— „Не забравяй своето обещание“ — изимитира възмутено гласа му тя. — Ха! Как бих могла да го забравя? От три дни насам изобщо не мога да мисля за нищо друго!

Беше затворена като млад, неопитомен сокол сама в полутъмна стая. Единствената разлика бе, че в нейния затвор имаше огън, който смекчаваше тъмнината и студа на каменните стени. И че можеше поне да се разхожда из стаята — удоволствие, от което пленените птици бяха лишени.

Господарят на Блакторн бе единствената връзка на Мег с останалия свят. По негова заповед никой друг не припарваше до стаята й, никой не говореше с нея даже през затворената врата, никой не й носеше храна и вода: компания й правеше само Доминик.

Често идваше при нея през деня, като влизаше без дори да почука и й носеше току-що разцъфнало цвете или гладко речно камъче за нейната сбирка. И й разказваше за бързия напредък на своя нов сокол, за полската работа, за обновяването на оръжейната, за новото котило котенца, които удивително приличали на Черньо, и за състоянието на нейните градини.

Ако някое от посещенията му съвпаднеше с времето за ядене, той я вземаше в скута си и я хранеше с неизменно търпение, въпреки нейното мърморене и оплакване срещу пленничеството й. Когато дойдеше време за сън, двамата спяха в балдахиненото й легло — интимност, която за Мег бе доста смущаваща, но пък я даряваше с неочаквана топлина в студените нощи.

А дойдеше ли време за къпане…

Тя потръпна, припомняйки си как облегнат на вратата на банята, Доминик бе наблюдавал с блестящите си сребърни очи как се къпе по своя древен друидски обичай. И все пак въпреки страстта, която гореше в погледа на нейния съпруг, въпреки очевидната му възбуда, когато лежаха в леглото един до друг, той нито веднъж не бе нарушил желязната си самодисциплина и самоконтрол. Докосваше я само за да я нахрани, да й даде да пие, да я стопли в мразовитите нощи.

За пръв път в живота си Мег копнееше да има уменията на блудница, за да може да разпали в тялото му огън, който да опожари като суха слама тази негова влудяваща способност да се владее. Тогава той щеше да я направи своя още преди да е дошъл месечният й цикъл и да разбере колко безпочвени са били всичките му съмнения и подозрения.

Ако притежаваше уменията на блудница… но тя не ги притежаваше. Беше обаче напълно сигурна, че колкото по-дълго продължава пленничеството й, толкова повече расте неприязънта на хората от Блакторн към новия им нормански господар. Онова, което й бе казал Хари на сутринта след сватбата, бе казано от името на всички тях.

Ако господарят ви нарани, никой от нас няма да си трае… Много злополуки могат да се случат на един мъж по време на лов. Честна дума.

Страх обзе Мег при спомена за тези негови думи. Ако се случеше нещо такова, то щеше да бъде катастрофа за Блакторн. Саймън бездруго нямаше доверие на блакторнци заради привързаността им към Дънкан от Максуел. Ако селяните се разбунтуваха и стореха нещо на Доминик, отмъщението на Саймън щеше да бъде по-страшно и по-жестоко от всичко, което дори собственият му брат би могъл да измисли.

Тя закрачи неспокойно напред-назад из стаята си, обзета от тревога и страх за своя народ. Скоро обаче откъм двора долетяха звуци, който я откъснаха от мислите й — бяха възбудени мъжки гласове, придружени от звън на мечове и щитове.

Мег отиде до прозореца. Беше открила, че може да открехва съвсем лекичко кепенците, без това да се вижда отдолу. Пролуката не бе достатъчно голяма, за да влиза слънчевата светлина, но през нея Мег можеше да наднича навън и да наблюдава какво става на двора.

Ставаше това, че рицарите упражняваха бойните си умения под строгия надзор на Доминик. Брони и шлемове, метални гривни и ризници предпазваха мъжете от яростните удари с огромните оръжия, които бяха по-тежки от бойни мечове и за разлика от тях нямаха остри ръбове.

Това обаче съвсем не означаваше, че не са опасни. В ръцете на един силен и ловък рицар и най-тъпото оръжие можеше да нарани зле някой невнимателен, несръчен или неопитен противник.

Едит подвикваше окуражително и наливаше ейл на своите любимци. Чернооката Мари също сновеше между бойците и им подаваше чаши, пълни с пенливото пиво. Съблазнителното полюшваш на хълбоците и бедрата й се виждаше дори от височината на господарските покои.

Очите на Мег заискриха като зелен лед, когато норманката се приближи до Доминик и вдигна глава към него като към божество. Беше застанала толкова плътно до него, че дори дневната светлина не можеше да проникне между телата им.

Когато Доминик се засмя на нещо, казано от блудницата, ръцете на Мег се свиха в юмруци. Единственото, което я спря да не разтвори прозорците и да не хвърли една от саксиите върху главата на Мари, бе увереността й, че от сватбата насам Доминик не е спал със своята наложница. Нямаше как да го е правил, когато не се занимаваше със задълженията си на господар на крепостта, той беше неотлъчно до своята съпруга.

Ако тя бе негова пленница, то Доминик бе не по-малко неин пленник. И тази мисъл я изпълваше с огромно задоволство.

Въпреки това Мег изпита облекчение, когато Доминик обърна гръб на норманката, за да отговори на някакъв въпрос, зададен му от Саймън. Миг по-късно той кимна и повика своя валет.

Не след дълго двамата братя бяха в пълно бойно снаряжение. Когато застанаха един срещу друг, останалите рицари прекратиха сраженията помежду си. Дори най-каленият в битките боец имаше какво да научи, щом Доминик и Саймън решаха да изпитат бойните си умения.

По нечий невидим сигнал двамата братя се хвърлиха напред, насочили огромните си мечове един срещу друг. Като физика Саймън и Доминик бяха еднакви. И двамата бяха по-високи от повечето мъже, и двамата бяха по-широкоплещести, по-силни и по-бързи от обичайното. Човек имаше чувството, че гледа един и същи човек, който се сражава сам със себе си.

Зловещо свистене на стомана, разсичаща въздуха, накара Мег да затаи дъх. Ударите, които двамата братя сипеха един върху друг, можеха да повалят доста мъже, но и Доминик, и Саймън ги посрещаха невъзмутимо. Първоначално изглеждаше, че възможностите им са напълно изравнени, но постепенно Мег забеляза, че Доминик има леко преимущество в силата, докато Саймън — в бързината. Въпросът бе кой от двамата ще реши пръв да се възползва по подобаващ начин от своето.

Мег с мъка се сдържаше да не извика уплашено всеки път, когато й се струваше, че Доминик ще бъде улучен в главата или ребрата от някой яростен удар. Но всеки път той успяваше да вдигне щита си в последния момент и да се предпази. Сетне собственият му меч проблясваше страховито и се стрелваше надолу, но Саймън съумяваше да избегне удара с ловко, гъвкаво движение. Двамата братя продължаваха да се дебнат, да се хвърлят един срещу друг, да атакуват и да се оттеглят отново и отново, докато Мег не се убеди, че единственият начин някой да спечели, е другият да се изтощи и да се предаде.

— Господарке — извика тихичко някой от другата страна на вратата. — Вътре ли сте? Марта е.

— Лорд Доминик не разрешава никой да говори с мен — неохотно отвърна Мег. — Върви си, преди да те е видял и да те е наказал.

— Става въпрос за жената на Хари. Бебето се мъчи да излезе вече два дни, но тя е твърде слаба и няма сили да го изтика навън.

— Къде е Гуин?

— Отиде до село Дейл да се срещне с една лечителка от юга. Отчаяно се нуждаем от вас, милейди.

Мег се зае бързо да сваля златните звънчета от китките си. Накитите щяха само да й пречат.

— Тръгвам, Марта. Върви си, преди да са те открили.

— Да, господарке.

После, след кратка пауза, готвачката се обади отново:

— Сигурна ли сте, че ще можете да излезете през входната врата? Пазачът на онзи нормански дявол… ъъъ, искам да кажа на вашия съпруг, ще ви види…

— Има и друг начин да изляза. Сега си върви!

— Бог да ви поживи, добра лейди. Тръгвам.

Мег измъкна от една ракла с необичайна дърворезба една от ризите, които използваше специално за такива случаи, извади шишенцето от тайната ниша и отвори вратата към коридора. В мига, в който прекрачи през прага, в главата й отекна предупреждението на Доминик:

Ти вкуси от милостта ми и видя, че е сладка. Но мъдрият не проявява милост към някого повече от веднъж. Никога вече недей да съпротивляваш срещу мен.

Но тя го бе правила, а сега й се налагаше да го направи отново.

Без да се поколебае, Мег затвори вратата зад гърба си и се втурна по коридора. Нямаше друг избор. Без нейната помощ съпругата на Хари сигурно щеше да умре, а заедно с нея — и бебето.

Пренебрегвайки любопитните погледи на слугите, които много добре знаеха какво е разпоредил техният господар, Мег се спусна като вихър по извитата стълба, съпроводена от обезумелия звън на златните звънчета. Щом стигна до билкарника, тя разрови полиците и напълни една кошница с билки и отвари, до които сложи лекарството срещу болка, противоотровата и ризата.

Вместо обаче да се качи обратно по стълбите, които водеха към каменния портал, охраняван от русокосия войник на Доминик, Мег запали една малка свещ и се отправи към дъното на билкарника. В тъмнината, която пламъчето на свещта не само не разпръскваше, а сякаш правеше още по-черна, се издигаха десетки полици, върху които се сушаха всевъзможни билки, кори, стъбла, семена и цветчета.

В стената зад последната полица имаше процеп, скрит в непрогледната тъмнина и затворен с тежко дървено колело — процеп, през който човек можеше да се провре само пълзешком, и то трудно. Това бе входът към тайния проход, извеждащ от крепостта — последният шанс за бягство на господаря и семейството му при вражеско нападение.

Мег опря рамо на колелото, отмести го и коленичи. Пред нея се откри тунел, в чийто край се виждаше светлинка — толкова слаба, че изглеждаше по-скоро въображаема, отколкото истинска. Тя духна свещта, сложи я в кошницата и запълзя напред, тикайки кошницата пред себе си. Беше минавала по този тунел много пъти, когато майка й все още бе жива и бе използвала прохода, за да избяга от яростните изблици на Джон, който така и не бе успял да се примири с мисълта, че се е оженил за жена, неспособна да го дари с наследници.

Подът на тунела беше покрит с тръстикови рогозки, които шумоляха под коленете й, но не ги предпазваха от острите камъни. Там, където проходът минаваше под крепостния ров, по стените и пода беше избила вода. Мег се стараеше да пълзи колкото може по-бързо, защото никога не бе обичала лепкавата прегръдка на тунела, въпреки че вече не се страхуваше от него, както се бе страхувала като дете.

Колкото и да се налагаше да бърза, щом стигна края на прохода тя се спря, както я бяха учили, напълни дробовете си с чист въздух и се ослуша дали наоколо няма някой. Но до слуха й не достигаше нищо друго, освен тишина, нарушавана единствено от шума на вятъра, който играеше из младия листак на горичката, охраняваща изхода на тунела.

Мег се промуши през гъсталака и огледа ширналото се пред очите и пасище. В далечния му край стадо овце съсредоточено пасяха тучната зелена трева. Около тях подскачаха малки агънца, пръснати като цветчета в зелено море. Не се виждаха нито пастир, нито кучета.

Когато Мег се появи откъм горичката, овцете дори не вдигнаха глави. Тя забърза към дома на Хари, разположен на хълма, върху чиято кафява почва подобно на зелена глазура сияеха млади пролетни кълнове. Пътеката, водеща към него, лъкатушеше между високи до кръста дувари, чиито каменни лица приличаха на мозайка от лишеи и мъхове в различни нюанси на зелено, черно и тъмноръждиво. По огрените от слънцето места цъфтеше яркожълт прещип. А из тревата, досущ като пуснати да лудуват на воля малки дечица, бяха наизскачали стотици нарциси.

Във всеки друг случай Мег щеше да спре и да се полюбува на седефената пролетна светлина и на елегантните фигури на дъбовете по стръмните зелени хълмове, на силния мирис на прещипа и на тихия смях на цветята, но днес тя изобщо не обърна внимание на всички тези знаци, ознаменуващи победата на пролетта над зимата. Внимаваше единствено за неравностите по пътеката, за да не се препъне и да не разпилее скъпоценните лекарства в кошницата.

Къщичката на Хари беше построена не само от дърво, но и от камък. Разказвали бяха на Мег, че на времето баща му е бил един от любимите рицари на Джон и че на четиринадесет години Хари вече бил валет и също се готвел да стане, рицар. Точно тогава обаче бил ранен в битката, в която загинал баща му, и останал сакат. Така, вместо рицар, Хари станал пазач на портите на Блакторн и земеделец с мъничко късче земя за обработване.

Местната акушерка навярно бе гледала през прозореца, защото изскочи навън още щом Мег се появи иззад последния завой.

— Благодаря ви, милейди — каза тя, като сграбчи ръцете на Мег и ги целуна с облекчение. — Бедната женица вече е на края на силите си.

— Има ли достатъчно вода?

— Да — кимна акушерката.

Добре си спомняше предишните раждания, на които бе идвала да помага и Мег. Може и да не разбираше водните ритуали на друидите, но поне вече не поставяше под съмнение тяхната важност.

Горният праг на вратата бе толкова нисък, че дори Мег трябваше да наведе глава, за да влезе в къщичката. Всичко вътре свидетелстваше, че Адела е изкарала една доста трудна бременност — навсякъде имаше остатъци от стара, засъхнала каша и от храна, която дори кучетата бяха отказали да изядат, полуизгнили репи, донесени от зимника и захвърлени в безпорядък на пода, и купчини събирани в продължение на седмици отпадъци, които чакаха да бъдат изхвърлени. След чистия въздух навън миризмата в стаята можеше да задуши всекиго.

— В момента е позадрямала — каза полугласно акушерката. Леглото на Адела беше до вътрешната стена. Дюшекът му бе единствената вещ със свеж мирис в къщата, защото Мег всяка седмица изпращаше по Хари билкови букетчета за жена му.

Макар да бе само три години по-голяма от Мег, Адела изглеждаше двойно по-стара. Беше се омъжила на тринадесет години и бе родила първото си дете още преди да навърши четиринадесет. За девет години брак беше родила девет деца, от които шест бяха живи и три — умрели.

Мег отиде до огнището, напълни един леген с топла вода и сложи в него три вида билки и малко от сапуна, който приготвяше сама. Сетне свали горната си туника с дългите, тесни ръкави и потопи ръце в легена, като си припяваше наум старинната друидска молитва.

Пръстите й докоснаха кръста, който носеше — вече не сребърен, а златен. Кръстът на нейната майка, който доскоро бе стоял в една резбована кутийка в очакване дъщерята най-после да се омъжи.

Как ми се иска да беше с мен, майко. Твоите ръце умееха толкова бързо да отнемат болката от страдащите.

А твоята болка нямаше кой да отнеме.

Като изтръска и последните капчици ароматна вода от пръстите си, Мег надяна друидската риза. Беше съвсем нова, защото една такава риза се използваше само веднъж, и то само при раждане или смърт, после биваше изгаряна — ритуал, древен като този с водата, легена и билките.

— Къде са децата? — попита тихичко Мег.

— Двете най-малки са при сестра й. Останалите са на полето.

— И никое не е останало при Адела?

Акушерката сви рамене.

— Момичетата са твърде малки. А момчетата трябва да помагат да се изорат и засадят нивите на господаря и земята на баща им. Затова няма кой да се погрижи за къщата. Инак веднага щом свърши работата на къра, някой ще изгребе всичките тези боклуци и ще сложи нови рогозки.

— Това трябва да се направи веднага.

Акушерката сви устни, но не се и опита да спори. Просто отиде на двора да потърси гребло.

Когато Мег коленичи до леглото, Адела отвори очи.

— Ах, милейди — прошепна тревожно тя, — казах им да не ви викат. Господарят страшно ще ви се ядоса.

— Това е без значение, щом съм нужна тук. Кажи ми как си?

Адела започна да обяснява с пресекващ глас. В това време Мег се наведе над нея, пъхна ръце под завивката и се зае да опипва издутия й корем с нежните си ръце.

— Добре се биеш, братко — каза Саймън, като се облегна на каменната стена на крепостта, дишайки тежко.

— Не толкова, колкото ти — усмихна се печално Доминик. — Главата ми кънти като камбана.

— А моите ребра квичат като прасенца — отвърна Саймън.

Доминик се засмя, свали шлема си и го протегна към своя валет. Джеймсън тутакси скочи да го поеме от ръката му. От другия край на двора Томас Силния подвикна на Едит да отвори още едно буренце ейл. По заповед на Доминик рицарите отново се разделиха на двойки и скоро крепостта пак се огласи от звъна на мечовете и щитовете и от ликуващите викове на мъжете при всеки успешно нанесен или избягнат удар.

Доминик се протегна и разтърси рамене, за да намести тежката ризница на мускулестото си тяло. Сетне вдигна поглед към горния етаж на крепостта. Всички прозорци бяха с отворени кепенци, с изключение на два. Дебело дърво пречеше на топлите пръсти на слънцето да влязат в покоите на Мег.

— Дори не ги е открехнала, за да погледа как се бием — обади се Саймън, който бе проследил погледа му. — Колко още ще я държиш затворена? Докато й дойде течението?

На устните на Доминик се появи особена усмивка.

— Още не съм решил. Всъщност много ми харесва да държа съпругата си затворена като ханъма в харем. Оказа се, че ми е дяволски приятно да я храня от ръката си. И още по-приятно — да се храня от нейната ръка.

В отговор Саймън му хвърли пронизващ поглед, сетне се обърна към него.

— Мари е права — каза той. В гласа му имаше неприкрито безпокойство. — Тази вещица те е омагьосала. Още не си имал плътска близост със съпругата си и при все това не търсиш такава с никоя друга жена.

— Прекалено съм зает с опитомяването на моята малка соколица.

Чисто мъжкото задоволство — а и копнеж — в гласа му накараха Саймън да вдигне отчаяно ръце.

— Не очаквам да ме разбереш — каза Доминик, — затова ще ти кажа нещо, което можеш да разбереш.

— Да, за бога, направи го!

— Докато съм уединен със съпругата си, както и докато тя е уединена сама в своите покои, не ми се налага да се боя да не би да бъде съблазнена от някой саксонец с лешникови очи и захаросан език, който само се чуди как да ме убие и да ми вземе и жената, и крепостта.

Саймън изсумтя.

— Може и да ти харесва да я „уединяваш“, но хората от крепостта започват да роптаят — каза той. — И да си шушукат как Дънкан от Максуел щял да спаси тяхната господарка.

— По дяволите! — възмутено възкликна Доминик. — Не съм откъснал и косъм от огнената й коса. Грижа се за нея като за най-скъпоценния от всички соколи в птичарника ми.

— Тогава им я покажи, за да се уверят, че е добре. И то колкото се може по-скоро.

Доминик изгледа брат си с присвити очи. Саймън отвърна на погледа му с увереността на човек, който знае, че мнението му се приема с уважение дори когато е нелицеприятно.

— Дънкан навърта ли се наоколо? — попита Доминик след кратка пауза, решил, че това е причината за резкия тон на брат му.

— Някой се навърта — отговори Саймън. — Хрътките откриха в далечния парк убит елен. Само главата и копитата му бяха останали.

— Бракониери бродят навсякъде.

— На бойни коне? — саркастично попита Саймън. — Освен това…

Доминик му направи знак да замълчи, защото до тях се бе приближила Едит с две чаши ейл. Когато Саймън понечи да вземе едната, вдовицата я дръпна назад.

— Не, сър. Нека първо се напие господарят — каза дръзко тя. — Сигурна съм, че не е пил достатъчно по време на обяда със съпругата си.

Сетне се усмихна на Доминик и му подаде едната чаша.

— Благодаря ти — кимна той, защото не можеше да не отвърне на любезността й, колкото и да не харесваше бледите й, похотливи очи.

После отпи малко, намръщи се и изгълта останалия ейл на един дъх. Саймън изпразни своята чаша със същата скорост.

— Рядко съм пил по-лош ейл — измърмори Доминик, като върна чашата на Едит. — Пфу! Навярно дори жлъчта има по-добър вкус.

— Явно бурето не е било затворено добре — съгласи се Саймън и се изплю. — Горчи като отрова.

— Да отида ли да налея от друго буре? — попита услужливо Едит.

— За мен не — отвърна Доминик.

Саймън поклати глава. И той бе пил предостатъчно от горчивия блакторнски ейл.

Едит взе чашите им и се спусна през двора, защото другите рицари искаха още ейл. Бяха прежаднели след уморителните упражнения с мечовете и броните, чиято тежест достигаше почти половината от собственото им тегло.

— Има признаци — продължи Саймън така, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали, — че Дънкан и неговите рийвъри строят тайно укрепление на по-малко от половин ден път оттук. Говори се, че вече били издигнали оградата му.

Доминик вдигна поглед към облаците, които се носеха над тъмната каменна крепост.

— Доминик? — погледна го въпросително Саймън.

— Не мога да направя нищо, докато не пристигнат и останалите ми рицари — каза брат му. — Мъжете, с които разполагам в момента, ще ми стигнат да отбранявам крепостта срещу нападение, но не и за нещо повече. Ако се оставя няколко убити елена или някакви си слухове за тайни укрепления да ме подлъжат да изляза извън стените на Блакторн, ще изгубя както земите, така и живота си.

Саймън понечи да се възпротиви, но се въздържа. Когато ставаше въпрос за тактика, той неизменно се съобразяваше с опита и уменията на своя брат.

— Горчиво признание.

— Да — съгласи се Доминик и тръгна през двора.

— Къде отиваш? — попита го Саймън.

— При моята малка соколица. Тя ще прогони горчивината.

Укрепващото лекарство, което Мег даде на Адела, бе силно, дори опасно силно, но нямаше друг изход. Ако бебето не се родеше скоро, нито то, нито майка му щяха да доживеят до сутринта.

— Съжалявам — тъжно каза Мег. — Не бива да пиеш нищо друго. Мога да облекча болките ти единствено с мехлем, който надали ще помогне много.

— Няма значение — изпъшка Адела. — Искам… само… сили. — Между накъсаното й дишане и болезнените й стенания Мег дочу далечен тропот на галопиращи коне и мъжки викове. После контракциите на Адела изведнъж се усилиха и приковаха цялото й внимание. Вече не виждаше и не чуваше нищо друго, освен отчаяните напъни на изтощената до смърт родилка.

— Браво! — възкликна изведнъж тя. Гласът й бе пълен с радостна възбуда. — Главичката на бебето се показа! Още мъничко, храбра жено. Още мъничко и ще можеш да си отдъхнеш.

В този момент вратата зад гърба й се разтвори с трясък. Пренебрегвайки уплашените протести на акушерката, Доминик връхлетя в къщата с изваден меч, чието насочено напред острие блестеше зловещо в мрака.

Сребърните му очи обходиха единствената стая с бързината и бдителността на орел, дирещ плячка, но слухът му бе този, който откри Мег в полумрака. Издаде я приглушеният звън на златните й звънчета. Беше коленичила до някакво легло, облечена в странна риза.

Обзе го дива ярост. Значи слуховете бяха верни! Мег бе избягала от своята златна клетка, за да се отдаде на Дънкан от Максуел — мъж, който нямаше нито благородно потекло, нито земи.

— За бога, жено, ще се разкайваш горчиво за…

Първият неуверен писък на новородено бебе прекъсна мълчаливата му закана. Доминик застина като омагьосан. Гневът му се замени с облекчение, от което за малко не му се зави свят. И едва сега усети горчивия вкус в устата си.

Той преглътна, после преглътна още веднъж, но устата му бе твърде пресъхнала, за да може да отмие вкуса на вкиснатия ейл. После Доминик прибра меча в ножницата, но го стори толкова несръчно, че ако Саймън го беше видял, щеше да остане крайно изненадан.

— Ти роди на Хари още един прекрасен син — каза Мег на Адела, когато почисти устата и нослето на новороденото. — Сложи го до гръдта си, макар че той едва ли ще поиска да суче. В момента е не по-малко изтощен от теб.

— Благодаря ви — задъхано промълви Адела. — А сега си вървете… преди съпругът ви… да ви е открил.

— Съпругът й вече я откри — обади се Доминик.

Стреснатото възклицание на Мег бе заглушено от вика на Саймън, долетял откъм двора.

— Доминик? Наред ли е всичко?

— Намерих я! — извика през рамо Доминик.

Преди обаче да успее да каже още нещо, Саймън влетя в стаята с изваден меч.

— Свали оръжието — спокойно каза Доминик. — Всичко е наред. Соколицата не е кацнала на китката на Дънкан.

— Тогава защо е нарушила обещанието си? Защо е… Треперливият плач на бебето отговори и на двата му въпроса — и на изречения, и на недоизречения.

— За бога! — възкликна Саймън, като прибра меча си. — Това е новородено бебе.

В този момент акушерката го избута и влезе в стаята с пълно пренебрежение към неговата сила, положение и въоръжение.

— Не — гневно заяви тя. — Това е чудо. Горката жена се мъчи напразно цели два дни. И чак когато й казах, че до вечерта бебето й ще умре — и тя заедно с него! — ми позволи да повикам господарката.

Доминик присви очи и се извърна към Мег.

— Вярно ли е? Наистина ли се е мъчила толкова?

Адела изпъшка тихо.

— Да — отвърна Мег и се обърна отново към родилката. — А сега си върви, съпруже, и вземи и своя брат със себе си. Работата на тази бедна жена още не е свършила. А това е женска работа.

Доминик и Саймън излязоха навън, сподирени от враждебния поглед на акушерката. Светлината на деня блъсна Доминик като юмрук.

— По дяволите — измърмори той, като заслони очите си с ръка. — От Йерусалим насам не съм виждал толкова ослепително слънце.

Саймън го изгледа смръщено.

— Сигурно си изпил прекалено много ейл. Слънцето свети така, както е светило винаги при облачно време в Къмбърланд.

Доминик стисна очи, за да се предпази от болезнената светлина, и почувства как главата му се замайва и как тялото му отмалява. Силите му го напускаха с всеки изминал миг. Вече му беше трудно да направи дори една крачка.

Той залитна и едва успя да се изправи.

— Доминик? — слисано възкликна Саймън.

Доминик залитна отново и този път за малко не падна.

— По дяволите, човече — извика ужасено Саймън. — Зле ли ти е?

— Не — дрезгаво отвърна Доминик.

В опит да преодолее влудяващата мудност на мислите си и сковаността на езика си, той тръсна глава. Но вместо да му помогне, това движение го замая още повече.

— Саймън, аз…

Този път само силните ръце на брат му му попречиха да падне на колене.

— Главата ли те боли? — разтревожено попита Саймън. — Наистина ли те ударих толкова силно?

Доминик поклати глава. Това бе грешка. От гърдите му се изтръгна гърлен стон и той се отпусна върху брат си.

— Можеш ли да вървиш? — попита Саймън.

— Да… — каза Доминик прегракнало.

— Тогава върви — заповяда му Саймън. — Тръгвай.

Доминик тръгна с огромни усилия към бойните жребци, които ги очакваха на тридесетина метра от къщата. Беше му невъзможно да се качи сам на седлото на Крузейдър, но в крайна сметка успя с помощта на брат си.

Качи се, но се олюля така, сякаш се намираше на палубата на кораб в бурно море, а не на гърба на неподвижен кои. Пред уплашения поглед на Саймън левият му крак се изхлузи от стремето.

Доминик губеше съзнание. Нямаше да може да измине дори късото разстояние до крепостта.

— Чакай, Крузейдър — извика Саймън и сграбчи юздата на жребеца.

Сетне, без да губи време, той се метна зад гърба на брат си. Двойният товар накара животното да наклони недоволно уши назад, но това бе единственият му протест. Всички бойни коне бяха научени да носят по двама, дори по трима ездачи, защото при битка оцелелите винаги качваха ранените си другари на своите коне. Веднъж Доминик бе спасил брат си по този начин именно на гърба на Крузейдър.

— Дръж се — каза Саймън.

— Чакай… — промълви Доминик. — Мег.

Думите бяха произнесени толкова завалено, че на Саймън му трябваха няколко мига, за да ги разбере. И когато ги разбра, устните му се свиха яростно.

— Ще се погрижа за вещицата после — каза той.

— Не… в безопасност.

Без да му обръща внимание, Саймън пришпори Крузейдър към крепостта. Жребецът направи три по-неуверени крачки, след което препусна напред в бърз галоп. Саймън изсвири пронизително и собственият му жребец се понесе след тях.

— Мег — тревожно повтори Доминик.

— Проклета вещица! — изръмжа Саймън. — Сега вече знаеш защо е било толкова важно да отиде на онова прокълнато място да бере билки.

— Мег… — изстена Доминик.

— Да, братко, Мег. Тази вещица е успяла някак си да те отрови. С тези думи Саймън заби шпори в хълбоците на Крузейдър и жребецът полетя стремглаво напред.

Когато стигнаха крепостта, Доминик бе потънат в необичайно дълбок сън.

Към следващата част или към съдържанието

Елизабет Лоуел Най-силната магия (16)

Метаданни

Данни

Най-силната магия

Информация

История

Сваляне / Връзки

16

Елизабет Лоуел
Най-силната магия (16)