Пол Верлен
Вървях по пътища…

Вървях по пътища коварни, странни

и изтощен, и заблуден.

Посочиха ми пътя твоите длани.

 

Аз виждах плаха светлинка пред мен —

безсилната надежда на зората; в мрака

от твоя взор просветна като ден.

 

Ни шум, ни стъпките в нощта на някой

ме спираха по пътя към целта,

че ти ми казваше: „Върви, не чакай!“

 

Сърцето мрачно, блъскащо в гръдта,

ридаеше по скръбните пътеки

и — дивен победител — любовта

 

ни свърза в радостта навеки.