Кристина Дод
Още един скандал (28)

28

Краката й се подкосиха и Мадлин улови ръката на Тамзин, за да не падне.

Точно като баща ми. Гейбриъл беше точно като баща й, залагаше я в игра сякаш не бе нищо повече от монета или скъпоценен камък.

Когато беше отказал да й стане мъж, когато бе направил дисекция на характера й — не злобно, а печално, тя си мислеше, че ще загине от мъка. Но болката тогава не бе нищо в сравнение с болката сега. Това беше най-лошото, което можеше да й се случи.

Любимият я беше предал.

Тамзин я прегърна утешително.

— Какво има? — прошепна тя. — Не разбирам.

Никой не разбираше. В стаята се разнесе объркан ропот. Гейбриъл чакаше с изправен гръб и безстрастно изражение на лицето. Нея. Чакаше нея.

Но нали беше казал, че не е като баща й. Нали беше поискал тя да му се довери. А тя му бе обещала, че е негова, че той може да разполага с нея както иска.

Вярваше ли му? Щеше ли да удържи на обещанието си?

Друго би било немислимо. Независимо дали той наистина я искаше или не, тя беше херцогиня Магнус. Тя беше дала дума.

Не можеше и нямаше да я наруши отново.

— Това е моята ръкавица. — Мадлин едва изрече думите и Тамзин трябваше да се наведе, за да я чуе. — Това е моята ръкавица — каза Мадлин по-силно. — Лорд Кемпиън ме заложи срещу десет хиляди лири.

В салона се разнесе изненадан шепот.

— Какво искаш да кажеш? — попита лейди Табард. — Мис Де Лейси, говорите абсурдни работи. Та защо му е на някой от тези джентълмени да се интересува от вас?

— Той не може да постъпва така! — Тамзин хвърли към Гейбриъл възмутен поглед.

— Може, ако му позволя. — Мадлин използваше цялата си сила, за да остане спокойна, но ръцете и гласът й трепереха.

Сякаш хиляди мравки я полазиха, когато Ръмбилоу спря погледа си на нея. Той обяви със замаха на магьосник от Воксхол:

— Отдавна знаех, че една персона се подвизава сред нас инкогнито и много се забавлявах, докато тя се опитваше да влезе в ролята на компаньонка на лейди Тамзин. Да, приятели мои, вярно е. Мис Де Лейси е мис Де Лейси, но освен това е и маркиза Шеридан, бъдеща херцогиня Магнус.

Сега всички очи бяха обърнати към Мадлин. Разнесе се шепот — тънък, съскащ звук, който помнеше от първия път, когато бе скандализирала обществото. Сега беше по-лошо. Този път гневът не й служеше за преграда срещу притеснението. Кожата й пламна в пожар, червени петна избиха но бузите й.

— Знаех си! — обърна се мосю Вавасьор към съпругата си. — Не ти ли казах, че тя е херцогиня Магнус?

Мадам Вавасьор измърмори нещо в знак на съгласие. Мадлин не можеше да откъсне поглед от профила на Гейбриъл. Почти чуваше как той й заповядва: Върни се при мен. Лейди Табард проточи врат, за да види Мадлин.

— Не е вярно. Тя е братовчедката на… — Нещо я порази: събитията от последните няколко дена, поведението на Мадлин, абсолютната неподвижност на Гейбриъл. Очите на лейди Табард се окръглиха, когато тя узна кого е обиждала толкова прямо.

Но вярваше ли Мадлин, че Гейбриъл ще се погрижи за нея, че ще бъде неин любим, неин съпруг… неин партньор във всичко? Защото ако вярваше, трябваше да приеме, че той преследва друга цел, която не е да я нарани. Трябваше да повярва, че това не е проява на отмъстителност, или по-лошо, на безразсъдство, а добре обмислена стратегия. Не знаеше какво ще постигне с нея, но в доверието нямаше логика или разсъдък.

Големия Бил напусна поста си до вратата.

— Какво правиш, Търстън? Играй за десет хиляди, не играй за нея. Тя не е никаква херцогиня.

Дамите и господата се опулиха: слуга да порицава господаря си! Мадлин видя как ги залива вълна от неудобство.

А тя вярваше ли на Гейбриъл? Доверяваше ли му се? Ако не му се довереше сега, губеше всяка възможност да провери нататък.

Мистър Ръмбилоу протегна ръце напред, като свещеник, който отправя благослов.

— Уверявам ви, че това е херцогиня Магнус. Познах я незабавно. Ако и тя ме беше познала, щеше да спести на всички тук доста мъка и болка.

Сред семействата се разнесе сподавен шепот и всички отправиха към Мадлин погледи, изпълнени с подозрение, съжаление — или ужас.

— Вижте сега — взе думата мистър Дарнел. — Ако това действително е херцогиня Магнус, не можете да я разиграете като… гвинея.

— Защо не? — попита Ръмбилоу. — Баща й направи точно това.

Отново я проряза силна болка — сякаш отново чу как Гейбриъл я залага… но този пристъп отшумя бързо. Сега единствено Гейбриъл имаше значение. Вярваше ли му?

— Да, това е друго нещо. Сгодена е за онзи американец. — Само истински комарджия би могъл да се разгневи като мистър Пейборн. — Ако се споразумеем, че нейна светлост е вещ, то Кемпиън не я… не Кемпиън, а мистър Найт я притежава. А ако Найт се откаже от претенцията си, то собственик пак е баща й.

— Сега тя е тук, а Кемпиън я маркира със своята претенция преди две нощи в спалнята, където някои от вас, джентълмени, се измиха и преоблякоха. — Ръмбилоу й се усмихна чаровно и я погледна като запален колекционер, който току-що е открил изящна кутийка за енфие.

Мадлин скръцна със зъби. Колко любезно от негова страна, да осведоми всички.

Мадмоазелите Вавасьор почнаха да се кикотят и не можаха да се спрат въпреки опита на майка им да ги усмири. Защото кикотът беше нервен.

— Дано това да не е истина, ваша светлост, защото в това време отговаряхте за дъщеря ми! — озъби се лейди Табард.

Лорд и лейди Ачард си шепнеха гневно и бясната им препирня се чуваше приглушено в целия салон.

Най-накрая Гейбриъл се обърна и погледна Мадлин. Чертите му още изразяваха безразличие, погледът му беше премрежен.

— Мадлин, ела тук. — В гласа му нямаше и отсянка на обич.

Върни се при мен.

Краката на Мадлин тежаха като олово. Тя направи една крачка, последва втора. С всяка следваща стъпка ставаше все по-лесно. Дишането й се успокои. Лицето й възвърна нормалния си цвят.

Тя беше херцогиня Магнус. Бе избрала спътника си в живота. Сега щеше да му се довери, пък да става каквото ще.

Разкопча ръкавицата си и я свали. Бавно и много церемониално, тя му подаде голата си ръка.

Гейбриъл се втренчи в свитите й пръсти, в бледата й длан, в китката, където се пресичаха сините венички. Той вдигна поглед и в очите му Мадлин видя триумфален блясък и горчиво-сладка умора, която я разтърси душата й.

— Гейбриъл? — прошепна тя. Даде му каквото искаше. Защо изглеждаше толкова тъжен?

Той обви ръката й, поднесе я към устните си и целуна самия център на дланта й.

Чистотата на този жест уталожи страховете й и върна вярата й. Може и да я използваше, но само за да въздаде справедливост за брат си. Но нямаше да я пожертва. Нямаше.

Той пое ръката й, постави я на рамото си и се изправи лице в лице срещу Ръмбилоу.

— Много добре. Да изиграем последната партия. — Гейбриъл раздаде по дванайсет карти и остави тестето в средата на масата.

— Кажете ми, ваша светлост, какво възнамерявате да правите, когато спечеля? — попита Ръмбилоу, който беше сменил някои карти и чакаше Гейбриъл да направи същото.

Мадлин го удостои с толкова презрителен поглед, че той се изчерви.

— На ваше място бих се питала как да намеря десет хиляди лири.

— Такава лоялност, Кемпиън — възхити се Ръмбилоу. — Обявявам пет.

— Лошо. — Гейбриъл отвърна на обявяването.

— Три аса. Толкова малко са мъжете, които владеят не само телата, но и душите на жените си, ще ти я отмъкна с голямо удоволствие.

— Добре. — Гейбриъл отговаряше единствено за играта.

— Три. — Ръмбилоу игра поп купа. — Четири.

Мадлин заби поглед в стената. Коментарите на Ръмбилоу и безразличието на Гейбриъл я жегнаха дълбоко. Чувстваше се унижена както никога в живота си. Но и това щеше да преживее. Гейбриъл щеше да я спечели. Щеше да се ожени за нея, и тя цял живот имаше да му натяква, че й е длъжник.

Унижението е само временно, напомни си тя. Справедливото възмездие е сладко. Възмездие за Джери. Възмездие за всички, измамени от това мекотело на име Ръмбилоу.

Играта продължаваше. Кръгът от дами и господа бавно се затягаше около играчите. Изходът на този сблъсък държеше всички в напрежение.

Мадлин се опитваше да не гледа. Осланяше се изцяло на уменията на Гейбриъл. Или поне се опитваше. Но как да не вижда всеки ход, когато стоеше точно зад рамото на Гейбриъл? Как да не види, че… нещата се развиват лошо?

Когато последната карта беше хвърлена, в стаята се възцари ужасяващо мълчание.

Ръмбилоу беше взел последната взятка.

Гейбриъл беше изгубил партията, играта — и нея.