Джуд Деверо
Благословията (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Мъртъв си — каза Джейсън по телефона. Макс тежеше на ръката му като чувал с картофи. — Братле, мъртъв си!

— Виж, Джейс, чакат ме двадесетина пациенти, така че ми казвай бързо кое точно ще причини смъртта ми този път?

— Обратен! Казал си й, че съм обратен! Тя смята, че току-що съм скъсал с приятеля си!

— Е, не можех да й кажа истината, нали? — защити се Дейвид. — Ако й бях казал, че моят богат и могъщ брат, който притежава половината Ню Йорк, се е съгласил да ми помогне да я ухажвам, едва ли щеше да се съгласи.

— Е, и без това не се съгласи — каза троснато Джейсън. — Уволни ме.

Дейвид си пое дълбоко дъх.

— Уволнила те е?

— Аха, но аз я разубедих.

Дейвид помълча малко, а след това се разсмя.

— Разбирам. Дала ти е възможност да се измъкнеш, но ти си бил твърде горд, за да се възползваш от това, и си вкарал в действие способността си да убеждаваш, за да си запазиш работата. А сега не знаеш какво да правиш със същата тази работа, прав ли съм? Кажи ми, какво й каза, че я накара да те остави?

— Хлапето ме харесва.

— Какво? Не те чувам! Днес правим ваксинации против грип и има много писъци. Почти ми се стори, че чух, че Макс те харесвал.

— Така е. Хлапето ме харесва.

— Как ще те хареса това ужасно дете? — почти кресна Дейвид в слушалката. — То не харесва никого. Успя ли вече да те ухапе? — Не ми казвай, че приема да го държиш на ръце. То позволява това само на Ейми.

— В момента го държа — отвърна самодоволно Джейсън. — И знаеш ли какво, Дейви? Мисля, че и твоята Ейми ме харесва.

После затвори телефона. Нека лукавото му братче си помислеше върху това.

После остави телефона и погледна вързопа в ръцете си.

— Така ли ми се струва или си се разсмърдял до небесата?

Макс се извъртя към него и му се усмихна. На долния му венец бяха поникнали две зъбчета. Внезапно му мина през ума мисълта за това как се кърми бебе със зъби и той потрепери.

— Смела дама е твоята майка. А сега потърпи, тя ей сегичка ще излезе от банята.

Но Ейми не излезе от банята след минутка. Нито след пет. Нито пък след десет. А Макс започна да се върти неспокойно. Джейсън го постави на пода, но бебето вдигна крачета във въздуха и започна да мрънка, като не сваляше от Джейсън големите си очи.

— Ще го убия този мой брат! — промърмори Джейсън. Тази фраза бе започнала да му става навик. Той се озърна да види къде са принадлежностите за преповиване. Не че знаеше как да ги използва, но гледаше филми и от време на време телевизия. Не трябваше ли да има високо шкафче, на което да се поставя бебето, с рафтчета, пълни с пелени и тям подобни? От друга страна, ако поразмишляваше още малко, може би Ейми най-сетне щеше да излезе от банята.

Но душът продължаваше да работи, а бебето гледаше печално Джейсън. „Бебетата не се ли разплакват и при най-малкия повод?“, запита се той. Но това бебе беше юнак и дори да бе напълнило гащичките догоре, пак нямаше да се разреве.

— Добре, хлапе, ще направя каквото мога.

После се озърна, видя купчина опаковани в найлон памперси и реши: „Сега или никога!“