Исмаил Кадаре
Посърналият април (6)

Шеста глава

Семейство Ворпси продължаваше своето пътешествие. Бесиан поглеждаше крадешком профила на жена си. Страните й бяха леко пребледнели, както и преди няколко дни, което я правеше още по-привлекателна. Уморена е — помисли си той, но нищо не й каза. Всъщност през всичките тези дни, той очакваше съвсем естествено да чуе от нея: „Ох, изморих се.“ С нетърпение се надяваше, че тези думи ще прозвучат като някакво избавление от злото, но тя все мълчеше и мълчеше. Пребледняла, Диана гледаше пътя и почти не говореше, а погледът й, който дори когато бе ядосана или обидена, винаги бе разбираем за него, сега беше неузнаваем. Поне да изразяваше недоволство — мислеше си той — или най-лошото, да беше студен, но в него се четеше нещо съвсем друго, сякаш не можеше да се съсредоточи и се рееше наоколо.

Приказките в колата съвсем оредяха. От време на време той правеше опити да възобнови разговора, но тъй като не искаше да се унижава, усилията му бяха твърде сдържани. Най-лошото бе, че не намираше в себе си сили да й се разсърди. От опита си с жени бе забелязал, че често пъти гневът и разправията бяха в състояние изведнъж да разрешат много по-безизходни положения, както бурята освобождава всичко от задушаващата жега, но в израза на очите й имаше нещо, което възпираше гнева у другия, нещо, което се долавяше в погледа на бременните жени. За миг дори той си помисли: да не би да е бременна? После бързо направи наум една проста сметка и съмненията му начаса изчезнаха. Бесиан Ворпси сподави въздишката си, за да не я чуе тя и продължи да гледа през прозорчето. Смрачаваше се.

Той постоя така известно време и отново започна да размисля пак за същото. Поне да кажеше, че не й харесва това пътуване, че е напълно разочарована, че тази негова идея, да прекарат медения си месец в Рафш, бе невиждана идиотщина или да поиска незабавно да се върнат обратно още днес, още сега, още в този миг. Но тя не само че нито веднъж не поиска такова нещо, а дори когато той, за да я улесни, заговори със заобикалки, че могат да се върнат и по-рано, тя бе отвърнала: „Както искаш. Ако желаеш, можем да се върнем и по-рано. Що се отнася до мене, не се тревожи.“

Естествено, че на него на няколко пъти му бе минало през ум да прекъснат пътешествието и незабавно да се върнат, но все таеше някаква надежда, че ще може още нещо да научи. Дори му се струваше, че ако нещичко допълни към написаното, това ще стане само докато са в Рафш, приберат ли се, вече нищо не можеше да промени от онова, което бе написал.

Навън съвсем се стъмни и лицето й почти не се различаваше в мрака. На няколко пъти той се наведе до прозорчето, но не можа да разбере къде се намират. След малко лунната светлина обля пътя и той приближи глава до стъклото. Дълго стоя така, докато тръпките от студеното стъкло се пренесоха от челото по цялото му тяло. Пътят блестеше като стъкло под лунната светлина. Вляво се появиха очертанията на някаква малка църква, след това забеляза воденица, за която по-скоро би повярвал, че е издигната сред тази пустош да мели сняг, отколкото царевица. Ръката му затърси на облегалката нейната ръка.

— Диана — обърна се той тихо, — погледни навън. Струва ми се, че пътят, по който вървим, е закрилян от беса.

Тя приближи глава до стъклото. Все така тихо и с пестеливи думи, които свързваше по толкова особен начин, че на нея й изглеждаха все по-неестествени, той й обясняваше какво ще рече път под закрилата ма беса. Струваше й се, че и студената лунна светлина допринасяше думите му да звучат така странно.

След като завърши, той приближи глава до шията й и нерешително я прегърна. Сноп лунна светлина падна на два-три пъти върху коленете й. Диана не помръдна, нито се притисна към него, нито се отдръпна. Лъхна то познатият приятен мирис и той едва овладя въздишката си. Надяваше се, че най-сетне жена му ще отвори уста. Очакваше поне някакъв малък упрек или въздишка. Но Диана продължаваше да е все така вглъбена в своето мълчание, изглеждаше тъжна, като пуста нива, в която се оглеждат само звездите. О, господи — си каза той. — Какво става с мене?

Денят бе ту облачен, ту ясен. Конете леко потропваха по каменистия път. Пътуваха по Пътя край кръста. Отвъд прозорчето се простираше познатата гледка. Само че сега тук-таме, кога по-наблизо, кога някъде в далечината, проблясваше синева. Снегът бе започнал да се топи най-напред по ниските места, където покриваше земята, оставяйки по пукнатините й тънка корица лед.

— Коя дата е днес? — попита Диана.

Малко зачуден, той я погледна за миг в недоумение и след това отговори:

— Единадесети април.

Тя понечи да продължи. Говори — си каза той наум. Говори, моля те. Някаква надежда трепна у него. Кажи каквото и да е, само не мълчи.

Устните й, които той следеше с крайчеца на окото си, отново се размърдаха, за да кажат онова, което бе премълчала преди малко.

— Помниш ли планинеца, когото срещнахме на път за крепостта?

— Да, спомням си го. Естествено.

Какво беше пък това „естествено“ съвсем не на място — ядоса се той за миг на себе си, без да знае защо. Навярно се ядоса на готовността си на всяка цена да продължи разговора. А може и за друго, че не успя да намери веднага някоя по-подходяща дума.

— Неговата беса изтичаше по средата на април, нали?

— Да нещо такова. Да, да, точно в средата на април.

— Просто изведнъж се сетих — каза тя, без да откъсва очи от стъклото.

Просто така — си рече наум и думите му се сториха пагубни, като нещо красиво, намазано с отрова. Някъде дълбоко у него се надигаше гняв. Да не би да прави всичко това просто ей така? Безпричинно, само за да ме измъчва? Но гневът му веднага стихна.

През последните дни тя на няколко пъти внезапно бе извръщала глава назад, за да види младите планинци, които колата настигаше по пътя. Мина му през ум, че навярно се надяваше отново да срещне онзи планинец от хана, но не отдаде никакво значение на това. Дори и сега, когато тя попита за него, също не му направи особено впечатление.

Внезапното спиране на колата прекъсна мислите му.

— Какво става? — попита той, без да се обръща към някого.

Кочияшът бе слязъл и след малко застана пред прозорчето, като сочеше с ръка нещо напред. Едва тогава Бесиан Ворпси забеляза някаква старица, седнала насред пътя, превита на две. Жената гледаше към тях и нещо обясняваше. Бесиан отвори вратичката на колата.

— Тази старица разправя, че не може да се помръдне — обясни кочияшът.

Бесиан слезе, направи няколко стъпки, за да раздвижи изтръпналите си крака, и се приближи до старицата, която пъшкаше и от време на време се хващаше за коляното.

— Какво се е случило, майко? — попита я Бесиан.

— Ох, проклета болка — изплака старата. — От сутринта се превивам тук и не мога да помръдна синко.

Тя беше облечена с везан сукман като всички планинки от този край, а под забрадката й се подаваше кичур побелели коси.

— Цяла сутрин чакам да мине някой, за да ми помогне да се вдигна.

— Откъде си? — попита я кочияшът.

— Ей там, от онова село — и старата посочи с ръка някъде напред. — Не е далеч, все по широкия друм се върви.

— Ще те закараме с колата — каза Бесиан.

— Благодаря ти, синко.

Двамата с кочияша внимателно я хванаха под мишниците, помогнаха й да стане и я поведоха към колата. Диана ги наблюдаваше от прозорчето.

— Добър ден, дъще — поздрави старата, когато я настаниха в колата.

— Добър ден, майко — отвърна Диана, като й правеше място.

— Ох — въздъхна старицата, щом колата потегли, — цяла сутрин стоя сам-самичка насред пътя. Отникъде жива душа не се зададе. Рекох си, тук ще се мре.

— Наистина — отвърна Бесиан — много пуст ми се вижда този път. Голямо ли е селото ви или не?

— Голямо — рече старата и лицето й помръкна. — За голямо, голямо е, ей богу, но за какво му е…

Бесиан внимателно наблюдаваше чертите на тъжното й лице. Стори му се, че в него долови някаква враждебност към всичко живо в селото, задето никой не бе минал насам, за да й помогне, и я бяха забравили. Но онова, което помрачаваше лицето на планинката, беше нещо повече от огорчение.

— Голямо ни е селото, но повечето мъже са се затворили по изгнаническите кули, затова и останах така насред пътя и си помислих, че тук ще мра.

— Заради кръвни отмъщения ли са се затворили по кулите?

— Да, синко. Никога досега не е било такова чудо. Винаги е имало отмъщения в нашето село, ала толкова кръв като сега не се е проливала.

Старицата дълбоко въздъхна.

— От всичко двеста къщи я има двадесетина да не са в кръвна вражда.

— Как е възможно?

— Сам ще видиш, синко. Селото е пусто, сякаш е минала чума.

Бесиан приближи глава до стъклото, но селото все още не се виждаше.

— Преди два месеца и аз зарових един внук — продължи старата. — И добър, и хубав беше, милият.

И тя започна да разказва как убили внука й, но разказваше по такъв странен начин, че редът на думите й постоянно се променяше. Между тях се промъкваше ту стон на болка, ту възхищение. Като още неузрял плод говорът й сякаш щеше да се превърне от обикновен разказ в нещо като епична песен или оплакване. Навярно така се раждат и народните песни — помисли си Бесиан.

Той не откъсваше очи от планинката. Разказът й, който стана начало на песен, предизвика и съответните промени в израза на лицето й. В очите й напираше плач, но сълзи не се появиха. Така те изглеждаха още по-нажалени.

Колата вече бе влязла в голямото село. Тропотът на колелетата глухо отекваше по пустия друм. От двете му страни се издигаха каменни къщи, които сред дневната светлина изглеждаха още по-смълчани.

— Това е домът на Шкрелите, а онзи по-нататък — на Красниките. Кръвното отмъщение между двата рода е толкова объркано, че никой не знае чий ред е сега да отмъщава, затова мъжете и на двете семейства са се затворили в каменните кули — обясняваше старицата. — Онази високата къща на три ката е на Видреките, които са в кръвна вражда с Бунгите, ей там е тяхната къща, виждате ли я, стените й до половината са от черен камък. Ето и домовете на Маркаите и Доданаите, които също са в кръвна вражда. Тази пролет изнесоха по два ковчега от къща. А онези къщи, дето са една до друга, са на Укаите и Крюезезите, които са толкова близо, че пушките им гърмят направо от прозорците, без да става нужда да излизат навън. От тези два рода по кръвен враг стрелят не само мъжете, а и жените, та дори и момите.

Планинката продължаваше да разказва, а те доближаваха глави ту към едното, ту към другото прозорче, за да си изяснят чудноватата посока на кръвното отмъщение така, както го обясняваше старицата. Не се забелязваше никакъв признак на живот по смълчаните каменни кули на къщите. Плахото слънце, което хвърляше отвесна светлина по каменните стени, ги правеше още по-пусти.

Свалиха старата някъде насред селото и я отведоха до портата на къщата. Колата продължи пътя си сред каменното царство, което сякаш бе омагьосано. И само като си помислиш, че зад тези стени и кули с тесни като на бойници отвори има хора — разсъждаваше Бесиан Ворпси — и девойки с топла гръд, и току-що задомени невести. За миг му се стори, че долавя отвъд студените камъни пулса на живота и онова ужасно вътрешно напрежение, което напира и удря със страхотна сила по стените, а отвън тези камъни и тесни отвори по кулите не говореха нищо сред плахите слънчеви лъчи. И какво те засяга всичко това — си рече той. Ти по-добре виж студенината у жена си. Най-после гневът му изведнъж се надигна и той рязко извърна глава към Диана, за да наруши най-сетне ужасното мълчание, да й заговори, да й поиска в края на краищата обяснение за държанието й и за това загадъчно мълчание.

Не за пръв път през този ден се канеше да й поиска обяснение. Десетки пъти бе повтарял наум фразите, като се почне от най-нежните: „Диана, какво ти е, кажи ми, какво те измъчва“, и се стигне до най-грубите, които не могат да се изразят, без да се употреби думата „дявол“ например: „Какво те е прихванало, дявол да те вземе?“, „За какъв дявол мълчиш“, „Тогава върви по дяволите!“ Наистина тази дума бе незаменима при такива случаи. Ето и сега, когато се разгневи, тя първа дойде на върха на езика му, готова да се вмъкне във всеки израз, жадна да вземе участие в каквато и да е разправия. Но както и при други случаи, той не само че не я употреби пред Диана, а като човек, който трябва да изкупи грешката си, я отправи най-напред към себе си. Все още бе с извърната към жена си глава и вместо да я заговори, си каза: „Какво ме прихваща, дявол да го вземе!“

„Какво ме прихваща?“ — повтори си той наум и както много пъти досега, се отказа от намеренията си. По-късно се успокои. Може би ще има друг удобен случай. И на него самия не му беше ясно защо се отказа от обяснението с нея. Струваше му се, че донякъде се досеща за причината и явно се боеше от отговора на Диана. Изпитваше известен страх, подобен на онзи, който почувствува една зимна вечер в Тирана, когато викаха духове у един негов приятел и им отговори духът на друг, наскоро починал техен другар. И сам не знаеше защо, но си представяше обяснението на жена си точно така, като произнесено зад облак дим.

Колата отдавна бе изоставила зад себе си омагьосаното село, а той продължаваше да търси причините, заради които отложи обяснението с Диана, и се убеди, че го е направил от страх. Аз се боя от нейния отговор — мислеше той, — страхувам се, но защо?

По време на това пътуване все повече го завладяваше чувството за вина. Всъщност то се бе породило много по-рано и може би именно затова, бе предприел пътуването, за да се освободи от него. Но се бе случило точно обратното — вместо да се освободи, то го завладя още по-силно. Изглежда, сега страхът да не би обяснението на Диана да има някаква връзка с това негово чувство, го караше да настръхва. Не, по-добре е тя да мълчи, ако ще да се превърне в мумия, само да не му казва неща, които могат да го засегнат.

Пътят бе неравен и колата се накланяше ту наляво, ту надясно. Имаше и големи локви от разтопения сняг. Неочаквано Диана попита:

— Къде ще обядваме?

Той учудено извърна глава. Думите й му се сториха топли и непринудени.

— Където сварим — отвърна той. — Ти какво ще кажеш?

— Нямам нищо против.

Той изпита желание още веднъж да се извърне към жена си, но в последния миг се разколеба, сякаш до него имаше стъклен предмет, който можеше да се счупи, и той не посмя да помръдне на мястото си.

— Довечера дори може да пренощуваме в някой хан — каза той, без да извръща глава. — Съгласна ли си?

— Както искаш.

Някакво приятно чувство изпълни гърдите му. Може би всичко бе много по-просто, а той с този навик да анализира нещата, за да си ги изясни, беше започнал да вижда началото на несъществуваща драма. Навярно у Диана нямаше нищо друго освен най-обикновена умора от пътя, леко главоболие или нещо подобно.

— В някой случаен хан — повтори той, — в първия, който срещнем по пътя.

Тя само кимна с глава в знак на съгласие.

Наистина може би така щеше да е много по-добре — помисли си той зарадван. Всички тези нощи те бяха прекарали сред непознати хора, приятели на техния близък или по-точно една верига от приятели, която започваше от един — приятеля на Ворпси, у когото нощуваха първата вечер и когото единствено познаваха, а след това продължиха да гостуват у негови приятели. И всяка вечер се повтаряше горе-долу едно и също: посрещане с думите „добре дошли“, сядане в стаята за гости край огъня, разговори за времето, за добитъка, за това как вървят държавните работи. После вечеря с твърде подбрани приказки, след нея кафето и на сутринта традиционното изпращане до края на селото. Всъщност всичко това може би беше прекалено отегчително за една току-що омъжена жена.

Да, някой хан — си каза той. Един най-обикновен хан край пътя, в него е спасението; Как не се бе сетил по-рано за това? Ама че съм глупак — си рече наум зарадван. Един дори и не чак толкова чист хан, из който се разнася и миризма на добитък, щеше да ги сближи повече, ако не с комфорта си, който нямаше откъде да се вземе, то поне със сиромашията си, на чийто фон временните посетители понякога се чувствуваха много по-щастливи.

 

Ханът се появи край пътя по-рано, отколкото очакваха. Беше сред едно пусто място, там където Пътят край кръста се сливаше с Големия байрактарски път, и наблизо нямаше ни село, нито пък се виждаше жива душа.

— Има ли нещо за ядене? — извика Бесиан още щом прекрачи прага.

Ханджията, дълъг като върлина, притворил очи, сънливо отговори:

— Студен боб.

Но щом видя Диана на вратата, следвана от кочияша, който носеше една от нейните чанти, и особено когато чу цвиленето на конете, ханджията изведнъж се оживи. Пот ри очи и каза с пресипнал глас:

— Заповядайте, господа! Мога да ви изпържа и яйца със сирене. Имам и ракия.

Те седнаха в единия край на дългата дъбова маса, каквито имаше в повечето от хановете. Тя заемаше голяма част от помещението. Двама планинци, седнали на земята в ъгъла срещу тях, ги заоглеждаха с любопитство. Някаква млада жена спеше, подпряла глава на детска люлка. До нея, върху няколко шарени тъкани торби, стоеше нечия гусла.

Докато чакаха ханджията да им донесе обеди, те гледаха мълчаливо наоколо.

— Другите ханове бяха по-оживени — обади се накрая Диана. — Тук е доста спокойно.

— Мисля, че това е по-добре — и Бесиан погледна часовника си. — Въпреки че сега е едно такова време… — Личеше, че мислеше за нещо друго и непрекъснато барабанеше с пръсти по масата. — Но не е чак толкова лошо, какво ще кажеш?

— Наистина, особено отвън.

— Покривът му е стръмен, каквито ти харесваш. Стръмен, за да се свлича снегът през зимата.

Тя потвърди с глава. Изразът на лицето й сега бе по-дружелюбен, макар да личеше умората.

— Да пренощуваме ли тук тази вечер?

Докато я питаше, Бесиан усети как сърцето му глухо се разтуптя. Какво ми става? — си каза той. Когато я покани за пръв път у тях, след запознанството им, по-малко се бе развълнувал, отколкото сега, когато му беше законна съпруга. Просто да полудееш — помисли си той.

— Както искаш — отвърна Диана.

— Какво?

Тя го погледна учудено.

— Ти ме попита дали искам да пренощуваме тук тази вечер.

— Съгласна ли си?

— Разбира се.

Прекрасно — си каза той. Идеше му да прегърне тази любима глава, която през всичките тези дни толкова го бе измъчила. Едно топло, непознато досега чувство изпълни цялото му същество. След толкова нощи, прекарани поотделно, в най-различни стаи, най-сетне щяха да спят заедно в усамотения алпийски хан, сред безлюдните пътища. Наистина по-добре е, че стана така, иначе нямаше да опознае чувството на съмнение, което рядко се случва някой да не изпита в живота си. У него отново се възвърна увереността, че притежава любимата жена. Толкова далечна му се бе сторила тя през последните дни, че сякаш отново я опознаваше, както по време на моминството й. Дори това повторно преживяване му се видя много по-любопитно и много по-приятно. Не случайна е приказката, че всяко зло е за добро.

Той усети зад гърба си някакво движение, след което се разнесе миризмата на пържено. Носеха чиниите с яйцата.

Бесиан повдигна глава.

— Имате ли някоя хубава стая за нощуване?

— Разбира се, господине — отвърна ханджията уверено. — Дори с огнище.

— Наистина ли? Но това е прекрасно.

— Така е — продължи ханджията. — Трудно е да се намери стая като моята в който и да е друг хан по тези краища.

Наистина съм имал късмет — помисли си Бесиан.

— След като се нахраните, можете да видите и стаята, господине — продължи ханджията.

— С удоволствие.

На Бесиан не му се ядеше. Диана също хапна съвсем малко от пържените яйца. После поиска сирене, което остави, тъй като бе доста твърдо, след това поръча кисело мляко и накрая пак яйца, но този път варени. Бесиан си взе същите неща, но почти нищо не докосна.

Веднага след обеда те се качиха на горния етаж, за да видят стаята. А стаята, която според ханджията бе гордостта на всички ханове от този край на Рафш, беше най-обикновена, с два прозореца на север, отвън с дървени капаци и голямо легло, застлано с вълнена покривка. Но огнището наистина бе рядко красиво.

— Стаята е добра — каза Бесиан, като погледна въпросително жена си.

— Може ли да запалим огъня? — попита тя.

— Разбира се, госпожо. Веднага ще го запаля.

На Бесиан му се стори, че за пръв път от толкова дни видя да трепва радост в очите й.

Ханджията излезе и след малко се върна с наръч дърва. Той доста несръчно запали огъня, което говореше, че твърде рядко го правеше. Двамата го наблюдаваха така, сякаш за първи път виждаха да се пали огън. Най-после ханджията излезе от стаята и Бесиан отново почувствува приглушените удари в гърдите си. Погледът му на няколко пъти се плъзна по голямото легло, чиято млечнобяла покривка го правеше някак по-топло. Диана стоеше край огъня с гръб към съпруга си. С трепет, сякаш се приближаваше до непозната жена, Бесиан направи две крачки и сложи ръка на рамото й. Тя бе скръстила ръце и стоеше, без да помръдне. Той започна да я целува по врата и близо до устните. От време на време погледът му долавяше червеникавите отблясъци на огъня по слепоочията й. Накрая, когато ласките му станаха твърде настойчиви, тя каза тихо:

— Не сега.

— Но защо?

— Стаята е все още доста студена… Освен това трябва и да се измия.

— Права си — отвърна той, като я целуна по косите. Без да каже нищо повече, Бесиан се отдръпна и излезе. Шумът от стъпките му по стълбите най-красноречиво говореха колко е радостен. След малко се върна с кофа вода.

— Благодаря ти — каза Диана и му се усмихна.

Като зашеметен той сложи кофата върху огъня, но после се сети за нещо, наведе се и взе да оглежда отвътре огнището, като се пазеше с длан от искрите. Най-сетне, изглежда, откри онова, което търсеше и извика:

— Ето къде било.

Диана също се наведе и видя синджира с куката, които висяха в средата, както в повечето селски огнища, целите почернели от сажди. Бесиан повдигна кофата и като се подпираше с едната ръка на стената, се опита да я окачи на куката.

— Внимавай — извика Диана, — ще се изгориш.

Но той вече бе успял да закачи кофата и се смееше на леко зачервената си от огъня ръка.

— Изгори ли се?

— Нищо ми няма.

По стълбите се зачуха нечии стъпки. Беше кочияшът, който носеше куфарите им. Докато го гледаше усмихнат, на Бесиан му се струваше, че всичките тези хора, които се качваха и слизаха по стълбите с дърва в ръце, с куфари и чанти допринасяха за неговото щастие. Не го свърташе на едно място.

— Искаш ли, докато се стопли стаята и водата, да отидем да пием кафе?

— Кафе ли? Както искаш — отвърна тя. — Може би ще е по-добре малко да се поразходим. Главата ми бучи от друсането на колата.

След малко те слязоха по скърцащите стълби. Бесиан не пропусна да каже на ханджията да наглежда огъня, докато отидат да се поразходят.

— Няма ли някое красиво място наоколо, което човек си заслужава да види?

— Някое красиво място наоколо ли? — и ханджията поклати отрицателно глава. — Няма, господине, наоколо е, кажи-речи, пустош.

— Така ли?

— Да, освен… Чакайте малко. Вие нали сте с кола?

Това вече е съвсем друго. На половин, най-много три четвърти час оттук, ако конете са уморени, можете да отидете до село Горна бяла вода, за да видите алпийските езера.

— Горна бяла вода на половин час път оттук с кола? — попита изненадан Бесиан.

— Да, господине. Най-много три четвърти час. Чужденците, които са минавали насам, не са пропускали случая да ги видят.

— Какво ще кажеш? — обърна се той към жена си. — Въпреки че ни омръзна пътуването с кола, смятам, че си заслужава да видим селото и особено прочутите езера.

— Спомням си за тях от часовете по география — отвърна тя.

— Въздухът там е прекрасен. И освен това, докато се върнем, стаята съвсем ще се затопли… — Той спря за миг и я погледна изпитателно.

— Да отидем.

Ханджията отиде да повика кочияша, който с известна неохота се появи след малко. Трябваше отново да впряга конете, които току-що бе разпрегнал, но въпреки това не възрази. Докато се качваха в колата, Бесиан пак напомни на ханджията да наглежда огъня. Когато потеглиха, на него му мина през ум дали не сгреши, че изостави стаята в хана, но веднага се успокои, като си каза, че след една приятна разходка Диана ще има много по-голямо желание за всичко.

Следобедът разпръскваше мека светлина наоколо. Кой знае откъде нахлуваха кървавочервени слънчеви отблясъци, от които въздухът ставаше някак по-топъл, отколкото беше всъщност.

— Дните пораснаха — обади се той, а наум се упрекна: Какви глупости дрънкам! Времето е хубаво… Дните станаха вече по-дълги…

Такива приказки обикновено са средство да се запълни празнотата в разговор между хора, които твърде малко се познават едни други. Да не би и те да бяха станали толкова чужди, че да прибягват до подобни думи? Е, стига де — ядоса, се той на себе си, — какви ги бълнуваш? Мина онова време.

Горна бяла вода се оказа по-близко, отколкото очакваха. Отдалеч къщите на селото изглеждаха като покрити с лишеи. На места снегът все още не бе се стопил и земята край него чернееше още повече.

Колата продължи нататък към езерата, без да минава през селото. Като слязоха, зачуха звъна на църковна камбана. Диана забави крачки. Извърна глава за да разбере от коя посока идеха звуците, но църква не се виждаше. Само парчета чернееща земя, вкопчени сякаш на живот и смърт в неразтопения бял сняг, се набиха за миг в очите й. Диана им извърна гръб и се облегна на ръката на мъжа си. Приближаваха едно от езерата.

— Колко са всичко? — попита тя.

— Струва ми се, шест.

Вървяха сами по дебелия кафеникав килим от нападали през различните годишни времена листа, тук-таме изгнили, като от някаква рядка болест. Заедно с тежестта на ръката й Бесиан усети, че жена му се кани нещо да му каже. Шумоленето на листата под краката им сякаш я успокояваше.

— Ето още едно езеро — обади се неочаквано тя, като посочи с ръка между боровете точно когато той извърна глава нататък. — Бесиан, сега сигурно ще напишеш нещо по-хубаво за Рафш?

Той се обърна като ужилен. В последния миг се овладя да не извика: „Какво?“ Не, по-добре да не чуе повторно въпроса й. Стори му се, като че ли нажежена подкова докосна челото му.

— След това пътуване — продължи тя с мек глас — е съвсем естествено… да напишеш нещо по-правдиво…

— Разбира се, разбира се — отвърна той.

Но нажежената подкова продължаваше да стои на челото му. Започваше да разкрива загадката ма странното мълчание на жена си… Впрочем това никога не е представлявало загадка за него… Беше почти уверен и очакваше, че тя ще поиска нещо преди тази нова любовна нощ като възнаграждение за споразумението им.

— Аз напълно те разбирам, Диана — каза той с изненадващо уморен глас, — естествено, че ми е доста трудно, но напълно те разбирам…

— Тук е приказно — прекъсна го тя. — Добре, че дойдохме.

Той я слушаше, но мисълта му бе съвсем другаде.

Така стигнаха до следващото езеро, след което решиха да се връщат. По пътя мислите му все по-често се пренасяха към топлата стая с огнището, която ги очакваше в хана.

Така стигнаха до мястото, където бяха оставили колата, но вместо да се качат, продължиха пеша, за да видят селото. Колата ги следваше.

Първите хора, които срещнаха, бяха две планинки с бъкли вода на рамо. Жените позабавиха крачките си, за да ги огледат. За разлика от красивата местност наоколо, каменните къщи изглеждаха още по-мрачни: отблизо. Из селските улички и особено на площада пред църквата имаше доста хора. Белите беневреци с: черни гайтани встрани, които поразително наподобяваха знаците за високо електрическо напрежение, придаваха някаква припряност в походката на мъжете.

— Нещо се е случило — каза Бесиан.

Те заоглеждаха хората, за да разберат какво е станало. Навярно имаше някакво празнично събитие.

— Това там сигурно е изгнаническата кула? — попита Диана.

— Сигурно. На такава прилича.

Диана се повдигна на пръсти, за да види по-добре усамотената кула.

— Ако на онзи планинец, дето го срещнахме при хана, тези дни е изтекла бесата, навярно се е затворил в някоя такава кула?

— Възможно е — отвърна Бесиан, без да откъсва очи от насъбралите се хора.

— Ами ако изтече бесата на обречения, докато е още на път, далеч от селото си, може ли да се приюта в която и да е изгнаническа кула?

— Смятам, че може. Същото е и с пътниците, които замръкват някъде и отсядат в първата къща, която се изпречи пред очите им.

— Значи той може да е и в тази кула?

Бесиан се усмихна.

— Възможно е, въпреки че не ми се вярва. Има толкова много изгнанически кули и освен това ние го срещнахме твърде далеч оттук.

Диана извърна още веднъж глава към кулата и на: него му се стори, че долови в погледа й някаква многозначителна усмивка. В това време забелязаха, че някой от тълпата им махаше с ръка. Разпознаха мъжа с карираното сако и няколко други познати лица.

— Я виж ти — обади се Бесиан, като кимна с глава нататък.

— Али Бинаку — отвърна Диана едва чуто, но не можа да се разбере дали се зарадва, или не на тази среща.

Поздравиха се с тях насред площада. Разбира се, геометърът вече бе обърнал няколко чашки. Светлите очи на лекаря, дори не само те, а и лицето му с прозрачната червеникава кожа бяха тъжни, а зад обикновената сдържаност на Али Бинаку се долавяше известна умора. Зад тях стоеше внушителна група планинци.

— Продължавате ли пътешествието си из Рафш? — попита Али Бинаку.

— Да — отвърна Бесиан. — Още малко.

— Сега дните пораснаха.

— Наистина. Април се усеща. А вие какво правите насам?

— Ние ли? — отвърна геометърът. — Както винаги, от село на село и от едно място на друго… Портрет на група мъже с петно кръв.

— Какво?

— Исках да се изразя по-образно… Така да се каже, да направя едно сравнение между нас и света на картините.

Али Бинаку го изгледа студено.

— Пак някакъв спор ли разрешавате? — обърна се Бесиан към Али Бинаку.

Той потвърди с глава.

— И то какъв — намеси се отново геометърът. — Днес той — и посочи с глава към Али Бинаку — произнесе такава присъда, която ще се предава от уста на уста и от поколение на поколение.

— Не трябва да се преувеличават нещата — обади се Али Бинаку.

— Аз нищо не преувеличавам. Освен това един писател трябва да чуе каква присъда си произнесъл — отвърна геометърът.

След малко случаят, заради който бяха повикани Али Бинаку и помощниците му, бе възпроизведен от неколцина, които се прекъсваха помежду си, като допълваха или отхвърляха нещо от казаното, особено от разказа на геометъра. Ставаше дума за следното:

Преди седмица някакъв род решил да убие една девойка от семейството, която се оказала бременна. Разбира се, след това възнамерявали да убият и момъка, който имал любовни връзки с нея. Междувременно семейството на младежа научило, че детето в утробата на убитата било момче, Веднага заявили, че встъпват в кръвна вражда с рода на момичето заради мъжката рожба, която според канона вече принадлежала към тяхното семейство, независимо че момъкът не е минал под венчило с девойката. Родът на младежа заявил, че ще отмъсти за убитото дете, тоест че е техен ред да убият някого от семейството на момичето. По този начин родът на виновника освобождавал момъка от кръвно отмъщение, тъй като следвало те да убият и по този начин завързвали ръцете на противната страна за неопределено време. Естествено семейството на убитата веднага се противопоставило на подобно решение. Работата опряла до съвета на старейшините в селото, но не било толкова лесно и те да разрешат този въпрос. Родът на момичето, зашеметен от нещастието, побеснял при мисълта, че противната страна ще убие още един човек от тях, вместо те да си отмъстят на онзи никаквец, който станал причина за смъртта на девойката, и с това да си разчистят сметките. Но според канона мъжката рожба още в утробата на майката вече принадлежи към рода на бащата и за смъртта на детето се отмъщава, както за убит мъж. Старейшините на селото не могли да разрешат въпроса и повикали Али Бинаку.

Съденето завършило преди час. (Точно когато ние сме се разхождали край езерата — помисли си Бесиан.) Както всички присъди според канона, решението било съвсем кратко. Представителят от рода на момъка се обърнал към Али Бинаку: „Искам да зная защо ми изсипаха това брашно?“ (което, с езика на канона, ще рече — това неродено дете). И Али Бинаку веднага му отвърнал: „А какво диреше вашето брашно в чужд чувал?“ (тоест това дете в утробата на невенчаната мома). С това решение и едната, и другата страна загубвали правата си на кръвно отмъщение и по този начин кръвната вражда се преустановявала.

Спокоен, без нито един мускул да трепва по бледото му лице, и без да се намесва, Али Бинаку слушаше оживения разказ за произнесената от него присъда.

— Знаменит е — обади се накрая геометърът с насълзени от алкохола очи и с възхищение.

Без да усетят, писателят и жена му се смесиха с тълпата и започнаха да се разхождат из селския площад. Групата на Али Бинаку ту минаваше напред, ту следваше младата двойка.

— В края на краищата, ако погледнеш хладнокръвно, нещата са много по-прости — обади се лекарят, когато се изравни със семейство Ворпси. — Дори и последният случай, който изглежда толкова драматичен, всъщност води само до ново безсмислено кръвопролитие.

Лекарят продължаваше да говори, но Бесиан го слушаше разсеяно. Безпокоеше го мисълта да не би подновяването на този разговор да се отрази зле на Диана. През последните няколко дни те се бяха откъснали от подобни теми и предишната й веселост най-сетне започна да се възвръща.

— А вие как сте стигнали до Рафш? — попита Бесиан, колкото да каже нещо. — Вие сте лекар, нали?

Другият горчиво се усмихна.

— Бях лекар, сега съм нещо друго.

В очите му се четеше неописуема тъга и Бесиан си помисли, че колкото и да изглеждаха открити, дори на пръв поглед да създаваха впечатление на равнодушни, все пак очите най-добре от всичко можеха да изразят мъката.

— Аз съм хирург, завърших в Австрия — продължи лекарят. — Бях студент от единствената група, която кралството изпрати да следва с държавни стипендии в чужбина. Вие навярно сте чули какво стана с по-голямата част от тези студенти, когато се завърнаха в родината. Ето, аз съм един от тях. Пълно разочарование — нито клиника, нито възможности за упражняване на професията. Известно време стоях без работа, след това съвсем случайно, в едно кафене в Тирана, се запознах с този човек — и той посочи е глава геометъра, — който ми предложи тази странна работа.

— Портрет на група мъже с петно кръв — повтори геометърът, който бе приближил и слушаше разговора им. — Където има кръв, там сме и ние.

Лекарят не обърка никакво внимание на думите му.

— Вие като лекар нужен ли сте в работата на Али Бинаку? — попита Бесиан.

— Естествено, иначе не би ме взел със себе си.

Бесиан Ворпси изгледа смаяно събеседника си.

— Няма нищо за учудване — продължи лекарят. — Когато се съди според канона, главно при убийства и особено при нанесени рани, винаги е необходимо присъствието на някой, който да има най-елементарни познания по медицина. Разбира се, за хирургия не може да става и дума. Дори бих казал, че най-голямата ирония в случая е именно тази, че аз се занимавам с неща, които може да свърши и най-обикновеният фелдшер, да не кажа и всеки друг, който знае нещо за анатомията на човешкото тяло.

— Който знае нещо? И това достатъчно ли е?

Лекарят отново горчиво се усмихна.

— За съжаление вие навярно смятате, че аз се занимавам тук с лекуване на рани?

— Естествено. Разбирам, че поради основателни причини, които изложихте, сте изоставили професията си на хирург, но рани можете да лекувате, нали?

— Не — отвърна лекарят. — Щеше да е половин беда, ако можех поне да лекувам раните, но аз изобщо не се занимавам с това. Разбирате ли ме? Предполагам, че не. Планинците цял живот сами са си лекували раните и това продължава и до днес — с ракия, тютюн, по най-примитивни начини, какъвто е например ваденето на куршум с куршум, и други. Те никога не търсят помощта на лекаря. Аз присъствувам тук за нещо съвсем друго, разбирате ли ме? Аз съм тук не като лекар, дори не и като фелдшер, а нещо като помощник-юрист. Чудно ли ви се струва?

— Не съм изненадан — отвърна Бесиан. — И аз познавам отчасти канона и мога да си представя с какво се занимавате.

— С изброяване на раните и с тяхното степенуване, само с това — каза отсечено лекарят.

За пръв път, откакто разговаряха, на Бесиан му се стори, че събеседникът му започваше да нервничи. Той извърна глава към Диана, но не можа да срещне погледа й. Този разговор ще й се отрази зле — помисли той, — но както и да е. Само да свърши колкото се може по-скоро и да се махнат оттук.

— Вие навярно знаете, че според канона за раняване се заплаща глоба. В зависимост от мястото й глобата за всяка рана е различна. Например за раните по главата се заплаща два пъти по-голяма глоба от тази за раните по тялото, които също се делят на две категории — от кръста нагоре и от кръста надолу. Моята работа като помощник на Али Бинаку се изразява само в това: да определя броя на раните и мястото им.

Лекарят погледна първо Бесиан, след това съпругата му, сякаш да се увери дали добре са го разбрали.

— При съденето раняванията създават много повече главоболия, отколкото самите убийства — продължи лекарят. — Навярно знаете, че според канона, ако не се заплати глобата за раняване, то остава като положим кръвно отмъщение. Един ранен за канона е полумъртъв, нещо като полусянка. Ако не се плати глобата за две последователни ранявания, това се смята за едно кръвно отмъщение. С една дума, ако някой рани двама души от рода на кръвния си враг или рани два пъти един и същи човек и не плати глобата си, той става длъжник с още едно кръвно отмъщение.

Лекарят отново замълча, за да им даде възможност да възприемат думите му.

— Всичко това създава твърде големи затруднения, главно от икономически характер — продължи той. — Вие ме гледате учудено, но аз пак ще повторя: главно икономически. Има семейства, които не са в състояние да заплатят глобата за две ранявания и са принудени да дадат още един човешки живот. Други пък са готови напълно да се разорят, да заплатят, ако трябва, и за двадесет ранявания, само да си запазят правото, след като жертвата оздравее, отново да я убият. И още много по-странни случаи има. Познавам едного от Черни дол, който години наред крепи семейството си с глобите, които получава следствие раняванията от кръвния си враг. На няколко пъти се е избавял от куршума и си е внушил, че с известни ловки движения винаги може да се спаси от смъртта и да стане единственият човек на света, който се препитава от собствените си рани.

— Какъв ужас! — прошепна Бесиан. Той извърна глава към Диана и лицето й му се стори твърде бледо. Дано час по-скоро свърши този разговор — си каза наум той.

Изведнъж стаята в хана, огнището и кофата с топла вода му се сториха толкова далечни. Трябва да вървим, колкото се може по-бързо да се махнем оттук — помисли си той.

Хората се бяха пръснали на групи из площада, а те продължаваха да стоят и да разговарят с лекаря.

— Може би знаете — продължи онзи (не зная и нищо повече не искам да зная — възнамеряваше да го прекъсне Бесиан), — че според канона, когато двама души стрелят едновременно един срещу друг и единият бъде убит, а другият само ранен — раненият заплаща глоба, равна на половин кръвно отмъщение. С една дума, както ви казах и в началото, зад целия този полумитически декор трябва да се търси икономическата страна. Може да прозвучи цинично, но в днешно време, както и всичко останало, така и кръвта се е превърнала в стока.

— Не съм съгласен — възрази му Бесиан. — Не трябва така да се опростяват нещата. Естествено, че икономическата страна има своя дял при обяснението на попчето от нещата, но въпреки това не може да се прекалява с нея. По този повод искам да ви попитам, да не би вие да сте писали онази статия за кръвното отмъщение, която бе спряна от кралската цензура?

— Не — отвърна категорично лекарят. — Аз само съм дал данните, а статията е написана от друг.

— В нея, доколкото си спомням, имаше точно този израз: „Кръвта се е превърнала в стока.“

— Това е една неопровержима истина.

— Чели ли сте Маркс? — попита Бесиан.

Другият не отговори, само го изгледа продължително, сякаш искаше да каже: „А ти, който ме питаш, чел ли си го?“

Бесиан погледна профила на Диана и почувствува, че трябва да обори лекаря.

— Вие обяснихте по много прост начин и убийството, което днес се разгледа и осъди — отвърна той и зачака лекарят да му се противопостави.

— Ни най-малко. Казах и повтарям — цялата драма, която днес се обсъди, се свежда до това кой е длъжник.

— Естествено кой е длъжникът, но става дума за длъжник на кръвно отмъщение.

— Няма значение дали дължи кръв, черна лента на ръкава или шаяк. За мене това е едно и също — отвърна лекарят.

— Не е едно и също.

— Едно и също е.

Гласът на лекаря бе станал груб. Прозрачната кожа на лицето му изведнъж пламна. Бесиан се почувствува засегнат.

— Това е едно твърде наивно, да не употребя думата цинично обяснение — каза писателят.

Очите на лекаря станаха ледени.

— Не аз, а вие сте наивник — нахвърли се той, — едновременно наивник и циник, както вие, така и изкуството ви.

— Излишно е да крещите — отвърна Бесиан.

— Ако трябва, ще кресна и до небесата — рече лекарят, но въпреки това сниши глас. Сега, макар и потих, и съскащ, гласът му стана още по-заканителен. Вашите книги, вашето изкуство миришат на мухъл и вършат истинско престъпление. Вместо да направите нещо за тези нещастни планинци, вие само гледате как се изтребват и търсите в това красота и вдъхновение за творчеството си. Не виждате ли, че тази красота убива, както казва един наш млад поет, който сигурно не ви се нрави. Вие ми напомняте на онези театри в дворците на руските аристократи, чиито сцени са толкова големи, че на тях могат да играят стотици актьори, а залата толкова малка, колкото да побере семейството на княза. Да, на тези аристократи ми приличате. Карате цял един народ да разиграва тази кървава драма, а вие седите в ложите с вашите дами да гледате зрелището.

Бесиан забеляза, че Диана не бе до тях. Сигурно е отишла някъде напред, навярно с геометъра — помисли си той обезпокоен.

— А вие — прекъсна той лекаря, — искам да кажа лично вие, който сте лекар и така добре разбирате нещата, защо участвувате в тази мистификация? Защо живеете за нейна сметка?

— За мене имате право — отвърна лекарят. — Аз не съм нищо друго, освен една нещастна отрепка. Но поне съзнавам това и не тровя света с книги.

Бесиан отново потърси Диана с очи. От една страна, по-добре, че не беше тук, да не слуша всичките тези глупости — помисли си той.

Лекарят продължаваше нещо да му разправя и Бесиан се помъчи да се съсредоточи, но когато отвори уста, вместо да му отговори, той каза сякаш на себе си:

— Но къде е жена ми:

Бесиан я затърси с поглед сред малките групи, които продължаваха да се разхождат из площада пред църквата.

— Диана — повика я той.

Няколко души извърнаха глави.

— Може да е влязла от любопитство в църквата или в някоя къща да се измие — обади се лекарят.

— Възможно е.

Двамата продължиха, бавно нататък, но Бесиан бе твърде неспокоен и вече не го слушаше. Не трябваше да напускаме хана — си каза той.

— Извинявайте — заговори лекарят с мек глас. — Може би попрекалих?

— Няма нищо. Къде ли може да е отишла?

— Не се безпокойте. Някъде наоколо е. Да не ви е зле? Лицето ви е така прежълтяло!

— Нищо ми няма.

Бесиан усети как ръката на лекаря го хвана под мишницата, поиска да се освободи, но начаса забрави за това. Няколко деца се въртяха около първата група, където беше и Али Бинаку с геометъра, и нещо сочеха с ръка. Бесиан усети как в устата му горчи. Спомни си за езерата, за онзи килим от напластени гниещи листа.

Той се запъти с широки крачки към групата на Али Бинаку. Да не се е удавила? — сякаш питаха очите му още отдалеч. Но лицата на околните го гледаха като вкаменени с някакъв особен израз. В погледа им не се четеше ни капка съчувствие.

— Какво има? — запита той обезумял, без сам да знае защо, и може би заради израза на лицата им вместо да каже: „Какво й се е случило,“ попита: „Какво е направила?“

Отговорът едва се отрони от тези безмилостно стиснати челюсти. Трябваше да му повторят няколко пъти, докато разбере — Диана Ворпси беше влязла в изгнаническата кула.

 

Как се бе случило? Нито тогава, нито по-късно, когато за станалото взе да се разказва с допълненията на очевидците (разбира се, това бе едно от онези и реални, и загадъчни събития, които се отличаваха от обикновения живот и бяха твърде подходящи да се превърнат в легенда), можа да се разбере как младата жена от столицата успя да се вмъкне в изгнаническата кула, където никога досега не бе стъпвал външен крак. Дори още по-невероятен от самото влизане бе фактът, че никой не беше я забелязал или по-точно видяха, че тя се отдалечава от площада и се навърта нататък, но на никого и през ум не му мина да я проследи къде отива, освен на няколко дечурлига. Навярно и самата тя, ако я запитаха как е изминала пътя дотам и как накрая е успяла да влезе, не би могла да обясни. От жалкото думи, които Диана каза, в Рафш помислиха, че в онзи момент тя изобщо не е разсъждавала, тъй като е изгубила всякакво чувство за реалност, което е улеснило не само осъществяването на желанието й, но и пътя й до кулата. Дори смятаха, че именно това „е спомогнало и околните да не обърнат внимание, защото иначе щяха да спрат злокобните й стъпки. Всъщност, както си припомниха след това, с леки движения тя се бе отдалечила от хората, както нощната пеперуда приближава стъклото на лампата, която я изгаря. Така и тя се е въртяла наоколо, тласкана в онази посока, и съвсем леко, като носен от вятъра лист, е влязла или по-право се е озовала пред прага на кулата.

Пребледнял като платно, Бесиан Ворпси най-сетне разбра какво се бе случило. Първото нещо, което му мина през ум, бе да се втурне към кулата и да измъкне оттам жена си, но няколко силни ръце го хванаха за раменете.

— Пуснете ме — извика той с разтреперан глас.

Хората около него стояха неподвижни като камъните на зид. Сред тях се открояваше бледото лице на Али Бинаку.

— Пуснете ме — обърна се той към него, въпреки че Али Бинаку не беше сред хората, които го държаха.

— Успокойте се, господине — отвърна Али Бинаку. — Вие не можете да отидете там, тъй като в кулата не е позволено да влиза никой, освен свещеникът.

— Но там е съпругата ми — извика Бесиан. — Сама сред тях.

— Прав сте, нещо трябва да се направи, но вие не можете да отидете. Има вероятност някой да стреля по вас, разбирате ли ме? Могат да ви убият.

— Тогава повикайте свещеника или някой друг, дявол да го вземе, който може да влезе в кулата.

— Вече съобщиха на свещеника — отвърна Али Бинаку.

— Ето го, идва — обади се никой.

Наоколо се бяха струпали много хора. Сред тях Бесиан забеляза кочияша, които го гледаше с изблещени очи и чакаше разпорежданията му, но Бесиан отмести погледа си.

— Дръпнете се — обърна се Али Бинаку към тълпата. Някои отстъпиха две-три крачки, но не се разотидоха.

Свещеникът приближи, като едва си поемаше дъх. Слабото му, с торбички под очите лице изглеждаше твърде разтревожено.

— Отдавна ли е влязла? — попита той.

Али Бинаку погледна въпросително хората наоколо. Обадиха се няколко гласа едновременно. Едни твърдяха, че преди половин час, други, че има близо час, трети, че преди четвърт час. Но повечето от хората повдигаха рамене.

— Няма значение — обади се Али Бинаку. — Най-важно сега е да се направи нещо.

Те размениха съвсем тихо няколко думи със свещеника. Бесиан чу само думите на Али Бинаку: «Тогава и аз ще дойда с вас», и това някак го окуражи. Сред тълпата зашушукаха: «Отива свещеникът заедно с Али Бинаку.»

Свещеникът вървеше напред, следван от Али Бинаку. След няколко крачки той спря и се обърна към хората:

— Никой да не приближава, защото те могат да стрелят.

Бесиан усещаше силните ръце, които продължаваха да го държат за лактите. Какво ми дойде до главата — си каза той отчаян. Тълпата сякаш изчезна от погледа му, виждаше само свещеника, Али Бинаку и изгнаническата кула, към която двамата се запътиха.

Гласовете наоколо му се струваха като свистене на далечен вятър, който сякаш идеше от друг свят. Срещу свещеника не могат да стрелят, защото канонът го закриля, но срещу Али Бинаку могат. Не вярвам и срещу Али Бинаку да стрелят. Него всички го познават.

Свещеникът и Али Бинаку бяха още насред пътя, когато Диана се показа на вратата на изгнаническата кула. Какво стана в този миг, Бесиан не можеше да си спомни. Помнеше само, че се помъчи да се отскубне и да се спусне да я посрещне, но хората го стискаха здраво за лактите и викаха: «Потрай още малко, докато се отдалечи от кулата, да стигне до онези бели камъни!» След това пред погледа му се мярна лекарят и изведнъж изчезна нанякъде. После пак ново усилие от негова страна да се откопчи от ръцете на хората и отново гласове, които се мъчеха да го успокоят.

Накрая Диана стигна до белите камъни и хората пуснаха Бесиан, въпреки че някой се обади: «Не го пускайте бе, мъже, ще вземе да убие жена си!» Диана беше бяла като платно, но по лицето й не се четеше ни ужас, ни мъка, ни срам, от погледа й лъхаше само неописуема празнота. Разтревожените очи на Бесиан търсеха да открият нещо разкъсано по дрехите й или синини по устните и шията й, но нямаше нищо такова. Навярно би въздъхнал с облекчение, ако не бе срещнал онази празнота в очите й.

С едно ни грубо, нито нежно движение той хвана жена си за ръка и я поведе към колата, в която се качиха един след друг, без да разговарят и без да се сбогуват с никого.

 

Колата се понесе по широкия друм. Колко време пътуваха, минута или век, Бесиан не можа да разбере. Накрая се обърна към жена си:

— Защо мълчиш? Защо не ми обясниш как се случи това?

Тя стоеше свита в дъното на седалката и гледаше пред себе си, сякаш той не бе до нея. Тогава Бесиан; я хвана грубо за лакътя:

— Кажи какво прави вътре?

Тя нито отговори, нито пък издърпа ръката си, която той стискаше като с клещи.

Защо отиде там — питаше се той. — За да видиш колко ужасна е драмата? За да ми отмъстиш ли? Или отиде да търсиш онзи планинец, когото срещнахме преди, онзи Гьорг… Гьорг? От кула на кула ли ще го търсиш?

Подобни бяха и въпросите, които й зададе малко по-късно, но тя не отговори на нито един от тях и Бесиан разбра, че всичко онова, което му бе минало през ум преди, беше истина. Изведнъж почувствува такава умора, както никога досега.

Започваше да се смрачава. Здрачът и мъглата бързо се спускаха над пътя. От прозорчето на колата Бесиан зърна сред мрака човек, възседнал муле. Прежълтялото лице на пътника му се стори познато, тъпка то за известно време и онзи проследи с поглед колата. Къде ли е тръгнал сред тази тъмница «кръвният надзорник» — помисли си той.

А ти къде си тръгнал — си каза Бесиан след малко. Сам сред този чужд Рафш, сред здрача, пълен с привидения, къде?

След половин час колата спря пред хана. Те изкачиха един след друг дървените стълби и влязоха в; стаята. Огънят още гореше и кофата с вода, която ханджията сигурно бе допълнял, цялата чернееше отвън от сажди. Газената лампа разпръскваше плаха светлина наоколо. Никой от двамата не се зае нито с огъня, нито с кофата. Диана се съблече и се изтегна в леглото, като закри с ръка очи, за да не й блести лампата. Той постоя прав до прозореца, загледан навън, и само от време на време извръщаше леко глава да види красивата й ръка с надиплените на рамото дантели на нощницата, с която продължаваше да закрива половината си лице. Дали не са й направили нещо онези, полуслепи като Полифем, мъже? — си каза той и почувствува, че това бе един от въпросите, които са в състояние да занимават човек през целия му живот.

В хана, където пренощуваха, останаха и на следващия ден, без изобщо да излизат от стаята. Ханджията“ им занесе яденето горе, крайно озадачен от това, че не пожелаха да запали огъня.

На другата сутрин (беше седемнадесети април) кочияшът свали куфарите им и ги сложи в колата, а съпрузите, след като платиха и твърде студено се сбогуваха с ханджията, тръгнаха на път.

Напускаха Рафш.