Джуд Деверо
Благословията (2)

ВТОРА ГЛАВА

Старата Салма Плейс изглеждаше още по-зле, отколкото си я спомняше. Сигурно не беше боядисвана най-малко от петнадесет години, а верандата й бе килната на една страна. Освен това, доколкото се виждаше на лунната светлина, покривът едва ли можеше да опази някого от дъждовете.

— Нали ти казах! — рече доволно Дейвид, очевидно без да му прави впечатление състоянието на къщата. — Всички лампи светят. Хлапето никога не спи; държи майка си на крак по цяла нощ.

Джейсън погледна брат си и реши, че колкото по-бързо успее да го отърве от тази хищница, толкова по-добре.

— Хайде — каза Дейвид, вече слязъл от колата и изминал половината път по разбития тротоар, който водеше към полугрохнала ограда. — Да не би да се уплаши? Ако е така…

— Ако е така, ти повторно ще ме предизвикаш, нали? — каза Джейсън и повдигна вежда.

Дейвид се ухили и зъбите му блеснаха на лунната светлина, после изкачи почти тичешком стъпалата на верандата.

— Не стъпвай там, че… О, боже, много ли те заболя? Тази къща има нужда от малко ремонт.

Джейсън направи гримаса, докато се търкаше по главата, където го беше цапардосала дъската от пода на верандата.

— Аха, колкото и Франкенщайн има нужда от малко фина настройка.

Но Дейвид не чуваше брат си, защото вече чукаше нетърпеливо на вратата. Само след няколко секунди им отвори млада жена… и Джейсън остана със зяпнала уста, защото тя изобщо не отговаряше на очакванията му.

Ейми не приличаше на сирена, която примамва мъжете, и не беше от онези жени, за чиято красота се пишеха сонети. Нямаше защо и да се притеснява, че мъжете ще падат в краката й, обзети от луда страст.

Дългата й черна коса, която явно имаше нужда от миене, беше хваната на опашка ниско на тила. По лицето й нямаше и следа от грим, а по брадичката на светлата й кожа имаше няколко мръснобели петна. Огромните тъмни очи сякаш заемаха по-голямата част от лицето й и поне със сигурност засенчваха малките й устни. Колкото до фигурата, беше дребна и крехка на вид и явно имаше нужда от силна храна. Единственото съществено в тялото й бяха огромните гърди… на които имаше две големи мокри петна.

— Пусто да остане! — възкликна тя, когато погледна надолу и видя това, и влезе бързо обратно. — Влез, Дейвид, чувствай се като у дома си. Макс, слава богу, в момента спи. Бих те почерпила с джин, но нямам, така че можеш да си налееш от тридесетгодишния коняк, от който също нямам.

— Благодаря — отвърна оживено Дейвид, — но мисля, че в такъв случай ще пия шампанско.

— Налей и на мен една кофа — долетя отговорът от тъмнината зад отворената врата.

Дейвид погледна брат си, сякаш за да му каже; „Не е ли най-остроумният човек, когото някога си срещал?“

Но в този момент Джейсън оглеждаше стаята. Беше изминало доста време, откакто бе напуснал онова, което Дейвид наричаше неговата „къща в облаците“. „Толкова много живееш по частни самолети и частни хотели и частни не знам си какво още, че си забравил как изглежда останалият свят“, повтаряше му често той. Затова сега Джейсън оглеждаше стаята с отвращение. „Мизерна“ бе първата дума, която му хрумна. Обзавеждането изглеждаше като подарено от някоя благотворителна организация: нищо не пасваше, нищо не си подхождаше с останалите вещи. Имаше грозно старо канапе, тапицирано с протрит кафяв плат, и окаяно вехто кресло, покрито с някаква щампована на слънчогледи и бананови листа материя. Голямата, изхвърлена отнякъде макара, която някой беше боядисал в странен тъмночервен оттенък, служеше за масичка за кафе.

Най-хубавото, което можеше да си помисли в момента, бе, че това е точно жилището, в което би живял Били Томпкинс.

Дейвид сръга брат си в ребрата и кимна към отворената врата.

— Престани да се подсмиваш — промърмори той под нос, а след това и двамата вдигнаха глави при влизането на Ейми.

Беше изникнала от спалнята, облечена в суха измачкана риза. Повечето от петната по брадичката й бяха изчезнали. Когато видя, че Джейсън я гледа, тя избърса още веднъж лицето си, махна останалите петна, усмихна се с половин уста и каза:

— Кашичка. Ако изяждаше толкова, колкото остава по мен, вече щеше да прилича на шопарче.

— Това е братовчед ми Джейсън — казваше в този момент Дейвид. — Нали се сещаш, онзи, за когото ти разправях. Ще ти бъде безкрайно благодарен, ако му позволиш да остане при теб, докато заздравее разбитото му сърце.

Джейсън толкова се сащиса, че само втренчи вбесен поглед в брат си.

— Да, естествено. Разбирам — рече Ейми. — Влезте и се разположете. — После погледна Джейсън. — Съжалявам, че точно сега Макс не е буден, но след не повече от три часа ще го видите. Мога да ви уверя в това — прибави тя и се засмя.

Джейсън започваше да надушва нещо гнило. И това гнило бе малкото му братле. Братът, когото беше отгледал. Братът, когото винаги бе обичал. Същият, за когото би дал и живота си. И точно този брат, изглежда, му беше погодил мръсен номер.

Много отдавна беше разбрал, че ако достатъчно дълго си държи устата затворена, ще научи всичко, от което има нужда. Неведнъж мълчанието му беше постигало онова, което думите не можеха, затова сега само седеше и слушаше.

— Ще пиете ли чай? — попита Ейми. — Ако и да не мога да си позволя шампанско, поне чай ще ви предложа. Имам лайка и малинови листа. Но те се дават за повече мляко, а едва ли някой от вас има нужда от такова нещо — каза тя и се усмихна на Джейсън, сякаш той знаеше какво става.

А Джейсън наистина започваше да разбира. Сега забеляза някои неща, които преди това му бяха убягнали от вниманието. На пода беше захвърлено плюшено тигърче, а на ръба на креслото със слънчогледите беше оставена книжка с платнена подвързия.

— На колко години е синът ви? — процеди през зъби той.

— Днес навършва двадесет и шест седмици — отвърна гордо Ейми. — Шест месеца.

Джейсън се обърна към брат си със святкащи от яд очи.

— Мога ли да поговоря с теб навън? — След това погледна към Ейми. — Моля да ни извините.

Тъй като Дейвид не се помръдна от старото кафяво канапе, Джейсън го хвана за раменете и го издърпа нагоре. Сега оцени предимството, че винаги държеше наблизо да има фитнесзала, за да може да се поддържа във форма. Дейвид пък смяташе, че стоенето на крак по четиринадесет часа дневно е достатъчно упражнение, така че Джейсън бе по-силен и с лекота накара брат си да се изправи.

— След минутка се връщаме — усмихна се Дейвид на Ейми, докато Джейсън буквално го влачеше към вратата.

Когато излязоха навън, Джейсън го погледна гневно и каза с глас, който звучеше спокойно, но не предвещаваше нищо добро:

— Какви игрички играеш? И само не смей да ме лъжеш!

— Не можех да ти кажа, защото щеше веднага да хукнеш обратно към проклетия си самолет. Но всъщност не те излъгах. Просто пропуснах някои подробности. Нали и ти самият ми казваше, че човек никога нищо не бива да приема за дадено?

— Не се опитвай да ме удряш с моите камъни по моята глава! Казвах го за чуждите хора. Не съм си и помислял, че собственият ми брат ще… О, по дяволите! Влез вътре и кажи на горката жена, че е станала грешка и…

— Престъпваш си клетвата. Бях сигурен, че ще го направиш.

Джейсън затвори за момент очи и направи усилие да се овладее.

— Вече не сме в началното училище. Големи хора сме и…

— Точно така — отвърна студено Дейвид и се обърна към колата, която чакаше на улицата.

„О, боже!“, възкликна наум Джейсън. Брат му бе способен да се сърди и до гроб. Той направи крачка, хвана Дейвид за лакътя и го спря.

— Трябва да разбереш, че не съм в състояние да удържа на обещанието си. Мога да се грижа за едно по-големичко момче, но това с… Дейвид, това е бебе! И носи памперси!

— А ти стоиш твърде високо, за да ги сменяш, това ли искаше да кажеш? Разбира се, великият и богатият… — Той наблегна присмехулно на последната дума. — …Джейсън Уайлдинг е твърде високопоставен, за да сменя бебешки памперси. Имаш ли представа колко пъти съм сменял подлоги? Или съм поставял катетри? Че съм…

— Добре, добре, печелиш! Ти си свети Дейвид, а аз — самият дявол. Както и да с не мога да го направя.

— Знаех си, че няма да си удържиш на думата — промърмори Дейвид и отново се обърна към колата.

Джейсън отправи към небесата кратка молитва да му дадат смелост и отново сграбчи лакътя на Дейвид.

— Какво си й казал? — попита той, като вече си представяше как секретарката му пристига със самолета в Абърнати и поема грижите за хлапето. Не, за бебето.

Очите на Дейвид светнаха.

— Казах й, че си мой братовчед, наскоро си скъсал с любимия човек и сега се възстановяваш и че това е първата Коледа, която ще изкараш без половинката си, и се чувстваш много самотен. Също и че новият ти апартамент в момента се боядисва и една седмица няма къде да живееш. Казах й, че обичаш бебета и би ти направила услуга, ако ти позволи да останеш няколко дни у тях и да се грижиш за Макс, докато тя си търси работа. — И най-сетне си пое дъх.

Не беше толкова лошо, колкото му се бе сторило отначало, при забележката за разбитото сърце. Дейвид усещаше, че брат му отстъпва.

— Искам само малко време насаме с Ейми — каза той. — Луд съм по нея. Сам виждаш, че е чудесна — забавна, смела и…

— И има златно сърце: знам — отвърна уморено Джейсън, докато вървеше към колата.

Леон вече беше излязъл и отворил задната врата.

— Обади се на Паркър и й кажи веднага да дойде тук — нареди той.

Беше му приятно да дава заповеди. Дейвид го караше да се чувства като хлапе от детската градина. Джейсън отново се обърна към брат си:

— Ако направя това за теб повече никога за нищо няма да ме молиш. Разбра ли? Това е последната, ама съвсем последната ми услуга.

— Честна скаутска! — отвърна Дейвид и вдигна два пръста. Имаше толкова щастлив вид, че Джейсън почти му прости.

Но всичко това си имаше и добрата страна. След като Дейвид го беше излъгал, и той се чувстваше в правото си да направи едно-две неща, без да му казва. Първото бе да накара компетентната си секретарка да го измъкне от това положение.

Дейвид обаче разбра по изражението му какво се готви да направи.

— Няма да съжаляваш. Обещавам ти!

— Вече съжалявам — измърмори Джейсън, докато вървеше след него към къщата.

Когато влязоха вътре, Дейвид успя в рамките на четири минути да се извини, да обясни, че на другия ден трябва да става рано и да ги остави сами.

Точно тогава Джейсън се почувства ужасно неловко.

— Аз… ъъъ… — започна той, без да знае какво да каже на младата жена, която стоеше и го гледаше втренчено, сякаш очакваше той да продължи.

Какво ли искаше от него? Може би автобиография? Ако имаше такъв документ, в него щеше да пише за няколкото компании на „Форчън 500“, които притежаваше, но не и за способността — или по-точно неспособността му — да сменя памперси.

След като Джейсън не каза нищо, жената му се усмихна едва доловимо и рече:

— Сигурно сте уморен. Спалнята за гости е там. Съжалявам, но в нея има само едно тясно легло. Никога не ми се е случвало да имам гост.

Джейсън се опита да й се усмихне в отговор. Тя не беше виновна, че брат му се е влюбил в нея, но, честно казано, не виждаше кое в нея би могло да предизвика любов. Лично той обичаше жените да са чисти, лъскави и да прекарват дните си в салоните за красота, където полагаха грижи за всеки свой косъм и пора.

— Къде са чантите ви?

— Чантите ли? — попита неразбиращо той. — А, да. Багажът. Оставих го в… у Дейвид. Ще си го взема утре сутринта.

Жената го гледаше втренчено.

— Мислех си… — Тя извърна поглед, без да довърши изречението. — Спалнята е ей там, а до нея има малка баня. Не е много, но… — После млъкна, сякаш смяташе за неподходящо да се извинява за обстановката в стаята. — Лека нощ, господин Уайлдинг — каза тя, завъртя се на сто и осемдесет градуса и излезе през друга врата.

Джейсън не беше свикнал хората да го отпращат. Всъщност бе свикнал да му се подмазват, тъй като обикновено всеки искаше нещо от него.

— Точно така — промърмори той. — Лека нощ. След това се обърна и влезе в посочената му стая.

Там изглеждаше още по-зле, отколкото в останалата част на къщата, ако това изобщо беше възможно. Леглото се намираше в средата на стаята и бе застлано с чиста, стара и оръфана завивка в червено и бяло. Единствената друга мебел в стаята бе обърнатият кашон, върху който стоеше стара лампа, сякаш от времето на Едисон. Имаше и един мъничък прозорец без завеси и две врати: едната, изглежда, на вграден гардероб, а другата — на банята. Самата баня беше облицована с блестящи бели плочки, половината от които напукани.

Десет минути по-късно Джейсън вече се беше съблякъл по бельо и лежеше, свит на кълбо, под завивката. На другия ден щеше да накара секретарката си да му купи електрическо одеяло.

Едва ли беше изминал и един час, когато го събуди някакъв звук. Беше нещо като стържене, последвано от шум, наподобяващ смачкване на хартия. Откакто се помнеше, спеше леко, но годините пътувания със самолет бяха влошили още повече положението — сега буквално страдаше от безсъние. Той отиде до дневната, като стъпваше тихо с босите си крака. Луната хвърляше в стаята достатъчно светлина, за да може да вижда очертанията на мебелите и да не се блъска в тях. За момент остана неподвижен, като се ослушваше. Звукът идваше от спалнята на жената.

Той се поколеба до отворената врата. Може би домакинята правеше нещо и не искаше да я безпокоят. Само че когато очите му привикнаха с тъмнината, видя, че тя спи в леглото. Джейсън се почувства като любопитен натрапник и се обърна да си отиде в стаята, но точно в този момент отново чу онзи звук. Той напрегна очи в тъмнината и видя в ъгъла нещо като клетка. Когато обаче примигна няколко пъти, разбра, че това е старомодна дървена кошарка, а в нея седеше нещо, което приличаше на плюшено мече.

Джейсън разтърси глава и отново се взря. Мечето обърна глава към него и му се усмихна. Мъжът видя почти ясно как две зъбчета проблясват на слабата сребриста светлина.

Без да се замисли, той прекоси на пръсти стаята и се наведе да вземе бебето. Очакваше да нададе писък, но то не го направи. Все пак ощипа Джейсън по лицето толкова силно, че очите му се насълзиха от болка. След като махна малката ръчичка от лицето си, Джейсън отнесе детето в своята стая, сложи го на тясното легло, зави го и каза строго:

— А сега заспивай!

Бебето примигна няколко пъти, извъртя се напряко на леглото и веднага заспа.

— Не е зле — рече Джейсън, възхитен от постижението си.

Не беше зле. Може би Дейвид беше прав, като казваше, че батко му умее да се оправя с деца. Жалко, че не беше използвал най-строгия си тон към онова ужасно Момче преди години. Може би…

Но спря да мисли за това, защото изведнъж се сети, Че няма къде да легне. Даже и да завъртеше хлапето, леглото бе твърде тясно за двамата, защото гостенчето беше дебело като коледна пуйка. Нищо чудно, че отначало го беше помислил за мече.

„А сега какво?“, запита се Джейсън и погледна часовника си. Беше четири сутринта и нюйоркската борса не беше отворена, така че не можеше да върти търговия. Аха, нюйоркската може и да бе затворена, но лондонската беше отворена.

Той си облече вълнения костюм, за да се предпази от студа, извади мобилния телефон от джоба на палтото си, отиде до прозореца, където сигналът щеше да бъде по-добър, и набра номера. Пет минути по-късно вече се беше включил в колективен разговор между началник-отделите на една голяма компания, която наскоро беше купил. На фона на разговора чуваше шума от коледното тържество в офиса и усещаше как на шефовете никак не им е приятно, че пропускат веселбата, но за него това нямаше никакво значение. Работата си беше работа и колкото по-бързо го осъзнаеха, толкова по-добре.