Лоис Макмастър Бюджолд
Игрите на Вор (4)

Четвърта глава

По предавателя на скатера Майлс се обади на военния лекар на базата и го извика по спешност. Предупреди го да си осигури медицински транспорт, съдебно-медицинска екипировка и чувал за трупа. След това Майлс и екипът му преградиха горния край на канала с пластмасова табела, която заеха насила от празните тренировъчни полигони зад тях. Майлс вече беше толкова мокър и премръзнал, че не му направи никакво впечатление, когато пропълзя обратно в канала, за да завърже с въже анонимните глезени.

Когато излезе, военният лекар и неговият санитар бяха пристигнали.

Военният лекар — едър, оплешивяващ мъж, се взря със съмнение в канализационната тръба.

— Какво можете да видите вътре, младши лейтенант? Какво се случи?

— От тази страна не мога да видя нищо освен крака, сър — докладва Майлс. — Заклещил се е вътре, ама здраво. Предполагам, че отгоре му са се натрупали твърди отпадъци. Ще трябва да видим какво ще се излее заедно с него.

— Какво по дяволите търси той вътре? — лекарят се почесваше по луничавото теме. Майлс разпери ръце.

— Прилича ми на ексцентричен начин да свършиш със себе си. Бавно и рисковано. Не е лесно да се удавиш по такъв начин.

Лекарят се съгласи с повдигане на веждите си. Наложи се двамата с Майлс да ударят по една ръка на въжето, което Олни, Патас и санитарят дърпаха, преди вкочаненото тяло, заклещено в канала, да започне да се измъква с пристъргване.

— Запънал се е — със сумтене отбеляза фелдшерът.

Най-накрая тялото изскочи, последвано от струя мръсна вода. Патас и Олни гледаха от разстояние. Майлс не се отделяше от доктора. Трупът, облечен в подгизнало черно работно облекло, беше посинял и приличаше на восъчна фигура. Петлиците и съдържанието на джобовете му го идентифицираха като редник от тиловата служба. По тялото му нямаше видими рани, с изключение на натъртените рамена и издрасканите му ръце.

Докторът бързо изреждаше предварителните наблюдения в диктофона си. Няма счупени кости, няма пришки от невроразрушител. Предварителна хипотеза — смърт от удавяне или хипотермия, или и двете, през последните дванайсет часа. Той изключи диктофона и добави през рамо:

— Ще мога да кажа със сигурност, когато го положим в лазарета.

— Често ли се случват такива неща тук? — меко запита Майлс. Докторът му хвърли кисел поглед.

— Разфасовам по няколко идиота всяка година. Вие какво очаквате да се получи, като съберете пет хиляди деца на възраст между осемнайсет и двайсет на един остров и им кажете да си играят на война? Признавам, че този тук е изнамерил напълно нов метод. Предполагам, никога не сте виждали такова нещо.

— Значи смятате, че го е направил сам? — Наистина трябваше да е доста трудно да убиеш човек и после да го натъпчеш там вътре.

Докторът отиде до канала, клекна и се взря вътре.

— Така изглежда. А, младши лейтенант, бихте ли хвърлили още един поглед вътре, просто за всеки случай?

— Разбира се, сър — Майлс се надяваше това да е последната му разходка. Никога не беше предполагал, че почистването на канализацията можеше да се окаже толкова… вълнуващо. Той се плъзна под пътя по целия участък до пробитата табела, като проверяваше всеки сантиметър, но намери единствено изтърваното от мъртвеца фенерче. Така. Очевидно редникът беше влязъл в тръбата нарочно. С цел. Каква цел? За какво му е на човек да пълзи в някакъв канал посред нощ, и то в силна дъждовна буря? Майлс се измъкна навън и предаде фенерчето на лекаря.

Майлс помогна на санитаря и военния лекар да поставят тялото в чувала и да го натоварят, след това накара Олни и Патас да махнат преграждащата табела и да я върнат на предишното й място. От долния край на канала с рев се стече кафява вода, която размъти рова. Докторът се спря с Майлс и се облегна на мантинелата на пътя, загледан в малкото езеро, чието ниво спадаше.

— Мислехте, че на дъното може да има още някой? — неспокойно запита Майлс.

— Този беше единственият записан като липсващ на сутрешния развод — отговори докторът, — така че вероятно не. — Въпреки това той не изглеждаше като човек, който е готов да се обзаложи.

Единственото, което се появи, когато нивото на водата падна, беше подгизналата шуба на редника. Явно преди да влезе в канала, е била преметната на мантинелата, откъдето е била бутната или издухана от вятъра във водата. Лекарят я взе със себе си.

Военният лекар и фелдшерът потеглиха.

— Доста спокойно го приемате — отбеляза Патас. На години той не беше много по-голям от Майлс.

— Никога ли не ти се е налагало да държиш в ръцете си труп?

— Не. А на вас?

— Да.

— Къде?

Майлс се поколеба. Събитията отпреди три години преминаха като на кинолента през съзнанието му. Кратките месеци, през които беше притиснат в отчаяна битка далече от дома, когато случайно се беше натъкнал на космически наемнически сили, не бяха тайна, за която можеше да се спомене или дори да се намекне на това място. Във всеки случай редовните военни части презираха наемниците — живи или мъртви. Но кампанията на Тау Верде със сигурност го беше научила на разликата между „тренировки“ и „реалност“, между война и военни игри, и че смъртта си имаше по-изтънчени начини да се разпространява от директното докосване.

— Преди — унило отвърна Майлс — два пъти.

— Е — Патас вдигна рамене и се обърна, — поне не се страхувате да си изцапате ръцете. Сър.

Майлс сви вежди. „Не. Не е това, от което се страхувам.“

Майлс отметна канала на отчетното си табло — „почистен“, върна скатера, екипировката и поомекналите Патас и Олни обратно на сержант Нюв в „Поддръжката“ и се отправи към офицерските помещения. Никога през целия си живот не беше желал по-силно един горещ душ.

* * *

Калните му обувки шляпаха по коридора към квартирата му, когато друг офицер подаде глава от една врата.

— Ъ-ъ, младши лейтенант Воркосиган?

— Да?

— Търсиха ви по видеофона преди известно време. Декодирах съобщението.

— Търсили са ме? — Майлс спря. — Откъде?

— Ворбар Султана.

Майлс усети ледена топка в стомаха си. Нещо лошо вкъщи?

— Благодаря. — Той смени посоката и тръгна към другия край на коридора към кабината с видеоконзолата, която беше обща за офицерите на етажа.

Отпусна се унило на седалката и перфорира съобщението. Номерът не му беше познат. Той го въведе заедно с номера на сметката си и зачака. Апаратът звънна няколко пъти и видеомониторът оживя със съскане. Красивото лице на братовчед му Иван се материализира на екрана и му се ухили.

— А, Майлс. Ето те и теб.

— Иван! Къде си, по дяволите?

— О, аз съм си вкъщи. И това не значи при мама. Помислих си, че може да поискаш да видиш новия ми апартамент.

Майлс имаше смътното, дезориентирано усещане, че някак си се е намесил във връзката с някаква паралелна вселена или срещуположна астрална плоскост. Да, Ворбар Султана. Самият той беше живял в столицата в някое свое предишно въплъщение. Преди цяла вечност.

Иван вдигна обектива на видеотелефона и замайващо го завъртя насам-натам.

— Напълно обзаведен е. Пренаех го от един капитан от „Операции“, когото прехвърлиха на Комар. Истинска сделка. Едва вчера се нанесох. Виждаш ли балкона?

Майлс виждаше балкона, окъпан от слънчевата светлина на късния следобед с цвят на топъл мед. Очертанията на Ворбар Султана се издигаха на небесния фон като приказен град, който плува в лятната омара. По парапета се виеха алени цветя, толкова червени под огрялото ги слънце, че още малко и очите щяха да го заболят. На Майлс му се прииска или да олигави ризата си, или да избухне в сълзи.

— Хубави цветя — той преглътна с мъка.

— Аха, гаджето ми ги донесе.

— Гаджето? — А да, едно време човешките същества се бяха появили в два различни пола. Единият миришеше по-хубаво от другия. Много по-хубаво. — Кое гадже?

— Татя.

— Виждал ли съм я? — Майлс се опита да си спомни.

— Не. Тя е нова.

Иван престана да размахва обектива и отново се появи на екрана. Раздразнените сетива на Майлс малко се поуспокоиха.

— Е, как е времето там горе? — Иван се взря по-отблизо в него. — Мокър ли си? Какво правеше?

— Почис… дълбочинни измервания.

— Какво? — Иван сбърчи чело.

— Няма значение. — Майлс кихна. — Виж, радвам се да видя едно познато лице и така нататък — впрочем така си и беше — болезнена, странна радост, — но тук съм по средата на работния си ден.

— Аз се освободих от смяна преди два часа — вметна Иван, — след малко ще водя Татя на вечеря. Тъкмо ме хвана. Така, само бързо ми кажи как е животът в пехотата?

— О, супер. База „Лазковски“ е истинският, реалният свят. — Майлс не даде определение на истинско. — Не е… магазия за излишъците от лордове от семейство Вор като Имперския щаб.

— Върша си работата — каза Иван. Гласът му прозвуча малко обидено. — Всъщност моята работа би ти харесала. Обработваме информация. Невероятно е. Всичко, до което „Операции“ има достъп в един ден. Сякаш си на върха на света. Точно като за теб.

— Странно, аз пък си мислех, че база „Лазковски“ ще е точно като за теб, Иван. Я си помисли, дали не са ни разменили заповедите?

Иван се почука по носа и се изкикоти.

— Не бих казал. — После добави загрижено: — Ъ-ъ, пази се, а? Наистина не изглеждаш толкова добре.

— Прекарах необичайна сутрин. Ако се разкараш, бих могъл да отида да взема един душ.

— О, добре. Е, пази се.

— Приятна вечеря!

— Хубаво. Чао.

Гласове от друга вселена. При това Ворбар Султана беше само на два часа с доорбитален полет. На теория. Странно, но мисълта, че планетата не се е свила до оловносивите хоризонти на остров Кирил, утеши Майлс.

* * *

През останалата част от деня Майлс срещна известни трудности при опитите си да се концентрира върху времето. За щастие началникът му като че ли не забеляза. След потъването на скатера Ан проявяваше склонност да поддържа гузна, изнервяща тишина около Майлс, с изключение на случаите, когато последният го сръчкваше за някаква специфична информация. След смяната си Майлс се отправи право към лазарета.

Военният лекар още работеше или поне седеше на бюрото си, когато Майлс подаде глава на вратата.

— Добър вечер, сър.

Докторът вдигна поглед.

— Да, младши лейтенант. Какво има?

Без особено основание Майлс прие въпроса за достатъчна покана и се вмъкна вътре.

— Чудех се какво ли сте открили за онзи човек, дето го извадихме от канала тази сутрин.

— Нямаше чак толкова за откриване — докторът сви рамене. — Документите му за самоличност са проверени. Умрял от удавяне. Всички физически и метаболични показания — стрес, хипотермия, хематомите — съвпадат с предположението ми, че се е заклещил вътре около половин час преди да настъпи смъртта. Завел съм го като смърт при нещастен случай.

— Да, но защо?

— Защо? — Докторът повдигна вежди. — Сам се е заврял там, ще трябва да питаш него.

— Не искате ли да разберете?

— За какво ми е?

— Ами… за да знаете, предполагам. За да сте сигурен, че сте прав.

Докторът го изгледа сухо.

— Не поставям под съмнение медицинските ви изводи, сър — бързо добави Майлс. — Но просто беше така дяволски странно. Не сте ли любопитен?

— Вече не — отговори лекарят. — Доволен съм, че не е самоубийство или някакъв мръсен номер, така че каквито и да са детайлите, в крайна сметка излиза, че е умрял от глупост, не е ли така?

— Предполагам, сър. — Майлс се позачуди дали това щеше да е последната епитафия на доктора за него, ако беше потънал със скатера.

След това, застанал на влажния вятър пред лазарета, Майлс се поколеба. В края на краищата трупът не беше негова частна собственост. Тук не ти е детската площадка — каквото си намериш, за тебе си остава. Беше предал случая на съответните власти. Сега беше извън неговата компетентност. И все пак…

Оставаха още няколко часа, докато се стъмни. И без това трудно заспиваше при тези почти безкрайни дни. Върна се в квартирата си, облече анцуга, обу маратонките си и излезе да потича.

* * *

Пътят се извиваше самотен сред пустите тренировъчни полигони. Слънцето се влачеше рачешката към хоризонта. Майлс намали темпото от джогинг до вървешком, а после до по-бавен ход. Под панталоните скобите протриваха краката му. Много скоро тези дни щеше да реши, че на крехките чупливи кости им е дошло времето да бъдат заменени със синтетични. При това изборът на хирургията можеше да е почти законен лост за неговото измъкване от остров Кирил, ако нещата станеха прекалено отчайващи, преди да изтекат неговите шест месеца. При все това подобно измъкване изглеждаше като измама.

Огледа се наоколо и се опита да си представи как би изглеждала околността в тъмното и при силен дъжд. Ако той беше на мястото на редника и се бъхтеше по пътя в полунощ, какво би забелязал? Какво би могло да привлече вниманието му към рова? Преди всичко, защо по дяволите беше дошъл тук навън посред нощ? Този път не водеше за никъде, а представляваше учебно препятствие и тренировъчен прицел.

Ето го и рова… не. Неговият ров беше следващият, малко по-нататък. Четири канала пронизваха правата отсечка на повдигнатия път по протежение на половин километровата права отсечка. Майлс откри рова, облегна се на мантинелата и се вгледа в канализационните води, които сега лениво се точеха през канала. Нямаше нищо привлекателно в гледката, това беше сигурно. Защо, защо, защо…?

Майлс се спусна по високата страна на пътя, като изследваше повърхността му, мантинелата и подгизналата кафява папрат под него. Стигна до извивката и се обърна, за да изследва и противоположната страна. Постепенно се върна до първия ров, в подножието на правата отсечка, без да е открил нищо, което би могло да го привлече или да представлява какъвто и да е интерес.

Майлс седна на мантинелата и размисли. Добре, време беше да опита по пътя на логиката. Какво е било това всепоглъщащо и смазващо чувство, накарало редника да се напъха в тръбата, въпреки явната опасност? Ярост? Какво е преследвал? Страх? Какво би могло да го е преследвало? Заблуда? Майлс я познаваше добре. Ами ако човекът беше избрал канала по погрешка…?

Майлс се плъзна надолу по склона на първия ров. Човекът или си е пробивал път методично през всички канали — и ако е било така, дали е започнал откъм базата, или откъм тренировъчните полигони? — или в тъмнината и дъжда е пропуснал желаната цел и се е вмъкнал не в канала, в който е трябвало. Ако се наложеше, Майлс щеше да пропълзи през всичките, но предпочиташе да улучи от първия път. Дори и ако никой не го гледа. Този канал беше малко по-широк от втория, който се беше оказал фатален. Майлс извади фенерчето си от колана, гмурна се вътре и започна да го проучва сантиметър по сантиметър.

— Аха — доволно въздъхна той на половината разстояние под пътя. На горната страна на канала той откри своята награда, залепена там с лепенка, която беше започнала да се отпуска — увит в найлон пакет. Колко интересно. Той се плъзна назад и седна в отвора на канала. Внимаваше да застане така, че да не се вижда от пътя над него. Нехаеше за влагата.

Постави пакета в скута си и го изследва, тръпнещ от приятно очакване, като че ли беше подарък за рожден ден. Дали не бяха наркотици, контрабанда, секретни документи, мръсни пари? Лично Майлс се надяваше да са секретни документи, макар че му беше трудно да си представи, че нещо на остров Кирил може да бъде засекретено, с изключение може би на отчетите за работата на базата. И наркотици нямаше да е зле, но една шпионска група щеше да е просто чудесно. Щеше да стане герой на „Сигурността“ — фантазията му се развихри и той вече кроеше следващия си ход в своето скрито разследване. Проследяване по неуловимите улики на дирята на мъртвия до някой водач на групата — кой знае колко високо? Драматични арести, а може би и похвала от самия Илиян. Лично… Съдържанието на пакета беше на бучки, но лекичко пропукваше — пластмасови бланки?

Сърцето му се блъскаше в гърдите. Отвори пакета и се отпусна зашеметен от разочарование. С болка си пое дъх и от гърдите му се изтръгна полусмях, полустон.

Сладкиши. Две дузини лизети от мъничките, покрити с глазура и пълнени със захаросани плодове, които по традиция се приготвяха на Еньовден. Стари сладкиши, отпреди месец и половина. Каква кауза само, за която да умреш…

За въображението на Майлс, подхранено от познаването на казармения живот, не беше трудно да скицира останалото. Редникът беше получил този пакет от някоя любима — майка, сестра, и беше потърсил начин да го опази от изгладнелите си другарчета, които щяха да изгълтат цялото му съдържание за секунди. Вероятно човекът, болен от мъка по дома, си го е разпределял залък по залък в някакъв продължителен мазохистичен ритуал, в който удоволствието и болката са се смесвали с всяка хапка. Или пък просто може да си го е пазил за някой специален случай. След това са дошли двата дни с необичайно силни валежи и човекът е започнал да се притеснява за, ъ-ъ… прекомерното овлажняване на своето тайно съкровище. Излязъл е навън, за да спаси склада с провизиите си, пропуснал е първия ров в тъмното, влязъл е във втория с отчаяна решителност, породена от покачването на водата, разбрал е грешката си твърде късно…

Тъжно. Малко гадно. Но не и полезно. Майлс въздъхна, прибра лизетите обратно в пакета и забърза обратно към базата. Носеше пакета под мишница, за да го предаде на военния лекар.

Единствения коментар, който докторът направи, когато Майлс му обясни откритията си, беше:

— Да. Смърт от глупост. Ясно. — Той разсеяно захапа една лизета и изсумтя.

* * *

На следващия ден нарядът на Майлс в поддръжката изтече, без да е открил в каналите нещо, което да представлява по-голям интерес от удавника. Навярно така и трябваше да бъде. След още един ден ефрейторът от кабинета на Ан се върна от годишния си отпуск. Майлс откри, че ефрейторът, който работеше в метеорологичния кабинет от две години, беше готов резервоар за информацията, която Майлс беше поглъщал през последните две седмици. Въпреки че не притежаваше носа на Ан.

Всъщност Ан напусна Лагера на вечния скреж трезвен и се изкачи по транспортната рампа без чужда помощ. Майлс отиде на дока, за да го изпрати, без да е сигурен дали е доволен, или съжалява, че метеорологът си тръгва. Ан обаче изглеждаше щастлив. Мрачното му лице сияеше.

— И така, накъде, след като свалите униформата? — попита Майлс.

— На екватора.

— А? Къде на екватора?

— Където и да е на екватора — с плам отвърна Ан.

Майлс се надяваше Ан да избере място, където да има достатъчно твърда земя под краката си.

На рампата Ан погледна Майлс и се поколеба.

— Внимавай с Метцов — посъветва го той накрая.

Предупреждението изглеждаше закъсняло, без да се брои влудяващата му неяснота. Майлс го погледна нетърпеливо изпод повдигнатите си вежди.

— Съмнявам се името ми да фигурира често в светската му програма.

Ан се размърда притеснено.

— Не това имам предвид.

— Какво имате предвид?

— Ами… Не знам. Веднъж видях…

— Какво?

— Нищо — Ан поклати глава. — Беше много отдавна. В разгара на бунта на Комар ставаха какви ли не дивотии. Но ще е по-добре да не му се пречкаш.

— И преди съм си имал работа със стари педанти.

— О, той не е точно педант. Но в него има нещо… Може да бъде опасен по странен начин. Нали никога не си го заплашвал наистина, а?

— Аз? Да заплашвам Метцов? — лицето на Майлс се сви объркано. Може би неговият нюх го беше подвел и Ан не беше толкова трезвен. — Хайде сега, не може да е чак толкова лош или никога не биха му поверили обучението на новобранци.

— Той не командва новобранците. С тях пристига техен собствен команден състав, инструкторите докладват на своите собствени командири. Метцов отговаря само за постоянния физически състав на базата. Ти си напорист малък глупак, Воркосиган. Само недей… никога не го предизвиквай или ще съжаляваш. И това е всичко, което ще ти кажа. — Ан млъкна и се заизкачва по рампата.

„Вече съжалявам“ — искаше да извика след него Майлс. Е, едноседмичното му наказание вече беше изтекло. Сигурно Метцов си мислеше, че трудовият наряд ще унижи Майлс, но всъщност той се беше оказал доста интересен. Потапянето на скатера, е, това вече беше унизително. Това си го беше направил сам. Майлс помаха за последен път на Ан, когато той изчезна в транспортната совалка, и сви рамене. Тръгна обратно през плаца към вече познатата административна сграда.

След като ефрейторът на Майлс напусна метеорологичния кабинет за обяд, на Майлс му трябваха цели две минути, за да се поддаде на изкушението да начеше крастата, с която Ан беше заразил съзнанието му. Извика официалното досие на Метцов на компютъра. Краткото изброяване на данните, назначенията и повишенията на командващия базата не съдържаше кой знае каква информация, въпреки че по-доброто познаване на историята даваше възможност да се чете и между редовете.

Метцов беше постъпил в Службите преди трийсет и пет години. Не беше изненадващо, че най-бързото му изкачване по стълбичката на йерархията съвпадаше със завладяването на планетата Комар преди около двайсет и пет години. Богатата на космически проходи, свързващи черни с бели дупки в космоса, планетата Комар беше единствената врата на Бараяр за връзка с маршрутите през по-големите галактически преходи. Комар беше доказал своето огромно стратегическо значение за Бараяр в началото на века, когато управляващата я олигархия беше приела подкуп от Сетаганда и беше пропуснала нашествието на космическия й флот през проходите си, в резултат на което сетагандците успяха да осъществят десант на Бараяр. Отблъскването на Сетаганда беше погълнало времето и усилията на цяло едно поколение на Бараяр. В резултат на кървавия урок Бараяр беше променил възгледите си по времето на бащата на Майлс. Като неизбежен страничен ефект от осигуряването на вратата на Комар Бараяр се беше променил от затънтена cul-de-sac^[1] планета до малка, но важна галактическа сила и все още се бореше с последствията.

Метцов някак си беше успял да се включи на печелившата страна по време на Вордарианското претендентство — един чисто бараярски опит отпреди две десетилетия да се изтръгне властта от петгодишния тогава император Грегор и неговия регент. Изборът на другата страна в този граждански сблъсък бе една от възможните причини, довели един явно компетентен офицер до положението да си отбелязва изминалите години с чертички в леда на остров Кирил. Но мъртвият застой в кариерата на Метцов сякаш беше настъпил по време на бунта на Комар, преди шестнайсет години. В досието му нямаше нищо, което дори да намеква за причините, нищо освен една препратка към друго досие. Майлс разпозна кода на Имперска сигурност. Тук удари на камък.

Или може би не. Майлс сви замислено устни и набра друг код на компютъра си.

— Операции. Кабинетът на Комодор Джолиф — с официален тон занарежда Иван, докато лицето му се материализираше на видеоекрана. — О, здрасти Майлс. Какво има?

— Правя малко разследване. Помислих си, че можеш да ми помогнеш.

— Трябваше да се досетя, че не би се обадил в щаба само за да си побъбрим. Така че какво искаш?

— Мм… сега сам ли си в кабинета?

— Да. Старецът се е забил в една комисия. Товарен кораб с бараярска регистрация е конфискуван в центъра Хийгън, на станция Вервейн, по подозрение в шпионаж.

— Не можем ли да се доберем до него? Да заплашим с организиране на спасителна акция?

— Не и през Пол. Никакви военни съдове не могат да преминават през техните космически проходи. Точка.

— Мислех, че сме нещо като приятели с Пол.

— Да. Нещо като приятели. Но вервейнците са заплашили със скъсване на дипломатическите си отношения с Пол, така че полианците са извънредно предпазливи. Странното е, че въпросният товарен кораб няма нищо общо с агентурната ни мрежа. Прилича на напълно изфабрикувано обвинение.

Политика на космическите проходи. Тактиката на спорните кораби. В курсовете в Имперската академия го бяха обучавали да се изправя точно пред такива предизвикателства. Освен това на тези кораби и космически станции сигурно беше топло. Майлс въздъхна със завист.

Иван присви очи.

— Защо питаш дали съм сам?

— Искам да ми извикаш едно досие. Древна история, не е свързано с текущи събития — успокои го Майлс и избърбори кода за свръзка.

— А! — Иван беше започнал да го набира, после спря. — Ти да не си луд? Това е досие на Имперска сигурност. Не мога!

— Разбира се, че можеш. Ти си точно там, нали?

— Вече не — Иван самодоволно поклати глава. — Цялата информационна система на ИмпСи беше суперзасекретена. Извън нея данни могат да се изнасят само по закодиран филтриращ кабел, който трябва специално да се свърже. За което ще трябва да се подпиша. За което ще трябва да обясня защо ми е необходим и да представя пълномощно. Упълномощен ли си за достъп до такава информация? Не? Ха, така си и помислих.

Майлс се смръщи разочарован.

— Сигурно можеш да го извикаш на вътрешната система.

— На вътрешната — да. Това, което не мога да направя, е да свържа вътрешната система към каквато и да е система отвън за прехвърляне на данни. Така че нямаш късмет.

— Имаш ли в кабинета компютър, свързан към вътрешната система?

— Разбира се.

— Така — нетърпеливо продължи Майлс, — извикай досието, обърни бюрото си и остави двата монитора да си поговорят. Това можеш да направиш, нали?

Иван се почеса по главата.

— Ще стане ли?

— Опитай! — Майлс барабанеше с пръсти, докато Иван влачеше бюрото си и си играеше с фокуса. Сигналът беше с понижена яснота, но се четеше.

— Ето на. Така си и мислех. Би ли го разлистил?

Интересно. Изключително интересно. Досието представляваше сбор от секретни доклади от разследване на ИмпСи по повод смъртта на затворник под командването на Метцов. Бунтовник комарианец, който беше убил пазача си и сам бил убит при опит за бягство. Когато ИмпСи бяха изискали тялото на комарианеца за аутопсия, Метцов им предал пепелта, останала след кремацията, с извинението, че ако му било казано преди няколко часа, че тялото е необходимо и т.н., и т.н. Офицерът, водещ разследването, намекваше за незаконни изтезания, може би като отмъщение за убития пазач, но не е бил в състояние да натрупа достатъчно доказателства, за да разшири пълномощията си спрямо бараярските свидетели, между които и някой си младши лейтенант от технически войски Ан. Водещият разследването офицер беше депозирал официален протест срещу решението на своя началник делото да бъде закрито, и всичко сякаш свършваше дотук. Ако имаше още нещо, което може да се прибави към историята, то съществуваше единствено в забележителната глава на Саймън Илиян. Майлс нямаше никакво намерение да се опитва да си осигури достъп до тази секретна картотека. И все пак кариерата на Метцов беше спряла. Замръзнала, в буквалния смисъл на думата.

— Майлс — Иван го прекъсна за четвърти път, — наистина не мисля, че трябва да правиш това. Това тук е от онези с гриф: „Прережи си гърлото, преди да го прочетеш.“

— Ако не е трябвало да го правя тогава, защо съм в състояние да го направя? Кабелът все още ти трябва за бързо прехвърляне на данните. Кой истински шпионин ще е толкова тъп да стои в Имперския щаб и да разлиства секретни материали на ръка в очакване да го заловят и разстрелят?

— Това вече е много! — Иван изтри досието с такъв напорист удар на ръката си, че почти смаза клавиша. Образът на екрана бързо затрептя, докато Иван влачеше бюрото обратно и беше последван от стържене, когато той неистово затърка с ботуша си следите по килима.

— Не съм направил нищо, чуваш ли?

— Нямах предвид теб. Ние не сме шпиони — Майлс притихна мрачен. — И все пак… Предполагам, че някой трябва да каже на Илиян за малкия пропуск в плановете на Сигурността.

— Не и аз!

— Защо да не си ти? Представи го като брилянтно теоретическо предположение. Може да заслужиш и похвала. Разбира се, не им казвай, че всъщност сме го направили. Или може би, че само сме изпробвали твоята теория, а?

— Ти — строго каза Иван — си отрова за кариерата. Никога повече не затъмнявай екрана на видеофона ми. Освен вкъщи, разбира се.

Майлс се ухили и позволи на братовчед си да изчезне. Известно време остана в кабинета, наблюдавайки сменящите се разноцветни видеоизображения на метеорологични карти и мислейки за командира на базата и за всички инциденти, които можеха да се случат с непокорните затворници.

Е, всичко е било много отдавна. По всяка вероятност след още пет години и самият Метцов щеше да се пенсионира, със статута си на военен с четирийсетгодишен стаж и пенсия, с която да се влее в множеството на досадните старци. Поне за Майлс проблемът изискваше не толкова решение, колкото търпение. Щеше да го надживее. Основната му цел на база „Лазковски“ беше да напусне база „Лазковски“. Тихо като дим. След време Метцов щеше да бъде забравен.

* * *

През следващите седмици Майлс потъна в сравнително поносимата рутина. С едно изключение. Пристигнаха новобранците. Всичките пет хиляди. В сравнение с тях положението на Майлс се извиси до това на почти човек. Дните станаха по-къси. База „Лазковски“ страдаше от първия истински сняг за сезона, плюс един уа-уа, продължил половин ден. Майлс успя да предскаже точно и двете.

За късмет Майлс дори беше изместен напълно от положението си на най-известния идиот на острова (нежелана слава, която си беше извоювал като потопи скатера). Това се отдаде на група новобранци, които една нощ успяха да подпалят спалните си помещения, докато си палели пръдните. Направеното от Майлс на офицерското събрание по противопожарна охрана стратегическо предложение да се преборят с проблема посредством организирането на ответен удар в тиловото снабдяване на врага с гориво, с други думи да отстрани боба от менюто, беше пометено с един леден, гневен поглед от генерал Метцов. Все пак по-късно във фоайето един честен капитан от артилерията спря Майлс, за да му благодари, че е опитал.

Толкова за обаянието на Имперските служби. Майлс се посвети на дълги самотни занимания в метеорологичния кабинет, където изучаваше теорията на хаоса и стените. Бяха изминали три месеца. Оставаха още три. Ставаше все по-тъмно.