Уилям Фокнър
Стръвницата (2)

II

Трябваше да мрази Лайън и да се страхува от него. Вече бе навършил тринайсет. Бе застрелял първия си елен и Сам Фадърз го беляза по лицето с топлата кръв, а през ноември уби и мечка. Но още преди това посвещаване в рицарство, той бе станал толкова опитен в гората, че се мереше с мнозина от възрастните, имаше вече тяхната опитност. Сега той беше и по-добър от повечето мъже. На двайсет и пет мили от лагера нямаше кътче, което да не му е познато — блата, била, белязани дървета и пътеки; можеше да преведе всекиго направо до кое да е място и да го върне обратно. Познаваше пътища на дивеча, които дори Сам Фадърз никога не бе изнамирал. На третата есен откри леговището на елен и без братовчед му да го усети, взе пушката на Уолтър Юъл и залегна да издебне елена, а на утрото, когато животното се връщаше, той го застреля — Сам казваше, че точно тъй правели и дедите му от чикасо.

Сега вече познаваше следата на старата стръвница по-добре и от своята — и не само кривата. Видеше ли стъпката на кой да е от трите здрави крака, моментално я различаваше от всички останали, и то не само поради размерите. В тези петдесет мили имаше и други мечки и те оставяха не по-малки или поне подобни следи, тъй че нейните изглеждаха по-големи само при сравнение. И нещо повече. Ако Сам Фадърз беше негов настойник, а зайците и катериците в задния двор — негова забавачница, лесът, управляван от старата стръвница, стана негов колеж, а самата тя, стръвницата, толкова отколе сама и бездетна, за да му бъде безполова родоначалница, се превърна в негов университет.

Сега можеше да намира изкривената следа винаги когато пожелае — било на десет мили, било на пет, някога и съвсем близо до бивака. Застанал на пусия в следващите три години, той на два пъти дочу как псетата улавят дирята й и веднъж дори я налетяха, случайно, а гласовете им се извисиха окаяни и почти човешки в своето безумство. Веднъж, тръгнал без кучета и с пушката на Уолтър Юъл, той я видя, като прекосява един дълъг коридор от повалени дървета, изсечен от преминалия там ураган. Тя сякаш не стъпваше, а се провираше из хаоса от дънери и клони също като локомотив, по-бързо, отколкото му се чинеше, че може да се движи мечка, едва ли не като елен, при това еленът би преминал разстоянието повече във въздуха; тогаз разбра защо е необходимо куче — не само неимоверно смело, но и достатъчно голямо и бързо, за да я сдави. У дома си имаше едно пале, мелез, негрите му викаха мъниче, мишкар, не много по-голямо от плъх — то имаше кураж, отдавна престанал да минава за храброст и превърнал се в безразсъдна смелост. Едно лято го взе със себе си и като избра момента, сякаш се канеше да иде на среща с друго човешко същество, понесе го, скрил главата му в чувал, а Сам Фадърз водеше на въже двойка грамадни песове. Залегнаха на дирята по посока на вятъра и зачакаха стръвницата в засада. Бяха толкова близо, че тя попадна в клопката — по-късно му дойде на ум, че е станало тъй, защото се е изненадала и смаяла от пронизителния луд лай на мъничето. Попадна в клопката точно до дънера на един висок кипарис и се изправи на задните си крака. На момчето се стори, че непрекъснато расте и се възправя все по-висока, а двата песа като че се заразиха от отчаяния и безразсъден кураж на палето. Сети се, че мъничето съвсем не мисли да спира. Хвърли пушката и изтича. Когато настигна и сграби полудялото като дива въртележка кученце, стори му се, че се намира точно под мечката. Усетя миризмата й, силна, гореща и противна. Проснал се на земята, вдигна очи — тя се издигаше, същинска кула, и надвисваше отгоре му като буреносен облак. Спомни си нещо познато и се досети: точно такава я бе виждал в сънищата си.

След това изчезна. Не забеляза кога. Коленичи, хванал побеснялото пале с две ръце, и чу стихналото скимтене на двата песа, които се отдалечаваха; показа се Сам с пушката. Тихо я остави до момчето и застана да го гледа.

— За втори път я срещаш, и то с пушка в ръка. Този път нямаше как да не улучиш.

Момчето се изправи. Продължаваше да стиска мъничето. Макар и в ръцете му, то не спираше бясното си джафкане, подскачаше и се пънеше към заглъхващия лай на кучетата, напомняйки вързоп стоманени пружини.

— Ти също — отвърна момчето задъхано. — Пушката беше у тебе, защо не стреля?

Сам сякаш не чу. Протегна ръка и докосна, кученцето в ръцете му — то продължаваше да джафка и да се премята, въпреки че двете псета вече не се чуваха.

— Отишла си е — каза Сам. — Ти сега млъкни, че да си починеш за другия път — почна да гали кученцето и то постепенно се успокои. — Ей такова ни е трябвало — рече той. — Нищо, че не си голямо. Ще пораснеш. Само че трябва, като станеш по-голям, да станеш и по-умен, а най-вече по-храбър — и дръпна ръка от главата на палето, загледал се в леса, дето се скриха стръвницата и кучетата. — Един ден някой и това ще свърши.

— Зная — каза момчето. — Затуй трябва да е някой от нас. Няма да е тъй вечно я! И на нея ще й омръзне.

Ето защо трябваше да мрази Лайън и да се страхува от него. Дойде четвъртото лято, за четвърти път взимаше участие в празненствата по случай рождените дни на майор Де Спейн и генерал Компсън. Рано през пролетта кобилата на Де Спейн бе добила жребче. Една вечер, когато Сам водеше конете и мулетата да ги прибере в яхъра, забеляза, че жребчето го няма, и едва можа да вкара побеснялата кобила в двора. Най-напред му хрумна да остави кобилата сама да го отведе там, където е оставила кончето. Но тя не поиска. Изобщо не обърка глава наникъде, към никоя част на гората, в нито една посока. Направо побягна като заслепена и бясна от ужас. После се обърна, и връхлетя върху Сам, сякаш в пълното си отчаяние бе решила да го нападне, като че за миг забравила, че е човек и стар приятел. Най сетне я прибра в двора. Бе вече много тъмно и нямаше смисъл да я пуска по обратните следи, защото, без съмнение, щеше да поеме в погрешна посока.

Така Сам дойде в къщата и разказа на майор Де Спейн. Естествено, тук имаше замесено животно, и то голямо животно, а жребчето, където и да е, бе сигурно мъртво. На всички бе ясно.

— Това е пантера — веднага рече генерал Компсън, — същата оная. Помните ли кошутата и еленчето през март? — За това се бе разбрало, когато Сам съобщи как Бун Хоганбек дошъл в лагера да види как е презимувал добитъкът и намерил кошутата, с разкъсано гърло; звярът се нахвърлил и убил и безпомощното й еленче.

— Сам не каза, че е пантера — обади се майор Де Спейн. Сам мълчеше, застанал зад майор Де Спейн, загадъчен и в очакване да млъкнат, за да се прибере, а очите му сякаш нищо не виждаха. — Пантерата може да е скочила на кошута, а после какво й струва да настигне и малкото. Но никоя пантера няма да се хвърли на жребче, особено ако и майката е там. Това е работа на Старата Бен — каза майор Де Спейн. — Разочарован съм от нея. Нарушава правилата. Според мен не трябваше да постъпва така. Утрепа мои кучета, на МакКаслин, но хайде, това нищо. Пожертвахме кучетата, проиграхме ги и си дадохме взаимно предупреждение. Ама сега ми влиза в къщата и без да гледа кое време е, накърнява имуществото ми. Правилата нарушава! Това е Старата Бен, Сам. — Сам продължаваше да мълчи, стоеше и чакаше да се изкаже Де Спейн. — Утре ще й завъртим една клопка, пък да видим!

Сам си тръгна. Не живееше в лагерното бунгало; беше си построил хижа, малка, ала здрава и стегната, до блатото на четвърт миля разстояние, и плевня, в която слагаше царевица за шопара — всяка година отглеждаше по един. На сутринта, додето другите се събудят, той вече ги чакаше. Бе вече открил жребчето. Дори не закусиха. Не беше далече — на около петстотин крачки от яхъра — тримесечното конче лежеше на една страна с прегризано гърло, а единият му бут и вътрешностите бяха изядени. Лежеше не като паднало, а като блъснато и повалено, без котешки следи наоколо, без отпечатъци от лапите на пантерата, която би го сграбчила, търсейки гърлото. Забелязаха следите на скачалата в кръг пощуряла кобила и накрая се втурнаха със същото крайно отчаяние, с което тя бе нападнала Сам Фадърз предишната нощ, попаднаха в следите на един мъртъв от ужас галоп и дирята на звяр, който дори не се е спуснал към кобилата, а просто е направил две-три крачки към нея и тя е хукнала.

— Господи — каза генерал Компсън, — какъв вълк!

А Сам мълчеше. Докато мъжете коленичеха да мерят следите, момчето го изгледа. На лицето му се бе появило нещо: нито възбуда, ни радост, нито надежда. Много по-късно един мъж, сегашното момче, разбра какво е било, разбра, че Сам през цялото време си е знаел от какво са тия следи и кой през пролетта е разкъсал гърлото на кошутата и убил еленчето. Нея утрин по лицето на Сам е било изписано предзнанието. И се е радвал — каза си той. — Беше стар. Ни деца имаше, ни близки, кого ли можеше да срещне по земята от своята кръв? Та дори да беше срещнал, не би го докоснал, не би му проговорил — малко ли е седемдесет години да минаваш за негър? Тогава е бил краят и той се е радвал.

Върнаха се в лагера да хапнат и пак дойдоха с пушки и кучета. По-късно момчето осъзна, че и те, не по-зле от Сам Фадърз, ще да са знаели кой е убил жребчето. Но това не беше нито първият, нито последният път, когато хората изведнъж стигат от погрешното до разумното заключение. Бун, който стоеше до трупа на кончето, разгони кучетата с колана си и те завряха нос в дирите. Едно от тях, още младо и неразумно, се вдигна на стойка и след това затича по нещо като следа. После спряха и се заоглеждаха за хората, нетърпеливи, без да са смаяни, просто питащи сякаш: „А сега?“ След това се втурнаха назад към жребчето, където Бун заплющя с колана по тях.

— Не бях виждал диря толкоз бързо да изстива — обади се генерал Компсън.

— Може би вълците-единаци, а те са едни грамади, че могат и жребчето, и майката да сдавят, кой знае, може да не миришат на нищо — каза майор Де Спейн.

— А може да е било дух — подхвърли Уолтър Юъл и погледна Джим, сина на Тени. — А, Джим?

Тъй като кучетата не искаха да продължават, майор Де Спейн накара Сам да разучи дирите на стотина метра напред и тогава отново натириха кучетата по тях, а младото отново направи стойка и никой не разбра, че кучето не се изправя като ловджийско, което е спипало дивеча, а просто лае като най-обикновено селско куче, в чийто двор е влязъл непознат пес. Генерал Компсън се обърна към момчето, Бун и Джим, ловците на катерици:

— Я бе, момчета, вървете с кучетата! Сигурно се е скрил наоколо и чака да закуси от кончето. Току-виж сте го намерили.

Но те не тръгнаха. Момчето си спомни как ги наблюдаваше Сам, когато потеглиха за гората с вързаните кучета — индианското лице, в което, не се ли засмееше, никога нищо не можа да прочете, освен едва забележимото извиване на ноздрите в оная първа утрин, когато кучетата бяха надушили Старата Бен. На другия ден отново поведоха кучетата, но като стигнаха мястото, където се надяваха да влязат в нови дири, трупът на кончето бе изчезнал. На третата сутрин, като ги изчака да закусят, Сам каза:

— Елате. — И ги заведе до хижата си и плевнята зад нея. Бе извадил царевицата, а от вратата направил капан с трупа на кончето; като надникнаха между гредите, видяха животно с цвета на пушка, на синя пистолетна цев — не можаха точно да го определят, защото нямаше време да се занимават с цвят и форма. Не клечеше, нито стоеше. Беше в непрекъснато движение, във въздуха, хвърляше се към тях — едно тежко тяло, което с огромна сила блъскаше вратата, а тя, колкото и дебела, подскачаше и дрънчеше в рамката си; още недокоснало земята, за да се отхвърли, животното наново се нахвърляше на дъските. — Елате — каза Сам, — додето не си е счупил врата.

Оттеглиха се, но тежките отмерени удари продължиха, здравата врата подскачаше и дрънчеше всеки път, а от звяра — ни звук, нито стон.

— Какво, по дяволите, е това? — попита майор Де Спейн.

— Куче — каза Сам, а ноздрите му едва видимо, но непрестанно се извиваха и спадаха, в очите му отново се появи оная неумолима млечност, която момчето бе забелязало първия ден, когато кучетата надушиха старата стръвница. — Кучето.

— Кучето ли? — учуди се майор Де Спейн.

— Дето ще хване Старата Бен.

— Куче? Дяволи! — каза майор Де Спейн. — Предпочитам самата Бен в кучешката глутница, отколкото тоя звяр. Застреляйте го!

— Не — каза Сам.

— А как ще го опитомиш? Нима очакваш от това животно да направиш послушно същество?

— Не ми трябва да е опитомено — рече Сам. Момчето пак се вгледа в ноздрите му и в безумната млечна светлина в очите. — По-добре да не го е страх нито от мене, нито от нищо! И така си е, от нищо не го е страх.

— И какво ще правиш с него?

— Ще видите — каза Сам.

През втората седмица всеки ден ходеха до плевнята на Сам. От покрива той бе махнал няколко греди и след затварянето на капана бе изтеглил оттам с въже трупа на жребчето. Всяка сутрин пускаше през дупката ведро вода, а кучето неуморно се мяташе о вратата, падаше назад и скачаше отново. Нито веднъж не издаде звук, в движенията му не доловиха нищо неистово — само една студена и мрачна, неукротима решителност. Към края на седмицата престана да се хвърля във вратата. Въпреки това по нищо не личеше, че силите са го напуснали; не можеше да се приеме и другото — че е разбрало неподатливостта на вратата. Като че просто му бе омръзнало повече да скача. Но не клюмна. Никой никога не го видя да клюмне. Стоеше на крака и сега го виждаха ясно — малко еърдейл, малко мастиф^[1], все така по малко от може би една дузина други породи, ала в гърба по-широко с трийсет инча от най-големите и на око тежко най-малко петдесет кила, със студени жълти очи, огромни гърди и този необикновен цвят на синя цевна стомана.

Така минаха двете седмици. Готвеха се да напускат бивака. Момчето се примоли да остане и братовчед му разреши. Премести се при Сам Фадърз в хижата. И всяка сутрин го гледаше как спуска ведрото в плевнята. Към края на седмицата кучето клекна. Надигаше се и къде пълзешком, къде на крака, довличаше се до ведрото, пийваше вода и отново рухваше. Една сутрин не можа и водата да достигне, не можа нито един крак да отлепи от пода. Сам грабна една къса тояга и се приготви да влезе при него.

— Почакай — спря го момчето, — да взема пушката.

— Няма нужда — рече Сам. — Няма да шавне.

Така и стана. Сам го докосна, а то, отпуснало на една страна изпосталяла снага и глава, лежеше неподвижно с широко разтворени жълти очи. Те вече не бяха жестоки, нямаше я дребнавата злоба, а само студена и почти безлична неприязън, явила се там като естествена сила, и не виждаха нито Сам, нито момчето, надзъртащо между дъските.

Сам почна отново да го храни. Първия път се наложи да му вдигне главата, за да излочи кашата. Същата нощ на разстояние, което кучето можеше да достигне, той остави паница с каша, в която бе нахвърлял късове месо. На сутринта паницата беше празна, кучето лежеше по корем с вдигната глава и вперени във вратата жълти очи, но когато Сам влезе, в тях не се забеляза никаква промяна — бяха все тъй студени, а то, дори като скочи неуверено и безцелно от слабост — все тъй мълчаливо; Сам едва успя да го цапардоса с тоягата, да изхвръкне от плевнята и да тръшне вратата. И тогава, като че изобщо не бе гладувало две недели, кучето се хвърли към вратата, явно без да усеща земята под себе си.

По обяд същия ден през гората откъм лагера се зададе някой с радостни викове. Беше Бун. Приближи и погледна през пролуките грамадното куче, отново легнало по корем с вдигната глава и сънливо замигало към нищото с жълтите си очи: неукротимия и несломен дух.

— По-добре да освободим тоя кучи син — каза Бун, — да хванем Старата Бен и да я пуснем след него. — После обърна към момчето загоряло от времето и сбърчено като цвекло лице. — Събирай си партушините! Кас рече да се връщаш у дома. Доста си губил време с тоя безобразник, дето яде конско.

Бун бе довел в лагера муле, взето назаем, а каручката чакаше на ръба на падината. Тази нощ момчето си беше вкъщи. Разказа на МакКаслин всичко.

— Сам пак ще го държи гладно, докато успее да влезе и да го пипне. После пак ще го нахрани и ако трябва, още един път ще го държи гладно.

— Но защо? — попита МакКаслин. — С каква цел? Дори Сам няма да успее да опитоми тая хала.

— За какво ни е опитомен? Искаме го такъв, какъвто е. Работата е да го накараме да разбере, че не прави ли това, което Сам или някой друг му заповяда, няма да излезе от плевнята. Това е единственият пес, който ще се опъне на Старата Бен и ще я задържи. Вече му измислихме име, казва се Лайън.

Най-после дойде и ноември. Върнаха се в бивака. Заедно с майор Де Спейн, генерал Компсън, братовчед си, Уолтър и Бун, той стоеше в дворчето сред пушките, завивките и сандъците с храна и гледаше: по пътеката се задаваха Сам Фадърз и Лайън — индианецът, старецът с протърканите дочени панталони и гумени ботуши, с проскубан овчи кожух и шапката, оставена му от бащата на момчето, и песът-грамада, тежко стъпващ до него. Кучетата се спуснаха да ги посрещнат, но спряха, освен младото, все тъй неразумно и лишено от правилна преценка. То изтича до Лайън и взе да се умилква. А той, без да губи време и без дори дъх да си поеме, просто го цапна с едната си лапа, както би направила мечка, и то се претъркули с вой на пет-шест крачки. След това Лайън пристъпи в двора, сънливо примигващ и никого не гледащ, а Бун рече:

— Исусе! Ще ми даде ли да го пипна?

— Можеш — каза Сам. — Все му е едно. Пет пари не дава за нищо.

Момчето видя и това. И бе свидетел на тази история цели две години — от момента, в който Бун докосна Лайън по главата и след това коленичи до него да му опипа костите и мускулите, силата му да види. Лайън бе сякаш жена, а може би Бун беше жената. Това май бе по-вероятно — огромното, смръщено, на вид сънливо куче, което по думите на Сам Фадърз от нищо не се интересуваше, и невъздържаният, безчувствен и твърдолик човек с капките далечна индианска кръв и мозъка на дете. Той видя как Бун пое от Сам и чичо Аш храненето на Лайън. Виждаше го да клечи в студения дъжд до кухнята, докато Лайън яде. Лайън не спеше и не ядеше с другите кучета, макар че никому не беше ясно къде спи. Едва през втория ноември, мислейки дотогава, че Лайън спи в колибата си до хижата на Сам Фадърз, братовчед му МакКаслин спомена съвсем случайно нещо пред Сам и Сам му обади. Същата нощ момчето, майор Де Спейн и МакКаслин взеха една лампа и влязоха в задната стая, където спеше Бун — това бе тясно, задушно помещение, което вонеше на немития Бун и мокрите му ловджийски дрехи. Легнал по гръб и захъркал, Бун се събуди, а до него се вдигна главата на Лайън, за да ги изгледа със студените си сънливи жълти очи.

— Проклятие, Бун! — каза МакКаслин. — Да махнеш това куче от тука! Утре сутрин трябва да гони Старата Бен. Как, по дяволите, мислиш, че ще подуши нещо по-слабо от пор, след като ти е дишал вонята цяла нощ?

— Не съм забелязал моят нос досега да се е повреждал от моята си воня — отвърна Бун.

— И да се е повредил, много важно! — обади се майор Де Спейн. — Няма ти да гониш стръвницата. Изкарай го! Да върви отдолу при другите кучета.

Бун се надигна.

— Нали ще убие първото, което му се прозее или му смръкне в муцуната!

— Не мисля — каза майор Де Спейн. — На никое от тях не му стиска да му се прозява в муцуната и да го докосва, па дори и насън. Хайде, махай го. Утре нюхът му трябва да е бистър. Миналата година Старата Бен го излъга. Сега вече да не се повтаря!

Бун нахлузи обувките си, без да ги връзва; поведе Лайън и както беше по долна риза, дълга и мръсна, и с разрошена от спането коса, излязоха. А останалите се върнаха в предната стая при покера — на масата ги чакаха картите на МакКаслин и майор Де Спейн. След малко МакКаслин рече:

— Искаш ли още един път да надникна?

— Не — каза майор Де Спейн. И се обърна към Уолтър Юъл. — Аз говоря. — После отново към МакКаслин: — И да надникнеш, не ми казвай. Почвам да усещам първите признаци, че остарявам: не обичам да разбирам, че заповедите ми не се изпълняват дори когато още от самото начало съм сигурен, че ще е така… Малък чифт — каза той на Уолтър Юъл.

— Колко малък? — попита Уолтър.

— Много малък — каза майор Де Спейн.

Легнало под натрупаните черги и одеяла в очакване на съня, момчето също знаеше, че Лайън е вече обратно при Бун в леглото му, че така ще е до сутринта и след това на другата нощ, през всички нощи на ноември, после през следващия ноември. И си помисли: Чудно, какво ли мисли Сам? Можеше да задържи Лайън дори ако Бун беше бял. Щеше да се примоли на майор Де Спейн или на МакКаслин. И не само това. Нали неговата ръка се допря до Лайън? Лайън не може да не знае това. После, като стана мъж, разбра. Всичко е било в ред. Така е трябвало да бъде. Сам Фадърз беше вождът, а плебеят Бун — неговият кучкар. С кучетата трябваше да се занимава Бун.

Първата сутрин, когато Лайън поведе сюрията след Старата Бен, в лагера пристигнаха седмина непознати. Бяха от блатата — изпити, смъкнати от малария мъже, които изведнъж се явиха от нищото; обикновено поставяха капани за миещи се мечки, а може би обработваха памучни и царевични нивици; в облекло бяха малко по-добре от Сам Фадърз, но далеч не пристегнати като Джим, сина на Тени, носеха овехтели пищови и пушки и с пукването на зората ги видяха да клечат търпеливо в страничния двор под студения дъждец. Имаха си и представител; след това Сам Фадърз разказа на майор Де Спейн как цяло лято и есен идвали поединично, на двойки или по трима и се завъртали около бивака да погледат Лайън и после си отивали.

— Брутро, майоре — почна представителят им. — Чухме, че днеска ще пущате това синьото куче по дъртата саката стръвница. Пък си рекохме, я да отидем да погледаме, ако нямате нищо против. Няма да стреляме, само ако ни налети…

— Добре сте дошли — каза майор Де Спейн. — Може и да стреляте. Тя, стръвницата, е повече ваша, отколкото наша.

— Бе то не е лъжа. Колко крави съм й дал! Да не говорим за нереза преди три години.

— И аз й имам зъб — обади се друг. — Само че не я излапа. — Майор Де Спейн го погледна. Оня дъвчеше тютюн. Плю и продължи: — Юница си имах аз, един път. Миналата година. Намерих я накрая на същия хал като вашето жребче миналия юни.

— Ох! — въздъхна майор Де Спейн. — Бъдете ми добре дошли. Пък видите ли там, че моите кучета са подгонили дивеч, гърмете!

И този ден никой не застреля Старата Бен. Никой не я видя. Кучетата я вдигнаха на няколкостотин метра от горската поляна, където момчето я бе видяло в оня летен ден, когато беше единайсетгодишно. Сега той се намираше на не повече от четвърт миля. Чу като я вдигнаха, но сред гласовете на кучетата не можа да различи нито един непознат и следователно на Лайън; помисли си, че Лайън не е бил с тях. Дори фактът, че тичаха много по-бързо от друг път, когато са по петите на Старата Бен, и че в лая им липсваше оная висока нотка на безумството, не бе достатъчен, за да му отвори очите. Едва вечерта когато Сам му обясни, разбра, че Лайън никога не би се обадил в хайката.

— Той ще се разлае, когато пипне Старата Бен за гърлото — каза Сам. — Иначе хич няма да се обади. Колко му беше гласът, като се хвърляше на оная двуинчова врата? Това е то, синьото в него, как му викахте?

— Еърдейл — рече момчето.

Лайън бе тръгнал с другите псета. Вдигнали я доста близо до реката. Когато Бун се върна с Лайън към единайсет вечерта, взе да се кълне, че Лайън спрял Старата Бен, но кучетата не го последвали и Старата Бен се отскубнала, ударила към реката и заплувала по течението няколко мили, а те с Лайън поели по брега и като минали десет мили, прехвърлили се на другия бряг, но не могли да намерят дирята, където Старата Бен вероятно е излязла от водата, освен ако не е продължила и оттатък брода, по който минал той с Лайън. После почна да псува кучетата, изяде си вечерята, която чичо Аш му бе отделил, и отиде да си легне, а след малко момчето открехна вратата на спарената стаичка, която се тресеше от хъркане, огромното и мрачно куче вдигна глава от възглавницата на Бун, примигна и пак отпусна глава.

На следващия ноември, когато дойде последният ден, сега вече по традиция запазван специално за Старата Бен, в бивака чакаха най-малко дузина чужди хора. Този път не всички бяха от блатата. Имаше граждани от други околийски градове като Джеферсън — чули за Лайън и Старата Бен и дошли да видят огромното синьо куче на редовната му годишна среща със старата двупръста мечка. Някои бяха дори без пушки, а ловджийските им дрехи и ботушите до вчера са били по рафтовете на магазините.

Този път Лайън вдигна Старата Бен на повече от пет мили от реката, сгащи я и я задържа; този път и кучетата се присъединиха, сякаш в някаква отчаяна надпревара. Момчето ги чу — беше твърде близо. Чу Бун да вика от радост; чу двата изстрела, когато генерал Компсън изпразни и двете си цеви — едната с пет сачми за елени, другата с една единствена сачма; това бяха изстрели по стръвницата, ала от разстоянието, на което конят му, почти неудържим в тази минута, бе склонил да застане. Чу кучетата, когато мечката отново се изскубна. Сега той тичаше, пъхтеше, препъваше се, дробовете му щяха да се пръснат и стигна мястото, откъдето бе стрелял генерал Компсън и където Старата Бен бе убила две кучета. Видя кръвта от изстрелите на генерал Компсън, но повече и крачка не можа да направи. Спря, облегна се на едно дърво да си поеме дъх, да отпочине сърцето му и дочу воя на кучетата, който глъхнеше и замираше надалеч.

Същата нощ в лагера — гостуваха им петима от все още ужасените пришълци с новите ловджийски костюми и ботуши, които се бяха губили целия ден, додето Сам не отиде да ги намери — той научи останалото: как Лайън отново спрял и задържал стръвницата и как се приближило само едноокото муле, дето пукната пара не даваше за миризмата на дива кръв, а на мулето бил Бун, който пък, както се знаеше, нито веднъж не бе улучвал. Той стрелял в стръвницата пет пъти и нищо не ударил, а Старата Бен утрепала още едно куче, отново се отскубнала, стигнала реката и изчезнала. Бун и Лайън и този път я преследвали по брега, докато могли. Доста далече било. Преминали оттатък тъкмо на свечеряване и мракът ги стигнал още на първата миля. Този път Лайън надушил в тъмнината прекъснатата диря, може би това били капките кръв, но Бун, за щастие, го държал вързан, та слязъл от мулето и доде го накара да се върнат в лагера, трябвало да се хванат с него гуша за гуша. Сега Бун дори не ругаеше. Стоеше на вратата кален и капнал, а голямото му птиче лице издаваше непрекъснато удивление и трагизъм.

— Изпуснах я — каза той. — Бях на двайсет и пет стъпки от нея и пет удара изпуснах!

— Но нали й пуснахме кръв! — обади се майор Де Спейн. — Генерал Компсън й пусна кръв. По-рано никога не ни се е случвало.

— Ама я изпуснах — каза Бун. — Пет пъти! А Лайън стои и право в мене гледа.

— Нищо — рече майор Де Спейн. — Беше преследване и половина! Нали и пуснахме кръв! Другата година ще накараме генерал Компсън или Уолтър да яхнат Кати и тогава ще й видим сметката.

— Къде е Лайън, Бун? — попита МакКаслин.

— Оставих го при Сам — рече Бун. Вече се канеше да излиза. — Не мога да спя с него.

Ето защо трябваше да мрази Лайън и да се бои от него. Но не се боеше. Долавяше, че в него се крие нещо фатално. Струваше му се, че нещо започва, че вече е почнало, но не знаеше какво. Сякаш предстоеше последното действие на някаква пиеса. Това бе началото на края на нещо, което му бе неизвестно; знаеше само, че няма да му е мъчно. Той ще бъде смирен и горд, за да има честта да бъде действащо лице или най-малкото свидетел.