Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (3)

Глава 3

Майлс прибра комуникатора в джоба си и се огледа. Приемът беше в разгара си. Присъстваха стотина души, облечени в ослепително разнообразни земянитски и галактически дрехи, както и в униформи на различни чужди армии. Неколцина от първите гости вече си тръгваха и техните бараярски придружители ги превеждаха през охраната. Сетаганданците, изглежда, наистина си бяха отишли заедно със своите приятели. Трябваше да използва момента и да се измъкне незабелязано.

Иван все още бъбреше край фонтана с красивото момиче. Майлс безмилостно го прекъсна.

— След пет минути те чакам на главния изход.

— Какво?

— Спешно е. По-късно ще ти обясня.

— Какво толкова… — започна Иван, но Майлс вече излизаше от залата и се насочваше към задните асансьори. Трябваше да се насили да не се затича.

В стаята си се съблече, събу си ботушите и се хвърли към гардероба, откъдето извади черната тениска и сивите панталони на униформата си от „Дендарии“. Бараярските ботуши водеха произхода си от кавалерийската традиция, докато кубинките на „Дендарии“ се бяха развили от снаряжението на пехотинците. Ако човек яздеше, бараярските бяха по-практични, макар че никога не бе успявал да го обясни на Ели. Трябваха й само два часа на седлото в пресечена местност, за да ожули прасците си до кръв — това щеше да я убеди. Ала тук нямаше коне.

Той закопча сиво-бялата си куртка и се втурна обратно към асансьора. Долу спря, поправи униформата си, вирна брадичка и дълбоко си пое дъх. Ако дишаше тежко, незабавно щеше да привлече вниманието. Закрачи по друг коридор, който водеше към централния изход. Все още не се виждаха сетаганданци, слава Богу.

Очите на Иван се разшириха. Той се усмихна на блондинката, извини се и отведе Майлс до някаква саксия с буйно растение, сякаш за да го скрие от поглед.

— Какво става, по дяволите?

— Трябва да ме изведеш оттук. През охраната.

— А, не! Ако те види в тази униформа, Галени жив ще те одере и ще използва кожата ти за изтривалка.

— Нямам време нито да споря, нито да ти обяснявам. Тъкмо затова не се обръщам към Галени. Куин нямаше да ме повика, ако не се нуждаеше от мен. Трябва веднага да тръгна.

— Това означава да се отклониш от служба!

— Не и ако не забележат отсъствието ми. Кажи им… кажи им, че съм се оттеглил в стаята си поради мъчителни болки в костите.

— Пак ли онази твоя остео не знам какво си? Убеден съм, че лекарят на посолството може да ти даде лекарство за…

— Не, не — не повече от обикновено — но поне е нещо действително. Може би ще повярват. Хайде, доведи я. — Майлс посочи с брадичка Силвет, която чакаше Иван с въпросително изражение на прелестното си личице.

— Защо?

— За маскировка. — Майлс се усмихна през зъби и поведе Иван за лакътя към централния изход.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза той на Силвет и я хвана под ръка. — Забавлявате ли се? Лондон е прекрасен град…

Двамата със Силвет също бяха прелестна двойка, реши Майлс. На излизане крадешком хвърли поглед към охраната. Войниците забелязваха единствено нея. С малко късмет той щеше да остане само като сиво петно в паметта им.

Момичето озадачено зяпна Иван, ала вече бяха излезли навън.

— Но ти нямаш телохранител — възрази братовчед му.

— Скоро ще се срещна с Куин.

— Как ще влезеш обратно в посолството?

Майлс се замисли.

— Докато се върна, ще трябва да откриеш някакъв начин.

— Кога ще се върнеш?

— Не зная.

Вниманието на външната охрана беше привлечено от наземна кола, която спря пред посолството. Майлс припряно пресече улицата и се шмугна във входа на метрото.

Десет минути и две прехвърляния по-късно отново излезе навън и се озова в много по-стара част на града с реновирана архитектура от XXII век. Нямаше нужда да проверява уличните номера, за да забележи целта си. Тълпата, барикадите, мигащите светлини, полицейските гравитокари, пожарникарите, линейките…

— Проклятие — изруга той и после прибави с бетанския акцент на адмирал Нейсмит: — Мамка му…

Предполагаше, че полицейският командир е мъжът с високоговорителя, а не някой от шестимата в бронирани жилетки и с плазмени пушки. Той си проби път през тълпата и прескочи барикадата.

— Вие ли сте старшият офицер?

Полицаят озадачено се огледа, после сведе глава надолу, сепна се и свъси вежди към униформата на Майлс.

— Да не сте от онези психопати?

Майлс се олюля назад на пети, като се чудеше как да му отговори. Трябваше да потисне и трите си първоначални реакции.

— Аз съм адмирал Нейсмит, главнокомандващ флота на „Свободните наемници от Дендарии“. Какво се е случило? — Той замълча за миг, бавно протегна показалец и побутна нагоре дулото на плазмената пушка, насочена към него от някаква жена в бронирана жилетка. — Моля ви, аз съм на ваша страна. — Тя недоверчиво го стрелна с поглед през визьора на шлема си, но полицейският началник е кимна и жената отстъпи назад.

— Опит за грабеж — отвърна полицаят. — Когато продавачката се опитала да им попречи, те я нападнали.

— Грабеж ли? — попита Майлс. — Извинете ме, но това е абсурд. Мислех, че всички разплащания тук се извършват по електронен път. Какви пари са можели да ограбят? Трябва да има някакво недоразумение.

— Не пари — поясни полицаят. — Стока.

С периферното си зрение Майлс забеляза, че в магазина се продава алкохол. Витрината бе разбита. Той сподави лошото си предчувствие и продължи с бодър глас:

— Така или иначе, не разбирам този маскарад със смъртоносни оръжия заради някакъв обикновен обир на магазин. Не преигравате ли малко? Къде са ви зашеметителите?

— Взели са заложница — мрачно отвърна полицаят.

— И какво от това? Зашеметете всички вътре, Господ ще познае своите.

Полицейският командир го стрелна със странен поглед. Не познаваше собствената си история, предположи Майлс — тези думи бяха изречени съвсем близо до Англия, за Бога.

— Твърдят, че са заложили взривно устройство и че целият квартал щял да избухне в пламъци. — Полицаят замълча за миг. — Възможно ли е?

Майлс също се замисли.

— Успяхте ли да идентифицирате някого?

— Не.

— Как се свързвате с тях?

— По комуникатора. Поне допреди малко — изглежда, преди няколко минути са го унищожили.

— Разбира се, ще платим щетите — задавено рече Майлс.

— И не само тях ще платите — изръмжа полицаят.

— Хм… — С периферното си зрение Майлс видя, че на улицата се спуска гравитокар с надпис „ЕВРОНЮЗ НЕТУЪРК“. — Мисля, че е време да сложим край на тази история.

И закрачи към магазина.

— Какво ще правите? — попита полицаят.

— Ще ги арестувам. И ще ги изправя пред военен съд за изнасяне на оръжие от кораба.

— Сам ли? Ще ви убият. Пияни са до козирката.

— Едва ли. Ако войниците ми искаха да ме застрелят, досега са имали много по-добри възможности.

Полицейският командир се намръщи, но не го спря.

Автоматичните врати не работеха. Майлс озадачено постоя пред непрозрачното стъкло, после удари по него с юмрук. Нещо отзад се раздвижи. След продължителна пауза вратите се открехнаха. Той се завъртя настрани и се шмугна вътре. Мъжът, който му беше отворил, затръшна вратата и спусна металното резе.

В магазина цареше неописуем хаос. Във въздуха се носеха алкохолни пари от разбити бутилки. „Можеш да се напиеш дори като дишаш…“ Подгизналият килим под краката му жвакаше.

Майлс се огледа, за да определи кого първо да убие. И едва сега забеляза, че онзи, който беше отключил вратата, е само по бельо.

— Адмирал Нейсмит — промълви той, с олюляване застана мирно и отдаде чест.

— Срещу коя армия се сражаваш, боец? — изръмжа Майлс. Ръцете на мъжа описаха леки вълнообразни движения, сякаш искаше да му обясни с жестове.

Друг войник от „Дендарии“, в униформа, седеше на пода, облегнал гръб на една от колоните. Майлс приклекна, за да го изправи на крака или поне на колене. Той се вгледа в лицето му. Малки червени като въгленчета очи се впериха в него без следа, че го познават.

— Уф — измърмори Майлс и се изправи. Съзнанието на този човек очевидно се рееше някъде из пространство-времето.

— Кой се интересува? — разнесе се дрезгав глас от пода зад щанда на витрината, една от малкото, които бяха останали непокътнати. — Кой се интересува, по дяволите?

„О, тук били най-добрите и най-храбрите, нали така?“ — кисело си помисли Майлс. Иззад ъгъла на щанда се появи изправен мъж.

— Невъзможно, той пак изчезна…

Най-после някой, когото да познава по име. При това отлично.

— А, редник Данио. Радвам се да те видя.

Данио отдаде някакво подобие на чест и се извиси над Майлс. В мощната му ръка заплашително висеше стар пистолет с ръкохватка, покрита с резки.

— Това ли е смъртоносното оръжие, което ме повикаха да взема? Останах с впечатлението, че сте смъкнали тук половината ни арсенал.

— Съвсем не, господин адмирал! — отвърна Данио. — Щеше да е в нарушение на устава. — Той нежно потупа пистолета си. — Моя лична собственост. Защото човек никога не знае. Навсякъде има откачалки.

— Носите ли някакви други оръжия?

— Ялен има нож.

Майлс сподави преждевременното си облекчение. Ако тези идиоти бяха тук сами, може би нямаше да се наложи „Свободните наемници от Дендарии“ официално да им опират пешкира.

— Известно ли ти е, че носенето на оръжие на тази планета е престъпление?

Данио се замисли и накрая отвърна:

— Страхливци.

— И все пак — твърдо заяви Майлс, — ще трябва да го събера и да го върна на флагманския кораб. — Той надзърна зад щанда. Онзи на пода — навярно Ялен — лежеше, стиснал в ръка стоманено острие, с което можеше да разфасова цял бик, ако разбира се, срещнеше такъв по лондонските улици и въздушни пътища. Майлс го посочи с пръст и каза: — Донеси ми ножа, редник.

Данио измъкна оръжието от пръстите на другаря си.

— Неее… — измуча пияният.

След като взе и двете оръжия, Майлс задиша по-леко.

— А сега, Данио — бързо, защото ония навън започват да стават нервни — разкажи ми какво се е случило тук.

— Ами, господин адмирал, ние си направихме купон. Бяхме взели под наем стая. — Той посочи с брадичка към полуголия мъж. — Свърши ни пиячката и дойдохме тука за още, щото беше наблизо. Взехме си каквото ни трябваше, ама оная кучка не щеше да ни приеме кредитите!

— Оная кучка?… — Майлс се огледа и прекрачи обезоръжения Ялен. „О, Господи…“ Продавачката, пълна жена на средна възраст, лежеше по хълбок на пода в отсрещния край на щанда. Устата й бе запушена, а ръцете и краката й бяха завързани с усуканите панталони и куртка на голия.

Той извади ножа от колана си и се запъти към нея. Жената нададе истерични гърлени звуци.

— Ако бях на ваше място, нямаше да я освободя — предупредително каза войникът. — Вдига адски много шум.

Майлс спря и се втренчи в продавачката. Сивата й коса беше чорлава и стърчеше във всички посоки, освен там, където бе полепнала по челото и тила й от пот. Измъчените й очи се подбелиха и тя изгуби съзнание.

— Хм. — Майлс временно върна ножа на мястото му. Най-после прочете името на войника от униформата му и направи нежелана мислена връзка. — Ксаверия. Да. Сега си те спомням. Добре се справи на Дагула. — Ксаверия се изпъчи.

Проклятие. Толкова за първоначалните му намерения да предаде всички на местните власти и да се моли все още да са в затвора, когато флотът напуска орбита. Дали не можеше по някакъв начин да отдели Ксаверия от недостойните му другари? Уви, като че ли всички бяха в кюпа.

— Значи не искала да приеме кредитите ви. Продължи ти, Ксаверия — какво се случи после?

— Хм… бяха разменени обиди, господин адмирал.

— И?

— И положението стана изнервено. Разхвърчаха се бутилки, после дойдоха ченгетата. И тя си изяде боя. — Той предпазливо хвърли поглед към Данио.

Майлс обмисли отсъствието на действащи лица в речта на Ксаверия.

— И?

— И пристигна полицията. Казахме им, че ако се опитат да влязат, ще вдигнем всичко във въздуха.

— Наистина ли сте в състояние да изпълните тази заплаха, редник Ксаверия?

— Не, господин адмирал. Само блъфирахме. Опитах се да измисля… хм… как бихте постъпили вие в такава ситуация, господин адмирал.

„Прекалено е наблюдателен. Даже когато е пиян“ — сухо си помисли Майлс, въздъхна и прокара пръсти през косата си.

— Защо продавачката не искаше да приеме кредитите ви? Не са ли от земянитските универсали, които получихте на космодрума? Да не сте се опитали да използвате онези, които са ви останали от Махата Соларис?

— Не, господин адмирал. — Ксаверия извади картата си за доказателство. Изглеждаше нормална. Майлс се завъртя, за да я провери на комуникационния пулт на щанда, ала откри, че някой го е прострелял. Куршумът беше попаднал точно в средата на холовидеоплочата. Той прибави цената му към сметката в главата си и потръпна.

— Всъщност — Ксаверия се прокашля — я върна машината, господин адмирал.

— Не би трябвало, освен ако… — „Освен ако има проблем с главната сметка“ — довърши Майлс наум. Стомахът му още повече се сви. — Ще проверя — обеща той. — Междувременно трябва да ви измъкнем оттук, без местните ченгета да ви избият.

Данио възбудено кимна към пистолета в ръката на Майлс.

— Можем да си проправим път с оръжие. Да избягаме до най-близкия вход на метрото.

За миг Майлс си представи как разстрелва Данио със собствения му пистолет. Спаси го единствено мисълта, че откатът може да строши костите на ръката му. Беше счупил дясната си китка на Дагула и все още си спомняше ужасните болки.

— Не, Данио — най-после възвърнал дар слово, отвърна той. — Ще излезем кротко — съвсем кротко — през вратата и ще се предадем.

— Но „Дендарии“ никога не се предават — възрази Ксаверия.

— Сега не сме на война — търпеливо каза Майлс. — Това е магазин за алкохол. Или поне преди е бил. Нещо повече, този магазин дори не е наш. — „Макар че несъмнено ще бъда принуден да го купя.“ — Не мислете за лондонските полицаи като за врагове, а като за най-скъпи приятели. Наистина са такива. Защото — той ледено изгледа Ксаверия, — докато не свършат с вас, не мога да започна аз.

— О! — Войникът най-после се укроти и докосна другаря си по ръката. — Да. Може би… може би е най-добре да оставим адмирала да ни отведе вкъщи, а, Данио?

Ксаверия изправи на крака бившия притежател на ножа. След кратък размисъл Майлс тихо се приближи до седящия до колоната мъж, извади джобния си зашеметител и изстреля слаб заряд в основата на тила му. Червеноокият се строполи настрани. Майлс се надяваше, че пияният няма да изпадне в травматичен шок. Бог знае какъв коктейл от химикали беше погълнал — очевидно не ставаше дума само за алкохол.

— Ти го хвани за главата — нареди на Данио той, — а ти, Ялен — за краката. — По този начин едновременно връзваше ръцете и на тримата. — Ксаверия, отвори вратата, постави си дланите на тила и без да тичаш, тръгни напред. Данио, ти го следвай. Това е заповед.

— Ще ми се тук да бяха и останалите от „Дендарии“ — промърмори Данио.

— В момента не се нуждаеш от войска, а от специалист по земянитско право — отвърна Майлс, погледна към Ксаверия и въздъхна. — Ще ви пратя адвокат.

— Благодаря ви, господин адмирал — каза редникът и мрачно закрачи напред. Като скърцаше със зъби, Майлс тръгна най-отзад.

Слънчевите лъчи на улицата го накараха да стисне клепачи. Малкият му патрул се предаде на очакващите ги полицаи. Данио не оказа съпротива, когато започнаха да го претърсват, но Майлс се отпусна едва когато видя, че ги отвеждат. Полицейският командир се приближи към него и понечи да каже нещо.

Откъм вратата на магазина се разнесе тих пукот. Сини езици облизаха тротоара.

Майлс извика и бясно се втурна натам, дълбоко си пое дъх и го задържа. Вмъкна се в горещия мрак и заобиколи щанда. Подгизналият от алкохол килим гореше и от него се издигаше задушлив дим. Огънят напредваше към завързаната жена на пода и след миг косата й щеше да се превърне в ужасен ореол…

Той се наведе, прехвърли я през рамо и с пъшкане се изправи. Можеше да се закълне, че усеща как костите му се огъват. Продавачката безпомощно подритваше.

Майлс със залитане се насочи към изхода, който сияеше като отвор на тунел, като порта към живота. Белите му дробове пулсираха и се напрягаха да поемат кислород, но той здраво стискаше устни. Бяха изтекли единайсет секунди.

На дванайсетата помещението зад него проблесна и изрева. Майлс и товарът му се строполиха на тротоара и се претърколиха настрани. Пламъци облизваха дрехите им. Някъде в далечината крещяха хора. Материята на униформата му нямаше нито да се стопи, нито да изгори, но летливите течности по нея прихванаха огъня. Ефектът беше изключително зрелищен. Ала роклята на нещастната продавачка…

Той се задави от пяната, с която ги обля притеклият се на помощ пожарникар. Трябваше да е чакал в готовност през цялото време. Уплашена наглед полицайка тревожно стискаше плазмената си пушка. Пяната приличаше на бирена, само че не бе толкова вкусна — Майлс се изплю и за миг задъхано се отпусна на земята. „Господи, колко е хубав въздухът!“

— Бомба! — извика полицейският командир.

Майлс се претърколи по гръб и погледна нагоре към синьото небе. По някакво чудо очите му бяха останали незасегнати от пожара.

— Не — тъжно отвърна той. — Бренди. Огромни количества страшно скъпо бренди. И евтино уиски. Навярно се е възпламенило от късо съединение в комуникационния пулт.

Майлс се отдръпна от пътя на пожарникарите, които тичаха към магазина. Един от тях му помогна да се изправи и го отведе от пламтящата сграда. Той се закова на място, когато забеляза човек, насочил към него уред, напомнящ на микровълново оръдие. Въпреки прилива на адреналин обаче, Майлс не реагира. Непознатият му говореше нещо. Той запремигва и успя да разпознае в микровълновото оръдие холовидеокамера.

Искаше му се наистина да е микровълново оръдие…

Най-после освободена, продавачката го сочеше и истерично крещеше. За човек, току-що спасен от ужасна смърт, не изглеждаше много благодарна. Холокамерата се завъртя към нея за миг, докато я отвеждаха към линейката. Майлс се надяваше, че ще й дадат успокоително. Представи си я как се прибира вкъщи при семейството си… „Как беше днес в магазина, скъпа?“ Зачуди се дали жената ще приеме пари, за да мълчи, и колко ли трябва да й даде.

Пари, о, Господи…

— Майлс! — сепна го гласът на Ели Куин. — Всичко под контрол ли е?

 

 

По пътя с метрото до лондонския космодрум всички го зяпаха. Докато Ели купуваше билети, той се погледна в огледалната стена и не се изненада. Лъскавият лорд Воркосиган, когото бе видял в огледалото преди приема в посолството, се беше преобразил във върколак, в отвратително дребно чудовище. По опърлената му, мокра, раздърпана униформа бавно съхнеха парцали пяна. Лицето му бе омазано със сажди, гласът му беше прегракнал, очите му бяха зачервени от дима. Смърдеше на пушек, пот и особено на алкохол. В крайна сметка нали се беше въргалял в бренди. Хората наоколо го избягваха. Полицаите, слава Богу, му бяха взели ножа и пистолета като веществени доказателства. Всяко зло за добро — сега двамата с Ели бяха съвсем сами в единия край на мотрисата.

Майлс с пъшкане се отпусна на седалката.

— Страхотна телохранителка — каза той. — Защо не ме спаси от онази репортерка?

— Тя не се опитваше да те застреля. Освен това тъкмо бях пристигнала. Не можех да й обясня какво се е случило.

— Но си много по-фотогенична. Щеше да е от полза за имиджа на „Дендарии“.

— Пред холокамера ми се връзва езикът. Но ти се държеше съвсем спокойно.

— Опитах се да омаловажа цялата история. „Момчетата си остават момчета“ — подсмихва се адмирал Нейсмит на фона на своята войска, която опожарява Лондон…

Ели се усмихна.

— Освен това те не се интересуваха от мен. Аз не бях героят, който се е втурнал в горяща сграда — за Бога, когато изскочи от пламъците…

— Видя ли този момент? — Майлс се поободри. — Добре ли изглеждаше отстрани? Как мислиш, дали това ще компенсира стореното от Данио и неговата весела групичка в очите на нашите домакини?

— Изглеждаше страховито. — Тя потръпна. — Изненадана съм, че не пострада по-сериозно.

Майлс повдигна опърлените си вежди и скри покритата си с мехури лява длан под дясната си мишница.

— Нищо работа. Нали бях с предпазно облекло.

— Не зная. Честно казано, ужасно ме е страх от огън, откакто… — Ели вдигна ръка към лицето си.

— Това е напълно естествено. Действах съвсем инстинктивно. Когато мозъкът ми най-после пое контрол над тялото ми, всичко беше свършило. Виждал съм огън в сраженията. Съзнавах само, че трябва да бързам, защото щом достигне определена точка, огънят започва да се разпространява адски бързо.

Майлс не сподели с нея тревогите си, свързани с онова проклето интервю. Вече бе прекалено късно, макар че във въображението си виждаше как „Дендарии“ атакуват „Евронюз Нетуърк“, за да унищожат видеодиска. Може би щеше да избухне война, да катастрофира совалка или член на правителството да се замеси в секс-скандал и цялата история с магазина да потъне сред другите новини. Освен това сетаганданците със сигурност вече знаеха, че адмирал Нейсмит се е появил на Земята. Съвсем скоро отново щеше да се превърне в лорд Воркосиган, навярно този път завинаги.

Майлс излезе от метрото, като се държеше за кръста.

— Костите ли? — загрижено попита Ели.

— Не съм сигурен. — Той закуцука до нея. — Мускулни спазми — онази жена май беше по-дебела, отколкото си мислех. Адреналинът заблуждава човек…

Болките му не бяха преминали, когато малката им совалка стигна на „Триумф“, флагманския кораб на „Дендарии“. Ели настоя да се отбият в лазарета.

— Разтеглени мускули — след като го прегледа, заяви корабната лекарка. — Трябва да останете на легло една седмица.

Майлс обеща и си тръгна, понесъл в бинтованата си ръка пакетче с хапчета. Беше убеден, че диагнозата е вярна, защото на борда на собствения му кораб болките започваха да заглъхват. Усещаше, че напрежението в тила му най-после се отпуска, и се надяваше да продължи така и надолу по целия му гръб. Адреналинът му също спадаше — трябваше да побърза и да свърши работата си тук, докато все още можеше едновременно да върви и да говори.

Той изпъна куртката си, безрезултатно се опита да почисти белите петна от пяна и вирна брадичка преди да влезе в каютата на счетоводителката си. Според корабното време бе вечер, но тя все още се намираше на работното си място. Вики Боун беше прецизна набита жена на средна възраст с успокояващо провлечен говор.

— О, господин адмирал! — възкликна тя. — Успяхте ли да преведете кредитите… — После втренчи очи в него. — Мили Боже, какво се е случило с вас? — След което си спомни устава и отдаде чест.

— Тъкмо това съм дошъл да проверя, лейтенант Боун. — Майлс закачи втори стол за скобите на пода и го възседна с лице към облегалката. — Струва ми се, вчера докладвахте, че сме преустановили всички поръчки на провизии, които не са от първа необходимост, и че сметките ни на Земята са под контрол.

— Временно под контрол — поправи го тя. — Преди две седмици ми казахте, че след десет дни ще получим нов кредит. Опитах се да отложа колкото може повече плащания за след това. Преди четири дни ми обещахте, че след още десет дни…

— Най-малко — мрачно потвърди Майлс.

— Отново отложих всичко възможно, но се наложи да платим някои сметки, за да продължим кредита си с още една седмица. След Махата Соларис резервните ни фондове започнаха опасно да намаляват.

Майлс уморено прокара показалец по облегалката.

— Да, навярно трябваше да продължим направо за Тау Кит. — Вече бе прекалено късно. Само да можеше директно да се свърже с щаба на Сектор II…

— Така или иначе, щеше да се наложи да оставим три четвърти от флота на Земята, господин адмирал.

— А аз не исках да се делим, зная. Ако останем тук още дълго, никой от нас няма да е в състояние да си тръгне — финансова черна дупка… Вижте, проверете в компютъра си и ми кажете какво се е случило с кредитната сметка на персонала към шестнайсет часа лондонско време.

— Хм? — На холовидеопулта й заиграха тайнствени пъстроцветни графики. — О, Божичко! Не би трябвало. Къде са отишли парите? А, директен запор. Това обяснява всичко.

— Обяснете го и на мен — нареди Майлс.

Тя се завъртя към него.

— Ами, щом флотът прекалено дълго се задържи на едно място, където изобщо има финансова мрежа, ние влагаме средствата си.

— Нима?

— Разбира се. Всички налични пари се използват за краткосрочни инвестиции. Така че кредитните ни сметки са сведени до задължителния минимум. Когато предстои някакво плащане, аз прехвърлям от инвестиционната в кредитната сметка точно колкото е нужно.

— Хм, струва ли си риска?

— Риск ли? Това е нещо съвсем тривиално! Миналата седмица спечелихме от лихви и дивиденти над четири хиляди галактически федерални кредита.

— Аха — отвърна Майлс. За миг му се прииска да се откаже от войната и да започне да играе на стоковата борса. Акционерно дружество „Свободните наемници от Дендарии“? Уви, императорът сигурно имаше какво да каже по този въпрос…

— Но тези идиоти — лейтенант Боун посочи схематичното изображение, представящо нейната версия на приключенията на Данио — са се опитали да влязат в сметката директно чрез номера й, вместо чрез главното счетоводство на флота, както безброй пъти им е обяснявано. И тъй като в момента кредитната ни сметка е на минимално равнище, банката я е блокирала. Понякога ми се струва, че говоря на глухи. — На екрана се появиха нови графики. — Не може да продължава така, господин адмирал! В момента инвестиционната сметка е празна, така че не получаваме никакви лихви. Не съм сигурна, че ще издържим още шест дни. А ако кредитите не бъдат преведени дотогава… — тя разпери ръце, — флотът на „Дендарии“ ще започне кораб по кораб да преминава в ръцете на кредиторите ни!

— О! — Майлс заразтрива тила си. Надеждите му не се оправдаваха — главоболието не отслабваше. — Не можете ли по някакъв начин да прехвърляте сумите от сметка на сметка, за да създадете… хм, виртуални пари? Поне временно?

— Виртуални пари ли? — Счетоводителката с отвращение сви устни.

— За да спасим флота. Точно като в битка. Наемническо счетоводство… — Той стисна ръце между коленете си и умолително й се усмихна. — Разбира се, ако това надхвърля способностите ви…

Ноздрите й се разшириха.

— Не, естествено. Но онова, за което говорите, се отнася най-вече за часовите разлики. Финансовата мрежа на Земята е напълно интегрирана и няма никакви часови разлики, освен ако не желаете да действате на междузвездно равнище. Ще ви кажа обаче как би могло да се получи… Е, може и да не стане…

— Какво?

— Идете в някоя голяма банка и изтеглете краткосрочен заем срещу сериозен залог. — Лейтенант Боун плъзна поглед към стените на „Триумф“ и показа колко сериозен залог има предвид. — Можем да скрием от тях някои други гаранции, както и степента на амортизирането им, да не споменавам за това какво притежаваме ние и кое е на капитаните собственици — но поне ще получим истински пари.

А какво щеше да каже комодор Тънг, когато научеше, че Майлс е заложил флагманския си кораб? Но Тънг го нямаше. Тънг беше в отпуска. Докато се върнеше, всичко можеше да е свършило.

— Ще се наложи да поискаме два-три пъти повече от действително необходимата ни сума, за да сме сигурни, че ще ни отпуснат достатъчно — продължи лейтенант Боун. — Като шеф на компанията, ще трябва да се подпишете вие.

Щеше да се подпише адмирал Нейсмит, помисли си Майлс. Човек, който съществуваше само виртуално. Ала това нямаше да е известно на нито една земянитска банка. Флотът на „Дендарии“ убедително потвърждаваше самоличността му. Това навярно щеше да е най-безопасният ход през целия му живот.

— Добре, придвижете въпроса, лейтенант Боун. Хм… използвайте „Триумф“, той е най-едрата ни собственост.

Тя кимна и изправи рамене, възвърнала част от обичайната си ведрина.

— Слушам, господин адмирал.

Майлс въздъхна и с мъка се изправи. Изобщо не биваше да сяда — уморените му мускули бяха започнали да се схващат. Докато минаваше покрай счетоводителката, ноздрите й потръпнаха. Навярно трябваше да отдели няколко минути за лична хигиена. Когато се върнеше в посолството, щеше да му е достатъчно трудно да обясни изчезването си. Нямаше нужда да го разпитват и за странния му вид. На излизане чу лейтенант Боун неодобрително да мърмори на пулта си:

— Виртуални пари! Мили Боже!