Бъртрис Смол
Брачен договор (1)

ПРОЛОГ

Англия, 1760

— Женитба? — Валериън Хоксуърт, граф Фарминстър, имаше доста изненадан вид. — Какво, по дяволите, трябва да означават думите ти, бабо?

Старата графиня Фарминстър погледна единствения си внук право в очите и повтори думите си:

— Още когато беше момче, баща ти те сгоди за дъщерята на приятеля си. Мисля, че той дори беше някакъв далечен братовчед. По силата на годежния договор, трябва да се ожениш за момичето, когато то навърши седемнайсет години. И тъй като досега никоя друга не е предявила претенции към сърцето ти, ще отплаваш след три седмици към остров Сейнт Тимъти, който се намира в областта на Западните Индии. Когато стигнеш, ще заявиш правата си над момичето. Захарната плантация е прилична зестра, мило момче, а освен това, крайно време е да се сдобиеш с наследник.

— Момиче, което живее в колониите?

В гласа на графа се долавяха и съмнение, и колебание.

— О, не бъди чак такъв сноб — присмехулно рече баба му. — Сигурна съм, че момичето е получило добро образование. Сигурна съм още и в това, че глупавите госпожици, които познаваш, не са по-образовани от него. А ако й липсват салонни маниери, ще ги придобие тук. Аз самата ще я науча как да се държи в обществото. От нея ще стане очарователна графиня, мило момче. Тъй като цял живот е живяла на този отдалечен остров, тя, без съмнение, ще бъде доволна да живее удобно в провинцията. Няма да има нищо против да остане в имението и да те дари със синове и дъщери.

— Защо никой досега не ми е казвал за това брачно споразумение? — раздразнено попита той.

Пътуването до Западните Индии щеше да трае няколко седмици. След това щеше да бъде принуден да остане на острова още няколко седмици. Едва тогава можеше да сключи брак с момичето и да се върне в Англия. Господи, това можеше да продължи дори три или четири месеца! Щеше да пропусне всички конни надбягвания.

— По дяволите! — тихичко изруга графът. Устните на старата графиня се извиха в усмивка, която разкриваше колко силно се забавлява тя.

— Баща ти сключи брачния договор много преди онова завръщане от Франция, в което загубиха живота си и той, и майка ти, и сестра ти. Дядо ти знаеше за него, но все отлагаше момента, в който щеше да ти разкрие всичко. И така, преди няколко месеца, когато беше на смъртно легло, той ми напомни за даденото обещание. Крайно време е да се задомиш. Тъй като не виждахме нито една подходяща дама, ние решихме, че трябва да се придържаме към този отдавнашен брачен договор. Изпратих писмо на Робърт Кимбърли, бъдещият ти баща, преди няколко седмици. Писах му, че ще пристигнеш на острова в края на март, за да се ожениш за дъщеря му.

И тя му подаде навито на руло копие от брачния договор. Дълбоките сини очи на Валериън Хоксуърт бързо преминаха по редовете, изписани с ясни и красиви букви. Наистина беше сгоден за госпожица Шарлот Кимбърли, родена на шести април, 1743 година. Наближаваше седемнайсетият рожден ден на момичето — времето, определено в брачния договор. Той смръщи вежди и вдигна поглед към баба си.

— И как изглежда тя? — попита той.

Старата графиня поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа, мило момче. Никога не съм виждала момичето. — После, като долови бунта, който назряваше в душата на внука й, побърза да добави: — Сигурна съм, че е прекрасна. Робърт Кимбърли доведе съпругата си в Англия по време на сватбеното им пътешествие. Тя беше красавица, доколкото си спомням, а и той беше красив млад мъж. Не е възможно децата им да са грозни, момчето ми. Малко преди семейство Кимбърли да си заминат от Англия, мисис Кимбърли заяви, че е бременна. И тогава баща ти и Робърт обрекоха децата си едно на друго. Разбира се, не се знаеше дали детето, което мисис Кимбърли носи в утробата си, е момче или момиче, но двамата мъже решиха, че първородната дъщеря на Робърт, независимо кога ще се роди, ще бъде твоя съпруга. Две години след раждането на дъщеря им, мисис Кимбърли почина по време на раждане. Тогава детето беше момче. Шарлот Кимбърли остана единствена наследница на баща си, защото, дори да се оженеше повторно, той нямаше да има други деца, които да са негова плът. Твоите родители и сестра ти се удавиха малко след това и всичко беше забравено. Но дядо ти се сети за договора на смъртното си легло. Той ми напомни за него и ме помоли да се погрижа за спазването на поетото задължение. Наистина не би могъл да представиш сериозно възражение, Валериън, тъй като сърцето ти не е обречено на друга.

— Не е — неохотно призна той, а после каза: — Ти спомена, че може би сме далечни роднини, бабо. Каква е връзката между нас?

— Спомням си някои неща — поде старата графиня. — Трябва да погледна в семейната библия за подробностите, момчето ми. Ето какво си спомням: първият граф Фарминстър бил издигнат до това звание от крал Чарлз непосредствено след Реставрацията. Той бил другар на краля в игрите, израснал с него и отишъл с него в изгнание. Свързвало ги здраво приятелство и нежна преданост. Съвпадение било и това, че били родени в един и същи ден. Първият граф Фарминстър, на когото била дадена също така и титлата дук, имал по-малък брат, който останал в Англия, за да се грижи за семейните имения, а също така и две по-малки сестри. Сестрите му били омъжени. По-голямата от тях за Кимбърли, а по-малката — за Мередит. Съпрузите и на двете били роялисти, които останали в Англия, но работели за завръщането на краля. Когато кралят отново се качил на трона си, той се погрижил да възнагради и двамата. Подарил им острова Сейнт Тимъти. Те се преселили там и станали притежатели на захарните плантации на острова. Последният Кимбърли, Робърт, аха, сега си спомням, се ожени за последната Мередит, Емили. Тяхната дъщеря и наследница ще стане твоя съпруга.

— Но Емили Кимбърли е мъртва, а Робърт се е оженил повторно — каза сегашният дук. — Какво друго знаеш, бабо?

— Нищо, мило момче. Останалото ще научиш сам, когато пристигнеш на остров Сейнт Тимъти.

— Момичето може и да е умряло — с надежда каза графът.

— Щяха да ни уведомят — отряза го старата графиня.

— Не непременно — отговори дукът. — Все пак, този брачен договор е бил забравен. И защо ли дядо трябваше да си спомни за него на смъртния си одър?

— Точно така — отговори баба му. — Момиче, което живее на една от нашите колонии, но притежава завидно богатство, може да бъде забравено от дука. Но едва ли семейството на момичето ще забрави, че един ден то трябва да стане графиня. Не, Валериън, не можеш да избягаш от съдбата. Ще отплаваш на борда на „Ройъл Джордж“ след три седмици. Очакват те.

— Как са се срещнали баща ми и Робърт Кимбърли? — зачуди се младият граф. — Сигурен съм, че семействата не са поддържали връзка през всичките тези години.

— Само до известна степен — каза вдовстващата графиня, с което изненада внука си. — Робърт Кимбърли посещавал университета в Оксфорд, където за първи път се срещнал с баща ти. Живели в една и съща квартира две години, а после Кимбърли се върнал на острова си и се оженил за първата си съпруга — Керълайн Мередит. Този брак не дал плодове, а когато съпругата му починала, Робърт се оженил за по-малката сестра Мередит — Емили. Тя му родила дъщеря, но починала при раждането на сина им. За третата му съпруга не знам нищо. — Старата графиня потупа успокоително внука си по рамото. — Хайде, престани да се ядосваш, момчето ми. Няма нужда да оставаш на острова по-дълго от необходимото. Трябва само да се ожениш за момичето, да увериш семейството й, че ще живее в удобство и разкош като твоя съпруга, и да се върнеш в Англия. Дълго беше свободен, Валериън, а сега е време да изпълниш дълга си.

— Сигурен съм, че тя не би могла да се сравнява с теб — каза внукът на баба си, очите му дяволито блестяха, а на устните му играеше усмивка.

— Ласкател! — отговори вдовстващата графиня и му се усмихна в отговор.

Мери Роуз Хоксуърт беше красавица на младини. Очите й все още бяха тъмносини като морските глъбини, кожата й все още беше млечнобяла, но русата й коса вече беше прошарена. Внукът й беше наследил цвета на косите и цвета на очите от нея.

— Ще очаквам да видя внучката си след година — каза му тя, а графът се засмя високо.

— Ще направя каквото мога — обеща й той. — Но ще се справя по-добре, ако тя е красива.

— Всички малки котенца са еднакви в мрака, ако ги галиш с нежна ръка, Валериън — отговори графинята. А после се засмя високо, като видя изненадата, изписана по лицето на внука й.