Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Untamed, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 130 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Елизабет Лоуел. Най-силната магия

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне

11

— Какво толкова има да ми казва Свен? — попита раздразнено Доминик, без дори да се надигне от постелята си. — Нима всичко не е повече от очевидно?

Саймън го погледна изпод вежди и с мъка сдържа резкия отговор, който бе на върха на езика му. Не знаеше точната причина за ужасното настроение на брат си, но в едно бе сигурен: тази причина бе свързана с факта, че в своята първа брачна нощ младоженецът лежеше в набързо преустроената стая на Джон… сам. Друидската му съпруга най-вероятно спеше усамотена в моминската си стая в далечната страна на крепостта.

Най-вероятно. Но Саймън не беше толкова глупав, че да повдига този въпрос. Събудил се бе посред нощ от стъпките на брат си, който се прибираше в господарските покои. От гневния ритъм на ботушите му по дървения под.

Очевидно първата брачна нощ се бе оказала провал. Не само защото бе свършила твърде рано, а и защото Доминик се връщаше в покоите си сам и разярен. Дълго след това Саймън чуваше как брат му кръстосва неспирно из стаята си. После бе настъпила тишина, последвана от остър звън като от нещо метално, което бе блъснало стената с все сила.

Окончателно разсънен, Саймън бе дошъл да докладва на Доминик за настроенията на хората в крепостта и за отпътуването на Дънкан и неговите рийвъри.

— Дънкан и някои от рицарите му ще липсват на хората в Блакторн — каза той. — Но не и рийвърите. Те по нищо не се различават от разбойниците и бандитите.

— Не е нужно човек да е кой знае колко умен, за да установи това — изръмжа Доминик.

— До сутринта Дънкан и хората му ще стигнат до Карлайл.

Тази втора новина бе посрещната от Доминик с не по-малко раздразнение от първата.

— По дяволите! — възкликна той. — Това го знае и най-големият глупак в селото.

— Твоята наложница започва да става нетърпелива — спокойно каза Саймън. — Може би е добре да се погрижиш за нея.

Доминик погледна брат си и присви очи.

— Толкова ли съм прозрачен, Саймън? — попита той с горчива усмивка.

Саймън се разсмя и посочи одеялото, което не бе в състояние да скрие напълно тялото на брат му.

— Виждал съм много жребци да се възкачват на кобили, но малко от тях са изглеждали толкова внушително — каза той. — Сигурно си я уплашил до смърт. Върви при Мари. Така ще изразходваш енергията си и ще бъдеш по-търпелив с…

— Не желая да разоравам още една от нивите на Дънкан — прекъсна го грубо Доминик.

— Още една? — Смехът на Саймън замря. — Значи е вярно? Значи лейди Маргарет наистина е любовница на Дънкан?

Доминик махна яростно с ръка.

— Не може да се каже с абсолютна сигурност — отвърна той. — Тя се кълне, че не е.

Саймън изръмжа скептично.

— Да — кимна язвително Доминик. — Трудно бих могъл да очаквам, че моята благоверна съпруга ще вземе да ме развлича с разкази за бившите си любовници.

— И за това я оставяш да спи сама?

— Докато не видя, че кърви. Само така ще бъда сигурен, че няма като Джон да отгледам нечие чуждо копеле.

Саймън се намръщи.

— Искам да те помоля за една услуга.

Доминик вдигна въпросително вежди.

— Изпрати ме в гората да уловя с голи ръце дива котка — каза брат му.

— Моля?

— Това ще е далеч по-лесно изпитание от ужаса да съм покрай теб през седмиците, които трябва да изчакаш.

Доминик се намръщи.

— А като гледам колко войнствено си настроен — продължи Саймън, — най-добре ще е да последваш Дънкан и рийвърите. Те с радост ще влязат в битка с теб.

— Предпочитам да любя жена си.

— С наложницата ще имаш много по-малко проблеми.

Доминик махна раздразнено с ръка.

— Тогава с някоя от местните хубавици — предложи Саймън.

— Не се нуждая от сводник.

— Досега — да — съгласи се Саймън. — Но…

— Достатъчно.

Нямаше човек, бил той приятел, брат, или и двете едновременно, способен да кръстоса волята си с волята на Доминик, когато тонът му станеше такъв. Саймън млъкна и зачака.

— Свен при рийвърите ли е? — попита след известно мълчание Доминик.

— Още не. Ще му трябва известно време, за да се смеси с тях. Те са доста подозрителни.

— Тогава го задръж тук. Кажи му да държи под око неколцината рицари на Джон и да ми докладва незабавно дори при най-малкия знак за опасност от заговор.

— Съмнявам се, че те ще ти създават грижи. Твърде стари са, за да безпокоят когото и да било, дори собствените си жени.

— Въпреки това се погрижи всеки от тях да получи достатъчно земя, за да може да издържа себе си и своето семейство по начин, съответстващ на положението и на дългите години вярна служба при Джон.

— Ще бъде изпълнено. Имаш предостатъчно земи за раздаване.

— Да. Погрижи се също всеки от тях да получи по един вол и плуг за оране, дърва за строеж от горите ми, по четири овце, по една крава, кокошки, семена и зайци от онези, които донесохме за разплод от Нормандия. Не бива да им липсва месо.

Доминик продължи да изброява нещата, необходими за изграждането на едно малко поземлено владение. Саймън го слушаше като омагьосан, за кой ли път възхитен от способността на брат си да забелязва всички подробности. Независимо дали ставаше въпрос за война или земеделие, Доминик винаги проучваше детайлно всичко, установяваше какво му е необходимо, за да успее, и накрая светкавично атакуваше.

— Не забравяй съдовете за готвене. Те са по-ценни и от златото — завърши той.

— Всичко, което прави една съпруга доволна, е по-ценно от златото.

Доминик му хвърли страховит поглед. В черните очи на брат му имаше разбиране и прикрито веселие.

— Има ли още нещо? — попита Саймън.

— Да. Кажи на Свен да не изпуска от очи жена ми. Искам да съм напълно сигурен, че тя не се среща с други хора, освен с тези от крепостта.

— Наистина ли смяташ, че тя може да продължи да се среща с Дънкан и след женитбата си за теб?

— Тя е ключът към всичко, което някога съм искал от живота — глухо каза Доминик. — Докато не се убедя, че носи в утробата си моя наследник, аз ще я наблюдавам неотлъчно, както орелът наблюдава глупавия заек.

 

 

Сънят се сгъстяваше все повече и повече, разрушавайки покоя, намерен тъй трудно от Мег.

Опасност.

Тя трепна и се обърна на другата страна, сякаш се опитваше да избяга от нещо, видимо единствено за нейните очи. Но бягството бе невъзможно, защото сънят бе впримчен в съзнанието й, а самата Мег бе впримчена в съня.

Мрачен, безцветен, студен, кошмарът я погълна.

Смърт.

Остър писък заседна в гърлото й, впи ледените си нокти в нея.

Разруха.

Мег се замята като обезумяла, питайки безмълвно тишината какво трябва да стори.

Отговорът бе също толкова безмълвен. От пустотата, която я обгръщаше, се появиха зелени сенки. Сенките постепенно придобиха формата на причудливи растения, които пиеха дъждовни капки и разтваряха листенцата си към някакво невидимо слънце. Всички те имаха един и същ цвят, една и съща форма, едни и същи листа. И носеха едно и също усещане — усещане за тишина и девствена земя.

Върви.

Все още със затворени очи, Мег се изправи рязко в леглото. Сърцето туптеше в гърдите й като чук. Главата й бучеше от ужаса на натрапчивия кошмар. Огромно напрежение бе сковало и ума, и тялото й.

Опасност.

Тя отвори очи с приглушен вик, изтича до прозореца и вдигна кепенците.

Посрещна я само странната тишина, която предхожда зората. Само след броени мигове някой петел ще събуди слънцето с кукуригането си, после ще се заразхожда важно сред кокошките, арогантен и уверен в своята сила и мъжественост. След още няколко мига ще се разшетат ратаите и слугите, огньовете в кухнята ще бъдат запалени, мъжете в двора ще започнат да обсъждат на висок глас какво има да се свърши през деня и кои девойки ще ухажват.

Само след броени мигове…

Но не и сега. Сега всичко наоколо, цялата земя бе притихнала в очакване на изгрева.

Затаила дъх, Мег се взираше напрегнато през тесния прозорец към призрачната мъгла, която се виеше над воденичния вир и езерото, над ливадите и рибарника. Никъде не се виждаше никакво движение. Не се чуваше никакъв звън на оръжия, нямаше тропот на копита, нито приглушени заповеди към промъкващи се към крепостта войници.

И въпреки това опасността съществуваше. Мег знаеше това със същата сигурност, с която знаеше, че очите й са зелени.

Тази увереност разкъсваше сърцето й. Вярвала бе, че сватбата й ще сложи край на кръвопролитията. Вярвала бе, че сватбата й ще донесе спасение за нейния народ и за Блакторн.

А сега беше сигурна, че нещо не е наред, че се е заблуждавала жестоко.

Смърт.

Тя потрепери.

Разруха.

Толкова жив сън не беше сънувала от нощта, в която майка й бе отишла в гората, за да не се върне никога повече.

Ти ли ме викаш, майко? Нима най-после е дошло време да узная тайните на древната могила?

В мига, в който се сети за това свещено място, Мег разбра с непоклатима увереност, че трябва да отиде там. Там, където земята бе недокосната от ръцете на човека, където растенията избуяваха върху древна почва, напоена със стародавни тайни, там щеше да намери оръжието, с което да спаси Блакторн от унищожение.

Нямаше представа откъде е толкова сигурна, че е така.

Знаеше само, че това е самата истина.

Тя захвърли нощницата си настрана и надяна дрехите на ратайкиня, които носеше, когато работеше в билковата градина или в птичарника. После със сковани от студ и страх пръсти сплете косата си на две хлабави плитки и ги завърза с кожени каишки.

Сложила на главата си проста кърпа, обула вълнени чорапи и хванала обувките си в ръка, Мег се запромъква крадешком през каменните коридори на крепостта и по извитите й стълби. Спря се само за миг, за да вземе от килера малко хляб и сирене и да обуе обувките си, сетне бързо се спусна към входната врата.

До нея бе застанал светлокос мъж, който пропускаше слугите да преминават от двора в крепостта и обратно, за да вършат своите задачи. Когато Мег мина покрай него, мъжът дори не я погледна.

От комина на кухнята се издигаше пушек, който се смесваше с утринната мъгла. Каменните пътеки бяха влажни и хлъзгави. Носена сякаш от невидими криле, Мег прелетя през двора. Вратарската къщичка беше студена и осветена от една-единствена факла, окачена близо до стола на пазача.

— Добро утро — каза Хари, като се надигна с усилие от мястото си. — Рано сте станала днес.

— Напоследък занемарих моя билкарник и градината — отвърна Мег.

— Да — кимна със сериозно изражение пазачът. — Вчера растенията цял ден плачеха със сладките си гласчета за своята господарка. Пратих Черньо да им обясни, че сте заета със задълженията си на съпруга на новия господар на крепостта, но този негодник просто се овъргаля в кочата билка, без да каже и една утешителна дума на малките цветенца.

В очите му играеха весели пламъчета. Въпреки тъмнината и своята тревога Мег ги видя, усмихна се и го погали по ръката.

— Ти разведряваш деня ми — промълви тя.

— Не, господарке. Вие сте тази, която разведрява нашите дни. Няма човек по тези земи, който да не може да разказва с часове за вашата доброта.

Мег усмихнато поклати глава.

— Няма човек по тези земи, който да не е бил добър към мен.

— Да не би… — Гласът на Хари секна. По лицето му плъзна гъста червенина. Той се покашля припряно. — Наред ли е всичко, милейди?

Мег осъзна, че въпросът му е свързан с новото й положение на омъжена жена и се изчерви до корена на косите си.

— Хората… — Пазачът отново прочисти гърло. — Когато майка ви дойде тук, никой не я познаваше. Но всички виждахме, че… Искам да кажа, че баща ви беше суров човек дори когато не беше ядосан. А когато беше…

— Знам — прошепна Мег.

Хари пристъпи смутено от крак на крак.

— Вас обаче ви познават всички — задъхано продължи той. — Ако това норманско копе… ъъъ, ако господарят ви нарани, никой от нас няма да си трае. Ако имате нужда от нас, само извикайте и ние ще дотичаме и ще му дадем да се разбере. Няма защо да бягате в гората като майка си. Много злополуки могат да се случат на един мъж по време на лов. Честна дума.

В очите на Мег заблестяха сълзи, които ги направиха да изглеждат още по-големи. Тя се надигна на пръсти и целуна лекичко пазача по бузата, която се изчерви два пъти по-силно от този жест на обич.

— Кажи на хората да не се тревожат — каза Мег. — Лорд Доминик не ми е сторил нищо от това, от което се опасявате.

Преди Хари да успее да каже каквото и да било, тя излезе през портата и се спусна по подвижния мост като носена от вихър. Тръпки, които нямаха нищо общо със студената утрин, разтърсваха тялото й я оставяха без дъх. Да, Доминик не беше насилил своята друидска невяста. Той просто й бе дал да пие рай от устните му, а после й бе казал, че е сама в този рай, защото нейното тяло го интересуваше единствено като люлка за наследниците му.

Дали си в ада, Джон? Дали сега се надсмиваш над ада, в който остави нас, живите? Доминик иска само син, наследник.

Напразна илюзия. В него няма любов, а само желание да основе своя династия и хладна тактическа преценка на битката, която му предстои.

Пътеката се виеше между ниските каменни дувари, които ограждаха нивите и пасищата. Дълбоките кафяви бразди блестяха, напоени от утринната влага. Успоредни светлозелени ивици бележеха крехкия, едва започнал растеж на бъдещата реколта. Тук-там из полята подскачаше по някои кос, дирейки семенца или насекоми. По пасищата, подобно на късчета бяла мъгла, шетаха овце, чиито умни черни муцуни търсеха нова трева сред останалата от миналата година слама.

В тишината отекна звънът на църковните камбани, който известяваше хората за часа и им казваше, че е време да излязат на полето. Звукът на камбаните винаги бе доставял удоволствие на Мег. Но тази сутрин той я стресна, подхранвайки тревогата й, която се засилваше с всяка стъпка, отдалечаваща я от крепостта.

Опасност.