Кони Мейсън
Смела любов (16)

15

Сърцето на Тиа заби ускорено, когато Деймиън хвана ръката й и я задърпа далече от импровизирания лагер. Аборигенският следотърсач, предусещайки неприятности, изчезна в гъстата гора, докато двамата наемници на Деймиън стояха наблизо, очаквайки заповеди. Беше им платено достатъчно, за да не пречат на плановете, които Деймиън би могъл да има за непокорната си съпруга.

— Не! Няма да ходя никъде с тебе — извика Тиа, противопоставяйки се с всичка сила на натиска, който Деймиън упражняваше върху ръката й. — Не можеш ли да се престориш, че съм мъртва? Можеш да се ожениш повторно, да правиш всичко каквото поискаш, обещавам, че няма да се меся в живота ти.

— Какво? Да те оставя жива и да ми се появиш в най-неподходящия момент? Никога! Ако създам наследник с друга жена, може да ти хрумне да се върнеш, да ме обвиниш в двуженство, и да обявиш наследника ми за незаконно дете.

— Не, няма да го направя. Не можеш ли да разбереш? Не искам повече да те виждам. Можеш да задържиш парите ми, те не означават нищо за мене. Искам си живота. Даже ще остана в Австралия, за да не ме видиш никога повече.

— Харесваше ли ти да блудстваш с Бен Пенрод? — запита подигравателно Деймиън. — Какво ще стане, когато ти се насити и се ожени за порядъчна жена? Може би тогава ще размислиш, ще се сетиш за законния си съпруг и за това, което можеше да бъде твое.

— Не, никога! — извика Тиа. Бен наистина ли държеше толкова на нея, че да я задържи при себе си завинаги?

— Моят начин е най-добрият, Тиа — настоя Деймиън. Въпреки съпротивата й той я беше завлякъл почти до края на полянката. Още няколко стъпки и нямаше да я виждат от лагера, останала на благоволението на Деймиън и двамата му наемници. Тя се запъна с невероятна сила, което го накара да спре и да я обсипе с проклятия.

Когато двамата наемници понечиха да му помогнат, той им махна да стоят настрана.

— Нямам нужда от помощ. Никоя малка курва няма да ме надвие.

Замахна и заби юмрука си в лицето на Тиа. Задавен вик се изтръгна от устата й, когато тя се смъкна на колене, задържана само от жестоката хватка на Деймиън.

— Само ти показвам какво да очакваш, ако не дойдеш доброволно с мене. Причини ми толкова много ненужни страдания през всичките тези години, че искам да те накарам да страдаш, преди да прекъсна мизерния ти живот.

Зашеметена, Тиа се хвана за челюстта и сподави сълзите. Предчувствайки победата си, Деймиън пак я потегли извън лагера на разбойниците.

— Ей, к’во, по дяволите, става тука? Кой си ти и к’во правиш с младия Том?

Уолси другарите му бяха се върнали в лагера, докато Тиа и Деймиън се бореха, а наемниците стояха отстрани и гледаха.

Деймиън замръзна, страх пробяга по гръбнака му. Беше се надявал да избяга с Тиа, преди разбойниците да са се върнали в лагера си. Сега, изправен пред тях, беше благодарен, че няма да се оправя сам с тях. Ако не успееше да ги залъже и да излезе от това затруднено положение, можеше да се спаси с изненадваща стрелба. В края на краищата, разбойниците бяха само шестима.

Внезапно Тиа се освести и въпреки болката в наранената челюст извика:

— Помощ! Това копеле иска да ме върне в Сидни на кораба и капитанът да ме набие с камшика, дето избягах.

Уолс се вгледа намръщено в Деймиън.

— Том няма да ходи никъде с тебе.

И пристъпи към тях. Хората му ги заобиколиха, готови да защитават другаря си, защото сега смятаха Тиа за свой другар.

— Ей, я вижте — нападна ги глупаво Деймиън, — това не е ваша работа. Какво ще правя с Т…

Изречението му прекъсна по средата, когато Уолс протегна мръсната си ръка го сграбчи за гърлото.

— Наша работа е. Том ни е другар и неговите врагове са наши врагове.

Деймиън преглътна конвулсивно, когато мрачните мъже се приближиха още повече към него. Замаха трескаво към двамата си наемници, за да го измъкнат от неприятната ситуация. Но когато обърна глава, за да погледне към тях, зашеметен видя, че подсмърчащите страхливци бяха изчезнали. И двамата главорези се бяха стопили мълчаливо в гората и бяха избягали при първия сигнал за неприятности. Макар че имаха достатъчно желание да помогнат за залавянето на една беззащитна жена, никой от двамата не искаше да си има вземане-даване с шестима яки разбойници.

— Страхливи копелета! — изкрещя Деймиън, вбесен от бягството им. — Върнете се и си заслужете парите.

Думите му бяха посрещнати с насмешка от разбойниците.

— Не си много куражлия сега, а? — подигра му се Уолс. — Махай се, преди да съм си променил намерението и да те накажем с приятелите ми, задето тормозиш младия Том.

Паднала на четири крака, Тиа изпълзя по-далече от Деймиън. Компанията на разбойниците беше за предпочитане пред съдбата, която Деймиън беше замислил за нея. Той видя какво се кани да прави тя и посегна към нея. Не я хвана и тогава направи грешката да посегне към пистолета, окачен на колана му. Тиа изкрещя предупредително и Крее веднага се извърна, знаейки, че един от тях ще умре, ако Деймиън получи възможност да стреля. Ножът веднага скочи в ръката му и излезе от нея още по-бързо, намирайки целта си — гърлото на Деймиън.

Изненадано изражение се настани на лицето на Деймиън, когато падна на колене. Миг преди да тупне на земята, насочи поглед към Тиа, отвори уста и изхриптя:

— Ку…

Беше мъртъв, преди да довърши думата.

Свикнала с насилието от времето, когато живееше на улицата в Лондон, въпреки това Тиа беше ужасена от смъртта на Деймиън. Не беше му желала злото, само би предпочела повече никога да не го види. Разбираше, че желанието да има наследник го беше накарало да направи нещата, които беше направил, че бягството й в брачната нощ беше последният удар, който го беше превърнал в зъл, отмъстителен мъж. Но съдбата беше направила така, че това да е тяхната последна среща. Вече никога нямаше да я преследва. Никога нямаше да се страхува, че ще бъде открита и върната на законния си съпруг. Сега беше вдовица и свободна да живее живота си както иска.

Свободна да обича Бен, ако той все още я искаше.

— Той… той мъртъв ли е? — запита задавено Тиа.

— Да — изсумтя Уолс, побутвайки Деймиън с крак. — Крее рядко пропуска. Нали не те е гнус, а? Крее ти направи услуга, приятел.

— Да — съгласи се Крее, примъквайки се странишком към тях. — Момчето ми е длъжник.

Похотливата му усмивка не оставяше никакво съмнение у Тиа по какъв начин Крее очаква да бъде възмезден и тя потръпна. Може да се беше освободила от Деймиън, но още трябваше да се справя с разбойниците. Особено с Крее, който силно желаеше младия момък, за какъвто я мислеше.

— Не го притискай, Крее, той не е като нас, дето живеем все под заплаха от смърт. Сигурно това е първото убийство, което вижда, Така ли е момче?

Тиа закима енергично, отвръщайки се от трупа на Деймиън.

— Ами другите? — запита Доус, махвайки натам, където бяха изчезнали наемниците на Деймиън. — Ще тръгнем ли след тях?

Уолс поклати отрицателно глава.

— Остави ги. Сигурно няма да се върнат. Те са просто платени главорези, не са по-добри от нас. — И се обърна към Тиа. — Добре ли си, момче?

— Да — изрече плахо тя. — Ами… ами той?

И посочи към трупа на Деймиън сред локва кръв.

— Доус, Стайлс, махнете мършата — нареди веднага Уолс.

Тиа извърна глава, докато двамата мъже влачеха неподвижното тяло на Деймиън, за да го изнесат от лагера. Опита се да не поглежда към мястото, където беше лежал, но очите й непрестанно се връщаха нататък, присвивайки се при вида на тъмното, влажно петно, където кръвта му беше попила в земята и където беше го напуснал последният дъх.

Бен разбра, че е близо до лагера на някакви разбойници. Следотърсаческите му умения бяха отлични и намерените знаци му бяха подсказали, че скоро ще срещне бандата. Не преставаше да се тревожи каква ще намери, ако са открили Тиа и са разбрали, че е жена. Ускори ход, но внезапно спря, когато дочу звуци, които сочеха, че някой напредва стремглаво в гората. Прикри се зад стъблото на един гигантски евкалипт и загледа как двама здравеняци минаха край него сечейки храстите, които забавяха скоростта им. На всеки няколко секунди се озъртаха през рамо, сякаш дяволът ги гонеше. Но Бен не видя никого.

Изчака мъжете да се отдалечат достатъчно и се увери, че никой не ги преследва, преди да излезе от прикритието си. Нямаше представа дали тези мъже са били разбойници. Нямаше никаква разлика. Всичко, за което се тревожеше, беше Тиа и стремежът му да я открие, преди да й се е случило нещо лошо. Изправяйки рамене, той тръгна напред. Когато до него достигнаха гласове, нарушаващи тишината на гората, той стана предпазлив и внимателен, започна да се плъзга от дърво към дърво, докато не се натъкна на сцена, сякаш излязла направо от ада.

Веднага позна Деймиън. Мъжът беше обкръжен от седмина разбойници. Не, от шестима, поправи се Бен, защото седмият, не по-възрастен от малко момче, лежеше отпуснат на земята и разтриваше бузата си. Внезапно кръвта замръзна във вените на Бен, когато позна Тиа, хванала се за наранената си буза. Деймиън ли я беше ударил, запита се той, искайки да отхвърли всякаква предпазливост и да смлати съпруга на Тиа. Или пък я е наранил някой от разбойниците? Преди Бен да успее да се намеси, се раздадоха гневни гласове и той загледа, смръзнал се от ужас, как единият от мъжете измъкна нож от колана си и го метна към Деймиън. Той прониза гръкляна му и възрастният мъж падна, умирайки още преди да беше докоснал земята.

Като че ли нямаше никаква заплаха за Тиа, затова Бен остана скрит за момента, а умът му заработи трескаво. Страхуваше се, че го очаква участта на Деймиън, ако се опита да отведе Тиа от разбойниците, прилагайки сила. Те бяха шестима, а той беше сам. Някои признаци го накараха да сметне, че разбойниците са взели Тиа за невръстно момче и тя е станала част от групата им. Имаше някакъв кодекс на честта дори сред крадците и главорезите, те щяха да се почувстват задължени да я защитят от него точно както от Деймиън. Освен ако не ги убедеше, че и той е един от тях.

Напрегнат, държейки се нащрек, той започна да наблюдава и изчака да извлекат трупа на Деймиън от лагера, а Тиа се отдели настрана и се сгуши до едно дърво. Тогава той взе решение. Тя никога не беше изглеждала толкова изоставена, така самотна. Сърцето му се устреми към нея и той трябваше буквално да се въздържи да не хукне към нея и да не й каже, че би умрял, преди да допусне да й се случи нещо лошо.

Никога досега не се беше влюбвал; никога, дори в най-дивите си мечти не беше допускал, че ще стигне дотам, да се обвърже с една жена, и това го плашеше. Докато смело се приготвяше да влезе в свърталището на крадците, мислеше само за едно — че иска Тиа да принадлежи само на него.

Завинаги.

Положила глава на коленете си, обгърнала крака, Тиа трепереше неудържимо, макар че се опитваше да го скрие от разбойниците. Не беше добре да се държи страхливо, дори да изпитваше страх. Беше живяла на ръба на насилието цели три години по улиците на Лондон, но някак си това, което беше изживяла тук, в австралийската пустош, далече надминаваше онези мрачни дни. Тогава тя се беше измъквала от безброй затруднени положения; сега по някакъв начин щеше пак да го направи. Само един човек я беше надхитрил.

Бен.

Беше избрала не когото трябва, за да го ограби онази вечер в Лондон. Бен беше променил живота й завинаги, когато я доведе тук със себе си. Тя го обичаше. Но знаеше, че Бен не е мъж, който да се обвърже за цял живот с една жена. Независимо колко го отричаше, мисълта за брак го отблъскваше и той щеше да я намрази завинаги, ако нарушеше клетвата си да остане неженен, дори ако тя се върнеше благополучно към цивилизацията; Тиа беше достатъчно проницателна, за да разбере, че бракът с него е само мечта. Тя никога нямаше да го постави в положение, което да го задължи да й предложи женитба.

Тя въздъхна, безцелно загледана в гъстата гора, която я обграждаше. Внезапно едно уалаби изскочи иззад храста, стресна я и двама от разбойниците се втурнаха подире му, надявайки се да донесат прясно месо за вечеря. Тиа насочи погледа си в друга посока, но нещо накара очите й да се върнат, назад. Нещо… Един мъж излезе на полянката. Висок и широкоплещест, раменете му закриваха слънчевата светлина, която се процеждаше през дърветата. Той погледна за миг към нея и сивите му очи блеснаха предупредително.

Бен.

Сърцето й се разтуптя, стомахът й се сви и тя трябваше буквално да си прехапе езика, за да не изкрещи името му. Той се движеше така безшумно, че минаха няколко минути, преди присъствието му да бъде забелязано. Само двата мъже бяха останали в лагера — Уолс и Кривчо. Двама бяха отнесли трупа на Деймиън, а други двама бяха хукнали след уалабито. Кривчо видя Бен и смушка Уолс, който се извъртя и застана с лице към натрапника — втори за днес.

— Търсиш ли някой, приятел? — запита Уолс, забелязвайки, че новодошлият не носи оръжие.

Бен предпазливо беше скрил пистолета заедно с торбата зад един храст. После беше затъкнал ножа в ботуша си. Не искаше да представлява заплаха за тези отчаяни мъже. Не и ако се надяваше да измъкне Тиа.

— Приятел или враг?

Макар че ръцете на Бен оставаха отпуснати до тялото му, мускулите му бяха напрегнати и нащрек.

— Приятел. Вървя през гората, защото избягах от една работна група. И ако хапна нещо, много добре ще ми дойде.

Това беше съвсем вярно. Скоростта, която си беше наложил, не позволяваше да отделя време за храна или почивка. Изглеждаше уморен и дрехите му не бяха в по-добро състояние от тези на разбойниците, пред които се беше изправил.

— Избягал си от работна група, а? — подсмихна се Уолс, припомняйки си собствения си опит със закона. — Как ти е името, приятел?

— Приятелите ми казват Бен — изрече той, знаейки, че името му не говори нищо на тези мъже. Беше отсъствал доста години от имението Пенрод и от Нов Южен Уелс. — Аз съм отскоро тука и ще ти кажа, приятел, че работната група не ми харесва. Затова, щом пазачът си обърна гърба, се махнах веднага.

— Ако приятелите ми се върнат с онова уалаби, дето хукнаха да го гонят, ще има много ядене. И за тебе ще има — увери го щедро Уолс.

Точно тогава Доус и Стайлс се върнаха, приключили с мрачната си задача да се отърват от трупа на Деймиън. Кимнаха на Уолс, за да му съобщят, че са изпълнили задължението си, и се вгледаха недоверчиво в Бен.

— Той е един от нас — каза Уолс, достигнал до благоприятно решение за Бен.

— Откъде си, приятел? — запита Доус. Подозрителен по природа, той не беше напълно благосклонен към новодошлия.

— От Лондон — каза Бен.

— За какво си осъден? — обади се Стайлс.

— Убийство.

— Дяволите да го вземат! Бива си те — коментира сухо Доус. Според него непознатият с очи като кремък беше напълно способен на убийство.

Тиа затаи дъх, наблюдавайки изпод полуспуснатите си клепачи как Бен печели благоразположението на разбойниците. За разлика от Деймиън, той не се беше нахвърлил върху тях. Нито беше показал явен интерес към „момчето“, седнало настрана от другите. Уолс едва беше представил мъжете, които се намираха в лагера, когато Крее и Лиън дойдоха, носейки уалабито. Кривчо подсвирна одобрително и се приготви да одере животното, за да го сготвят. Уолс хвърли замислен поглед към Тиа и го спря.

— Нека Том да го одере. Добре ще му дойде да направи нещо, да се разсее от… неприятностите. — После се обърна към Бен. — Момчето се казва Том. Скоро дойде при нас, но се привързахме към него. Нали, Том?

Тиа трепна силно, когато осъзна, че Уолс се обръща към нея. Не можейки да прокара никакъв звук покрай буцата в гърлото си, тя само кимна.

— Е, захващай се, момче, че умираме от глад. А Бен повече от всички. — Тиа плъзна поглед към него и го удостои с късо кимване. — Не му обръщай внимание — каза Уолс, — малко е плах, обаче си е добро момче.

Тиа се надигна неуверено и се втренчи в уалабито, нямайки представа как да го одере. Като усети затрудненото й положение, Бен предложи да помогне.

— Аз ще помогна на момчето. Редно е да се потрудя малко за храната си. Може ли някой да ми заеме нож?

Не искаше да издава, че носи скрито оръжие. Внезапно един нож изсвистя във въздуха и се заби в земята пред краката му. Бен не трепна.

— Вземи моя — каза Крее, ухилвайки се хищно. — И да ми го върнеш, като свършиш.

Бен кимна, взе ножа и се приближи към Тиа и трупа на животното. Двамата клекнаха и Тиа загледа как Бен се залавя за работа, дерейки уалабито с изненадваща сръчност.

Щом вниманието на разбойниците се насочи другаде, сивите очи на Бен се впиха в Тиа с нежна загриженост, спирайки се на насинената й буза.

— Направиха ли ти нещо? — запита той тихо. — Какво е станало с лицето ти?

— Деймиън ме удари — отвърна тя също така тихо. — Но разбойниците не са ми направили нищо. Мислят ме за каютен прислужник, избягал от кораба в Сидни, за да се спаси от жестокия капитан.

— Защо убиха Деймиън?

— Видял си?

— Да, но твърде късно, не можех да се намеся.

— Опита се да ме отвлече, аз се дърпах. Казах им, че капитанът го е пратил да ме върне, за да ме накажат. Не съм искала смъртта му, въпреки че той смяташе да ме убие и да остави трупа ми в гората. Ако си беше тръгнал тихо и мирно, нямаше да го убият.

— Какво си шепнете вие там? — Крее изведнъж се надвеси над тях, поглеждайки навъсено към Бен с изписана на лицето ревност. — Ако мислиш да го закачаш, откажи се, мене ме отряза.

Тиа почервеня и издаде нечленоразделен звук, докато Бен скочи и се изправи лице в лице с Крее. Сивите му очи бяха студени като лед, лицето кораво, а устата изтъняла от ярост.

— Аз не тормозя момчета, Крее, нито имам извратени апетити. Интересувам се от Том само като от приятел. Харесвам жени. Проблем ли ти е?

Крее погледна към мускулестите бицепси на Бен, към широките му рамене и предизвикателството в очите му веднага угасна. Без ножа си нямаше шанс против мъж с размерите на Бен.

— Не се обиждай, приятел, просто казвам. Не съм пипнал момчето, но ако си промени намеренията, съм пръв.

Обърна се и отиде при Уолс и другите, които бяха ги наблюдавали развеселено. Те не се интересуваха от сексуалните предпочитания на Крее, стига да не закача някого от тях или такъв, който не иска, като младия Том. Ако Том решеше да се поддаде на извратените желания на Крее, щяха да се направят, че не са видели нищо.

— Това копеле притеснява ли те? — запита Бен, пропускайки гневно думите между стиснатите си зъби.

— Не… не е чак толкова зле — заяви Тиа, отказвайки да го погледне в очите. — Уолс и другите не му позволяват да ме пипне.

— Но се е опитал — изрече Бен.

Дощя му се да накъса Крее на парчета. Тиа не отговори, страхувайки се, че Бен ще направи нещо, с което да застраши живота и на двама им.

— Защо си тук? — запита тя. — Знаеш, че мога сама да се грижа за себе си.

— Единственото, което знам, е, че ти избяга и Деймиън беше решил да те открие. Пристигна в имението Пенрод, нали разбираш, и поиска да те предам. Нямаше да му позволя да те върне в Англия да му раждаш деца.

— Знаех, че ще ме потърси най-напред в имението Пенрод, затова нарочно реших да тръгна в друга посока.

— Глупаче такова! Не знаеш ли колко опасно е за тебе в храсталаците? Можеше да те…

— Това уалаби вече не се ли одра? — оплака се Кривчо на висок глас.

— По дяволите — изруга Бен под нос. — Готово е — извика към останалите, а на Тиа прошепна: — Ще говорим по-късно. Не прави и не казвай нищо, което да ги накара да те подозират. Това са отчаяни мъже.

Тиа кимна и тръгна към огъня, за да започне да готви уалабито и да пече питки. Бен отиде при мъжете и се присъедини към разговора. Когато Уолс го покани да остане при тях за през нощта или за повече време, ако пожелае, Бен се направи, че мисли над предложението, преди да приеме.

— Ще остана за малко — изрече той полека, — обаче смятам скоро да се върна в Сидни и да се кача на някой кораб, който се връща в Англия. Австралия не е за мене. Ако го направя посред нощ, може би няма да ме познаят.

— И ние няма да останем тук — разкри Уолс. — Нападнаха лагера ни, преди ти да дойдеш, двама обаче се измъкнаха. Не можем да ги оставим да издадат къде сме, затова решихме да се преместим.

Другите закимаха енергично.

— Само двама ли бяха? — запита невинно Бен.

— Да — отвърна Крее, хитро ухилен, — обаче другият не може да каже къде ни е лагерът, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Къде ще ходите? — запита Бен.

— Чувах, че в Сините планини имало пещери и места, където можем да се скрием — обясни Уолс. — Пътуващите през планините са добра плячка, а има и богати фермери с големи имения на запад. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас?

— Да. Не ми харесва в Австралия — потвърди Бен, повтаряйки вече изтъкнатата от него причина.

— И аз няма да дойда — обади се Тиа, след като беше слушала внимателно разговора. — Искам да си ида в Лондон при майка ми. Тя има нужда от мене.

— Ей, Том, що ти трябва да се връщаш? — каза Уолс. — Готвиш по-добре от Кривчо и си добра компания. И как смяташ да се върнеш в Англия, ще плуваш ли?

— Корабите стоят малко в пристанището. Законът не ме търси щом моят капитан отплава, ще се наема на друг кораб като каютен прислужник.

— Всичко си измислил, а? — озъби се Крее.

Имаше планове за момчето и не му харесваше, че се объркват.

— Така си е — отвърна Тиа каза, вдигайки войнствено брадичка. — Когато се присъединих към вас, не смятах да остана завинаги.

— Ще се погрижа момчето да стигне благополучно до Сидни — предложи Бен. — Нали отивам натам.

— Бас държа, че наистина ще се погрижиш за него — измърмори Крее многозначително, от което на Бен му се дощя да го удари.

— Ако Том иска да си ходи, може да си иде — реши Уолс.

Бен си пое дъх на пресекулки, не вярвайки на късмета си. Не беше допускал, че толкова лесно ще върне Тиа на безопасно място. И това до голяма степен се дължеше на бързото му мислене. Не познаваше друга жена, която да оцелее в опасна ситуация като тази, в която беше изпаднала Тиа. Заболя го, като помисли, че тя може би няма нужда той да я спасява, че може да се справи сама!

Тази нощ Тиа си постла както обикновено малко настрана от другите. Бен забеляза къде се е настанила и нарочно постла одеялото си между нея и разбойниците. И остана буден през цялата дълга нощ. Не вярваше на разбойниците и особено на Крее. Мъжът изпитваше извратена страст към „Том“ и понеже тази вечер Тиа щеше да бъде за последно с бандата, Бен сметна, че Крее ще се задейства. И не сгреши.

В малките часове на нощта Крее стана от постелята си и се промъкна към Тиа. Изтощена, тя не чу нищо и продължи да спи непробудно. Но Бен беше нащрек. Крее се надвеси над нея и моментално запуши устата й с ръка. Тиа се събуди, не можейки да извика или дори да се противопостави на разбойника. Крее така и не разбра какво го удари, тялото му омекна и се отпусна върху Тиа. Бен временно затисна устата на Тиа, за да не го издаде.

Обзета от ужас, тя се бореше диво. После осъзна, че един нежен глас й шепне успокояващо, че я окуражава и разбра, че Бен й се е притекъл на помощ. Престана да се дърпа и едва тогава той махна ръка от устата й, заменяйки я с устните си.

— Исках да го направя още откакто те видях вчера — каза той тихо, когато се насили да прекъсне целувката. — По дяволите, жено, умееш да се забъркваш в най-страшни положения.

— О, Бен, слава богу, че дойде — изрече Тиа с треперлива въздишка.

— Не се и съмнявам, че щеше да се измъкнеш и без мене — отвърна той.

Тя беше на същото мнение, но благоразумно се въздържа да го потвърди. Вместо това каза:

— Какво ще правим сега?

— Ще завлечем Крее в гората и ще се махнем оттук. Имаш ли въже?

— В торбата ми — каза тя, отбутвайки разбойника от себе си. Бръкна в торбата си, извади едно въже и го подаде на Бен.

— Хвани му краката и ми помогни да го изнеса. Не искам да будим останалите.

Двамата отнесоха Крее навътре в гората. Тиа вече се задъхваше, когато Бен каза да спрат, дръпна шала си и го напъха в устата на разбойника. После го завърза за едно дърво.

— Ако има късмет, приятелите му ще го намерят първи. Ако не, ще го открият дивите животни.

Тиа потръпна.

— Сега какво?

— Сега се прибираме у дома. Хайде.

Той я хвана за ръката и я потегли след себе си. Спря да прибере пистолета и торбата си изпод храста, където ги беше скрил, преди да влезе в лагера на разбойниците.

— Ами онези?

Тя се задъхваше от темпото, наложено от Бен.

— Съмнявам се, че са добри следотърсачи — отвърна Бен, — а и не ги е грижа за нас. Ще тръгнат към Сините планини с нас или без нас. Ще бъдем в имението Пенрод, преди да разбереш. Оставих коня си в Сидни. Ще го приберем оттам, ще наемем кон за тебе и ще си бъдем у дома след три дни.

У дома. Думата звучеше прекрасно за Тиа Но щеше ли наистина да бъде неин дом?