги. Господин Хилърт ме очаква. — Той посегна към късия жакет и показа долната страна на печата. Мъжът внимателно го разгледа, и когато отново вдигна поглед, в очите му се четеше повече респект.

— Аз съм Густав, личният секретар на господин Хилърт.

Малката пауза беше почти незабележима, но в същото време беше достатъчна, за да намекне, че има редица от дейности, от които той можеше да избира.

— Ще съобщя, че сте дошли.

Густав отиде до вратата зад едно бюро, отвори я на половина, така че посетителят не можеше да види нищо, и изчезна зад нея.

След малко се върна.

— Господин Хилърт желае да изчакате тук вътре.

Максим влезе в междинното помещение и след като Густав му предложи място той свали наметалото си, прехвърли го на облегалката и седна, с меча до себе си. Густав затвори вратата, оттегляйки се.

С глава, облегната назад и полупритворени очи, Максим преценяваше лукса, който го заобикаля. Помещението, където се намираше беше точно противоположно на предходното. Където и да насочеше погледа си, очите му срещаха спомени от пътувания във всички страни. Всяка мебел, всяка драперия, всеки килим и възглавница говореха за качеството си, за значимостта, за богатството, които Хилърт имаше. В една изкусно украсена мраморна камина пращеше огън, зад едно голямо помпозно бюро се виждаше тъмният блясък на разкошен дървен стол, тапициран с кожа.

Измина доста време, докато една врата безшумно се отвори и Хилърт тръгна с клатушкане към посетителя си.

— Ах, лорд Сиймур, колко хубаво, че дойдохте! — поздрави той.

Когато пълният мъж застана пред него, Максим се изправи и каза:

— Господин Хилърт, добре е, че ме поканихте.

— Исках да ви попитам дали си спомняте още за мен.

— А как иначе? Вие сте господарят в Ханзата. — Максим изкриви леко устни, което Хилърт изтълкува като усмивка.

— Лорд Сиймур, ласкаете ме. Не бих нарекъл себе си господар, аз съм само един служител на Лигата — изпъшка той.

— Все пак служител, който си спечели голямо уважение — подхрани Максим неговата суетност.

— Това е вярно. Сред членовете на Съвета аз работя най-успешно.

— Никой не би се осмелил да се съмнява в това — отвърна Максим, знаейки, че отговорът му е на границата между истината и обидата.

Хилърт хлъцна доволно и предложи на Максим място да седне. После задвижи масивното си тяло към един шкаф, разположен между два прозореца, който беше използван като хладилник. Там имаше буре и чаши, които се охлаждаха от външния въздух. Кралят на Ханзата, за какъвто се считаше Хилърт, се върна с пълна кана.

— Искате ли да ми правите компания с едно студено питие, лорд Сиймур?

— С голямо удоволствие, господин Хилърт!

Максим отпи една голяма глътка от напитката, която беше точно по вкуса му.

— Капитан фон Рейн беше днес тук — започна Хилърт, като се наместваше в един огромен стол. Той отвори устата си като риба, погълна яка глътка и продължи: — Той ми каза, че сте искали да станете… наемник.

Максим кимна замислено.

— Да, обмислях това.

Хилърт го изгледа продължително, като че ли се опитваше да прецени колко интелигентност се крие зад това чело.

— Взели ли сте окончателно решение?

Максим го изгледа питащо.

— И ако съм взел, тогава какво?

Хилърт се засмя.

— Лорд Сиймур, имам определено основание да питам. За мен е от голямо значение да знам на коя страна ще предложите услугите си.

— Отговорът е пределно ясен — отвърна Максим лаконично. — На онази страна, която ми предложи най-много.

— Николаус ми спомена за паричните ви затруднения.

Максим изкриви пренебрежително устни.

— Все още не съм просяк, затова мога да изчакам.

Хилърт усети, че е наранил мъжката му гордост. Може би Сиймур беше по-близо до бедността, отколкото искаше да признае.

— И ако някой иска да е сигурен, че ще получи услугите ви и предложи много пари, тогава? Бихте ли го изслушали?

— Бих бил глупак, ако не го сторя. — Максим издържа погледа на воднистите сиви очи.

— Има ли значение коя страна ви плаща… или срещу коя ще трябва да се биете?

Максим не се опита да скрие презрението си.

— Ако Николаус не ви е казал още цялата истина за мен, то нека ви обясня. Аз съм човек без родина и всичко, което извърших, е загубено. Сега аз служа само за свое удоволствие.

Хилърт присви очи, опитвайки се да отгатне характера на човека срещу него.

— А Елизабет? Не сте ли се клели във вярност към кралицата?

— Нейната ръка ме лиши от титлите ми, земите ми, от всичко, което притежавах. — Хладният тон, с който Максим произнасяше думите, ги превръщаше в камшични удари. — Според вас каква вярност й дължа още?

— На ваше място бих се чувствал необвързан.

— Вие го казахте.

Хилърт замислено прокара пръст по ръба на чашата. Отговорът на маркиза звучеше спонтанно и искрено, и като се има пред вид и окаяното му финансово положение, беше разбираемо, че мрази кралицата.

— Сега ще ви попитам направо: Мислите ли един ден да се завърнете в Англия, управлявана от кралица Мери?

— Ако възвърна титлите и състоянието си…

— Мислили ли сте да помогнете на кралица Мери да избяга? — предпазливо попита Хилърт и се наведе напред.

Максим се засмя.

— Само чудо може да стори това. Какво може да направи сам човек като мен?

— Бъдете сигурен, че не бихте били сам. В Англия ние имаме хора, които ще ви помогнат. Разбира се, има много други, които са за по-лесния път, първо Елизабет да бъде отстранена, и чак тогава Мери освободена.

— А вие какво предлагате? — попита рязко Максим. — Да помогнем на Мери да избяга, или да убием кралицата?

Хилърт избягна погледа му. Той обмисляше своя последен въпрос за днес. След това стана решително и тръгна към един шкаф със стъклена витрина, пълен с всякакви по формат и размер книги, който заемаше цяла стена. В погледа му, който хвърли през рамо към Максим, се смесваха алчност и задоволство.

— Елате, искам да ви покажа нещо.

После натисна невидимо копче, бутна шкафа и той започна да се отмества. Отвътре се видя една врата. Максим последва домакина си, докато стигнаха до една висока, тясна галерия с груби дървени колони. Фенери осветяваха склада, който беше като пещера. Безкрайни редици от големи и малки сандъци, денкове, бурета бяха складирани тук. Металното проблясване на копия показваше, че въоръжената охрана прави своята обиколка.

Хилърт даде на Максим време да прецени размерите на постройката. Когато накрая англичанинът се обърна към него с питащ поглед, той се ухили с алчно задоволство.

— С това, което виждате тук, биха могли да се подкупят някои крале, по-точно казано, някои кралства. Както вече се е случвало. — Сочейки с пръст, той заобяснява. — Това са подправки, чай, китайска коприна, а там — дамаски, килими и фурми от емирите, бейовете и султаните, които властват отвъд Черно море… а отсреща са най-пресните доставки от кожи, амбра, мед от източните страни и пристанища.

Той се обърна към Максим и оголи грозните си зъби в усмивка.

— Моите кораби доставят товари от всички части на света и аз пращам харесвани и търсени стоки навсякъде… срещу значителна печалба, разбира се.

Лицето му помръкна.

— Поне ще го правя, докато този мръсник Дрейк не ми обърка плановете… Това е основното при Ханзата — ние сме съюз на почтени търговци, които търсят честна печалба, където е възможно.

Максим го последва обратно в кабинета, като се питаше с колко ли престъпления е спечелено това богатство и с колко мъртви е заплатено.

— А сега Елизабет се прави на невинна — продължи той разярен. — Насъсква Дрейк и пиратите му по нас, след като ние мъчително сме изграждали тези търговски връзки.

Той се отпусна в голямото кресло. Очите му пламтяха.

— Междувременно Елизабет насъска даже Хешер по мен.

— След като се страхувате от коварството на Елизабет, защо тогава допускате един въоръжен англичанин близо до себе си? Можете ли със сигурност да знаете какво замислям? А ако съм изпратен от кралицата? — попита Максим скептично.

Хилърт подпря лакти на облегалките на креслото и срещна месестите пръсти на двете си ръце.

— Лорд Сиймур, фактът, че по заповед на Елизабет вие едва не отидохте на ешафода, вдъхва известна сигурност. Освен това аз съм предпазлив човек.

Той показа с ръка към стената зад посетителя си.

— Бихте ли се обърнали.

Една голяма картина с разкошна рамка беше леко изместена, така че в стената можеше да се види малък отвор.

— След вашето влизане Густав държи арбалет със стрела, насочена точно в гърба ви. Ако посегнете към оръжието, приятелите ви никога няма да ви видят.

Хилърт кимна замислено.

— Господин Хилърт, вашите мерки за безопасност са удивителни — подхвана отново Максим, — но вие не ми отговорихте на въпроса: смърт или бягство?

— Каквото случаят предложи. — Сивите му очи светеха странно, особено. — Макар че всъщност аз съм за първото. Дори и Мери да избяга, за да стане тя кралица, Елизабет трябва да бъде отстранена. Сигурно и за вас би ви било от полза кралицата да умре.

— Да, и веднага щом се появя в някоя от кралските резиденции, ще бъда хванат и изпратен в Тауър, където ме очаква екзекуция — възрази Максим. — Простете, но аз предпочитам да си запазя главата.

— А ако някой ви помогне да се промъкнете незабелязано в двореца?

— Ако имате толкова доверен човек, тогава защо съм ви аз? Той би могъл да убие кралицата и незабелязано да се измъкне.

Хилърт се облегна умърлушено назад.

— Именно в това е трудността. Една придворна дама мъчно би могла да се въоръжи с меч.

— Разбира се, не. Но тя би могла да използва отрова. — Максим се наведе напред и се взря във воднистите сиви очи, като че ли с това продължаваше въпроса си: — Ако наистина имате човек от непосредственото обкръжение на кралицата, тогава работата е свършена. За какво съм ви аз?

— Искаше ми се да беше толкова лесно — поклати Хилърт глава. — Самата придворна дама е истински предана на кралицата и не може да бъде извършителят. Ако вие трябва да си осигурите достъп до двореца, тя в никакъв случай не трябва да узнава за намеренията ви.

— И коя ще бъде причината, поради която тя ще ми осигури този достъп? — Максим продължаваше да не разбира съвсем думите му.

Хилърт повдигна масивните си рамене.

— Тя е на средна възраст, но все още не е погребала надеждите си за любов…

— И?

— Дамата има любовник…

Максим се отпусна назад с разбираща усмивка.

— Разбира се, дамата и не допуска, че любовникът й е способен на такова злодеяние. Кажете ми тогава, защо просто не платите на любовника да убие кралицата.

Хилърт се изсмя презрително.

— За нас той има определена стойност, но му липсва мъжество. Да убие, нападайки в гръб — това да, но никога не би се решил на нещо, което го излага на опасност.

— И притиснати от нуждата, все трябва да го държите, за да имате достъп до кралицата — кимна Максим разбиращо. — Сигурно много го глезите, по всички правила.

— Вярно е, и това ми струва цяло състояние — изстена Хилърт. — Този отвратителен кучи син ме заплаши, че ще скъса с дамата. На мене не ми остана нищо друго, освен да се съглася с исканията му. Но ако можех — просъска той, — сам бих му извил врата.

— Кажете ми едно — без да се замисля, каза Максим, — има ли готови планове за атентат или става дума за мечта, която никога няма да се осъществи?

Очите на Хилърт потъмняха, защото усети нотка на подигравка във въпроса.

— Не се безпокойте, имам своите планове и те ще бъдат осъществени, ако не от вас, то от някой друг.

— И колко ми предлагате?

— Собствените ви земи, вашето положение и богатство, разбира се. Това не е ли достатъчно възнаграждение?

Максим изпи бирата си и се надигна. Хващайки наметалото си, той погледна към Хилърт и каза:

— Възнаграждението е достатъчно, ако можете да ми го гарантирате.

— Убийте Тюдорката, освободете Мери от затвора й, тогава всичко ще ви принадлежи.

— До завръщането ми в Англия ще имам нужда от малка помощ — каза Максим без заобикалки. — Може да се нарече малко доказателство за доверие от ваша страна.

Хилърт се заклатушка и излезе. След малко се върна, носейки обковано в желязо сандъче. От там извади една малка кесия и я хвърли на Максим. След това потопи печата си във восък и също му го подаде.

— При нужда може да ви служи като знак за разпознаване, макар че в Англия са малцина тези, които вече не са чували за маркиз Бредбъри.

— Вашият човек ли ще се свърже с мен или аз да го потърся?

— Малко след пристигането ви той ще ви се обади.

Максим стигна до вратата и спря за момент.

— Ако Николаус задава въпроси, бих предпочел нашата работа да не бъде споменавана. Той вярва, че знае всичко за мен, но аз предпочитам да не му изяснявам някои неща.

— Той няма да научи нищо.

Максим кимна бегло и излезе. Навън пое дълбоко въздух, облекчен, че се е освободил от компанията на Карл Хилърт и неговия Густав.