Калин
Първа елегия

Младежи,

докога ще се излежавате?

Кога сърцата ви

ще се изпълнят с храброст?

Защо не се срамувате,

че се показвате

пред чужденеца

тъй мекушави —

защо вярвате в мира, когато

война покрива цялата страна?

. . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . .

И нека всеки, даже и умиращият,

да хвърли сетната стрела.

Тъй благородно е човек да защити

родината си от врага,

децата си и младата жена.

Смъртта ще дойде,

когато Парките^[1] откъснат нишката.

И нека всеки затова

издигне меча си високо

и — храбър — зад щита

върви напред във боя.

Човек не може да избяга от смъртта,

дори да е ластар от корена на боговете.

Той много често се завръща у дома,

избягнал удара на копието —

но тук намира именно смъртта.

Такъв човек

в родината не го обича никой

и никой не го жали;

а другият — ако изпати нещо,

за него мало и голямо плаче.

Защо всички състрадават

храбреца, изложил се на смърт.

За тях е полубог.

И хората го виждат пред очите си,

подобно на кула той да се издига:

защото сам, един-единствен

извършил е дела чудесни.