Джон Ланчестър
Дългът към удоволствието (5)

Обедни размишления на тема къри

Ролята на тъй нареченото къри в съвременния английски бит често се тълкува погрешно. Мнозина смятат, че с пристрастието си към тази подправка и към всички едноименни ястия обитателите на Британските острови демонстрират общ стил на поведение, който французите биха нарекли le style rétro. (Французите отдават особена почит на разговорния език в набора от средства, с които регулират отношенията си с околните, като или ги приобщават към себе си, или ги поставят в изолация: една жаргонна думичка или фраза може много фино да подскаже на чужденеца, че не е уловил смешката в някой виц или не е схванал смисъла на някой тънък намек. Днес посетих ресторанта на хотела в Лориан — твърде прилично заведение, удостоено с три звезди и ред престижни кулинарни награди, намиращо се на стотина километра от Сен Мало. Разстоянието взех сравнително бързо благодарение на изключително пъргавото си рено, отличните малки пътчета — много по-удобни и по-сигурни от прекалено оживените, крайно опасни за живота и учудващо скъпоструващи магистрали — и не на последно място на благоприятните климатични условия: вятърът си играеше с меката шапка, която не без охота бях свалил от главата си и положил на предната седалка, а в разлюлените корони на дърветата слънчевите лъчи променяха нюансите си подобно на човешка душа, откликваща на божиите напътствия. В Лориан хотелиерът подцени познанията ми по разговорен френски и се опита да демонстрира превъзходство, употребявайки думичката resto за ресторант. Когато с безкрайно хладнокръвие, достойно за виртуозен играч на покер, отвърнах, че въпросният resto действително много ми харесва, по погледа му веднага разбрах, че в отношението му към мен е настъпила внезапна промяна.)

И така, според някои кърито играе носталгична, дори регресивна роля в британската кулинарна култура и изобилието от ресторанти, предлагащи този специалитет, представлява едва ли не утешителна награда за огромните загуби, понесени от Англия през последното столетие — видите ли, в замяна на колониите си бившата империя получила (при това със значително закъснение) по едно индийско ресторантче на всеки уличен ъгъл.

Нищо подобно. Ако проследим кулинарните предпочитания на британската нация в исторически план, ще установим, че те винаги са клонели към острите подправки и пикантните храни: векове наред англичаните прегръщат радушно всяка добавка към храната, способна да подсили вкуса й и да погъделичка небцето. Когато Карем пристигнал на посещение в кралския двор по времето на регентството на Джордж IV, отбелязал, че подправките били тъй щедро използвани в кухнята, та принцът чак „се превивал от болки ден и нощ“. Следователно спокойно може да се заключи, че афинитетът към подправките е елемент (да не кажем ингредиент!) от националния характер — вроден инстинкт, сравним с уелската певческа дарба, германския захлас по горите, швейцарската способност да поддържат отлични хотели или италианската страст към състезателните коли. Подлютен бекон, пикантна шунка, шпикован бут, котлети, наложени с пипер, зеле с люти чушки — увлечението към подправките е обединяващ мотив в историята на Великобритания, своего рода основна тема или барабанен ритъм, на чийто фон всеки ден трептят и се извисяват трелите на нашето време и нашата кухня. Кратка справка с аналите показва героичната привързаност на англичаните към твърде прехвалената канела и още по-прехваления, на моменти откровено неприятен карамфил; вкусното, оказващо приспивно въздействие индийско орехче и неговия събрат мускатовия орех; ароматния бахар; наперения червен пипер; закачливия синап; навред популярния джинджифил; огненото чили (нека не забравяме, че този вид лют пипер е познат в Европа много преди португалците да го пренесат в Индия, където в последствие изиграва най-значимата си роля от кулинарна гледна точка); сгряващия душата кимион — любима моя подправка, извикваща представата за топли и меки легла в пищни ориенталски палати; пропития с източна екзотика кориандър, чиято етимология — от гръцката дума кош — красноречиво ни напомня, че миризмата му е идентична с тази на креватната дървеница; криещия безброй рискове кардамон; неповторимия, моментално разпознаваем ким; яркожълтата куркума… И така нататък, и така нататък.

Често можете да срещнете мнението, че този отявлен ентусиазъм по отношение на подправките произтича от желанието ни да прикрием или замаскираме ниското качество на продуктите, с които разполагаме в кухнята — с други думи, да законспирираме дъха на развалено месо. Подобно схващане е не само погрешно, но налудничаво и зловредно. Тайната на английската кухня е в употребата на подправките заради самите подправки, чиято крайна цел е някакво съчетание от сладко, солено и кисело. (Всъщност това е разковничето към историческите вкусови предпочитания на английската нация.) От сливането на „Соупърс Лейн Пепарърс“, търговци на пипер и други пикантерии, с „Чийп Спайсърс“, специализирали се в подправки за сладкиши, през 1345 г., до официалното лансиране на сос „Устър“ на пазара през 1868 г. — и все повече и повече оттогава насам — английските кулинарни традиции преследват всевъзможни комбинации на сладкото със солено-киселото. Национални специалитети като агнешко печено със сос от мента — смятано от французите за небивала, умопомрачителна перверзия, сравнима единствено с увлечението на англичаните по боя с камшик или пристрастието им към безкрайно сложни и засукани кръстословици — са отражение на горната истина. Днешната мания за брутални комбинации от рода на „сладко-киселите“ деликатеси, сервирани в китайски ресторанти (самите те без капка свян наричат въпросните ястия lup-sup, тоест боклук), съвсем не е проява на носталгия по колониалните времена, а продължение на една здрава национална традиция, която на практика е много по-красноречиво доказателство за наличието на историческа приемственост, отколкото разни безумства от рода на крикета, неделната църковна проповед, смяната на караула пред Бъкингамския дворец или абитуриентските балове на колежаните.

Горепосоченият гастрономически уклон на англичаните обяснява и широката популярност на безбройните търговски марки сосове, кетчупи и прочие екстракти, по правило крещящи на цвят и не по-малко просташки на вкус. (Брат ми, между другото, беше голям привърженик на подобни буламачи.) Споменатите смески ще срещнете не само по рафтовете на всяка бакалия — строени в строги, стегнати редици, досущ като лъскави оловни войничета, очакващи с повишено внимание поредната команда, — а също и по масите на по-долнопробните кръчми (посещавани, колкото и да е чудно, не само от работници, но и от хора като Бартоломю), където шишетата със сосове обикновено са скупчени около пластмасовия домат, пълен с кетчуп, чиято повърхност е вдлъбната от загребващите пръсти на предходния клиент.

Спомням си, че неотдавна се впуснах в същите или подобни размишления, изказани както винаги с покоряваща събеседничката ми вещина. Похапвахме сладко в един от по-елитните индийски ресторанти в Лондон (ленени покривки, сребърни прибори); аз току-що бях пристигнал от Норфък, а тя, естествено, бе отложила всичките си ангажименти, за да се видим. Предварителните разговори и преговори все още бяха в начален стадий и аз исках да вечеряме на обществено място, тъй че преживяването да има по-театрален характер и същевременно да изглежда по-интимно — в съответствие с парадоксалната същина на обществените заведения и с термодинамичния закон, изложен някъде по-горе, според който храненето пред публика предполага или напредък, или крачка назад, но в никакъв случай застой в личните взаимоотношения. С дискретното си осветление и непоклатимия авторитет на тежката си мебелировка, ресторантът беше пропит с духа на утвърденото, традиционното, класическото и по-скоро наподобяваше изискан клуб; централният салон с широки прозорци на приземния етаж и сериозното, внимателно отношение на тамилските сервитьори загатваха за вечни, ненарушими постоянства и за мистическите способности на империята да оцелява.

Какво обсъждахме ли? Времето, сходните качества на светлината в предпочитаните от художници градчета в Южна Франция и Корнуол (Колиур, Сейнт Айвс), рецепти за къри, защо хората обичат да четат биографии и принципната несъстоятелност на аргументите против жанра биография, „Възхвала на глупостта“, споделеното ни увлечение по антикварните магазини, ролята на предрешените персонажи в творчеството на Удхаус, архитектурата на сър Джон Соун, досадата ни от изтърканата представа за тъй наречената английска ексцентричност, последния крясък в дамската мода — одежда, която събеседничката ми озадачаващо наричаше „ра-ра поличка“, а по мое мнение бе умишлено загрозяващ женското тяло вариант на балетната пачка.

Избрахме си сами предястия от изобилния бюфет на самообслужване. (Странно, че английската дума за предястие е твърде буквалното „стартър“, пък никой не нарича десерта „финишър“; от друга страна, на кого ли му е приятно да му кажат „стоп“ или „край“?) Заредих чинията си с крехък паниран патладжан, гарниран с добре отмерена доза млечен сос с краставици.

— Знаете ли, като дете много се плашех от индийските ресторанти — сподели моята сподвижница. — Все си мислех, че ще трябва да ям куче или нещо подобно.

Един-единствен път съм вкусвал кучешко — отбелязах аз, — по време на посещение с експериментална цел в Макао, което, естествено, не повторих. Случва се човек да направи страхотен удар на рулетка и да реши да отбележи събитието с паметна вечеря. Пожелах да отпразнувам късмета си с бутилка шампанско „Круг“ и задушено от младо кученце. Идеята обаче не се оказа особено сполучлива — месото беше някак хем жилаво, хем тлъсто. Поднесоха ми го в огромен казан (като онези, които използват във всички постановки на „Макбет“). На вкус беше горе-долу като пилешко. Най-хубавото в цялото ядене бяха пържените зеленчуци — както, между другото, често се случва в не съвсем първокласните китайски ресторанти.

— Не бих могла да ям кучешко. Сто на сто ще повърна.

— J’aime les sensations fortes — отвърнах за по-благозвучно на френски. Наистина обичам силните усещания.

Менюто ни по-нататък се състоеше от рибено къри по бенгалски за господина, приготвено от риба хек и малко повечко куркума от необходимото, а за дамата — пъдпъдък, по-скоро пъдпъдъчета, на жарава, с добре запечени кожички и обилно покритие от подправки; птичките бяха поднесени върху задължителните в Англия, инак съвсем нетипични за индийската кухня листа от маруля.

Пъдпъдъците ме наведоха на мисълта за Пиер.

— Имам си едно местенце в Прованс — нищо грандиозно, по-скоро скромна, но симпатична къщичка. Там прекарвам лятото си. Съседите ми (става дума за преди десетина години, разбира се, когато англичаните все още не бяха превзели района) са двама симпатични братя — безкрайно земни и простодушни хорица, типични провансалци. За щастие поназнайвам малко от местния диалект (благодарение на часовете, прекарани в четене на Кавалканти), та мога да общувам с тях. И двамата имат навика да ме навестяват изненадващо с някоя благина, която са уловили или застреляли; помня, че веднъж Пиер ми се появи с две пойни птички, малко по-малки от тези пъдпъдъци. Няма да забравя как ги изкорми с едно-единствено завъртане на ръката, а после ги сплеска, натискайки с длани ето така: хръц, хръц. Моментална разфасовка. Накиснах ги в марината час-два, след това само ги метнах върху жарава — превъзходно! Макар че винаги съм се чудил как братята изобщо успяват да уцелят нарочената мишена — обикновено куршумите им летят напосоки.

— А за брат ви храната имаше ли голямо значение? Представляваше ли особен интерес за него?

Винаги свързвам въпросната дама с усещането за светлина, по-точно с неочакваната поява на светлина в някоя непредсказуема форма — пробивайки си път през разлюлените от вятъра клони на дърветата или прокрадвайки се тихо в стаята подобно на Зевс, дегизиран като слънчев лъч, за да прелъсти Даная.

— Не съм убеден доколко въобще трябва да се интересуваме от понятието „интерес“. То представлява твърде принизена категория умствена дейност и всъщност предполага изпразване от съдържание. Човек трудно би могъл да си представи, че Данте или Паскал са се „интересували“ от нещо. За Паскал например „интересът“ към рулетката е бил всъщност ужасяващ сблъсък с вездесъщата иманентност на Създателя, един вид лично интервю с Господ. Съмнявам се, че бихте го попитали (дори да имахте тази възможност), дали му е било „интересно“; както навярно не бихте попитали матадора дали се „интересува“ от бикове, дългогодишния моряк — от рифове, балетиста в апогея на танца си — от земното притегляне, или проститутката, пресмятаща спестяванията си — от мъже. Фактът, че ние се интересуваме от толкова неща — и приемаме за даденост, че понятието „интерес“ носи някаква сила, — е показателен за състоянието на баналност, в което живеем. Най-важните събития в живота ни не са „интересни“: нито раждането, нито съвкуплението, нито смъртта. Човекът, застанал на ръба на пропастта, съвсем не се интересува от пропастта като такава. Abyssus abyssum vocat — бездната призовава бездна. Брат ми нямаше интереси в споменатия опошлен, ала все пак функционален смисъл на думата, но пък страшно си падаше по всякакви сосчета и кетчупи. Когато замина да живее в Бретан, отнесе със себе си цял кашон сосове. Затова смятам, че в неговия случай би било по-уместно да използваме думата „пристрастие“ или дори „страст“, а не „интерес“. Майка ни истински се разстройваше — макар да се преструваше, че цялата работа е много забавна, — когато Бартоломю разтърсваше шишето и удавяше в кафява, силно миризлива слуз порцията си oeufs sur le plat (ястие от определено по-висока класа от пържените яйца по английски; надявам се, че ще имам удоволствието лично да ви убедя в това някоя сутрин). Той направо обожаваше туршиите на нашия норвежки готвач и веднъж видях с очите си как изяде огромен буркан с мариновани главички лук (специалитет, на който Митхауг беше майстор — в семейството редовно се шегувахме, че трябва да започне бизнес с лучена туршия).

— Брат ви навярно е бил твърде зает, за да си готви?

— Тик-тик, тък-тък, тик-тик, тък-тък… Длетото беше постоянно в ръката му или поне някъде наблизо. Е, случваше се и да го остави встрани за малко и с типичен мъжки замах да си забърка някоя манджа. Една ирландка, бивша наша прислужница, бе успяла да го научи как да приготви сравнително прилично задушено по ирландски. Бартоломю започна да експериментира с въпросния деликатес по времето, когато реши, че ще се отдаде на скулптурата, вместо на изобразителното изкуство. Тогава поредният му хазяин се опита да го даде под съд, защото нанасял непоправими щети на къщата с всичкия камънак, който работниците мъкнели нагоре по стълбите към ателието му. Опитайте се да си представите как цяло шествие потни мъжаги, нарамили огромни каменни блокове, се катерят по опасни за живота стъпала, сякаш някому е хрумнало да разиграе подомашному построяването на пирамидите — и всичко това, съпътствано от миризмата на къкрещо агнешко. Между другото, забелязах, че в нашето меню тук фигурира „пикантно“ агнешко по ирландски — пригодено, предполагам, към вкусовете на мисионерските братства, прекарали по-голямата част от живота си в Индия.

— Помните ли как се казваше хазяинът, опитал се да осъди Бартоломю?

— Общо взето, англо-индийската кухня е безкрайно интересен, но незаслужено пренебрегван предмет на изследване — отвърнах с достойнство.

По-нататък поясних на сътрапезницата си, че ролята на подправките като цяло — и в частност на кърито — съвсем не е незначима и в моите собствени кулинарни занимания. (В този смисъл предишният анализ на английския афинитет към силно подправени храни на практика е описание и на моите лични вкусове. Може би всяко описание е всъщност самоописание и всяка думичка, изречена от нас, е просто структурен елемент в автобиографията на нашето тяло в нашето съзнание — която подлежи на цялостно възприятие и тълкуване единствено ако съзерцателят е отдалечен на такова голямо разстояние, че можем само да гадаем какво изобщо търси там. Следи от приземило се НЛО ли? Небивал по размери астрономически календар?… Кийтс е казал: „Всеки достоен живот е една непрестанна алегория“. Помислете над това.) И все пак редно е да направим известни разграничения между моите вкусове и тези на нацията, тъй като лично аз предпочитам по-леките и закачливи разновидности на кърито пред тегнещите на стомаха, омазани в лепкави сосове ястия, които за жалост преобладават в менюто на повечето ресторанти, основани от преселили се във Великобритания индоазиатци. Предлаганият по тукашните земи вариант на кърито обикновено се отличава с особено гъста, кашеста консистенция, която най-вероятно се дължи на следната формула, залегнала в приготовлението му: стандартен брашнен сос, наблъскан с разни уж подобряващи вкуса химически добавки, всяка с различна степен на токсичност + всевъзможни далекоизточни семена и треволяци = „автентично“ индийско ястие. Остава да добавим, че почти всички тъй наречени индийски ресторанти в Англия са собственост на силхети — коренните жители на едноименната затънтена провинция в Северна Бенгалия. Все едно всеки „европейски“ ресторант по света да се управляваше изключително от емигранти от Андора.

В сравнение с гореописаните буламачи, моите кърита са много по-леки, игриви и изпълнени с живот и носят онова усещане за ярка индивидуалност и неповторимост на всеки отделен елемент или ингредиент, присъщо на истинския (в съпоставка с въображаемия и ориентализиран) Изток. Понякога — било за собствено удоволствие, било при по-специални поводи — приготвям курма, една от по-фините разновидности на кърито, която, благодарение на употребата на кисела извара се характеризира както с изтънчена пикантност, така и с утолителна благост. Готварският процес протича на два основни етапа — преди и след като се прибави капризната извара, която винаги може да ти скрои някой коварен номер, — така че цялата процедура е доста сложна и, както отбеляза моята позната по повод високопрофесионалната ми техника на рязане на лук, „голяма играчка“. По празници пък се случва да спретна набързо пилаф или „бириани“: тайната при тези ястия е в комбинацията между, от една страна, подправките към ориза — тъй разнородни по своята същност, че да постигнат незабравим ефект в съчетанието си — и, от друга, по-натрапчивия или по-лек вкус на придружаващото къри. Посочените две блюда добиват особена пищност, ако се спази екзотичната традиция да се поднесат с тънко златно покритие, макар че лично аз — въпреки здравословните качества, приписвани от векове на златото — в досегашната си практика винаги съм оставал разочарован от кулинарните приложения на този примамлив, но измамлив метал. (В европейските закони той е официално признат за безвредна хранителна съставка и е заведен под умопомрачителното с липсата си на въображение наименование „допустима от ЕС добавка E175“.) По произход пилаф и бириани са свързани с Великите Моголи: светлокожите завоеватели, превзели Индия от север през XVI век, така както векове преди това нормандците превзели Англия и се опитали да я цивилизоват. Брат ми имаше един златен бокал, най-вероятно подарък от някой прехласнат почитател, в който си държеше четките за рисуване — по мое мнение твърде просташка проява, дори и за Бартоломю. Не всичко, което заслепява с блясъка си, е злато (или Е175).

Предлагам ви следното меню:

Къри с яйца

Къри със скариди

Гарнитури

Шербет от манго

Основният принцип, на който почива горепосочената комбинация, е следният: кърито с яйца е леко, киселко и приспиващо, а кърито със скариди е пикантно, лютиво и съживително. Шербетът от манго пък привнася свежа сладко-тръпчива нотка и така менюто добива онова единство на първоначална цел и краен резултат, плод на взаимодействието между разнородни, но допълващи се енергии, което мнозина смятат, че е достижение единствено на западноевропейската кухня.

Добре би било да знаете, че парещо лютивият вкус най-ефикасно се потушава от хлебни гарнитури и разхладителни напитки — ориз, картофи, банани, бира и кисело мляко са за предпочитане пред обикновената вода, която в случая упорито отстоява позиция на неутралитет и ненамеса. За шербета трябва просто: 1) да си купите шербетиера, 2) да си набавите манго и 3) да следвате инструкциите. Рецептите за къри ще намерите във всяка готварска книга. Не се престаравайте при почистването на скаридите — няма нужда да разцепвате гръбнака с нож или шило и да отстранявате „червото“. Тази операция е наложителна единствено в географски точки с тропически климат, където храната много бързо се „скапва“ (също като хората, ленените дрехи и др.) и морските деликатеси наистина трябва да бъдат внимателно почистени преди готвене — освен ако не сте решили да тровите сътрапезниците си, разбира се.

— Може би някой ден ще имам удоволствието да ви демонстрирам това меню — вметнах закачливо и с елегантен, леко еротичен жест поднесох последното парче зряла папая към устните си, тръпнещи в очакване. (Господ сигурно е сътворил папаята при опит да усъвършенства пъпеша.) Междувременно по съседните маси в ресторанта келнерите заличаваха следите от обедното полесражение — раздигаха, замитаха, разместваха, пренареждаха, досущ като военни лекари, преглеждащи пострадалите след битката, или пък мародери, тършуващи за ценности сред труповете на бойното поле.

— Би било чудесно. Често ли готвехте къри за брат си?

— Да, Бартоломю беше страстен почитател на кърито. Случвало ми се е специално заради него да запретна ръкави и да забъркам едно къри — било в Норфък, където имах всички удобства, било в Прованс, където трябваше повечко да импровизирам, а веднъж дори в мърлявото му ателие в Ню Йорк, при почти полеви условия. Пристигах е благородната мисия да окажа братска помощ, запасен с увити в хартийки подправки, надиплени в тенекиена кутия от кафе (чието оригинално предназначение, въпреки излющения етикет, все пак си личеше от цвета, а и от специфичната многоъгълна форма на капака). Инак не се съмнявам, че в мое отсъствие Бартоломю е поглъщал невероятни, направо потискащи количества купешка туршия.

Предполагам, че кърито е едно от нещата, които силно са липсвали на Бартоломю, когато отиде да живее във Франция. Днес се позамислих над този въпрос тук, в Лориан, където лекият бриз навява едва доловимия мирис на море. Вечерята в хотелския ресторант беше неоправдано скъпа, прекалено амбициозна и за жалост белязана от характерната за французите безразборна употреба на подправки без достатъчно теоретична подготовка. (Единствено при споменатото вече агнешко къри в ресторант „Ла Купол“ усетих интелигентно и компетентно отношение към подправките.) Поднесоха ми уж пресни морски дарове (миди, скариди, жилави охлюви и една-две дъхави стриди), оваляни във всевъзможни, абсолютно несъвместими подправки — въпреки че афинитетът на всички морски деликатеси към кимиона е известен още от времето на древноримския чревоугодник Апиций. Тогава любимо занимание на римляните от високите касти било да си купят една голяма жива барбуна, да поканят гости за вечеря, да извадят рибата от водата и с разточителна наслада да наблюдават как тя бавно умира, променяйки цвета си (червено, оранжево, кафеникаво, мораво, сиво, сребристо). Вероятно в наши дни подобно развлечение, макар и похвално претенциозно и декадентско, а също твърде показателно за отношението ни към другите животински видове на планетата, все пак би ни дошло в повече. (Което всъщност важи за доста забавления от онова време.)

След вечеря проникнах в една стая на долния етаж. Отварянето на врата с електронна ключалка посредством кредитна карта е много по-трудно осъществимо в действителност, отколкото ни внушават по филмите (където героят се справя със задачата с почти смехотворна бързина), затова изпитах значително задоволство, когато открих, че наръчникът за техники на наблюдение на Мосад — надали ще го намерите в кварталната книжарница, но можете да си набавите фотокопие чрез малките обяви в по-параноичните специализирани издания за наемни войници — препоръчва просто да се снабдите с набор универсални секретни ключове (най-лесно ще ви е да подкупите някой портиер или пазач).

Стаята беше мебелирана по абсолютно същия начин като моята (тук — достолепно бюро, там — шкаф от тиково дърво, служещ за прикритие на минибар), но изглеждаше далеч по-просторна, макар цената на нощувката да бе еднаква за двете, вече бях проучил тарифите. Върху сгъваема дървена поставка гордо се перчеше обемист мъжки кожен куфар, а на леглото, широко разтворен, беше проснат по-скромен, но с по-твърди ръбове кафяв дамски куфар; две по-официални рокли бяха предвидливо — и спретнато — окачени в гардероба. Насочвайки за момент вниманието си към зеещия, почти по порнографски разчекнат куфар на кревата, тук-там зърнах палаво да се подава фино дамско бельо, но нямах време за по-подробни проучвания — всяка секунда беше фатална. Промуших ръка в единия от куфарите и извадих плик с документи за пътуване; документът, от който най-много се интересувах — заплануваният маршрут, изписан на ръка — услужливо бе положен най-отгоре. За по-малко от минута преписах интересуващите ме дати, часове и резервации в тефтерчето си с корици от молескин, грижливо окомплектовах документацията в първоначалния й вид и върнах пакета на мястото му. Високата и тънка, твърде префърцунена за моите вкусове лампа на нощното шкафче (кацнала до камара туристически брошури, дипляни и прочие хотелска информация) бе включена в стандартен европейски разклонител, който чевръсто подмених с мой собствен, почти еднакъв по размер, но доста по-специален по предназначение. Съжалявайки, че не разполагам с повече време, хвърлих последен поглед на стаята, за да се уверя, че няма следи от посещението ми, и бързо напуснах.

Време за едно питиенце. Келнерът едва се удържаше да не сподели своята весела възбуда при мисълта за деянията на брачната двойка, прекарваща меден месец (настроение, което обхваща всеки французин при подобна мисъл), и побърза да ме уведоми, че младото английско семейство (единият му член всъщност бе от Уелс, но аз, естествено, се въздържах от пояснения) се е изнизало към града за по-евтина — и предполагам по-вкусна — вечеря в някоя скромна кръчмичка и се очаква да се завърне в някоя половин час. Заедно с тази информация погълнах и чашка млад калвадос. После се понесох пъргаво към стаята си, пренебрегвайки асансьора за ужас на целия хотелски персонал и спирайки по пътя само за миг, за да се подсмихна подигравателно при вида на двата акварела, командировани по разбираеми причини на площадката между етажите. На стената над леглото си заварих да трепти смътно белезникаво петно, отражение на уличния фенер — още една причина да негодувам от цената на стаята.

Изчаках да минат четирийсет и пет минути и в десет и пет извадих приемника — обемист предмет, доближаващ се по размери до „Как да овладеем изкуството на френската кухня“ (изданието на „Пенгуин“). Слушалките бяха включени, честотата — предварително настроена. (Действал на принципа на домашния уред, който ви буди в спалнята, щом бебето в съседната стая заплаче — или така поне твърдеше продавачът в магазина, който така лошо се бе порязал при бръснене, че приличаше на човек, извършил показен, но недотам искрен опит за самоубийство.)

— …И не е вярно, че от творбите му можеш да научиш нещо за самия него! — изръмжа мъжки глас, който веднага събуди у мен искрена неприязън.

— Нахапаха ме комарите. Защо все мен хапят? — Чуха се някакви шумове от банята. — Не съм казала, че от творбите му можеш да научиш нещо за него. Нито пък обратното. Просто е интересно да ги разгледаш — особено онези, които са създадени специално за дадено място. Ти много добре знаеше с какво се захващаш, когато се захвана с мен. Ако не ти харесва меденият ни месец, много съжалявам. Не, не ме докосвай — предпочитам да се почеша по ухапаните места.

Последваха шумове на безмълвно помирение: стъпки из стаята, шуртяща вода от мивката, отваряне на куфари и шкафове. След това чух и други звуци.