Ерих Кестнер
Фабиан (23) (Историята на един моралист)

Двадесет и втора глава

Една юристка става филмова звезда. Една стара позната. Майката на Фабиан продава катранен сапун.

То било само шега!

Господин Векерлин си беше направил една глупава шега и тя беше станала причина за смъртта на Лабуде. Не, това не беше самоубийство. Някакъв си дребен чиновник от катедрата по немска литература беше убил неговия приятел. Капнал беше в ухото му отровни думи, както се капва арсеник в чаша вода. Беше се прицелил на шега в Лабуде и бе дръпнал спусъка. И от незареденото оръжие се беше разнесъл смъртоносен изстрел.

Докато крачеше бързо по „Фридрихщрасе“, Фабиан все още виждаше пред очите си страхливо усмихнатото лице на Векерлин и поразен едва сега от своите действия, се питаше: „Защо се нахвърлих тъй безпощадно върху този тип, сякаш всичко трябваше да бъде унищожено? Защо яростта ми срещу него бе по-силна, отколкото скръбта ми по безсмисления край на Лабуде? Нима човек като този, който е причинил неумишлено едно такова голямо нещастие, не заслужава по-скоро съчувствие, отколкото омраза? Дали някога в живота си той ще може да заспи спокойно?“

Малко по малко Фабиан почна да разбира инстинкта си. Векерлин не беше действувал неумишлено. Той беше искал да улучи Лабуде — не да го убие, но да го нарани. Бездарният конкурент бе отмъстил на по-даровития. Лъжата му беше взривна капсула. Той я бе хвърлил в Лабуде и беше побягнал, за да наблюдава злорадо и отдалече експлозията.

Векерлин бе уволнен и освен това — пребит от бой. Но нямаше ли да бъде по-добре, ако той не беше загубил службата си и не бе получавал юмручните удари? Нямаше ли да бъде по-добре, ако — след като Лабуде бе вече мъртъв — лъжата на Векерлин бе продължила да живее? Вчера смъртта на приятеля бе изпълвала Фабиан с печал, днес тя го изпълваше със смут. Истината беше излязла наяве, за кого беше от полза това? Може би за родителите на Лабуде, които сега знаеха, че синът им е станал жертва на една отвратителна подлост? Преди да научат истината, за тях не бе имало лъжа. Сега справедливостта бе победила и самоубийството се беше превърнало в една трагична шега. Фабиан си представи погребението на Лабуде и го побиха тръпки: видя се сред траурното шествие, видя родителите на Лабуде, застанали до ковчега, близо до тях бе и тайният съветник; и ето, майката на Лабуде високо изкрещя. Тя откъсна черния креп от черната си шапка и разхлипана падна ничком.

— Пазете се! — каза сърдито някой.

Фабиан почувствува, че го блъскат и спря. Дали не бе трябвало да потуши историята с Векерлин, вместо да я изяснява докрай? Дали не бе трябвало да скрие дълбоко в себе си действителното положение на нещата, за да пощади родителите на Лабуде? Защо ли и в последното си писмо Лабуде бе проявил такава педантичност, защо ли беше обичал толкова реда? Защо бе назовал по име причината за постъпката си?

Фабиан тръгна, отново. Сви по „Лайпцигерщрасе“.

Беше обед. Чиновниците и продавачките се тълпяха по спирките и щурмуваха автобусите. Обедната почивка беше кратка.

Ако не се бе намесил Векерлин, ако Лабуде беше научил, че трудът му наистина е оценен, сега той нямаше да бъде мъртъв; дори нещо повече, успехът щеше да го ободри, да облекчи разочарованието му от Леда, да поразсее политическите му амбиции. Защо беше работил цели пет години над този свой труд? Искал бе да докаже на самия себе си, че е способен да създаде нещо. Разчитал беше на този успех и оценявайки психологическото му въздействие, го бе включил в плана за развитието си. И тази сметка бе изчислена безукорно. Ала въпреки това той не беше повярвал на своето убеждение, а на лъжата на Векерлин.

Не, Фабиан не искаше да присъствува, когато щяха да погребват приятеля му. Трябваше да се махне от този град. Впери поглед в един автомобил, който тъкмо минаваше край него. Не беше ли това Корнелия? Там, до оня дебел човек? Сърцето му замря. Не, не беше. Трябваше да се махне и десет коня не можеха да го задържат вече тук.

Отиде на гарата. Дори не се върна при вдовицата Холфелд, остави всичко в нейната стая тъй, както си беше. Не се обади и на Захариас, на тоя суетен, неискрен човек. Отиде на гарата.

Бързият влак заминаваше след един час. Фабиан си взе билет, купи обедните вестници, седна в чакалнята и почна да ги преглежда.

На някакъв икономически конгрес бяха гласували резолюции, с които се предлагаха широки международни спогодби. Дали това бяха само доброжелателни приказки? Или малко по малко бяха почнали да разбират онова, което всички знаеха? Бяха ли разбрали, те разумът е над всичко? Може би Лабуде бе имал право. Може би наистина не беше необходимо да се изчаква нравственото издигане на пропадналото човечество? Може би целта на един моралист, какъвто бе Фабиан, действително можеше да се постигне чрез стопански мерки? Дали нравственият проблем бе неразрешим само защото беше безсмислен? И не беше ли въпросът за световния порядък в същност само въпрос за поставяне ред в сделките?

Лабуде бе мъртъв. Нещата, които четеше Фабиан сега, биха го въодушевили. Те биха съвпаднали напълно с плановете му. Фабиан седеше в чакалнята, мислеше с мислите на своя приятел и оставаше безучастен. Искаше ли самият той някакво подобрение на условията? Той искаше да станат по-добри хората. Какво представляваше оная цел без този път към нея? Той пожелаваше от все сърце в тенджерата на всеки да има по десет пилета дневно, пожелаваше всекиму тоалетна с течаща вода и високоговорител, пожелаваше на всеки седем леки коли — по една за всеки ден от седмицата. Но какво се постигаше по този начин, щом не се постигаше нищо повече? Или искаха да го заблудят, че човек става добър, щом като му потръгне добре? В такъв случай собствениците на петролните полета и на каменовъглените мини трябваше да бъдат истински ангели!

Нима той не бе казал на Лабуде: „Дори в рая, за който мечтаеш, хората пак ще се удрят с юмрук по муцуните“? Нима раят, с двадесет хиляди марки среден доход за всеки варварин, представляваше цел, достойна за хората?

Докато, седнал така, той защищаваше собственото си нравствено поведение срещу изследователите на стопанската конюнктура, у него отново се пробудиха ония съмнения, които отдавна глождеха като червеи чувствата му. Действително ли бяха желателни човечните и почтени нормални хора, за които мечтаеше той? Не беше ли адска още самата представа за тоя рай на земята — независимо дали бе постижим или не? Би ли могла изобщо да се понесе от хората една такава епоха, позлатена с чисто благородство? Нямаше ли в същност тя да доведе по-скоро до затъпяване? Дали плановото стопанство не представляваше не само по-лесно осъществимото, но и по-лесно поносимото идеално положение? Дали неговата, Фабианова, утопия в същност нямаше значение само като обща насока, чието осъществяване бе както невъзможно, тъй и нежелателно? Не говореше ли той на света, както се говори на любимата: „Ще сваля за тебе звездите от небето!“ Подобни обещания бяха похвални, но какъв ужас, ако любимият действително ги изпълнеше. Какво щеше да прави клетата му любима със звездите, ако той й ги довлечеше?

Лабуде бе стоял здраво върху фактите, беше поискал да тръгне в поход и се беше препънал. Той, Фабиан, витаеше в пространството, защото нямаше достатъчно тежест, и продължаваше да живее. Но защо ли живееше още, след като не знаеше за какво живее? И защо неговият приятел, който бе знаел това „за какво“, не живееше вече? Умираха ония, които не трябваше да умират, и живееха, които не трябваше да живеят.

На фейлетонната страница от булевардния вестник, който се намираше на коленете му, той видя отново Корнелия.

„Една юристка става филмова звезда“

пишеше с тлъсти букви под снимката.

„Госпожица д-р Корнелия Батенберг — можеше да се прочете по-нататък в съобщението — е била открита от прочутия филмов индустриалец Едвин Макарт и още през следващите дни започва да се снима във филма «Маските на госпожа Z»“.

— Всичко хубаво! — прошепна Фабиан и кимна на изображението във вестника.

В другия ежедневник я видя още веднъж. Беше облечена с внушителен кеп и седеше пред кормилото на леката кола, която Фабиан вече знаеше. До нея се виждаше дебел, едър мъж — явно самият откривател. Текстът под снимката потвърди предположението му. Човекът изглеждаше брутален и лукав — като дявол без гимназиално образование. „Едвин Макарт — човекът с магическата пръчица за откриване на съкровища“ — твърдеше редакторът; най-новото му откритие се наричало Корнелия Батенберг. В качеството си на бивш кандидат на науките, тя представлявала нов, модерен тип в киното: интелектуалната немска жена.

— Всичко хубаво! — повтори Фабиан и втренчи поглед в снимката.

Колко отдавна бе сякаш всичко станало помежду им! Взираше се в изображението тъй, като че оглеждаше гроб. Някаква невидима, призрачно-зловеща ножица бе прерязала всички нишки, които го свързваха с този град. Останал беше без работа, приятелят му бе мъртъв, Корнелия се намираше в чужди ръце — какво ли още можеше да търси тук?

Грижливо откъсна фотографиите, прибра ги в бележника си и хвърли вестниците. Нищо не го задържаше в Берлин, копнееше да се върне там, отгдето беше дошъл: да се върне у дома, в родния си град, при майка си. При все че все още седеше на Анхалтската гара, в същност той отдавна вече не беше в Берлин. Щеше ли да се върне някога?

Когато неколцина души се разположиха нашироко около масата му, Фабиан стана, мина през пропуска на гарата и седна във влака, който чакаше сигнал, за да потегли.

Само да се махне оттук! Голямата стрелка на гаровия часовник бавно пълзеше по минутите. Само да се махне!

Фабиан седеше до прозореца и гледаше навън. Нивите и ливадите се носеха покрай него шеметно, сякаш се намираха върху някакъв въртящ се диск. От време на време сред танцуващите поляни се виждаха малки, боси селянчета, които махаха машинално. На една от ливадите пасеше кон. Някакво жребче подскачаше покрай оградата и поклащаше ритмично глава. След това влакът навлезе в мрачна борова гора. Стъблата бяха обрасли със сиви лишеи. Дърветата стояха като прокажени, сякаш им бе забранено да напускат гората.

Изпита чувството, че някой се взира настойчиво в него. Извърна се и погледна в купето. Спътниците му бяха равнодушни хора и си седяха равнодушно по местата, заети само със себе си. Кой ли го гледаше? В този миг той откри вън, в коридора, госпожа Ирене Мол. Тя пушеше цигара и му се усмихваше. Тъй като Фабиан не помръдна от мястото си, Мол му махна с ръка.

Той излезе.

— Просто скандално е, как се преследваме! — рече тя. — Накъде си тръгнал?

— Отивам си у дома.

— Бъди учтив — каза госпожа Мол — и ме запитай, ако обичаш, накъде съм потеглила аз!

— Накъде пътувате?

Тя се облегна на рамото му и прошепна:

— Офейквам! Едно от момчетата, които бях наела, взе, че издаде заведението. Научих за това днес сутринта от един полицейски чиновник, на когото бях удвоила месечната заплата. Ще дойдеш ли с мен в Будапеща?

— Не — каза той.

— Нося със себе си сто хиляди марки. Няма нужда да ходим чак до Будапеща. Искаш ли да се прехвърлим през Прага в Париж? Ще живеем в „Кларидж“. Или пък ще отидем във Фонтенбло и ще си наемем малка вила.

— Не — каза той, — аз се връщам у дома.

— Ела — замоли го тя. — Взела съм със себе си и скъпоценности. А останем ли без пукната пара, ще почнем да изнудваме бабките, дето идваха при мене. Зная интересни подробности. Или предпочиташ да идем в Италия? Какво ще кажеш за Беладжио?

— Не — отвърна той, — аз се връщам при майка си.

— Ах, ти, проклето магаре — гневно прошепна тя. — Да не искаш да коленича пред теб и да ти се обясня в любов? Какво имаш против мен? Да не би да съм прекалено образована за теб? Може би предпочиташ някоя глупава гъска? Слушай какво, на мен най-сетне ми омръзна да тичам подир първия срещнат мъж. Ти ми харесваш. Постоянно се срещаме. Това не може да бъде случайност! — Тя го хвана за ръката и почна да гали пръстите му. — Моля ти се, ела с мен!

— Не — рече той. — Няма да дойда с вас. Приятно пътуване!

Ирене Мол го задържа.

— Жалко, много жалко. Може би друг път. — Отвори чантата си. — Трябват ли ти пари?

Поиска да тикне в ръката му няколко банкноти. Той сви ръката си в пестник, поклати глава и влезе в купето.

Тя постоя още малко отвън пред вратата и не отделяше поглед от него. Фабиан се извърна към прозореца. Влакът минаваше през някакво село.

Беше към шест часа вечерта, когато Фабиан пристигна. Излезе от гарата и видя пред себе си градската църква. Стори му се, че тя го оглежда строго от главата до петите, и сякаш пита: „Защо днес никой не те посреща? И защо си пристигнал без куфар?“

Тръгна по пътя край бента и прекоси под стария виадукт. Над него тракаше монотонно някакъв безкраен товарен влак, каменният свод ехтеше. Къщата, в която на времето си бе живял учителят Шанце, току-що бе боядисана. Останалите сгради се издигаха със сивите си фасади — същите, каквито ги помнеше от детинство. В ъгловата къща, която бе собственост на акушерката Шрьодер, беше отворен нов магазин — месарница; на витрината още имаше цветя.

Бавно се приближи към къщата, в която беше роден. Колко позната му беше улицата. Знаеше фасадите, знаеше дворовете, мазетата и таваните, на всяка крачка чувствуваше родното. Но хората, които влизаха и излизаха от тия къщи, му бяха чужди.

Спря. „Магазин за сапун“ — пишеше над едно дюкянче. На витрината бе залепен някакъв лист. Той прочете:

„Сега има намаление на цените и на тоалетните сапуни: марка «Лавендел» — двадесет вместо двадесет и два пфенига. Сапун «Торпедо» — двадесет и пет вместо двадесет и осем пфенига.“

Приближи се до вратата.

Майка му стоеше зад тезгяха, пред нея имаше две купувачки. Тя се приведе стегнато и остави пред едната от тях пакет със сапун на прах. След това взе лист амбалажна хартия и дървена лъжица, загреба от една бъчва малко катранен сапун, премери го и го уви. Фабиан подуши миризмата на сапун чак вън, на улицата.

Натисна дръжката на вратата. Звънчето над входа иззвъня. Старата жена вдигна поглед и уплашено отпусна ръце.

Той направи няколко крачки към нея и с разтреперан глас каза:

— Мамо, Лабуде се застреля.

И внезапно сълзите бликнаха от очите му. Отвори вратата, която водеше към задната стаичка, затвори я пак, седна на канапето до прозореца, погледна към двора, отпусна бавно глава върху перваза и заплака.