Айзък Азимов
Вземи кибрита

Космическото пространство беше черно. Накъдето и да се обърнеш — тъмно! Не проблясваше нито една звезда.

Може би наистина липсваха такива?

Всъщност, точно тази мисъл бе сковала Пер Хенсън. Вечен кошмар, заседнал дълбоко в подсъзнанието на всеки астронавт.

Когато извършваш космически скок, как би могъл да бъдеш сигурен къде ще се озовеш? Подаването на огромната енергия можеш да контролираш, за да работи твоя фюзионист перфектно. Но величината на несигурността е толкова голяма, че винаги съществува вероятност да пропуснеш целта.

При огромната скорост почти невидимото отклонение може да означава хиляди светлинни години.

Какво ще правиш, ако се приземиш в неизвестното? Или толкова далеч от целта, че нищо и никой да не успее да те измъкне или да те върне обратно?

Такова нещо е невъзможно, биха казали капацитетите. Няма място във Вселената, от което да не се забелязват квазерите. По тях можеш да определиш местонахождението си. Между другото, шансът при обичаен Космически скок да се озовеш извън Галактиката, бе едно на десет милиона. А вероятността да излезеш от Андромеда и да попаднеш в Мафи–1, например, е едно на два милиарда.

Така твърдят капацитетите.

Значи, когато корабът ти се тласка от фатално-парадоксалните тахиони, по-бързи от светлината, трябва да виждаш звезди. Ако си ги изгубил, попаднал си в прашен облак. Друго обяснение няма. Съществуват мъглявини в Галактиката. Такива са изучавани още от времето, когато Земята е бил единствен дом за човечеството. Сега планетата бе добре поддържан музей, където се контролираха климатичните особености и всички жизнени форми.

 

 

Хенсън бе висок и мрачен мъж с гладка кожа. Извършващ постоянно хиперскоростни полети, които непрекъснато прорязваха Галактиката, той мразеше непредсказуемите фюзионисти. Сега, точно както предпочиташе, беше сам в капитанския отдел. Под ръка му бе всичко, необходимо за връзка с който и да е член на екипажа. Когато го правеше, не му се нравеше да го наблюдават.

Ситуацията в момента не му харесваше. Той натисна бутона за контакт и попита:

— Нещо ново, Строс?

— Попаднали сме в масивно образувание — отговори гласът на Строс.

Хенсън не обърна взор към екрана за визуален контакт. Там щеше да се види разтревожената му физиономия. Засега предпочиташе да я пази само за себе си.

— Изглежда натрупването е продукт на радиационните вълни — продължи Строс. — Проблемът е, че точно в този момент не успяваме да локализираме своята позиция. Не виждам как бихме могли да го направим.

— Не се ли забелязва нищо във видимото поле?

— Абсолютно нищо! Прашният облак е гъст като супа.

— Колко е голям?

— Не може да се разбере.

— Възможно ли е да определиш разстоянието до най-близкия му край?

— Не помага и магнитудът. Може да е светлинна седмица, или десет светлинни години. Няма начин да се изчисли.

— Говори ли с Вилуекис?

— Да — отговори късо Строс.

— Той какво казва?

— Не много. Приема го като лична обида и се цупи, както винаги.

— Разбира се — измърмори Хенсън. Фюзионистите бяха като деца с романтична роля в пространството. Всички ги глезеха. На глас каза: — Предполагам си му обяснил, че такива неща са непредвидими и могат да се случат по всяко време?

— Направих го. Както се досещаш, той ме сряза. Заяви, че такива не минават на Вилуекис.

— Само че се случи! Добре, аз не мога да разговарям е него. Ще помисли, че се опитвам да объркам положението. Няма ли да започне засмукване?

— Казва, че не може, защото ще предизвика повреда.

— Как може да повредиш магнитно поле?

Строс изсумтя.

— Не му споменавай това. Ще ти отговори, че освен фюзионна тръба, съществуват още много приспособления. Ще изтълкува съвета като опит да го подцениш.

— Да, знам това. Слушай, всички усилия да се концентрират върху облака! Трябва да има начин да открием най-близкия му край. — Хенсън прекъсна връзката.

После обърна взор към далечината и се намръщи.

Най-близкият край. При тази скорост на кораба бе рисковано да хабят енергия.

Бяха започнали скока с половин светлинна скорост, отнесена към галактичното ядро на тардионната Вселена. Завръщаха се със същата скорост, разбира се. При това положение винаги съществува риск да се разбиеш.

Теоретиците отричаха тази възможност. Опасността да се доближиш до плътно тяло на практика не съществува. Гравитационните сили по време на Скок от тардион към тахион, са отблъскващи по природа. Съществува и възможност мощността на гравитационната мрежа да не достигне своя връх. Този факт правеше Космическия скок рисковано занятие.

Капацитетите биха те посъветвали да се довериш на инстинкта на фюзиониста. Добрият никога няма да действа погрешно.

Само че този беше скочил в облак!

Биха му казали: „О, това ли? Случва се постоянно. Знаеш ли колко са тънки облаците. Дори няма да усетите, че сте попаднали в такъв!“

Да, но този не беше такъв!

„Всъщност, облаците ти правят добро. Не е възможно постоянно да осигуряваш разцепване и енергиен добив чрез засмукване.“

Само че този облак не вещаеше нищо добро!

„Разчитай на фюзиониста да се справи с положението.“

Но ако не съществува изход?

Хенсън се опита да не мисли за това. Но как да прогониш такава мисъл, когато тя непрекъснато чука в главата ти?

 

 

Хенри Строс, корабният астроном, беше в състояние на дълбока депресия. Ако им предстоеше да се разбият, трябваше да се примирят с неизбежното. Пред всеки от хиперкорабите стои вероятността от катастрофа. Трябва да си подготвен за това, или поне да се опиташ да го направиш. Но какво да посъветваш пътниците?

Когато откриеш, че точно онова, което си правил със страст… Когато точно професионалният ти опит те убива…

Той тежко въздъхна.

Строс бе як мъж. Контактните лещи придаваха неправдоподобен цвят на очите му. В противен случай погледът му щеше да подхожда на безцветната му човешка същност.

Капитанът не можеше да направи нищо и той съзнаваше това. Капитанът командва екипажа, но фюзионистът се подчинява на свои собствени закони. Той е господар на космическите трасета. Всичко и всеки останал бледнее пред него.

Компютрите дозират енергийното подаване, както и посоката — ако става дума за придвижване от тардион към тахион. Въпреки това, вероятността от грешка е толкова голяма, че само един талантлив фюзионист би могъл да я редуцира. Какво дава дарбата на фюзионистите, никой не знаеше. Те се раждат, не се конструират. Но фюзионистът живее със съзнанието, че е недостижим и постоянно извлича ползи от това.

Вилуекис не бе капризничил по време на пътуването. Двамата със Строс се разбираха. Вилуекис бе качил най-красивата пътничка на борда, след като Строс я бе избрал.

Строс се свърза трудно с Антон Вилуекис. На екрана се появи раздразнена физиономия с разрошени коси.

— Как е тръбата? — попита меко Строс.

— Мисля, че я изключих навреме. Проверих я отново и не открих повреда. Сега ще я почистя.

— Добре, че не е повредена.

— Но не можем да я използваме.

— Трябва да го направим, Вил — примоли се любезно Строс. — Не знаем какво ни очаква. Ако тръбата е извън строя, това няма значение. Но когато мъглявината се разсее…

— Ако! Престани с това „ако“! Ако вие, тъпите астрономи, бяхте предвидили облака, можех да го избегна!

Неуместно бе да спорят в този момент. Строс само отбеляза:

— Той може да се разчисти.

— Какъв е анализът?

— Не е добър, Вил. Това е най-гъстият хидроксилен облак, наблюдаван до този момент. Няма място в Галактиката, доколкото ми е известно, хидроксилът да се е натрупвал с такава концентрация.

— Как стои въпроса с водорода?

— Не може без него, разбира се. Пет процента.

— Не е достатъчно — сряза го Вилуекис. — Има още нещо, което ми създава проблеми. Успяхте ли да го локализирате?

— Да. Открихме формалдехид. Той е в по-голямо количество от водорода. Разбираш ли какво означава това, Вил? Някакъв процес е концентрирал кислород и въглерод в нечувани количества. Достатъчни, за да използваме водорода през обема на кубичните светлинни години. Не мога да си представя какво би предизвикало такова явление!

— Какво се опитваш да ми кажеш, Строс? Че в Космоса съществува само един облак с такъв състав и аз съм достатъчно глупав, за да прекарам кораба през него?

— Не казвам такова нещо, Вил! Имам предвид само онова, което чу. Вил, само ти можеш да ни измъкнеш оттук! Няма смисъл да насочвам хиперлъч, защото не знам местоположението ни. Невъзможно е да го определя, поради отсъствието на звезди…

— А аз не мога да използвам тръбата и съм негодника, така ли? Ти не си вършиш работата, а фюзионистът е подлец — горещеше се Вилуекис. — Всичко зависи от тебе, Строс! Определи курса на кораба, за да открием водород! Кажи ми къде е краят на облака… Да върви по дяволите краят на облака. Определи ми границата на тази хидроксил-формалдехидна история!

— Бих желал да мога да го направя — изохка Строс. — Където и да сондирам, откривам само тези съединения.

— Не можем да разцепваме такива буклуци!

— Известно ми е.

Вилуекис залая ожесточено:

— Убеди ли се сега, че неправилно правителството издаде закона за суперсигурността? То трябваше да остави фюзиониста да решава на момента. Ако имахме капацитета на Двойни скок, нямаме проблем!

Строс знаеше много добре какво иска да каже Вилуекис. При извършване на два последователни скока, се пестеше време. Не го практикуваха, защото неизбежната несигурност при такива случаи се удвояваше. При тази ситуация дори фюзионистът не можеше да направи много. Мултиплицираната грешка неизбежно удължаваше тоталното време за пътуване.

Неизменно правило в хипернавигацията беше между два полета да има поне три пълни дни. Това позволяваше да се подготви много внимателно следващия скок. За да се предотврати нарушение на правилото, зареждаха гориво, достатъчно само за един скок. При необходимост всмукваха и нагнетяваха водород. После разцепваха ядрото му и складираха получената енергия. Обикновено бе необходим ден, за да се обработи достатъчно водород.

— Колко енергия ни е останала, Вил?

— Не много. Толкова… — Вилуекис приближи палец и показалец на приблизително два и половина сантиметра.

— Много лошо — отговори спокойно Строс. Енергията лесно би могла да бъде измерена, но фюзионистът винаги оставяше достатъчен резерв за втори скок. — Сигурен ли си? Ако бръкнеш в резервните генератори и изключиш светлините…

— И въздушната циркулация, както и апаратите за хидропоника. Знам, знам! Опитал съм всичко, но не успявам съвсем. Пречи ми тоя глупав блокаж на двойния скок.

Досега Строс бе успявал да се въздържа. Той, както и всички останали, знаеше, че зад блокирането стоеше Фюзионистичното братство. Двойният скок много рядко биваше изискван от капитана. Това дразнеше фюзиониста. Преди всеки скок трябваше да измине седмица, за да станат пътниците неспокойни. През тази седмица можеше да се случи всичко. Все пак не беше един ден.

На глас Строс изрече:

— Сигурен ли си, че не можеш да направиш нещо със системите? Може би да филтрираш нечистотиите?

— Да ги филтрирам? Няма нечистотии! Самият водород не е чист! Слушай, ще ми трябват половин милион градуса, за да разцепя въглеродни и кислородни атоми, може би цял милиард! Това е невъзможно и не възнамерявам да опитвам. Ако не успея, вината ще бъде моя. Не мога да поема такава отговорност. От теб зависи да ме снабдиш с водород и очаквам да го направиш! Просто обърни проклетия кораб и открий суровина! Не ме интересува за колко време ще го направиш!

— Не можем да повишим скоростта при тази гъстота на средата, Вил — отговори Строс. — При половин светлинна скорост може да обикаляме две, може би двадесет години…

— Е, измисли начин! Или капитанът да го направи!

Строс прекъсна връзката отчаян. Просто нямаше начин да се разговаря нормално с фюзиониста. И преди беше чувал, че двойният скок разстройва мозъка. По време на скока всеки тардион на обичайната материя трябва да бъде превърнат в еквивалентен тахион и после да се възстанови оригиналния тардион. Ако двойното превръщане имаше дори най-слаб дефект, със сигурност той ще се отрази първо на мозъка. Разбира се, досега експериментите не бяха доказали такова нещо. Хиперкорабните офицери нямаха прояви на деградация, освен обичайното остаряване. Дали така стоеше въпросът и с фюзионистите? Може би двойното превръщане ги правеше талантливи, но и прекалено чувствителни.

Глупости! Няма такова нещо. Фюзионистите просто бяха разглезени!

Строс се поколеба. Дали да не се свърже с Черил? Докато дундуркаше бебето Вил, тя можеше да го убеди да приведе фюзионните тръби в действие — с хидроксил, или не.

Дали наистина вярваше, че Вилуекис ще го направи, или просто не искаше да обикалят с години? За сигурност, хиперкорабите бяха подготвени и за такава вероятност. Механиката би могла да издържи, но екипажът и пътниците — със сигурност не.

Как да разговаря с Черил? По какъв начин би могъл да й нареди да прелъсти Вилуекис? Беше изминал само ден. Необходимо му беше още време, за да се справи с фюзиониста.

По-добре да почака още малко!

 

 

Вилуекис се намръщи. След банята се почувства по-добре. Доволен бе от твърдостта си спрямо Строс. Не беше лош човек Строс, но приличаше на всички останали. Подобно капитаните, екипажът, пътниците и всички не-фюзионисти, и той искаше да избяга от отговорност. Така процедираха вечно, но той, Вилуекис, няма да позволи такова нещо.

Подмятането за обикаляне с години бе просто опит да го сплаши. Ако си съберат мозъците, сигурно ще открият края на облака.

Вилуекис стана и се протегна. Той беше висок мъж. Веждите му се спускаха над очите подобно пердета.

Да предположим, че им отнеме години. Никой хиперкораб не бе обикалял толкова дълго. Най-дългата обиколка беше осемдесет и осем дена и тринадесет часа. Един от тях бе въвлякъл кораба в дифузна звезда. Наложи се да се оттеглят поради невъзможност да осъществят скока.

Тогава бяха оцелели след четвърт година път. Но двадесет години… Това бе невъзможно.

Сигналната лампичка присветна три пъти, преди да я забележи. Ако капитанът идва на посещение, ще си тръгне по-бързо, отколкото предполага!

— Антон?

Гласът беше нежен и напрегнат. Раздразнението му изчезна. Вилуекис натисна бутона, за да се отмести вратата от гнездото и отново я затвори след нея.

Черил беше на двадесет и пет години, със зелени очи, издадена брадичка и червена коса. Прекрасната й фигура изпъкна на ярката светлина.

— Антон, има ли някакъв проблем?

Вилуекис успя да скрие изненадата си. Всеки фюзионист знаеше как да отговаря на непредвидени въпроси.

— Всичко е наред. Какво те кара да мислиш така?

— Един от пътниците е разтревожен. Казва се Мартанд.

— Мартанд? Какво разбира той? — После продължи подозрително. — Ти защо обръщаш внимание на някакъв пасажер? Как изглежда?

Черил се усмихна леко.

— Просто подхвана разговор в салона. На шестдесет е и е доста безобиден, въпреки че му се иска да не е така. Но не това е важното. Наоколо не се забелязват звезди. Всеки го знае, но Мартанд подчерта, че е тревожно.

— Така ли? Просто преминаваме през облак. Галактиката е пълна с такива и хиперкорабите непрекъснато се сблъскват с тях.

— Да, но Мартанд твърди, че дори и тогава се забелязват звезди.

— Какво разбира той? Да не би да е ветеран в космичните пътувания?

— Не — призна Черил. — Всъщност, това е първото му пътешествие, но изглежда знае много.

— Обзалагам се, че е така. Слушай, отиди при него и му кажи да си затваря устата! За такива изказвания би могъл да попадне в изолационното. Ти също не разпространявай подобни истории!

Черил наклони глава.

— Антон, звучиш така, сякаш наистина имаме проблем. Този Луис Мартанд е интересен човек. Преподава в училище на осмокласници.

— Прост даскал! Господи, Черил…

— Трябва да го чуеш. Той твърди, че да си учител е много интересно и трудно. Необходимо е да разбираш от всичко. Децата задават много въпроси и лесно откриват неподготвения.

— Това занимание може би ще ти хареса и на теб. Сега, Черил, отиди веднага при него и му кажи да не приказва много!

— Добре, но първо ми отговори на един въпрос. Вярно ли е, че преминаваме през хидроксилен облак и фюзионната тръба е изключена?

Вилуекис зяпна, после затвори уста. Измина доста време, преди да успее да попита:

— Кой ти каза това?

— Мартанд. Сега тръгвам.

— Не, почакай малко! На кого още този учител е обяснил това?

— На никого. Каза, че не иска да предизвиква паника. Бях там, когато обмисляше проблема. Реших, че няма да се стърпи и ще изрече нещо.

— Знае ли, че ме познаваш?

Черил сбърчи чело.

— Мисля, че споменах нещо такова.

— Не ти ли минава през ум, че този старец иска да ти покаже колко е велик — изсумтя Вилуекис. — Чрез теб иска да впечатли мен!

— Нищо подобно — отрече Черил. — Той специално подчерта, че не трябва да ти казвам нищо.

— Знаейки, разбира се, че веднага ще дотичаш.

— Защо трябва да иска това?

— За да ме изобличи! Знаеш ли какво означава да си фюзионист? Всички са против тебе, защото си незаменим, защото…

— Но какво общо има той с всичко това? Ако Мартанд греши, как би могъл да те изобличи? Ако е прав… Прав ли е, Антон?

— Какво точно каза той?

— Не съм сигурна, че си спомням всичко — отговори замислена Черил. — Случи се няколко часа, след като бяхме излетели. През това време всички говореха, че не се забелязват звезди наоколо. Бяха на мнение, че трябва да участват и в друг скок, защото какво е той без гледка. Разбира се знаехме, че трябва да пътуваме поне един ден. Тогава влезе Мартанд, видя ме и ме заговори. Мисля, че ме харесва.

— Аз пък него не го харесвам никак — вметна нацупен Вилуекис. — Продължавай!

— Казах му, че е доста скучно без гледка. Той отговори, че доста време ще бъде така. Звучеше загрижено. Естествено го попитах защо мисли така. Отговори ми, че фюзионната тръба е изключена.

— Кой му е казал?

— Каза, че на стената на игралната зала, близо до шахматната дъска, има място, което се затопля, когато тръбата работи. Това място сега било студено.

— И това е единственото му доказателство?

Черил не обърна внимание на забележката и продължи:

— Обясни, че не се виждат звезди, защото сме попаднали в прашен облак. Щом тръбата е спряна, значи в него липсва водород. Каза, че вероятно нямаме достатъчно енергия за друг старт и че търсейки водород, може да обикаляме години.

— Всява паника, негодникът — разбесня се Вилуекис. — Знаеш ли това?

— Не е вярно! Поръча да не казвам на никого, за да не паникьосаме пътниците. Обясни, че е възбуден от откритието и е имал нужда да сподели с някого. Освен това ме успокои, че изход от положението има. Фюзионистът ще се досети как да постъпи… Понеже това си ти, реших да попитам дали е бил прав за облака и дали си се погрижил всичко да е наред!

— Твоят учител, тоя всезнайко, нищо не знае! Съветвам те да стоиш далеч от него… Между другото, каза ли ти кое й е лесното на ситуацията?

— Не. Трябваше ли да го попитам?

— В никакъв случай! Какво би могъл да ти отговори? Но, знаеш ли… Я, го попитай! Много ми е любопитно какво има наум този идиот. Попитай го!

Черил кимна.

— Добре, но отговори ми, има ли някаква опасност?

— Остави това на мен! Няма проблем, докато аз не кажа обратното, ясно?

Черил излезе. Вилуекис се взира дълго в затворената след нея врата. Чувстваше се разтревожен и ядосан. Този тип, Луис Мартанд, какво целеше с веселите си догадки?

Ако се наложи продължително обикаляне, пътниците трябва да бъдат подготвени внимателно за предстоящата си гибел. Ако оня продължава да дрънка, кой щеше да слуша…

Фюзионистът жестоко натисна бутона, който трябваше да го свърже с капитана.

 

 

Мартанд беше слаб и спретнат на вид. Устните сякаш постоянно се усмихваха, докато изражението на лицето му бе учтиво строго. И как да не бъде? Той постоянно очакваше от своя събеседник да каже нещо наистина важно.

— Говорих с господин Вилуекис… — каза Черил. — Той е фюзионистът. Казах му за твоите догадки.

Мартанд шокиран поклати глава.

— Не биваше да правиш това!

— Страхувам се, че не му харесаха.

— Разбира се! Фюзионистите са специални хора. Не им харесва външна…

— Стана ми ясно. Той подчерта, че няма за какво да се безпокоим.

— Сигурен съм в това — каза Мартанд и хвана ръката й. — Казах ти, че има начин лесно да се измъкнем. Предполагам, че ще вземе мерки. Нужно му е само малко време, за да помисли.

— Какво трябва да измисли? Защо да го прави той, след като ти вече знаеш отговора?

— Той е специалистът, млада госпожице. Квалификацията изисква повече време за решение. Колкото до мен, не ми достига кураж да се намесвам. На демонстрациите в клас мога да импровизирам. Досега не съм преподавал в училище, където може да се намери протонен реактор. По тази причина се наложи да създам керосинов термоелектонен генератор.

— Какво е керосин? — попита Черил.

Мартанд се разсмя. Изглеждаше поласкан.

— Виждаш ли? Хората забравят. Керосинът е вид запалителна течност. Най-примитивният източник на енергия е триенето на дървета. От тях получаваш искрата. Замисляла ли си се за това? Взимаш кибрит и…

Черил беше пребледняла. Събеседникът й продължи снизходително:

— Добре, няма значение. Просто се опитвам да ти обясня, че твоят фюзионист трябва да измисли нещо по-просто, а това ще му отнеме време. Колкото до мен, аз съм свикнал да използвам примитивните методи. Например, знаеш ли какво е това тук?

Той посочи пространството извън илюминатора. Салонът на практика бе безлюден, поради липсата на гледка.

— Прашен облак.

— Да, но какъв вид? Единственият елемент, който може да се открие навсякъде е водорода. Той е основата на Вселената и хиперкорабите зависят от него. Нито един космически кораб няма достатъчно капацитет да се запаси с гориво, което да му осигури продължително пътуване със скоростта на светлината. Принуден е да засмуква гориво отвън.

— Винаги съм се чудела на това. Мислех, че пространството е празно.

— Почти празно, скъпа моя. Думичката „почти“ е свята! Когато пътуваш със сто и шестдесет километра в секунда, можеш да засмучеш и компресираш малкото водород — няколко атома на кубичен сантиметър. Малко количество водород, стабилно разцепван, осигурява цялата необходима ни енергия. В облаците неговото количество е по-голямо, но там затруднения създават нечистотиите, както в този случай.

— Откъде си сигурен, че има боклуци?

— Защо иначе господин Вилуекис ще изключва тръбата? След водорода, най-разпространени са хелий, кислород и въглерод. След като фюзионните помпи са изключени, значи горивото намалява. Водородът не може да се използва поради вредни примеси, които биха повредили сложната фюзионна система. Не може да е хелий. Той е безвреден. Най-вероятно са хидроксилни групи — комбинация от водород и кислород. Разбираш ли сега?

— Мисля, че да — отговори Черил. — В колежа съм изучавала общи науки и нещо си спомням. Прахът наистина е хидроксил, прилепен към по-едрите частици.

— И лишен от газообразна структура, също. За модерните двигатели хидроксилът не е толкова опасен, колкото въглеродните съединения. Най-вероятно е формалдехид в съотношение едно към четири относно хидроксила. Разбираш ли сега?

— Не — отговори простичко Черил.

— Такива съединения не могат да бъдат разцепени. Ако ги нагрееш до няколкостотин милиона градуса, те се разпадат на изграждащите ги елементи. Атомите на кислорода и въглерода ще повредят системата. Но защо да не ги използваме при обикновена температура? Хидроксилът ще реагира с формалдехида под налягане. Химичната реакция ще бъде безвредна за двигателя. Сигурен съм, че фюзионистът може да извърши реакцията при стайна температура. Отделената енергия би могла да се складира и да се използва за продължаване на скока.

— Не разбирам абсолютно нищо. Химичните реакции отделят много малко енергия, в сравнение с атомното разцепване.

— Напълно си права, скъпа, но не ни е необходима в голямо количество. От предишният старт ни е останала малко енергия. Това е благодарение на регулацията срещу втори скок. Обзалагам се, че твоят приятел е оставил резерв. Фюзионистите винаги го правят. Съвсем малко ни е необходимо, за да предизвика запалване. Химичните реакции са достатъчни в случая. Така ще излезем от облака. След около седмица ще заредим енергийните резервоари и ще продължим без проблеми. Разбира се… — Мартанд изви вежди и сви рамене.

— Какво?

— Ако господин Вилуекис протака, може да настъпят усложнения. С всеки изминат ден ние губим енергия за поддържане живота на кораба. След време енергията от химичните реакции няма да е достатъчна, за да предизвика запалване. Надявам се, да действа по-бързо.

— Защо не поговориш с него веднага?

Мартанд поклати глава.

— Да давам съвети на фюзионист? Не мога да направя това, скъпа!

— Тогава отивам аз!

— Не го прави, той сам ще се досети. Всъщност, защо не се обзаложим? Предай му точно това, което ти обясних. Изрази моята увереност, че той вече е нагласил фюзионната тръба за действие. Ако съм прав…

Мартанд се усмихна.

Черил отвърна на усмивката му.

— Разбирам — каза тя.

Мартанд я гледаше как бързо се отдалечава. В тоя момент със сигурност не мислеше за облога.

Не беше изненадан, когато охраната на кораба изникна неочаквано пред него.

— Моля, последвайте ме, господин Мартанд!

— Благодаря, че ми разрешихте да довърша. Мислех, че няма да го направите.

 

 

Изминаха почти шест часа, преди да го заведат при капитана. Бяха го затворили в изолационното, което не бе чак дотам изнурително. Капитанът изглеждаше изморен, но не толкова враждебен.

— Докладваха ми, че разпространявате слухове, имащи за цел да всеят паника сред пътниците. Това е сериозно обвинение.

— Разговарях само с едно момиче, сър. Направих го нарочно.

— Разбрахме това. Поставих ви под надзор веднага след първия ви разговор с госпожица Черил Уинтър. Разполагам с пълен запис на обясненията ви.

— Разбирам, сър.

— Очевидно целта ви е била тя да предаде думите ви на господин Вилуекис?

— Точно така.

— Защо не отидохте лично при него?

— Съмнявам се, че би ме изслушал, сър!

— Можехте да дойдете при мен?

— Вие ще ме чуете, но как ще предадете информацията на господин Вилуекис? Бихте използвали госпожица Уинтър за тази цел. Фюзионистите са особени хора.

Капитанът поклати глава отнесено.

— Какво очаквахте, след като госпожица Уинтър му предаде разговора ви? — попита той.

— Надявах се, сър, че той ще се чувства по-малко заплашен, ако тя разговаря с него и няма да се дърпа. Надявах се просто да се изсмее и да каже, че отдавна е обмислил този вариант. Че всмукването е започнало с цел провеждане на химичните реакции. После да се отърве от гостенката си и да забрави за нас двамата.

— Не ви е минало през ум, че може да отхвърли вашата теза като неприложима?

— Имаше малка вероятност за това, но не се случи.

— Как разбрахте?

— Защото половин час след моето затваряне, светлината в стаята започна да примигва. Това, за мен, означаваше, че Вилуекис е ограничил енергийната консумация до краен предел. Предизвикал е химичните реакции, за да осигури енергия за запалването.

Капитанът се намръщи.

— Какво ви дава основание да мислите, че може да манипулирате господин Вилуекис? Никога до сега не сте имали работа с фюзионист, нали?

— Но преподавам на осмокласници! Винаги съм се занимавал с деца.

За момент изражението на капитана не се промени. После той бавно се усмихна.

— Харесвате ми, господин Мартанд, но това няма да ви помогне. Очакванията ви се оправдаха и знаете ли какво последва?

— Вие ще ми кажете.

— Господин Вилуекис веднага приведе в действие вашето предложение. Трябваше да нагласи системата внимателно, за да осигури безопасност на бъдещото разцепване. Освен това трябваше да прецени точно капацитета на реакциите и количеството складирана енергия. Всичко трябваше да бъде направено така, както само фюзионист го умее. На практика не всеки такъв специалист може да го извърши. Господин Вилуекис е изключение сред тях. Разбирате ли?

— Да.

Капитанът погледна часовника на стената и нагласи визьора си. Гледката продължаваше да бъде тъмна, както през изминалите два дена.

— Господин Вилуекис ме информира в колко часа ще настъпи запалването. На мнение е, че няма да имаме проблем и аз му вярвам.

— Ако не успее, връщаме се в изходното положение, с тази разлика, че ще имаме недостиг на енергия.

— Известно ми е — каза Хенсън. — Като човек, дал идеята на фюзиониста, сигурно изпитвате известна отговорност. Предлагам ви заедно да прекараме оставащите няколко минути.

Двамата мъже мълчаливо наблюдаваха екрана. Минутите летяха бързо. Хенсън не беше споменал точния час и Мартанд не знаеше дали очакват вече напразно. Той само местеше поглед от часовника към лицето на капитана, което неизменно оставаше безизразно.

След това, някъде от вътрешността се усети странно придърпване, което почти мигновено изчезна. Приличаше на спазъм в коремна стена. Бяха стартирали.

— Звезди — промълви дълбоко развълнуван Хенсън. Визорът бе пълен с тях. Мартанд не можеше да си спомни по-красива гледка в своя живот. — И точно на секундата! Отлична работа! Засега имаме енергия, но резервоарите ще се напълнят след три седмици. Поне пътниците вече ще имат с какво да се забавляват!

Мартанд се чувстваше толкова слаб, че нямаше сили да говори. Капитанът се обърна към него:

— Е, господин Мартанд, вашата идея успя! Някой би спорил, че тя спаси кораба и пътниците. Друг би се усъмнил, че господин Вилуекис би се сетил навреме как да действа. Едно нещо е сигурно — вашето участие няма да бъде споменавано. Фюзионистът бе този, който извърши операцията безупречно. Той ще получи високи почести, а вие — нищо!

Учителят замълча за момент, после рече:

— Разбирам. Фюзионистът е по-важен от мен. Ако гордостта на господин Вилуекис е наранена, той излиза извън строя. Не може да си позволите това. Колкото до мен — не се притеснявайте. Довиждане, капитане.

— Има още нещо. Не можем да ви се доверим.

— Няма да кажа нищо никому!

— Може да нямате намерение да го сторите, но такива неща се случват. Не можем да рискуваме. До края на полета вие оставате под домашен арест.

Мартанд се намръщи.

— Защо? Аз спасих вас и проклетия ви кораб… Също и вашия фюзионист!

— Точно за това. Такава е процедурата.

— Но къде е справедливостта?

Капитанът бавно поклати глава.

— Признавам, че е странно, но такъв е редът. Не можем да ви върнем дори във вашата стая. До края на пътуването не трябва да ви вижда никой.

Мартанд почеса брада.

— Сигурно не говорите сериозно, капитане?

— Страхувам се, че грешите.

— Но има и друг, който неволно би могъл да изтърси нещо. Най-добре е да поставите и госпожица Уинтър под домашен арест!

— И да направим несправедливостта двойна?

— Нещастието обича компанията — отбеляза Мартанд.

Капитанът се усмихна.

— Може би сте прав!