Исмаил Кадаре
Посърналият април (4)

Четвърта глава

Докато изкачваше дървените стълби, които водеха към третия етаж на крепостта, Марк Укачиера чу, че някой съвсем предпазливо му извика:

— Шът! Гостите още спят.

Той продължи нататък, без да променя крачката си, а гласът от горния край на стълбите отново се обади:

— По-внимателно, ти казват. Не чу ли, че гостите още спят?

Марк повдигна очи, за да види онзи, който се осмеляваше да му говори така, а в същия миг един от слугите надникна през перилата на стълбите да разбере кой нарушава тишината. Когато позна „кръвният надзорник“, ужасеният слуга запуши с ръка уста.

Марк Укачиера продължи да изкачва стълбите и когато стигна горе, мина край замръзналия от ужас слуга, като не само не каза нищо, но дори и не извърна глава.

Той беше един от близките братовчеди на принца и понеже при разпределяне на работата в крепостта на него бе възложено да се занимава с кръвното отмъщение, наричаха го „кръвният надзорник“. Слугите, въпреки че част от тях бяха също братовчеди на принца, но твърде далечни, се страхуваха от Марк Укачиера почти колкото и от принца, затова учудени погледнаха слугата, който успя да се спаси от гнева му, тъй като за съжаление помнеха други случаи, когато за по-малки провинения бяха заплащали много по-скъпо. Но макар „кръвният надзорник“ да бе споделил с гостите снощната вечеря, тази сутрин лицето му беше с цвета на мокра пръст. От пръв поглед личеше, че не е в настроение и мисълта му е някъде другаде. Без: да извръща глава, той бутна вратата на голямата стая срещу тази на гостите и влезе вътре.

В стаята беше студено. През високите тесни прозорци с небоядисани дъбови рамки нахлуваше бледа светлина, която на него му се стори като изпратена от враждебно настроения ден. Той приближи един от прозорците и погледна неподвижните облаци. Бе дошъл март, но на небето сякаш още властвуваше февруари. Тази мисъл донякъде го ядоса, като че ли и в това виждаше известна несправедливост към самия себе си.

С вперен навън поглед, сякаш искаше да умори очите си с тази макар и сивкава, но все пак доста силна светлина, той начаса забрави изпълнените с предпазливи стъпки коридори, както и онова „шът, тихо!“ и всичко, което се правеше заради гостите, които и сам не можеше да си обясни защо посрещна с такова враждебно чувство.

Общо взето, снощната вечеря за него бе отегчителна. Не му се ядеше. Чувствуваше как стомахът му непрекъснато стържеше като празен. Той се мъчеше да го напълни, но колкото повече храна поглъщаше, толкова по-празен го усещаше.

Марк Укачиера се дръпна от прозореца и за известно време задържа поглед върху тежките лавици на дървената библиотека. Повечето от книгите в нея бяха старинни, част от тях църковни, други на латински или на староалбански. Долу на отделна лавица стояха съвременни издания, свързани пряко или косвено с канона и крепостта Ороши. Имаше цели книги, написани за крепостта, най-различни списания, в които бяха поместени откъси от книги, статии, всевъзможни изследвания, стихове.

Всъщност Марк Укачиера се занимаваше главно с кръвното отмъщение, но наред с това отговаряше и за архива на крепостта. Архивът се поместваше в долната, закрита и облицована с ламарина част на библиотеката. Там се съхраняваше под ключ цялата документация на крепостта: актове, тайни споразумения, кореспонденцията с чуждестранни консули, най-различни договори с албански правителства — с Първата и Втората република, с кралството, съглашения с губернатори или коменданти на турски, сръбски и австрийски окупационни власти. Споразуменията бяха написани на няколко езика, но повечето от тях на староалбански. Големият катинар, чийто ключ той винаги носеше увесен на врата си, хвърляше жълтеникави отблясъци между двете крила на шкафа.

Марк Укачиера приближи библиотеката и с едно полугальовно, полусурово движение докосна съвременните книги и списания. Той бе грамотен, но въпреки това не беше в състояние да прочете всичко, което пишеше в тях за Ороши. Един монах от близкия манастир идваше веднъж в месеца да подрежда според съдържанието им книгите и списанията, които пристигаха в крепостта. Той ги делеше на добри и лоши, е една дума на такива, в които се пишеха хубави неща за Ороши и канона, и други, в които пишеше точно обратното. Броят на добрите книги в сравнение е лошите непрекъснато се променяше. Обикновено добрите бяха повече, но и лошите не бяха малко. Имаше периоди, когато броят на лошите неимоверно нарастваше и беше страшно да се сравнява с тях числото на добрите.

За втори път ръката на Марк нервно докосна редицата с книгите, като несъзнателно повали две-три от тях. Тук имаше новели, пиеси и предания за Рафш, за които монахът, дето ги четеше, казваше, че успокояват душата, но имаше и такива, горчиви като отрова, просто да се чудиш как принцът ги търпеше в библиотеката си. Ако оставеха на него, Марк Укачиера, отдавна би изгорил тези книги. Но принцът беше търпелив. Не само че не ги изгаряше или поне изхвърляше през прозореца, но имаше мигове, когато дори ги прелистваше. Но той беше негов господар и знаеше какво върши.

Ето и след снощната вечеря, като развеждаше гостите из стаите, когато стигнаха тук, той им каза: „Колко пъти са сипали огън и жупел върху Ороши, но крепостта е оставала и ще остане непоклатима!“ И вместо да погледне към бойниците по кулите, той продължаваше да гледа лавиците с книги и списания, като че ли не само там бе нанесен ударът, но и там се криеше отбранителната мощ на крепостта. „Колко правителства паднаха — продължи принцът, — колко кралства се заличиха от лицето на земята, а Ороши стои.“

В това време писателят, когото Марк не хареса още от самото начало, както и красивата му съпруга, се наведе, за да види заглавията на книгите и списанията, но нищо не каза. Както подразбра Марк от разговорите по време на вечерята, гостът също беше писал за Рафш, но така усукано, че не можеше да се разбере дали е добро, или лошо. С една дума и та̀ка, и ва̀ка. Навярно поради тази причина принцът го бе поканил в крепостта заедно със съпругата му, за да разбере какво се мъти в главата му и да го привлече на своя страна.

„Кръвният надзорник“ се обърна гърбом към библиотеката и отново погледна през прозореца. Ако питаха него, той не вярваше много на този гост. Това не бе само някакво смътно враждебно чувство, усетено още в първия миг, когато ги видя да изкачват стълбите с кожените си чанти, а нещо съвсем друго, което породи у него враждебното отношение. Изпитваше известен страх от тях, особено от съпругата на госта. „Кръвният надзорник“ горчиво се засмя на себе си. Ако чуе, ще се зачуди, че него, Марк Укачиера, който рядко в живота си бе трепвал дори от неща, от които обикновено и храбреците пребледняват, може да го хване страх от една жена. Но за съжаление беше точно така. Той се изплаши от нея. Тя като че ли не вярваше в онова, което се говореше вечерта на масата. И това веднага проличаваше по очите й. Част от твърде пестеливите думи на неговия господар — принца, които винаги му са се стрували като безусловни закони, в нейните очи изгубваха силата си, потъваха така спокойно и ставаха на пух и прах. Не е възможно — си каза той няколко пъти наум и сам си отговори: не е възможно, така ми се струва. Но след това крадешком продължи да наблюдава младата жена и се убеди, че не се лъжеше. Думите наистина се стопяваха в очите й, загубваха силата си. А след думите като че ли спокойно рухваше и част от крепостта, след това и той, Марк Укачиера, а след него… Това му се случваше за пръв път и навярно поради тази причина предизвика у него такъв страх. В гостната стая на принца са отсядали какви ли не знатни личности, като се почне от пратеници на папата или приближените на крал Зогу, та до онези брадати учени, дето ги наричат философи или просветители, и никой от тях не бе породил у Марк такова чувство.

Навярно поради тази причина и принцът снощи говори повече от обикновено. Всички знаеха, че той е твърде пестелив на думи, понякога само отваря уста да каже „добре дошли“ на гостите, а други поддържаха разговора. Снощи сякаш бе почувствувал празнотата, в която потъваше всичко, и затова наруши принципите си. И то заради кого? Заради една жена! Не жена, а сатана бе тя! Красива като планинска самодива, но пагубна самодива. Иначе не би могла да застраши силата на господаря му. Всъщност сгрешиха още когато я допуснаха в стаята на мъжете, което според обичая не се разрешаваше. Не случайно канонът забранява влизането на жени в гостната. Но за съжаление в последно време толкова силно бе увлечението по модата, че чак тук, където бяха стълбовете на канона, в Ороши, се чувствуваше пагубното влияние на тази мода.

Марк Укачиера отново почувствува онези спазми в стомаха. Сподавеният гняв, примесен със стомашните му сокове, се мъчеше да избие нанякъде и понеже не намираше подходящо място, пак се връщаше в стомаха, за да го измъчва. Повръщаше му се. Всъщност той отдавна бе забелязал някакъв проклет вятър да вее отдалеч, откъм градовете и равнините, гдето вече не знаеха що е мъжество, който се мъчеше да проникне и тук, за да съсипе планините. И това стана, откакто започнаха да сноват из планините тия наконтени кестеняви и русоляви жени, жадни за живот та дори и нечестив, накатерили се по разни коли, които се друсат също като гювендиите, с някакви мъжища, дето са всичко друго, но не и мъже. И което е най-лошото, тия превзети хубавици се вмъкват дори в стаята на гостите, и то не къде да е, ами тук, в Ороши, в люлката на канона. Не, всичко това не е случайно. Нещо много бързо се руши наоколо, нещо загива. А на него му държат сметка защо намаляват кръвните отмъщения. И снощи на вечерята господарят между другото се обърна към него твърде жлъчно: „Някои хора се стремят към смекчаване на канона на прадедите ни“ — и бе изгледал Марк накриво. Какво искаше да каже господарят на Ороши с този поглед? Да не би Марк Укачиера да бе виновен, че в канона, и особено в кръвното отмъщение, в последно време се появяват признаци на смекчаване? Нима не чувствуваше той вятъра, който вееше насам от разюзданите градове? Наистина приходите от кръвния данък тази година бяха намалели, но не беше само той виновен за това, тъй както добрият урожай от царевицата не бе заслуга на надзорника на земите. Нека дойде някоя лоша година, пък ще видим каква царевица ще прибере. Случи се плодородна и надзорникът на земите бе похвален от принца. А кръвта не е дъжд, та да се сипе от небето. Причините за намаляване на кръвните отмъщения бяха твърде смътни. Естествено, че в цялата тази работа, макар да не зависеше всичко от него, а той имаше известна вина. Ех, да му дадат по-големи права и да му оставят нещо подръка, пък после да му искат сметка за приходите от кръвния данък. Тогава той знаеше какво да прави. Но въпреки че хората трепереха от страшния му прякор, властта му беше ограничена. Затова и работите около кръвния данък вървяха все по-зле в Рафш. От година на година броят на убийствата намаляваше, а особено първите месеци на тази година бяха катастрофални. Той бе почувствувал това и от няколко дни чакаше, със застинала в жилите кръв, неговите помощници да приключат със сметките. Резултатите се очертаваха по-лоши, отколкото очакваше — нямаше да има и седемдесет процента от сумата, влязла в касата за същия период на миналата година. И това ставаше по време, когато не само надзорникът на земите, но и всички други помощници на принца: надзорникът на стоката и пасбищата, онзи, който събираше лихвите от заемите, и особено надзорникът на мелниците и рудниците, дето събираше данък от всичко, което се извършва с помощта на някакви сечива, като се почне от разбоите, та се стигне до ковачниците, бяха донесли големи приходи в общата хазна. Докато той, главният надзорник (останалите събираха приходите само от онова, което бе собственост на крепостта, а неговите приходи идваха от цял Рафш), най-важният надзорник, чиито приходи някога бяха равни на всички останали, взети заедно, сега едва набираше половината от тях.

Затова и на снощната вечеря погледът на принца бе за надзорника по-тежък от думите му. Този поглед сякаш казваше: „Ти събираш кръвния данък, ето защо трябва да си главният подстрекател на кръвното отмъщение, ти си този, който трябва да го подтиква, да го насъсква, да го пробужда и да го кара да се разгаря, когато стихва или замира. А ти вършиш точно обратното. Трябва да запазиш прякора си.“ Ето това изразяваше този поглед. О, господи — въздъхна дълбоко Марк Укачиера край (прозореца. Защо не го оставят на мира. Малко ли бяха мъките му.

Той се опита да отхвърли тези мисли, наведе се и отвори тежкото долно крило на библиотеката, откъдето извади една твърде дебела книга с кожени корици. Това бе „Книгата на кръвните отмъщения“. Пръстите му запрелистиха дебелите, гъсто изписани със ситен почерк страници, разделени в две тесни колони. Той не четеше, а само плъзгаше студен поглед над стотиците имена, чиито срички си приличаха една с друга като камъчетата на безкраен сипей. Тук бяха записани от дълбока древност и съвсем подробно кръвните отмъщения между отделните родове в Рафш, обречените, които дължеше дадено семейство или род на други; колко изпълнени отмъщения имаше едната и другата, намиращи се в кръвна вражда страни, и колко временно отложени, които щяха да възобновят кръвното отмъщение след десет, двадесет, а понякога и след сто и двадесет години — безкрайни редици от обречени и отмъстители, цели човешки поколения, заличени по линия на дъба, както се казваше за пролятата кръв от рода на бащата, и по линия на елата, както се наричаше родът на майката; убийство, за което бе отмъстено с убийство — някой убил някого си и с това си разчистили сметките; после следваха убийствата на четирима мъже от род, на четиринадесет, на двадесет и четири, и изведнъж някъде се появяваше един в повече и този тек в кръвното отмъщение, както овенът води стадото, повеждаше върволицата на новите мъртъвци.

Книгата бе стара, навярно колкото и крепостта. В нея бе записано всичко и страниците й се разгръщаха, когато идваха пратеници на семейства или родове; които отдавна живееха без кръвно отмъщение, и изведнъж спокойствието им се беше нарушило от неочаквани съмнения или предположения, от някакво пошушване или безумен сън. Тогава „кръвният надзорник“ Марк Укачиера, така както бяха правили преди това десетки негови предшественици, прехвърляше дебелите страници на книгата, търсеше лист по лист и колона след колона как е протекло кръвното отмъщение на семейството или рода и накрая спираше някъде. „Да, имате неразчистени сметки. От тази и тази година, от еди-кой си месец и сте длъжници на този и този род.“ В такива случаи очите на „кръвният надзорник“ гледаха с тежък упрек онзи, който отдавна бе забравил за кръвното си отмъщение. Погледът му сякаш казваше: „Вашето спокойствие е било временна заблуда, тежко ви!“

Но това се случваше твърде рядко. Обикновено задълженията, свързани с кръвното отмъщение, се предаваха от поколение на поколение от всеки член на семейството. Това беше най-главното нещо, което се помнеше от рода, и забравянето на подобно задължение можеше да се случи само след някои изключителни събития, които са продължили дълго, като природни бедствия, войни, преселения, епидемии с поголовен мор, когато смъртта изгубва смисъла, величието и своята същност и се превръща в нещо обикновено, без каквато и да било стойност. При такива случаи, когато смъртта коси безпощадно и досажда с това, не е изключено да се забрави някое кръвно отмъщение. Но книгата е там, заключена в крепостта Ороши, и колкото и години да минат, родът да разцъфтява и да пуска нови издънки, идва ден, когато съмнението, нечие пошушване или кошмарен сън възкресяват всичко.

Марк Укачиера продължаваше да прелиства книгата. От време на време задържаше погледа си на годините на неимоверно разрастване на кръвното отмъщение или, обратно, на онези с временно стихване. И макар десетки пъти да ги бе гледал и сравнявал сега, когато просто прелистваше страниците, поклащаше неопределено глава. В движението му имаше болка, примесена със закана, като че ли тихомълком някогашните времена го предизвикваха. Ето годините 1611–1628 с най-голям брой кръвни отмъщения през целия седемнадесети век. Ето я и 1639 с най-малко кръвни отмъщения — общо 722 убити в цял Рафш. Това е била ужасна година с две въстания, когато са текли реки от кръв, но това е друга кръв, не кръв, пролята според канона. След това от 1640 до 1690 година, половин век, в който от година на година отмъщенията все повече намаляват, и докато преди това кръвта се е леела като поток, през този период едва капе; сякаш идва краят на кръвното отмъщение. И точно тогава, когато привидно замира, изведнъж се разгаря с нов подем. През 1691 година става удвояване на кръвните отмъщения, през 1693 година те се утрояват, а през 1694 броят на отмъщенията нараства четири пъти. В канона се извършват основни промени. Отмъщението, което дотогава е засягало само онзи, който е убил някого, сега се пренася като задължение върху целия род. Последните години от седемнадесети век и началото на новия век дават мощен тласък на кръвното отмъщение. Това продължава до средата на века, когато отново настъпва упадък. Ето я 1754 година, по-късно 1799 — почти без проливане на кръв. Век след това, три години подред — 1878, 1879 и 1880 — същото положение, но това са години на въстания или войни с чужди нашественици, когато обикновено кръвното отмъщение стихва. Пролятата кръв през този период не засяга крепостта Ороши и канона, защото тя не е свързана с кръвното отмъщение.

Тази година пролетта започна от лошо по-лошо. Той почти се разтрепери, когато си спомни за седемнадесети март. Седемнадесети март — повтори наум. Ако не беше онова кръвно отмъщение в село Брезфтохт, този ден щеше да остане като единствения ден без пролята капка кръв. Първият светъл, непомнен от векове ден, навярно от два, три или пет века, а може би и от началото на кръвното отмъщение. И сега, като прелистваше страниците на книгата, на него му се струваше, че пръстите му пак треперят. Ето, на шестнадесети март имаше осем убийства, на осемнадесети — единадесет убити, на деветнадесети и двадесети по пет кръвни отмъщения, а този седемнадесети март за малко не остана без нито една смърт. Предположението, че можеше да дойде един такъв ден, ужасяваше Марк Укачиера. И това за малко не се случи. Нещастието неминуемо щеше да го сполети, но се бе вдигнал някакъв си Гьорг, Гьорг от Брезфтохт, който окървави и този божи ден. И така го бе избавил… Когато преди два дни дойде да плати кръвния си данък, Марк Укачиера го погледна така странно в очите, с толкова съчувствие и благодарност, че онзи се обърка.

Най-сетне той остави книгата в долния шкаф на библиотеката. Погледът му отново се плъзна по съвременните книги и списания. Монахът, който се занимаваше с подреждането им, от време на време му четеше най-различни откъси, написани от противниците на канона. С учудване и гняв Марк Укачиера слушаше как открито или чрез заобиколки се нападаха отделни точки от канона, дори и самата крепост Ороши. Хъм — прецеждаше през зъби Марк по време на четенето, — продължавай нататък. И гневът му все повече нарастваше, като се изливаше не само върху онези, които бяха написали тези ужасни мръсотии, но и върху всички хора от градовете и равнините, дори се пренасяше и към самите градове и равнини, ако не и към всички градове и равнини на света.

Понякога любопитството го караше да слуша по цели часове какво се пишеше, какъвто бе случаят с откритата дискусия, проведена от едно списание, на която се обсъждаше въпросът дали канонът със своите сурови закони насърчава кръвното отмъщение, или обратно, го спъва. Някои пишеха, че редица от основните точки в канона, като например тази, че кръвта никога не се губи и че само с пролята кръв може да се отмъсти, насърчавали кръвното отмъщение, но били твърде варварски. Други пишеха обратното, че подобни точки, които на вид изглеждат чудовищни, всъщност са най-хуманни, защото именно издигайки до нивото на закон отмъщението за смърт със смърт, те предотвратяват убийствата, като казват: „Не проливай кръв, тъй като и ти след това ще заплатиш с кръвта си.“

Подобен род писания бяха някак търпими за Марк Укачиера, но имаше други, които просто го вбесяваха. Подобно злостно анонимно писание, придружено с пресметнати изчисления, публикувано преди четири месеца в едно от тези проклети списания, прогони нощи наред съня на принца. В приложената таблица с невероятна точност се посочваха всички приходи на крепостта Ороши през последните четири години от кръвното отмъщение, сравняваха се с останалите приходи от царевицата, животновъдството, продажбата на земи, доходите от рудниците и лихвите от дадените заеми и накрая въз основа на всичко това се правеха налудничави изводи. Един от тях бе, че уж в последно време наред с изопачаването на всичко се изопачавали и основните положения в канона като „бесата“, „кръвното отмъщение“, „гостът“, които от големи и свети неща в живота на албанеца с течение на годините са преиначени и постепенно са се превърнали в една нечовешка машина, за да прераснат в наши дни, според автора на статията, в едно капиталистическо предприятие за печалби.

В това писание имаше употребени много чужди думи, които Марк не разбираше, и монахът трябваше търпеливо да му ги обяснява. Така например се срещаха изрази като „кръвна промишленост“, „кръвта като стока“, „механизмът на кръвното отмъщение“, А заглавието на статията беше чудовищно: „Кръвопролитология“.

Естествено, че принцът посредством свои хора в Тирана веднага бе успял да спре издаването на списанието, но въпреки това авторът на статията, независимо от положените от принца усилия, не можа и не можа да бъде открит. Но спирането на списанието съвсем не успокои Марк Укачиера. Самият факт, че тези неща бяха премислени от един човешки мозък и написани, всяваше страх.

Големият стенен часовник удари седем. Марк отново приближи прозореца с поглед, зареян във високите планини, и почувствува как мозъкът му се пръска от напрегнатите мисли. Но както обикновено, това беше временно състояние. Постепенно мислите му сякаш потъваха в някаква сива мъгла. И той като че ли заставаше между мислите и сивкавата мъгла объркан и смутен. Една мисъл просветваше, друга начаса се заличаваше. Марк усещаше как това можеше да продължи с часове, дори с дни.

Не за пръв път мислите му настръхваха пред загадките на Рафш. Но въпреки това за него този свят бе приемлив, естествен и напълно обоснован, докато другата част на света, онази „там долу“, според Марк не беше нищо друго освен блатисти низини, гъмжащи от болести и изродени хора.

Както стоеше така неподвижно до прозореца, което много пъти му се случваше, той се мъчеше да обхване с мислите си безкрайния Рафш, който се простираше от средата на Албания чак отвъд държавните граници. Цялата тази област бе свързана с Марк. Кръвният данък пристигаше от четирите й краища и въпреки това тя бе останала за него една загадка. Лесно му беше на надзорника за земите и лозята и на онзи, който се занимаваше с рудниците. И царевицата, и гроздето се виждаха и на тъмно, а рудата — като копаеш, докато в нивите, за които му се падна честта да отговаря, всичко беше незабележимо. Понякога му се струваше, че е разкрил загадката им и най-сетне ще овладее тайните, но точно в този момент те бавно му се изплъзваха, като онези облаци, които безцелно се разместват по небето. Тогава мислите му отново се връщаха на нивата на смъртта и напразно си блъскаше главата да открие кое я прави плодородна и кое безплодна. Нейната суша бе съвсем друга и често се появяваше посред дъжд и зима, затова беше и по-страшна от всичко останало.

Марк Укачиера въздъхна. С поглед, впит в планинските висини, той се мъчеше да си представи докъде се простира безкрайният Рафш. Той бе изпълнен о хълмове, рудини, потоци, пропасти, сняг, села, църкви, но Марк не се интересуваше от тях. За него безкрайната област се делеше само на две части — едната, която раждаше смърт, и другата, която бе безплодна. В мислите му, както много пъти досега, изплуваше първата част, раждаща смърт, нижеха се земи, хора, хиляди малки и големи напоителни вади, които течаха от запад на изток или от юг на север, край които бяха ставали толкова разпри, а след тях и кръвопролития; стотици и хиляди гранични камъни между ниви и не по-малко синори, край които също лесно пламваше свадата и след това се лееше кръв; десетки хиляди сватове, част от които по различни причини разтуряха сватбите и носеха след себе си само едно — нещастие; цялата мъжка челяд на Рафш, с толкова опасна и буйна кръв, дето си играеше със смъртта като с играчка. Но и другата, безплодната част за съжаление също не бе малка: в близост до гробищата, вече препълнени с мъртъвци, не се допускаха никакви убийства, така че там бяха забранени разправиите, кръвното отмъщение, дори и разговорите; след това свещениците, които никога не стъпваха в кръвна вражда, и всички жени от Рафш, дето също бяха извън кръвното отмъщение.

Много пъти Марк си мислеше такива безумни неща, които не би се осмелил да сподели с никого. Ако например и жените участвуваха наравно с мъжете в кръвното отмъщение… По-късно той не само се срамуваше, но се и ужасяваше от подобни мисли, макар да го спохождаха рядко, предизвикани по-скоро от отчаяние, когато в края на месеца или тримесечието виждаше резултатите от сметките. Уморен, той се мъчеше да си избие от главата тази мисъл, но правеше, каквото правеше, и отново се връщаше на нея. Припомняше си я не за да отправя нападки срещу канона, а просто защото й се учудваше. Марк например се чудеше как сватбите, които обикновено са толкова радостно събитие, често пораждаха такива раздори, че слагаха началото на кръвно отмъщение, докато погребенията, дето бяха така мрачни — почти никога. После правеше сравнение между новите и отколешните кръвни отмъщения. И едните, и другите имаха своите добри и лоши страни. Старите кръвни отмъщения приличаха на отдавна обработвана земя, в тях имаше известна сигурност, но наред с това се чувствуваше някаква студенина и мудност. Новите кръвни отмъщения, обратно, бяха бурни и понякога за един кратък период от двадесетина години даваха толкова убити, колкото старите отмъщения за сто години. От друга страна, понеже бяха твърде неулегнали, бързо можеха да бъдат преустановени с някое помирение, докато старите кръвни отмъщения трудно приемаха помирението. Човешките поколения свикваха с тях още от люлката и тъй като не можеха да си представят живота без кръвното отмъщение, дори и през ум не им минаваше, че могат да се избавят от него. Не случайно се казваше: „Започне ли дванадесетата си година, кръвното отмъщение е като дъба, вече не можеш лесно да го изтръгнеш.“ Марк Укачиера бе стигнал до извода, че и двата вида — отколешното със своята история и новото с жизнената си сила — си влияят едно на друго, че временното стихваме на едното се отразяваше и на другото. Ето, в последно време например му бе трудно да разбере кое от двете кръвни отмъщения първо започна да линее. О, господи — простена той, — ако продължавам така, аз съвсем ще се погубя.

Отмерените удари на часовника го накараха да трепне. Започна да ги брои. Шест, седем, осем… В коридора се чуваше само лекият шум на метла. Гостите още спяха.

Дневната светлина, макар и малко по-силна, продължаваше да таи опази враждебна студенина на далечината, от която идеше, О, господи — въздъхна той, този път толкова дълбоко, че му се стори, сякаш ребрата му се размърдаха като греди на рухваща колиба. Погледът му продължаваше да съзерцава сивото небе, което тегнеше над планините, и не можеше да се разбере дали то ги правеше толкова мрачни, или те помрачаваха небето.

С погледа си Марк Укачиера като че ли задаваше въпрос и едновременно се заканваше и молеше за милост. Какво има — сякаш питаха очите му простора, който се разкриваше пред него, — защо си такъв…

Винаги му се е струвало, че добре познава Рафш, за който казваха, че е една от най-големите и най-внушителни области в Европа, тъй като се простираше ка хиляди квадратни километри в Албания, после продължаваше отвъд границите й, сред албанските родове в Косово и още по-нататък, по онези земи, наричани от славяните „Стара Сърбия“, които всъщност не бяха нищо друго, а част от Рафш. Смяташе, че познава Рафш, по в последно време все по-често чувствуваше как постоянно нещо му се изплъзва. Мислите му упорито кръжаха по хълмове и хребети, сякаш търсеха да открият откъде извират тези необясними неща и онова дори още по-лошо от тях подигравателно отношение, което се долавяше и в светлината на деня. А когато започваха да свистят ветровете, планините опустяваха и Рафш му се струваше понякога съвсем чужд.

Марк знаеше, че механизмът на смъртта беше там горе, издигнат от незапомнени времена, древна воденица, която мелеше ден и нощ и чиито тайни, като надзорник на кръвния данък, той познаваше по-добре от когото и да било. Въпреки всичко това не му помагаше да спре нахлуването на тази отчужденост. И за да се убеди в обратното, той започна трескаво да прехвърля в мислите си, надълго и нашироко, това студено пространство, което се разгръщаше в някаква странна форма в мозъка му, наподобяващо нещо между карта и месал на погребална трапеза.

Тази причудлива карта го накара да си припомни много неща край библиотеката. В мисълта му се заредиха една след друга всички плодородни земи на Рафш. Те се деляха на две големи групи: на обработени и временно пустеещи поради кръвно отмъщение. Във всичко това имаше един много прост ред — хората, които трябваше да си отмъщават, обработваха земите си, защото бе техен ред да убият, така че нищо не ги застрашаваше да излязат свободно по нивите. И обратно, онези семейства, които следваше да пролеят кръв, оставяха земите си пустеещи, тъй като трябваше да се затворят в изгпаническите кули, за да се защитят. Но това положение веднага се променяше, щом хората, които трябваше да отмъстят, убиеха едного от кръвните си врагове. Тогава те от род, на който предстои да убие заради пролята кръв, се превръщаха в род, който трябва да пролее кръв, тоест бяха обречени и се затваряха в изгнаническите кули, оставяйки земите си да пустеят. В това време кръвните им врагове излизаха от изгнаническите кули и тъй като бе техен ред да убият, нямаше от какво да се страхуват и спокойно обработваха земите си. Това продължаваше до следващото убийство. После отново всичко се повтаряше.

Когато на Марк Укачиера се случеше да пътува по работа из планините, окото му никога не пропускаше да пресметне колко са обработените земи в сравнение с пустеещите. Обикновено обработените земи бяха повече. Общо около три четвърти от плодородните площи. Но имаше години, когато това съотношение се променяше в полза на пустеещите земи. Случваше се те да нараснат до тридесет-четиридесет процента, а понякога да се изравнят с обработените земи. Дори се помнеха няколко години, когато пустеещите земи бяха повече от обработваемите площи. Но това е било твърде отдавна. Постепенно, е упадъка на кръвното отмъщение броят на пустеещите земи все повече намаляваше. Тези пустеещи земи най-много радваха окото на Марк Укачиера. Те показваха, че канонът тук все още бе в силата си. Цели родове се решаваха да оставят пустеещи земите си и да се лишат от насъщния хляб, само и само да отмъстят за пролятата кръв, така както имаше и такива, които правеха обратното, отлагаха кръвното отмъщение от пролетта за есента, от тази година за следващата, за да имат възможност да приберат колкото се може повече царевица, та след това да се затворят за по-дълго време по домовете си. „Твоя воля е да запазиш мъжеството си, твоя воля да го опетниш“ — се казваше в канона. Между царевицата и кръвното отмъщение всеки избираше онова, което повече му се нравеше. Някои за свой срам предпочитаха царевицата, а други, обратно — кръвното отмъщение.

На Марк Укачиера често му се случваше да види една до друга земите на родове, които бяха в кръвна вражда. Гледката бе винаги една и съща: единият парцел обработен, другият пустеещ. В засятата нива имаше нещо срамно за Марк Укачиера. И парата, която се вдигаше над нея, и мирисът на пръстта, и меката като женска плът земя предизвикваха у него погнуса, докато изсъхналата, пустееща до нея земя а пукнатините си, които приличаха ту на бръчки, ту на стиснати челюсти, просълзяваше очите му. Гледката навсякъде бе една и съща — засята нива, а до нея пустееща земя стояха една до друга и се гледаха с ненавист като чужди. И най-невероятното беше, че само след един или два сезона техните съдби коренно •се променяха: пустеещата изведнъж се превръщаше в плодородна, а плодородната опустяваше.

Марк Укачиера, може би за десети път през тази сутрин, въздъхна. Мислите му продължаваха да се реят надалеч. От земите се прехвърлиха на пътищата, част от които той бе изминал пеша или на кон по •време на служебните си задължения. Големият път сред Прокълнатите планини, Сенчестият път, Пътят край Черни Дрин, Пътят край Бели Дрин, Злият път, Големият байрактарски път, Пътят край кръста. По тях ден и нощ бродеха хората на Рафш. Отделни места от тези пътища бяха под постоянната закрила на Месата. Така например Големият байрактарски път от Каменен мост до Високите кестени бе под защитата ма Никаите и Шаля. На когото и да се случеше нещо, минавайки по тези места, кръвното отмъщение за убития се поемаше от Никаите и Шаля. Така също и по Сенчестия път — от нивите на Реко до воденицата на Шурди мястото бе закриляно от беса. Целият път от Цурай до Студен извор също бе под покровителството на беса. В сила бе бесата и за конаците на Никаите и Шаля. Старият хан на Пътя край кръста, с изключение на обора, както и Ханът на вдовицата и разстоянието на четиристотин крачки от северните им порти се закриляха от беса. Целият проход на Самодивски извор, от двете му страни и на двадесет крачки от тях, както и конаците на Реза и Крилевите ливади — също.

Той се помъчи да изреди всички други места, които вяха под закрилата на нечия беса, както и онези, за които носеше отговорност всеки, тоест местата, където не се разрешаваше да се извършва кръвно отмъщение, в това число влизаха без изключение водениците и мястото от четиридесет крачки около тях, реките, с четиристотин крачки вдясно и ляво от тях, поради това, че шумът от звънци на добитък или бученето на водата пречеха да се чуят предупредителни те думи на кръвния отмъстител. Канонът никога нищо не забравяше. Много пъти Марк Укачиера си бе блъскал главата да открие има ли такива положения в бесата, които ограничават или, обратно, насърчават кръвното отмъщение. Понякога му се струваше, че със закрилата, която осигуряваше на всеки минувач, тя отдалечава смъртта, а друг път мислеше точно обратното, че сигурността, дадена от бесата за отделни пътища и хапове на всекиго без изключение — и за обречен, и за отмъстител, много често въвличаше и други хора и така слагаше началото на нови кръвни отмъщения. Всичко това, както и много други неща в канона, го караше да се раздвоява и оставаше неясно за него.

Същия въпрос си бе задавал някога и по отношение на многобройните балади за кръвното отмъщение, които се ширеха из цял Рафш. По селата в различните краища бродеха много гуслари. Нямаше път, гдето да не ги срещнеш, и хан, в който да не чуеш песните им. На Марк му бе трудно да разбере дали те насърчаваха, или прогонваха смъртта. Навярно вършеха и едното, и другото. Същото можеше да се каже и за историите, които се предаваха от уста на уста за отколешни или на нови кръвни отмъщения, разказвани след вечеря край огъня през дългите зимни нощи, които след това се разпространяваха от пътниците, за да се върнат отново някоя вечер съвсем; променени, както идва променен от времето и древният гост. Част от тези разкази понякога той срещаше отпечатани в онези отвратителни списания, подредени като ковчези в колони. Защото за Марк Укачиера написаното по книгите не беше нищо друго, освен трупът на онова, което се разказваше от уста на уста или се пееше от гусларите.

Независимо дали всичко това му харесваше, или не, то беше свързано с неговата работа. Дори среди две седмици, когато принцът се канеше да му обърне внимание, че нещата вървят зле, между другото намекна и за това. Наистина думите му бяха малко неясни, но смисълът горе-долу бе този: ако на тебе, надзорника на кръвния данък, ти е омръзнала тази работа, не забравяй, че има доста хора, и то не какви да е, а високо образовани, които мечтаят за нея.

За пръв път принцът намекваше за образованието му, и то с известна закана. И друг път бе съветвал Марк да проучи с помощта на монаха всички въпроси, свързани с кръвното отмъщение, но сега тонът му бе рязък. Дори и днес, като си го припомняше, Марк Укачиера чувствуваше болка в слепоочията. Вземи някой образован, от онези, дето вонят на одеколон, и го сложи на моето място — пухтеше от гняв той. — Сложи ти учен надзорник на кръвния данък, понеже ти харесват високообразованите, а после, когато жена му още на третата седмица се побърка, ще се сетиш за Марк Укачиера.

Известно време мислите му прескачаха злобно от едно предположение на друго, при всяко от които виждаше как принцът се разкайва, а той победоносно ликува. Както и да е, трябва да предприема едно пътуване из Рафш — си каза накрая, като почувствува, че поривът на опиянението му стихва. Няма да е лошо да изготвя и един доклад за принца, както преди четири години, с точни данни за състоянието на кръвното отмъщение и с предвиждания за бъдеще. Навярно и работите на принца не вървяха добре и на кого да си излее яда, хайде на Марк Укачиера. Но както и да е, той е негов господар и не надзорникът е този, който ще го съди. Гневът на Марк бе стихнал. Мислите му, объркани от внезапното раздразнение, се освободиха от гърчовете си и отново се пренесоха към високите планини. Всъщност това пътуване му бе необходимо, особено сега, когато не се чувствуваше добре. Може би пътят някак ще разсее натрупаните в: последно време тревоги. Навярно ще си възвърне и съня. Освен това добре ще е да се махне за известна време от очите на принца.

Проектът за пътуването постепенно започна настойчиво да го завладява, но без някакво особено въодушевление. И както преди малко, в мислите му отново се занизаха пътищата, по които навярно щеше да мине, но сега вече виждаше и цървулите си, и подкованите копита на коня. Представеше си хановете и домовете, гдето щеше да отседне, цвиленето на конете и гадините, които ще го хапят нощем.

По време на това служебно пътуване трябваше огледа още веднъж всичко, скицирано в мислите му да провери воденичния камък, лостовете и безбройните колелета и колелца на тази мелница на смъртта. Да провери брънка по брънка целия механизъм, за да разбере къде куца машината, какво е ръждясало и не работи както трябва, има ли нещо счупено. Ох! — изпъшка той от нова спазма в стомаха. — Я по-добре виж с тебе какво става — искаше да каже, но мисълта му се прекъсна. Може би и тази проклета болка ще изчезне от промяната на въздуха. Да, да, трябва час по-скоро да замине, да се махне оттук. На място да провери всичко, едно по едно, да разговаря надълго и нашироко, особено с онези, които тълкуват и прилагат канона, да чуе мнението им, да обиколи изгнаническите кули, да се срещне със старейшините по селата, да ги разпита има ли учители, дето шушукат против канона, да запише имената им и да иска от принца да бъдат прогонени. Марк Укачиера се оживи. Той наистина можеше да изготви на принца един подробен доклад за всичко това. Марк взе да се разхожда нагоре-надолу из библиотеката. От време на време се спираше за миг пред прозорците, после започваше да мисли за нещо друго и пак продължаваше да се разхожда. Още отсега взе да си припомня за отделни тълкуватели на канона, на чието мнение и съвети принцът отдаваше голямо значение. Те бяха около двеста души в цял Рафш, но само дванадесетина от тях бяха прочути. Ако не с всички, той трябваше да се срещне поне с половината. Те бяха стълбовете на канона, мозъкът на Рафш и сигурно щяха да изкажат редица ценни мисли и да дадат някои съвети за разрешаването на много въпроси. Вероятно така ще стане, въпреки че той не можеше да се задоволи само с това. Нещо му подсказваше, че ще е добре, ако освен на срещите, отиде и там, където бе ложето на смъртта, при обречените. Да влезе в изгнаническите кули и да разговаря с онези, които бяха солта и хлябът на канона. Последната идея особено го зарадва. Колкото и мъдри думи да кажат прочутите тълкуватели, за отредената от канона смърт най-тежка бе думата на обречените.

Марк потри с ръка челото си, като се помъчи да си припомни събраните преди две години данни за изгнаническите кули. Да, знаеше точно — бяха сто седемдесет и четири в цял Рафш, с около хиляда обречени мъже. Помъчи се да си представи как изглеждаха, седнали един тук, друг там, мрачни и разгневени по стаите с тесни черни процепи като на бойници, със заключени отвътре врати. След това мислите му се пренесоха на напоителните вади, заради които част от обречените гниеха по кулите, после се опряха на пътищата и хановете, закриляни от беса, на тълкувателите на канона, на онези, които пишеха хрониките, и накрая на гусларите. Това бяха винтовете, ремъците и колелцата на старата машина, която от стотици години работеше, без да спре. От стотици години — повтори той. Непрекъснато, ден и нощ, зиме и лете. Но ето че дойде седемнадесети март, за да обърка реда на нещата. Споменът за този ден накара Марк Укачиера отново да въздъхне. На него му се стори, че ако този ден наистина бе минал без кръвно отмъщение, както започна, цялата тази мелница на смъртта — звънците, тежките воденични колела, винтовете и многобройните колелца, щеше зловещо да изскърца, да се разтърси из основи, докато накрая се пръсне и разпилее на хиляди парчета.

О, господи, дано никога не настъпи този ден — си каза той и отново почувствува онази противна болка под лъжичката. После пак си спомни откъслечни думи от разговора по време на снощната вечеря, недоволството на принца, и радостта, която изпита преди малко, тозчас се стопи и на нейно място в душата му нахлу някаква необяснима мъка. Да вървят по дяволите всички — си помисли той. Странна беше мъката, която го завладя като сива безформена маса, спокойно изпълваща цялото му същество, без да го пробожда или да го прерязва остра болка, но въпреки това толкова тягостна, че не можеше място да си намери. А на всичко отгоре и околните не го оставяха на мира, като че ли не му стигаше тази мъка. За нея той не сподели с никого. Вече трета седмица това се повтаряше все по-често и изведнъж Марк си зададе въпроса, който ден след ден бе отлагал: Да не би да ме е блъснала кръвта?

Така се бе случило и преди седем години. Преглеждаха го какви ли не лекари, пи най-различни лекарства, но нищо не помогна, докато накрая един старец от Гякова му каза: „Напразно пиеш тия церове и ходиш по доктори, синко. На твоята болест няма да помогнат пи доктори, ни илачи, тебе те е блъснала кръвта.“ „Кръвта ли? — се бе учудил той. — Но аз не съм убивал човек, дядо.“ А старецът беше отвърнал: „Няма значение, че не си убивал, синко, ако беше убил, щеше да ти е по-леко, но работата ти е такава, че не може да не те блъсне кръвта.“ Тогава старикът му бе разказал за предишни събирачи на кръвен данък, които също заболявали от тази болест, дори и по-зле от него, защото изобщо не могли да ги изцерят. Но Марк Укачиера успя да се излекува в планините отвъд Ороши, тъй като му казаха, че въздухът там бил подходящ за такива болести.

Седем години Марк бе съвсем спокоен, но ето че в последно време призивните на болестта отново се появяваха. Защо ми трябваше да се захващам с такава работа — си казваше той. Достатъчно е кръвта на един убит да те зашемети и да не можеш да се оправиш, а какво остава да събираш парите от то лакова кръв, за която не знаеш откъде започва и къде свършва. Това не беше кръв, а потоци от кръв на: цели поколения, които течаха нашир и надлъж по Рафш от години и векове, смесена кръв на отколешни и нови отмъщения.

Но може да не е това — въздъхна той с последна надежда. Дано тази потиснатост да е временна, иначе ще се побъркам. Той повдигна глава, стори му се, че дочу шум отвън. Наистина не беше се излъгал. В коридора изскърца врата, след това се чуха стъпки и гласове.

Гостите са се събудили — помисли Марк.