Артър Кларк
Среща с Медуза (2)

2. „Защото съществуват“

— Защо искаш да отидеш на Юпитер?

— Когато попитаха Спрингър защо иска да отиде на Плутон, той отговори „Защото съществува“.

— Благодаря. Сега ни кажи истинската причина.

Хауърд Фалкън се усмихна. Само тези, които го познаваха добре, бяха в състояние да разберат това. Един от тях бе Уебстър. Двадесет години бяха работили заедно върху едни и същи проекти. Заедно бяха споделяли победите и пораженията, включително и най-голямото от последните.

— Е, изразът на Спрингър все още е валиден. Досега сме кацали само върху планети от земен тип, но никога върху газови гиганти. Те си остават единственото предизвикателство към нас в Слънчевата система.

— И то скъпо предизвикателство. Имаш ли представа за цената?

— Донякъде. Ето предварителните ми изчисления. Не забравяй, че не става дума за еднократна мисия, а за изпробването на транспортна система. Ако опитът бъде успешен, ще може да се използува многократно. И ще ни проправи път не само към Юпитер, а към всички газови гиганти.

Уебстър погледна цифрите и подсвирна от удивление.

— А защо да не започнем с една по-лесна планета? Уран, например? Гравитацията е два пъти по-малка, също и скоростта на отделяне от планетата. И времето там е по-спокойно, ако изобщо можем да говорим за време.

Уебстър очевидно си бе приготвил домашното. Не случайно бе ръководител на отдела за дългосрочно планиране.

— Защото от това няма да се спестят много пари, стига да отчетеш по-голямото разстояние и проблемите със снабдяването. При Юпитер ще използуваме снабдителната база на Ганимед. Отвъд Сатурн би трябвало да създадем нова такава.

Това звучи логично, помисли си Уебстър. Но причината за избора на Фалъкн не бе тази. Юпитер беше господарят на Слънчевата система и Фалкън не искаше да приеме по-слабо предизвикателство.

— Освен това — продължи Фалкън, — Юпитер е голям позор за научния свят. Изминаха сто години откакто открихме неговите радиационни бури, а все още не знаем какво ги поражда. Да не говорим, че Голямото червено петно продължава да е загадка. Точно поради тези причини не мога да получа необходимите средства от бюрото по астронавтика. Знаеш ли колко сонди са спуснати досега в неговата атмосфера?

— Около двеста, предполагам.

— Триста двадесет и шест само за последните петдесет години. Около четвърт от опитите са абсолютно неуспешни. Не ще и дума, че научихме много неща за планетата, но тя всъщност си остава едва докосната. Даваш ли си сметка колко е голяма?

— Повече от десет пъти колкото Земята.

— Така е. Но разбираш ли какво всъщност означава това?

Фалкън посочи големия глобус в ъгъла на кабинета на Уебстър.

— Погледни Индия. Изглежда малка. Е, ако нанесеш повърхността на Земята върху повърхността на Юпитер, ще изглежда колкото Индия.

Настъпи дълго мълчание, през което Уебстър обмисли чутото. Юпитер спрямо Земята е това, което е Земята спрямо Индия. Естествено, Фалкън съвсем умишлено бе дал най-добрия възможен пример.

Кога се бе случило това? Май преди десет години. Катастрофата бе станала преди седем години — тази дата, виж, той нямаше никога да забрави. Сиреч, три години преди първия и последен полет на „Кралица Елизабет“.

Значи преди десет години капитан, не, тогава лейтенант Фалкън, го бе поканил на тридневен полет над северните равнини на Индия, в близост до Хималаите. „Напълно е безопасно“ — му бе обещал. „Ще се откъснеш за малко от кабинета и ще разбереш за какво е цялата тази работа“.

Уебстър не остана разочарован. Ако се изключеше първото му отиване до Луната, това бе неговото най-забележително пътешествие. И както Фалкън го бе уверил, премина съвършено безопасно. Нямаше никакви произшествия.

Бяха отлетели от Шринагар непосредствено преди зазоряване и балонът, огромен сребърен мехур, вече отразяваше първите слънчеви лъчи. Подемът бе съвършено безшумен. Отсъствуваше ревът на пропановите горелки, които някога бяха издигали балоните с горещ въздух. Цялата необходима топлина получаваха от малкия синтезиращ реактор, тежащ само двеста и двадесет фунта, поставен в отвора на балона. Докато се изкачваха, неговият лазер проблясваше десет пъти в секунда, като изгаряше и най-малките струпвания на деутериево гориво. Когато достигнеха нужната височина, щеше да намали действието си само на няколко пъти в минута, за да поддържа температурата, необходима на голямата газова торба.

Дори и на миля над повърхността, продължаваха да чуват кучешки лай, човешки говор и дрънченето на звънци. Постепенно широката и обляна от слънцето панорама около тях се уголеми. След два часа се стабилизираха на височина от три мили и често поемаха глътки кислород. Отпуснаха се и започнаха да се наслаждават на гледката. Управлението бе поето от бордовите инструменти. Те щяха да съберат цялата информация, необходима на проектантите за все още неизвестния небесен пътнически кораб.

Денят бе прекрасен. Югозападните мусони щяха да се появят едва след месец и в небето нямаше нито един облак. Времето сякаш беше спряло. Ежечасовите радиосъобщения, които прекъсваха мечтанията им, ги дразнеха. Навсякъде до самия хоризонт, а и отвъд него, се простираше безкрайна древна земя, наситена с история и изпълнена със села, ниви, храмове, езера и напоителни канали.

С известно усилие Уебстър се освободи от хипнотизиращия го спомен от преди 10 г. Оттогава бе станал привърженик на летателните апарати, по-леки от въздуха. Успя да усети и размерите на Индия, огромни дори и в един свят, който можеше да бъде обиколен за деветдесет минути. Продължи да си повтаря, че Юпитер в сравнение със Земята е това, което тя представлява спрямо Индия.

— Да допуснем, че доводът ти е основателен — каза той. — И че ще се осигурят необходимите средства. Ще ти задам друг въпрос. Кое ти дава повод да смяташ, че ще се справиш със задачата по-добре от онези — колко бяха — триста двадесет и шест роботизирани сонди, които вече направиха това пътешествие?

— Аз съм по-квалифициран от тях и като наблюдател, и като пилот. Особено като пилот. Не забравяй, че няма човек в света, който да е летял колкото мен на апарати, по-леки от въздуха.

— Би могъл да управляваш полета в пълна безопасност от Ганимед.

— Не е там работата. Това вече е правено. Спомняш ли си кое уби „Кралицата“?

Уебстър чудесно знаеше, но не отговори.

— Продължавай — каза.

— Уби я забавеният сигнал. Онзи идиот, операторът, е мислел, че ползува местна радиомрежа. Оказа се, че случайно бил включен на спътник. Това може и да не е било негов пропуск, но е бил длъжен да го забележи. Получило се закъснение от половин секунда. При безветрие и то нямаше да е от значение. Обаче над Големия каньон тогава имаше завихряния. Когато платформата се наклони и той коригира позицията й, тя вече се бе наклонила на другата страна. Опитвал ли си се да караш кола върху лош път с половинсекундно закъснение на реакцията ти?

— Не, и нямам такова намерение. Но мога да си го представя.

— Е, Ганимед се намира на един милион километра от Юпитер. Това означава шестсекундно закъснение на сигнала. Не, така няма да стане. Там е необходим контрольор на място. Човек, който да реагира на извънредните положения в реално време. Искам да ти покажа нещо. Може ли да използувам това?

— Заповядай.

Фалкън взе пощенската картичка, захвърлена върху бюрото на Уебстър. На Земята те вече бяха нещо старомодно, обаче върху тази имаше триизмерно изображение на марсианския ландшафт, и бе украсена с екзотични и скъпи пощенски марки. Пусна я да увисне вертикално между пръстите му.

— Това е стар трик, но ще ми помогне да изложа аргументите си. Постави палеца и показалеца си от двете страни на картичката, но без да я допираш.

Уебстър бе протегнал ръка, без да докосва картичката.

— Сега я хвани.

Фалкън изчака няколко секунди. После без предупреждение пусна картичката. Палецът и показалецът на Уебстър стиснаха празното пространство.

— Сега ще го повторя, за да видиш, че няма измама. Нали разбираш?

Падащата картичка се плъзна още веднъж между пръстите на Уебстър.

— А сега ти ми демонстрирай номера.

Този път Уебстър хвана картичката и я пусна без предупреждение. Едва бе започнала да пада, когато Фалкън я улови. На Уебстър дори му се стори, че чува прищракване на пръстите, толкова бърза бе реакцията на събеседника му.

— Когато лекарите ме сглобиха повторно, извършиха някои подобрения — каза Фалкън безстрастно. — Това е едно от тях, но има и други. Искам да се възползувам от тях в максимална степен. Юпитер е мястото, където мога да го направя.

Уебстър задържа няколко секунди поглед върху падналата картичка, наслаждавайки се на невероятните цветове на стръмните каменни скатове на Тривиум Шаронтис. После тихо отговори.

— Разбирам. Колко време според теб ще е необходимо?

— Ако помогнете и ти, и бюрото, и всички научни фондации, които успеем да ангажираме, бихме могли да се справим, да кажем, за три години. След това ще ни трябва поне година за опити да изпратим поне два пробни модела. И така, ако имаме шанс, пет години ще са достатъчни.

— И аз си мислех за такъв срок. Надявам се да имаш късмет, заслужаваш го. Но едно нещо няма да направя.

— Какво?

— Следващият път, когато се отправиш на пътешествие с балон, не ме очаквай като пътник.