Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стоманения плъх (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat Sings the Blues, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Хари Харисън. Стоманеният плъх си свирка блус

ИК „Бард“, 1998

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Mandor)
  2. — Корекция

3.

Заситних след Наркозес с документите под мишница, като се мъчех да си внуша, че съм брадат и дебел. Пазачите не ни обърнаха внимание — всички до един наблюдаваха със садистично възхищение как водонепропускливата врата се затваря.

— Чакай! — извика полковникът, отвори малка кутия и извади от нея един патрон.

Вдигна глава, докато минавах покрай него, и ме погледна право в очите. Усетих как от порите ми избива пот. Стори ми се, че този мигновен поглед продължи цял час. После той се извърна и извика:

— Отворете вратата, идиоти! Зареждам пистолета и тогава затваряме.

Завихме по коридора и пагубната за здравето ми група изчезна от полезрението. Тихо, както си бях наложил, последвах адвоката през силно охранявания портал, в един асансьор, извън него и най-после през последната врата, най-после извън Монетарницата. След като минахме покрай въоръжените стражи и се запътихме към очакващата ни наземна кола, въздъхнах облекчено и казах:

— Господин…

— Стига вече! В колата. Ще говорим за вдигане на заплатата в кабинета, не преди това.

Наркозес явно знаеше неща, които ми бяха убягнали. Подслушвателни устройства в декоративните дървета, покрай които минавахме? Акустични микрофони, насочени към нас? Едва сега си дадох сметка, че внимателно планираното ми престъпление се бе оказало пълен провал още от самото начало.

Шофьорът беше мълчалив като гробница. И също така отблъскващ. Загледах се в тичащия назад поток от сгради. После се появиха предградията. Продължихме, докато не стигнахме до една ниска постройка сред потънал в зеленина квартал. Предната врата се отвори и после безшумно се затвори зад нас, очевидно без никаква човешка намеса. Същото се случи и с вътрешната врата, която беше изящно украсена със златна табела с инкрустирани бижута: ПЕДЕРАСИС НАРКОЗЕС — АДВОКАТ

Щом вратата се затвори, аз се обърнах и заплашително насочих пръст срещу него.

— Знаели сте за мен още преди да кацна на тази планета.

— Разбира се. Проучването започна още щом бяха попълнени фалшивите ти пълномощия.

— Значи сте стояли встрани и сте ме оставили да замисля, планирам и извърша престъпление и да бъда осъден на смърт — без никакъв опит за намеса?

— Точно така.

— Това е престъпно! И то много повече от собственото ми престъпление.

— Не е съвсем така. При всички случаи щяха да те измъкнат от този последен плувен басейн. Просто искахме да видим доколко ще се справиш.

— И каква е оценката?

— Много добра. За младеж на твоята възраст. Получаваш работата.

— Браво на мен. — Реших също да мина на „ти“. — Но какво ще кажеш за моя двойник — оня тип, дето остана на мое място?

— Оня тип, както го нарече, е най-съвършеният и скъп хуманоиден робот, който може да се купи с пари. Които пари не са похарчени напразно, тъй като лекарят, който ще подпише смъртния акт, работи за нас. Инцидентът е приключил.

— Страхотно — въздъхнах аз и се отпуснах на канапето. — Виж какво, нямаш ли нещо за пиене? Изкарах дълъг ден. Но никакъв спирт. Една бира ще ми дойде добре.

— Гениална идея. Ще ти направя компания.

На стената се отвори малък, но добре зареден бар и продавачът поднесе две заскрежени халби. Отпих и мляснах.

— Чудесно. След като са ми дадени трийсет дни, няма ли да ми кажеш какво точно се иска от мен?

— Всичко с времето си — каза той и седна срещу мен. — Капитан Варод ме помоли да ти пратя поздрави. И да ти предам, че е знаел, че си го лъгал, когато си му обещал, че ще се откажеш от живота на престъпник.

— Значи ме е следял?

— Започваш да схващаш. След това последно криминално действие, което ще изпълниш за нас, ставаш честен човек. Или напротив.

— Ти ли ще ми кажеш! — Подсмихнах се и пресуших халбата. — Адвокат мошеник, на когото му плащат уж за да спазва закона. Стоял си настрана и си оставил тези главорези тук на Паскьонджак да си гласуват закон за съдебен процес след екзекуцията. После наемаш един престъпник, за да извърши криминален акт. Честно казано, не мога да нарека всичко това спазване на закона.

— Първо — каза той и вдигна назидателно пръст като истински служител на правосъдието, — ние никога не сме одобрявали тайния закон на Монетарницата. Той беше прокаран едва наскоро от тукашната параноична управа. Твоят арест беше първият и ще бъде последният. В момента текат големи размествания във ведомствата. Второ — втори пръст се вдигна, за да се присъедини към първия, — Съюзът никога не е прощавал насилието или криминалните деяния. Това е първият случай и той е резултат от необичайна поредица от обстоятелства. Решението да се извърши това беше взето след големи дебати. Само веднъж и никога повече.

— И всички ще ви повярват — усмихнах се недоверчиво аз. — Не е ли вече време да ми кажеш в какво се състои работата?

— Не. Защото аз самият не знам. Аз лично гласувах срещу цялата тази операция, така че ме изключиха. С теб ще разговаря професор Ван Дайвер.

— А трийсетдневната отрова?

— Ще те намерят в подходящия момент. — Той стана и се запъти към вратата. — Против моите принципи е да пожелавам късмет.

Изглежда, това беше неговата форма на пуританско-папска последна благословия. Защото веднага след като излезе, на негово място влезе възрастен тип с бяла брада и монокъл.

— Професор Ван Дайвер, предполагам?

— Имам честта — каза той и ми протегна тънката си влажна ръка да се здрависаме. — Вие трябва да сте доброволецът с бойното име Джим, за чието присъствие бях уведомен. Информираха ме, че би трябвало да ме чакате тук. Много добре от ваша страна, че сте приели това назначение, което може да бъде наречено единствено деликатно и трудно.

— В голяма степен — обадих се аз, влизайки в неговия академичен стил. — Съществува ли някаква далечна възможност да бъда уведомен за естеството на това назначение?

— Разбира се. Аз не съм изрично оторизиран да ви предоставя аугментивна информация, касаеща историята и трагичното обстоятелство на загубата. Друг индивид, който ще остане безименен, ще ви осигури асистенцията, за която бихте настоявали. Но ще започна с обстоятелствата, които възникнаха преди малко повече от двадесет години…

— Бира. Имам нужда от освежаване. Вие ще желаете ли?

— Въздържам се от напитки, съдържащи алкохол и кофеин.

Той ме погледна стъклено през заплашителния си монокъл, но аз си напълних халбата. Отпих, седнах и му махнах с ръка да продължи. Гласът му ме заля на мощни, монотонни вълни и скоро започнах да заспивам, но съдържанието на това, което говореше, бързо ме събуди. Той се разпростря много нашироко, с прекалено големи отклонения, но въпреки това материята се оказа твърде любопитна.

Една съкратена версия нямаше да му достави и половината удоволствие, а щеше да отнеме едва няколко минути. С думи прости, Галаксия Университато бе изпратил експедиция на археологически обект на една далечна планета и там открили артефакт с нечовешки произход.

— Майтапите се — казах. — Човечеството е проучило по-голямата част от Галактиката през последните тридесет и две хиляди години, и никъде не са намерени следи от чужда раса.

Той подсмръкна шумно.

— Не се „майтапя“, както благоволихте да се изразите. Разполагам с визуални доказателства, снимки, които ни изпратиха от експедицията. Откритият артефакт е намерен в пласт, който е поне от един милион години, и не наподобява на нищо от съществуващата база данни от познатата ни Вселена.

Той извади снимка от вътрешния си джоб и ми я подаде. Взех я, погледнах я и я завъртях, тъй като не беше означено кое е горе и кое — долу. Усукана последователност от несъгласувани ъгли и форми, неприличаща на нищо, което бях виждал.

— Изглежда достатъчно чуждо, за да е чуждо — казах аз. Очите ме заболяха от взиране и пуснах снимката на масата. — Какво прави това нещо, какво представлява то и изобщо…

— Нямам и най-смътна представа, защото така и не беше доставено в университета. Пътят му, длъжен съм да ви кажа, беше прекъснат и е от изключителна важност то да бъде намерено.

— Твърде немарливо отношение към единствения чужд артефакт във Вселената.

— Това е извън обхвата на моите компетентности и не беше необходимо да ми го казвате. Но бях упълномощен с безапелационното указание да бъде намерено и върнато. На всяка цена — която цена имам надлежните пълномощия да заплатя. Служители от Галактическия съюз ме увериха, че вие, с псевдоним Джим, сте се съгласили доброволно да намерите и върнете артефакта. Те ме увериха, че вие, въпреки вашата младост, сте специалист по такива неща. Мога само да ви пожелая изключителен късмет — и ще очаквам с нетърпение да се срещна отново с вас, когато ни върнете посочения артефакт.

Той излезе и неговото място се зае от едър униформен флотски офицер. Който затвори вратата и ме изгледа със стоманен поглед. Аз му го върнах.

— Да не би вие да сте този, който най-после ще ми обясни какво става?

— Адски вярно — изръмжа той. — Адски тъпа идея, но това е единственото, което можем да направим. Аз съм адмирал Бенбоу, шеф на Флотската сигурност на Съюза. Тези тъпи академици позволиха най-скъпоценният предмет във Вселената да се изплъзне от ръцете им и сега трябва да събираме парчетата и да тичаме след топката.

Обърканите метафори на адмирала не бяха по-съдържателни от академичните усуквания на професора. Откога ясната реч се бе превърнала в забравено изкуство?

— Хайде — подканих го аз. — Просто ми кажете какво се е случило и какво се очаква от мен.

— Така. — Той се отпусна на стола. — Това бира ли е? И аз ще взема една. Не, отказвам. Двойно, не, тройно високооктаново уиски и никакъв лед. Действай.

Робобарът ни подаде питиетата. Той пресуши своето, докато аз още надигах моето.

— Слушай сега. Въпросната експедиция се връщала от планетарното копане, когато корабът им изпитал известни затруднения в комуникацията. Разтревожили се, че това може да затрудни пътуването, и кацнали на най-близката планета, която нещастно и трагично се оказала Лиокукае.

— Защо нещастно и трагично?

— Млъкни и слушай. Намерихме ги с кораба им сравнително читави. Но без артефакта. По известни причини не можехме да направим нищо повече. Ето защо прибегнахме до твоите услуги.

— Хайде сега да ми кажете какви са тези „известни причини“.

Той се изкашля и погледна встрани, стана и си напълни отново чашата. Ясно беше, че макар да е печено старо космическо куче, е притеснен.

— Трябва да разбереш, че нашата роля и цел е поддържането на галактическия мир. Това невинаги е възможно. Понякога има индивиди, даже групи, които са неуязвими за нашето влияние. Буйни хора, някои от които определено неизлечимо луди. Въпреки всичко, което сме в състояние да направим, те остават имунизирани срещу нашите грижи, неуязвими за нашата помощ.

Той изгълта последните капки и аз добих чувството, че най-после ще стигнем до истината.

— Понеже не можем да ги убиваме — даваш си сметка, че това, което ще ти кажа сега, е достояние само за най-върховните власти, нали? — ние, тъй да се каже, уреждаме, грижим се, нали така, да бъдат транспортирани на Лиокукае, където могат да си живеят живота, който са предпочели, без да заплашват мирните култури на Съюза…

— Галактически боклучарник! — извиках аз. — Мястото, където вие, пресвети тесногръди фанатици, подмитате утайката под чергата! Не е чудно, че го пазите в свръхсекретна тайна.

— Я зарежи тоя назидателен тон, ди Гриз. Познавам ти много добре досието. Трябва да ти кажа, че то вони. Но те държим изкъсо за къдрите, след като изпи седемстотин и двайсет часовата отрова, тъй че ще правиш точно каквото аз кажа. Тъй, а сега ще те задръстя с всички гадни подробности относно Лиокукае, с цялата информация, с която разполагаме. След което ми представяш плана си как ще върнеш онова нещо. Нямаш избор.

— Мерси. С какви ресурси разполагам?

— Безгранични ресурси, неограничени фондове, безкрайна поддръжка. Всяка планета в галактиката внася във фонда на Галаксия Университато. Те разполагат с толкова кредити, че всеки супербогаташ пред тях е супербедняк. Искам да ги изтупаш хубаво.

— Сега говорите на моя език! — За пръв път се заинтересувах от този отровен проект. — Донесете ми докладите — и малко храна — и ще видя какво мога да направя.

„Не е много“ — рекох си след няколко часа четене и препрочитане на тънкото досие и десетина корави и безвкусни сандвича. Адмиралът заспа в креслото и захърка като ракетна дюза. В папката нямаше никакви отговори, тъй че няколко въпроса щяха да свършат работа. Което ми осигури приятния повод да го събудя. С няколко разтърсвания го постигнах и злобните му червени очички се втренчиха в мен.

— Гледай да имаш сериозно основание за това.

— Имам. Какви са личните ви познания за Лиокукае?

— Всичко знам, тъпако. Затова съм тук.

— Изглежда, че е доста здраво закопчана.

— Доста здраво не е изразът, който бих използвал. Херметично закопчана, пазена, патрулирана, наблюдавана, здраво заключена, под карантина — каквото си избереш. Доставят се храна и лекарства. Нищо не се изнася.

— Имат ли си свои доктори?

— Не. Има медицински екипи, стационирани на космопорта — той е истинска крепост. И преди дори да си ме попитал — отговорът е не. Единствената тънка нишка доверие, което съществува между Флотата и лиокукайците, включва медицинските услуги. Те идват при нас и ние ги лекуваме. Само за миг да заподозрат, че медиците са намесени в някаква шашма, и доверието ще се стопи. Със сигурност ще последват епидемии и смърт. Това отпада.

— Ако останалата част на цивилизованата галактика не знае нищо за тях, какво знаят те за нас?

— Всичко, предполагам. Цензура не прилагаме. Предаваме им всички обичайни забавни телевизионни канали, а също така образователните и новинарските програми. Те са добре снабдени с телевизионни приемници и могат да гледат повторения на най-гнусните програми и сериали. Според теорията, ако успеем да им натъпчем мозъците с телевизионен боклук, няма да ни създават повече грижи.

— И това действа ли?

— Вероятно. Но със сигурност знаем, че покриват най-високия рейтинг в цялата Галактика по нескончаеми часове пулене, прекарани пред екрана.

— Слизате и ги анкетирате?

— Не бъди глупак. В шаситата на всеки приемник са запоени записващи устройства. Прослушваме ги със спътник.

— Значи това, с което разполагаме, е една планета, заселена с кръвожадни, войнствени, побъркани телеманиаци?

— Горе-долу е така.

Скочих на крака, като разсипах изсъхнали трохи от гадните сандвичи по килима, и вдигнах високо юмруци и глас.

— Ето го.

Бенбоу примигна и ме изгледа смръщено.

— Кое?

— Отговора. Просто проблясък на една идея, засега. Но знам, че ще се разрасне и ще набъбне в нещо невероятно. Лягам да спя с идеята и като се събудя, ще я изгладя, ще я изпипам и ще ви я опиша в подробности.

— И каква е тя?

— Не бъдете ненаситен. Всичко с времето си.