Бъртрис Смол
Брачен договор (12)

Глава 11

Шарлот Каландра Хоксуърт, четвърта графиня Фарминстър, беше положена в семейната гробница на хълма, който гледаше към езерото на имението. На погребението не присъстваха чужди хора. Младата графиня беше оплакана от съпруга и сестра си, от лейди Хоксуърт и трима слуги. Сър Роналд произнесе подходящите за случая слова и, по молба на графа, обясни на всички в селото, че мъката на семейството му е толкова силна, че не биха могли да понесат събиране по случай смъртта.

— Разбираме ви, разбираме ви — беше отговорил свещеникът. — Ужасна загуба. И графинята, и нероденото дете.

А после ги остави да оплачат загубата, благодарен, че неговата Бетси и съпругът й няма да бъдат повикани обратно и ще могат да се насладят на медения си месец. Беше наистина проява на смелост и щедрост от страна на графа и сестрата на графинята да помислят за другите в такъв тежък за тях момент.

— Трябва да пиша на мама — каза Аврора, когато се върнаха в къщата след погребението.

— Аз също ще й пиша — каза старата графиня.

— И аз — намеси се графът.

— Не мога повече да остана в „Хоукис Хил“ — каза Аврора. — Не е редно, след като сестра ми вече не е тук.

— Ще останеш! — Валериън Хоксуърт беше категоричен.

— Не мога! — извика тя отчаяно.

— Можеш и ще го направиш. Мисля, че и двамата знаем защо, Аврора! — каза той студено. — Освен това баба ми ще бъде тук и ще те предпазва от хорските клюки. Никой няма да си помисли нищо лошо, ако останеш.

— Това ще направи Сейнт Джон нещастен — каза му тя.

— Не бива да се тревожиш за душевното състояние на братовчед ми — отговори й Валериън Хоксуърт. — Аз самият ще говоря с него много скоро.

Аврора изкачи стълбите на бегом и се скри в спалнята си. Затвори вратата след себе си задъхана. Изглеждаше така, сякаш я гонеше самият дявол.

— Той знае! — каза тя на Марта. Беше бледа и с широко отворени очи. — Той знае!

— Знае какво, мис? — Марта беше озадачена.

— Знае, че трябваше да бъда аз. Че аз трябваше да се омъжа за него! Гледаше ме така, като че ли иска да ме убие!

— О, мис, откъде би могъл да научи? — каза Марта. — Освен ако… О, Господ да ни е на помощ! Сигурно докторът е изтървал нещо. Той и баща ви бяха добри приятели, защото на острова нямаше други с техния ранг. Той сигурно е знаел за вашия годеж и когато е видял бедната мис Кели, се е зачудил защо тя е графинята.

— Графът ще говори със Сейнт Джон! — викаше тя като обезумяла.

— О, графът няма да ви накара да се омъжите за него. Той знае, че обичате Сейнт Джон, мис. Освен това ще избухне страхотен скандал, а мис Кели и бедното дете току-що са погребани. Мисля, че сте преуморена, мис. Хайде, легнете. Трябва добре да се наспите. Ще ви донеса чай.

— Не! — Аврора се вкопчи в ръката на Марта. — Трябва да напуснем „Хоукис Хил“, Марта. Трябва!

— И къде ще отидем? — Марта беше практична. — Не можете да живеете в „Примроуз Корт“, въпреки че и мисис Сейнт Джон е там. Хората ще злословят. Освен това сватбата ще бъде отложена с една година заради траура.

— Мога да се подслоня у семейство Боуен — каза Аврора, изпълнена с отчаяние.

— В онази порутена къщичка и с всички тези техни дъщери, без да споменаваме онзи малък дявол, мастър Уили? Там няма място за вас, мис. Хайде, миличка, легнете си вече.

— Тогава трябва да се върнем у дома, на остров Сейнт Тимъти! — реши Аврора. — Имам къщата на майка си. Той не може да ми я отнеме. А след година Сейнт Джон ще дойде да ме вземе и ще се оженим. Не можем да стигнем до Лондон навреме, за да хванем кораба „Ройъл Джордж“, но след няколко седмици ще има друг кораб. Това е! Точно така трябва да постъпим, Марта! Ще си отидем вкъщи!

— Да, мис, легнете се и се опитайте да се успокоите, докато ви донеса малко чай. Изпаднали сте в шок поради смъртта на мис Кели.

Тя настани момичето в леглото, спусна завесите и излезе от стаята, за да потърси старата графиня.

— Той знае ли, мадам? — осмели се да я попита Марта. — Извинете нахалството ми, но аз много обичам мис Аврора. С нея съм още от раждането й. Аз я отгледах.

— Графът знае, че е бил измамен — отговори вдовстващата графиня. — Не знам какво ще предприеме, но ти обещавам, че ще направя всичко, каквото мога, за да защитя Аврора от гнева му.

— Докторът е бил, нали? — каза Марта. — Когато го видях, се зарадвах толкова много, че и през ум не ми мина, че той може да е ключът към нашата тайна. Как да успокоя господарката си, мадам? Как да й попреча да избяга и да се върне на Сейнт Тимъти?

Старицата стана, отиде до бюрото си, издърпа едно от чекмеджетата и извади малка кутия от слонова кост. Отвори я и извади кръгло, лъскаво хапче.

— Сложи го в чая й, Марта. То ще я накара да спи цяла нощ. А след като си почине добре, Аврора със сигурност ще разсъждава по-трезво и ще забрави онези глупости за бягството. Утре аз самата ще говоря с нея и ще решим какво да предприеме, за да успокои страховете си.

— О, благодаря ви, Ваше благородие! — възкликна Марта, наистина изпълнена с благодарност. Като направи реверанс, тя излезе от спалнята на графинята и отиде в кухнята. Взе един поднос с хляб и масло, плодов кейк и чай. Внимателно го занесе в спалнята на Аврора, където завари господарката си да крачи неспокойно напред-назад. Марта остави подноса на масичката до прозореца и нежно каза:

— Хайде, седнете и изпийте чая си, мис. После ще ви завия хубаво и след като се наспите добре, ще говорим за нашето пътуване. Съгласна ли сте?

С усмивка, тя накара момичето да седне до масата. Аврора пое чашата чай от ръцете на Марта и започна бавно да отпива. Беше нервна. Пръстите й си играеха с намазаните с масло филийки. Изяде само тънко резенче кейк. Марта нежно настоя да изпие чая и й наля още. Клепачите на Аврора натежаха и тя не изрази протест, когато камериерката й помогна да се съблече и да си легне. Внимателно я зави с пухената завивка. Беше заспала още преди Марта да е угасила свещите до леглото. Преданата слугиня отнесе подноса в кухнята и побърза да се върне в спалнята на господарката си. Отвори вратата и леко извика, защото видя някаква фигура, наведена над леглото.

— Това съм само аз — побърза графът да успокои страховете й. Обърна се с лице към Марта и тя си помисли, че той е много красив.

— Не бива да идвате тук, Ваше благородие — скара му се тя, макар да изпитваше майчинска нежност към него.

— Тя е прекрасна! — отговори й той. — Защо спи толкова тежко, Марта? Добре ли е?

— Вашата баба ми даде някакво хапче, което да пусна в чая й, Ваше благородие. Мис Аврора се чувства нещастна. Смъртта на сестра й разби сърцето й и тя иска да се върне на Сейнт Тимъти. Щеше да се опита да тръгне още тази нощ, ако не бяхме й попречили. Не е спала от нощта, в която Кели умря, и не може да мисли ясно.

— Нейният дом е тук, в „Хоукис Хил“ — отговори графът.

— Вие няма да й позволите да се омъжи за мистър Сейнт Джон, нали, Ваше благородие? — попита Марта, предизвиквайки го да бъде откровен. Въпросът й беше проява на извънредна смелост от нейна страна, но тя трябваше да го зададе, защото трябваше да знае какво да предприеме.

Валериън Хоксуърт поклати глава.

— Аврора е сгодена за мен, Марта. Тя ми е обещана от баща й. Няма значение, че и тя, и семейството й, се опитаха да ме измамят. Според закона, Аврора трябва да бъде моя жена. Ако бедната Каландра беше останала жива, ако ме беше дарила със син, нещата щяха да бъдат по-различни, въпреки че, в края на краищата, щях да науча за измамата. Но Каландра е мъртва, а с нея — и нашето дете. Доктор Карстеърс ме извади от заблудата.

— Но, Ваше благородие — каза Марта тихо, — вие се оженихте за Шарлот Кимбърли и получихте нейната зестра, както е било уговорено между баща ви и Робърт Кимбърли. Нищо не ви е отказано.

Валериън Хоксуърт се засмя приглушено.

— Наистина, Марта, но взех за жена друга Шарлот Кимбърли. Договорът е бил подписан от двамата бащи още преди тя да се роди, преди Робърт да се е оженил за третата си съпруга, Орейлия Спенсър, и преди да е осиновил нейните две деца. Семейство Кимбърли ме измамиха, принудиха ме да се оженя за друго момиче. Ако братовчед ми Сейнт Джон научи за това и вече е женен за Аврора, ще иска острова за себе си. Не защото наистина ще има нужда от него и не защото наистина ще желае да го притежава, но от чиста злоба и завист. Не мога да му позволя. Освен това твоята господарка, по закон, ми принадлежи. Имам намерение да получа това, което си е мое по право.

После той й се поклони, което беше проява на безупречни маниери, и излезе от стаята.

Марта беше изненадана от учтивостта му. Все пак тя беше само слугиня. Вярно, слугиня с много висок ранг, но въпреки това си оставаше член на прислугата. А графът беше загубил много време да говори надълго и нашироко с нея, да отговаря на въпросите й, макар че не беше длъжен да го прави. Тя го харесваше. Винаги го беше харесвала и беше мислила, че той е добър човек. Никога не беше разбирала антипатията, която Аврора изпитваше към Валериън Хоксуърт. Сега между двамата щеше да избухне война. Марта реши, че няма да каже нито дума за разговора между нея и графа тази вечер. Това само щеше да тласне мис Аврора към неразумни действия. И без да знае онова, което Марта вече знаеше, господарката й щеше да взема прибързани решения и да се държи по възможно най-глупавия начин. Марта беше сигурна.

Графът беше идеалният съпруг за Аврора. Марта винаги го беше вярвала. Мистър Сейнт Джон беше добра алтернатива, разбира се, но Марта подозираше, че той е безразсъден и склонен към приключения като самата Аврора. Те си подхождаха, но, от друга страна, бракът й можеше да се окаже катастрофа, ако Аврора непрекъснато окуражаваше Сейнт Джон да съперничи на графа. Освен това Аврора искаше да бъде графиня, макар самата тя да не го съзнаваше. А и нали мистър Кимбърли, да даде Господ мир на душата му, беше желал този брак за Аврора. В този момент Марта реши, че ще помогне на старата графиня и нейния внук да накарат Аврора да се омъжи за годеника, който баща й беше определил. Това нямаше да бъде предателство спрямо нейната господарка, защото, дълбоко в сърцето си, Марта знаеше, че постъпва правилно. Тя, също като мистър Джордж Спенсър-Кимбърли й старата графиня, знаеше, че между Аврора и графа съществува силно привличане.

Когато се събуди сутринта, Аврора беше по-спокойна. Изяде закуската си, написа писмо до майка си, оплака се от главоболие, но не каза нищо за пътуване до Сейнт Тимъти. „Може би — помисли си надежда камериерката — се е отказала от намерението си.“ И това съобщи тя на старата графиня. Но Аврора не излезе от спалнята си под предлог, че няма сили. Обядът и вечерята й бяха занесени горе. Апетитът й обаче беше, както винаги, забележителен. Тя си легна рано и чете, докато заспа.

— Бедното агънце! — каза тихо Марта, стъкна огъня в камината, угаси свещите и отиде да си легне в своята малка стаичка.

Аврора се събуди, когато часовникът удари три. Тя се усмихна в мрака. Още от детството си спеше винаги по седем часа, освен ако не беше болна. Нарочно си беше легнала рано, за да се събуди в средата на нощта и да успее да избяга от „Хоукис Хил“. Със съжаление беше разбрала, че вече не може да има доверие на Марта. Беше почти сигурна, че предната вечер тя беше пуснала нещо в чая й. Очевидно, Марта не одобряваше плановете й, а това беше истинско нещастие. Трябваше да остави камериерката си тук. Знаеше, че старата графиня ще я задържи на работа и ще се отнася добре с нея, така че не се чувстваше виновна за решението си.

Тихичко стана от леглото и потрепери, защото ноемврийската нощ беше доста студена. Щеше да отиде в Лондон. Там щеше да си намери прилична квартира и да си купи билет за следващия кораб, който ще замине за Западните Индии. Имаше достатъчно пари, повечето от които бе донесла със себе си от дома, защото графът беше плащал всичките им разноски в Англия. Само един дилижанс минаваше близо до имението рано сутрин, и то един път в седмицата. Тази сутрин щеше да мине. Дилижансът щеше да я откара до град Хиърфорд, а оттам можеше да хване дилижанс до Лондон. Нямаше да вземе нищо от вещите си, така че никой да не се досети, че е заминала, докато денят не напредне. Тогава щеше да бъде късно да я намерят. Щеше да се облече скромно, за да не привлича вниманието, и щеше да вземе само една малка чантичка, в която да сложи парите си и четката си за коса.

Роклята, която избра, беше от тъмносиня коприна — скромна и благоприлична, макар и не особено елегантна. Под нея носеше няколко фусти, включително и една вълнена, а също така и дълги вълнени чорапи. Щеше да си купи всичко необходимо в Лондон, преди да отплава. Вдигна косата си на спретнат кок, наметна се с омачканата си пелерина и излезе от спалнята. Стъпваше внимателно, на пръсти. Слезе благополучно по стълбите и се озова във фоайето. Внимателно започна да сваля веригата на входната врата.

— И къде, годеницо моя, мислиш, че отиваш? — Гласът на графа проряза тишината на нощта.

Аврора се завъртя и го видя застанал на прага на библиотеката.

— Отивам си вкъщи! Не можеш да ме спреш, Валериън!

Годеница! Беше я нарекъл своя годеница. Значи наистина знаеше.

— Мисля, че няма да си отидеш у дома — каза той студено. Стопи разстоянието, което ги делеше, смъкна пелерината й и я запрати в далечния ъгъл на фоайето. Ръката му я хвана здраво през кръста и я притисна към тялото си. Толкова плътно, че сетивата й се възбудиха. — „Хоукис Хил“ е твоят дом, Аврора. Това е решено още преди да се родиш. Бащите ни са ни предопределили един за друг. Ти се опита да провалиш брака чрез измама, като накара сестра си да заеме мястото ти.

— Ти получи онова, което искаше! — извика тя. — Получи плантацията „Сейнт Тимъти“ и съпруга. Какво още искаш, Валериън?! Какво още?

— Искам теб, Аврора! — каза той със силно чувство. Ръката му помилва лицето й. Тъмносините му очи я гледаха пламенно.

— Не ти ли беше достатъчна сестра ми? — попита го тя ядосано. — Ти си се отнасял лошо с нея, Валериън! Тя ми каза!

— Каландра беше като от мрамор, моя мила Аврора. — Говореше с мъка. — Тя мразеше да я докосвам и аз трябваше да се насилвам, за да мога да изпълня дълга си и да получа сина си. Тя лежеше под мен като мъртва, с глава, извърната настрани. Тялото й беше студено като камък всеки път, когато го докоснех.

— Но ти все пак си успявал да задоволиш страстта си, Валериън, нали? Харесваше ли ти да изнасилваш сестра ми? Как си могъл да го направиш?! — възкликна Аврора. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя мислеше за Каландра, за сестрата, която беше обичала.

— Мислех за теб. — Думите му я ужасиха. Той наблюдаваше реакцията й и изпитваше нещо като задоволство. — Възбуждах най-долните си инстинкти, както ги наричаше Каландра, като си спомнях вида на голото ти тяло — такова, каквото го видях онзи ден на Сейнт Тимъти.

— О, Боже мой!

— Не се гордея с това, Аврора. Никога не си помисляй, че бих се гордял с такова нещо. Но твоята сестра мразеше физическата близост, а аз трябва да имам наследник. Каландра беше моя съпруга и беше неин дълг да ми роди дете. Щях да й дам всичко, каквото пожелае, само и само да ми даде наследник. Бързо и лесно приех факта, че тя не ме обича, защото разбрах, че тя не би обичала който и да е мъж. Също така знаех, че никога не би ме направила рогоносец. Тя обичаше единствено социалното си положение, обичаше богатството ми, което улесняваше живота й. Това беше всичко, което тя искаше, но беше егоистка и не искаше да ми даде нищо в замяна. Съжалявам, че е мъртва.

— И все пак се радваш, че не е тук и няма да те измъчва повече! — обвини го Аврора. — Не го отричай, Валериън!

— Не желаех зло на сестра ти, Аврора, но тя е мъртва. Няма да отрека, че изпитвам облекчение от факта, че отново съм свободен. Ще ме презреш, ако излъжа, защото знаеш, че не съм лъжец.

— Аз и без това те презирам — разпалено заяви тя. — Не можеш да ме спреш, Валериън! Аз си отивам у дома и ще бъда със семейството си. Там ще изчакам да мине годината на траур. А после ще се омъжа за Сейнт Джон, както бяхме планирали. Мразя те! Винаги ще те мразя заради онова, което стори на бедната ми сестричка!

Ефектът от думите й беше странен. Валериън като че ли загуби разсъдъка и самообладанието си.

— Ти, лъжлива малка кучко — озъби й се той. — Никъде няма да отидеш. Моят братовчед Сейнт Джон няма да те притежава, мила моя, след като приключа с теб!

И той започна да разкъсва роклята и фустите й. Аврора изпищя и се отскубна. Затича нагоре по стълбите. Беше стигнала едва до средата, когато той я хвана и продължи да разкъсва дрехите й. Тя остана съвсем гола, макар отчаяно да се бореше да се освободи. Най-после Аврора направи опит да извика някого на помощ, но той запуши устата й с ръка. Вдигна я на ръце и тръгна към спалнята си. Ритна вратата с крак, влезе и отново я ритна силно, за да се затвори. Бързо прекоси стаята и хвърли Аврора върху леглото. Косата й се изскубна от фибите и се разпиля по раменете й.

Тя осъзна, че трябва бързо да се изправи и да претича покрай него. Трябваше да спаси живота си. Но остана да лежи по гръб и да го гледа захласнато как се разсъблича. Той изрита ботушите си чак в другия край на стаята, запрати панталоните след тях, после гащите и чорапите си и най-накрая — ризата. Застана над нея, а тя не можеше да откъсне поглед от него, дори от това да зависеше животът й. Беше добре сложен, мускулест. Изглеждаше като направен от стомана. „Трябва да стана“ — помисли си Аврора, изпълнена с отчаяние. Но чувстваше, че крайниците й са меки и отпуснати. Краката й нямаше да издържат тежестта на тялото й. Направи един-единствен безполезен опит.

Той я бутна обратно. Сложи едното си коляно на леглото, наведе се, хвана лицето й в големите си длани и я целуна бавно и дълбоко. Устата му беше топла и настоятелна. Нейното собствено тяло я предаде. Устните на Аврора като че ли се разтопиха. Въздъхна и отвори уста. Вдъхна дъха му с мирис на уиски. За един кратък миг разумът й се върна и тя се опита да се бори. Но езикът му се плъзна между устните й и докосна нейния. Тя се предаде. В нея избухнаха непознати чувства. Езиците им се преплитаха и се галеха, докато Аврора остана без дъх. Още малко и щеше да припадне.

Той като че ли усети нейното състояние. Повдигна глава и й даде възможност да поеме глътка въздух. А после започна бавно да целува лицето й, устните му нежно и топло докосваха кожата й. Спря се в ъгълчетата на устата й, докосна бузите й, брадичката, клепачите и челото. Когато приключи, отново започна да я целува в същата последователност. После нежно бутна главата й назад и започна да обсипва с топли целувки обтегнатата й шия, като се спираше по-дълго в основата й — там, където туптеше сърцето. Тя тихо изпищя, когато езикът му започна да ближе шията й, като започваше от долния край, плъзваше се по цялата й дължина, а после надолу. Копринената й кожа вече гореше.

— О, Господи! — прошепна Аврора. Как можеше да прави това с нея? Защо страстта му имаше такъв разрушителен ефект? Тя обичаше Сейнт Джон, нали? Дали въобще знаеше какво е любовта? Започваше да разбира, че май не знае. Как можеше да се чувства така блажена в прегръдките на Валериън Хоксуърт, когато той я насилваше. „Но той не те насилва — тъничък гласец зазвъня в ухото й. Ти го искаш. Винаги си го искала. Нали в мечтите и сънищата си виждаше само неговото лице…“

— Не! — извика тя на глас.

— Да! — отговори й той. — Да!

Той легна до нея и я взе в прегръдките си. Започна нежно да гали гърдите й. Аврора трепереше в радостно очакване. Отчаяно искаше да почувства устата му върху зърната си. Но той продължи да гали копринената кожа на съвършено кръглите й гърди с върха на пръстите си. Докосваше я съвсем нежно и леко, после си играеше със зърната й. Те потъмняха и се втвърдиха с нарастването на възбудата й. Най-после, когато Аврора вече мислеше, че гърдите й ще се пръснат от събралото се в тях напрежение, той докосна върха на едната с опитния си език. Отначало го погали съвсем леко, после го засмука. След това се прехвърли на другото зърно. Целува я така известно време, а после обхвана гърдите й така, че ги доближи една до друга и засмука едновременно и двете зърна. Тя вече се задъхваше от желание. Чувстваше влагата между бедрата си.

Срамежливо, докосна тъмнокосата глава, която лежеше на гърдите й. Не се осмеляваше да го погали. Не беше сигурна, че ще го направи, дори да събереше необходимата смелост. Какво ли трябваше да прави една жена, докато мъжът я люби? Спомни си с каква горчивина той й беше казал, че сестра й е лежала като мъртва, докато той й налагал съпружеските си права. Но тя не биваше да го окуражава, защото той нямаше право да я люби. Никакво право! „Ооооох!“ Езикът му се движеше надолу по тялото й. Коремът я болеше от възбуда.

— Толкова си мека — прошепна той и я погледна. В очите му вече нямаше гняв.

— Остави ме да си отида, Валериън — помоли го тя. — Защо трябва да ми налагаш този срам?

— Но ти не изпитваш срам, нали, малка лъжкиньо? — отговори й той, като че ли се забавляваше. — Много добре знаеш, че ще се оженя за теб. Ти си топла и ме желаеш. Не си като сестра си, която беше студена и ме отблъскваше. Никога няма да те пусна да си отидеш!

— Защо?

— Защото си моя — отговори й той и продължи да целува корема й, да пъха езика си в пъпа й, отново да я ближе навсякъде. Тя вече не можеше да се сдържа и започна да извива тяло под него.

„Няма да бъда негова! — разбунтува се Аврора. — Няма!“ Но защо тогава лежи в прегръдките му и защо се радва на ласките му? Кели й беше казала веднъж, че е развратница. А беше ли наистина такава? Но Кели също така беше казала, че Валериън й причинявал болка. Но Аврора не изпитваше болка, а само копнеж. Но се чувстваше длъжна да протестира.

— Ще ме съсипеш и няма да мога да се омъжа за Сейнт Джон — каза тя тихо.

— Искаш да кажеш, че Сейнт Джон не те е съсипал вече? — присмя й се той.

Аврора се опита да му зашлеви шамар, но той хвана ръката й и целуна дланта й.

— Аз съм девствена! — каза му тя, ядосана.

— Тогава наистина ще съсипя репутацията ти — съгласи се той.

— Но защо?

— Защото си моя — отговори той, пронизвайки я с гладния си поглед. — Ти ми принадлежиш, Аврора. Ти чувстваш силното влечение, което съществува между нас, толкова добре, колкото и аз. Но не искаш да си признаеш. Сейнт Джон няма да има нито теб, нито острова.

— Но ти вече притежаваш острова — защити се отчаяно тя.

— Не, не го притежавам Не и докато наследницата не стане моя съпруга. Ако братовчед ми научи за това и ти си негова жена, той ще вземе острова за себе си.

— Ще си призная, че съм те излъгала, и ще ти припиша собствеността си — каза тя ядосана. Не ставаше въпрос нито за нея, нито за Кели. Ставаше въпрос за земя.

— Не!

— Защо?

— Защото искам теб! Искам теб!

— Никога няма да ме имаш — извика тя. — Никога няма да ме имаш наистина!

Той се засмя. В смеха му се усещаха и присмехулни нотки.

— О, да, ще те имам, Аврора. Не можеш да ме отблъснеш, защото огънят на страстта тече и в твоите вени, както и в моите. Ти не си като сестра си — студена и безчувствена. Ти си топла и любяща и аз ще те имам! Ще те притежавам цялата!

— Не! — отново се възпротиви тя, но знаеше, че лъже не само него, но и себе си. Чувстваше как членът му настоятелно пулсира до бедрото й. Тя нададе стон, но не знаеше дали от страх, или от нетърпение. Здравото му силно тяло се плъзна над нейното.

— Прегърни ме, Аврора — прошепна той в ухото й. — Стисни ме здраво, скъпоценна, и аз ще те отведа в рая.

Тя почувства, че в очите й напират сълзи. Прошепна:

— Страх ме е, Валериън.

— Не, мила моя, не и ти! — успокои я той. — Имай ми доверие, Аврора. Не знаеш ли, че те обичам, глупачето ми?!

— Не ти вярвам — каза тя, но го обгърна с ръце.

— Ще ми повярваш след време — увери я той.

Беше готова за него. Той пъхна само главичката на члена си в нея, но тя я почувства и застина. Той я помилва по лицето и й прошепна нежни слова в ухото, а после се придвижи малко по-надълбоко. Тя чувстваше как стените на канала й неохотно му правят път. Изведнъж, той престана да се движи. Тя почувства как се напряга, за да преодолее нещо в нея. Отдръпна се и отново се тласна напред. Аврора извика, но той не прояви милост. Отново назад, отново напред Аврора пак извика, а по бузите й се затъркаляха сълзи.

Болеше! Мили Боже, как болеше! Болката стигаше чак до гърдите й. Беше толкова силна, че почти я задушаваше. Пронизваше кръста и бедрата й, тя се чувстваше като направена от олово и неспособна да се помръдне. Чувстваше го — твърд и пулсиращ, дълбоко в нея. Тя плачеше, а той изпиваше с устни сълзите й, но без да прекрати ритмичните си движения в разкъсаната от болката й утроба, И болката изчезна. Макар и така жестока, тя милостиво се беше отишла. По тялото й пропълзя удоволствие, което прииждаше и си отиваше на вълни. Аврора беше изненадана. Вече се задъхваше от възбуда! Тя долови ритъма на неговите движения и инстинктивно го последва.

— Точно така, любима — нежно я окуражи той.

Ръцете на Аврора го погалиха по гърба. После започнаха да го мачкат, а накрая тя започна да забива ноктите си в него. Той изстена като от болка, но на Аврора й се стори, че е в очакване на нещо. Тя бавно осъзна, че в нея е настъпила промяна. На света не съществуваше нищо, освен едно невероятно, прекрасно усещане, в което тя се разтваряше цялата. Щеше да се удави в него, но нямаше нищо против. Тялото й беше завладяно от конвулсии и тя извика високо. Удоволствието беше толкова силно, че й се стори, че умира. Тя диво се притисна в него и почувства, че членът му излива любовните си сокове в утробата й. Двамата заедно изпаднаха в състояние, близко до делириум.

След известно време той се плъзна и легна до нея. Двете му ръце здраво я обгръщаха, притискаха я към гърдите му. Аврора чуваше как бие сърцето му. Гърдите му бяха гладки и топли. Сега тя изпита срам. Интимността, която съществуваше между тях, беше много по-силна, отколкото си беше представяла. И тя не знаеше какво да каже.

— Много ли те болеше? — попита тихо и нежно. Милваше я, докато й говореше. Като че ли се опитваше да успокои някое уплашено малко животинче.

— Отначало болеше, но усещането после беше чудесно. Ще ме боли ли и следващия път?

— Не.

— А ще бъде ли пак така прекрасно?

— Ако искаш, ще бъде. Помисли си колко искрена и простодушна е и се усмихна в тъмнината. — Утре ще се погрижа да ни издадат специално разрешение, за да се оженим веднага.

— Няма да се омъжа за теб, Валериън — каза Аврора.

— Да, мида моя, ще се омъжиш — отговори й той спокойно. — Сгодени сме. Предопределени сме един за друг.

— Ще бъда твоя любовница, ако искаш. Не можеш да ме накараш да изпълня обещанието, дадено от моя баща — настоя тя.

— Мога, Аврора, и ще го направя. — Той беше неумолим.

— Не можеш да ме накараш насила — отново настоя тя.

— О, мога. Ще изпратя нов надзирател и управител на плантацията още със следващия кораб. Ще изпратя и нареждане да лишат майка ти, брат ти и съпругата му от тяхното имущество. Ще платиш за измамата, Аврора.

Тя се изтръгна от прегръдката му и извика:

— Не можеш да проявиш такава жестокост!

— Искаш ли да подложиш на изпитание решителността ми, скъпоценна моя?

— Но ти каза, че ме обичаш! — Тя се чувстваше така, сякаш той я беше предал.

— Обичам те и точно затова няма да ти позволя да постъпваш глупаво. Ти може би вече носиш детето ми, Аврора. — Той я накара да легне по гръб и погали устните й с пръсти. После пъхна един пръст в устата й. — Смучи го! — каза й.

Тя не можеше да не изпълни молбата му. Имаше нещо толкова чувствено в този акт, че главата й се замая от възбуда. После той издърпа пръста си, наведе се и я целуна.

— Ти ще ми бъдеш прекрасна съпруга, Аврора.

— Мразя те!

Той тихо се засмя.

— Не, не ме мразиш. Но ако ти доставя удоволствие да вярваш в това и ако тази вяра успокоява съвестта ти, можеш да мислиш така.

— Ти ме изнасили! Съвестта ми е чиста — ядоса се тя. — Не чувствам никаква вина за действията си.

Той отново се засмя.

— Разкъсваш се между съзнанието за удоволствието, което ти доставих, и вината, която изпитваш по отношение на Сейнт Джон. Не се страхувай. Аз сам ще му обясня всичко. На него няма да му хареса, че още веднъж ще загуби заради мен, но, както винаги, ще го преживее.

— Ти си безсърдечен, Валериън. Сейнт Джон ме обича!

— Казвал ли ти го е? Изричал ли е тези думи?

— Ами… — Тя се поколеба, но все пак каза: — Призна, че изпитва към мен чувства, които не е изпитвал към никоя друга жена. — Тя изрече това, като ликуваше. — Ако не е любов, какво е тогава?

— Братовчед ми разбра, че те обичам и те желая, въпреки че имах съпруга. Доставяше му огромно удоволствие да те отдалечава от мен. Да ми се присмива и да ме измъчвах думите, че той може да те има, а аз — не. Какво ново и прекрасно преживяване трябва да е било това за него. О, той те обича по свой начин. Сейнт Джон е лекомислен. Жестокостта, която проявява, не е умишлена. Но дали е способен на любов? Не. Не вярвам. Сейнт Джон никога, на никоя жена, не е отдавал сърцето си. Той вярва, че да даде част от себе си на някого, означава да се постави в неизгодно положение. Ще бъде ядосан и разочарован, но ще приеме факта, че ти си моя, Аврора.

— Нима всичко е било игра между вас двамата? — зачуди се тя.

Графът помисли малко и каза:

— Никога преди не съм мислил за това по този начин, но предполагам, че е така. Не мога да ти кажа защо, Аврора, но още от нашето детство между мен и Сейнт Джон винаги са съществували дрязги. Той винаги се държеше по-зле с мен, отколкото аз с него, или поне така мисля. — Пръстите му нежно я погалиха и отстраниха косата от лицето й. — Не искам да говорим повече за братовчед ми, Аврора. Знаеш ли колко си красива? Очите ти са като великолепни диаманти, а кожата ти — като коприна. Сред семейните скъпоценности има една огърлица, която е с цвета на очите ти. Тя много ще ти подхожда. Макар да знам, че подобни украшения вече не са на мода, ще ти я подаря, защото очите ти ще отразяват блясъка й. — Той дяволито се засмя. — Може би ще украся голото ти тяло с диаманти, за да му се насладя по-добре.

Той нежно загриза долната част на ухото й. Тя прехапа устни. Знаеше, че трябва да изпитва смущение и срам заради онова, което се беше случило между тях през последния час. Но тези чувства не съществуваха. За неин ужас, устните му й доставяха все по-голямо удоволствие и тя дори се засмя чувствено.

— Престани! — успя най-после да каже с — както се надяваше — остра нотка. — Ти си глупак, Валериън. Хайде, дай да се наметна с нещо, за да мога да събера дрехите си, които разхвърли по цялото стълбище. После ще си отида в стаята. Няма да пренощувам още веднъж в тази къща. Тъй като вече не мога да хвана дилижанса за Хиърфорд, ще трябва да ми осигуриш транспорт. Ще се върна на Сейнт Тимъти със следващия кораб!

Тя го бутна и се опита да седне.

— Значи ще трябва да те заключа в спалнята ти, така ли? — каза той с досада и отново я накара да легне. — Никъде няма да отидеш, моя скъпоценна Аврора, освен в църквата „Сейнт Ан“, където ще се омъжиш за мен.

Той отново я притисна под себе си.

— Не! Не! Не! — настоя тя и започна да го удря с юмруци по гърдите. — Няма да се омъжа за теб, Валериън! Няма!

— Тогава ще изпратя нов управител на плантацията, който да заеме мястото на Джордж. Той, Бетси и майка ти ще ти бъдат особено благодарни за проявения егоизъм, Аврора. Но ти си проявила егоизма си още когато си ме заблудила и си накарала Каландра да заеме мястото ти. Помисли за болката, която причини на всички ни. Защо продължаваш да упорстваш?

Решимостта му се стопи в момента, когато спомена името на сестра й и вадя как в очите й напират сълзи.

— О, мила, много съжалявам! — опита се той да поправи грубите си думи и отново целуна нежните й устни съвсем леко. Целувката му стана по-дълбока и страстна и отново предизвика възбуда в телата им.

Тя веднага разбра какво ще се случи, но честно призна пред себе си, че не иска да го предотврати. Защо продължаваше да се съпротивлява, запита се тя, макар прекрасно да знаеше отговора. Защото искаше сама да вземе решението, а не някой друг. Той обаче продължаваше да настоява, че е неин господар. Нямаше да му позволи да я насилва! Но когато той отново съедини тялото си с нейното, тя разбра, че не я насилва. За миг застина напрегнато, защото очакваше болката, която не се появи. Само още след миг с изненада разбра, че й е казал истината. Изпълваше я чувство за пълнота и щастие, докато членът му се движеше в нея. Ритмичните му движения я накараха отново да се задъха и да изгуби представа за време и място, отново да изпита неочакваното и силно, макар и временно, чувство на пълно блаженство, което техните тела създаваха заедно.

— Проклет да си! — каза му тя миг преди да достигне върха.

Двамата заспаха прегърнати. Когато се събуди, тя беше силно изненадана, защото се намираше в собственото си легло. Нощницата й беше закопчана чак до врата, а слънцето надничаше през спуснатите щори. Нима всичко се беше случило само във въображението й? Да не би Марта отново да я е упоила и това да е предизвикало странните й сънища? Не. Снощи не беше пила чай. Тя неспокойно се размърда под завивките и потръпна от болката, която се загнезди между бедрата й. Не е било сън! Валериън Хоксуърт я беше хванал, преди да успее да избяга, и я беше изнасилил… съблазнил… беше я любил по невероятно красив начин! И щеше да я принуди да се омъжи за него. Аврора блажено се протегна.

Беше й доставил огромно удоволствие. Мили Боже, какво удоволствие! Точно такова, каквото беше чакала през целия си живот. Беше абсолютна развратница. Всъщност, тя го беше окуражила! Устата му беше така опитна и завладяваща. Ръцете му я бяха милвали толкова нежно, че тя се беше предала. Нямаше начин да му устои. Беше я нарекъл „мила“, „скъпоценна“. Беше й казал, че я обича. И го бяха направили два пъти! Не знаеше, че може да се направи два пъти в една и съща нощ. Дяволите да го вземат този негодник! Дали ще каже на някого? Дали хората нямаше да се досетят какво се е случило между Аврора Кимбърли и Валериън Хоксуърт само като ги видят заедно? Щеше да си умре от срам!

Врата на спалнята й бавно се отвори и влезе Марта.

— Добро утро, мис — каза тя бодро, отиде до прозореца и дръпна щорите. А после постави паравана до леглото. — Икономът ей-сега ще донесе ваната, мис. Негово благородие поръча да сте готова до единайсет часа.

— Готова за какво? — попита Аврора, но Марта очевидно не я чу. Аврора чуваше стъпките на слугите, които внасяха ваната в стаята и изливаха кофи гореща вода в нея. Разнесе се аромат на орлови нокти, който тя предпочиташе пред всички други. Марта се суетеше и даваше нареждания на невидимите слуги. А после всичко утихна. Параванът беше отместен.

— Хайде, мис, скачайте от леглото. Ще трябва да подредя косата ви, а имаме само два часа.

— За какво е всичко това, Марта? — каза Аврора, но все пак стана от леглото. — Какво става?

— Аз самата нищо не мога да ви кажа — честно си призна камериерката. — Знам само, че графът е наредил така. Той ми каза какво да облечете и нареди да бъдете готова до единайсет часа. Той не би се доверил на една слугиня, нали, мис? Ще трябва сама да го попитате. — Тя сгъна нощницата на господарката си и я остави на стола. Помогна на момичето да влезе във ваната. Дори и да забеляза засъхналата кръв по бедрата на Аврора, не се издаде нито с поглед, нито с думи. Изми златисторусата коса на господарката си, подсуши я, разтърка я с хавлията, за да й направи масаж, и я зави в чисто ленено платно. — Хайде, не се бавете, мис. Ще трябва да изсушим косата ви и да я подредим в прическа, така че се мийте по-бързо.

Тя й подаде гъба, сапун и малко парче ленено платно. Аврора мълчаливо се изми. През цялото време се питаше какво ли е намислил Валериън Хоксуърт и защо никой друг не знае отговора на въпроса й. Тя излезе от ваната и се остави Марта да я подсуши и да я загърне в огромна хавлия. После седна до огъня, а камериерката вчесва косата й, докато тя напълно изсъхна. После започна да я търка с парче копринен плат, докато заблестя. Вратата се отвори и влязоха Сали и Моли, като носеха куп дрехи.

Марта взе хавлията, с която беше загърната господарката й, метна я на един стол до огъня, а после грабна най-горната дреха от купа, който беше в ръцете на Моли. Тя беше корсет. Обикновено Аврора не носеше корсети, но сега беше толкова изненадана, че се остави в ръцете на Марта, която я завърза достатъчно стегнато, за да придаде форма на фигурата й, но не прекалено, за да може да диша. Беше виждала в Лондон жени, които направо не можеха да си поемат дъх и понякога припадаха. Още малко и гърдите й щяха да изскочат от корсета.

Трите момичета продължиха да я обръщат насам-натам и да я обличат. Обуха й дълги копринени чорапи, които прихванаха със стегнати жартиери. После й навлякоха фуста, която беше придържана от дървени обръчи, отгоре фланелена фуста, още две ленени и накрая — две копринени фусти.

— Нека първо подредя косата й и тогава ще облечем роклята — каза Марта.

Двете по-млади момичета повдигнаха обръчите, за да може Аврора да седне, а Марта взе четката и започна да подрежда косата на господарката си. Днес нямаше кокетни малки къдри от двете страни на лицето й. Марта прибра косата й в изящен кок, който украси с перли и копринени цветя. Тя забождаше фиби, вчесваше, потупваше и приглаждаше косата й, взираше се напрегнато в получения резултат, докато най-после остана доволна. Когато свърши, кимна на двете момичета и те донесоха роклята. Аврора застина.

— Прилича на сватбена рокля — каза тя.

— Наистина — съгласи се Марта.

— Няма да я облека — каза тя, разгневена, на двете момичета.

— Хайде, мис, няма защо да се карате на нас. Ние само изпълняваме нарежданията на графа и старата графиня. Понякога господарят е особено упорит. Ако не облечете роклята и ние му съобщим, ще уволни и трите ни. Хайде, мис, бъдете добро момиче. Къде ще отидем аз и Сали без препоръки? Не постъпвайте така с нас след всички години, през които предано служихме на семейство Кимбърли.

— О, добре, облечете ме в това проклето нещо! — недоволно изръмжа тя. И по тялото й се плъзна кремавото кадифе, обточено с хермелин. Деколтето, макар и украсено с кожа, се струваше неприлично дълбоко на Аврора, защото корсажът караше гърдите й да се повдигат високо. Моли коленичи пред нея и надяна елегантни обувки на краката й.

— О, мис, изглеждате великолепно!

Сали пристъпи напред.

— Негово благородие нареди да си сложите това — каза тя и подаде на Аврора една кутия.

Като я отвори, Аврора едва успя да си поеме дъх от изненада. Положена върху бялата коприна, блестеше огърлица, подобна на която не беше виждала. Всеки един от камъните беше изрязан във формата на сърце и украсен със злато. От центъра на огърлицата висеше перла във формата на круша. Беше най-голямата перла, която Аврора беше виждала.

— Господи, мис, тези камъни са с цвета на очите ви! — отбеляза Марта и положи огърлицата на врата й.

Аврора се втренчи в огледалото. Огърлицата прилепна до тялото й, малко под ключицата, а перлата достигаше до цепката на гърдите й. Огърлицата беше най-красивото нещо на света. Тя се изчерви, защото си спомни думите, които той беше произнесъл снощи. Не можеше да си представи как ще се появи на публично място с това бижу. То беше така чувствено. Марта я наметна с тъмносиня пелерина и й подаде дълги кремави ръкавици, които Аврора бавно изпъна по ръцете си.

— Хайде, идвайте, мис. Часовникът тъкмо ще удари единайсет.

Долу ги чакаше Питърс, който я поздрави учтиво.

— Каретата ви чака, мис. Марта ще пътува с вас.

Той подаде на Марта нейната пелерина и ги изведе навън, където един от лакеите им помогна да се качат в превозното средство.

Каретата потегли. Аврора не задаваше въпроси. Щеше да бъде глупачка, ако не се беше досетила. Щяха да спрат пред църквата „Сейнт Ан“. Наистина, така и стана. Лакеите, които пътуваха отзад, на гърба на каретата, скочиха на земята, отвориха вратичките и спуснаха стълбичките. Двете жени слязоха. Старата графиня и лейди Елзи ги чакаха пред каменната порта на църквата.

— Много съм доволна — каза старицата на Аврора, — но съм шокирана от бързината, с която внукът ми уреди всичко това.

— Той не ми даде никакъв избор — отговори Аврора. — Едва сме погребали сестра ми, а той вече ме води към олтара. Знаете за измамата и за моята вина, мадам. Ако исках да се омъжа за Валериън, щях да го направя още тогава.

— О, мили Боже! — прошепна лейди Елзи. — Сър Роналд няма да ви бракосъчетае, ако вие не желаете. Това е против християнските закони.

— Тъй като графът вече отне девствеността ми и заплаши, че ще лиши от собственост брат ми и майка ми, лейди Елзи, мисля, че трябва да дам съгласието си на Валериън Хоксуърт. А остава и договорът, нали? А той е, страхувам се, напълно законен. Законът е на страната на Негово благородие.

При тези не съвсем деликатни признания, лейди Елзи стана пурпурно червена.

— Точно така — успя да каже тя. Господ да пази нейната Бетси и милият й съпруг да не понесат гнева на графа!

Сините очи на старата графиня весело блестяха.

— Ще бъдете ли така любезна — каза тя на лейди Елзи, — да кажете на сър Роналд, че сме готови, мила моя? — Когато добрата жена тръгна към вътрешността на църквата, тя се обърна към Аврора: — Не му позволявай повече да те прави на глупачка, момиче. Като се омъжиш за него, ще поправиш злото, което преди му причини. Ще платиш изцяло всичките си дългове, особено като се има предвид разкритието, което направи преди малко. Аз няма да задавам никакви въпроси, разбира се — прошепна тя с усмивка. — Изглеждаш прекрасно. Ако прилича на останалите мъже от семейството, той ще е страстен любовник. Хайде, да приключим с този въпрос, Аврора Кимбърли, и да продължим да живеем. И помни, че в много случаи ще бъда твой съюзник. Мъжете са очарователни и много необходими, но не винаги са особено умни.

Тя хвана Аврора под ръка и двете влязоха в църквата. Едно от момчетата от хора побърза да вземе наметките им. Друго подаде на Аврора букет бели рози, привързани с жълта панделка. Тя ги прие, усмихна се на детето, а после двете с графинята продължиха да вървят, докато стигнаха пред олтара. Марта ги следваше.

Църквата изглеждаше така, както беше изглеждала преди няколко дни, когато се беше състояла сватбата на Джордж и Бетси. Олтарът беше покрит със снежнобяло ленено платно. Свещникът беше от чисто злато, свещите — от пчелен восък. Графът я чакаше. Носеше кремави панталони, украсена с цветя жилетка и жакет със сребърни копчета. Ръкавите и деколтето на батистената му риза бяха украсени с дантели. Носеше перука с цвета на собствената си коса, с малка опашка, завързана с панделка.

Сър Роналд не беше много щастлив от отредената му роля. Графът се беше появил в къщата му в десет часа тази сутрин и му беше връчил специалното разрешение, което беше получил от местните власти призори. Беше обяснил накратко как са го измамили и беше казал, че злото ще бъде поправено с незабавната му женитба за Аврора Кимбърли Когато свещеникът възрази срещу неприличната бързина на брака и посочи, че ще предизвикат скандал, графът само повдигна рамене. Заплаши свещеника, че ако не извърши церемонията, животът на най-голямата му дъщеря ще се промени, и то лошо. Свещеникът беше скандализиран. Никога преди не беше мислил, че Валериън Хоксуърт е способен на такава жестокост спрямо другите. Разбра, че няма избор.

Булката бавно се приближи към олтара, придружена от старата графиня, камериерката си и лейди Елзи, която щеше да изпълни ролята на свидетелка. Сър Роналд изпълни церемонията по бракосъчетанието и свърза Валериън Хоксуърт и Аврора Кимбърли в свещен съюз. Когато всичко приключи, Валериън целуна булката, а сър Роналд изпита облекчение. Все пак, не беше нейна грешката, че съпругът й има такъв горещ темперамент. А и въпреки бързината, с която се ожени, той само поправяше стореното зло. Е, те вече бяха семейство. Той стисна ръка на графа и му поднесе искрените си поздравления.

— Няма да има тържество — каза графът, — защото все още сме в траур.

Той се усмихна на лейди Елзи и изведе невястата си. Грижливо я настани в каретата.

— Не казвайте на никого до неделя — остро нареди старата графиня на лейди Елзи. — Дори на дъщерите си. Особено на слугите си. Трябва първо да кажем на Сейнт Джон, нали разбирате.

— Да, Ваше б-б-благородие — беше нервният отговор на лейди Елзи.

— Ако чуя някакви клюки, ще знам откъде идват те, мила моя, и няма да представя скъпата ви Изабел на онзи баронет, когото съм избрала за нея. Той е такъв красив мъж и има две хиляди лири годишен доход плюс имението и стоте си акра земя. — Тя се усмихна на лейди Елзи. — Приятен ден, мила.

После старицата побърза да се качи в каретата. Върнаха се в „Хоукис Хил“, като Марта през цялото време плака. А старата графиня седеше спокойно, с доволна усмивка на лицето. Аврора и графът мълчаха известно време, после той каза:

— Помолих Сейнт Джон да дойде след обяд.

— Ще бъда с вас — отговори тя.

— Не мисля, че е разумно.

— Ще бъда там, иначе той ще си помисли нещо глупаво. — Аврора беше категорична. — Моля те, разбери, Валериън, че си ми съпруг, а не господар. Не можеш да се държиш с мен като с дете. Няма да приемам заповеди от теб. Ти ме искаше и трябва да ме приемеш такава, каквато съм. При тези обстоятелства, Сейнт Джон трябва да разговаря с двама ни и така ще бъде.

Мери Роуз Хоксуърт не се сдържа. Избухна в смях при изненадата, изписала се по лицето на внука й.

— Е, моето момче — присмя му се тя, — ти я искаше и я взе. И сега ще получиш онова, което търсеше. О, мили мои, не бих могла да бъда по-щастлива! Вие сте идеална двойка!

Марта, която стоеше до старата графиня, се засмя заедно с нея.